СЛУЖБОМЕР

понеделник, януари 28, 2013

За кебапчетата


Едната ни ихтиманска циганска секция една събра на референдума два процента гласували.

Другата сигурно и тя около толкова.

Няма кебапчета – няма гласуване.

Ама пък за парламентарните избори какви кебапчета ще има!

От дебели по-дебели и от сочни по-сочни.

И не са виновни циганите, че лапат предизборни кебапчета.

Аз също ще лапам, ако има.

Ама на мене никой не ми дава.

Знаят ме – ще изям кебапчетата, а после ще гласувам за когото си искам…

събота, януари 26, 2013

Твърдо...

петък, януари 25, 2013

Диагноза

Това е талон към болничен лист.


Талонът е на моя колежка.

И дотук - нищо лошо.

Чехов е казал: „Чихают… иногда даже и тайные советники“ ("Кихат... понякога даже и тайните съветници").

Та не падат по-долу и учителите – кихат и се разболяват даже и те понякога.

Но вижте поставената диагноза.


Учител!

Няма какво да се лъжем – диагноза си е…

вторник, януари 22, 2013

„Silver Linings Playbook“

Какво точно означава това, така и не разбрах.

Не ми се ровеше много из речниците, ограничих се само с Яндекс, някаква смътна идея за превод ми се мярна, нещо като „сборник със сребърна обковка“, при което си рекох: „Обущарю, не по-високо от обувката!“ - и зарязах делото.

Нашите са кръстили филма „Наръчник на оптимиста“.

Руснаците са му дали по-изискано име: „Мой парень – псих“ („Моят приятел е ку-ку“).

Шантава работа.

Като самия филм.


Навсякъде пишат, че „Silver Linings Playbook“ е комедия.

Нищо комично не усетих обаче, филмът през цялото време ми беше безкрайно скучен.


Накрая пък потече такава рядка суроватка, че окончателно сложи кръст и на малкото останала ми симпатия.


А сега, ако сте гледали филма, ако ви е харесал и ще ме гърмите, вижте да е на сериозно, а не като цирка с Доган…

четвъртък, януари 17, 2013

За самотата

Тук жените може и да ме бият, ама:

1. Александър Долски ми е любимец още от времето на динозаврите.

2. Това е поезия, приемам я със сърце, а не с разум, защото там, където има разум, поезията гине.

Така че ще изтърпя един бой.


Студеният поглед любов таи

и красотата гнети и дразни…

Прекрасни са косите твои,

но самотата е по-прекрасна.

По-изящни ръце на света няма,

мъглата на зелените очи е опасна.

Във тебе е всичката музика и светлина,

но самотата е по-прекрасна.

С тебе дните са равни на години,

ти уморяваш като празник.

За тебе и живота си ще дам,

но самотата е по-прекрасна.

На тебе всяка дреха ти отива,

ти всеки ден си все различна.

Щастливец – хората ми казват,

но самотата е по-прекрасна.

Да не виждам добрите ти очи –

по-страшно е от ешафода,

тъгата ми делим на двама,

но самотата е по-прекрасна.

На думите ти виолончелото

звучи във мен и не угасва…

Да бъда с тебе е моя цел,

но самотата е по-прекрасна.

сряда, януари 16, 2013

Аналогия

Някога имаше един виц за албанската телевизия.

Че започва сутрин да предава с обръщението: „Добро утро, Енвер Ходжа“.

И завършва в нула часа с: „Лека нощ, Енвер Ходжа“.

А това не защото Енвер Ходжа беше пръв партиен и държавен ръководител на Албания, а защото, завършваше вицът, само той има от албанците телевизор.

Та като прочетох днес, че СДС ще издава пак вестник „Демокрация“, веднага ми се мярна една аналогия.

Новият вестник „Демокрация“ започва на първата страница с: „Добър ден, Кабаиванов“.

И завършва на последната с: „Довиждане, Кабаиванов“.

Защото, струва ми се, само Кабагайдата ще си го чете вестника…


понеделник, януари 14, 2013

Два филма

Първият е „Батори“ („Bathory“, 2008 г.).

Словашко-чешко-унгарско-британска продукция на Юрий Якубиско, наричан (не случайно!) „Фелини на Източна Европа“.

Централен образ във филма е унгарската графиня Ержебет Батори (1560-1614).


Макар че започва по-отдалече, сюжетът все пак стига до една от версиите за „престъпленията“ на графиня Батори, а именно: обвиненията срещу нея са скалъпени с участието на католическата църква (графинята е протестантка и не допуска католическо влияние в обширните си владения) и унгарския палатин (вицекрал) Дьорд Турзо (който е хвърлил око на част от земите на Батори).


Вторият филм е „Графинята“ („The Countess“, 2009 г.) – авторско произведение на Жули Делпи (сценарий, режисура, изпълнителка на главната роля).

В него отново се срещаме с Елжебет Батори.


Като претупва набързо живота на графинята, киноразказът стига бързо до явно заветния акцент на своята създателка: по заповед на Батори слугите ѝ убиват млади девствени момичета, в чиято кръв тя се къпе, опитвайки се да запази своята младост.


За да оправдае тази историческа нелепица (която даже е отредила място на Елжебет Батори в книгата на рекордите – като най-масов сериен убиец!), авторката е измислила специален герой - Ищван Турзо, син на палатина Дьорд Турзо и любовник на графинята, която – уви! – е двадесет години по-възрастна от него.


Честно казано, първият филм е с доста степени над втория…

неделя, януари 13, 2013

За циганията

Възмущава се народът от циганията на циганите.

Циганите не си плащат тока.

Циганите не си плащат водата.

Циганите живеят от социални помощи и детски надбавки на гърба на българите.

Не съм видял обаче, не съм чул даже, някой възмутен да е отишъл да живее в някое циганско гето.

За да ползва циганските „облаги“.

Да не си плаща тока.

Да не си плаща водата.

Изобщо – да живее в циганията заедно с циганите.

А в същото време управниците ни лъжат като дърти цигани.

За щяло и нещяло.


Ама народът не се възмущава, мълчи.

Циганията на циганите не му харесва (по дефиниция).

Циганията на управниците обаче му идва едва ли не като мехлем на душата…

събота, януари 12, 2013

Белите раджи

Автор: Борис Акунин

Превод: Павел Николов

Колко пъти този сюжет се среща в приказките и в приключенските романи!

Героят попада през десет царства в десето (или екзотична страна, изгубена сред африканските-американските-азиатските простори), сам или с помощта на шепа верни приятели го покорява и става там господар, озарявайки туземците със светлината на своята мъдрост и благородство.

В реалния живот такива неща не се случват. Първо, за какъв дявал му е на някого да става чуждестранен управник, когато и местните, желаещи това, са под път и над път; второ, никой никого никога не е завоювал сам или с шепа верни приятели; трето, откъде у авантюриста ще се вземат мъдрост и благородство?

Една такава история обаче все пак ми е известна. Или почти такава. (Макар че за мъдростта и благородството на дадения конкретен герой съществуват различни мнения.)

Но както и да е – запознайте се: Джеймс Брук, основателят на династията на белите раджи на Саравак.

Направо капитан Грей от „Алените платна“, нали?

Той бил син на колониален съдия, прекарал детството си в Индия и обичал Азия повече от далечната студена Европа. На дванадесет години момчето, според обичая, било изпратено в Англия, за да бъде възпитано като истински британец, но монохромната неприветлива историческа родина не се харесала никак на младия Джеймс. Той избягал от училище, а при първа възможност се върнал в Индия, където получил офицерски чин в армията на Остиндийската компания.

Воювал храбро, бил тежко ранен (към тази рана ще се върнем по-късно) и на тридесет и три години се оказал в оставка, без работа. Опитал се да се заеме с морска търговия – не се оказал талантлив в тази област.

Няколко години по-късно вече не много младият неудачник изведнъж получил солидно наследство – 30 хиляди фунта. Вместо да си живее живота и да харчи рентата си, Брук дал цялото си състояние за извадената от състава на кралската флота военна шхуна „Роялист“ и се отправил в преследване на Съдбата.

Тя очаквала героя на Малайските острови, където султанът на Бруней изобщо не можел да се справи с бунтовниците и пиратите. Брук предложил на монарха помощта си. С огъня на корабните оръдия, с щикове и саби британецът въдворил ред в страната. Метежниците разгромил, а от пиратите разпръснал.

Брук се сражава с пиратите. Всичко е в дим.

От благодарност султанът назначил триумфатора за губернатор на неспокойната провинция Саравак, а след това (през 1842 година) подарил областта на полезния чужденец за лично владение. Така се появила една източна държава с раджа англичанин. Не може да се каже, че страната била голяма, но и не била и много малка: сто хиляди квадратни километра, половин милион жители.

Брук на аудиенция у султана.

Това събитие не можело да не зарадва правителството на нейно величество: зоната на британското влияние се разширявала. Брук получил рицарско звание и длъжността губернатор, Ордена на банята и разни други благини.

Той продължавал да се сражава доблестно с морските разбойници, с търговците на роби и с ловците на глави, от които гъмжала джунглата на новосъздадената държава (гъмжала от ловци, а не от глави).

Брук бил човек със суров нрав, но с твърди правила. Ако въвеждал закони, изпълнявал ги свято. Грижел се за поданиците си, не позволявал на чуждестранните индустриалци да се обогатяват за сметка на туземците. При това Джеймс минавал за изряден оригинал. Чел съм описание на съдебен процес, по време на който раджата съдил един крокодил, изял придворния преводач (нещастникът паднал пиян в реката). Престъпникът бил хванат и подведен под съдебна отговорност.

До монарха седяла неговата неизменна спътница, орангутанката Бетси. Брук изслушал показанията на страните, записал в протокола решението си и го огласил: „Обвиняемият се осъжда на незабавно умъртвяване и погребване без военни почести. Главата на престъпника да си отдели от тялото и да се изложи за предупреждение на всички хищници, живеещи в тези води“.

Джеймс Брук (1803 –1868) в зрелите си години.

Основателят на династията нямал деца. По този повод се носели (и досега се носят) различни слухове: или имал нестандартна ориентация, или някога бил ранен на неподходящо място. Лично аз смятам, че Джеймс е бил максималист и просто не е срещнал своята Единствена, а палиативите не го задоволявали. (Именно такъв бих направил Джеймс Брук, ако пишех роман за него).

Така или иначе, заради това, че нямал син, той завещал царството на своя племенник Чарлз.

Белият раджа № 2 (1829-1917) се оказал още по-кадърен управник. Той премахнал окончателно пиратството, търговията с роби и кръвожадния спорт на горските башибозуци. Организирал граждански служби, забранил „капиталистическата експлоатация“ (точно такава е неговата формулировка), учредил парламент, построил железен път. Статусът на британски протекторат позволявал на страната да съществува без редовна армия – голямо облекчение за бюджета. А в началото на ХХ век в Саравак открили нефт, което веднага се отразило на жизненото равнище.

Белият раджа № 2 и неговата рани: никакъв азиатски колорит.

Брук Трети, на име Вайнър, (1874-1963) се оказал последен от династията.

Раджа № 3.

Той завършил Кеймбридж и получил от Жорж V правото да се нарича „височество“. По време на Първата световна война се оказал повече британец отколкото саравакец и служил инкогнито в лондонска зенитна част.

За четвъртвековното си управление Вайнър направил не малко за своята малка страна. Тя съществувала в добро състояние за сметка на нефта и каучука. Правителството продължавало да пази жителите от чуждите напасти (в Саварак даже не пускали християнски мисионери). Преди Втората световна война раджата предал на парламента своите пълномощия, като се отказал от самодържавието срещу добра парична компенсация (ето какви са, оказва се, мирните революции).

Банкнота на независимата държава.

През 1941 година всичко свършило. Дошли свирепите японци и окупирали приказната страна. Раджата емигрирал и така и не се върнал на трона – предал държавата си на британската корона, а срещу това получил солидна пенсия. (Е да, негово височество обичал паричките, ама какво от това?)

През 1963 година Саравак станал част от Малайзия. От царството на белите раджи останали само пощенски марки – голяма рядкост:


четвъртък, януари 10, 2013

Когато ми дойде редът


Ние ги избираме за управници.

Те се оказват спасители.

„Президентът Росен Плевнелиев услужил с 321 лв. на закъсала жена“.

И още:

„Преди дни земеделският министър Мирослав Найденов помогна на пострадал при катастрофа на магистрала "Тракия". През септември 2012 г. МВР шефът Цветан Цветанов пък услужи на катастрофирали рускини. По-рано вицепремиерът спаси пострадала при катастрофа американка в столичния кв. „Симеоново”.

Както са тръгнали, току виж дошъл и моят ред да ме спасява някой.

Само те моля, Господи, дано не ми се падне Цецка Цачева…

понеделник, януари 07, 2013

Традиции

Превод от руски: Павел Николов

Човешка мас

В древния Рим пиели кръвта на убитите гладиатори. Смятало си, че по такъв начин в човека се влива жизнена сила. През ХV век италианският философ и астролог Марсилио Фичино съветвал да се пие кръв от млади хора, воден от същите съображения. През XVI век същата гледна точка споделял и великият Парацелз. Кръв пиели и при заболяване на кръвта. Особено се ценяла кръвта от девственици. Този лечебен способ бил достъпен само за богатите. Бедните хора ходели по местата за екзекуции, за да купят от палача чаша още топла кръв. Запазила се е рецепта от 1679 година на един френски аптекар – как да се направи мармалад от прясна кръв.

Рецепта от книгата Basilica chymica, 1608 година: „Вземете труп на 24-годишен мъж с рижи коси, екзекутиран не по-рано от преди един ден, за предпочитане чрез обесване, разчекване на колело или набиване на кол. Оставете го един ден и една нощ на слънце и луна, след това го нарежете на едри късове и го посипете с прах от мира и алое, за да не бъде много горчив…“.

В Европа до съвсем неотдавна стоял не въпросът „да се яде или да не се яде човешка плът?“, а „каква именно част от плътта да се употребява?“. Едно от най-популярните медицински средства била стрита египетска мумия. Смятало си, че тинктурата от мумия спира кръвотечението. За друго магическо средство се смятал човешкият череп. Съобразно с хомеопатичния принцип „подобното лекува подобно“ той се използвал за лекуване на главоболие. Популярна била една напитка за предпазване от мозъчен удар, сварена от стрит череп и шоколад. Немските лекари използвали човешка мас – с нея напоявали бинтовете. Същата мас използвали и за разтриване.

Тези традиции се задържали удивително дълго. През 1874 г. на англичаните се препоръчвала смес от меласа и стрит череп на млада жена – като проверено средство срещу епилепсия. Твърденията, че свещи от човешка мас могат да парализират човека, се срещат до 80-те години на XIX век. Стрита мумия се предлага като лекарство в каталози от началото на ХХ век. През 1908 година в Германия един човек се опитал да пие от кръвта на екзекутиран на ешафода.

Повече на английски – ТУК.

Английският крал Чарлз II редовно пиел тинктура от човешки черепи. За особено целебни се смятали черепите от Ирландия и на краля му ги доставяли оттам.

На местата за публични екзекуции винаги се тълпели епилептици. Смятало се, че кръвта, която пръска при обезглавяването, ще ги излекува от болестта им.

Постепенно технологията за изготвяне на лекарства от човешка плът ставала все по-прецизна. Лекарите провъзгласили, че целителната сила се увеличава, ако се използва труп от пожертвал се човек. Например на Арабския полуостров мъже на възраст от 70 до 80 години давали телата си за спасение на другите. Те не се хранели, само пиели мед и се къпели в мед. След като „сладките старци“ умирали, телата им се поставяли в каменен саркофаг, напълнен също така с мед. След 100 години останките се изваждали. Така получавали лекарствено вещество, за което се смятало, че моментално може да излекува човека от всякакви болести.

Повече на английски – ТУК.

неделя, януари 06, 2013

Моят Депардийо

Автор: Хана Соус (радио „Свабода“)

Превод от беларуски: Павел Николов

Напълно справедливо обвинение – сътрудничи си с диктатори: записа песен с Гулнара Каримова, дъщеря на узбекистанския президент Ислам Каримов, известен в международните среди с твърдите си методи на управление; подкрепя чеченския диктатор Рамзан Кадиров, беше гост на неговата 36-годишнина. А сега поиска паспорт от тоталитарния ръководител на Русия Путин и получи руско гражданство. Можеше и от Алесксандър Лукашенко да получи, ако беше поискал…

С всичко това съм съгласна. Но няма сега да критикувам Депардийо. Според мене той е един от най-големите актьори на света. Артист, който може еднакво талантливо да изиграе както пролетарий, така и аристократ. Неговия Дантон, граф Монте Кристо и Сирано дьо Бержерак не могат да бъдат зачеркнати, както и неговите превъплъщения във филмите на Трюфо, Бертолучи, Рене, Вебер и Блие. Френската класика – Юго, Дюма, Зола, Дрюон и други – за мнозина се възприема чрез участието на Депардийо. Дори ако скандалът с бягството от високите данъци и с руското гражданство не се забрави, киното ще остане.

В края на живота си Солженицин симпатизираше на „гебиста“ Путин и написа произведение с , както мнозина смятат, антисемитско съдържание - „Двеста години заедно“, но ще останат неговите книги „Архипелагът ГУЛАГ“ и „В първия кръг“.

Ще се забрави сексуалният скандал и съдебното преследване на кинорежисьора Роман Полански, а ще останат в историята на световното кино неговите филми „Пианистът“ и „Бебето на Розмари“. За скандалната репутация на мнозина класици на литературата и изкуството от миналите столетия помнят днес само изследователите. Моцарт и Достоевски проигравали всичките си пари в казиното, а ние слушаме „Реквием“ и препрочитаме „Бесове“.

Както пише Депардийо в откритото си писмо до френския премиер, „аз не хвърлям камък по тези, които имат висок холестерин, кръвно налягане или диабет, които употребяват алкохол или заспиват на кормилото на мотоциклета си. Аз съм един от тях…“

И нека да говорят. Нека Депардийо да си избере паспорт от която и да е авторитарна страна, където данъкът е 13 процента, а не 75, както искат да го направят левите във Франция. Нека да обича виното и да прави скандали на борда на самолета, нека разбива своите мотоциклети, нека става обект на светската хроника и мишена на политически обвинения, което може и да е справедливо.

Аз не съм съдия. Аз съм любителка на киното и винаги ще имам в домашната си колекция неговите филми „Последното метро“, „Завистта на боговете“, „Вател“, „Валсиращите“, „Двадесети век“, „Съседката“, „Форт Саган“ и други. Впрочем, списъкът на филмите с Депардийо ще бъде по-дълъг от списъците с доказателства на неговите критици…

събота, януари 05, 2013

Тиквено

Представителна извадка от целокупния български народ…

Когато Жерар реши де се разпрости с Франсоа, мнозина нашенски демократи му изръкопляскаха и извикаха: „Браво!“.

Когато Жерар реши да стане руски гражданин, мнозина от горепосочените мнозина нашенски демократи се изплюха презрително и извикаха: „У-у-у!“

Защото, както много отдавна написах не помня вече къде (май в един местен вестник), България, за разлика, да речем, от Полша, не случи не само на комунисти – България не случи и на демократи.

“Човешката цивилизация се е зародила в България?“ – привлече вчера погледа ми едно заглавие в нета.

Да бе, да!

В България се е зародило нещо, ама съвсем друго.

Човешката глупост!

Която ходи по всички: и по червени, и по сини, и по жълти.

Изобщо по тикви.

Защото жестоко се лъжете, ако си мислите, че тикви има са само в ГЕРБ...

петък, януари 04, 2013

За писателската фантазия

Автор: Борис Акунин

Превод: Павел Николов

През цялата предновогодишна седмица пътувах по Иберийския полуостров. Навъртях повече от три хиляди километра по радващо празните рождественски автостради. Пътищата са в общи линии добри, радари и полиция не се виждат. Да гониш е просто удоволствие. Едно е лошото: заради гладкото покритие и монотонността на сервантесовския пейзаж (хълмове-пустош, пустош-хълмове) започваш да клюмаш нос.

И няколко пъти, когато започваха да ми залепват очите или педалът на газта потъваше в пода прекалено силно, ми се явяваше зловещо явление. Първият път даже трепнах.

Иззад завоя изведнъж надникна черен бик с дълги остри рога – като мрачен ангел на зла внезапна смърт.


Сънят ми изчезна моментално. Успях само да видя, че силуетът беше изрязан от шперплат или нещо подобно и че е исполински – петнадесет метра висок. На загадъчния знак нямаше написано нищо и това не е удивително: Абадон е мълчалив. След минута вече се съмнявах дали не ми се е привидяло рогатото чудовище.

Но след това бикът – през цялото време един и същ – ми се явяваше отново и отново, и всеки път тъкмо навреме. Той несъмнено съществуваше наистина, не беше халюцинация.

Тайната на Черния бик, мълчаливо наблюдаващ пътя (и мене на този път) вълнуваше въображението ми. Обещавах си, че при първото спиране ще се разходя из „Spanish highways + black bull“, но, разбира се, забравях за това и отново си спомнях едва при следващия тавромираж. Назряваше усещането ми за мистическа връзка с Черния бик. О, как разбирах в тези минути бедния Моцарт: „Моят черен бик, след мен навсякъде, ме гони като сянка“.


Като писател с материалистически мироглед, аз, разбира се, разобличих този сеанс на черна магия. Създадох логична версия, която ми обясни всичко.

Крайпътните инсталации са дело на туземните катаджии. Знаейки, че образът на остророгия бик, носещ гибел на отчаяния тореадор, е разбираем за всеки испанец от ранно детство, те са измислили елегантен предупредителен знак: „Не превишавай скоростта, нетърпеливи испански водачо! Не пий вино, не спи, не нарушавай правилника за движение! Тореадоре, не бъди толкова смел в боя! ! Le taureau s'élance! Il entre, il frappe! Ще дойде черен бик, ще те промуши като щик!“

Изяществото на испанския КАТ ме докарваше до умиление.

Но веднъж, вече след Сарагоса, поредната поява на бика съвпадна по време с необходимостта да долея гориво и не бях успял да забравя за рогатия до най-близката бензиностанция. Като спрях, най-напред хванах айпада.

¡Oh dios! Разочарованието ми нямаше предел.

Изясни се, че силуетът на черния бик е реклама на някакво испанско шери бренди. С други думи – изобщо не беше поетично предупреждение за опасностите на Пътя, предпазващо Странника по земния свят, не беше memento mori, не беше благопожелателен съвет да се избягват греховните съблазни, а послание с напълно противоположни свойства: „Пийни си вино, кабалеро, и от нищо не се страхувай. Que sera sera. Все фантазми, шери бренди, ангел мой“. (Последното изречение е цитат от стихотворение на Манделщам – бел. прев.)

Но при цялото си разочарование успях да заловя и тук крайчеца на една мистична нишка, свързваща ме с рогатия измамник. Оказа се, че сме с него връстници: появил се е на бял свят заедно с мене, през 1956-та. Като мен върви бикът, поклаща се и въздиша в движение вече петдесет и седма година.

У, писатели, лакировчици на действителността. Вечно наизмислят дявол знае какво и се радват.

четвъртък, януари 03, 2013

Покаяние

“Горко вам, … фарисеи, лицемери!“ (Мат. 23:15)

Тиквата иска на Сирни заговезни по-малките тикви да се покаят.

И да поискат прошка.

На мене лично искането на прошка, изповедта и индулгенциите винаги са ми изглеждали доста подозрително.

Искаш прошка, изповядваш се, купуваш си индулгенция (това в миналото все пак, ама може да се разглежда иносказателно!), затваряш вратата към миналото и си отваряш вратата към нови прегрешения на чисто.

До следващата прошка, изповед, индулгенция.

Я оставете тази работа!

Идва Страшният съд, през юли и календарът на маите няма нищо общо с това.

Тогова ще се реши – кой за ада, кой за рая.

А това с прошката е чиста проба фарисейщина…

сряда, януари 02, 2013

„Весела Коледа, мистър Лоурънс“

Не се заблуждавайте от заглавието, филмът на Ошима Нагиса „Весела Коледа, мистър Лоурънс“ (『戦場のメリークリスマス』) няма нищо общо с редовните коледни бози по телевизията.

Създаден по две автобиографични произведения на Лоурънс ван дер Поуст (сценарист на филма заедно с Ошима Нагиса и Пол Майесберг), той разказва за един японски военнопленнически лагер на остров Ява през 1942 година.

Фронтът е далече, но това не пречи един срещу друг да се изправят в безмилостно единоборство хора, които иначе биха могли да бъдат приятели, да се обичат и да се възхищават един от друг.

Накратко казано, жесток филм.

Ето два откъса от него.