СЛУЖБОМЕР

събота, февруари 28, 2015

Патриотизъм в ХХI век

Едно събитие разбуни Ихтиман и реално раздели хората в града на две половини.

За какво става дума, може да се види в репортажа на БТВ.

Няма да се разпростирам върху самия конфликт, но едно изречение в този репортаж буквално ме смая: „Ние уведомяваме политическите партии за това, че променяме самото честване на празника…“

Да повторя и наблегна: „…уведомяваме ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПАРТИИ…“.

Като едно време: Партията начело на всичко, подбира народа и го води да празнува, както се води стадо на заколение.

Сега пак – партиите…

Да си стегнат, значи, партиите електората и да го заведат да празнува.

Едновременно с това се организират автобуси да возят хора от селата пак на въпросното празненство.

Колежки от други училища ми се оплакват, че ги задължават да са там с ученици.

И като капак на всичко ще ме убеждава някой, че това било патриотично начинание, че така щяло да се възпитава патриотизъм.

Глупости на търкалета!

С партийни напъни, задължителност, нарочни автобуси и театро може да се възпита единствено кух ура-патриотизъм, същия този ура-патриотизъм, заради който още в началото на миналия век модерно мислещият Пенчо Славейков сапунисва яко традиционалиста Иван Вазов.

На възрожденците им е било лесно с патриотизма – България не съществува, териториите, на които живеят българи, са под чуждо иго, така че едно обикновено „Обичам България!“ е звучало самодостатъчно в контекста на епохата.

Днес обаче не сме деветнадесети, а двадесет и първи век (ако някой не е забелязал).

И днес само „Обичам България!“ е празна фраза, ако не бъде даден отговор на въпроса „Защо?“.

Това там – славно минало, красива природа, са патриотарски залъгалки: славно минало имат всички народи, природни красоти съществуват навсякъде по света.

И въпросът „Защо?“ продължава да виси „със страшна сила“.

А поне за мене нещата са много прости: днес, в наше време, човек може да обича страната си само тогава, когато тази страна се грижи за него, когато му е майка, а не мащеха (не го изритва например като млад човек да работи по чужбина, а му създава условия за работа и развитие тук, у нас).

Разбира се, горното изречение е иносказателно: камъните са в градината на управляващите – от най-високо, та до общинско равнище.

Докато обаче властниците мислят повече за себе си и за своето обкръжение, като само от време на време подхвърлят на тълпата по някоя близалка и някое зрелище, да не ме търсят за патриот и да не се заблуждават изобщо, че ще запалят у някого нещо освен бутафория и неестественост, приличащи много на бутафорията и неестествеността в така наречените „възстановки“, с които хонорарпатриотите от дружество „Традиция“ заливат България.

Така че аз на 2-ри март аз ще си лежа у дома и ще си чета „Сърца в Атлантида“ – една дълбоко човечна и истинска книга с истински, съвсем истински персонажи.

А който иска да се прави на патриот, негово си дело, да върви.

И на 3-ти няма да отида на литургията, защото там на първия ред със свещи в ръце ще се изпъчат точно тези, които някога дебнеха хората, за да не ходят на църква.

Ако имаше Господ, щеше да тресне с една светкавица и да ги изпепели.

Ама няма…

понеделник, февруари 23, 2015

Руската вата оплаква Гьобелс

Е, не мога повече, не мога!

Както пееше Висоцки: „Я от восторга прыгаю…“

Някой здраво се подбъзиква с путиноидите и путинофилите.

Вчера ви разказах как руските и нашенските ватници оплакаха горчиво жертвата на Десен сектор Женя Бейлина и изрекоха сурови клетви за мъст към укрофашиките, които я залели с бензин и я запалили, а се оказа, че Женя от снимката не е никаква Женя, а американската порноактриса Бейли Джей.


Бъзиците обаче продължават.


Този некролог в интернет ни уверява, че от снаряд на киевската хунта на 15.2.2015 година е загинал най-старият донбаски ветеран от войната Емил Габриелян (на 93 години), записал се да служи в Червената армия едва деветнадесетгодишен, награждавам многократно.

Реакциите са от „Спи спокойно, другарю, ние ще отмъстим за тебе“ до „Боже, толкова стар човечец, колко ми е жал. Има ли живи роднини?“.

И всичко това щеше да звучи много мило и човешки, само че на снимката не е никакъв Емил Габриелян, а… доктор Гьобелс.

Ето на какво се вика промити мозъци.

Всяко нещо, което се пробута на ватата, се приема от нея сляпо, безрезервно.

А „я от восторга прыгаю“ и чакам следващи изпълнения…

неделя, февруари 22, 2015

И нашите путиноиди като руските - тъпи

Съвсем наскоро из руските сайтове тръгва една снимка, придружена с текст.


Текстът гласи:

„ЖЕНЯ БЕЙЛИНА 1995 – 13.02.2015 Една от най-добрите снайперистки на ЛНР, прозвище – „БЕЛКА“ (на руски – „катеричка“ – бел. П.Н.). Лично е спасила стотици живота, стреляйки и убивайки укрофашиките. Пленена от вампирите от Десен сектор край Лисичанск, е подложена на мъчения!!! Десносеките я заливат с бензин и я изгарят ЖИВА!!!! СВЕТЛА ПАМЕТ! ВЕЧЕН ПОКОЙ!“

Страшен плач се изплака по руския интернет за невинната жертва, цяло море от сълзи да напълниш, страшен гняв обзе руската вата и призивите ѝ за мъст стигнаха чак до ушите на Всевишния.

А нашите путиноиди от „На всеки километър“ не останаха по-назад и разпространиха снимката с превод на български.


Както виждаме, тук към зловещата информация е добавено и набиване на кол, което говори, че е още жива онази практика, описана в един стар виц: когато Леонид Брежнев пръдне – Тодор Живков се насира.

И всичко щеше да свърши с тази незначителна иронична забележка, ако не беше се оказало, че жертвата на демоничния Десен сектор всъщност не е никаква снайперистка, никаква „Белка“ и никаква мъченица, а американската порноактриса Бейли Джей (Bailey Jay).


Снимката пък с мнимата Женя е свалена от някое от онези клипчета, в които американската „катеричка“ рекламира хранителни продукти, друсайки цици.

А ето и част от коментарите под снимката в „На всеки километър“.

Тъпотията, казват, ходи по хората.

Ама най-много по путиноидите.

Няма значение от каква националност са…

събота, февруари 21, 2015

Култове и икони

Никога не съм обичал иконите и култовете.

Дори ако става въпрос за култ към Левски.

Дори иконата да е Левски.

„Кажи ти моите и аз твоите кривици…“ – пише Дякона през 1871 г. до Иван Кършовски, съзнавайки ясно, че и той като всички останали хора не е съвършен.

Ние обаче сме го направили в съзнанието си именно такъв.

Изключително скромен, не е искал Дякона и тамян да му кадят: „…па ако щат ме нареди да паса и патките“ (в писмо до Филип Тотю, същата година).

Ние обаче сме го издигнали в култ.

Уважавам, разбира се, делото на Васил Левски, но аз уважавам и делото на Гарибалди, и делото на Симон Боливар, и изобщо делото на всеки, който се е заловил да се бори за свободата на своя народ, а ако трябва да се прави някаква класация (което е глупаво, разбира се, но да речем, че трябва) на нашите националреволюционери, на първо място не бих поставил Левски, а „безумния мечтател и „невъзможния образ“ Раковски (но без да го канонизирам, естествено), защото всички, включително и Левски, са излезли изпод неговото крило.

Но ето че карловци „се вдигнали“ с искане да бъде забранен филмът „Дякон Левски“: виждането на авторите за екранния герой там отговарял на тяхното виждане.

Един филм може да е тъп, загубен, нескопосан от кинематографична гледна точка (което също не е повод за забрана, защото иначе трябва да се забранят 80% от филмите), но няма как да е такъв заради виждането за образите (па били те и исторически личности), което виждане е лична работа на режисьор, оператор и сценарист, а не на карловци и на правнучката на сестрата на Левски.

Карловци, разбира се, не са гледали всичките филма, но чули, че там нещо с Левски не било наред, че някой е посегнал на иконата, че се е изгаврил с култа.

Не с Левски, естествено, на Левски никой не може да посегне, с Левски никой не може да се изгаври – той отдавна е на такава висота, от която времето не го е съборило, та камо ли един филм.

Така че именно за иконата реват, за култа реват онези, които искат забраната на филма (помните ли как Светия синод ревна срещу „Последното изкушение на Христос“, нещата са съвсем идентични).

Ако имаха възможност, карловци и тем подобни със сигурност биха стъкнали и клада, и биха хвърляли съчки в огъня, за да изгорят по-бързо еретиците – сценарист, режисьор, оператор.

Вместо да гледаме човешки на нещата, си създаваме икони и култове, а после се пеним неистово в средновековен фанатизъм…

петък, февруари 20, 2015

Теория и практика на кощунството. Част 2

Автор: Александр Невзоров

Превод: Павел Николов

Преди да целунете ръката на попа, помислете си какво е правил с нея преди пет минути.

Когато бъде зададен простият въпрос: „А могат ли да бъдат оскърбени чувствата на вярващите?“, се вкисват дори най-твърдите либерали. Идеологическите шпагички веднага се набутват в ножниците. Настъпва време на увъртания, на десетки различни „но“ и на угодничене. Като резултат се получава неразбираемо блеене, което изобщо не съдържа никакъв отговор.

Макар че отговорът на този въпрос е пределно прост: там по земята, където няма пряка законодателна забрана за подобно оскърбление, това несъмнено може да се прави. Нещо повече, нужно е. И даже е съвсем необходимо.

Разбира се, има места, които са си избрали за съдба интелектуалната деградация или нямат никаква амбиция да се развиват. Списъкът им е известен: Бангладеш, Русия, Нигерия, Афганистан и други държави, ориентирани към самобитността и духовността. Там, разбира се, се използват и се прилагат закони, защитаващи „чувствата на вярващите“.

В кодексите на развитите страни подобни забрани понякога се срещат (във вид на юридически вкаменелости), но в основата си цивилизованият свят следва решенията на Венецианската комисия към Съвета на Европа, която отдавна е препоръчала „да се изключи кощунството от списъка на закононарушенията“.

Смисълът на тази препоръка е разбираем. Въпросът се състои в това, че правото на кощунство е много по-важно право, отколкото ни се струва на пръв поглед. Кощунството е съществена съставка на свободомислието, която ни позволява да изразим лаконично отношението си към множеството архаични глупости, лежащи в основата на всяка религия. Нещо повече, публичното кощунство е прекрасен начин да се напомни на вярващите, че не са еднолични владетели на света, културата и информационните пространства. Че освен техните възгледи има и диаметрално противоположни.

Това напомняне е полезно и за самите вярващи. Въпросът е, че при благоприятна среда те бързо се самозабравят и губят поведенческите си ориентири. Което по-късно неминуемо води до драми. Но когато усещат от време на време върху гърлото си острието на атеизма, вярващите изтрезняват и „се прибират в своето русло“. Това запазва баланса и позволява да се избягнат неприятни инциденти.

Връщаме се към нашата тема. На територията на Руската федерация ние, за съжаление, сме лишени от възможността да кощунстваме публично. Защо казваме „за съжаление“? Защото сега трябва да изясним дали у вярващите има някакви особени „чувства“. Разбира се, по-просто би било да направим това, използвайки някакъв жив пример. Като задействаме за миг механизма на кощунството, бихме съзрели лесно и конструкцията на прословутите „чувства“. Вярващите са научени да отговарят на подобни провокации и с реакцията си винаги предоставят превъзходен изследователски материал. Но! По известни причини (чл. 148 от НК) ние не можем да направим това, ето защо ще разглеждаме механизма „кощунство – оскърбени чувства“, без да го пускаме в движение. Така да се каже, в статично положение. Впрочем, и изключен, този механизъм е също понятен, а да се рови човек в него с пинсетите на логиката е още по-удобно.

И така. Да предположим, че „чувствата на вярващите“, тоест някакви непознати на науката и недостъпни за другите хора усещания, наистина съществуват. В такъв случай имаме пред себе си феномен. Паранормално явление, достойно за прецизно проучване. Практически всеки „вярващ“ твърди, че наличието на подобни „чувства“ го прави радикално различен от всички останали хора. Това е сериозно заявление. Ще отбележим, че днес то представлява претенция за цяло множество от съществени привилегии.

Каква е природата на тези „чувства“? По логиката на нещата те трябва да бъдат приложени към множеството догми, с изповядването на които започва всеки вярващ. Но ако това е така, те би трябвало да бъдат неизменни също като християнството. И да имат толкова древен произход. В такъв случай оскърбителното за вярващите през IV век би трябвало да оскърбява също толкова силно поклонниците на Исус и през XVII век. А това, което е било нетърпимо за християните през Х век, непременно трябва „да се задейства“ и през XXI век. Така ли е? Да видим.

Като започнем от III век, жестоки оскърбители на християните били тогава Омир, Еврипид, Софокъл, Есхил, а също и цялата антична класика. Защо? Защото тези автори споменавали или прославяли в съчиненията си езически богове. Затова Омир и разните му там Софокловци били забранени да се преподават в училище, а техните съчинения бивали изгаряни, закопавани в земята или изстъргвани от пергаментите. Тези, които се осмелявали да ги декламират или просто да ги четат, бивали убивани. Безкрайно количество книги, съдържащи имената на Озирис, Зевс, Хермес, Марс и други конкуренти на Йехова-Исус, били унищожени.

В своето произведение „Пир на философите“ Атеней Навкратиски посочва относително точни цифри: той пише, че около 800 имена на антични писатели и учени и около 1500 техни произведения са били изгубени завинаги през периода, когато последователите на Исус си разчиствали сметките с античната литература.

През 391 година епископ Теофил доизгорил Александрийската библиотека. Там имало около 26 000 тома „оскърбителна“ литература. Благочестивият Валент заповядал специално да съберат из цяла Антиохия книгите от дохристиянския период и да ги унищожат „без всякаква следа“. Папа Григорий I издал през 590 година декреталия, задължаваща де се ликвидира окончателно „мерзостта“ на Омировците, Апулеевците и Демокритовците. Сред купищата горящи книги честичко се намирало местенце и за учените от онова време.

Макар че трябва да отдадем дължимото на християните: тогава те все още обичали да гледат мъченията на своите оскърбители и предпочитали да ги убиват по някакъв бездимен начин. Например, като им нарежат месата с остри раковини. Именно така успели да премахнат първата жена астроном Хипатия, убита по нареждане на св. Кирил Александрийски.

Трябва да кажем, че не само книгите, но и цялата антична култура „оскърбявала чувствата на вярващите в Христос“. Последователите на „пресладкия бог“ събаряли храмове, дробели статуи, премахвали фрески, трошели камеи и разкопавали мозайки.

След само няколко века обаче виждаме представителите на същата вяра, любовно колекциониращи древноримско и гръцко изкуство. Те вече майсторят стъклени капсули за камеи с Аполон и издухват прашинките от мраморните очи на Атина. По някаква загадъчна причина това, което терзаело силно вярващите и им причинявало „душевни мъки“, се превърнало в обект на тяхното възхищение, на тяхното проучване и на тяхната търговия.

Тук придобива правомерност първото съмнение в съществуването на някакви особени „чувства“, остро и пряко свързани с вярата.

По-нататък нещата стават още по-любопитни. Настъпва миг, когато в най-силно оскърбление за чувствата на вярващите се превръщат… иконите. Ще погледнем за секунда в православна Византия през VIII век. Омир вече не вълнува никого. Затова пък виждаме огромни клади с икони. Виждаме иконописци, на които като наказание за творчеството им са отрязали пръстите или са сварили ръцете им във вряща вода. 338 православни епископи на събора през 754 година (във Влахернската църква) обявяват иконите за най-страшното оскърбление на религията и искат пълното им унищожаване. Православни тълпи бродят по цяла Византия, търсейки повод да се оскърбят по-силно. Намират го лесно, защото икони има във всеки дом. На този, в чийто дом намерят живописно изображение на Исус Йосифов и неговата майка, счупват иконата в главата му. След счупването по-големите парчета от някога свещените дъски набиват в задниците на техните притежатели. Или в гърлата им. Намира място и гаврата с образите. Върху ликовете на иконите рисуват свинскокучешки или „други демонски муцуни“.

338-те православни епископи потриват ръце и още по-силно разпалват вярващите тълпи, образно представяйки нюансите на душевната болка, която трябва да причини на истинския вярващ иконописта. Но след няколко години всичко се променя по вълшебен начин. 338-те православни епископи, след като са си пошушукали на ухо, се заемат отново за работа – и по цяла Византия започват хайки за тези, които са чупели иконите и са варили във вряла вода ръцете на живите иконописци. В резултат от това същите православни, които се оскърбявали от самия факт, че съществуват икони, започнали да се оскърбяват дори при мисълта за тяхното изгаряне или чупене. Започва ново търсене на виновни. Намират ги без всякакво усилие и ги поят с разтопено олово. Византийският пейзаж се украсява с трупове, на които са изгорени устата и вътрешностите. Това са кощунстващите иконоборци. Сега именно те предизвикват омразата на християните. Същата, която преди няколко години предизвиквали иконописците и иконостасите. 338-те православни епископи светят от щастие, а иконите отново се обявяват за особено почитаеми предмети. Като си поиграли на иконоборство, вярващите се устремили да търсят нови поводи, които да ги оскърбяват.

Наистина, да се сравняват християните с бандерлогите, които, след като разхвърлят и напакостят, губят бързо интерес към обекта на погрома и тичат да търсят нови, по силни усещания, не е много коректно. Засега ще се въздържим от това. Да видим каква станало по-нататък.

А по-нататък било още по-интересно. Християните започнали да се оскърбяват изобщо от всичко, което им попаднело под ръка: от астрономията, от химията, от книгопечатането, от палеонтологията и от ботаниката. От отварянето на аптеките, от откриването на електричеството и от рентгеновите лъчи. Ще подминем христоматийните и известни на всички примери с Де Доминис, Бруно, Бюфон, Мигел Сервет, Шарл Естиен, Иван Фьодоров et cetera. Да разгледаме по-малко известни, съвсем скорошни скандали.

Самото начало на XIX век. Оскърбени от анатомията руски семинаристи под ръководството на казанския епископ Амвросий нахълтват в анатомическата катедра на Казанския университет, разбиват учебните колекции, а всичко, което остава нестрошено и нестъпкано, нахвърлят в специално приготвени ковчези, опяват го и го погребват под камбанен звън и молитви.

Средата на XIX век. На вярващите е нанесено ново страшно оскърбление: огромните кости, които според тях доказват съществуването на описаните в Библията великани (Битие, 6, 4; Числа, 13, 34), са обявени от науката за останки от древни гущери. Учените пряко са обвинени в кощунство, в принизяване на авторитета на „свещеното писание“ и в посегателство върху „основите на благочестието“.

Края на XIX век. Сега вярващите са възмутени от това, че гинекологията може да стане легален отрасъл на медицината. Възможността да се разглежда, обсъжда, изучава и изобразява rima pudendi ги кара да изпадат в невероятна ярост. А само 50 години по-късно християнките, седейки в гинекологични кресла, размахват весело билети за станалите модни палеонтологични и анатомични музеи.

Много столетия вярващите са имали възможност да решават всякакви въпроси с помощта на кладите. Когато им отнели кибрита, те хукнали към юридическите бездни, искайки защита за своите особени „чувства“ от особени закони. Да се изброи всичко, което в продължение на двадесет века е предизвиквало тяхната истерия, е практически невъзможно. И изнамирането на железопътния транспорт, и радиото, и авиацията, и сондирането, и обяснението за произхода на видовете. Днес можем уверено да твърдим: всичко, което някога е оскърбявало религиозните чувства, непременно се е превръщало гордост на човечеството.

Но въпросът не е в това. Нас повече ни безпокои фактът, че оскърбеността на вярващите всеки път се предизвиква от някаква нова причина, а след известно време изчезва без следа. Нещо повече, след като се пооскърбят порядъчно, християните се оказват много активни и благодарни ползватели на това, което до неотдавна им е причинявало такава „душевна болка“.

При цялото си желание ние не виждаме никаква връзка на техните „чувства“ с догмите на вярата им или с други паранормални явления. Виждаме само обикновена човешка злоба, умело насочвана от техните идеолози ту в една, ту в друга посока. Тази злоба рисувала през VIII век свински муцуни на Христос от иконите, през XVI век подтикнала към погром над първата в Русия печатница, а през XIX век преследвала Дарвин. Като се вгледаме още по-внимателно, можем да видим (освен злобата) нетърпимост към инакомислието и новостите. Несъмнено, злобата и нетърпимостта са силни чувства. Но те не са уникални и не дават право на привилегии.

Даже този кратък анализ позволява (с известна увереност) да твърдим, че „особените чувства“ на вярващите са фикция. Също така измислено и изкуствено понятие като тяхната вяра.

Въпросът е, че религиозността не е вродено и неизбежно свойство на човека. ДНК не се занимава с такива дреболии като предаване на конфесионална принадлежност. Вярата е винаги резултат от внушение, заучаване или подражание. Тя винаги е обусловена от средата, в която живеем, и от обстоятелствата. Също така стои въпросът и с „оскърбените чувства“. Ако вярващият не бъде научен да се оскърбява, той никога няма да прави това.

Хайде да разгледаме това твърдение с един много прост пример. За максимална нагледност на нашия мисловен експеримент ще вземем фигурата на главния християнин в Русия, ревнителя на православието Владимир Гундяев, известен с църковния си псевдоним „патриарх Кирил“. Да предположим (защото стават всякакви неща), че когато е на две-три години, малкият Володя бива откраднат от цигани. И заличавайки следите си, те го продават в друг, далечен табор. А оттам – още по-далече. Държавните граници за циганите са условно понятие. Затова препродаването на къдравото момченце би могло да завърши в Асама, Бихар или друг щат на прекрасната Индия. Разбира се, възпитан от джунглите, Володя ще бъде съвсем друг човек. Той няма да знае своето име. Роден език ще му стане бенгалският. За никакъв Христос няма да има и най-малка представа. Негови богове ще бъдат слонолицият Ганеш, многоръката Кали и маймунката Хануман. Неговите чувства никога няма да бъдат оскърбени от лудорията на „пуситата“. А от парчетата на нарязания от „Фемен“ кръст нашият герой ще си стъкне огън и весело ще си изпече на него една тлъста празнична кобра.

четвъртък, февруари 19, 2015

Теория и практика на кощунството. Част 1

Автор: Александр Невзоров

Превод: Павел Николов

Всички култове и религии имат един малък проблем. Той се състои в отсъствието на бога като такъв, както и в липсата на всякакви косвени признаци за неговото съществуване.

Тази досадна дреболия, разбира се, нервира вярващите. Наистина, не винаги. Самите те вече са се научили да се примиряват с този факт, но са много разстроени, когато другите научат за него. На вярващите им се струва, че когато се разкрие истинското положение на нещата, те със своите свещи, с култа си към изсушените покойници и с чалмите си изглеждат глупаво.

Тайната за отсъствието на бога, разбира се, може да се маскира с непонятни пищни обреди, с ритуални танци или с демагогия за някаква „духовност“.

Може. Но само до определено време. А то рано или късно настъпва и тогава практическото отсъствие на божеството става очевидно за всички и всеки. Съгласете се, че за вярващия това не е много приятен момент. Изглеждащ глупаво, той по правило изпада в ярост, която (според степента на увреждането му) може да се реализира както с обикновен скандал, така и с откос от автомат Калашников.

Има много различни начини да се разголи пикантният факт за отсъствието на бога. Но универсалният способ да се постави точката над i по този въпрос се крие единствено в доброто, в сочното кощунство.

Защо? Защото засягайки пряко личното достойнство на бога, кощунството би трябвало теоретически да предизвика неговото незабавно ответно действие.

Всъщност бог е получил плесник зад врата. Разбира се, той може да подвие опашка и да си замълчи, но за същество с такъв ужасяващо-кървав имидж, какъвто е юдео-християнския бог, това не е много прилична поза. Безмълвието и бездействието на божеството в този случай работи за неговата десакрализация, иначе казано – за неговото лишаване от свещеност. Руши се професионалната репутация на бога, здраво набита в съзнанието на публиката.

Съчинителите на религии са преписвали основните черти на боговете си един от друг. Затова отмъстителността, мнителността и истеричността са станали характерни особености и на свръхестествените персонажи.

Разбира се, има вариации. Има по-меки и по-твърди култове. Но ето че юдаизмът, християнството и мюсюлманството отдавна са попаднали в капана на собствената си пропагандна кампания. Те, за разлика от другите религии, са си отрязали всякакви пътища за отстъпление, измисляйки си не просто един много злобен, но плюс това и извънредно капризен бог. Техният бог е лишен от всякакво чувство за хумор, а 80% от лексиката му е шантаж и кървави заплахи.

Разбира се, всички божества, от будистката Палден Лхамо до чукотския Пивчунин, интригантстват, изпадат в истерия и изтребват хората. Но Зевс поне периодично кривва да осеменява зазяпали се гъркини, Палден използва част от своето време да шие аксесоари от кожата на сина си, а ето че библейският бог няма никакви други занимания освен да се любува на себе си и да плаши нещастните homo. Той се самоутвърждава изключително посредством масови убийства и надменно говорене. И едното, и другото, ако се съди по Библията, е имало бесен успех сред древните скотовъдци:

„Ще излея негодуванието си върху тебе, с огнения си гняв ще духна върху тебе… Ще станеш гориво за огън; кръвта ти ще бъде всред земята ти; не ще има вече спомен за тебе; защото аз, господ, казах това“. (Езекил, 21, 31-32)

„Ще ядете месата на синовете си и месата на дъщерите си ще ядете“ (Левит, 26, 29)

„Старци, юноши и девици, младенци и жени избийте до крак…“ (Езекил, 9, 6)

„Далечният ще умре от мор и ближният ще падне от нож, а който остане и бъде обсаден, ще умре от глад… и ще разберете, че аз съм господ“ (Езекил, 6, 12-13)

Даже да не е обиден с нищо, този бог хвърля от небето камъни, полива хората с огън и им изпраща епидемии, войни и нещастия“ (Исус Навин, 10, 11)

Той може да изсуши едно дърво, защото не е родило през месец март плодове, а една дама, погледнала към своя горящ дом, да превърне с щракане на пръсти в стълб от сол (Матей, 21, 19; Битие, 19, 26)

Без всякакви причини той унищожава цели градове и изтребва народи, а в един прекрасен миг организира масово убийство на цялото човечество. Във водите на всемирния потоп библейското божество погубва хладнокръвно всички, включително кърмачетата, бременните дами и стариците на преклонна възраст, като прави единствено изключение само за своето доверено лице на име Ной.

Ще отбележим, че Библията ни предлага много специфична картина на бедствието. Цялото внимание е съсредоточено върху корабчето, в което са се разположили уютно животинките и семейството на Ной. Стотиците хиляди, а вероятно милиони деца и възрастни хора, умиращи мъчително в този момент, са удостоени само с небрежното споменаване: „изтреби се всяко същество, което беше на земята; от човека до животното…“ (Битие, 7, 23)

Невинната шега на селските деца спрямо друго негово доверено лице (пророк Елисей) също предизвиква незабавната реакция на бога. Но тъй като той постоянно измисля някакви нови начини за убийства, децата не са изгорени със сяра и не са удавени, а са разкъсани от мечки. „И излязоха из дъбравата две мечки та разкъсаха от тях четиридесет и две деца“ (4 Царства, 2, 24)

Бог и мечките след това вероятно си чоплят меланхолично зъбите, предоставяйки на майките да събират и оплакват останките на разкъсаните си дечица.

Изобщо, според „свещеното писание“, децата са особена слабост на християнския бог. Той ги обича и умее да ги унищожава.

Ние не знаем наистина по какъв именно начин бог е убил всичките първородни деца в Египет (Изход, 12, 29). Но масовото убийство на младенците е именно негова имиджова акция, за която той се готвел старателно, обсъждайки я с Мойсей. „Свещеното писание“ на християните съобщава дипломатично само това, че е настанал „голям вопъл по египетската земя, защото нямало дом“, който да бил без малък мъртвец.

Бог обичал да се наслаждава на кърмачетата (1 Царства, 6, 19; Псалми, 136, 9), но не оставял без внимание и децата в утробата (Осия, 14, 1). По този повод в книгата на пророк Осия се употребява един особено пикантен израз – „разсичане на бременни“.

Впрочем, разкъсването на деца, масовите убийства и изпращането на епидемии е щатен репертоар. Просто за поддържане в публиката на необходимия градус от „страх божи“ и за непреходното напомняне за „величието на бога“. Истинската истерия на божеството започва тогава, когато то получава под една или друга форма плесници зад врата. Иначе казано – когато става обект на насмешки и преки подигравки.

Естествено, никой от персонажите в „свещеното писание“ не нарича бога „идиот“. Никой не рисува негови карикатури. Древноеврейското кощунство има доста деликатна природа. Но! Дори опитът просто да се погледне в „ковчега на завета“ предизвиква незабавна и много злобна реакция на бога: „И порази той жителите на Ветсамис за това, че погледнаха в ковчега и уби от народа петдесет хиляди и седемдесет души“ (1 Царства, 6, 19) Забавната шега на момчетата Надав и Авиуд, които се осмелили да кадят някакъв чужд тамян, довела до това, че излязъл „огън от господа и ги изгори, и те умряха пред лицето господне“ (Левит, 10, 2)

Ние можем да дадем много подобни примери, но дори и тези са достатъчни, за да добием представа за характера и наклонностите на Йехова-Саваот-Исус. В продължение на двадесет века неговият имидж на мълниеносен и безпощаден палач се поддържал и култивирал старателно от църквата.

Естествено, всяка невинна шегичка по адрес на бога би трябвало да гарантира и днес на нахалника превръщането му в шепа прах. При това незабавно. А при непосредствено оскърбяване на „божественото величие“ би трябвало да се продънят небесата, а архангелите да извадят огнени мечове и да насекат нечестивеца на стотици обжарени парчета.

Чупенето на култови дъски (икони) по време на вернисаж би трябвало да завърши с потоци горяща сяра от небесата. А песента в Храма на Спасителя Христос - с моментално разкъсване на кощунстващите момичета най-малко на две. Но… звучат песните на „пуситата“, летят трески от иконите, скърцат флумастерите на Шарли и не се случва нищо. Не летят шестокрили серафими и не разцепват небесата шестнадесетоки херувими. Многократно обещаваното от Библията кърваво шоу се оказва само древноеврейска приказка. Толкова глупава и зла, колкото е и фигурата на централния неин персонаж.

За всеки „вярващ“, дресиран в убеждението си, че бог е всемогъщ, вездесъщ, а най-вече крайно свиреп, този момент е почти непоносим. Разбира се, той също вижда признакът на „отсъствието“. И тогава се опитва да замаскира със собствената си суета нетърпимата тишина и всекидневието, които настъпват след кощунството. И запълва тишината с вой на милионен митинг, с автоматични откоси или с гласа на Марина Сирова (съдията, която осъди момичетата от Pussy Riot – бел. прев.).

Вярващите могат да бъдат разбрани. Те никак не искат да приличат на глупаци, които са изгубили напразно живота си да бият чело в пода и да целуват изсушени трупове. Имайки известен религиозен опит, те знаят много добре, че в резултат от кощунството няма да се случи нищо, и се залавят да свършат „работата“ на своя бог.

Ситуацията се подгрява от поповете. Когато отсъствието на бога вече не може да се завоалира по обичаен начин, се съчиняват нови членове в Наказателния кодекс, разпалват се огньове, а на вярващите им се измислят някакви „особени чувства“, които другите хора не притежават. Тези „чувства“ днес заменят нелошо бога, самите те се превръщат в обект на поклонение.

За това съществуват ли тези „чувства“ наистина, ще поговорим във втората част на нашата статия.

P. S.

Има един стереотип, който се основава на канонично и догматично невежество. Вярващите делят наивно Стария и Новия завет, вероятно предполагайки, че в тях става въпрос за различни богове. Но не е така.

Особената пикантност на ситуацията се състои в това, че Исус и разкъсвачът на деца с мечки са един и същи бог, които в зависимост от конюнктурата променят своите имена и т. нар. „същности“.

В християнството няма трима богове, нито двама. Той е един.

сряда, февруари 11, 2015

Дежа вю

„Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави - няма нищо ново под слънцето“ – пише в мъдрата книга на Кохелета.

Но не само под слънцето няма нищо ново.

Под сърпа и чука също е сан шанжман.

Да подкрепят кървави диктатори е стара практика на червените от цял свят.

Включително и на нашите.

Първанов и пасмината му милееха някога за Милошевич, прикривайки обичта си зад лозунгите "Не на войната!" (кой я разпали, не казваха) и "НАТО вън!" (от България, разбира се, макар че нерде България, нерде Сърбия).


Сега същото пасмина, начело с Миков, милее за Путин, прикривайки обичта си зад лозунгите "Не на войната!" (кой я разпали, не казват) и "НАТО вън!" (от България, разбира се, макар че нерде България, нерде Украйна).


Но нека се опрем и тук на казаното от Кохелета: каквото е било, ще бъде.

Диктаторът Милошевич завърши живота си в Хага.

Путин упорито се е запътил натам.

И май ще стигне.

Предчувствието за кръговрат се натрапва от само себе си…

вторник, февруари 10, 2015

¡No pasarán!

От Реформаторския блок призовават: „Да изнесем ДПС и БСП от местната власт“.

Изборите наближават, няма как.

Само че на мене по отношение на местните избори подобни партийни призиви отдавна вече не ми действат.

Освен ДПС и БСП в местните управи по страната ни има и други за изнасяне.

Някои от тях даже много по-заслужили не да бъдат изнесени, а направо изпратени с як ритник за спомен от благодарното население.

Изхвърлени от местната власт трябва да бъдат всъщност некадърниците, независимо от това каква партийна разцветка са приели.

Защото и Тиквата е уж гербер, ама си е бивша комунига (а бивша комунига и бивш негър няма) и това често му личи.

Та така отгоре до долу.

Затова някои наистина „не трябва да минат!“ на местните избори, но съвсем не заради партийната им принадлежност…

понеделник, февруари 09, 2015

В края на нашия град

Автор: Борис Акунин

Превод: Павел Николов

Самият аз не разбирам защо тази история, далече не най-страшното престъпление на сталинизма, ме вълнува толкова. В нея има нещо съвсем непоносимо.

Не че изпитвам и някаква симпатия към комунистите от 30-те години. Ако ги сравним с фашистите, вторите, разбира се, са по-лоши, но това изобщо не означава, че първите са по-добри.

На 23 август 1939 година немските фашисти и съветските комунисти решили (съвсем правилно), че имат повече общи неща помежду си отколкото със западните демокрации. Подписването на пакта Молотов-Рибентроп дало старт на световната война и започнал кошмар, в сравнение с който станалото в Брест-Литовск на 2 май 1940 година би трябвало да изглежда нещо дребно. Но не изглежда.

Както е известно, Сталин бил ужасно доволен от себе си. Надхитрил всички. Ще получи Прибалтика, част от Полша, Румъния и Финландия (че Финландия ще се окаже костелив орех, още не се досещал); ще насъска европейците един срещу друг и те отново, като през 1914-1918 година, ще се изтощят в безкрайна война, а той ще бъде третият, който печели.

Ех, умна глава!

Толкова бил щастлив, че направо се разплул пред своя нов приятел Хитлер. Който, трябва да кажем, също ликувал (и имал за това много по-съществени основания). Фюрерът даже предложил щедро да пусне в СССР комунистическият вожд Телман. Сталин деликатно отказал: ама какво говорите, струва ли си труда, ние и така сме доволни от всичко. (След това той точно така ще откаже да спаси и Рихард Зорге).

Като допълнителна любезност Сталин предложил да предаде на Берлин политическите емигранти от Германия и Австрия – своите другари комунисти, на които им провървяло до избягат навреме и да не попаднат във фашистките концлагери.

Наистина, повечето от тях през 1937-1938 година (тогава помитали всички чужденци безразборно) вместо това попаднали в ГУЛАГ, а някои били и разстреляни. Но все пак събрали петстотин комунисти и Хитлер приел с благодарност този акт на добра воля.

Въпросната история е в общи линии добре известна и не е нова за мене. Просто през тези дни се натъкнах случайно на едно интервю по европейски телевизионен канал с една много стара дама и чух как е станало всичко. И от някои подробности ме втресе.

Дамата се казва (впрочем, казвала се е – отдавна е починала, интервюто беше старо) Барбара Нойман. Тя е вдовица на един от лидерите на германската комунистическа партия, екзекутиран от Сталин. Разбира се, била затворена тук-таме като жена на враг на народа. Всичко по пълната програма: глад, побои, унижения. И изведнъж я откарват набързо от карагандинския лагер, но не на разпит, а в санаториум. Там има много стари нейни познати, все комунисти. Условията са райски. Лекуват ги, хранят ги. Най-много Барбара, отвикнала от човешко отношение, била трогната от грижовността на лекарите и персонала. Отнасяли се с нея направо като с роднина.

В общи линии ги охранили, излекували ги, облекли ги – на жените едва ли не дали кожени шуби. Качили ги на влака и ги отправили на запад. Понесъл се слух, че пътуват за Литва или Латвия, а оттам – кой накъдето му видят очите.

Но не. Влакът спрял в Брест-Литовск. А на другата страна на моста чакали хора с есесовски мундири…

Тези ги изпратили…

…а тези ги посрещнали.

Почти никой от този влак не се върнал жив от концлагерите. Барбара е една от малцината, на които им провървяло.

По това време Барбара изглеждала така

Какво тук е най-отвратително от всичко? Разбира се, „санаториумът“. И на нас, не като на западната аудитория, не е нужно да ни се обяснява този странен и като че ли ненужен интервал между единия концлагер и другия. „Да не се срамува държавата“! Да не ни помислят за по-низши чужденците, плюс това от такава почтена организация като Гестапо. Съветските хора си имат своя гордост. У нас и затворниците, слава тебе господи, са охранени и добре облечени. Защото у нас навсякъде тече мед и масло.

Слушах разказа на извадилата късмет старица и все гонех от себе си изплувалата от миналото на някакъв пионерски лагер идиотска песен от „сирашкия“ жанр:

В нашем городе, на окраине На помойке ребенка нашли. Ручки вымыли, ножки вымыли, И опять на помойку снесли.

В края на нашия град, на бунището намериха дете. Измиха му ръчичките, измиха му краченцата и пак го хвърлиха на бунището.

петък, февруари 06, 2015

Вместо хляб и сол – фиг с маслом

Унгария, 1956 година - „Вървете си у дома!“:


Чехословакия, 1968 година - „Вървете си у дома. Няма водка!“:


Грузия, 2008 година – „Русия, върви си у дома!“:


Украйна, 2014 година – „Путин, върви си у дома!“:


сряда, февруари 04, 2015

Патриот и патрЕоти

Кампанията срещу учебниците затихна, както би трябвало да се очаква за всяко нещо, понесено от патрЕотичните талази: разбива се в крайна сметка в скалата на скуката и замира; до следващата вълна след време.

Не може да повтаряш като латерна, че в учебниците не пишело „робство“, а „владичество“ (патрЕотите много държат българина да е бил РОБ петстотин години!), че според авторите им Левски бил заловен от „полиция“, а не от „заптиета“ (по съвременно казано – от жандармерия), което – виждате ли - било страшно кощунство, и в края на краищата да не омръзнеш на широката публика, която – колкото и да е любородно настроена, предпочита да зареже еднообразието и да си пусне някой турски сериал.

А едновременно с това в учебниците има много по-съществени трески за дялане, но те остават невидими за патрЕотите било паради склонността им да четат учебниците, както поп чете Библията (избирателно), било защото - това е обществена тайна! - не разполагат с достатъчно потенциал, за да вникнат по-навътре от повърхността.

Хайде да им подскажем нещо!

В седми клас се учи стихотворението на Иван Вазов „Българският език“; ето как завършва произведението в учебника на издателство „Просвета“.


Липсва обаче нещо, липсва – и то не случайно!

В края на това стихотворение авторът е прибавил своя бележка, която гласи следното: „Написано в ответ на единодушните почти тогава твърдения за грубост и немузикалност на нашия език, твърдения, давани от чужденците, като пишеха за нова България, в това число и русите. В хармония с тях повтаряха това и самите българи!“.

Защо е пропусната твърде важната за разбирането на стихотворението бележка на Вазов, не подлежи на съмнение: как да кажем на децата, че и руснаците са ругали езика ни, не може – те са наши братя освободители, дружбата ни с тях е – как беше? – „от векове за векове“, така че – я да скрием истината.

И да напишем на следващите страници: „Кои са „чуждите" (хулници)? Това са онези правителства и политици, на които една силна българска държава се зловиди, защото накърнява политическите им интереси“.

Виждате ли: „онези“ и – останалото е мълчание.

Нищо няма да кажат по въпроса и патрЕотите, те за такива неща си траят.

Вазов е обичал Русия, много.

Но е обичал повече България и никога не е спестявал истината за "русите", когато газят българските интереси.

Защото Вазов е бил истински патриот.

А днешните нашенски патрЕоти обичат България, много.

Ама повече обичат Русия…

понеделник, февруари 02, 2015

Лъжливите евразийци (разказче с картинки)

Имало едно време един сайт.


Този сайт решил да пусне анкета.


Анкетата тръгнала и скоро стигнала 73% от отговорите ДА и едва 27% от отговорите НЕ.

Недоволни от резултата, стопаните на сайта я нулирали и всичко започнало отначало.

Но чудна работа: анкетата пак показала за бързо време същите резултати.

И тогава евразийците го ударили през просото.

Анкетата започнала да се държи доста странно – гласовете ДА започнали да се губят за сметка на гласовете НЕ.

Няма да проследяваме цялата ѝ история, но ето как изглеждала при гласували 467 души.


И изведнъж след пет минути…


Малко по-късно – отново при гласували 467 души.


А ето и крайният резултат (анкетата, която трябвало да продължи по-дълго време, била прекратена скоропостижно) – и броят на общо гласувалите е намалял, и броят на гласовете ДА също, само гласовете НЕ са се покачили.


Идете после, че им вярвайте на нашите евразийци (рубладжии, пета колона на Кремъл в България) – гнусни лъжци са, долна червена пасмина, утайка на утайките в и без това нечистия ни политически живот…

--------------------------------

ДОБАВКА: Като се върнах днес след обяд, гледам, че BG евразийците са олабили анкетата до 07.02; ако ще и до Второто пришествие да я пуснат - пак ще се радваме на същата практика: нагласяне на резултатите, както им харесва... Какъвто Путин, такива и путиноидчетата у нас...