Този дивен и прекрасен свят

Автор: Валерия Новодворская

Превод: Павел Николов

На 27 август 1871 година, преди 140 години, в семейството на немски емигранти в САЩ се ражда син – бъдещ заядлив, но повърхностен публицист, който цял живот нападал своята Америка, и талантлив, ярък, правдив писател, който възвеличил нейната сила, свобода, справедливост и блясък. Публицистът и писателят се казвал Теодор Драйзер. Прочетох го в средата на 60-те години и веднага обикнах „Сестра Кери“ и „Американска трагедия“. Както се изясни по-късно, именно тези произведения вече цял век хората четат и екранизират, забравили напълно за антиамериканската агитация от сборника „Бий, барабан!“, за възторжените отзиви за СССР, за дидактичните и унили романи „Джени Герхарт“, „Финансистът“, „Титанът“, „Стоикът“ и пр.

Родителите на писателя живеели бедно, след като загубили дребното си предприятие, и на Драйзер не му стигнали средства да завърши университет. Юношата започнал да работи като репортер и станал заради тежкия си живот ляв. Той изминал целия път на така наречените прогресивни американски публицисти, като не забравил да настъпи нито една мотика. Писал оди за работническото движение и панегирици по адрес на СССР, а през 1927 година се озовал в Москва за 10-годишнината от нашия Армагедон. Обявявайки се публично срещу фашизма (което е правилно), подобно на много западни интелигенти Драйзер се влюбил задочно в Сталин, а преди това едва не отплавал в испанските интербригади и половин година преди смъртта си, през 1945-та, станал член на комунистическата партия на САЩ. Но не престанали да го печатат, не го изгонили от Америка, не го пратили в затвора, плащали му изправно и дори Рузвелт се срещал лично с него. Да беше се опитал да живее така в СССР!

В лицето на мрачните и износени жители на Москва и Ленинград Драйзер приветствал равенството (на Соловки не го завели) и отсъствието на контрасти. Но неговите герои Кери Мибър и Клайд Грифитс мислят различно. И колкото и Драйзер да издевателствал над „дивния прекрасен свят“ на Америка, в този свят дори за бедните имало лифтове към успеха. Талантът например. Талантът на Кери Мибър, който я прави звезда на Бродуей. Талантът на Теодор Драйзер, който го издигнал до върховете на благосъстоянието и успеха. Талантът и упорството на Самуел Грифит от „Американска трагедия“, който си създава свой бизнес и става милионер, за разлика своя брат, неудачник и сектант, от когото се срамува дори собствения му син Клайд.

В своето творчество Драйзер е правдив, не е написал евтини агитки като Джон Рид със своя опус „Десет дена, които разтърсиха света“ или като нашият любим Джек Лондон, надраскал неизвестно защо отвратително идейната „Желазна пета“, която никой не чете. И се получило така при Драйзер, че животът в Америка е уреден правилно, че там порокът се наказва и се възнаграждава ако не добродетелта, то поне приличието. В Чикаго дори младите момичета през тези години можели да постигнат успех. Ако си красива като Кери, иди на сцената или си намери някой да те издържа. Ако си безцветна като сестра й Мини, живей в скромно жилище с работника Ханс. Събирай пари, труди се. Защо загива Робърта Олдън? Защото е сгрешила дори в собствените си очи. Иначе не би се страхувала толкова от хорската мълва. Защо загива Клайд? Слаб, сластолюбив, нито енергия, нито талант, нито знания, нито морал. Би могъл да изтегли щастлив билет с богатата Сондра, но неизвестно защо съблазнява Робърта. И Клайд завежда Робърта на езерото да я убие, и не я спасява, когато се дави. Толкова ли несправедливо е към него и американското правосъдие? Герстууд обира своите работодатели заради прекрасните очи на Кери. Така че краят му е напълно заслужен.

Социалното неравенство е вечно и необходимо. И трябва да се научим да живеем с тази мисъл. В дивния прекрасен свят на Америка не дават нищо даром освен милостиня. Което е добре. Художникът Драйзер е казал това, което публицистът е премълчал.