СЛУЖБОМЕР

понеделник, септември 29, 2014

Напомняне за изборите

По-добро от това не съм виждал, макар че е от 2008 година.

Затова да го повторя, пък който разбрал, разбрал.


петък, септември 26, 2014

Прост народ, слаба държава

Тази сентенция не е от днешно време.

Още от времето на победилия социализъм е.

Но днес особено можем да смятаме, че ни се е лепнала като репей за магарешка опашка.


Горната „сензация“ плъзна в интернет и възбуни хиляди родолюбиви духове, горещи сърца възпламнаха от възмущение и дива ярост срещу Сара Пейлин, а оттам, разбира се, и към подлите американци, които – откакто съществува рода български – все гледат да му подлеят вода.

Истината обаче е, че въпросното „интервю“ с някогашната губернаторка на Аляска, се появи най-напред в... „Бъзикилийкс“, блог с отношение към истината, фиксирано пряко още в главата му.


Дори обаче да не знае първоизточника, всеки средно интелигентен човек би трябвало да си направи сметката, четейки текста, че един американски политик, при това от не малък ранг, не че и американските политици не говорят простотии понякога, ама трудно ще нареди толкова колосални глупости една след друга по подобие на гербер по време на предизборна кампания пред избиратели от Горно Бучино.

Много се съмнявам дори дали дамата от суровия север знае изобщо къде е България, в което не виждам нищо чудно, макар че ние се дивим на „невежеството“ на американците още от времето на Алеко (справка: „До Чикаго и назад“, случая на митницата), все едно всеки българин знае къде се намира с нищо неинтересуващата го страна Кот д`ивоар.

Много ни се иска и чуждите политици да са като нашите, ама – нъц.

Надниквам от време на време, тероризирайки лошия си английски, в профила на Сара Пейлин (слабост не към нея толкова, колкото към Аляска, дошла от детството ми с разказите на Джек Лондон) и държа да ви кажа, че тази жена е с много летви над повечето кандидати за депутатско кресло, които бъкат в момента от телевизора да ни убеждават как ще ни оправят.

И те наистина ни оправят след това.

Изодзад.

Защото, както написах и в заглавието: прост народ, слаба държава.

А ние нека си мислим, че Сара Пейлин е проста…

сряда, септември 24, 2014

Агенти в листите

По агентите им ще ги познаете.

И ако за БСП те са били и ще бъдат винаги „наша гордост“, необяснимо е какво място намират в листите на организации, които драпат да докажат, че са модерни, съвременни, че някои даже и „десни“.

Впрочем, ето ги (не всичките, само в листите на партиите, които ще влязат в Народното събрание; от тях САМО ЕДНА е заличила бивш сътрудник на ДС, така че, скъпи десни избиратели, мислете, когато гласувате!):

Коалиция „БСП лява България”

1. Васил Петров Коларов – 26-и МИР София-област.

2. Добромир Мартинов Задгорски – 29-и МИР Хасково.

3. Емил Ценов Георгиев – 2-и МИР Бургас.

4. Марин Йорданов Маринов – 12-и МИР Монтана.

5. Минчо Мънчев Минчев – 15-и МИР Плевен.

6. Младен Ясенов Пачеджиев – 1-и МИР Благоевград.

7. Нако Райнов Стефанов – 12-и МИР Монтана.

8. Недим Хафъз Ибрахим Генджев – 30-и МИР Шумен.

9. Нешо Цанков Нешев – 3-и МИР Варна.

10. Румен Василев Гечев – 15-и МИР Плевен.

11. Сиво Петров Сивов – 21-и МИР Сливен.

12. Стефан Дянков Стефанов – 25-и МИР София.

13. Таско Михайлов Ерменков – 21-и МИР Сливен.

14. Христофор Ефтимов Христов – 23-и МИР София.

Коалиция „Патриотичен фронт – НФСБ и ВМРО”

1. Антоанет Николаев Атанасов – 28-и МИР-Търговище.

2. Васил Димитров Атанасов – 10-и МИР-Кюстендил.

3. Велизар Пенков Енчев – 26-и МИР-София-област.

4. Георги Дражев Атанасов – 30-и МИР-Шумен.

5. Димитър Никифоров Анков – 25-и МИР-София.

6. Иван Йорданов Георгиев – 31-и МИР-Ямбол.

7. Илиян Митов Игнатов – 25-и МИР-София.

8. Красимир Дончев Каракачанов – 15-и МИР-Плевен и 25-и МИР-София.

9. Любомир Александров Желев – 28-и МИР-Търговище.

10. Стефан Георгиев Солаков – 13-и МИР-Пазарджик.

11. Тодор Маринов Василев – 26-и МИР-София-област.

12. Христо Младенов Георгиев – 10-и МИР-Кюстендил

ДПС

1. Ахмед Ахмедов Башев – 1-и МИР Благоевград.

2. Байрамали Наим Идриз – 17-и МИР Пловдив.

3. Дауд Мехмед Ибрям – 19-и МИР Русе.

4. Джемал Мурад Чобан – 21-и МИР Сливен.

5. Красимир Романов Асенов – 16-и МИР Пловдив.

6. Лютви Ахмед Местан – 9-и МИР Кърджали и 29-и МИР Хасково.

7. Мехмед Юмер Юмер – 20-и МИР Силистра.

8. Мехмедали Зейнал Гази – 21-и МИР Сливен.

9. Рамадан Байрам Аталай – 20-и МИР Силистра.

10. Стоян Генчев Стоянов – 6-и МИР Враца и в 24-и МИР София.

11. Янко Александров Янков – 21-и МИР Сливен.

Коалиция „Алтернатива за българско възраждане” (АБВ)

1. Валенто Александров Василев – 15-и МИР Плевен.

2. Валери Горанов Младенов – 23-и МИР София.

3. Венизел Кирилов Чунгрушанов – 5-и МИР Видин.

4. Володя Василев Кенарев – 19-и МИР Русе.

5. Георги Сеферинов Георгиев – 26-и МИР София-област.

6. Димитър Иванов Костов – 17-и МИР Пловдив.

7. Димитър Петров Бабиков – 17-и МИР-Пловдив.

8. Лъчезар Стаменов Никифоров – 14-и МИР-Перник.

9. Марин Славчев Черкезов – 3-и МИР-Варна.

10. Райчо Борисов Костадинов – 2-и МИР-Бургас.

11. Стайко Иванов Спиридонов – 13-и МИР-Пазарджик.

Коалиция „България без цензура”

1. Валентин Цветанов Митов – 25-и МИР София.

2. Васко Николаев Марков – 26-и МИР София-област.

3. Димитринка Димитрова Арсова – 20-и МИР Силистра.

4. Иван Евгениев Могилски – 2-и МИР Бургас и 13-и МИР Пазарджик.

5. Йордан Войков Добрев – 20-и МИР Силистра.

6. Красимир Цветанов Игнатов – 4-и МИР Велико Търново.

7. Николай Стефанов Радулов – 25-и МИР София.

8. Феим Хабиб Мендерес – 9-и МИР Кърджали.

9. Христо Атанасов Коев – 18-и МИР Разград.

ГЕРБ

1. Любомир Димитров Христов – 30-и МИР Шумен.

2. Николай Пенев Атанасов – 18-и МИР Разград.

3. Румен Иванов Иванов – 8-и МИР Добрич.

4. Стефан Иванов Дедев – 16-и МИР Пловдив.

5. Тодор Костадинов Губатов – 8-и МИР-Добрич.

Коалиция „Реформаторски блок”

1. Владимир Иванов Матеев – 18-и МИР Разград (заличен).

вторник, септември 23, 2014

„Бебето на Розмари“

Когато разбрах, че е излязла нова филмова интерпретация (на Агнешка Холанд, 2014 г.) по романа на Айра Левин „Бебето на Розмари“ („Rosemary’s Baby“, 1967 г.), се зарадвах – харесвам прозата на Айра Левин и специално тази книга, намирам филмовата версия на Роман Полянски (1968 г.) за един от най-добрите му филми, така че имах добра подкладка за сравнения и размисли.

Агнешка Холанд (полска режисьорка и сценаристка, която работи от 1981 г. в чужбина, днес в САЩ) вече ме беше спечелила с филма си „Пълно затъмнение“ („Total Eclipse“, 1995 г.) и „Копирайки Бетовен“ („Copying Beethoven“, 2006 г.), освен това е писала сценарии за маестро Анджей Вайда и Кшищов Кешловски, а това е допълнителен положителен атестат, способен да предизвика любопитството ми.

Леко разочарование настъпи, когато видях, че става въпрос за мини сериал (имам някакво предубеждение към сериалите, макар че съм гледал добри такива по литературни произведения; ама съм гледал и доста боклук).

Филмът вече определено не ми хареса.

Не че не става за гледане, но не беше това, което очаквах.

Разхвърляното в четири малки серии съдържание е размило нарастващото напрежение, характерно за първоизточника на Айра Левин и за филма на Роман Полянски; въведените „допълнителни“ образи (плюс една черна котка) и сцени (Полянски следва прецизно романа и дори специално се е консултирал с автора му за някои детайли) само допринасят за това размиване и за засилване на чувството за тягостност, вместо да ускорят динамиката на действието.

Кой знае защо Агнешка Холанд е решила да ни покаже Дявола в човешки облик.


Сцената със зачеването във филма на Роман Полянски извежда същевременно само две люспести лапи…


…и едно зловещо лице (изпъкващо ненапълно за съвсем кратко време).


Агнешка Холанд се е измъкнала само с един сбръчкан гръб, който може да бъде и на Дявола, ама долу-горе и на един осемдесетгодишен старец.


Продължавайки линията да ни показва това, което би изглеждало много по-зловещо и тайнствено, ако не бъде показано, Агнешка Холанд ни запознава визуално с бебето на Розмари.


Един съвсем приличен и крайно симпатичен бебчо, макар и с много сини, като на баща си, очи (които би трябвало всъщност да са зелени според преданията за очите на Дявола, както е например при Окуджава в „Молитвата на Франсоа Вийон“: „Господи, мой Боже, зеленооки мой…“, но да не изпадаме в подробности).

Напротив, Роман Полянски не ни показва сина на Принца на мрака; за изгледа му разбираме само по неописуемия ужас в реакцията на Розмари (в изпълнение на Миа Фароу, между другото)…


…и намека (с бърз наплив) за зловещото лице (така явно изглежда и младенецът в люлката).


Преминавайки през това, малко по-късно режисьорът по изключително силен начин (повтаряйки сцената над люлката, но вече не с ужаса на героинята, а с нежен поглед и усмивка) ще покаже на зрителя, че за Майката детето е мило и скъпо, без значение на това как изглежда.


За да даде все пак нещо зловещо във филма си, след като е пропуснала моментите, които книгата на Айра Левин ѝ предоставя, Агнешка Холанд е решила да пролее кръв (има режисьори, които си мислят, че като плиснат пет кофи червена боя, зрителите ще настръхнат от страх) в няколко измислени от нея сцени, следната от които е толкова наивна, че - вместо да ме ужаси - ме остави напълно безразличен.


Дяволът (и тук в човешки облик) убива една проститутка, изтръгва сърцето ѝ и го изяжда: доста нескопосно съчетание на историята за Джак Изкормвача с треторазряднен холивудски филмов шаблон.

Изобщо казано, ако ви се прииска да видите „Бебето на Розмари“ като филм, не се колебайте какво да изберете.

Роман Полянски и Миа Фароу; „Бебето на Розмари“, работен момент

понеделник, септември 22, 2014

Нови работни места

Като ви обещават политиците преди избори нови работни места, не се мръщете недоверчиво, защото може и да не ви лъжат.

Ами то още имаме служебно правителство и нови работни места се разкриват, какво остава, когато дойде истинското.

Ето, ако не вярвате.

Ясно ли е сега?

Нови работни места ще има.

За държавни чиновници.

Понеже са ни много малко.

По милиционери (полицаи ли?) на глава от населението сме на едно от първите места в света, ама по държавни чиновници сигурно държим първенството.

Което обаче явно не е достатъчно.

Като сме стигнали тавана, защо да не се опитаме да го пробием…

неделя, септември 21, 2014

За училището - нещо добро

Вчера си изплаках даскалската болка за българското училище.

Но днес да кажа все пак и нещо хубаво.

А хубавото и доброто в училището са децата.

Всички са ми еднакви, но най симпатични в началото на новата учебна година, както винаги, са ми петокласниците.

Защото, макар и да се познаваме, за първи път са ми в час.

Ето двама космонавти (участници в ролева игра по български език; единият се оплака, че няма скафандър, и веднага получи такъв във вид на шапката ми).


А това са двама влюбени на пейка в парка (участници в друга ролева игра).


Имахме и две гостенки (някогашни мои ученички, едната вече студентка – живи и здрави да са ми).


С една дума – учебната година започна.

Да стискаме палци само за едно - по-малко чиновнически дивотии, за да е работата по-спокойна и по-плодотворна…

събота, септември 20, 2014

Учители ли? Забравете…

Миналата година се прибрах в училище от лятната ваканция на 10 септември.

До 15 септември Образец 1 и придружаващата го документация бяха готови.

Няма да обяснявам какво е Образец 1, колегите ме разбират, а останалите да го приемат като нещо, което е абсолютно задължително за началото на учебната година и е един малък електронен и книжен ужас.

Тази година се прибрах на 1 септември, започнахме работата с Образеца веднага и завършихме най-сетне чак на 17 септември.

Не защото сме станали по-мързеливи.

А защото програмата, с която се прави Образец 1, става все по-сложна и все по-бъгава, а документацията, която го придружава, все по-обемиста.

Плюс това почти през ден пристигаха (проклета да е електронната поща!) какви ли не нови изисквания и указания, а в понеделник беше върхът на сладоледа – около двадесет страници таблици за попълване (нови, досега не е имало такива).

Ошашавиха ни чиновниците!

Вместо работата на учители и директори да се облекчава, с всяка изминала година тя се усложнява, формализира и бюрократизира.

И не само в началото на учебната година.

А едновременно с това чувам безумни словесни припеви, които чертаят перспективи как в училището ще се привличат млади хора, особено мъже.

Глупости на търкалета.

Че кой млад, здрав, прав и корав, мъж ще се завре в училище, освен ако не е такъв, който не може да си върже и връзките на обувките?

Пък ако може, още на първата година ще тегли майната на всичко и ще си намери друга работа.

А, освен за бюрокрацията и бумащината, да говоря ли за диктата на дългогодишни директорки (повечето са такива!), изкукали до неузнаваемост от продължително седене зад бюрото (да ме простят тези, които са редки изключения)?

Да говоря ли за безумните претенции на капризни майчета, които смятат, че учителят им длъжник и трябва да танцува под тяхната свирка?

Да говоря ли, че когото се появи снимката на една красива и млада учителка в интернет, вместо да се възхитят на младия човек като учител, решил да посвети живота си на децата, разни малоумници и чекиджии се втурват да му отровят живота?

Така стоят нещата с българското училище, което след седем-осем години наистина ще се опразни не само откъм кадри (повечето от учителите са от времето на динозаврите, като мене), но и откъм кадърни кадри, помнете ми думата.

А днес чета, че след време България щяла да изпитва крещяща нужда и от лекари.

Явно и при тях е същият батак…

вторник, септември 16, 2014

Тараби

Село Ковачевци.

Родното място на Гошо Тарабата.

Но само той ли е достоен за това звание?

В Ковачевци явно е пълно с тараби, а в общинския им съвет са най-яките.

Народът поискал и съветниците приели декларация деца на бежанци да не учат в едно тамошно училище.

Щели да плъзнат зарази, виждате ли.

А тя заразата вече е плъзнала.

В мозъците им…

понеделник, септември 15, 2014

Край на задръжките

Ако не бях жив свидетел, нямаше да повярвам, щях да си помисля, че е пак някаква медийна интрига.

Но нали се снабдих изненадващо с телевизор, лично с ушите си чух как Меглена Кунева каза в събота сутринта, че на следващия ден – неделя - ще има избори за председател на Реформаторския блок.

Сутринта каза, вечерта се отказа.

Спорил съм с мои приятели и не дотолкова приятели за Меглена Кунева, не съм казал обаче нито една крива дума за нея, преглъщайки какви ли не упреци и обвинения.

В профила си във Фейсбук и в профила на симпатизантите на ДСБ от община Ихтиман, създаден и поддържан от мене, пусках без колебание всяко нейно съществено изказване и всяка нейна съществена изява, свързани с дейността на Блока.

Защото така подобава на коалиционните партньори, нали?

И изведнъж – изстрел в гърба.

Приятелски огън, както казват военните.

Ама колкото и да е приятелски, не те прави по-жив.

Едно от нещата да не отида при Тиквата, както направиха много мои приятели от СДС (истинското, някогашното СДС, а не днешното на Любовника!), е това, че онзи, с каквото ляга, с това не става.

И ето същите мурафети от Меглена Кунева.

Затова – край на задръжките!

Няма да кажа нищо лошо в личен план, разбера се.

Но – ПРЕФЕРЕНЦИИТЕ!

ЗАДЪЛЖИТЕЛНО!!

Особено в 23-ти и 25-ти МИР.

А аз в 26 МИР ще гласувам с преференция 10 – за председателя на ДСБ–Самоков Васил Зашкев…

неделя, септември 14, 2014

Мазохистите само се възбуждат от болката

Автор: Виктор Шендерович

Превод: Павел Николов

В отговор на новия пакет европейски санкции Кремъл обяви за готовността си да ограничи вноса в Русия на европейско облекло и автомобили, съобщава РИА-Новости.

Чета и пак не вярвам на очите си! Макар че би трябвало май да съм свикнал вече с тази самоизяждаща се логика…

Вие ще ни отрежете крака? Знайте тогава, че в отговор на това ние ще си отрежем ръката! И озадаченият враг се спира на средата на крачката си с отворена уста и дълго си чеше тиквата, опитвайки се да разбере какво трябва да направи в този случай…

Да се предаде веднага, според мене.

Защото с ум Русия не може да бъде разбрана, а по друг начин – боли много. При това боли я нея.

И забележете: това никога не е било причина тя да престане.

Но ако все пак се опитаме да я разберем с ум, мисля, че цялата работа се състои в предварително прекъснатата обратна връзка. Всяка администрация, която причини на своята страна пет пъти по-малко вреди, отдавна щеше да е изправена пред съда, да не говорим за автоматична оставка.


А нашата само става по-стабилна.

Впрочем, не като упрек към Тютчев трябва да се каже, че в този феномен няма нищо загадъчно-руско. В Узбекистан и Северна Корея рейтингът на лидерите също расте заедно с обема на нанесените вреди – така че метърът е съвсем общ, авторитарен. И на ударите на съдбата ние и за в бъдеще ще отговаряме с удари по нея.

Накратко: ако Западът се е опитвал с тези санкции да вразуми руснаците и да срине рейтинга на нашия пожизнен баща-благодетел, жестоко се е излъгал. Пхенян стои закован на място – и ние ще устоим в пълно единство с началството! Ще си живеем нашенските си гащи, и ще достигнем с „жигулите“ си до пълното щастие, така да знаете.

И не търсете с какво да ни притиснете: мазохистите само се възбуждат от болката…

събота, септември 13, 2014

Гжегож Бженчишчикевич; Хжоншчижевошице, повят Ленколоди

Приятели ми припомниха една сцена от един много стар филм, който съм гледал още като ученик в гимназията.

Филмът се казва „Как започнах Втората световна война“ („Jak rozpętałem drugą wojnę światową“, 1970 г.), състои се от три пълнометражни части и е невероятна комедия.

Казва ви го човек, който никак, ама никак, не си пада по филмовите комедии – наистина е страхотен филм.

А ето я и въпросната сцена (с превод отдолу).


Гестаповецът: Име и фамилия?

Франек Долас: Гжегож Бженчишчикевич… Бженчишчикевич… Гжегож.

Гестаповецът: Гже.. Гш.. Хм.. Гже… Бечиш.. пш… пч.. бже.. гже…

Франек Долас: Бженчишчикевич.

Гестаповецът: Млъкни!.. Ханс!.. Ханс.

Ханс: Слушам.

Гестаповецът: Напиши го на машината.

Ханс: Име и фамилия?

Франек Долас: Гжегож Бженчишчикевич.

Ханс: Как? (след време) …о-з-ц-кви-ц… Хъъ… Откъде си?

Франек Долас: Хжоншчижевошице, повят Ленколоди…

петък, септември 12, 2014

Мистична гора в Страната на баските

Природният парк Горбеа (Parque Natural de Gorbea) се намира между провинция Алава ( Álava) и Биская (Vizcaya) в Баската автономна област (País Vasco, което ще рече „Страната на баските“).


Това е живописна букова гора, която наричат „мистичната гора на Испания“ и която е любимо място за отдих на хората от близките села, популярна сред туристите, любителите на природата и фотографите. Мъглата, причудливите форми на дърветата и мъхът придават на гората аура на приказност и тайнственост, превръщайки го в идеално място за снимане на фентазни и мистични филми.


Източник: Mages Queen, илюстрован блог за всичко на света

Превод на текста (с леки добавки): Павел Николов

четвъртък, септември 11, 2014

Двата натовски процента на Вова

Този път Владимир Шендерович на живо.

За знаещите руски език в оригинал.

За незнаещите съм направил превод.


Някога, отдавна, влиянието на Владимир Путин не излизало извън пределите на дрезденското му жилище. След това влиянието му постепенно започва да расте: чрез „тамбовците“ – върху Питер, чрез „питерците“ – върху Кремъл… След това той стана президент на всичко това и най-големия лобист в света: пътят за руския списък на „Форбс“ отдавна вече минава през путиновия кабинет. Но това е Русия… Международно влияние му се наложи да чака доста по-дълго.

Петнадесет години натовските генерални секретари се опитваха да постигнат увеличение на дяла на военните разходи в своите страна до 2% от БВП на тези страни и не постигнаха никакъв успех! Нямаха добри лобисти. И ето че в работата се намеси Путин, анексира Крим, раздаде оръжие на сепаратистите, хвърли армията с марш на скок към Мариупол и мечтите на натовските генерали се сбъднаха веднага! На последния висш форум на НАТО беше прието решение, дългоочакваното решение за увеличаване на военните разходи. А и войските на алианса ще застанат сега до самите руски граници.

Не зная какво ще платят на Путин за това благодарните натовски генерали, но се надявам, че ще му платят. Защото иначе се получава, че той безплатно е взел и е укрепил НАТО. А той нали ни е лобист, а не глупак? Наистина ли, или аз нещо не разбирам?

вторник, септември 09, 2014

Нарцисизмът като бягство от свободата

Автор: Борис Дубин (1946-2014), руски социолог, преводач, културолог и поет

Превод (с незначителни съкращения): Павел Николов

През последните две столетия думите за своеобразието на Русия, за руския път, характер и човек буквално омръзнаха. Но за разлика от общоприетия подход аз ще търся своеобразното не в миналото, а в настоящето. Миналото може да прегражда, да прикрива настоящето от човека. Разбира се, определени елементи на руското своеобразие съществуват реално, това не са само фантазии. Те засягат начина на организация на нашия живот, колективното съществуване, сред което хората се разбират един с друг, говорят и действат, опирайки се на това, че са своеобразни.

От пролетта на 2014 г. сред общественото мнение значително нарасна представата, че Русия е своеобразна страна, а руският човек е своеобразен човек. Относително мнозинство – около 40% от респондентите на Центъра Левада – смятат Русия за страна със своеобразен начин на живот. Около половината смятат, че страната трябва да се движи и по-нататък в това направление. Увеличаването на броя на вярващите в своеобразния път на Русия е съпроводено с ръст на позитивното отношение към властта и на негативното отношение към Запада, включително Европа.

Идеята за руската своеобразност не просто се поддържа – тя всячески се поставя на преден план от средствата за масова информация. В много отношения върху нея е изградена телевизионната реторика, а телевизия гледат 90-94% от руснаците. За формиране на представата за руската своеобразност работят основните телевизионни канали, тази идея е поставена в основата на държавната политика в областта на културата. Помагат и победите на Русия на спортните полета. Това е символ на руската своеобразност: всяка победа още по-силно залюлява махалото на своеобразността в руското колективно съзнание.

В какво се състои руската своеобразност от гледна точка на носителите на това мнение? Като пропуснем данните от социологическите анкети през методологичното сито, ще получим няколко точки.

1. Представа за своеобразния характер на държавата. Това е социална държава, която се грижи за своите поданици.

2. Особен характер на властта и на отношенията с властта: тя е безпределно далечна от народа, но постъпва като строг баща, който се грижи, наказва и подкрепя. Без него не може да има ред в голямото семейство.

3. Междинно положение между Европа и Азия.

4. Много важна представа за руснаците като общност от особен вид. Това е масовидна общност, в която е прието всичко да се решава заедно, в която се гледа накриво на човек, който се опитва да прави нещо само за себе си. „Ние не се стремим към достижения и богатства, за нас е важно, че сме заедно“ – този аморфно-масовиден характер на руския социум влиза в представата за своеобразността на страната.

5. Още една важна точка – тавтологичното, семантично безсъдържателното твърдение, че руснаците имат едни ценности, а на Запад имат други. Малцина ще съумеят да ви кажат в какво се състоят традиционните руски ценности. Но е важна самата апелация, че тези ценности съществуват и че те са руски.

В какво се състоят функциите на представите за руската своеобразност? Първо: в това да разграничат „нас“ от „тях“, Русия от останалия свят. Второ: с помощта на тези представи населението и отделните хора предават на властта своята инициатива, своята възможност да действат, а от себе си свалят отговорността за случващото се. От 3/3 до 3/4 от руснаците казват, че в никакъв случай не влияят на страната. А 70-80% - че не участват и не искат да участват в политиката.

Третата функция на представите за руската своеобразност е да се утвърди това, което е, и да не се говори за това, което би могло да бъде. В словосъчетанията „руски път“ и „особен път“ ударението не пада върху думата „път“, а върху думите „руски“ и „особен“. Цялата тази конструкция не придава направление, характер и смисъл на движението.

Предавайки отговорността на властта и снемайки я от себе си, общественото мнение връчва на тази власт лост, който ѝ позволява да се приспособява към всякакви ситуации и да тегли след себе си покорното население. В СССР – а и сега – властта имаше две основни грижи: да разгърне „инициативата на масите“ (това е сложно, когато цялата инициатива е била предадена на властта) и да даде простор на съревнователността. На истинската, а не на тази, където победителите се знаят предварително. Това е ограничител за модернизацията, която изисква свободна съревнователност и съвременни форми на неархаична солидарност.

Конструкцията на руската своеобразност интегрира три различни плана на колективното съществуване на Русия. Това са 1) авторитарно-патерналистичната власт, 2) разпръснатите, свалили от себе си отговорността маси и 3) съвременните институти – пазар, съд, производство, образование, здравеопазване. Конструкцията на особения път позволява на тези три плана да се подкрепят помежду си. Но за да се появят в нея съвременни институти, трябва да бъдат изпълнени две условия: те трябва да получат санкция от страна на авторитетната власт и интерпретация, превод от страна на населението. Подобен подход позволява на властта да използва ресурса на съвременните пазарни институти, а на населението – да се приспособява към новите за него правила на играта. Конструкцията работи и около 80% от населението са доволни от нея… … … … … …

…Русия. Тук цари патриархален свят. Не в смисъл, че живеем като нашите деди, а в това, че това е свят на устойчиви статуси. Ако си баща, държиш се като баща. Ако си началник, държиш се като началник. Ако си държавен глава, държиш се като държавен глава. В света на твърдо фиксираните статуси никой не е длъжен да се съветва с никого.

Това е свят на репутации. Обикновеният руснак, разбира се, има предвид, че съществуват и други хора. Но те се превръщат в предмет на интересите му само по отношение на това дали са по-силни или по-слаби от него; дали имат това, което той няма, но би било нужно да има. Това е основа за социално сравняване и завист. В света на репутациите и престижа другите изглеждат в колективното съзнание именно така. Според анкети на Центъра Левада 2/3 от респондентите смятат, че печелят по-малко отколкото заслужават и от това, което получават другите, вършещи същата работа. Вие разбирате, че статистически това е невъзможно! Но фигурата на мнозинството, което получава по-малко от заслуженото, съществува и се възпроизвежда успешно.

В руските условия „свое“ и „чуждо“ не са разграничени и не са обозначени културно. Руснакът съществува като в непринадлежащ на никого свят и му се иска да го превземе. Или му се налага да страда от това, че не е успял, не е събрал смелост да направи това. Или превземане – или раздразнение, тъга, мъка от това, че му се иска да превземе, а е невъзможно. Което носи със себе си „недоволство“ в смисъла на Ницше и Шелер: съзнание за собствено безсилие, за невъзможност да владее това, което иска и което заслужава. В този смисъл руският социум не приема различията, не допуска, че всичко е различно.

За руснака проблем е и своето (кой съм аз, какво владея, защо), и чуждото (защо той има нещо, а аз го нямам). Няма културни предели, които да маркират своето и чуждото и да подтикват към уважение на границата между тях. Нито на своето, нито на чуждото, нито на равните, нито на различните. Руснакът преобръща всички различия в йерархически – все едно това не са различия на хора, таланти, темпераменти, интереси, склонности, гледни точки за живота, а различия на позициите (статусите). В този свят всички различия се приравняват към термините „по-горе – по-долу“. Равенство се признава само за бедните, лишени от нещо: равенство в робството.

Цялата тази риторика се формира в условия на постоянна продължителна липса на свобода и сама формира фундаментално недоверие към другите хора. От 2/3 до 3/4 от респондентите смятат, че не трябва да се има доверие на другите хора. До тази позиция е сведена представата за другия като незаслужен притежател на това, което нямаме. Аз съм отчужден от другия и съм уверен, че той ми желае злото и че няма да успее в това. Моята роля е пасивна, (срещу нас) действат само другите. Ние мълчим, а те искат. Но това за тях е предварително обречено на провал и ние сме прави, дори ако мълчим. Недоверието е начин да се принизи образа на другия, а едновременно с това и да се отиграят страховете за неуспех и загуба. Представата за другия и за собствените възможности съществува в тази конструкция като залог за нещо загубено. Аз нямам нещо, само те го имат. Това води до парализа на действията: ние мълчим, а те искат.

За руснаците е извънредно важно изискването за справедливост – към властите, към другите хора. Но това изискване подразбира изключване на себе си Те трябва да бъдат справедливи с мене, а аз имам правото да действам по друг начин. По същество това е конструкция от първо лице: аз имам възможности, но не съм обвързан с отговорности, мога да постъпвам както ми се прииска. Това е изключване на себе си от ситуацията, фигура на сляпото петно: аз съм този, когото не виждам, но който поради това има право на изключение.

Практиката на общественото мнение в Русия, риториката на властта и отделните групи, които претендират за нея, се състои не в обособяване на собствена, особена гледна точка, а в свързването с всяка друга. Няма нищо чуждо. Гледната точка на другите е само ресурс за моето самооправдание. Властта използва лесно риториката на вчерашните правозащитници и интелигенти. Взема се всяка гледна точка и се свързва с всяка друга. Такъв е езикът на властите, на общественото мнение, на средствата за масова информация. Затова в него няма общ, обобщен, универсален език, ценности и ориентири. Всичко зависи от практическата ситуация, от актуалните геополитически интереси. Вместо риторика за оправдаване и обосноваване на своята позиция и относителната правота на другия… - …взаимодействие без взаимност.

В руската публична сфера по принцип не се поставя въпросът „Мога ли да стана като другия?“. Има две инстанции, апелацията към които позволява да се избегне този въпрос – врагът и миналото. Можем да пренесем въпроса в миналото или да го прехвърлим върху фигурата на врага: и едното, и другото те разтоварва от отговорност и от необходимостта да вършиш реални действия и промени. С фигурата на врага е свързано усещането за опасност, което е извънредно съществено за руското обществено мнение и съпровожда отношението на руснаците към социалната и политическата реалност. Оттук идва и ролята на особеното, извънредното, екстраординарното: извънредните положения и „особените отдели“ имат решаващо значение в руския живот.

При цялото ментално отчуждение на населението от властта ние се сблъскваме с общ социално-политически ред. Хората във властта са същите като нас, те са формирани по същия начин, мислят също като хората, отказали се от свободата си. Бягството от свободата не е изключително руска традиция. Това е фаза в съществуването на съвременните общества, свързана с тяхното влизане в съвременното им състояние с неговите предизвикателства. Русия категорично не иска да пристъпи прага на модерното състояние. Тук си съвпадат интересите на властта, на културата, на много елитни групи. Ние все още влизаме в модерността. И преживяваме шокови състояния, бягаме от свободата. Това състояние са преживели Германия, Япония, Испания, Италия и т.н. Бягството от свободата е реакция срещу определени обстоятелства, но в Русия тя се е закрепила и се повтаря. Историята в Русия се преживява само като повторение, а не като разнообразие от варианти, за които си струва да се помисли. “Ние не сме направили и няма да правим това, което се опитват да правят другите, затова Крим ще бъде наш“.

Разногласията във възприемането на себе си и другите водят до специфичен модел на времето: то не съществува. Все едно утре, вдругиден, след 200 години всичко ще си е едно и също – времето го няма. И „другите“ ги няма. Идеята за време се появява у хората, когато те виждат другите, разнообразието. Както казал един от съветските чиновници на писателя Василий Гросман, вашият роман няма да бъде напечатан и след 300 години. Той се е опитал да премахне времето. Вторият модел на възприемане на времето е чрез повтарянето, позоваването на прецеденти, на вечните руски ценности. Времето се стяга в пръстен или принадлежи само на мене и може по желание да бъде включено или изключено.

Възможността да се излезе от тази конструкция е свързана с признаването, че на света има някой освен мене. С отказа от нарцистичната гледна точка. Рано или късно на Нарцис му се налага да признае, че на света съществува още някой и не всички от „другите“ са непременно врагове или наши „бивши“ – национални предатели и т.н. Все някога ще се наложи да се направи това признание. Което зависи не само от руснаците, но и от „другите“. Трябва да се направи така, че руснаците да разберат: на света има други хора, нации и групи освен тях. Засега нарцисизмът остава основно направление в държавната , гражданската и военната политика. Възможност да се изтръгнем от нарцисизма съществува. Но от руска страна засега я използва само едно явно малцинство.

Фигурата на значимия „друг“, на „другите“ се появи в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век, когато Русия изпробваше различни видове свобода. Другият се възприемаше като партньор, с когото си свързан, който не те обижда с факта, че си друг, а напротив, с това е интересен. На вас ви е интересно, защото сте различни. Ако го няма този интерес, настъпва опасна изолация.

Можем ли да се променим, да станем други? „Живей опасно“ – казвал Ницше. Трябва да се опитваме да приемаме своята и чуждата гледна точка и да се опитваме да намираме своята позиция, без да се отдаваме. Много важно е по-скоро човек да се озове в положение, когато признава, че не е най-добрият, най-умният, най-силният, изобщо не е единственият на света и си струва опитът да стане друг. Трябва да с е замислим какъв. Предизвикателството да станеш друг зачерква много неща във всекидневното съществуване и в руските политически институти.

БЕЛЕЖКА НА ПРЕВОДАЧА: Благодаря на Албена Тодорова, която насочи погледа ми към тази статия.

понеделник, септември 08, 2014

"Моята страна се побърка"

Андрей Макаревич е един от най-известните руски музиканти, ръководител на създадения през 1969 година и съществуващ и до ден днешен състав „Машина времени“ („Машина на времето“).

В събота Андрей Вадимович представи в студиото на радиостанция „Эхо Москвы“ („Ехото на Москва“) своята най-нова песен „Моя страна сошла с ума“ („Моята страна се побърка“).

Путиноидите не закъсняха да му отговорят и един ден по-късно, вчера, Андрей Макаревич написа в Туитъра: „Унищожиха личния ми сайт, който ми служеше за общуване с моите поклонници. Да се задавите дано! Което не ни убива, ни прави по-силни“.

По-силни...

Няма защо да се съмняваме, че е точно така, че той е искрен.

Макаревич в края на краищата не е Маричков, за да хукне да му окачат ордени бивши ченгета, озовали се на високи постове поради безумието на избирателите.

А ето и песента:

Рождаясь, не выбирают страну И нам вовек не оборвать эту нить Моя страна ушла на войну И я не смог ее остановить Кому власть да сласть Кому тюрьма да сума А я не в силах эту боль превозмочь Моя страна сошла с ума И я ничем не могу помочь И что тут делать И как тут быть Если все отныне вверх дном Не надо нимбы и крылья растить Надо просто не быть г….м И я уверен только в одном Пришла пора выбирать Но если решил не быть г…м И жить легко и умирать И жить легко и умирать И жить и не умирать

Раждайки се, не си избираш страната и никога не ще скъсаме тази нишка. Моята страна отиде на война и аз не можах да я спра. За някога - сладката власт, за някого - мрачен затвор. Нямам сили да превъзмогна тази болка: моята страна се побърка и аз с нищо не мога да помогна. И какво да направиш, и как да живееш, ако всичко е вече нагоре с краката? Не ни трябват ореоли и крила да ни раснат, трябва просто да не бъдеш л...о. И съм уверен само в едно: дошло е време да се избира... Но ако си решил да не бъдеш л...о, и да живееш е леко, и да умреш, и да живееш е леко, и да умреш, и да живееш, и да не умреш...


неделя, септември 07, 2014

Донатас Банионис

Отишъл си е от този свят на 4-ти септември, а аз научих това едва вчера.

За първи път го видях преди много години във филма „Никой не искаше да умира“ („Niekas nenorėjo mirti“, 1966 г.) на Витаутас Жалакявичус, където Донатас изгражда майсторски трагичния образ на председателя Вайткус.


След това последваха: „Мъртъв сезон“ („Мёртвый сезон“, 1968 г.), съветски шпионски филм, но не от треторазрядните, в никакъв случай…


…“Соларис“ („Солярис“, 1972 г.) - авторът на книгата, Станислав Лем, подлага филма на унищожителна критика, но за играта на актьорите не казва нищо, което значи много…


…“Бягството на мистър Мак Кинли“ („Бегство мистера Мак-Кинли“, 1975 г.), където между другото за първи път видях на екрана и Владимир Висоцки:


Ролите на Донатас Банионис в киното са шесдесет и девет, в театъра – повече от сто.

Достойно за един истински актьор.

Нека почива в мир…