СЛУЖБОМЕР

вторник, декември 30, 2014

Кратки, но страшни истории

(Една малка сбирка от http://www.adme.ru/ в превод от руски)

***

Слагам сина си да спи, а той ми казва: „Тате, виж дали няма някакво страшилище под леглото“. Надниквам под леглото, за да го успокоя, и виждам там сина си, който ме гледа с ужас и с треперещ глас ми казва: „Тате, там в леглото не съм аз“.

***

Събудих се, защото чух чукане по стъкло. Отначало си помислих, че някой чука по прозореца ми, но след това чух пак да се чука… от огледалото.

***

Усмихнато лице ме погледна от тъмнината през прозореца на моята спалня. А аз живея на четиринадесетия етаж.

***

Майка ме извика от кухнята, но когато отивах там, чух да ми шепне от другата стая: „Не отивай, аз също чух това“.

***

На сутринта намерих до телефона снимка как спя. А живея сам.

***

Просто видях, че моето отражение в огледалото ми намига.

***

Жена ми ме събуди, за да ми каже, че в къщата има чужд човек. Но тя почина преди две години. „Не мога да заспя“ – каза ми тя и се пъхна под завивката до мене. Събудих се, облян в студена пот, стискайки роклята, с която беше погребана.

***

Лекарите казаха на пациента, че след ампутацията може да има мними болки. Но никой не го предупреди, че студените пръсти на ампутираната ръка ще му чешат другата.

***

Не мога да се движа, да дишам, да говоря и да чувам – наоколо ми е все тъмно. Ако знаех, щях да поискам все пак да ме кремират.

***

Тя изобщо не можеше да разбера защо има две сенки. Нали в стаята лампата беше само една.

***

Ти се събуди. А тя не.

***

Връщаш се у дома след дълъг работен ден и вече си мечтаеш за почивка сам. Търсиш с ръка ключа за лампата, но усещаш нечия ръка.

***

Вече заспиваш здрав спокоен сън, когато изведнъж чуваш, че някой шепне името ти. А живееш сам.

***

Както винаги, целунах жена си и дъщеря си за лека нощ. Събудих се в болнична стая с меки стени и лекарите ми казаха, че всичко това е била сън.

***

Сънувах чуден сън, но се събудих от удари на чук. След това само чувах как буците пръст падат върху ковчега, заглушавайки моите викове.

***

Последният човек на Земята стоеше в стаята. Някой почука на вратата. (Фредерик Браун)

***

Свикнал бях да мисля, че моята котка има проблеми със зрението: не може да фокусира погледа си, когато ме гледа. Докато не разбрах, че тя гледа нещо зад мене.

***

312-ти ден. Все още няма Интернет.

понеделник, декември 29, 2014

Руско-съветското религиозно митотворчество

Автор: Олег-Сандро Панфилов

Превод: Павел Николов (с бележки в текста за по-младите хора, на които някои абревиатури може и да са непознати)

Постсъветското пространство живее двоен, че и троен живот. Няколко поколения хора са се родили по времето на Сталин, Хрушчов и Брежнев, а това означава, че част от възрастта им е била свързана с това равнище на живот, което установяваха КПСС (Комунистическата партия на Съветския съюз – бел. прев.) и другите партийно-стопанствени органи. Животът беше разпределен по точки за всички. Партията знаеш кой трябва и къде трябва да учи, на коя националност ще ѝ трябват бъдещи инженери и лекари, къде те ще работят по „разпределение“, каква „заплата“ ще получават и кога ще им бъде разрешено да станат партийни членове. Животът на съветския човек се регулираше от партийните комитети, районните комитети, градските и областните комитети, които на свой ред се ръководеха от ЦК (Централния комитет на Комунистическата партия – бел. прев.). Надзорът се осъществяваше от КГБ (Комитета за държавна сигурност; репресивен орган на Комунистическата партия – бел. прев.) и от многобройни негови помощници – пионерите (младите приятели на милицията) и комсомолците (чрез оперативните комсомолски отряди), а също така от дружинниците и тайните осведомители. За 74 години израсна поколение от послушни хора, за които разпадането на СССР (Съюза на съветските социалистически републики; комунистическа империя, просъществувала от 1922 до 1991 година – бел. прев.) се превърна в лична трагедия – те останаха без насочващата роля на ЦК на КПСС.

Постсъветският човек е странно същество, постоянно търсещо път не толкова за себе си, колкото за околните, желателно за всички. В блогосверата се вижда добре характера на постсъветския човек, който не желае да дискутира и обсъжда, отстояващ своята гледна точка, дори тя да е абсурдна. Ако неговият опонент не разбира доводите му, те често биват повтаряни, но вече придружени с псувни на майка и обиди. Смята се, че по този начин може да се постигне признание, а с псувните на майка – да се укрепи лидерството. Преди в социалистическото общество не беше прието да се псува на майка, макар че – естествено - се псуваше. Сега на смяна на съветското лицемерие дойде постсъветската „откритост“.

Преди 22 години хората се изтръгнаха от състоянието на всеобщ контрол и се потопиха в мнима, неизвестна дотогава свобода. Който можеше – надяна джинси, обу кецове, купи си пачка „Marlboro“ и попадна в доскоро тайна, забранена област. През цялото съветско време хората бяха убеждавани, че те са „най-четящите“ и те накрая повярваха в това. Сега пишат без стеснение за геополитиката, оценяват политиците, знаят практически всичко за НАТО и са научили наизуст всички кътчета на Ню Йорк. Гениалният одесит Михаил Жванецкий е написал за такива хора много отдавна: "Хайде да разсъждаваме за краха и подема на Холивуд, без да сме гледали нито един филм. Да събаряме философи, без да четем произведенията им. Да спорим за вкуса на стридите и кокосовите орехи с тези, които са ги яли. До хрипливост, до бой, усещайки вкуса на храната със слуха си, цвета със зъбите си, аромата с очите си, представяйки си филмите по техните заглавия, живописта по имената на художниците, страните по света според „Клуба на пътешествениците“, а остротата на мненията според христоматиите".

Жванецкий е писал за съветските хора, които до ден днешен изобщо не са се променили – те все така знаят всичко, обсъждат с удоволствие сплетните, слуховете и това, което им поднася руската пропаганда, възстановила традициите на съветската агитация. Например църковните дела. Всички съветски хора знаеха, че „религията е опиум за народа“. Болшевиките се постараха в това отношение, като от 1917 година разрушаваха, взривяваха, опожаряваха храмове, джамии и синагоги, като разстрелваха свещеници и монаси. През 1914 година на територията на Руската империя, по официални данни, е имало 54 174 православни храма, включително манастирски, учрежденски, гробищни, недействащи и дъщерни, но без да се смятат военните църкви, а също така 25 593 параклиса и 1 025 манастира. През 1987 година в СССР има останали 6 893 православни храма и 15 манастира.

Къде са отишли 47 218 храма и 1 010 манастира? Какво е станало с хилядите джамии и синагоги? И по какъв начин населението на Русия внезапно стана изцяло религиозно, а постсъветските патриарси, някога утвърждавани от ЦК на КПСС, изведнъж заговориха за свобода на вероизповеданията? И защо в дейността на РПЦ (Руската православна църква – бел. прев.) и в проповедите на нейните йереи все повече звучат антизападни и антиевропейски лозунги, много подобни на пропагандата от съветско време? Една от съвременните легенди, който трябва да настрои руснаците срещу Европа, е „безбожието на западния свят“. Нито дума за броя на християнските църкви в Европа, свързани с различни конфесии – католически, протестантски, евангелистки и прочее. Но изкуственото противопоставяне на „православните срещу Запада“, инициатор на което е РПЦ, не се потвърждава от статистиката.

В типично православните страни на Евросъюза броят на църквите е различен от този, който ни представя пропагандата. В България има 2 600 енории, около 1 500 свещеници, 120 манастира. В Румъния – 11 000 духовници, 13 000 енории, манастира и скита, 531 монашески общини. В Гърция – 81 митрополии, 105 епископи, 8 857 свещеници, около 8 000 енории, 598 манастира и скита (232 мъжки, 294 женски, 72 скита), 4 087 монаси, 24 726 неенорийски църкви – гробищни, затворнически и така нататък. Тъй като дълго време е била част от идеологическия апарат на КГБ и ЦК на КПСС, РПЦ се е научила да лъже като комунистите.

Друга страна на тази лъжа е „единоверието“, под което аз все пак разбирам вярата в Христос. Но ако в резиденцията на патриарха на РПЦ смятат, че „единоверието“ е запазено само за православието, съвсем не е ясно какво става по отношение на Грузия. Исторически двете църкви са създадени в различно време и от различни проповедници: Киевска Рус е кръстена по византийски обряд през Х век, Грузия е приела кръщенето през IV век, православието там са проповядвали свети отци от Кападокия. Различна история, различни начала, различна „възраст“, но РПЦ е била имперска църква, а Грузинската православна църква (ГПЦ) е лишена от автокефалия през 1811 година с императорски указ и мълчаливото съгласие на Светия синод. През 1801 година Руската империя окупира Грузия, а на 21 юни 1811 година Синодът на РПЦ просто сваля патриарх Антоний II от длъжност, както след това правели комунистите. Автокефалията си Грузинската църква приема от Антиохийската православна църква още през 467 година, с други думи – тя е по-стара от Руската с 6 века. Но възрастта се оказва нещо незначително, когато църквата е въвлечена в политиката. Автокефалията на ГПЦ била възстановена едва през 1917 година, а през 1921 година, след втората окупация, вече от Съветска Русия, отново била изгубена.

Ако си направите труда да погледнете в интернет сайта на РПЦ или неофициалните сайтове на различни дейци на РПЦ, едва ли ще намерите разказ за това как след лишаването на ГПЦ от автокефалия е бил практически забранен при обредите грузинския език, който един чиновник от имперската администрация нарекъл „кучешки език“. В тези части на грузинските храмове, които били от VI-XIII век, били замазани фреските и били зографисани нови – според каноните на РПЦ. Примерно така, както сега става с грузинските храмове в Абхазия, при мълчаливото съгласие на Московския патриарх. Също така, както това става на окупираните от руската армия територии на Крим, на части от Донецката и Луганската област.

РПЦ отдавна се е превърнала в партия. В съветско време тя беше част от идеологията на комунистите, заедно с КГБ следеше зорко енориашите и свещениците, съгласувайки назначаването на йерарсите с ЦК на КПСС. Сега изпълнява същата функция при Кремъл. Вярващите, които изпълняват църковните обреди и спазват постите, четящи Евангелието и ходещи на църква поне в неделния ден, продължават да са в Русия само незначителен процент от населението. Но по анкети всички са „православни“. Като преди 30-40 години – „не съм чел Ленин, но съм съгласен с него“. Към „православната партия“ започнаха да се прилепват случайни хора – корупционери и бандити, чиновници и чекисти, които, ако прочетем заповедите, не само че не трябва да бъдат „православни“, но и до храмовете заради греховете си не трябва да се приближават. Но идват, получават опрощение, след което отиват да грешат по-нататък.

Всички са доволни. РПЦ от броя на „вярващите“, Кремъл от сътрудничеството си с РПЦ. Попове благославят оръжия за убиване на хора. Свещеници на полигона стрелят с автомати и гранатомети. „Вярващите“ бойци от „ЛНР“ и „ДНР“ влизат в храмовете с оръжие. Доморасли художници рисуват икони с ликовете на Сталин и Путин, неканонизирани от църквата. Понякога РПЦ прави изявления, които се преценяват като политически, макар че в тях се говори за християнски добродетели.

Трудно е да си представим страна, в която на централния площад лежи мумията на дявола, по чиято воля са убивали свещеници и са разрушавали храмове. Но тази страна съществува – Русия, в която има РПЦ. В страната нараства фашизъм, в който се преплитат национализъм, комунизъм и това, което наричат „православие“. Фашистите ходят на църква, където слушат проповеди за любовта към ближния си, след което излизат на улицата и убиват „ближния си“.

Съветско-руската религиозна митология е чудовищно преплитане на неграмотност и бездуховност, което е необходимо на властите, за да контролират хората, които не познават нито марксизма-ленинизма, нито Библията, нито още повече основите на пазарната икономика и демокрацията. Постсъветските хора и досега са убедени, че християнството е някак си близко до онази диктатура от съветско-комунистически вид, в която са живели през последните почти сто години. В Русия си измислиха свое „православие“, свое „християнство“ и пропагандата постоянно убеждава населението, че християните французи или християните италианци не са истински. Манипулацията с християнството има стари традиции, като се започне от Петър Първи, който създал държавната църква и поставил себе си да я ръководи. Гуляйджията и многоженецът станал олицетворение на руското православие. Манипулациите продължили и в СССР. Във филма на Сергей Айзенщайн „Александър Невски“ звучи фраза, която и досега повечето хора възприемат като изречена от победителя в митическия бой на Чудското езеро: „Който дойде с меч при нас, от меч ще загине“. Нямало как съветското кино през 30-те години да цитира Евангелието от Матей: „Тогава Исус му каза: върни меча на мястото му, защото който меч извади, от меч ще загине“. Сценаристът Петър Павленко, след като откраднал цитата от Евангелието, прибавил и пропагандно продължение: „На това се е крепяла и ще се крепи руската земя!“ В Евангелието това изречение със сигурност не го е имало.

Манипулациите с религията нямат никакво отношение към вярата. Хората толкова често бъркат състоянието на църквата с вярата, че официалния брой на „православните“ в Русия – 73 процента – предизвиква учудване. Но това са тези 73 процента, които доскоро са били комунисти, комсомолци и пионери. Религията се превърна в партия, а вярата започнаха да я манипулират: не може истинският вярващ да е съпричастен с Путин в убийствата на единоверци, да му позволява с измислени предлози да завзема част от „едноверните“ Грузия и Украйна. Манипулациите и безсрамната пропаганда на насилие убиват религията.

неделя, декември 28, 2014

Цитат от Карл Сейгън

Днес много се говори (нас по говоренето само арменците могат да ни бият, тяхното знаме според вица е метър на метър плат и на него нарисувани два метра уста!) за реформи в образователната система: ще променим образователните изисквания, ще променим програмите, ще променим учебниците.

А ще променим ли и изобщо как ще променим учителите – никой нищо не казва.

Макар че без такава промяна – чакайте реформи, колкото от джанка круши да роди.

И в този ред на мисли - ето един цитат от книгата на Карл Сейгън „Свят, изпълнен с демони: науката като свещ в мрака“ („The Demon-Haunted World: Science as a Candle in the Dark“, 1995 г.), която започнах да чета вчера (на руски, не на английски, пазил ме Господ):

„Бих се радвал да спомена с добра дума учители от началното, средното и основното училище, които са ме вдъхновили да се насоча към науката, но аз такива учители нямах. Ние знаехме наизуст периодичната система на елементите, занимавахме се с лостове и наклонени плоскости, запомняхме, че в зелените листа се извършва фотосинтеза, и научихме каква е разликата между антрацита и битуминозните въглища. Но го нямаше окриляващото изумление (според Сайгън науката е резултат от съмнение и изумление – бел. прев.), както нямаше и намек за еволюцията на идеите, нито дума за заблудите, които някога са били общоприети. В горните класове започнахме да правим лабораторни упражнения с предварително известен резултат – не го ли получиш, няма да получиш и добра оценка. Личните склонности, интуицията, желанието да провериш – и дори даже да опровергаеш една хипотеза – изобщо не се поощряваха. Винаги ми се струваше, че най-интересните глави в учебника са приложенията, но учебната година винаги свършваше, преди да достигнем до тези незадължителни страници. Забележителни книги по астрономия можеше да се намерят в библиотеката, но съвсем не в училище. Делението с опашка се изучаваше като набор от правила, по-скоро даже като рецепта, без всякакви обяснения защо този набор от обикновени деления, умножения и изваждания води до отговора. В горните класове ваденето на квадратен корен се преподнасяше с такава почит, все едно е единадесетата заповед, провъзгласена от планината Синай. Главното беше да се получи верният отговор и нямаше значение, че не си разбрал нищо. На втората година от изучаването на алгебрата часовете ни водеше един способен учител, от когото усвоих много знания, но той беше груб и често довеждаше момичетата до плач. Интереса към науката запазих в училищните си години единствено благодарение на книгите и научните (а също така и научно-фантастичните) списания…“

събота, декември 27, 2014

Цунами

Слава Богу, че България е опазена от възможността да я връхлитат огромни вълни, каквито се стоварват върху бреговете на някои океански страни.

Иначе досега да се е затрила от картата на света.

Да бях Джани Родари, щях да напиша „Джелсомино в страната на мрънкачите“.

И тази страна безусловно щеше да бъде България.

Я си представете, че ни беше сполетяла нещо такова.


О, какво кършене на ръце, какво мрънкане, какъв плач Еремиев до дън небесата щеше да настане.

Много плач, много мрънкане, много кършене на ръце, малко работа.

А ето какво са направили хората десет години след това на същото горно място.


Тук някои ще кажат: „Ама тя държавата…“

А стига с тази държава!

Някога Луи Четиринадесети казал: „L'État, c'est moi“ („Държавата съм аз“).

Аз (и не само аз, ама сме малко!) пък казвам: „L'État, sommes nous“ („Държавата сме ние“).

И всичко останало е от Лукавого…

петък, декември 26, 2014

Дура лекс

Автор: Борис Акунин

Превод от руски: Павел Николов

Ние живеем в страна, където непрекъснато се измислят нови закони, противоречащи ту на етиката, ту на здравия смисъл. Няма да ги изброявам – сами си ги знаете.

От една страна, разбира се, в случая се потвърждава старата максима Corruptissima republica plurimae – „колкото е по-компрометирана републиката, толкова повече са законите“. От друга страна, истина е и това, че нашият лекс винаги е бил дура (игра на думи: dura lex на латински означава „строг закон“, но ако приемем „дура“ за руска дума, тогава ще означава „глупав закон“ – бел. прев.), като започнем от най-отдалечени години. Затова и населението през всички времена се е отнасяло към законите като към някаква обременителна, но незадължителна условност.

Най-разумният наш законодателен сборник като че ли така и си остава „Ярославова (още - Руска) правда“, ръководещ се от принципите за рационалност и некръвожадност („ако няма кой да отмъсти, тогава четиридесет гривни за глава“). Но постановките на „Руска правда“ действали много-много отдавна, още преди Ординската държава.

“Велики“ господари в нашата история има много. „Мъдър“, уви, бил само един. Отдавна

По време на московското самодържавие (което впрочем продължава и до днес) законите се въвеждали по две съображения: или за да се угоди на бащицата господар, или за да не се разглези народът.

Цялата съдебна система се крепяла на строги, често абсурдни забрани и непременно жестоки наказания. Многобройните идиотски забрани били нужни, за да може всеки по всяко време да бъде обвинен и привлечен за разправа. По времето на Алексей Тишайший за мирисане на тютюн режели нос, за играене на шах биели с камшик, сурово бил наказван този, който си играел с кучето или се взирал в пълната луна, и така нататък, и така нататък.

Каквото и да е, но да наказват винаги умеели

Но какво да гледаме седемнадесети век! Още е в паметта ми как наказателният кодекс на РСФСР вкарваше хомосексуалистите в затвора – просто защото са хомосексуалисти, а за обмен на валута (младежите няма да повярват) изобщо разстрелваха.


Признайте си, вие си помислихте, че пиша това, за да може за пореден път русофобията да се стовари върху нашето многострадално отечество и националните предатели да понаритат нашата бедна Дума.

Но ето че не познахте. Точно обратното. Сега ще ви утешавам. (Така се утешавала Наташа Ростова на бала: „има такива като нас; има и по-лоши от нас“). Като дори нямам предвид страни, които живеят по правилата на шариата, а едни съвсем правови държави.

Аз проучих историята на така наречени dumb laws („идиотски закони“). Много утешително четиво! Отдавна е известно: нищо не повишава така самооценката, както лицезрението на по-големи идиоти от тебе самия.

В Британия, оказва се, има закон, забраняващ на човек да умира, ако се намира в сградата на Парламента.

Друг закон, отбелязал през миналата година своята седемстотингодишнина и неотменен от никого, забранява да се влиза в Парламента с доспехи.

За акт на държавна измяна се смята залепването на марка с лика на монарха с главата надолу.

В град Йорк местното законодателство разрешава да се убива всеки шотландец, който се появи в пределите на стените с лък и стрели – впрочем, като се изключи неделния ден.

Във Франция е жив един закон, забраняващ да се дава на прасетата името Наполеон.

Едва миналата година в Париж обявиха за окончателно остарял декрета от 16 брюмер 1800 г. (8-та година на Републиката), забраняващ на жените да носят „панталони“ без специално разрешение на Префектурата. Преди това, наистина, през 1892 и 1900 година било направено изключение за велосипедистките и ездачките, но до 2013 година всички останали парижанки, разхождащи се по улиците с панталони, джинси и шорти били правонарушителки.

Ето ги престъпничките

Но най-много радва юристите Америка, където са наизмислени повече закони от всички останали страни, взети заедно, защото всеки щат и даже окръг си има свой законодателен орган.

В щата Охайо в една къща не могат да живеят повече от пет неомъжени жени.

В Калифорния законът забранява да се целуват жаби.

Във всеки случай без любов

В щата Айова мустакати мъже не могат да се целуват с жени на публично място.

Щатът Флорида би се харесал много на нашата депутатка Мизулина, защото там има множество ограничения и забрани, засягащи сексуалния живот – даже няма да ги изброявам, че ще вземат децата да прочетат. Но най-много ме потресе флоридската забрана за секс с бодливи свинчета (сериозно). Не че на някого би му се приискало, но какво става с прехвалените свободи?

Когато обаче човек започва да вниква в нещата, открива, че някои от тези юридически атрофии някога са имали смисъл. Например на голямо количество неомъжени жени се забранява да се заселват под един покрив, за да се ликвидират нелегалните бордеи.

Целуването на жаби в Калифорния станало сериозен проблем, когато сред наркоманите се разнесъл слух, че по този начин можеш да получиш наркотично опиянение (колорадската жаба наистина отделя психоактивен буфотенин) и мнозина се нагълтали с всякакви инфекции.

За целуващите се мустакати мъже – дявол го знае. За бодливите свинчета също не намерих обяснение. Сигурно някой е опитал и се е убол силно.

Някак си вероятно това е станало

„Идиотските закони“, съществуващи и в други страни, при цялото си безкрайно разнообразие, впрочем, имат една обща черта: тези забрани са били въведени някога много отдавна, а след това са забравили да ги отменят и във всеки случай на никого не му идва на ум да ги прилага.

А у нас те всичките са новички, току-що сглобени, току-що изковани. И се прилагат отлично.

сряда, декември 24, 2014

За битието и съзнанието

Влязъл съм в заведението на гара Вакарел да изям на обяд преди идването на влака за Ихтиман едно шкембе.

Докато чакам шкембето, по телевизора, който там е включен постоянно, една учителка разправя, че за да се подобри качеството на образованието в училище, най-напред трябва да се подобри заплащането на учителите.

Учителката е млада, не е живяла активно във времето преди 1990 година, но добре е усвоила тогавашната максима, че битието определя съзнанието.

Увеличаваме учителските заплати и учителите започват да преподават по-качествено, казано в нашия случай.

Което, разбира се, е пълна глупост.

Никаква заплата, колкото и сериозна да е в цифрово изражение, няма да промени ничие съзнание и няма да изправи на крака скапалата се отвсякъде образователна система: училищата ще продължат да бълват неграмотници с високи оценки в свидетелствата за завършена образователна степен, на изпитите по външно оценяване ще продължи да се подсказва поголовно, директорите все така ще си мерят постиженията в цифри, а не в качество - и прочее, и прочее.

Какво общо има с това заплатата?

Нищо общо.

Защото не битието определя съзнанието, а съзнанието - битието.

На нас, учителите, и тези заплати са ни много за гнилия продукт, който произвеждаме (говоря обобщено, разбира се).

И де не се заблуждаваме, че при по-високи учителски заплати, училищата ще се напълнят с кадърни млади специалисти, както навсякъде се пише и говори.

Като имам предвид как на всеки десет души у нас девет си мислят, че учителската работа е изключително лесна, като прибавя към това и стремежа на повечето нашенци да се намърдат на лесна работа за повече пари, а познайте какво ще се случи!

И на това място се сещам пак за онзи благодетел на румънския поет Михай Еминеску, който го подкрепял финансово, но не му давал много пари, само колкото да преживява, за да не го превърне в лентяй и безделник.

Ето, този благодетел, без да е философ, инстинктивно е усещал, че съзнанието определя битието, а не обратното.

И е спасил поета и поезията му.

А ако някой не вижда тук връзка със заплащането на учителския труд, си е негов проблем.

Аз виждам…

неделя, декември 14, 2014

Остра конкуренция

Автор: Владимир Шендерович

Превод от руски: Павел Николов

Владимир Путин зае първо място в рейтинга на най-влиятелните хора през тази година, съставен от агенция „Франс прес“.

Победата не беше лесна: във врата му дишаше Абу Бакр ал Багдади.

Този Абу Бакр обяви за създаването на „Ислямска държава“ и пред очите на шашардисаното човечество съвсем своеволно откъсна големи парчета от Сирия и Ирак.

Владимир Путин, специализирайки се в Европа, създаде малък престъпен халифат на територията на Източна Украйна и отхапа Крим. Сакралността при тези негови действия също, разбира се, не беше забравена (хайде сега, ние да не стоим по-долу).

Десетките хиляди бойци и тежкото въоръжение на „Ислямска държава“ изглеждаха добре в сравнение с възможностите на Въоръжените сили на РФ – в това отношение имаше относително равенство.

Абу Бакр в името на Аллах милосърдния уби през отчетния период хиляди шиити, християни и езиди, а Владимир Путин, без да прави големи конфесионални разлики, унищожи в името на Руския мир (думата „мир“ на руски означава и „свят“ – бел. прев.) няколко хиляди руснаци и украинци. Кой от номинираните е пролял повече кръв, не е възможно да се уточни и при избора на победителя пред голямото жури е стояла трудна задача. Направо казано, рамо до рамо вървяха Владимир Владимирович и Абу Бакр! Но пазителят на сакралния Корсун (намек на Путин за Крим – бел. прев.) изпревари побъркания ислямист и пристигна първи.

Аз мисля, че изходът беше решен от ядрения бутон.

Владимир Владимирович има такъв бутон, а Абу Бакр само работи над този въпрос…

Затова Владимир Владимирович е по-влиятелен.

И според мене можем да започнем празненството.

Трябва поне нещо да ни зарадва при петдесет и осем рубли за долар…

сряда, декември 10, 2014

Путинка

Автор: Артемий Лебедев

Превод от руски: Павел Николов

Името на публикацията се асоциира със съответната водка, а не с това, за което е публикацията. И именно за това става дума.

Първият човек, с чието име се свързва определен строителен стил в Русия, е Потьомкин. Неговите села са известни в целия свят и са влезли във всички езици. Има опити да се разкаже, че селата на Потьомкин са измислица, но ние прекрасно знаем, че имитирането на добър живот по пътя на началството е работещ и до ден днешен прекрасен принцип. Не трябва да принизяваме Потьомкин.

После с известно прекъсване следва Наришкиновия барок.

След него вървят прекрасните, но безименни дореволюционни здания, жилищните блокове, модернът и конструктивизмът. А след тях – сталинските жилища. За сталинските жилища ни е известно как изглеждат и как се ценят.

След това хрушчовките. Знаменит стил.

После брежневките. Не толкова славно, но известно направление. Да живееш в брежневска панелка не е интересно, но е търпимо.

След това следва стилът, наречен „лужковски кулички“. Опитах се да намеря в Москва поне десет здания с лужковски кулички, но не успях. Слуховете за могъщото влияние на този стил са силно преувеличени. Куличките безусловно са много московско нещо. Но на Лужков премия за поддържане на това направление със сигурност не може да му се даде, защото по негово време не строяха куличи, а строяха просто разни лайняни неща, които никой не нарича лужковски.

Елцин, макар да беше строител, не остави нищо в архитектурата. Въпреки че някога имах жилище в една сграда, чийто капитален ремонт бил направен под личното ръководство на Елцин (така се хвалеше собственикът).

А сега Путин. Който се занимава с каквото и да е, но само не с това да остави след себе си нещо, което да напомня за него. Къде е путинската архитектура? Къде е путинският стил? Всеки прави, каквото намери за добре, на всеки за всичко му е през онази работа. Путин тихо носталгира за съветското време, но чекиджийството над картата на СССР е шибана стратегия за построяване на бъдещето.

Много ми е печално да го кажа, но Сталин е бил единственият управник, по времето на когото целенасочено и осъзнато са се развивали определени и точно формулирани направления в архитектурата. Печално ми е, защото едновременно с това Сталин е бил най-мерзкият и най-кръвожадният людоед на света. Хитлер трябва да целува пясъка, по който е ходил Сталин.

По времето на Сталин са се измисляли и са се развивали нови идеи (често напълно античовешки). Но той не чекиджийствал над миналото и не мислел с дребни категории от типа да възстанови това, което го е имало в детството му.

А когато Путин си отиде, от него няма да остане нито едно здание, за което да си спомним, че има отношение към него. Нито една путинка на пазара на недвижимите имоти няма да има.

понеделник, декември 08, 2014

20 цитата от Лев Толстой

Подборка от интернет изданието AdMe

Превод от руски: Павел Николов

1. Силата на правителството се държи на невежеството на народа, то знае това и затова винаги ще се бори срещу просветата. Време е да го разберем.

2. Всеки иска да промени човечеството, но никой не се замисля за това как да промени себе си.

3. Всичко отива при този, който умее да чака.

4. Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему.

5. Силните хора са винаги семпли.

6. Нека всеки мете пред собствената си врата. Ако всеки прави така, цялата улица ще бъде чиста.

7. На нас винаги ни се струва, че ни обичат, защото сме добри. А не се досещаме, че ни обичат, защото са добри тези, които ни обичат.

8. Без любов се живее по-добре. Но без нея няма смисъл да се живее.

9. Аз нямам всичко, което обичам. Но обичам всичко, което имам.

10. Светът се движи благодарение на тези, които страдат.

11. Най-великите истини са вай-прости.

12. Работата не е в това да се знае много, а да се знае от всичко това, което може да се знае, най-нужното.

13. Хората често се гордеят с чистотата на съвестта си само защото имат къса памет.

14. Няма такъв негодник, който, ако потърси, не би намерил негодници в някакво отношение по-лоши от него и който поради това не би намерил повод да се гордее или да не бъде доволен от себе си.

15. Злото е единствено вътре в нас, тоест там, откъдето може да бъде извадено.

16. Човекът трябва да бъде винаги щастлив, а ако щастието е на изхода си, огледай се в какво си сгрешил.

17. Уверен съм, че смисълът на живота за всеки от нас е просто да расте в любов.

18. Всички градят планове и никой не знае дали ще доживее до вечерта.

19. Няма такива условия, към които човек не може да привикне, особено ако вижда, че всички около него живеят по същия начин.

20. Едно от най-удивителните заблуждения е, че човешкото щастие се състои в това да не се прави нищо.

понеделник, декември 01, 2014

Два стари филма

Скоро не бях гледал кино: разни други неща все не ми даваха възможност.

Вчера обаче започнах да наваксвам и като резултат - цели два филма.

1. „Самозванецът Тома“ („Thomas l'imposteur“).

Филмът е създаден през 1964 година по едноименния роман (някои казват – повест) на Жан Кокто (един от тримата сценаристи), който авторът пише през 1923 година, опирайки се на впечатленията си от Първата световна война, в която участва като доброволец.

Действието вплита в себе си войната с нейните жестокости…


…и любовта, фатално обречена във времето на военното безумие.


В ролята на принцеса дьо Борм виждаме актрисата Еманюел Рива (днес на 85 години), която познаваме също така от култовите филми „Хирошима, моя любов“ на Ален Рьоне, „Три цвята: син“ на Кшиштоф Кешловски и „Човекът и неговото куче“ на Франсис Юстер (в последните два филма – епизодични роли).


Добре направен филм от времето, когато френското романтично кино вече си е отишло и реалността присъства на филмовия екран в истинската си същност.

2. „Худини“ („Houdini“, 1953 година; в главната роля – Тони Къртис).

Изчел съм за Хари Худини (истинско име – Ерик Вайс) много неща, интересувайки се от него не само като велик маг, но също така и като разобличител на най-различни шарлатани, най-вече спиритисти (с което си навлякъл неприязънта на Артър Конан Дойл, с когото отначало бил в много добри отношения, но Конан Дойл вярвал сляпо в спиритизма и скъсал всякакви връзки с Худини).

Филмът не е нещо особено, но става за гледане, ако човек не иска да си напряга много клетките на мозъка.

В по-голямата си част върви като лека комедия, а постоянен център на действието са Хари и Бес Худини, съпрузи и партньори на сцената.


Показани са едни от най-известните трикове на Великия Худини…


…сред които и хвърлянето в реката, само че събитието, случило се през 1903 година, в действителност става на река Темза (Худини е окован с белезници и вериги, в сандък с окачена 30-килограмова гира), а във филма е на река Хъдзън, магът е затворен и окован в сандък без гира, но действието се развива посред люта зима, героят не може да намери дупката в леда - отнася го течението - и дълго плува под водата, за малко да се удави (Холивуд си е Холивуд!).


Присъства и сцена с разобличаване на спиритисти.


Краят е отново типична холивудска измишльотина за създаване на повече драматизъм и финално сиропиране.


Всъщност Хари Худини не се е удавил във водна вана на сцената по време на представление, а умира от перитонит.

Има няколко филма посветени на Худини, последният от които излезе по екраните тази година и който съм се приготвил също да гледам.

А в края един бонус – документални кадри от знаменитото събличане на усмирителната риза във висящо положение.


неделя, ноември 30, 2014

Стихоплетство

Видях скоро на едно място в Интернет възхвала за Асен Босев.

Някаква годишнина имало.

Да, динозаврите като мене го помнят.

Детски поет – в кое букварче, в коя читанка, на кое тържество не го имаше.

Но, сериозно погледнато, Асен Босев си е един абсолютен стихоплетец, каквито на света има с милиони.

Вижте само:

„Дявол да го вземе

хубавото време,

зарад него Гана

книга не похвана…“

Извинявам се, ама това може да го напише и една посредствена даскалица по литература…

понеделник, ноември 24, 2014

Рафаел Мантесо

Лесно е да превърнеш обикновения ден в малък празник - достатъчно е само да погледнеш на обичайните вещи по нов начин и малко да ги дорисуваш. В бамбуковите листа непременно трябва да има панда, а по дръжката на лъжицата сигурно ще е весело да се пързаляш, ако си малко човече (AdMe.ru, превод от руски).

Ето една колекция от рисунки на бразилския художник Рафаел Мантесо, публикувана в руския сайт AdMe.ru и отговаряща дословно на горната характеристика.