сряда, юли 08, 2015

„Спомени за войната“ – ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ – Новела XIV

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13)

ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ

Новела XIV

Гвардейският ефрейтор Кукушкин или Как за последен път се борих за Високи нравствени идеали

Хората, които по време на войната воюваха наистина, безусловно трябваше или да загинат, или да се окажат в болницата. Не вярвайте на този, който ви казва, че по време на войната не е бил раняван нито един път. Значи се е мотал в тила или е стърчал в щаба.

Мене от смъртта ме спасяваше не само късметът, но преди всичко получените рани. В критичен момент те ми помагаха да се измъкна от огъня. Раната - само ако не е тежка, не е в корема или в главата, което е равносилно на смърт - е много добро нещо! Отиваш в тила, там те мият, преобличат те, слагат те на чисти чаршафи, хранят те, поят те. Хубавички сестрички се грижат за тебе. Ти спиш, почиваш си, забравяш за ужасите и смъртта... За раняване се мечтаеше. За леко. Като за отпуска. Кристална мечта беше не много тежка рана, но такава, че направо да те демобилизират. Ако например ти откъснат китката на лявата ръка (дясната е по-необходима) или стъпалото! Но подобни неща се случваха с малцина. Моите рани за щастие не бяха тежки, но благодарение на тях десет месеца от четири години аз, според точния армейски израз, се шляех по болницата. Иначе казано - една пета от войната ме подмина. При други този период беше още по-дълъг.

Особено добре ме подпечата една осколка от немска мина. Тя ми продупчи гърба под лопатката, прелетя над гръбнака и заседна под другата лопатка, като почти не засегна костите. "Половин сантиметър до смъртта" - каза лекарят. Разрязаха изходното и входното отверстие на раната и се образува порядъчна рана - с големина на малка чинийка. А до нея друга, малко по-малка. Според предсказанието на медиците всичко това трябваше да заздравее за четири месеца. В действителност организмът ми се справи много по-бързо - два месеца и всичко ми мина "като на куче", както се изразиха моите ранени приятели. Бях здрав момък, ходех по санитарната част без ангажименти, помагах на лекарите, когато имаше наплив на ранени, попълвах картончета, превързвах по-леките рани. Медицинският персонал се радваше, защото работа имаше за всички, работеха по цели седмици без сън. Зачислиха ме към така наречената КВ - команда оздравяващи [на руски: „команда выздоравливающих“ – бел. прев.].

Това беше много своеобразно подразделение. От седемдесет до сто яки безделници със заздравяващи рани. Някои с превързани ръце, други с патерици, трети с лепенки на гърдите, гърба или задника. Тук са страдащите от тежка фурункулоза и т. н., и т. н. Имаше даже обгорели - главата черна, в струпеи, с бели очи и зъби. Този контингент се състоеше основно от любители да разпалват печките с артилерийски барут. Отделните му зрънца горят бавно, но ако по невнимание запалиш по-голямо количество - взрив, от който не можеш да избягаш.

Сред ранените имаше преди всичко млади хора - разузнавачи, свързочници, радисти, - тези, които живеят на предната линия, в самия ад. Изпитани момчета, врели и кипели. Те пропълзяваха цели километри по корем край Погосте и Синявино, знаеха добре какво е смъртта и се отнасяха с презрение към "тиловите плъхове" - по-специално към болничния персонал. Трудно беше да се разбереш с тях. Така един гвардейски сержант, като дрънна с дузина медали на гърдите си, прати на майната му един много добър човек - командира на медицинско-санитарната рота капитан Михаил Айзикович Голдфелд. И като се обърна към нас, добави: "Да му пикая на физиономията!" (Капитанът се опитваше да даде на сержанта някаква стопанствена работа - не достигаше работна ръка).

Друг път изпратиха непредпазливо за ординарец на една очарователна зъболекарка, лейтенант Лидия Николаевна, млад и храбър разузнавач, кавалер на Ордена на Славата - цели две степени. Когато Лидия Николаевна, усмихвайки се мило, го помоли да ѝ почисти ботушите, той отговори басово: "А друго да ти се иска?!!" И добави да се пръждосва при своя командир на дивизията, който бил я наградил с орден и медал "За битови услуги" [преиначено название на медала "За боевые заслуги"("За бойни заслуги") – бел. прев.]. Наистина, Лидия Николаевна, казано на цивилен език, имаше роман с командира на дивизията. А казано по армейски, беше негова ППЖ [походно-полева жена]... Това прекрати отношенията между новия ординарец и Лидия Николаевна и той, без да довърши лечението си, замина на предната линия, в своето разузнаване. А имаше множество такива случаи. И какво да се прави? Мъдрият доктор Голдфелд намери изход. Сред ранените определяха старши на командата оздравяващи и всички заповеди преминаваха през него. Слушаха го като свой човек и всичко вървеше добре. А веднъж предишният старши се оправи, замина да воюва и началството намери за освободилото се място нова кандидатура - мене, защото ми предстоеше да се лекувам дълго, а бях, според началството, като че ли порядъчен човещк, не пакостлив.

В командата бях като в свои води. С повечето се познавах още от 1941 и 1942 година. С мнозина съм свързан, така да се каже, кръвно: в предишни боеве се бяхме спасявали един друг, делили си бяхме последния сухар. Разбира се, аз застанах твърдо зад техните интереси, а те никога не ме подведоха. Стараех се нещата да вървят разумно. Началството например заповядва да се поставят шест поста, които да пазят палатките на санитарната рота през нощта. Отговарям: "Слушам!" и начертавам идеален план за охрана и отбрана на обектите с означени шест поста, сектори, подлежащи на обстрел, и други указания. Планът е подписан, утвърден. След това отивам при момчетата и казвам:

- Трябва през нощта да подремем на смени пред палатките, малко ли неща стават, току-виж фрицовете дошли...

Всички разбират, че трябва. Вечерта някой взема автомата под мишница и излиза на въздух да поседи и да попуши час и половина. След това събужда следващия и никакви шест поста не са необходими - един разузнавач струва колкото двадесет поста. Началството е доволно, хората спят.

След това идва при мене милият хилав началник на аптеката, старши лейтенант Аарон Мордухаевич, гледа през дебелите стъкла на очилата си и моли стеснително за помощ да се направят шкафове за лекарствата.

- Аарон Мордухаевичц, а гориво ще има ли?

- Ще има, ще има, ще има! - казва той.

Питам момчетата дали е бил някой през миналия си живот дърводелец. Оказва се, че са трима. Моля ги да помогнат на аптекаря, който обещава спирт. Момчетата правят художествена мебел за аптеката. Всички са доволни. Моята военно-дипломатическа дейност продължава и аз се залепвам към медицинско-санитарната рота за дълго. Нямам почти никакви задължения. Един път през деня давам рапорт за броя на хората, за изписаните и за новопристигналите, предавам заповеди за дребни поръчения и това е всичко. Вече и раната ми е зараснала, а аз все се скитосвам в тила. Но момчетата не мърморят. Веднъж подслушах как обсъждаха моята синекура. Всички решиха единодушно: "Няма нищо, той своето си го е отвоювал". Така и си живеем.

В същото време войските преминаха границата на Германия. Сега войната се обърна към мене с още една неочаквана страна. Струваше ми се, че съм изпитал всичко: смърт, глад, обстрели, непосилна работа, студ. Но не! Имаше още нещо много страшно, което почти ме смаза. В навечерието преди преминаването на територията на Райха във войската дойдоха агитатори. Някои с големи чинове.

- Смърт за смърт!!! Кръв за кръв!!! Няма да забравим!!! Няма да простим!!! Ще отмъстим!!! - и така нататък.

Преди това основно се беше постарал Еренбург, чиито високопарни, шибащи статии четяха всички: "Тате, убий немеца!" И се получи нацизъм с обратен знак. Наистина, немците безобразничеха по план: мрежа от гета, мрежа от лагери. Отчет и съставяне на списъци с награбеното. Регистър на наказанията, планирани разстрели и т.н. При нас всичко тръгна стихийно, по славянски. Бийте, момчета, палете, мачкайте! Забърсвай немските жени! А и преди настъплението снабдиха обилно войската с водка. И отиде, та се не видя! Пострадаха, както винаги, невинните. Босовете, както винаги, избягаха... Безразборно се палеха къщи, убиваха се някакви случайни бабички, разстрелваха се безцелно стада крави. Много популярна беше измислената от някого шега: "Седи Иван около една горяща къща. "Какво правиш?" - питат го. "Ами трябваше да си изсуша партенките, та си запалих огън..." Трупове, трупове, трупове. Немците, разбира се, са мръсници, но защо да приличаме на тях? Армията се унизи. Нацията се унизи. Това беше най-страшното нещо на войната. Трупове, трупове... На гарата в град Аленщайн, който доблестната конница на генерал Осликовски завзе неочаквано за противника, пристигнаха няколко ешелони с немски бежанци. Те мислеха, че отиват в тила, а попаднаха... Видях резултатите от приема, който им бяха оказали. Пероните на гарата бяха покрити с купища разровени куфари, бохчи и пътни сандъци. Навсякъде дрешки, детски вещи, разпрани възглавници. Всичко това в локви кръв...

"Всеки има право да изпрати един път в месеца колет у дома с тегло дванадесет килограма" - обявяваше официално началството. И тръгна, та се не видя! Пияният Иван нахлуваше в бомбоубежището, блъсваше с автомата по масата и облещил страшно очи, ревеше: "УРРРРР [Die Uhr - часовник (нем) – бел. авт.]! Гадове!" Треперещите немкини носеха от всички страни часовници, които отиват в мешката и биваха отнасяни. Беше се прославило едно войниче, което накарало една немкиня да държи свещ (нямаше електричество), докато ровело из сандъците ѝ. Граби! Вземай! Като епидемия, тази напаст обхвана всички... След това се опомниха, но беше късно: дяволът беше излетял от бутилката. Добрите и ласкави руски мъже се бяха превърнали в чудовища. Те бяха страшни по сами, а в стадо ставаха такива, че не е възможно да бъдат описани!

Сега е минало много време и почти всичко се е забравило, никой не припознава истината... Впрочем, всяка война води до аналогични резултати - това е нейната природа. Но това е по-страшно от опасностите и смъртта.

Когато командата влезе в "леговището на фашисткия звяр", както гласеше един надпис на границата с Германия, общите тенденции проникнаха и при нас. Започнаха походи за вещи, походи при немкините и никой нямаше сили да ги предотврати. Убеждавах, умолявах, заплашвах... Изпращаха ме на майната ми или просто не ме разбираха. Командата излезе извън контрол.

В град Аленщайн се настанихме в къща, напусната от жителите ѝ. От едната стая ни се наложи да извадим трупа на една стара жена, лежаща в локва кръв. Всичките мебели и вещи бяха на мястото си. Поразяваше чистотата, изобилието на всякакви приспособления. Кухнята блестеше с плочките си. Всяко бурканче имаше надпис, обозначаващ продукта, който се намира в него. Специални везни са служели за дозировка на храната... В здравите шкафове на кабинета имаше дебели книги със скъпи подвързии, а зад тях, в тайник, се пазеха задължителните порнографски картички. Както разбрах, имаше ги във всички порядъчни къщи. В жилището - няколко вани. За всеки отделна тоалетна: за бащата, за майката, за децата - по-малки стаи. Нощните гърнета са покрити с чисто бели колосани дантелени покривчици, на които със сложно готическо везмо са изшити нравоучителни изречения като: "С упорство и труд всичко се постига", "Да живее прилежанието, долу леността!" и т. н. Страшно е да се приближиш до такова стерилно великолепие!

До кухнята имаше малък тъмен килер, по чийто лавици бяха наредени съдове. Открих там великолепен северски порцеланов трапезен сервиз за много души и други прекрасни вещи. На купчета лежаха покривки и салфетки от холандско платно.

Като се настаниха на разкошните легла, войниците бавно, с вкус, обсъдиха както е правил стопанинът със стопанката под мекия пухен юрган и заспаха. Не можех да заспя добре, впечатленията ми през последните дни не бяха от тези, които те карат да заспиш. В три часа през нощта, като взех свещта, тръгнах да побродя из къщата и като минавах покрай килера, чух странни звуци, които идваха отвътре. Като отворих вратата, открих гвардейския ефрейтор Кукушкин, който си вършеше работата в едно северско блюдо. До него имаше изгладени салфетки...

- Какво правиш, мръснико - извиках аз.

- Че какво толкова? - каза кратко Кукушкин.

Той беше нисък, кръгъл, усмихнат и много добър. Отношенията му с всички бяха хубави. На всички беше симпатичен. Обикновено му викаха не Кукушкин, а ласкаво Кукиш. И изведнъж такова нещо! За мене това беше посегателство на Висшите ценности. За мене това беше покушение над идеята за Доброто, Прекрасното! Бях бесен, а Кукушкин недоумяваше. Той си обу брича и отиде спокойно да си доспи. А аз пред останалата част на нощта си мислех трескаво какво да предприема. И измислих - но нищо по-идиотско ни можах до измисля.

На сутринта, когато всички се събудиха, наредих на командата да се построи. Явно на лицето ми имаше нещо, което удиви всички. Обикновено никога не практикувах официален строй, проверки и т. н., които предписваше военният устав. Беше война и ние плюехме на всякакви такива дреболии. И изведнъж - "Рав-нис! Мирррно!"... Всички се подчиняват, макар че в строя има мнозина с по-голямо звание от моето. Заповядвам на Кукушкин да излезе напред и произнасям пламенна реч. Струва ми се, че никога в живота си не съм бил толкова красноречив и не съм говорил така вдъхновено. Призовавах съвестта им, говорех за Прекрасното, за Човека, за Висшите ценности. Гласът ми звънеше и преливаше в най-изразителни модулации. И какво?

Изведнъж видях, че целият строй се усмихва до ушите и ме гледа ласкаво. Завърших с едно презрително изречение, с което порицах гвардейския ефрейтор Кукушкин, и ги разпуснах. Направих всичко, което можах. След два часа целият северски сервиз и изобщо всички съдове бяха омърсени. Бяха се изхитрили да го направят даже в шкафовете с книги. Оттогава насетне аз не се боря нито за Справедливост, нито за Висши ценности.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.