СЛУЖБОМЕР

понеделник, февруари 25, 2013

Новите измерения на фолклора

Досега най-живите форми на съвременния фолклор бяха вицовете и градските легенди.
Но менят се бързо времената, както пееше отдавна една кака, която отдавна вече не е кака.
И новите времена родиха нови фолклорни произведения.



Прехвърлям ги с интерес.
Равен на интереса ми към вицовете и градските легенди…

събота, февруари 23, 2013

За Совнаркома

При Асен Генов във Фейса видях този цитат и го привеждам и превеждам тук (там беше в оригинал на руски).
-------------------------------
„Властта в Петербург е завзета. Трябва да се направи правителство.
- Как да го наречем? – разсъждаваше на глас Ленин. – Само не министри: това е гнусно, износено име.
- Може да са комисари – предложих аз, - но сега има прекалено много комисари. Може би върховни комисари? Не, „върховни“ звучи лошо. Не може ли „народни“? 
- Народни комисари? Да, това като че ли ще стане. А правителството като цяло?
- Съвет на народните комисари?
- Съвет на народните комисари – подхвана Ленин, - това е превъзходно: ужасно мирише на революция“.

Троцки, „Спомени“
----------------------------------
Мога само да добавя, че и у нас работата май върви натам.
А Андрей Слабаков го виждам направо като бъдещия председател на българския Совнарком…

Добавка: на горната снимка - Ленин след мозъчния удар; на долната - Слабаков (той така си гледа)...

петък, февруари 22, 2013

Закономерно сбогуване

Достойните хора си отиват с достойнство.

Мизерниците и лъжльовците – мизерно и въргаляйки се до последно в лъжите си.



сряда, февруари 20, 2013

Дълъг фас

Който е надниквал във фейспрофила ми знае тази снимка.


Започнах да пуша цигарата през януари.

Януари се изниза и след лека фотообработка огънчето нагази във февруари.

Виках си, че така ще изпуша цялата цигара с всичките месеци до изборите, а накрая ще изпуша самия ГЕРБ, за да захвърля един малък (почти само филтъра) и ненужен фас.

А то какво стана!

Работата отива натам, че фасът май ще се окаже генералски (доста дълъг)…

вторник, февруари 19, 2013

понеделник, февруари 18, 2013

Щастие

Търсят го къде ли не.

Понякога през девет земи в десета.

Аз обаче не обичам да ходя толкова далече.

Щастие е дори когато гледам хубав филм, с любим актьор, по любим автор, а като капак на всичко във филма звучи и хубава позната песен.


Филмът се казва „Плюшеното мече“ („L'Ours en peluche“, 1994 година).

Актьорът е Ален Делон.

Авторът – Жорж Сименон.

А песента – „Когато тя се смее гръмогласно“ („Quand elle rit aux éclats“).

Ето и цялата песен на „Vaya con Dios“ за жената-вамп (който не знае, да не се плаши: това не е жена-вампир, а жена-съблазнителка, дай, Боже, такава всекиму!).


Тя люлее бедра, тя идва, тя се навежда...

Рижа, предизвикателна, тя те усмирява, тя те съблазнява...

Ти вече знаеш, че няма да има друга освен нея!

Нейното тяло и нейният глас те омагьосват...

Ти виждаш само как те следи, как те наблюдава,

когато заедно с другите се смее гръмогласно.

Фатална, тя примира, тревожи те, обезоръжава те,

опира се на твоето рамо, лови се за твоите думи...

Ти вече вярваш, че е нерешителна и потресена,

когато, изтощена, тя потръпва и въздиша...

Ти не разбираш, че тя е от тези, които омагьосват

със тялото си, но не и със душата.

Тя люлее бедра, тя идва, тя се навежда...

Лекомислена, с крилца на пеперуда,

каца и после отлита...

Ти вече чувстваш, че сърцето ти ще се пропука,

ти ще дадеш всичко, за да поостане,

ти даже не си представяш, как тя го следи,

как го наблюдава,

когато заедно с тебе се смее гръмогласно...

Ти не виждаш клопката,

която ще разбие сърцето ти на части...

неделя, февруари 17, 2013

Поздрав за луковиците

Луковите глави вчера пак маршируваха.

Те, виждате ли, били големи патриоти.

Като генерал Луков.

Сигурно и като Хитлер и Мусолини.

Които също (неоспорим факт!) били големи патриоти.

Но да не се отклоняваме.

Искам просто да поздравя всички патриоти, участвали във вчерашния марш.

Избрал съм им известната алжирска песен „Я райя“.

Ама текстът не е оригиналният арабски.

На цигански език е.

Тъкмо като за ултраси, бръснати глави, фашаги, футболни хулигани и луковици.


Хайде и превод, та насладата им да е пълноценна.

Каски, вакер, Девла? Каски? Те джяв ме те вакерав! Ека, чае! Бут мангава ме да - Лако муй те чюмидав? Кхел ту, чае цаца! Со кереса тутар манца! Авай, чяе шукарие, манде Тут те бут дикхав... Каски, вакер, Девла? Каски? Те джяв ме те вакерав! Ека, чае! Бут мангава ме да - Лако муй те чюмидав? Кхел ту, чае цаца! Со кереса тутар манца! Авай, чяе шукарие, манде Тут те бут дикхав... Дик ла, дик ла, Девла - Сави жужи чяй си романи! Кана кхела, Девла, Цикни, баре пала лате те керав! Кхел ту, чае цаца! Со кереса тутар манца! Авай, чяе шукарие, манде Тут те бут дикхав..

Чия е, кажи ми, Боже? Чия е? За да отида да я искам! Ех, момиче! Много ли желая - да целувам лицето ти? Танцувай, красиво момиче! Какво само правиш със мене! Да можех, красиво момиче, често аз да те виждам... Чия е, кажи ми, Боже? Чия е? За да отида да я искам! Ех, момиче! Много ли желая - да целувам лицето ти? Танцувай, красиво момиче! Какво само правиш със мене! Да можех, красиво момиче, често аз да те виждам... Виж я, виж я, Боже, какво хубаво циганско моимиче! Когато танцува, Боже, какво ли не бих дал за нея! Танцувай, красиво момиче! Какво само правиш със мене! Да можех, красиво момиче, често аз да те виждам...

четвъртък, февруари 14, 2013

Анатема и поздрав

Гръм да порази тези, които днес ще празнуват свети Валентин!

На останалите – много здраве от свети Трифон…


сряда, февруари 13, 2013

"Знахар"

Беше малко след отиването ми в Силистра (до трети клас учех на село).

Градското кино направо ме очарова.

На село по време на прожекциите – викове (например „Айде, наште!“, когато руснаците помитат неприятеля – а те винаги го помитаха), свиркания (когато главният герой целува главната героиня), плюят ти задължително слънчогледови люспи във врата (всички задължително ядат слънчоглед), ритат ти стола (от нямане какво да се прави, когато действието започне да се влачи), бият те по главата да се снишиш (ако намиращият се зад тебе реши не да седи, а едва ли не да лежи на стола) и прочее прелести, докато на екрана не се появи „Край“, „Конец“, „Fine“ (четяхме го „фине“) или нещо от същия сорт.

А градското кино беше благодат – тихо, не те ритат, не те блъскат, не те плюят, плюс това – не спират на всеки половин час да сменят ролката (на село имаше само един прожекционен апарат).

Та някъде по това време публиката хукна масово на един филм.

„Знахар“ - пишеше на афиша.

Помня, че ходихме с майка и татко да го гледаме, и има някои моменти, които не забравих никога.

Този, например – с неоновите напливи (много ме впечатли).


И този (с операцията).


Филмът „Знахар“ („Znachor“, 1937 г.) е създаден по едноименното произведение на Тадеуш Доленга-Мостович (известен полски автор, който все ми се изплъзва, та едва сега съм се заловил с "Кариерата на Никодем Дизма", но биографията му ми е позната - твърде интересна и направо плаче за отделна публикация).

Предвоенен филм беше "Знахар", на двадасет и кусур години, но защо в България беше попаднал толкова късно, не мога да кажа.

След това пуснаха и продължение със заглавие „Морал“, но него не го гледах.

Всъщност такъв полски филм не съществува.

По всяка вероятност това е бил филмът „Професор Вилчур“ („Profesor Wilczur“, 1939 г.) отново по едноименно произведение на Доленга-Мостович, което наистина е продължение на „Знахар“.

Има и трети филм – „Завещанието на професор Вилчур“ („Testament profesora Wilczura“), който вече не е по творба на Мостович, но явно не е представлявал кой знае какво, защото се е изгубил и не е намерен до ден днешен.

А романът „Знахар“ е филмиран и през 1982 година.


Зад филма стои името на един от големите полски режисьори - Ежи Хофман.

Но, уви – намирам го за по-слаб и по-неубедителен от другия, предвоенния.

Най ме подразни това, че Хофман е надул накрая до такава степен мелодраматизма, че направо прокапва гъст холивудски петмез.

Впрочем, всеки с вкусовете си.

Ако го гледате, може и да ви хареса много.

Но непременно гледайте и по-стария…

вторник, февруари 12, 2013

От нас да мине

Щели да избират нов понтифик.

И се сещам веднага за един подходящ кандидат.

Той и без това у нас само папа, а работа от него колкото от козел мляко.

Защо тогава да не го пробутаме на Ватиката за папа…


петък, февруари 08, 2013

Снежни котки

Напоследък зарязах нещо блога.

Събра ми се много най-разнообразна работа и съм доста уморен.

Не ми е съвсем до блог.

Но за да не загасне огънят, ето ви поне няколко снежни котки, копнати от едно място в Мрежата.


вторник, февруари 05, 2013

Колекционерът на ветрила


Автор: Борис Акунин

Превод от руски: Павел Николов

Кой за какво, а аз все за двата свята, Големия и Малкия. Прочетох коментарите към предишната публикация и ми се прииска да разкажа за един човек.

Някои изследователи смятат, че е определил съдбата на световната история. Във всеки случай този човек извършил няколко Големи Постъпки – в исторически и в човешки смисъл. Но основната си част от своя живот прекарал в много малък свят, зает със също така малки дела.

Заинтересувах се от този удивителен китаец, когато заедно с ефемерната Ана Борисова се готвех да пиша книга за руската Манджурия. В романа персонажът не се побра, беше прекалено мащабен, затова там се споменава между другото. Но аз знаех, че непременно ще се върна към него.

Отначало, много накратко, ще обрисувам фона на събитията.

Китай. Първата третина на ХХ век. Империята на богдиханите рухнала, пръснала се на парчета. До всяко парче – отделно богдиханче.

Целият североизточен ъгъл на Поднебесната се паднал на един силен човек, носещ името Чжан Цзолин. Прякор – „Мукденския тигър“.

Маршал Чжан Цзолин (1875 – 1928).

Бивш хунхуз (тоест, просто казано, разбойник), той преминал на служба в императорската армия, направил там голяма кариера, а когато започнал хаосът, бързо се изкачил нагоре. За малко даже завзел Пекин, но не успял да се задържи там и отстъпил обратно на североизток. Затова пък държал здраво Манджурия, с твърда ръка. В общи линии, обикновен военен диктатор, в историята такива дал Господ.

През юни 1928 година маршал Чжан Цзолин загинал в резултат от железопътна диверсия.

Пътувал, пътувал и се взривил.

И до днес спорят кой го е убил: дали съветските спецслужби, дали японските. Диктаторът не се разбирал с никого, досаждал на всички, а районът бил свръхважен, стратегически – ключ за контрола над Китай.

Все пак по-вероятно е терористичният акт да е бил организиран от японците. Те се надявали да станат основните печеливши от смяната на властта в Манджурия. Техните сметки се отнасяли до младия наследник на диктатора Чжан Сюелян. (В китайската история обикновено го наричат „Младия маршал“, за разлика от неговия родител – „Стария Маршал“). Лесно е да станеш маршал на 26 години, ако още в ранното си детство си носил златни еполети.


Наследникът израснал такъв, какъвто трябвало да се очаква: прахосник на живота, плейбой, играч на покер, колекционер на спортни автомобили, дежурен на дансингите, а плюс това и морфинист.

Въпреки ордените, изглеждал доста несолидно.

В общи линии, японците не очаквали никакви проблеми от Младия маршал. В същото време, следвайки същото ноу-хау, те коткали друг млад безделник, бившия император Пу И – готвели се да го направят своя коронована кукла.

Но Чжан Сюелян удивил неприятно японците. Той бил женкар и наркоман, но съвсем не бил слабак. Стратезите от Квантунската армия би трябвало да обърнат внимание на увлечението на юношата от авиацията – през двадесетте години страхливците не летели на самолети.

Като се озовал начело на държавата и армията, Чжан Сюелян се проявил като човек, способен на решителни постъпки.

Преди всичко се избавил от наркотичната зависимост. Но това, да речем, е лично дело. Веднага след това обаче Младия маршал извършил своята Първа Постъпка. Скъсал отношенията с Токио, заради което му се наложило да застреля няколко свои близки съветници, японски агенти. Чжан Сюелян обявил, че основната му цел е силен и независим Китай.

Би могло да се предположи, че е честолюбив човек, който си проправя път към върховната власт, но тук той извършил своята Втора Постъпка: отказал се доброволно от претенциите за лидерство, за да не цепи патриотичните сили. През следващите години Младия маршал играел второстепенна роля, в сянката на Чан Кайши, без да претендира за повече. Така продължило дотогава, докато непримиримата враждебност на генералисимуса към комунистите не се превърнала за Китай в основната причина за военни неуспехи. Японците използвали умело раздора в лагера на врага: разделяли и владеели.

Тогава Младия маршал извършил своята Трета Постъпка, най-главната. Арестувал своя началник, към когото се отнасял със синовна привързаност, и заставил генералисимуса да се помири с комунистите. Това събитие, което станало на 12 декември 1936 година, влязло в историята с името „Сиански инцидент“. В резултат от краткотрайния съюз между Моа Цзедун и Чан Кайши китайските комунисти получили глътка въздух и избегнали разгрома. С течение на времето те се засилили толкова, че успели да покорят целия Китай. Така днешната световна геополитическа ситуация, а също и предсказвания от всички бъдещ Век на Китай, е отчасти дело на Младия маршал. (Не е за учудване, че в съвременната КНР Чжан Сюелян се смята днес за национален герой).

Но най-поразителна от всички е Четвъртата Постъпка на Чжан Сюелян. В исторически смисъл тя нямала голямо значение, но в човешки смисъл е трудно да бъде преоценена.

Като получил съгласието на генералисимуса за съюз с червените, Младият маршал не задържал Чан Кайши като заложник (което искали комунистите), а го пуснал на свобода. Нещо повече – предал се доброволна в ръцете му, без да моли за снизхождение. Предателството, извършено даже в името на висша цел, не заслужава прошка – такъв бил смисълът на този жест.

За съжаление Чан Кайши се оказал по-малко великодушен. Той не разстрелял изменника (който бил много популярен), но и не го помилвал. Чжан Сюелян бил поставен завинаги под арест. Докато Чан Кайши се намирал в Китай, маршалът стоял затворен на континента. След това го откарали в Тайван и продължили да го държат под стража и там. През 1975 година непрощаващият Чан починал, но и тогава пленникът не бил амнистиран.

Преди си мислех, че рекордьор сред политическите затворници е Рудолф Хес, който седял зад решетките от 1941 до 1987 година. Но Чжан Сюелян е далече пред него. Държали го под стража 55 години. Едва през 1991 година затворникът бил пуснат на свобода. След това той живял още десет години и починал стогодишен. В тайванския „Тайпей нюз“ написали: „Той беше добър човек, но наивен политик“.

Бих искал да зная какво става с един обитател на Големия свят, когато го принудят да се пресели в Малкия свят. Разбирате ли, когато мащабен човек като Мандела или Ходорковски е затворен в истински затвор, с решетки, пазачи, наказателен изолатор, неговият свят все едно продължава да си остава Голям, защото затворникът се противи на Злото, бори се.

С Младия маршал постъпили иначе. Неговото наказание прилича на изтънчена китайска екзекуция.

Затворникът живеел в комфортни условия, с любимата си жена. Понякога дори пускали при него гости. Можел да чете книги. Усъвършенствал калиграфското изкуство. Събрал внушителна колекция от ветрила. И така нататък, и така нататък – в продължение на петдесет и пет години.

Тази зависима идилия ми се струва ужасна.

Като у Шварц: „Живеят си другите и нищо! Голяма работа – мечка… Нали не е невестулка… Ще я сресваме, ще я опитомяваме. А тя понякога ще ни танцува…“.

На 35 години му подрязали крилата, сложили го в златна клетка, хранили го с подбрани зърна. Пуснали го на деветдесетгодишен като притежател на колекция от ветрила. Макар че дявал го знае. На тази снимка Чжан Сюелян изглежда напълно щастлив.

Много старият Млад маршал с жена си. Тяхната любов продължила повече от 70 години. Тя починала през 2000 година, той - през 2001.

Ето че си мисля: а може би не е нужно да го съжалявам? Какво пък ако, насилствено лишен от бремето на Големия свят, той е изпитал облекчение и е живял със спокойна съвест: толкова е успял, толкова е направил, защо пък да не се наслади на тихите радости на Малкия свят?

събота, февруари 02, 2013

Пак в черно

Господи, и това същество ни управлява!

Преди време облякох блога си в траур.

И не го свалих, докато не падна тогавашното правителство.

Нефелно правителство беше, няма спор.

Откъде да ми дойде на ум, че може да има и по-нефелно; мислех си, че сме ударили дъното.

И ето че отново съм в черно.

И отново чакам с нетърпение да сваля траура.

Надявам се да е в началото на това лято.

Ама викат: ще дойде на власт Станишев!

Ехе, уплашихте ме – ела зло, че без тебе по-зло.

Може да ми изсъхне езикът, но ще го кажа направо: покрай Тиквата и местните тикви (особено!) Дяволът започна да ми изглежда не чак толкова грозен…

петък, февруари 01, 2013

Кифладжии

Практика е по време на гласуване политическите сили (които имат възможност) да донасят по нещо за хапване и пийване (сандвич, минерална вода – скромно) на своите представители в избирателните комисии.

Нищо лошо в това, разбира се.

Но ето че в моята 4-та секция (по време на гласуването за атомната централа) се отваря вратата, влиза заместник-кметът на общината (!) и вика:

- Има ли тук от ГЕРБ?!

Същият много добре знае, че в комисията има представители на ГЕРБ, знае също така колко са тези представители, защото носи точно определен брой торбички със сандвичи и минерална вода, ама нали трябва да ревне, та всички да чуят и разберат кой дава сандвичите (респективно, по Доган – кой разпределя баницата).

Простотия до шия, дето се вика!

Но тя, простотията, не е толкова в това, че един заместник-кмет (който би трябвало да стои зад интересите на всички граждани) разнася сандвичи от името на определена политическа сила.

Тя е най-вече в това, че един заместник-кмет, който би трябвало да е човек с авторитет и да държи на този свой авторитет като представител на местната власт, разнася закуски като най-обикновен кифладжия.

Но такива са всъщност всички гербаджии.

Един – пожарникар, друг – физкултурник, трети – кифладжия.

Интелект ли, култура ли, достойнство ли?

Че те изобщо не знаят какво означава това.

От най-големия до най-малкия...