Някога на село живееше дядо Алекси.
Всъщност истинското му име беше Алексей.
Белогвардеец, бежанец от Русия след края на Гражданската война.
Дошъл у нас, заселил се, приели го хората, оженил се, а днес в къщата му живеят неговите правнуци.
Но това е било някога.
Тези дни, покрай годишнината от геноцида в Армения, чух по радиото една арменка, родена в България, потомка на онези „изгнаници клети“ (по Яворов), които са намерили подслон на българска земя, да говори с умиление за протегнатата за помощ ръка.
И това е било някога.
Днес вече не е така.
Вчера българи, скандирайки „България за българите!“, прогониха настанени в една къща сирийски семейства.
Бежанци от една съвременна касапница, от една съвременна гражданска война и един съвременен геноцид.
Сред които и малки деца!!!
Къде е толкова често цитираното от патриоти и патриотчета българско гостоприемство?
Къде е толкова често споменаваната от политици и политичета българска толерантност?
Ами там, където е и превъзнесеното от даскалици и даскалчета българско трудолюбие.
И да ги е имало – вече ги няма.
Някога Дядо Славейков казал, че не сме народ, а мърша.
Сега и мърша не сме.
А сме едно голямо егоистично, мрънкащо, мързеливо, но страшно нафукано и страшно миризливо говно.
И няма защо да се чудим, че всичко у нас – от горе до долу – е говняно.
Никой не може да надскочи себе си…
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.