СЛУЖБОМЕР

сряда, септември 30, 2009

Празник с колопоход

Вчера имахме празник на училището. Отбелязахме го кой с поход, кой с колопоход до параклиса „Св. Николай Летни” (близо до една от вакарелските махали). Румяна, Джейсън и аз пристигнахме от Ихтиман с велосипедите.

Румяна в двора на училището.


Джейсън, аз и Синята стрела.


Параклисът „Св. Николай Летни”.


Хапнахме (иска ли питане!).


Починахме си.


Запалихме по свещ в параклиса, ние – да ни увеличат заплатите, учениците – за повече шестици.


След това – лични занимания по желание.

Румяна се зае с акробатика.


Аз кацнах на едно дърво (любимото ми занимание от ранно детство).


Прибрахме се доволни.


Когато стигнахме в Ихтиман, спазихме традицията.




The Writing Circle - Разказ пети (този път наистина)

Обърках се. И представих „Книгата” като пети разказ за „писателския” блог Friday Night Specials. Но не е пети, четвърти е. Искало ми се е да е пети. Изоставането през ваканцията е сериозно (не само моето, на всички, но аз гледам себе си). Затова сега следва петият разказ по зададената от мене тема "Once upon a time there was a tavern..."


„Двата смока”


Quand au hasard des jours

Je m'en vais faire un tour

A mon ancienne adresse

Je ne reconnais plus

Ni les murs, ni les rues

Qui ont vu ma jeunesse

En haut d'un escalier

Je cherche l'atelier

Dont plus rien ne subsiste

Dans son nouveau décor

Montmartre semble triste

Et les lilas sont morts


Aznavour, “La Bohème” *


„Двата смока” беше една малка кръчма в едно малко провинциално градче, където съдбата ме захвърли някога за пет години в търсене на онова щастие, за което Стендал казва, че, колкото и да е недостижимо, си струва да потичаш след него цял живот.

Цял живот не тичах, но пет години ми бяха достатъчни, за да разбера, че щастието не е точно в онова, в което си мислиш, че е, когато си на двадесет години.

„Двата смока” - малката кръчма, в която се отбивахме често за по една бира или нещо по-сериозно в края на седмицата. Там имаше едни стар магнетофон „Тесла”, от който се разнасяше сръбска музика – типично за всяка уважаваща себе си кръчма по онова време. Но ние не обръщахме голямо внимание на музиката. Велики планове зрееха в младите ни и луди глави, светът беше пред нас и само чакаше да бъде покорен. И неговите покорители бяхме ние – четирима верни приятели, готови да яхнем всеки миг конете на призрачното щастие и да полетим към неизвестни хоризонти, примамливи и непременно опасни, защото няма наслада там, където няма тръпка.

Особено хубаво беше там през зимата. Навън – сняг, виелица, студ, а вътре кюмбето бумти, кюнците зачервени, топло, уютно. Погледите искрят, в главите – приятен шум, смехът е откровен, неподправен, а мечтите, надничащи в бъдещето – още по-луди…

……………………………….

Всичко това остана далече, много далече назад. И едва преди месец минах за малко, по бърза работа, през провинциалното градче, което напуснах отдавна и където повече не се върнах.

Свърших това, което имах да свърша, а до автобуса имаше около час. И тогава нещо ме дръпна, краката ми сами тръгнаха. Стигнах до познатата улица, спуснах се надолу, завих зад ъгъла и… нямаше ги „Двата смока”. На мястото на кварталната кръчма се издигаше малка триетажна жилищна сграда. Беше си отишъл нашият стар любим подслон. Безвъзвратно, заедно с онова лудо време, с приятелите, със смеха…

А мечтите? Мечтите затова са мечти, ако всички ставаха действителност, животът щеше да бъде изпълнен със смразяваща скука…


* „Когато случайно един ден наминах към стария адрес, не можах да позная нито стените, нито улиците, свидетели на моята младост; нагоре по стълбите търся ателието, където вече няма нищо, а в новия си декор Монмартър е видимо тъжен и люляците са мъртви”. (Азнавур, „Бохемът“)

-------------------------

-------------------------

П.П. Шестата тема, зададена от Marfa, е: „....then they slept for four days.” Нищо не ми идва на ум!


вторник, септември 29, 2009

Дилема

След часа едно момченце от пети клас идва при мене и ми казва:

- Господине, моят любим предмет е български език и литература.

Да. Сложна задача ми постави това момченце. В най-скоро време трябва да разбера дали говори искрено, или просто ми се подмазва. Ако е второто, ще са необходими навременни мерки.


понеделник, септември 28, 2009

Роман Полански в ареста

Баргош Мажец, Яцек Пшибилски – в. „Rzeczpospolita”


Режисьорът е задържан в Цюрих, където трябваше да получи награда за цялото си творчество.

Когато агенциите разпространиха сензационната новина, че създателят на „Китайският квартал” и „Пианистът” е арестуван, правителствата на Полша и Франция (Полански има френско гражданство) реагираха веднага.

Полският министър на външните работи Радослав Шикорски заяви, че ще се обърне към американската администрация с молба да се провери каква е възможността Полански да използва правото на помилване от страна на президента Обама. От своя страна Бернар Кушнер, ръководителят на френската дипломация, е разговарял вече със своята колежка в Берн. Тя е била уведомена, че „френското правителство желае да не бъдат нарушавани правата на господин Полански, а цялата ситуация бързо да достигне до разумно решение”.

Режисьорът трябваше да участва във филмов фестивал, а попадна в затвора заради нареждане на американския съд от 1987 г. Полански беше обвинен в САЩ, че е изнасилил 13-годишно момиче. Най-любопитното е, че швейцарските власти не са реагирали на предишните посещения на режисьора в страната. Той има къща в Швейцария, в която по време на тазгодишната си ваканция е работил върху монтажа на най-новия си филм „Призракът”.

Арестуването на режисьора стана вчера в САЩ новина номер едно за деня. В най-гледаните телевизионни канали тя изпревари новините за изстреляните от Иран поредни ракети и за изборите в Германия.

Американските коментатори подчертават, че в процеса преди 30 години може да е имало много несправедливости. Съдията, вече покойник, се е страхувал болезнено от реакциите на медиите, ако не отправи Полански зад решетките.

От друга страна самият режисьор призна вината си (частично – бел. на П.Н.), а след това избягваше американското правосъдие.

Някогашната жертва на Полански, днес 45-годишната Саманта Геймър, настоява от няколко години за приключване на всичко около делото, което смята за травматично. „Мисля, че Полански си дава сметка за това, което направи – казва Саманта в интервю през 2008 г. – Но не смятам, че заради това трябва да отиде в затвора”.


На снимката: Роман Полански като актьор във филма на Анджей Вайда „Отмъщението” („Zemstа”).


неделя, септември 27, 2009

БСП и репутацията

БСП щяла да си връща репутацията.

Ами да си я връща. Да не би някой да се е запънал и да не ѝ я дава. Лежи си репутацията на БСП в кофата за боклук, където я захвърлиха избирателите, и точно това чака - БСП да си я върне. Няма кой друг да я поиска.

Само че като извадиш старо сако от кофа за боклук, за пред хората става ли?


събота, септември 26, 2009

Развод

Разведох се с БТК. По възможно най-бързата процедура.

Миналата събота ми умря телефонната линия, а заедно с нея и ADSL-а. Обадих се на 13000. Обещаха да дойде техник.

Не съм от много търпеливите, но чаках цели пет дена. На петия търпението ми гръмна със силата на средна по големина термоядрена бомба. Ударната вълна отнесе и телефона, и ADSL-а. Закрих ги още на следващия ден.

Сега съм с ХОУМБОКС интернет на M-tel.


петък, септември 25, 2009

Един симпатичен Белмондо

Гледах филма „Един човек и неговото куче” („Un homme et son chien”) с Жан-Пол Белмондо на почтена възраст.


Един много тъжен Белмондо. Но безкрайно симпатичен, както винаги.


четвъртък, септември 24, 2009

Безразлично ми е

Ирина Бокова станала нещо на нещо в ООН.

Това вълнува ли ви? Защото мене - не!

Когато Либия оглави Комисията за човешките права към ООН, ми стана много смешно.

Та няма как сега да се вълнувам, че Ирина Бокова станала нещо на нещо в една организация, която определено смятам за несериозна.


сряда, септември 23, 2009

За преходните и непреходните неща

Спокойно, това не е философско есе. Един велик философ в интернет вече има, къде да се бутам и аз сред шамарите. Просто си спомних, че по този повод пани Йохелсон, моята преподавателка по полски език в университета, разказваше следния виц:


Пътува жена в трамвая. До нея се приближава мъж, жестоко пиян.

- Вие, госпожо – казва мъжът, - сте много грозна.

Жената кипва, нарича го какъв ли не (идиот, простак, мръсник) и завършва:

- И сте се напил като свиня!

- Да – отвръща мъжът, - ама аз утре ще бъда трезвен, а вие пак ще сте много грозна…


вторник, септември 22, 2009

Неравен бой с известен резултат

(из блога на Олег Панфилов)


Русия се кани да се бори с водката. В скорошно свое изявление президентът Дмитрий Медведев нарече алкохолизма „национално бедствие”. Но в миналото всички опити да се обуздае злоупотребата с водка в Русия са се оказвали политически непопулярни.


Съвсем ясно е, че кореспондентът на "Christian Science Monitor" има силен аргумент.

В полза на това, че битката все едно ще бъде изгубена.

И великият руски народ, както е пил, така и ще продължава да пие.


понеделник, септември 21, 2009

Ако бях дядо Максим

Защо църквата не премине от непонятното църковнославянско богослужение към разбираемо на съвременен български език? Не зная отговора. Но си мисля, че е преди всичко от мързела, в който църквата е затънала до уши. Възможни са обаче и други обяснения.

Ако аз бях например дядо Максим (или поне дядо Николай Пловдивски) и дума нямаше да дам да се издума за богослужение на съвременен български език под страх от анатема до десето коляно. Най-вече по две причини.

Първо. Неразбираемата реч засилва впечатлението за мистика, а мистиката е съществен елемент от религията. Махнете от религията мистиката и ще остане една гола истина. А религията и голата истина са смъртни врагове.

Второ. Съвременният български език може да предизвика някои доста неприятни конфузии. Отива например някой да се венчава в църква (модерно е!), чува попът да мрънка „Венчается раб Божи И. за раба Божия К. во имя…” и така нататък, но хич не обръща внимание на попското бръщолевене. На съвременен български език обаче това ще звучи така: „Венчава се Божият роб И. за Божията робиня К. в името…” Опа! Кажи му ти на един съвременен човек, че е роб, и нищо чудно да получиш в отговор: „Абе що не си ... майката!” И така току виж църквата останала само с фанатиците, които са склонни да бъдат роби не само на Бога, но и на който и да е авторитет със съмнителна стойност.

Ето защо, ако бях дядо Максим…


неделя, септември 20, 2009

Някой, който да те очовечи

Преди много години, когато бях в десети клас, една моя съученичка ми вика след часовете:

- Хайде да те водя в читалището.

- Защо?

- На концерт.

- Какъв концерт?

- На пиано.

- Какво-о-о-о! – очите ми станаха на понички. – Ти луда ли си: и пет минути няма да издържа!!

Моята съученичка обаче не се впечатляваше никак от очи на понички, хвана ме за ръкава и ме повлече към читалището.

Оттогава пианото ми е любим музикален инструмент.

Поуката ли? Необходимо е понякога да има някой, който да те очовечи. Ако трябва и насила.


събота, септември 19, 2009

Детска градина „ГЕРБ”

Министърът на образованието май ще стане кмет на София.

Министърът на външните работи май ще стане еврокомисар.

Ега ти и детската градина!

Кой е следващият министър, който ще стане нещо друго?


петък, септември 18, 2009

По Скайпа

Хайде, започна се! Цяло лято нямаше кой, както се казва, даже и да ми тегли една майна по Скайпа, но сега „машината” заработи. Ето един малък разговор от вчера вечерта:


Калояна - 6 клас: Господине, имате ли възможност да ми отговорите на един въпрос относно домашната работа в учебника по български?

Павел Борисов: Давай.

Калояна - 6 клас: Значи става въпрос за текста свързан с Deep Purple. Петият въпрос, който ме затрудни, е „Какви са условията на общуване - време, място, начин?” Как може да се определи времето и мястото, като не знаем кога въпросният човек си е купил вестника, и място - къде го е чел? А за вестник говоря, защото го определихме като печатна медии (списание, вестник), а под човека, който го е купил, имам предвид читателя. Все пак нали участниците в това общуване са читателят и репортерът, а тъй като общуването е непряко, как да процедирам с въпроса - да го пропусна ли? Не знам как да отговоря.

Павел Борисов: Много е лесно - мястото е това място, където читателят чете дадената бележка. Може да е в трамвая, у дома, на работа (ако не го вижда шефа му) и така нататък.

Калояна - 6 клас: А за време?

Павел Борисов: Ами също няма определено време. Защото може да си е купил вестника сутринта, а да го прочете вечерта. Но може да го прочете и сутринта.

Калояна - 6 клас: Добре. Благодаря ви!

Павел Борисов: До утре.


Малко след това ми се обажда една ученичка, която вече учи в София:


Кали: Здравейте, господине, как сте, какво ново в училище?

Павел Борисов: Добре съм. Нищо ново, първия час - контролно. За страх и назидание.

Кали: И нас ни почнаха още от първия ден. Утре имам изпит по японски.

Павел Борисов: Че ти знаеш ли го?

Кали: Ами те ни изпитват на ученото. Имаме по най-малко 3 часа на ден. А в понеделник 5.

Павел Борисов: А, уокаримас…


И така нататък в същия дух. Ей, честно казано, липсваха ми през лятото тези разговори!..


четвъртък, септември 17, 2009

Разказ пети

Ваканцията мина и „писателската” група (The Writing Circle), обединена от блога Friday Night Specials (виж първоначалната информация тук), се активира след близо два месеца физически и умствен мързел. И започнаха да се появяват нови „произведения”. Блогът Friday Night Specials е достъпен само за членовете на групата, но ви препоръчвам последния разказ на Джейсън Ислас, публикуван и в личния му блог - A Letter. Аз също се размърдах и се преборих с петата задача (от вече поставени осем, но ще наваксам). Ето какво се получи:


КНИГАТА


„And, as his strength

Failed him at length,

He met a pilgrim shadow --

"Shadow," said he,

"Where can it be --

This land of El Dorado?"


"Over the Mountains

Of the Moon,

Down the Valley of the Shadow,

Ride, boldly ride,"

The shade replied --

"If you seek for El Dorado.”


Edgar Poe*


Прости ми, Господи, че се отклоних от Твоя път, пътя на истинското спасение, който следвах цял живот неотклонно до оня съдбоносен ден.

Простете ми Ваши величества, Кралю и Кралице на Испания, че забравих дълга си към Вас, а бях Ваш предан поданик до оня съдбоносен ден.

Прости ми, Испанийо, страна, която обичах с цялото си сърце и душа и за която бях решен на велики подвизи до оня съдбоносен ден.

Прости ми, капитан Делгадо, мой командир и приятел от детските ми години; с тебе деляхме всичко по равно, и радости и несгоди, като брат с брат, до оня съдбоносен ден.

Прости ми накрая и ти, доня Инес, любима моя; само от един спомен за твоите огнени целувки сърцето ми започваше да бие лудо и нови сили побеждаваха умората от дългия и труден път през гъстите гори на Новия свят; до оня съдбоносен ден.

До оня съдбоносен ден, когато намерих Книгата. В голямата зала на един каменен храм се намираше тя. Как беше попаднала там, в този първобитен свят, недокоснат от благата на цивилизацията, сред диваците, които пелтечеха на неразбираем език и не познаваха милостта на Господа, нашия Бог? Не си зададох този въпрос. А моите другари дори не й обърнаха внимание, защото не за книги бяха дошли тук, а за злато. За златото на Елдорадо.

Само аз, воден от природното си любопитство, отворих дебелия фолиант и това беше краят. Непознати знаци имаше там, но светлина обля ума ми и аз прозрях тяхното значение.

Научих велики неща, докоснах се до неземна мъдрост и всичко досегашно избледня и се превърна в дребно и незначително. Сякаш бях застанал на върха на най-високата планина на Земята и гледах надолу към безкрайна равнина, където не можех да различа нито хора, нито къщи – толкова ги смаляваше далечината. Само необятна шир, от която дъхът ти спира.

Другарите ми, водени от доблестния и храбър капитан Делгадо, продължиха по-нататък прeз гъсталаците на гората до търсят Златния край, да го открият и да го завладеят или да намерят смъртта си.

А аз останах. Останах при Книгата! По-ценна се оказа тя от всичкото злато на света, по-мъдра от всичките мъдреци, които са съществували някога, по-величествена от величието на всичките европейски крале. Аз открих своето Елдорадо…


Хуан Рамирес от Естрамадура, конквистадор


* И когато остана без сили, срещна една скитаща сянка. „Сянко” – каза той, - къде се намира страната Елдорадо?” „Зад Лунната планина, в Долината на сенките. Препускай, смело препускай, щом търсиш Елдорадо.” (Едгар По)


сряда, септември 16, 2009

По-файско от мухлясалите фрази

Във Фейсбука Иван Бедров написа: Открих първия учебен ден и чух по високоговорителите: "Изконна е любовта на българина към образованието". Преди 30-тина години беше същото…

На което получи коментар: И какво точно трябва да казват? Какво лошо има в тия думи? Ако не ги казваха как щеше да е - някак си по файско ли?

Аз пък казвам: Да, по-файско!

И за да не влизам в празни спорове, което не обичам да правя, прилагам сценария, по който открихме учебната година в моето училище. Написахме го с колежката по математика.


==================


Сценарий за откриване на учебната година


Действащи лица:


Извънземно (в ролята: Любчо, ученик от VIII клас)

Първи даскал (в ролята: Джейсън Ислас, учител по английски език, доброволец от Корпуса на мира на САЩ)

Втори даскал (в ролята: Павел Николов, учител по български език и литература)


Вдигане на знамето и химн.


(От училището тича навън извънземното и се скрива сред децата. След него тичат Първи и Втори даскал.)


Втори даскал: Къде отиде? Видя ли го?

Първи даскал: Не! Няма го!

Втори даскал: Сякаш вдън земята изчезна. Тъкмо да го хвана и ми избяга.

(Появява се извънземното.)

Първи даскал: А, ето го.

Втори даскал: Да, ето го.

Първи даскал (към извънземното): Ти кой си?

Извънземното: Как кой съм? Аз съм извънземно.

Втори даскал: Извънземно ли? Аман бе! Едни извънземни се мотаеха тук цяло лято. Нагоре-надолу по стълбите, пълзят по скелето, мира няма. (Бележка извън сценария: През лятото училището беше пълно с майстори заради цялостното му саниране).

Извънземното: А, аз не съм от тях. Аз идвам от петата планета на шестата слънчева система на мъглявината Андромеда. Искам да науча всичко за Земята. И ще ви питам много неща.

Първи даскал: Питай! Какво те интересува?

Извънземното: Защо са се събрали тук всички тези хора?

Втори даскал: Събрали са се, защото ще откриваме новата учебна година.

Извънземното: А какво е това?

Първи даскал: Това е тържество… Сега ще видиш.

(Идват две деца от първи клас.)

Извънземното: Кои са тези деца?

Втори даскал: Нека те сами да се представят.

(Децата се представят и казват по едно стихотворение. Идват Бетина и Нели.)

Извънземното: И тези деца ли ще казват стихчета?

Първи даскал: Не. Те ще изпеят една песен.

(Бетина и Нели пеят. Идват Ники и Силвана.)

Извънземното: Искам и аз да пея с тези деца. (Имитира пеене.)

Първи даскал: Чакай, чакай. Тези деца няма да пеят. Те ще танцуват.

(Ники и Силвана танцуват народен танц. Извънземното отива при директорката.)

Извънземното: Браво, браво. А ето една жена, която също ще танцува, ще танцува!.. (Завърта се около себе си).

Директорката: Аз съм директорката на това училище. И няма да танцувам. Може би на края на учебната година, но сега не. Защото от тези ремонти сили не ми останаха…


====================


След това – само няколко сърдечни думи към учениците за не повече от минута. Също няколко топли напътствия специално към първокласниците и техния учител (пак за не повече от минута) от кметицата на общината, извънземното би звънеца, едно момиченце плисна вода с менчето, минахме под венеца и първият учебен ден започна.

Та – може и без мухлясали фрази. И наистина е по-файско!!!


П.П. А ето какво сподели за първия учебен ден Джейсън – тук!


вторник, септември 15, 2009

Стачка ли? Я пускайте кепенците!

Собственици на училищни лавки щели да стачкуват днес. Заради здравната наредба, която забранява да продават закуски, несъвместими с изискванията за здравословно хранене.

Ами да стачкуват. Или по-скоро направо да пускат кепенците. Не съм за първа година в училище, пределно ясно ми е с какви боклуци се тъпчат (буквално се тъпчат!) децата в училищните лавки. Лично аз винаги съм бил не за ограничаването им, а директно за тяхното затваряне. Е, сега ще стане.

Изобщо не ме трогва аргументът, че близо до училищата имало места, където се продавали същите „забранени“ закуски. Има, разбира се, но има и съществена разлика. Не са на една ръка разстояние.

А и по тази тънка логика аз ще взема да претендирам в училищната лавка да има студена мастика, каквато може да се намери в близкото до училището заведение. Което никак няма да е лошо. Ще сляза голямото междучасие до лавката, ще изплакна гърло…


понеделник, септември 14, 2009

Даниил Хармс

Не, не и не! Да не спорим! Това не е Шерлок Холмс. Това е Даниил Хармс, който се прави на Шерлок Холмс. Имал такава странност да се прави на този и онзи.

Даниил Хармс (истинско име – Даниил Ювачов, 1905-1942) е руски поет и писател. Започва като футурист, но скоро преминава в лагера на авангардистите. Един от основателите на известната авангардистка литературна група ОБЕРИУ („Обединение за реално изкуство“). През 1931 г. е арестуван заедно с други поети от групата, поезията им е обявена за „класово неприемлива“ и Хармс е осъден на три години лагер, но след това присъдата му е заменена със заточение. След заточението се връща в родния си Ленинград и се издържа, като пише детски стихотворения. През 1941 г. отново е арестуван, по донос, че разпространява пораженчески слухове, свързани с войната. В което може и да има нещо вярно – Хармс не само обичал да се облича странно, но и да говори странни неща, често съвършени измишльотини. Тъй като явно го заплашва разстрел, той симулира лудост и е затворен в психиатрична клиника. Умира в клиниката по време на Ленинградската блокада, по всяка вероятност от глад. През 1956 г. е реабилитиран, но повечето от произведенията му не се издават до края на 80-те години.


Из „ВЕСЕЛИ МОМЧЕТА”


(литературни анекдоти)


Автор: Даниил Хармс Превод: Павел Николов


Гогол се преоблякъл като Пушкин, отишъл при Пушкин и позвънил. Пушкин му отворил и вика: „Виж, Арина Родионовна, аз си дойдох!".


Лермонтов искал да избяга с жената на Пушкин. На Кавказ. Все я гледал иззад колоните, гледал... Изведнъж се засрамил от своите желания. „Пушкин – мисли си – е огледало на руската революция, а аз ? съм свиня“. Отишъл, застанал пред него на колене и казва: „Пушкин, къде е кинжалът ти? Ето моята гръд“. Пушкин много се смял.


Веднъж Пушкин се бил с Гогол на дуел. Пушкин казва: - Стреляй ти първи. - Как аз? Не, ти. - А, аз ли? Не, ти. Така и не стреляли.


Веднъж Гогол се облякъл като Пушкин, надянал отгоре лъвска кожа и отишъл на бал с маски. Фьодор Михайлович Достоевски, царство му небесно, го видял и вика: „Бас държа, че е това е Лев Толстой! Бас държа, че това е Лев Толстой!“ (Бел.: на руски „лев“ означава „лъв“).


Веднъж Пушкин решил да уплаши Тургенев и се скрил на Тверския булевард под една пейка. А Гогол също решил в този ден да уплаши Тургенев, преоблякъл се като Пушкин и се скрил под друга пейка. И ето че Тургенев идва. А двамата като изскочат!..


Достоевски отишъл на гости на Гогол. Позвънил. Отворили му. „Но как така – казват, - Фьодор Михайлович, пет годиин вече откак Николай Василевич умря“. Е и какво от това, помислил си Достоевски, царство му небесно, нали и аз също някога ще умра.


Веднъж Пушкин се преоблякъл като Гогол и отишъл на гости на Лев Толстой. Никой не се учудил, защото по това време Достоевски, царство му небесно...


Пушкин седи вкъщи и мисли: „Аз съм гений, добре. Гогол също е гений. Но нали и Толстой е гений, и Достоевски, царство му небесно, е гений. Кога ще свърши всичко това?“ И ето че всичко свършило.


неделя, септември 13, 2009

Среща

Като се скита човек по белия свят, непременно ще срещне сродна душа, другар по интелект и брат по чувства. Така и аз.



събота, септември 12, 2009

"Свобода, а не страх" - снимки и два клипа














Путин = Господ

Чуйте! Превел съм основното долу.



Водеща: Здравейте, представете се, моля.

Зрителка: Няма да говоря с вас, само с президента.

Водеща: Владимир Владимирович ви слуша, задайте вашия въпрос.

Путин: Чувам ви. Добър ден!

Зрителка: Вие ли сте?

Путин: Аз съм, добър ден, да.

Зрителка: Наистина ли сте вие?

Путин: Наистина.

Зрителка: А преди също бяхте вие, нали?

Путин: Аз бях преди това.

Зрителка: Ой, Г О С П О Д И, благодаря Ви много! За всичко, изключително Ви благодаря!...

-----------------

Следва това, което отвръща руският Г О С П О Д! И да не разбирате руски, е без значение. Всички Богове говорят по един и същи начин.


петък, септември 11, 2009

Юнкер Шмит

Прочетох тук-там в някои блогове жалби по отминалото лято. Помислих си стрували си да се жали за нещо минало, което няма да се върне, а и така или иначе пак ще дойде. И си спомних за стихотворението „Юнкер Шмит” („Юнкер Шмидт”) на Козма Прутков*.



ЮНКЕР ШМИДТ


Вянет лист. Проходит лето.

Иней серебрится...

Юнкер Шмидт из пистолета

Хочет застрелиться.


Погоди, безумный, снова

Зелень оживится!

Юнкер Шмидт! честное слово,

Лето возвратится!


(ЮНКЕР ШМИТ


Вехнат листата. Минава лятото.

Скрежът се сребрее...

Юнкер Шмит с пистолета

иска да се застреля.


Почакай, безумнико, отново

зеленината ще се оживи!

Юнкер Шмит, честна дума,

лятото ще се върне!)


* Козма Прутков – псевдоним на руските поети от средата на ХIХ век Алексей К. Толстой и братята Алексей, Владимир и Александър Жемчужникови.


четвъртък, септември 10, 2009

Среща със стари приятели

Докато разни ретрогради се влачиха вчера по шумкарски сборища да празнуват началото на болшевишката окупация, Румяна и аз се срещнахме с наши много добри приятели: Дона и Брус Крисуел.


Дона и Брус бяха преди няколко години учители в Костенец от Корпуса на мира на САЩ. Имаме много незабравими спомени заедно. Особено ни е драго едно изкачване на Мусала. Тогава се опънах категорично на отиването с лифта до Ястребец. А когато бяхме вече горе, Брус въздъхна: „Ако до вчера някой ми кажеше, че ще стигна пеш от Боровец до Мусала, нямаше да му повярвам”...

Видяхме се, поговорихме си, припомнихме си стари неща и си обещахме да се чуваме по-често по Скайпа.

- И да си сложите камера, че да ви виждам – поръча ми Брус.

Обещах му.


вторник, септември 08, 2009

Грешката на резидента

Руският журналист Олег Панфилов е колекционер на всякакви интересни снимки от разни краища на света. Една от тях ме развесели особено много.


Не зная дали „ХРЕН ВАМ” (прочетено на латиница) означава нещо на „американски” (колата е от Илинойс), но на руски (прочетено на кирилица) определено означава „Х*Й ЗА ВАС”. Един коментатор нарече сполучливо снимката „Ошибка резидента” („Грешката на резидента”). Имаше някога такъв съветски филм…


понеделник, септември 07, 2009

Градски легенди

Градските легенди са съвременни фолклорни произведения: кратки, на пръв поглед правдоподобни истории, които обаче не отговарят на действителността. Градската легенда се различава от слуховете, които също са фолклорни произведения, по това, че не е обвързана с конкретни лица и места. При разказването й обикновено се сочи далечен първоизточник, който не може да бъде проверен – например „бабата на съседката на сина на секретарката на моя шеф”.


Градските легенди са най-разнообразни по жанр. Английският сайт http://www.snopes.com/ сочи четиридесет и три разновидности, а сайтът http://urbanlegendsonline.com/ е по-скромен - само деветнадесет. Лично аз предпочитам страшните градски легенди. Точно такива са залегнали и в основата на филма „Градски легенди – 1, 2 и 3” (не съм го гледал, ама зная).

Градските легенди не са от скоро. В далечната 1948 г. например Светослав Минков публикува разказа „Колет от Америка”, който всъщност е интерпретация на американска градска легенда, много стара, но битуваща и до ден днешен в най-различни варианти – за хора, които изяждат праха на кремиран мъртвец, вземайки го за подправка.

Аз също си спомням някои градски легенди от ранното ми детство.

Говореше се по това време например, че има хора, които отвличат малки деца, за да им пият кръвта. И ние, малките деца, играехме понякога на „кръвопийци”. Ама през деня, смрачеше ли се, такива игри никак не се вписваха в пейзажа.

Въпросната градска легенда е от типа „кратки”. Спомням си много добре и една по-дълга. За един войник, който си дошъл в отпуск от казармата и се хванал на бас, че ще отиде през нощта на гробищата и ще забие войнишкия си нож на един пресен гроб. Отишъл войникът, намерил гроба, клекнал и забил ножа. След това се изправил и понечил да тръгне, но нещо дръпнало отдолу шинела му. Когато на другата сутрин хората отишли там, намерили войника безжизнен върху гроба. В тъмното, забивайки ножа, той приковал с него към земята и полата на шинела си. Когато тръгнал, забитият нож го дръпнал, а той помислил, че е мъртвецът. И умрял от страх.

А то наистина си е за страх. И изводът сигурно е: „Не се мотайте нощно време по гробищата”.


Впрочем, сещам се и за нещо смешно. Говореше се, че колорадските бръмбари (много се бяха навъдили по едно време тези гадове) са ги пуснали американците със самолети, за да навредят на българското селско стопанство. Но това може и да не е било градска легенда, а най-обикновена болшевишка пропаганда…


неделя, септември 06, 2009

Брадата Николай се оригна просташки

Простащината ходи по хората. Няма как да подмине и пловдивския митрополит Николай. И понеже го бяхме позабравили, „светиня му” реши да напомни за себе си. И се оригна, че трагедията с корабчето „Илинден” била наказание от Бога заради концерта на Мадона. Според пловдивската брада Бог се разсърдил, защото хората не се съобразили с предупрежденията на Църквата и отишли на концерта.

Оставяме настрани антирекламата, която Николай прави на своя Бог, представяйки го как заради концерта на Мадона дави хора, които нямат нищо общо с концерта. Това си е проблем на самия Николай и на неговата Църква, която с такива водачи ще цъфне и завърже, когато на мене ми цъфнат и завържат налъмите.

Но като изключим горното, какво остава – една гола, безобразна, нагла простащина, наплюскала се изобилно на трапезата на човешкото нещастие.

Отвратително!


Ех, Холивуд…

Насилих се да изгледам филма „За кого бие камбаната” (1943 г.). Насилих се, казвам, защото така и не успях да обикна Хемингуей. Някога се опитах да прочета романа, превъртях сто-сто и петдесет страници и се отказах, пукна ми търпението.

Филмът също определено не ми хареса. По ред причини. Плюс това беше боядисан, а аз предпочитам чернобелите филми да ги гледам чернобели. Едно нещо обаче ме забавляваше през цялото време. Докато останалите мъже ходеха повече или по-малко брадясали (разбираемо е: живеят в планината, в пещера, в изключително напрегната обстановка), нашият главен герой (в изпълнение на Гари Купър), неизменно беше гладко избръснат, все едно току-що е оставил бръснача…


събота, септември 05, 2009

Бареков хваща попътния вятър

Бареков говори за полицейска държава.

Има ли учудени? Не би трябвало. Бареков винаги е движил платнохода си на фордевинд с управляващите.

А каква е ситуацията днес. Първо, Бойко Борисов не веднъж се е изказвал (къде по-пряко, къде по-завоалирано), че е необходимо „твърдо управление”. Второ, не малко нашенци също бълнуват за „твърда ръка”, без изобщо да си дават сметка за какво става дума. Получава се нещо като при онази история (поучителна, но не за всички) с Иван ІV Грозни (което ще рече: Страшни), когато жестокият цар се оттеглил уж от управлението, а народът хукнал с хоругви да го моли: „Върни се, Господарю, без тебе не можем”. И Иван се върнал. И създал най-кървавата може би институция в цялата човешка история – Опричнината.

Та Бареков усеща накъде подухва вятърът и бърза да опъне платната, за да го улови. При него празно няма. Ако ще марсианци да вземат властта у нас, и на тях ще им хване килватера, бас ловя!..


петък, септември 04, 2009

Запорожци пишат писмо на султана

Дали е легенда, или истина - не се знае. Във всеки случай картината на Иля Репин „Запорожци пишат писмо на турския султан” ("Запорожцы пишут письмо турецкому султану") е съвсем реална:


А историята е следната. През ХVІІ век турският султан Мехмед ІV Авджи (1648-1687) пише следното писмо до запорожките казаци (според "Дарвинский сборник истории Запорожской Сечи"):


„Аз, султан и владетел на Блестящата порта, син на Мохамед, брат на Слънцето и Луната, внук и наместник на Бога на земята, властелин на Македонското, Вавилонското и Ерусалимското царство, на Велики и Малки Египет, цар над царете, властител над властителите, несравним рицар, непобедим от никого воин, владетел на дървото на живота, неотстъпен пазител на гроба на Исуса Христа, попечител на самия Бог, надежда и утешител за мюсюлманите, страшилище и велик защитник за християните, ви заповядвам, запорожки казаци, да ми се предадете доброволно, без всякаква съпротива и да не ме безпокоите с вашите нападения.


Турски султан Мохамед IV


На което запорожците отговорили (според “История на запорожките казаци” от Д. Еварицки):


„Запорожките казаци до турския султан! Ти, султане, дявол турски и на проклетия дявол брат и приятел, на самия Луцифер секретар. Какъв по дяволите си ти рицар, като с гол гъз таралеж не можеш да убиеш. Дяволът сере, а твоята войска яде. Няма да успееш, кучи сине, синовете християнски под себе си да имаш, от твоята войска не се боим, по земя и вода ще се бием с тебе, мама ти ще изпона#бем. Ти си вавилонски готвач, македонски дърдорко, ерусалимски самохвалко, александрийски козел кастриран, на Големи и Малки Египет свинар, арменски злодеец, татарски пръч, каменецки палач, на целия свят и подсвят шут, на отровната змия внук и за нашия х#й закачалка. Ти си свинска мутра, конски задник, ръфащо куче, некръстена глава, твойта майка да на#бем. Ето това ти казват запорожците, никаквецо. Няма и свинете християнски да пасеш. А сега свършваме, защото не знаем датата и календар нямаме, месецът е на небето, годината си отива, а денят тук е като при вас, за което целуни по задника нас!


Подписали: Кошевой атаман Иван Сирко с целия запорожки кош


А тъй като при превода се губи част от „сочността” на оригинала, ето го за владеещите руски език:


„Запорожские казаки турецкому султану! Ти, султан, чорт турецкий, i проклятого чорта брат i товарищ, самого Люцеперя секретарь. Якiй ты в черта лыцарь, коли голою сракою ежака не вбъешь. Чорт высирае, а твое вiйско пожирае. Hе будешь ты, сукiн ты сыну, сынiв христiянських пiд собой маты, твойого вiйска мы не боiмось, землею i водою будем биться з тобою, распро#б твою мать. Вавилоньский ты кухарь, Макидоньский колесник, Iерусалимський бравирник, Александрiйський козолуп, Великого и Малого Египта свинарь, Армянська злодиюка, Татарський сагайдак, Каменецкий кат, у всего свiту i пiдсвiту блазень, самого гаспида внук и нашего х#я крюк. Свиняча ты морда, кобыляча срака, рiзницька собака, нехрещений лоб, мать твою въ#б. От так тобi хапорожцi виcказали, плюгавче. Hе будешь ти i свиней христiанских пасти. Теперь кончаемо, бо числа не знаемо i календаря не маемо, мiсяц у небi, год у книзя, а день такий у нас, якиi i у Вас, за це поцелуй в сраку нас!


Пiдписали: Кошевой атаман Иван Сирко Зо всiм кошем Запорожськiм


четвъртък, септември 03, 2009

Голяма певица ли е Мадона?

Въпросът е малко след събитието у нас, но по-добре късно, отколкото никога, както казал един пътник, който пристигнал на гарата, след като влакът му заминал.

Нямам намерение да споря с никого. Нито „за”, нито „против”. Имайте търпението да изгледате това изпълнение:



Изпълнителят е Жак Брел (1929-1978). Песента е „Не ме оставяй” („Ne me quitte pas”). Толкова.

А сега по въпроса. Когато Мадона без ослепителни фойерверки, без смайващи светлинни ефекти, без грим, без предварителна режисура, без дънещи до небесата уредби, без зашеметяващи сценични конструкции и без цяла армия обслужващ персонал изпълни една песен и я направи евъргрийн, вечно жива (както е случаят с Жак Брел и „Не ме оставяй”), можем да кажем, че е голяма певица. Иначе ще е само голяма звезда от сферата на шоубизнеса.


сряда, септември 02, 2009

Пир по време на чума (български вариант)

Видях това клипче при Нервната акула и въпреки че преписването не говори добре за публикуващия, повтарям го тук, защото в случая е необходимо. Колкото повече хора го видят, толкова по-добре. Както казва самата Акула в свой коментар: „…напомнянето е като шут в мутрата…Някои неща бяха започнали да изветряват.” А не трябва, късата памет само бели носи.


Всеки сам може да си направи сметката по-нататък и да прецени дали да им вярва на тези, когато му говорят мазни приказки от телевизора.


вторник, септември 01, 2009

Ужас!

Какви ужаси, какво насилие има в съвременните филми, споделя моя позната.

Може би, не гледам такива филми, не мога да кажа. Но има една сцена от един филм, която буквално ме накара да извикам от ужас, когато я видях за първи път. Макар че преди това бях чел за нея. И ми е трудно да си представя, че може да има нещо по-ужасно и по-жестоко, показано на филмовия екран.

Въпросният филм е създаден през 1929 година и е от периода на нямото кино. Казва се „Андалузкото куче” („Un chien andalou“). Негов режисьор е Луис Бунюел, който е автор и на сценария заедно със Салвадор Дали. Двама гении, безусловно. Сцената е останала в историята на световното кино като „сцена с окото”. Ето я:


Мога само да добавя, че човекът с бръснача е самият Луис Бунюел. Салвадор Дали участва в друга сцена.

Целият филм - тук.