СЛУЖБОМЕР

вторник, ноември 30, 2010

Световен заговор срещу Русия

Обичате ли да слушате глупости?

Защото аз обичам и от време на време, макар и рядко, си позволявам това удоволствие.

От слушането на глупости винаги си правя ценния извод, че съм прав като не вярвам на глупости и на хора, които говорят глупости.

Вчера сутринта например посветих известно време на руски клипчета за световни заговори.

В Русия „Протоколите на ционските мъдреци“ днес не са на мода.

Вероятно защото са адски изтъркани, а и вече има множество сериозни изследвания, доказали статуса им на фалшификат, при това изфабрикуван именно в Русия в началото на миналото столетие.

На дневен ред сега там е книгата на Колеман „Комитетът 300. Тайните на световното правителство“.

Четох скоро тази книга: пълна тъпня, в която всичко е сшито с бели конци, без нито едно сериозно доказателство (на руски език можете да я намерите тук).

Най-интересното е, че руснаците въртят, сучат и все изкарват така, че крайната цел на „световното правителство“ (свързано с масоните, естествено!) е да унищожи Русия.

Научих например за „Харвардския проект“ (за ликвидиране на СССР, вече осъществен) и за „Хюстънския проект“ (за ликвидиране на Русия, в процес на осъществяване).

Чух също така един „дядя“ (това ще рече „чичко“) да разправя, че едно от средствата на „световното правителство“ за деградиране на руснаците бил алкохолът.

А, здрасти!

Че те, руснаците, пият като змейове още от времето на Йоан ІV, че и по-отрано, какво „световно правителство“, какви масони, какви пет стотинки!

Впрочем, винаги ме е разсмивало твърдението колко тайни са тези „световни заговори“ и „световни правителства“.

Толкова са тайни, че разни „чичковци“ пишат цели книги, в които разказват с най-тънки подробности за тях.


понеделник, ноември 29, 2010

Бъдеще

Сцена първа: Ученици организираха протест в няколко града на страната.

Сами.

Без някой да им виси над главите и да им дава „мъдри“ съвети.

Протестът може да беше несериозен („Искаме повече ваканция!“), анархистичен, некоординиран и предварително обречен на провал, но…

…крие в себе си зародиш.


Сцена втора: Ученици в моето училище организираха благотворително представление.

Сами.

Без някой да им виси на главите и да им дава „мъдри“ съвети.

Организацията може и да куцаше в някои отношения, може и да имаше още неща за доизкусуряване в самото представление, но то се състоя и беше прието от публиката с овации.

Това също крие в себе си зародиш.


Епилог (развива се в бъдещето): Децата от горните две сцени са вече пораснали.

И жална им майка на политиците, ако си мислят, че и пред тях ще могат да разиграват селяндурските си номера.

Зародишът ще е пуснал корени.

На това, което се нарича гражданско общество.


неделя, ноември 28, 2010

Пак за милиционери

В Ихтиман преди седмица откриха универсален магазин от някаква верига, не ме питайте каква, не помня такива работи.

Пък и в случая това не е от значение.

Защото думата ми е за друго.

Влезе в същия този магазин един милиционер.

И не ме поправяйте, зная какво пиша!

Влезе един милиционер и вместо да мине през турникета, да си вземе кошнца и да си напазарува като всички останали хора, се засили да се провре покрай касата навътре.

- Не може оттук – каза му момичето на касата.

- Аз само за малко – отсече милиционерът и заби дълбоко в магазина.

А на мене ми се иска, много ми се иска да напиша нещо добро за някой истински полицай.

Ама какво да направя, като все попадам на такива, които носят същите характеристики като милиционерите през времето на Тато – неимоверна простотия и неимоверно нахалство.

Езикът ми не се обръща да нарека едни такива създания полицаи.

Затова им викам милиционери.

Приляга им.


събота, ноември 27, 2010

Кен Робинсън: "Училището убива творчеството"

Лекция за даскали и не само.



Има и български субтитри, изберете от View Subtitles.


Не подарявайте на Путин животни

Валерия Новодворская и Константин Боровой

Превод от руски: Павел Б. Николов



Валерия Новодворская: От известно време стана така, че всички подаряват на Путин някакви твари. Е, когато му подариха крокодил, разбираемо е – хармонират си. Нека в басейна на Путин плува крокодил – гарван гарвану окото няма да извади.

Но аз съм силно възмутена и загрижена, когато му подаряват някакво невинно същество. Ето, в България му подариха чудесно голямо куче, което прилича много на санбернарче или на московско куче пазач. То виси едно такова – меко, с дълги уши, с лапички. И даже не може да възрази. И го влачат на Путин, както някога му завлякоха Кони. С какво се е провинило нещастното животно?

Така че искам да се обърна към разните чуждестранни дейци – не подарявайте на този нечовек представители на живата природа. Не трябва да му се поверява живо същество. В никакъв случай, съжалете невинната твар. Това просто е нещо като людоедство. Как може да се поверява на този тип след Беслан, след „Норд Ост“, на този злобен трол – как може да му се поверява невинно животно, което изобщо не може да се защити?

Константин Боровой: Той се разпорежда със сто и четиридесет милиона, пряко се разпорежда със сто и четиридесет милиона.

Валерия Новодворская: Е, те сами са му се подарили.

Константин Боровой: Не всичките, надявам се.

Валерия Новодворская: Освен нас.

Константин Боровой: Освен много още, наистина.

Валерия Новодворская: И още двадесет процента.

Констонтин Боровой: Да. Ако той има такава необходимост и възможност – да се отвлича за малко с животни и през това време в затвора се окажат по-малко хора като Ходорковски, и деца, унищожени от нашите войски, и така нататък – толкова по-добре.

Трябва да се работи над характера.

Валерия Новодворская: Смятам, че всички зелени трябва да се надигнат срещу това да му се подаряват животни. Нека зелените се заемат с този проект.

Константин Боровой: Лерочка, за съжаление зелените са също като момчетата, които се надигнаха срещу Кашин и се обръщат към президента и МВР с молба да разследва и намери убийците.

По същия начин и зелените се обръщат към президента и министър-председателя с молба да решат едни или други въпроси на химкинската гора и така нататък. Всички те са сервилни до неприличие. Затова да се обръщаме към зелените…

Беше време, когато те се съпротивляваха на КГБ – през 1991 година. Аз помагах на „Гринпийс“, извикаха ме в началото на годината в КГБ и ми казаха, че помагам на шпионската организация „Гринпийс“, а аз ги пратих по дяволите. Тогава имаше такава възможност.

Валерия Новодворская: Значи ти, както изглежда, не си излизал от КГБ?

Константин Боровой: Нещо повече, по молба на Бакатин даже прочетох лекция, но това вече след победата на демократическата революция. Пред ръководството на КГБ. По-постни муцуни не съм виждал – бяха дошли, така да се каже, да отметнат случая и ме изслушаха. Лекция за демокрацията и пазарната икономика.

Валерия Нонодворская: Боже мой, след това те се юрнаха да делят бизнеса!

Константин Боровой: Да, всички те [неразбираемо] разграбиха…

Валерия Новодворская: Напразно си им чел тази лекция.


петък, ноември 26, 2010

Дойчо

Моят приятел Дойчо имаше рожден ден.

И ознаменува събитието с публикация в блога си.

Не съм любител на копи-пейста, но този път не мога да се въздържа.


МОЯТ РОЖДЕН ДЕН. ПОРЕДНИЯТ


Дойчо Иванов


Днес навършвам 56 години. Пак е четвъртък, като през 1954-а, когато съм се появил малко преди разсъмване в тогавашното родилно, където сега е детската градина над Скалата в Пирдоп.

По това време баща ми Иван бил по Добруджа - сменял с текезесарските молотовки прочутия душански бръбой (картоф) за зърно.

Затова предишния ден дядо Цено разсилния, роднина и най-близък приятел на дядо ми Дойчо Налбантина, закарал майка ми с двуколката на кметството в РОДНОТО Душанци до Пирдоп. С поръката: "Да е момче и да подновите името на дядо му!" Е, няколко месеца преди мене се била вече родила братовчедка ми Антоанета, първата на средния ми чичо Васил. Ама, друго си е мъжкото име, нали... Така и станало. След две години се появи още един Дойчо - първенеца на малкия ми чичо Никола. Така всеки един от братята Дойчеви, лека им пръст, кръстил по едно от децата си на баща им. Желязна традиция за онова време... А пък как сме живели 3 семейства с по 2 деца в къщата на дядко Дойчо и бабка Люба (макар голяма за времето си, а и днес) ?!....

Едно време (като пионерче) си мислех , че съм роден в неделя, не ме влечеше дип работата, истинската, физическата, както мислеха българите тогавашни. Че и повечето от днешните. По тогавашните, па и по днешните, българо-селски критерии, минавах за мързеливичък - не ме интересуваха, абе - направо си бягах, доколкото можеше, от земеделско-животновъдните дела. Гледах повече книгите (и футбола, разбира се) и старите хора викаха на родителите ми да не ми се карат, като не съм набрал коприва за прасето - това дете книгата ще го храни. Та така и не се научих да кося - не ти трябва, викаше татко, комунизмът иде и всичко ще да е с машини занапред!!! А като поостаря и ме гледаше и се ядосваше, как се мъча и нащърбвам косата му, за да поочистя тревата в градината на село, замислено се почесваше, като му напомнях тези му думи...

По-късно научих и благородната фраза "интелектуален мързел", с която оправдаваме и се заблуждаваме и днес за много си състояния.

Та колко ни храни книгата - това си го знаем "книжовниците" днешни с бюджетните заплатки... А иначе мързелът си е мързел. Но иди обясни на българина, че работи не само тоя, който копа... За които никой не ни е виновен, нали...

Една от най-страшните клетви на руснаците била: "Дано така и да си умреш на една заплата!" (Да се вмъкна тук като черна станция; това е, по-точно казано, одеска клетва – П.Н.) И при една среща с колеги от Банско основно си обменяме информация кой колко бръбой е продал или колко пари е изкарал от хотелчето. При което аз си пийвах ракийката и се надявах да остана незабелязан в тази дискусия. Но една банскалийка, която гушнах на един блус с намерение да й задам други въпроси, ми заби безпощадно питането с какво се занимавам - хотел ли, бръбой ли или нящо друго... "Ами пописвам тук-там..." - признах си изчервен и заслужено засрамен. "Горкият!... - съчувствено ме притисна тя, - Ми че ти ще си умреш гладен..."

Сега навлизам, или поне се опитвам, в дебрите на Интернет, често невротизиран от незнание, неумение и несполуки. Честичко оплесквам и губя много неща. Та добре, че е незаменимия ми приятел Павката от Ихтиман…

Затова на него посвещавам тази си първа публикация, в новия блог, поредния, който ми направи.

Е, честит празник на всички! И за много здраве: НАЗДРАВЕ!!!


----------------------------------------


P.S. Ако отидете в Копривщица и се отбиете в музея на Димчо Дебелянов, там ще ви посрещне неговият уредник - моят приятел Дойчо. Предайте му много поздрави от мене, а вечерта седнете някъде на чаша ракия. Той е сладкодумец и има какво да ви разкаже…


сряда, ноември 24, 2010

Parole de flic [1]

А, не бързайте, не става дума за филма на Хосе Пинейро с Ален Делон.

Историята е чисто нашенска.


Бойко Борисов: „…не като премиер, а като полицай ще гарантирам, че в момента българските граници са много по-надеждни от много от шенгенските граници в ЕС…“


Мислим си ние, че начело на държавата ни стои премиер, ама не било така.

Начело на държавата ни стоял полицай.

Или, ако си послужим с известната вече формула: гласуваш за премиер, получаваш полицай.


----------------------------


1. Parole de flic (фр.) – Дума на ченге.


вторник, ноември 23, 2010

Разтегни, Цветанов…

Имало у нас по време на соца бригадирско движение.

Доброволна ангария в полза на соцдържавата, но да не се задълбаваме.

Това бригадирско движение си имало своите песни.

А една от тях била „Разтегни, Андрей, акордеона“.

Ето я, който иска - да я слуша, който иска – да я подмине.



Песента посвещаваме на Цветан Цветанов.

Но не защото шефът му се е засилил да стигне постигнатото през соца, та току виж върнал и бригадирското движение.

Не и защото Цветанов разтяга някакъв акордеон.

Друго обаче разтяга Цветанов.

Разтяга локуми.


Mediapul.bg: „От изявлението на министъра стана ясно, че липсата на осъдителни присъди по ключови дела ще се компенсира в мониторинга на ЕК за правосъдие и вътрешен ред от безбройните похвали на Европол към българското МВР“.


Да се чуди човек къде спят тези от „Гинес“?

По-голям локум едва ли някой по света ще разтегне в близките десет години, така че да го фиксират в книгата!

За да видят хората, че Цветанов не само боде голи дупета, които го мачкат, но може и още нещо.


понеделник, ноември 22, 2010

На съда всичко е ясно

Из сериала "Абсурдистан"


На тази снимка от в-к "Дневник" са Пламен Нунев, депутат от ГЕРБ, министър Росен Плевнелиев и Пламен Стоилов, областен управител на Русе.

Правят първа копка през пролетта на тази година за изграждане на обезопасено кръгово кръстовище пред моста на град Бяла.

Оня злополучен мост, от който на 7 декември 2006 година падна автобус и загинаха деветнадесет души.

Сред тях беше и младо семейство от моето село.

Жива трагедия, която майката на момчето не можа да понесе – побърка се от мъка.

И сякаш в отговор на това министър Плевнелиев каза в оня пролетен ден: "Днес сме тук, за да направим първа копка на нещо, което спасява човешки животи".

Но едно е казаното, друго - направеното.

Кръстовището беше отворено за движение на 19 ноември.

И само за два дена там бяха отчетени 9 (девет!) инцидента.

При последния (вчера) се обърна ТИР и помачка полицейска кола.

Слава Богу, няма жертви, но както е тръгнало…

А в кръстовището и в разширението на моста (крайно нескопосно разширение, брат ми пътува оттам често с колата си и казва, че са изс*али едно голямо ла*но) са изсипани милиони левове.

Сега обаче шефът на русенското пътно управление заявява, че проблемът ще се реши едва когато се направи и нов четирилентов пътен участък.

Явно има още милиони за изсипване.

Както се казва: на съда всичко е ясно, да влезе убитият.


неделя, ноември 21, 2010

Бойко ще стигне Тато

Като каза Бойко, че иска да направи поне една десета от това, което Тодор Живков е направил, всички ревнаха срещу него.

Съвсем несправедливо.

Я да видим първо какво е направил Тато!

Някои викат, че направил пътища.

Направил, ама на Макавей.

Да не би да е гребал с лопата или да е копал с кирка?

Пътищата са ги направили бачкаторите.

А правешкият търтей за целия си дембелски живот създаде единствено куп лакърдии, издаващи великата му простотия.

Като тази например за полупроводниците и целите проводници.

Това е единственото създадено от Тато.

Лакърдии с дъх на простащина.

И Бойко смело го гони.

И не само го гони, но скоро може и да го настигне.

Лакърдията за таралежа и голото дупе ни дава сериозно основание да мислим, че ще стане точно така.


събота, ноември 20, 2010

Вечният Нюрнберг

(четиво за тези, които гледат назад към времето на Тато – бел. П.Н.)


Автор: Валерия Новодворская, „Новое время“

Превод от руски: Павел Николов


Държавите от незапомнени времена са вършили злодейства. Понякога злодеите били наказвани от враговете, въстаналите поданици или просто от съдбата. Но най-често на жертвите им се е налагало да се задоволяват с библейската истина: „Мое е отмъщението и то ще дойде от мене“. Преди 65 години в Нюрнберг този древен ред беше нарушен. За първи път в историята едно държавно Зло беше осъдено от съд на народите, на мирно равнище, с нечуваната формулировка „за престъпления срещу човечеството“, осъдено като идеология и като практика, без срок на давност, над държавните граници. Без Нюрнберг в Германия нямаше да има никаква денацификация, а без военното поражение и окупацията на съюзническите войски нямаше да има Нюрнберг.

В годините на победи всички (освен вкараните в концлагерите) били доволни: тихо димели крематориумите; непрекъснато работели за „окончателното решение на еврейския въпрос“ газовите камери; ешелоните стоварвали роби от Източна Европа; изграждали се магистрали, произвеждали се фолксвагени, а фюрерът изглеждал като Дядо Коледа с чувал подаръци. Немците се опомнили, когато свършила храната и започнали бомбардировките. Провървяло им: безумният фюрер решил да воюва наведнъж с целия свят, Германия си изпросила възмездието и звездите се групирали така, че съавторите на войната, подписали съглашението в Мюнхен и пакта Молотов-Рибентроп, били вкарани в единен антифашистки фронт от Хитлеровата мания да завземе планетата и осъдили колективно Холокоста и военните престъпления на Райха. Без Нюрнберг NSDAP би могла да заяви за своята перестройка и националсоциалистите да се конкурират с CDU/CSU, да полагат цветя на гробовете на ръководителите на нацисткия режим и да разсъждават за Хитлер като за ефективен мениджър. Именно това стана в СССР със Сталин и комунистическата партия. Историята е доказала, че тук самолечението е недостатъчно. Тоталитаризмът не се лекува отвътре.

Днес звучат срамежливи правозащитни гласове и че съдът в Нюрнберг е бил формално нелегитимен, и че смъртното наказание, по днешните мерки, е прекалено, и че Кайтел и Йодл са генерали от вермахта и просто са изпълнявали заповеди, и че Рибентроп не е участвал лично в Холокоста. Разбира се, не е симпатичен американският сержант, който продавал парчета от въжето на бесилката за сувенири. Но и гестапо, и концлагерите, и газовите камери – всичко това се държало на автоматите и танковете на вермахта, на умелата немска дипломация, на теорията за „расовото съвършенство“. За този кошмар трябвало да отговарят и ръководителите на държавата, и управляващата партия, и нейната идеология, и последният стражар, който „само е отварял вратата на газовата камера“. Кой знае? Ако не бяха смъртните присъди в Нюрнберг, може би щяхме да дочакаме книгите „Моите разходки с фюрера“ или „Как окончателно реших еврейския въпрос?“ Нюрнберг спаси немския народ, пречисти го, изтръска го от нацизма, помогна му да се възроди. Как се живее без Нюрнберг, ние видяхме по себе си, в собствената си страна. В началото на 90-те Жириновски заведе дело срещу списание „Столица“ за колаж на профила му с профила на Хитлер и го спечели. Съдът определи, че ЛДПР и Жириновски не са осъдени в Нюрнберг и следователно не са фашисти. Без документ за ограничения човек няма престъпление.

На нас биха могли да са ни достатъчни „Архипелагът ГУЛАГ“, произведенията на Василий Гросман, на Варлам Шаламов и „Черната книга на комунизма“. Но не ни бяха достатъчни. Затова рано или късно ще ни се наложи да проведем задочен и посмъртен Нюрнберг и да забраним още една нечовешка политика и още една утопична идеология. Изборът не е голям и не засяга камо нас: или всяка страна трябва да си организира Хагски трибунал (него също нямаше да го има без Нюрнберг) и да се самообслужи, или ще ни се наложи вечно да се прегръщаме с усмихващи се скелети от своите потайни шкафове.


Гого

Вчера в училище дойде една моя ученичка, която от една година вече учи в София.

Не казвам „бивша моя ученичка“, защото моите ученици си остават мои ученици завинаги.

Момичето ми честити рождения ден и ми подари този симпатяга.



Много малък на вид, но много голям за мене подарък.

Нарекох слончето Гого.

Не зная дали е слонско име, но мисля, че му подхожда.

Ще стои на бюрото ми в училище и ще ме радва.


четвъртък, ноември 18, 2010

Размисли след новините

Ако не са ни записали още в книгата на рекордите като най-абсурдната страна, то е защото абсурдите ни са толкова абсурдни, че никаква книга няма да ги събере и издържи, направо ще се разпука по шевовете и ще престане да съществува.

Несебърци например събират подписка градът им да не е вече паметник на световното културно наследство и, както писа едно издание, са на път да се преборят за титлата „Град на идиотите“.

Ама те предпочитат второто пред първото, което не е никак за учудване, ако имаме предвид русата лъвица и нещо като неформален лидер на бунта Ивелина, за която казват, че следвала психология, но по мое скромно мнение е направо за психиатрия.

Ивелина би ми била достатъчна за една вечер, но изскочи и Сергей Станишев.

И започна да цитира „Репортери без граници“.

А когато Сергей беше премиер, такова животно за него изобщо не съществуваше.

Сега взе, че го откри.

Като го наредя мислено до Ивелина – от един дол дренки.

Дренки на абсурда.


сряда, ноември 17, 2010

По Илф и Петров

То не беше писане по медиите, наши и руски, то не бяха вълнения и умиления.

Подарили на Путин куче.

Голяма работа, голямо чудо.

В руското "Авторадио" даже песен скалъпиха по случая.

С отвратително сополив текст.

А сега и име ще му слагат на кучето.

Целокупният руски народ щял да мисли какво да е името.

Човек, ако не знае печалната истина за Путиновото посещение у нас, ще си помисли, че както жителите на уездния град N се раждали само за да се обръснат, подстрижат и веднага след това да умрат (виж Илф и Петров), така и Путин е дошъл в България само за да му подарят куче и да си отиде.


Sic itur ad astra

След като изчетоха Читанката, юнаците от ГДБОП минаха на по-високо равнище.

Сега четат учебници по латински език.

Браво, така се стига до звездите!


понеделник, ноември 15, 2010

Mitt liv som hund

Досега свързвах горното заглавие („Моят живот като куче“) с чудесния шведски филм на Ласе Халстрьом.

Но - като се казваше във вица - филмът вече не е шведски, а съветски.

Ето каква пише във вестник „Комерсантъ“ Андрей Колесникав за случая с кученцето, което бат` Бойко подари на Путин:


„Владимир Путин взял овчарку на руки. Болгарский премьер наконец повернулся к нему лицом. И только тут я обратил внимание, как они похожи.

Щенок болгарской овчарки и болгарский премьер, я имею в виду“.


(Владимир Путин взе овчарката на ръце. Българският премиер най-сетне се обърна с лице към него. И едва сега обърнах внимание колко си приличат.

Кученцето на българската овчарка и българският премиер, имам предвид.)


Та така - филмът наистина е съветски.

Добре де - руски, макар че не виждам разликата.

А ролята на послушното кученце в него е отредена на нашия премиер.


неделя, ноември 14, 2010

Двойка за Бойко

Ако сте пропуснали поредния шедьовър на бог Бойко, чакайте да ви го цитирам:


"Цената на газа ще пада. Но понеже това е между две търговски компании и те се опасяват, че ако почнат така една по една страните да намаляват газа, всички накрая ще ходят и само ще искат да им намаляват газта. Затова се разбрахме да не говориме, цената пада и ще продължи да пада".


Наистина шедьовър.

Същите шедьоври ги твори и баба Пена клюкарката:


„Това е тайна, ама чакай да ти я кажа…“


Мене обаче, нали съм професионално увреден, друго нещо ми направи впечатление.

Не, не това, че бог Бойко казва „говориме“ вместо „говорим“, те и академиците от БАН така казват, та той ли ще падне по-долу от тях!

Ето го другото:


„…ако почнат така една по една страните да намаляват газа, всички накрая ще ходят и само ще искат да им намаляват газта“.


Някаква странна логика: на едни им намаляват газа, а други в резултат от това плачат да им намалят газта.

Или логиката е нормална, а бог Бойко просто не знае, че газът, коойто тече по тръбите...


...няма нищо общо с газта, с която пълним газовите лампи и фенери.


Ако е така - двойка по български език.

И да се стяга, че пак ще го изпитам!


Чисто и просто

Някога се питахме насмешливо какво означава изразът „чисто и просто“.

И отговаряхме: къпан милиционер.

А сега можем спокойно да отговаряме: къпан полицай.

И като ви разправям, че разликата между някогашните милиционери и днешните полицаи е само в униформата, изобщо не се съмнявайте.

Вчера в София на Орлов мост полицията бутна две камионетки точно пред плакатите с приветствията към президента Путин.


Ако не беше го направила, колите със скъпите гости щяха да прелетят паралелно на плакатите и отвътре нямаше да се види нищо (снимка на Асен Генов).


А така хората се натрупаха там, където парапетът не позволяваше да се постави камионетка (иначе и там щяха да сложат, гадовете!), при което плакатите се озоваха срещу погледа на кремълското джудже.



Както казваше един мой колега: тапото си е тапо.

Ние рекохме малко по-иначе: чисто и просто.

За първото не сме много сигурни, но за второто – гаранция.


P.S. Путиновата Русия се слави по цял свят с провалянето и ограничаването на протести на гражданите. Бойковата България явно върви по нейния път. Чисто и просто. Това вече по отношение на Баце. Нали и той беше нещо като полицай.


четвъртък, ноември 11, 2010

Напредък

Кой каза, че Първанов се е провалил още в началото на АБВ-то и останалите други букви?

За новия бардак, дето щял да прави, разправят, се явили все стари курви.

Може и така да е, но самият Първанов направи значителна крачка напред.

Досега го знаехме като такъв.


А сега го видяхме като такъв. [1]


И това ако не е напредък, тогава какво е?


-----------------------


1. Снимка от албума СССР на Ал. Пиперков.


сряда, ноември 10, 2010

Από μηχανής θεός

В древногръцката и древноримската трагедия, когато работата се закучела фатално, на сцената се явявал някой бог, за да оправи батака.

Спускали актьора, играещ бога, отгоре с механични приспособления, откъдето останал и изразът από μηχανής θεός, по-известен в латинския си вариант deus ex machinа (бог от машина).

„Чакахме, че всичко ще се оправи, ама не стана“ – казва една лелка по радиото, когато я питат за промените след Десети ноември.

Чакала тя!

Някой явно да дойде свише и да сервира на всеки по една вита баница.

И през ум не ѝ минава на лелката, че за този хал, на който сме сега, са виновни точно тези като нея – чакащите.

И продължават да чакат, да ги вземат мътните!

Чакат своя бог, да дойде отгоре и да сложи в ред всичко с всемогъща повеля.

А аз се чудя след бог Бойко кой ли ще е следващият техен бог…


Сертификати

От една министерска структура, която се е заела да обучава учителите онлайн, получих следното писмо (чист спам от най-високо равнище):


„Благодарим Ви за проявения интерес към предлаганите от нас курсове!

До момента има хиляди записани преподаватели, които искат да усъвършенстват своите умения и да ги предадат на колегите и учениците си.

Поради големия интерес към курсовете, екипът на ict.mon.bg , реши да удължи времето за изпълнение на условията за получаване на сертификат!

Време е за изпити!

Обявяваме Изпитна сесия през месец ноември от 1.11.2010 до 28.11.2010.

През този период всички, които не са изпълнили условията за получаване на сертификат в двата онлайн курса, ще имат възможност да го направят.“

Желаем ви успех!“


Още началото на писмото е лъжливо-лицемерно: никакъв интерес към никакви курсове не съм проявявал!

Следва опашата лъжа: интересът към въпросните курсове и нищожен, мога да го кажа, защото се движа в учителски среди, а не хвърча в министерски облаци.

Най ме подразни обаче, че се опитват да ми пробутват някакъв сертификат.

И отговорих на писмото кратко: „Писнало ми е от сертификати, които не ми вършат никаква работа“.

Защото си е точно така, насъбрал съм какви ли не сертификати от какви ли не курсове и ползата от тях ми е колкото от козел мляко.

За последно бях например на един двудневен курс.

Там един физик от БАН (оф!) обясняваше как учителите по физика могат да отидат в някой от магазините за един лев, да си накупят жички, бурмички и разни други дреболии, от които да си направят какви ли не неща, с които да показват опити на учениците.

Честен кръст, не лъжа!

Този направо ме хвърли в ХIХ-ти век, при условие че съществуват сайтове като PhET (за интерактивни симулации), а пазарът предлага цели комплекти за опити, направени по всички изисквания за съвременна нагледност в обучението!

По-късно по пощата получих оттам следния сертификат (цъкнете върху снимката, за да я видите в пълното ѝ величие).


Една пропусната запетая, едно неоснователно членуване, Вакарел от село издигнат в ранг на град, а отдолу – ни подпис, ни печат!

И това от хора, които учат учители.

Боже, опази!


понеделник, ноември 08, 2010

Куприн

Никога не е късно за две неща.

Първо, никога не е късно да станеш за резил.

Второ, никога не е късно да прочетеш нещо хубаво, което някога е трябвало да прочетеш, но не си го направил (и това, че не си го направил, май пак е резил).

Трябва в студентската ми програма по руска литература да е влизал и Александър Куприн, но не помня да съм прочел и ред от него, което значи, че наистина не съм.

Затова сега наваксвам.

Повестта „Олеся“ е езиков брилянт, шлифован до съвършенство (говоря за оригиналния текст, не за превод, с преводите е малко по-иначе).


Продължавам с повестта „Молох“, приготвил съм си и няколко разказа.

Надявам се, че и там Куприн няма да ме разочарова.


На снимката: Марина Влади във филма „La sorciere“ („Магьосницата“) по повестта на Куприн „Олеся“.


неделя, ноември 07, 2010

Този Остап не е Остап

Гледах „Дванадесетте стола“, американски филм на Мел Брукс.

Накратко казано, едно голямо нищо и половина.

Дори и само защото този Остап Бендер даже по физиономия не е Остап Бендер (Франк Лангела, 1970 г.)


Ето това вече е Остап Бендер (Андрей Миронов, 1977 г.).


Изобщо, всички опити на американците да филмират руска класика завършват така, както всички опити на руснаците да правят каубойски филми.

Явно и в кинематографията важи правилото за жабата и гьола.


И сам воинът е воин

Все още ли се съмнявате във всемогъществото на бат` Бойко?

Ами повече не се съмнявайте.

Ето какво пише вестник „Труд“ (онлайн, автор Емилия Караабова): „Правителственият шеф се включи по сателита от италианския град Пескара, където победи в благотворителен мач отбор на италианския парламент.“ (Подчертаното мое – П.Н.)


Питам се само къде спи треньорът на националния ни тим!

Да натири всичките тези нещастници, от които няма никаква полза, и да вземе един-единствен бат` Бойко в отбора.

Който ще победи де що има футболни отбори и така де що има купи – европейски, световни, космически, ще дойдат у нас.

Ех, Васюки…


петък, ноември 05, 2010

Из албума „Кая и Брегович“


“ТАБАКЕРА“

Музика: Горан Брегович

Текст и изпълнение: Кая [1]



Превод


Табакера, табакера…

На твоята табакера днес

като на скъпа приятелка

поверявам моите сълзи,

макар цяла нощ да сме будни.

Вече вторник някъде угасна,

зад прозореца е сряда рано,

колко отдавна беше всичко,

макар и не тъй точно.

Хей, табакеро, време е за сън,

но преди да се унеса,

дай ми цигара

като негова целувка.

Заспи и за нищо

днес не съжалявай,

върху тебе има

неговите инициали.


Тази табакера, макар и малка част от тебе,

тази табакера мога сега да имам при себе си,

тази табакера, като знак за твоята любов,

нека ме трови, така боли по-малко.

Тази табакера, само малка част от тебе,

тази табакера мога сега да имам при себе си,

остави ми я завинаги, като знак за любовта ти,

нека ме трови, така боли по-малко.


Вече вторник някъде угасна,

зад прозореца е сряда рано,

седим тук двете

и си спомняме.

Табакеро, време е за сън,

но преди да се унеса,

дай ми цигара

като негова целувка.

Още един път ще се разнежа,

вдишвайки дима по малко

на сърцето с отпечатък

от неговите инициали.


Тази табакера, макар и малка част от тебе,

тази табакера мога сега да имам при себе си,

тази табакера, като знак за твоята любов,

нека ме трови, така боли по-малко.

Тази табакера, само малка част от тебе,

тази табакера мога сега да имам при себе си,

остави ми я завинаги, като знак за любовта ти,

нека ме трови бавно.


Табакера, табакера, табакера…


----------------------------------------------


1. Кая (Катажина Роойенс, род. 1967 г.) – полска певица и музикална продуцентка.


четвъртък, ноември 04, 2010

Стар виц

Иван Бедров сподели: Пак щели да разчитат на популярни "лица". Къде ги видяхте, бе?! Ми то само задници!

Което ме сети за един стар виц.


Двама милиционери [1] отишли на обществена баня.

Единият бил по-учен и попитал касиерката:

- Банята функционира ли?

- Функционира.

- А водата циркулира ли?

- Циркулира.

- А телякът манипулира ли?

- Манипулира.

- Добре – рекъл милиционерът – дайте ми два билета за две лица.

И тогава другият го смушкал:

- Само за лицата ли, а задниците си няма ли да мием?

- Мълчи, бе – срязал го ученият, - задниците се съдържат в лицата!


Та, знаейки този виц, никак не се учудвам, че в някои нови лица всъщност се съдържат доста стари задници.


---------------------------


1. За по-младите: милиционери се наричаха по болшевишко време полицаите. Милиционерите бяха славен символ на простотия. Не се различаваха от днешните полицаи по нищо, освен по названието.


сряда, ноември 03, 2010

Ден на народното единство

За днес си бях набелязал да напиша нещо друго, но видях интересен кратък текст на руския журналист Виктор Шендерович, посветен на Деня на народното единство (държавен празник в Русия, 4 ноември), и нямаше как да го подмина.

Като всичко преведено в този блог, и преводът по-долу не засяга само руснаците.

Той може да даде повод за размисъл и на нас, българите.


ОБЩ ЗНАМЕНАТЕЛ


Виктор Шендерович, радио „Свобода“

Превод от руски: Павел Николов


Денят на народното единство е истински народен празник. Дотолкова народен, че поводът няма особено значение. Ами не ходим на работа в първата декада на ноември, НЕ-ХО-ДИМ!

А по какъв повод не ходим – това са вече подробности.

В краен случай поводът винаги може да се съчини.

„Но какво ще каже историята?“ – „Както винаги, сър: ще излъже“. Това е Бърнард Шоу, един умен чуждоземец.

Нищо особено не е имало на четвърти ноември! Е, като на инат – изгонили на другия ден от Кремъл поляците-интервенти… То и поляците били сред тези интервенти не повече от французите и холандците и със сигурност по-малко от руснаците, и никакви интервенти не били: пред Владислав положила клетва цяла Москва, заедно с бъдещия цар Михаил Романов… (У нас това е лесно – който допълзи до горе, пред него полагаме клетва. Какво общо имат с това поляците?)

Общо казано, празно място, а не дата. Но какво от това?

Нима самата тази пустота не е повод да пийнем и да се забравим?

Накратко: честит празник. Всички да си починат, а като се смени властта, ще си намерим друг повод!


вторник, ноември 02, 2010

Локален патриотизъм

Ако в националния патриотизъм винаги се вглеждам внимателно, защото е на една педя от нацизма или някаква подобна идиотщина, локалният патриотизъм ми доставя много положителни емоции.

Удоволствие е да гледаш как някой локален патриот се мъчи с пот на челото да докаже, че неговият град (неговото село) е чист(о) и неопетнен(о), за което влачи от девет кладенци кисела вòда и никога като котка не пада по гърба си.

Ихтиманци например са люто обидени на Захарий Стоянов.

Защото лепнал според тях черно петно на града, като написал в „Записките“, че тези, които дошли от Ихтиман на Еледжик при въстаниците, били предатели.

И въртят, и сучат, и изсмукват от пръсти „доказателства“, че бай Захарий лъже.

Вакарелци са още по-обидени, защото в „Записките“ за Вакарел буквално пише: „това развратно, полутурско село, от което не е излязъл нито един свестен човек“.

И също въртят и сучат, и вадят „доказателства“, че знаят повече от бай Захарий за Априлското въстание.

А аз по същата смешна логика трябва да се разсърдя на Петко Рачов Славейков.

Минал той някога през моето село, ама вече се мръквало и почукал на няколко порти за подслон.

Противно на легендите за прословутото българско гостоприемство, моите тогавашни съселяните натирили странника, че дори насъскали и кучетата срещу него.

Всичко това по-късно Петко Славейков го описал.

Ама защо да му се сърдя?

Какво е виновен той, а и какво изобщо ме засяга мене, че онези там хора от моето село в онова далечно минало са се оказали пълни серсеми.

Добре даже, че Славейков не е подминал истината и ги е насапунисал така, както им се полага: за урок на поколенията.

А на Ихтиман се връщам, защото се сетих как преди време една местна активистка и локална патриотка ме убеждаваше, че произведенията на Гьончо Белев (роден е в Ихтиман) трябва да се изучават в училище.

Когато ѝ рекох, че това няма как да стане, защото Гьончо Белев е посредствен провинциален писач, активистката подскочи до тавана от възмущение и известно време даже не ми говореше.

Между другото, ето какво пише за Гьочно Белев в дневника си Чудомир: „Умря тия дни Гьончо Белев - голям писател, ако се гледа по некролога, подписан от Живков и пр., но аз не мога да го чета. Много пъти съм започвал и никога не довършвал негова книга. Зная го от 1910-12 год. още от "Арменското кафене" като "непризнат талант". Издаде и една малка книжчица под заглавие "Тайно страдание", която не направи никому впечатление. Бил женен за учителка в Ихтиман, която късала от залъка си да му праща в София. Умря като партиец (голямо качество!) и като "приятел" на Димчо Дебелянов.“

Аз също се засилих преди доста време да прочета нещо от Гьончо Белев: пълна скука и скръб безутешна, ама ако не ми вярвате, опитайте.

И винаги съм си мислил, че стремежът ни да лъскаме физиономията на родния си град (родното си село) е всъщност стремеж да лъскаме собствената си не дотам бляскава физиономия.

Защото, ако един човек е порядъчен, какво го интересува, че някой някога от неговия град (неговото село) е бил предател, серсемин, презрян страхливец и прочее, и прочее?..


понеделник, ноември 01, 2010

Сбъркана работа

Трябваше да получа едно дарение за училището от местния Ротари клуб и затова отидох на градския концерт, посветен на Деня на народните будители.

Както очаквах, и този път объркаха 1 ноември с 24 май.

В смисъл, че някои хора упорито продължават да свързват Деня на народните будители с българската просвета и култура и да го празнуват като такъв.

Да, но по замисъл и начало той е отреден за нещо съвсем друго: за почитане на ПАМЕТТА на българските просветители и революционери.

Пише го даже в Уикипедията, само че кой да чете.

И ето че вместо тържествен концерт, какъвто подобава, когато се почита нечия светла памет, ни се предлага развлекателен, при който деца от първите редове подскачат, кряскат и свиркат като на футболен мач.

После викаме, че паметта на българина била къса.

Къса ли?

Че той изобщо дали я има?

А на мене, като даскал, най ми е смешно, когато на този ден слагат и наша милост днешните даскали под графата „народни будители“.

Несериозна и сбъркана работа.

Много, ама много ни е ниска летвата за тази титла.

Защото и най-ученият днешен даскал не може да стъпи на малкия пръст на който и да е някогашен полуграмотен български хъш, като тези, които Иван Вазов е описал в „Немили-недраги“.

Ето защо - да не се бутаме там, където изобщо не ни е мястото.

Че то и през Възраждането не всеки даскал е бил будител.

Или сте забравили за хаджи Генчо и даскал Славе?!