Понякога кажеш нещо, или някой каже нещо – и нахлуват спомени от миналото.
Днес няколко думи ми припомниха две стари песни, за които не съм забравил, но и не съм се сещал скоро.
Чух ги още като студент по радиото и след това ги търсих много, за да си ги запиша (тъкмо си бях купил едно касетофонче „Унитра” и яростно пълнех касети със записи). Не ги намерих. Песните бяха полски, а полска музика кой слушаше? Затова дълго ги дебнах по ефира - да ги пуснат отново и да си ги запиша на микрофон (радиото ми нямаше извод за пряк запис). Мъки през онова време, когато не съществуваше интернет.
Едната песен се казва „Jadą wozy kolorowe...” („Пътуват цветните каруци...”). Изпълнява я Марила Родович, връх в полската естрада за вечни времена.
Пътуват цветните каруци на таборите,
пътуват цветните каруци през вечерта.
Може би в падащите листи ще им поврачува
циганският вятър, верен спътник на тяхното пътуване.
Преди мъглата следите ви да скрие,
разкажете ми, цигани, как е там при вас?
Ние имаме много и малко,
колкото ни трябва,
имаме червено, имаме зелено,
сянка и блясък,
имаме синьо, имаме виолетово,
имаме радости и скърби,
но винаги е цветно около нас...
Жалко, че брилянтният текст на Фиковски се губи при буквалния превод.
Другата песен е „Dziś prawdziwych Cyganów już nie ma...” („Днес истински цигани няма...”). Изпълнява я също Марила Родович, този път заедно със Стан Борис (полски изпълнител от цигански произход). За разлика от първата песен, която е много жизнерадостна, тази е много тъжна.
Днес истински цигани няма,
защото струва ли си да се блъскаш по света?
Пълна е чинията и радио „Поемат”
ни замества плача, който се изтръгваше от гърдите...
Отдавна животът е отишъл напред,
днес имаме през зимата топъл шал.
Само за конете, само за конете, само за конете,
само за конете ни е жал.
.........................................
.........................................
Днес истински цигани няма,
четири ъгъла и прозорци от стъкло.
Изпити и училище, и уплаха,
и оркестър свири ни марш.
Отдавна животът е отишъл напред...
