Писмо - 2

Вчера публикувах едно писмо от елекронната си поща.

Днес публикувам още едно, антиподно, за баланс. С което слагам край на епистоларността в този блог, освен ако не става въпрос за коментари, които не засягат лично мене в какъвто и де е аспект - ругателен или похвален. Поех пред автора на писмото и задължението да отговоря на поставения от него въпрос.

Здравейте Павел,

От известно време следя с голям интерес блога Ви. Намирам го за интересен и оригинален. Радвам се, че в иначе догматичната и мухлясала българска образователна система има и учители като Вас – разкрепостени, отворени към света, с желание да вървят напред. Тъжно е, че такива учители често биват духовно потискани в училищната среда, където обикновено са налице междуличностни конфликти между преподавателите, интриги ,консервативен директор, който спъва всяка по-нетрадиционна инициатива на учител – система, която в някои отношения живее още някъде в 80-те години.

Видях, че в блога е изчезнала опцията за коментари, затова ви пиша и-мейл. В блога засягате много интересни теми, но бих искал да се спра по-специално на един въпрос, на който аз самият не мога да си дам отговор – а именно – българската култура през втората половина на 20 век (ако има такава). Ясно е, че тя няма как да не е била повлияна от социалистическия режим, но все пак създадено ли е нещо стойностно не благодарение, а въпреки режима?

Да вземем за пример киното – един от най-известните български актьори Георги Калоянчев . Това е човекът, който в интервюта и спомени говори с открита симпатия за Тодор Живков, за социализма, който и след промените е в добри отношения с всички политици , без значение от партийната им принадлежност – с две думи, винаги успешно лавиращ. Някои от филмите, в които се снима също са си откровена социалистическа пропаганда – “Димитровградци” примерно. Да, но това е и човекът, който блестящо изигра ролята на началника в “Кит” – един цензуриран, но все пак излязъл на екран през 1970 година филм, който е смазваща критика на соц-режима, показваща със средствата на хумора цялата му абсурдност. От една страна имаме актьора, готов да прави компромиси, за да остане на върха, а от друга – неоспоримият талант, допринесъл за осмиването на режима. Можем ли да го заплюем за едното, а да не му признаем заслугата за другото? Въобще ако наречем цялото българско кино боклучаво и пропагандно, не зачеркваме ли всички онези филми, които са успели индиректно да критикуват властта – а такива има много. А една актриса като Невена Коканова, която за мен притежаваше невероятен талант и излъчване – можем ли да я отречем само защото е снимала филмите си през периода на социализма?

Друг аспект на културата – музиката. В блога си казвате, че никога няма да слушате Лили Иванова – предполагам за Вас е символ на соц-кича в изкуството. В същото време сте сложил клипове на полски певци от периода на социализма – значи ли това, че и тогава е имало добри певци и песни, и просто стилът на Лили Иванова не Ви е допадал? Едно и също ли е Лили Иванова и Емил Димитров?

При положение, че Емил Димитров е пеел песни, които не са се харесвали от властта, негов телевизионен концерт е спрян заради неприлично облекло и стилът му е бил по-западно ориентиран. Примерно една известна певица от 60-те години Маргрет Николова има много добър глас и е безспорно талантлив , но стилът й е подчертано соц – като се слушат нейни песни и на Емил Димитров от един и същ период си личи разликата. Можем ли в такъв случай да сложим под един знаменател Лили Иванова, Маргрет Николова и Емил Димитров като “соц-певци”? Последно сте качил една много хубава руска песен на Юрий Визбор – певец, също творил през епохата на социализма в СССР. Тоест не всичко в музиката е било обвързано с партизански песни тип “На всеки километър”.

Размислите ми са провокирани от писания на различни блогъри, които правят обобщения за българската култура от времето на социализма като некачествена, пропагандна, поставяща се изцяло в услуга на режима и не се замислят, че ако е имало 90% боклук, все пак може и да е имало 10% качествени неща. Аз лично съм голям почитател на българското кино и смятам,че и преди 1989 година то е успяло да каже много истини – универсални и български. Тъй като Ви считам за мъдър човек, който е живял и по онова време, ще се радвам да видя в блога ви статия на тази тема и да чуя Вашето мнение, за мен то е важно и ценно. Ако не смятате темата за толкова интересна, ще се радвам просто да ми отговорите по и-мейл ако имате време.

С уважение, Василев

Отговор:

Господин Василев,

Беззспорно сте прав за това че и по времето на соца у нас се създаваха стойностни неща в областта на културата и изкуството, колкото и малко да бяха те. Понеже заговорихте за киното, а това е и моя слабост, достатъчно е да споменем само „Козият рог” и никакви възражения няма да минат пред силата му като кинематографично произведение. Е, тъжно ми е все пак, че нашето кино по това време си остана само „наше”, докато Анджей Вайда, Кшиштоф Зануси, Марта Месарош, Ищван Сабо, изброявам първите четири имена, за които се сещам, бяха (и продължават да са) световноизвестни, въпреки че също живееха и създаваха произведения в соцстрани.

А с Лили Иванова проблемът е лесен. Не съм й почитател, защото просто не я харесвам като певица, а не защото е някаква емблема на соца (дали изобщо е емблема на каквото и да било – спорен въпрос). Никога не се водя в оценките си за изкуството от политически съображения.

Емил Димитров – да! Харесвах много Стефан Воронов, Константин Казански, Георги Кордов. В техните изпълнения виждах драма, в изпълненията на Лили Иванова – преструвка и лигавене.

Господин Василев, смятам, че с това отговорих на основния Ви въпрос. А дали ще напиша нещо в подобна насока? На този въпрос за съжаление не мога да отговоря. При мене писането – с много малки изключения - не е въпрос на предверително планиране, а на внезапни хрумвания.

P.S. Между другото – не само директорите на училищата са консервативни, самото учетелско съсловие в по-голямата си част е консервативно, колкото и невероятно да изглежда на някого това. И оттам идват много беди. Златен министър да има, златни учебници и учебни програми да се напишат, закостенялостта ще наругае министъра, че нищо не разбира, няма да хареса учебниците и програмите и ще продължи по принципа „каквото баба знае, това си бае”...