понеделник, декември 31, 2012

Даниил Хармс за себе си

Вчера, 30 декември, беше рождената дата на Даниил Хармс.

Мислех отначало да ви преведа няколко от неговите абсурдистки анекдоти, посветени на различни руски поети и писатели, след това кратката му автобиография, оформена в същия дух, но накрая се спрях на това, което Хармс казва за себе си.

Ето:

Не обичам децата, старците, стариците и благоразумните възрастни хора. Уважавам само младите, здрави и пищни жени. Към останалите представители на човечеството се отнасям с подозрение. Жените са ме интересували винаги. Винаги са ме вълнували женските крака, особено над коленете. Мнозина смятат жените за порочни същества. А аз ни най-малко! Напротив, даже ги смятам за нещо много приятно.

Ако казвам нещо, значи е правилно. Не съветвам никого да спори с мене, все едно ще стане за смях, защото ще победя в спор когото и да е. Не ви е по силите да се мерите с мене. Какви ли не са се опитвали. Всичките съм ги преборил! Нищо, че на пръв поглед не мога да говоря, но като започна, нямам спиране.

Това, което на други се отдава трудно, на мене ми се отдава лесно! Аз даже мога да летя. Но няма да разказвам за това, защото все едно никой няма да ми повярва.

Хората виждат в мене подкрепа, повтарят моите думи, учудват се на моите постъпки, а пари не ми дават. Глупави хора! Носете ми повече пари и ще видите как ще бъда доволен от това.

Неизвестно защо всички ме гледат с удивление. Каквото и да направя, всички намират, че това е удивително. А аз даже и не се старая. Всичко се получава от само себе си. Вижте какво, приятели! Не трябва наистина да се прекланяте така пред мене. Аз съм като всички вас, само че по-добър. Имам всички данни да се смятам за велик човек. А и впрочем се смятам за такъв.

неделя, декември 30, 2012

Писмо…

…на журналиста Виктор Шендерович до Владимир Буковски във връзка със 70-годишнината на руския писател и дисидент.

Преводът (мой) е направен по текста, публикуван в интернет страницата на радио „Эхо Москвы“.

Скъпи Владимир Константинович!

Ако не живеехме в надулата се от собственото си нездраво „величие“ Русия, пред очите ни губеща разсъдъка си, а в нормална Русия, иначе казано – умееща най-напред да цени своето достойнство, вашият днешен юбилей щеше да е първостепенно събитие у нас.

Но на нашата страна не ѝ провървя.

Затова работническата класа в страната ни, нейните селяни и творческата интелигенция, дружно забравили тази дата, пият днес не за ваше здраве, а просто така. И вашите приятели не ви поздравяват от Останкино, а лично и чрез световната мрежа. Но може би така е дори по-добре – най-малкото за вас.

Какво трябва да помните днес, Владимир Константинович? Не заради гордостта, ей богу, а заради справедливостта… Вие трябва да помните, че сте човек с пламтяща фамилия, символизираща постоянството – със самото си съществуване десетилетия наред ни давате истинска координатна система.

Ние малко ѝ съответстваме, на това са си наши проблеми. А вие сте направили за Родината всичко, каквото сте могли, и малко повече от това, което може да направи човек.

Според една от версиите за мирозданието, всички ние сме произлезли от прах, макар че според моите наблюдения мнозина така и не са се определили, така и си живеят в праха, за да не се изправят два пъти. Затова пък някои – като вас, Владимир Константинович! – от ранната си младост са решили твърдо да бъдат хора и при тях се е получило. Вие сте потресаващ образец за изпълнено предназначение и да ви дава бог здраве и щастие! А че за щастието, според Толстой, е необходимо толкова щастие, колкото и нещастие, вие, струва ми се, знаете отдавна и спазвате тази пропорция.

Прегръщам ви и ви благодаря за надеждата.

Ваш Виктор Шендеровеч

понеделник, декември 24, 2012

Въпрос и отговор


Е как така какво се случва!

Ето какво.


Календарът на СДС за новата година е без синьото лъвче.

Запознати със случая казват, че това е така, защото има нов проект за емблема.

Кабагайда.

Но не синя, а тиквеножълта…

неделя, декември 23, 2012

Отворено писмо до министър Ивайло Московски

Уважаеми господин Министър!

Това, с което си позволявам да Ви обезпокоя, може би ще Ви се стори дребен, незначителен случай.

За мене той обаче не е, за мене той е повече от показателен.

Показателен е за това как всички приказки за някакви промени са всъщност само приказки.

Защото долу, при нас, при обикновените хора, малко неща са се променили.

Някои – изобщо са си останали на равнището на онова време, което наричаме „времето преди Промените“.

А случката, която искам да Ви разкажа, е следната.

В неделя, 23 декември, в 9.50 отидох на гара Ихтиман, за да си извадя карта „Класик“.

Гишето беше затворено, но касиерката седеше вътре.

Когато почуках и обясних за какво съм дошъл, тя ми отговори че няма да ме обслужи, защото от 9.30 до 10.30 часа има почивка.

Обясних, че не зная за почивката, затова съм дошъл по това време, че една карта се издава за три минути и няма да ѝ струва кой знае какви усилия, но срещнах същия отказ.

Когато продължих да настоявам, касиерката стана и влезе във вътрешните служебни помещения.

Господин Московски,

гара Ихтиман се намира на 3 (три!) километра от града, през посочения ден температурата беше – 2 (минус два!) градуса, отоплено помещение за пътници на гарата няма.


И при тези вълчи условия (за клиентите на БДЖ, разбира се, защото на чиновниците вътре им е отоплено!) Вашата служителка реши, че трябва да стоя и да я чакам, защото – виждате ли - имала почивка (каква е тази почивка от цял час по никое време, е отделен въпрос!).

Вярно, след двадесет минути – в 10.10 часа – касиерката се появи, отвори гишето и ми направи картата.

Значи – можело да стане, значи няма проблем да стане!

Но явно трябваше преди това да се демонстрира кой решава как стоят нещата и кой трябва да бъде наврян в миша дупка, защото е имал нещастието да се окаже клиент.

Бюрократизъм в действие на гишето на гара Ихтиман!

Което лично на мене ми струваше двадесет минути напълно излишно чакане при нетърпим студ.

Питам се обаче, господин Министър, така ли трябва да бъде…

------------------------------------------------

Бележка за читателите на блога: Настоящото отворено писмо ще изпратя писмено до министър Московски с придружаващо искане за разглеждане на станалото и за вземане на мерки за предотвратяване на подобни бъдещи случаи.

събота, декември 22, 2012

„Това, което съм длъжен да кажа“

Тази песен на Вертински кръжи доста отдавна в главата ми.

Някои неща в нея се връзват добре с днешното време.

Макар че е писана през далечната 1917 година.

Самият Вертински си спомня: „Скоро след октомврийските събития написах песента „Това, което съм длъжен да кажа“. Песента е написана под впечатлението от смъртта на московските юнкери, на чието погребение присъствах“.

Легендата разказва, че авторът бил извикан в ЧК „да даде обяснение“ за изразеното съчувствие към враговете на революцията.

Там Александър Николаевич казал: „Това е просто песен и освен това не можете да ми забраните да изпитвам жал за тях“.

На което чекистите отвърнали: „Ако трябва, и да дишаш ще ти забраним“.

А ето я песента в интерпретация на група „Аквариум“.

В началото на изпълнението Борис Гребеншчиков казва: „За следващата песен е имало много спорове: за коя война е? Оставете… няма различни войни. Войните са, когато хората умират напразно. Каква война, кога е била, това, че песента е написана в началото на века – няма никакво значение…“


Аз не зная защо и кому е потребно -

кой на смърт ги изпрати с нетрепваща ръка…

И толкова безполезно, толкова зло и ненужно

ги спускаха във Вечния покой.

Равнодушните зрители мълчаливо се виваха в шубите

и някаква жена с изкривено лице

целуваше покойника в посинелите устни

и хвърли в свещеника венчалния пръстен.

Покриха ги с елхички, с кал ги затрупаха

и си отидоха в къщи да шушукат насаме,

че е време да се сложи край на безобразията,

че и така всички скоро очаква ни глад.

И никой не се сети просто да застане на колене

и да каже на тези момчета, че в бездарната страна

даже светлите подвизи са само стъпала

към безкрайната пропаст, към недостъпната Пролет.

Аз не зная защо и кому е потребно -

кой на смърт ги изпрати с нетрепваща ръка…

И толкова безполезно, толкова зло и ненужно

ги спускаха във Вечния покой…

Бонус: оригиналното изпълнение на Вертински.


петък, декември 21, 2012

Даскалска поезия за края на света

Ако искате да прочетете нещо наистина много сериозно и много силно, веднага идете ТУК.

Иначе, от мене – даскалска поезия.

Скоро не съм мъчил българския език, но краят на света е нещо, което няма как да бъде отминато с лека ръка.

Така че ето какво ми се получи след кратка десетминутна борба на перото с хартията.

В календара на маите няма измама

и светът ще се срине сред пепел и дим.

Но във свят по-различен ще има за двама

път, по който така, като тук, да вървим.

За цената не питам, тя е винаги тежка тежка –

плащаш с нерви, със болка и с кървава пот,

че обратното всъщност би значело грешка,

че обратното всъщност не значи живот.

Да настроим сърцата си с ритъм небесен,

две звезди да си вземем наместо очи,

и заслушани вечно във вечната песен

на простора, да търсим далечни лъчи.

Кой по Млечния друм тъй уверено крачи?

Кой усмихнат не гледа назад, а напред?

Календарът на маите нищо не значи.

От далечна галактика ще ви пратя привет…

четвъртък, декември 20, 2012

Новото - добре забравено старо

Две снимки.

От две уж различни епохи.

Ама не са.

Снимка 1: Деца сурвакат Тодор Живков.


Снимка 2: Деца сурвакат заместник-кмета на община Ихтиман.


Комунизмът си отишъл ли?

Да имате много здраве...

сряда, декември 19, 2012

Отново с Кон-Тики

Имаше много отдавна три книги, които все препрочитах.

Едната е „Амундсен – последният викинг“, за съжаление не помня автора ѝ.

Другата е „Светът на мълчанието“ на Кусто.

И третата е „Кон-Тики“ на Хур Хейердал.

Експедицията на Хeйердал (1914-2002) през 1947 година с балсовия сал беше особено легнала на сърцато ми.

Че и до сега.

Затова се зарадвах много на филма „Кон-Тики“ (2012 г.) и го гледах с особен интерес.

Ето кадри от него.


А това са оригинални киноснимки, направени по време на пътешествието с Кон-Тики.



Бележка на Десислава Първанова

Авторът на "Амунден - последният викинг" е Едуар Калик, хърватин от Първата Югославия :). Оставил е доста впечатляваща (и като обем) документалистика, включително и две книги за България (непревеждани на български).

понеделник, декември 17, 2012

Дяволски удобно нещо

Автор: Борис Акунин ("Любовь к истории")

Превод: Павел Николов

Някога в часовете по история ме учеха, че римската империя, а след нея много ранносредновековни европейски държави са приели християнството от чисто прагматични съображения. „Вертикално изградената“ религия с един Всевишен отгоре; идеята за смирение пред земната власт, която винаги е от Бога; контролът над душите на поданиците чрез дисциплинираната структура на духовенството – всичко това подхождало идеално за нуждите на централизираното управление. Тази логика ръководела и източите владетели, които приели исляма, азиатската разновидност по същество на същата система от вярвания.

Като не отричам изобщо огромната роля на вярата и църквата за духовното и културното развитие на цивилизацията, мисля, че за потребителското отношение на властта към религията моите марксистко-ленински преподаватели бяха прави.

За разлика от будизма, юдаизма или конфуцианството, които поставят ударението върху индивидуалното развитие, двете главни исторически вероизповедания, изградени върху принципа „по-малко мисъл и повече доверие на началството“, са съблазнявали във всички времена властимащите да вземат този ефективен инструмент в ръцете си.

Да оставим настрани „старата“ история, когато много монарси били наистина религиозни. Да вземем примери от близко време и такива владетели, които безусловно не са вярвали в никакъв Господ Бог: Сталин и Хитлер. Тези политически антагонисти били в началото враждебни към църквата, защото не искали да делят властта над душите с никаква друга инстанция. Но и двамата в труден момент разбрали какво дяволски удобно нещо е институализираната религия.

За това как Сталин през 1943 година направил рязък вираж от репресии срещу духовенството към опитомяване, знаете и без мене. Върховният вожд станал ласкав и зажаднялото за одобрение началство на РПЦ се хвърлило с възторг в обятията на „безбожническата власт“. Би могло да се намери оправдание във войната и патриотизма, но верноподаническият жар на църковните дейци не помръкнал и след Победата.

Реч на патриарха при погребението на Мустакатия: „Няма я вече великата, нравствената, обществената сила…“ Особено „нравствената“.

Хайде, няма да говоря за Сталин и РПЦ – това са общоизвестни факти.

По-добре е да разкажа как покровителствал „правилните религии“ в окупираните територии Хитлер.

През 1941 година, докато нацистите разчитали на светкавична война, нелепите вярвания на „недочовеците“ не интересували фюрера. Но когато станало ясно, че войната ще бъде продължителна, а в тила се разшавали партизаните, курсът по отношение на църквата се променил.

На войниците от вермахта по време на техните фашистки „поритинформации“ започнали да разясняват, че православието е полезна религия, защото учи туземците да се подчиняват на началството, и затова свещениците в никакъв случай не трябва да се пипат. Сред духовниците се намерили много колаборационисти. Православната църква в „освободените територии“ оглавил митрополит Сергий (Воскресенский), до войната – секретар на Московската патриаршия.

Редом с „властта от Бога“.

В църквите се правели молебени за фюрера, от амвона се клеймели партизаните, а църковните вестничета печатали отвратителна антисемитска пропаганда.

В края на краищата митрополит Сергий бил убит при не съвсем ясни обстоятелства. През април 1944 година на литовско шосе неизвестни хора с немска униформа изпреварили автомобила на йерарха и направили на решето с автомати всички, които седели вътре, а едновременно с това убили и една случайна свидетелка. Не е известно кой е извършителят: партизаните, агенти на НКВД, прибалтийските националисти или германските спецслужби. Тайната останала неразкрита.

С исляма се получило още по-интересно. Следвайки древния принцип „разделяй и владей“, нацистите всячески се стремили за настроят малките народи от Съветския съюз срещу руснаците. С особена галантност немците обработвали планинците, защото им предстояло да си проправят път към каспийския нефт през Кавказ и враждебността на местното население можела да затрудни силно придвижването на войските.

Моллите нямали основание да обичат съветската власт. Част от мюсюлманското духовенство, прелъстено от немските обещания, започнало да се моли за победата на немското оръжие. Безбожникът и гяурът Хитлер бил провъзгласен за велик имам на Кавказ. През ноември 1942 година, когато немското настъпление на юг се задъхвало, командирът на 1-ва танкова армия Фридрих Август Еберхард фон Макензен дори приел исляма. Но не зная дали при това е бил обрязан. А защо пък не? Нали е за делото.

Последователят на Пророка с нещо папахообразно.

Диктаторите – да вървят по дяволите, такава е циничната им работа. Но църковните дейци? Ако искрената вяра и дяволщината са абсолютно несъвместими неща, църквата и дяволщината са още по-несъвместими. Дяволите се завъждат под свода на храма всеки път, когато църквата започва да става част от държавата и да се ръководи от настоящите ѝ потребности.

неделя, декември 16, 2012

Мечтатели

Ако досега не сте знаели каква партия е ГЕРБ, вече да знаете.

ГЕРБ е партия на мечтатели.

Какъв размах, какъв простор, каква широта и необятност на мечтите им!

Цецка Цачева например мечтае за нова ядрена централа.

Цецка: …Коледа е, можем да мечтаем. Защо пък не след време България да има нова ядрена електроцентрала? Аз ще гласувам "за".

Водещ („Дарик радио“): Тоест вие сте мечтател за нова ядрена електроцентрала?

Цачева: Да.

А Тиквата на друго място го стяга чепикът, други са неговите мечти.

Той мечтае европейските лидери да работят на български език.

Не защото Тиквата не знае английски, не!

А защото:

Материята, която обсъждаме, е много специфична. Аз им предложих да работим на български език, защото в българския език много ясно се казва кое е "да", кое е "не", кое - "може би"…

Да имаше един български Юз Алешковски, та да напише:

„Товарищ Бойко, вы большой ученый,

В языкознанье знаете вы толк…“

Ето – размечтах се и аз…

събота, декември 15, 2012

За Нострадамус

Нашенски вестник писал, че и Нострадамус предсказал края на света в синхрон с маите.

Това ме подсети, че преди доста време излизащият в училището ми вестник (днес вече блог) публикува нещо за френския „пророк“.

Намерих публикацията във 2-ри брой от 2003-та година под рубриката „Най-разпространени заблуждения“.

Не е посочен авторът, така че би трябвало аз да съм я писал.

Ето я:


Мишел дьо Нотрдам (Michel de No[s]tredame), известен повече като Нострадамус, е роден на 14 декември 1503 г. в Сен Реми, Франция. Завършва Авиньонския университет, където изучава философия, граматика, риторика, класическа литература, история и медицина. Прочува се като лекар по време на борбата срещу "черната смърт" - чумата, която върлува по цяла Европа през шестнадесети век. Методът му на лечение е прост - чист въздух, чиста вода и витамин С. Освен с медицина, Нострадамус се занимава и с алхимия, има собствена лаборатория, в която прави множество опити. Но ако е известен и до ден днешен, то е заради произведението му "Центурии" (1554-1558)

През ХV-ХVІ в. "пророческата" литература е на мода. "Пророчески" произведения създават световноизвестните Томазо Кампанела, Парацелз, Франсоа Рабле. Не остава настрани от модата и Нострадамус. През 1550 г. той публикува алманах, съдържащ двадесет и четири пророчески катрена (четиристишия). А през 1554 г. започва да пише своите "центурии", от които излизат четири части от по сто катрена. Още докато е жив, на стиховете му се приписват действителни пророчески качества. А на гроба му е написано, че е съумял "...да запише с почти божественото си перо събития от бъдещи години". По-нататък легендите извършват своето, та чак до наши дни.

Действително ли стиховете на Нострадамус са пророчески? Със същата логика можем да попитаме: пророческо ли е всяко едно поетическо произведение на независимо кой автор, в което се говори за бъдещето? А такива произведения в световната литература са безброй. Не липсват и в нашата.

Подчинена на жанра, поезията на Нострадамус е подчертано апокалиптична (предсказваща катастрофи), мистична (загадъчна) и алегорична (изпълнена с отвлечени образи). Тъй като е лишена от каквато и да е конкретика, всеки стих в нея може да се тълкува по хиляди различни начини и да се прилага към каквито и да било събития. Изписани са множество тълкувания върху поезията на Нострадамус и всичките те си приличат толкова, колкото хороскопите в различните наши вестници. Впрочем убедете се сами доколко "пророчествата" на Нострадамус са реално изпълними от следния негов стих:

В година 1999, на седмия месец,

от небето ще дойде великият крал на ужаса,

за да възкреси великия крал Анголмуа,

та и преди, и след Марс да управлява с доброта. (X, 72).

Някой да си спомня за събитие с подобни характеристики, станало в посоченото време?!

петък, декември 14, 2012

В очакване на края

Покрай наближаването на 21-ви хората по света са луднали.

И стават разни циркове.

Ето какво пише „Газета виборча“:

„В Омутнинск (Кировска област, 25 хиляди жители) цяла седмица хората харчат спестяванията си, за да трупат запаси. Освен консерви, мляко на прах, макарони и каши особено се търсят газта и газените лампи. Та нали като свърши светът, ще настъпи мрак. И всичко това е, защото прочели на последната страница на „Омутнински вести“ пророчеството на тибетски монах, потвърждаващо наближаването на предсказания от маите космически катаклизъм, който ще унищожи Земята.

Текстът - както заявява по-късно, уплашена от реакцията на публиката, главната редакторка на "Вести" Виктория Ушакова - е публикуван на страницата за развлечение. И само поради факта, че авторът, който изготвя кръстословиците, се е запил, не е успял да се справи навреме, така че е трябвало да запълнят някак си празното място".

Но всичко това - в Русия.

У нас например краят на света не ни плаши.

Каквото и да пишат вестниците, каквото и да казват тибетските монаси.

Защото по-голям космически катаклизъм от Тиквата едва ли би могъл да ни се случи...

сряда, декември 12, 2012

Три коняка след работа

Не бих могъл да го кажа по-точно от Stefan Popov във Фейсбук, затова си позволявам да го цитирам:

„Голямо безобразие се вихри с тази пийнала учителка. Жената има три деца в пубертета, отглежда ги сама, има ясни проблеми, а сега всички са се надигнали като че ли пак става дума за Венета Марковска. Това е много нездраво, много. В нормалния свят ще се чудят как да й помогнат, а тук е подложена на линчуване от ку-клукс-клан синдрома на българина.“

Подписвам се под това с двете ръце.

Не оправдавам колежката, но и няма да хвърля камък срещу нея.

Освен всичко друго, споменато по-горе, със сигурност страшно много ѝ е натежала и професията.

Професия, в която не децата са най-големият проблем, както елементарно се опитват да го представят някои.

Напротив, децата са най-малкият проблем.

Тежи обаче страшно много бюрократщината, бумащината, закостенялостта, псевдорезултатщината, фасадната показност, липсата на особени възможности да бъдеш себе си и не в редки случаи вопиющата началническа некомпетентност и комисарщина.

Затова винаги съм казвал на моите ученици, че ми е много приятно да съм с тях, но заради всичките останали дивотии, ако съм на млади години, никога не бих станал учител.

Това първо, а второ (което веднага ме разминава с концепцията за патриотичното възпитание) – казвам им, че ако съм на млади години, моментално бих напуснал България.

Но когато човек е минал „на попрището жизнено средата“, какво друго му остава, освен да си наляга парцалите и да тегли каруцата.

Понякога обаче от всичко му идва да светне три коняка набързо.

Разбира се, това трябва да се прави след работа…

вторник, декември 11, 2012

По принуда

Първо казаха, че спал.

Спал, че даже хъркал.

Ама не е така – играе си с телефона просто.


Та какво друго да прави завалията?

И мене да ме вържат час и половина да слушам английски (и марсиански да е, все тая!), ще ми пукне търпението.

То даже Марк Рюте не успя да издържи.

Па взе че надникна да види с какво се занимава Бойко…

понеделник, декември 10, 2012

Добро утро

Автор: Виктор Шендерович

Превод от руски: Павел Николов

Излязох от входа в коледния пейзаж и прималях от красота: всичко наоколо беше станало през нощта бяло-бяло, като в христоматийно стихотворение; снегът, вече покрил земята, падаше безшумно на меки парцали…

Исках да споделя щастието от тази секунда и казах на човека, който стоеше до вратата на жилищната сграда:

- Колко е хубаво!

И прочетох по лицето на този човек печално съмнение в правотата на моите думи.

Той беше таджик с лопата. Целият мокър, стоеше до колене в снега, който изгребваше от рано сутринта.

неделя, декември 09, 2012

Тъга по Джек

World eBook Library дава свободен достъп до края на декември.

Надникнах.

Посрещна ме Джек Лондон.


Поразгледах книжките.

Почти всички заглавия са ми познати.

И ми стана тъжно.

Позабравих аз стария Джек, Джек от моето детство.

Ще трябва да се върна при него.

Има неща, които виждам за първи път.

Пък ако ще и на английски да са, оф...

събота, декември 08, 2012

Няколко снимки от напоследък

Две небета.


Сняг по пътя за гара Ихтиман.


Мариана и Спас на вакарелската гара.


Самият Спас.


петък, декември 07, 2012

Вместо дуел - песен

Възнамерявах тук да има един малък преведен текст от списание „Diletant“ за дуела на Пушкин и Дантес.

Досега все съм си мислел, че Пушкин е обявил дуела, по време на който получава смъртоносната рана.

В текста обаче видях друго: дуелът е обявен от Луи Хекерен, а фаталният изстрел е произведен от възпитаника му Жорж Дантес, който се дуелира от негово име.

Останах много учуден, но Албена каза, че това е широко известен факт.

И сигурно е така: по въпроса не съм се интересувал специално, чел съм все повърхностни източници, при това не много (Уикито например също казва: „…Александър Пушкин призовава на дуел… Жорж Дантес“).

Та се отказах от публикацията, а който иска да прочете не само за въпросния, но и за други знаменити дуели, да отиде ТУК.

И за да не ви оставя с празни ръце, вместо пистолети, стрелба и смъртоносни рани, ето ви една песен, която лично на мене ми дава много енергия да дупча с копието си ако ще даже и вятърни мелници.

Песента е на Александър Городницки (кой вика, че учените и професорите са сухари!), казва се „Антигалилей“ и е написана под впечатлението от ролята, която Владимир Висоцки изпълнява в спектакъла „Животът на Галилей“ (Брехт).

Ну кто в наши дни поет? - Ведь воздух от гари душен. И рвут мне железом рот, Окурками тычут в душу. Ломает меня палач На страх остальному люду. И мне говорят: "Заплачь!" А я говорю: "Не буду!" Пихнут меня в общий строй, Оденут меня солдатом, Навесят медаль - герой! - Покроют броней и матом. Мне водку дают, как чай, Чтоб храбрым я был повсюду. И мне говорят: "Стреляй!" А я говорю: "Не буду!" А мне говорят: "Ну что ж, Свою назови нам цену. Объявим, что ты хорош. Поставим тебя на сцену." Врачуют меня врачи, Кроят из меня Иуду. И мне говорят: "Молчи!" А я говорю: "Не буду!"

Кой в наши дни пее? - От изгорялото е задушно. И късат ми с желязо устата, фасове гасят в душата ми. Чупи костите ми палачът за страх на останалите хора. И ми казват: "Започвай да плачеш!" А аз казвам: "Не, няма!" Ще ме бутнат в общия строй, ще ме облекат като войник, ще ми окачат медал - герой! - ще ме покрият с ругатни и броня. Дават ми водка, като чай, за да бъда навсякъде храбър. И ми казват: "Стреляй!" А аз казвам: "Не, няма!" И казват ми: "Какво пък, кажи каква е цената ти. Ще обявим, че си добър. Ще те поставим на сцена". Лекари лекуват ме разни, кроят ме - да стана Юда. И ми казват: "Мълчи!" А аз казвам: "Не, няма!"

сряда, декември 05, 2012

Още едно измерение на патриотизма

Досега знаех, че истинските патриоти искат България да е на три морета, а край Босфора да се вдига шум като в стихотворението на Дядо Вазов.

Че мразят из дън душа турците, циганите, гейовете, лесбийките и изобщо всички, които не са като тях и не мислят като тях.

Че са заклети православни вярващи и че могат да накълцат на кайма всеки в името на своята вяра.

Че не се съмняват в историческата мисия на българина, на когото обаче вътрешни и външни врагове все му пречат да заеме полагащото му се място в центъра на вселената.

Че…

Има още, но да не изреждам.

А от вчера към характеристиките на истинския патриот се прибави още една.

„Родоотстъпничество е Бойко Борисов да не бъде подкрепен на изборите догодина“ – викна един по Интернет и най-сетне постави точката над i.

Кратко, ясно и разбрано.

България е Бойко и Бойко е България.

Sieg Heil!..

вторник, декември 04, 2012

„Кралска афера“

Някъде ми се мярна, че филмът „Кралска афера“ („En kongelig affaere“, 2012 г.) е романтичен.

Ама изобщо не е такъв.

Това е жесток филм за борбата на старото с новото, при което – уви! – ретроградността побеждава.

Фабулата на филма обхваща в общи линии двегодишен откъс от историята на Дания, в който главни действащи лица са (историческата истина е спазена почти дословно) младият крал Кристиян VII…


…кралица Каролине Матилде…


…и просветителят Йохан Щруензе.


Моят скромен съвет е: гледайте филма не като развлечение, а като история.

Доста поучителен е и за наше време…

понеделник, декември 03, 2012

Антихрист

Краят на света безспорно наближава.

Руски учени видяха небесни поличби.

Американци се снабдяват с комплекти за оцеляване, предоставяни им от предприемчиви фирми.

А някои се питат кога ще се появи Антихристът, преди да е настъпил свършекът на времената, както ни го обещава една стара книга.

Излишен въпрос, защото той отдавна се е появил.

И всички у нас го знаят кой е.

Даже бат Петьо, макар и със закъснение, прозря демоничната му същност…

неделя, декември 02, 2012

Една разходка из София

Бавна и спокойна.

Защото обикновено препускам.

Или бързам от гарата, или бързам за гарата.

Но вчера не беше така: времето ми принадлежеше изцяло, да правя с него каквото си искам.

Есента се чувстваше навсякъде.


Улиците и тротоарите бяха влажни, валяло беше, но преди да дойда (получи се нещо като в онази стара песен: „Валяло е, но аз не съм усетила…“).


Небето беше облачно, но наполовина.


Не беше много оживено, макар че наближаваше единадесет.


Чувстваше се и празничното настроение, някъде типично по български (едната буква на неоновия надпис вече не светеше).


Пред министерския съвет – пожарен кран.


Пред президентството – няма. (Да беше Плевнелиев пожарникар, щяха да му турят.)


Малко по-нататък срещнах двама клепоушковци.


Единият усети, че стрелям само по тези, които ядат хора, и дойде при мене, размахвайки опашка.


Минах по цялата Витошка: старата…


…и новата.


А на гарата се прибирах с любимото ми вече метро.


До влака имаше много време.


Затова…


събота, декември 01, 2012

Кой как си отива

Покрай цирковете в СДС, организирани под мъдрото ръководство на Онзи-от-Карлово-как-му-беше-името и водещи към явния залез на синята партия, срещнах тук-там някои разсъждения, които могат да бъдат обобщени така: „Какво толкова, нали и в други страни си отидоха първите демократични организации?“

Вярно е, отидоха си.

Но си отидоха с чест, с достойнство.

В Полша до ден днешен говорят с почит за „Солидарност“.

И ще говорят с почит, докато Полша съществува.

Защото не е важно, че си отиваш.

Нищо вечно няма.

Много по-важно е как си отиваш.

А нашите как си отиват?

Осрани до ушите!

Така че не ми сравнявайте велосипед с космическа совалка…

сряда, ноември 28, 2012

Чепаев

Грешка няма – не е Чапаев, а Чепаев.

Буквата „а“ вместо „е“ дължим на Дмитрий Фурманов.

Казват, че авторът на „Чапаев“ не само изкривил името на своя герой, но и истината за него, като го опростачил нарочно в книгата си - от една страна, за да придаде значимост на присъствието си до командира на 25-та дивизия, пред когото в действителност бледнеел, а от друга, вероятно за да отмъсти посмъртно на начдива, който не останал безразличен към красивата жена на своя политкомисар, при което тя не закъсняла да му отвърне със същото (това е една от причините Фурманов да напусне с жена си щаба на дивизията в Лбишченск и евентуално да не бъде убит при казашката атака на 5 септември 1919 г.).

Всъщност и Фурманов от своя страна не е Фурманов, а Фурман.

Но както и да е.

В историята на Руската гражданска война (1917-1923) най-много са ме интересували и продължават да ме интересуват трима души.

Оставям настрани кой за какво се е борил и какви идеи е изповядвал; става въпрос за наистина интересни исторически личности

Първият е адмирал Александър Колчак.


Трудно ми е да обясня това предпочитание.

Може би защото Колчак е бил освен всичко друго и полярен изследовател, а аз към полярните изследователи имам слабост още от ранно детство, когато прочетох една книга за Амундсен.

Вторият е Нестор Махно.


За него – колкото истини, толкова и легенди, как да не събуди интереса ми.

Пък и в характера му – доколкото схващам от прочетеното – има нещо, което ми напомня за мене самия, но няма да ви кажа кое точно.

И третият е Василий Чепаев.

За него пък легендите са кажи-речи повече от истините.

Само за смъртта му има четири различни версии.

Най-популярна е тази за гибелта му във водите на река Урал.

Нейната популярност пък дължим на филма "Чапаев" на братя Василеви (които всъщност не са братя, ако трябва да продължим с опровергаването на фамилиите!).

Този филм съм го гледал доста пъти, зная го почти наизуст.

Стар е, от 1934-та година, но е изключително свеж и находчив (с няколко международни престижни награди, между другото).

Динозаврите като мене сигурно помнят онази знаменита сцена, в която Чепаев обяснява на Елан военната тактика.


Или сцената с „психологическата атака“ на капелевците (тук се появява и картечарката Анка, но не онази от вицовете – тази е оса, опитай се само да я доближиш!).


А сега руснаците направиха 12-сериен филм за Чепаев – „Страсти по Чапай“ („Страсти по Чапаю“).

Малко лековат, не много претенциозен в играта на главния герой (може би защото търся равнището на Борис Бабочкин във филма на братя Василеви, без да го намирам), но иначе става за гледане, ако човек няма настроение за нещо от ранга на „Поляната с дивите ягоди“.

Вътре е напъхано всичко: и истини, и легенди, и откровени измишльотини, че даже и вицове.



Превод:

Пьотр Исаев: Кажи ми, Васил Иванич… ще можеш ли половин кофа самогон добър да изпиеш?

Василий Иванович: Ще мога, Петка… Пил съм…

Пьотр Исаев: А с три четвърти ще се справиш ли?

Василий Иванович: Ако е с хубаво мезе, ще мога…

Пьотр Исаев: Вярвам, вярвам, Васил Иванич. Друг да беше ми го казал, щях да го пратя на майната му. А на тебе ти вярвам… Ами с цяла кофа, Васил Иванич? Какво… ще се справиш ли?

Василий Иванович: Не… С цяла кофа, Петруха, само другарят Ленин ще се справи…

Пьотр Исаев: Прав си, Васил Иванич… Ето това е човечище…

вторник, ноември 27, 2012

Какво ще остане?

Едни ги изключват от СДС.

Други бягат оттам.

Все известни имена.

Какво ще остане накрая?

Една кабагайда.

И няколко по-малки гайди около нея.

А гайдата си е гайда, дори и когато е каба.

Трябва някой да я надува, за да свири.

Ако преправим стария виц: всички знаем и кой е надувачът…