Вярвания за кокичето

Антон Попстоилов от с. Лешко, Горноджумайско, Пиринска Македония - "Вярвания за кокичето", публикувано във сп. "Българска сбирка", год. VI, книжки 17-18, София, 1 и 15 ноември 1899 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Доказано е, те човек от начало на своето съществуване е почнал да си задава въпроси за свръзката между явленията и предметите в природата и да прави за тях обобщения, сравнявайки ги със своите действия п подбуждения; обаче това е вървяло полека, докато известна част от людете са дошли до идеята за законнообразността в явленията.*) Ето защо требва по-обстойно да се взира изследователят върху някои легенди, било за растения или животни, когато е въпрос да се определи генезиса им. Не може да се игнорира фактът, че не винаги се дохожда до първообраза им, ако не ни дойде на помощ историята, макар че от тая страна тя да е доста скъперница. Тъмни са, наистина, нишките на такива творения, а още по-тъмни остават за науката, ако изследователят не е в състояние да проследи развоя им. Не ще съмнение, че и най-вещият познавач на народното творчество ще падне в грешки, ако не подбере материалите за известна легенда от ония народи, в които си е пробила път: от труда му не само остава тъмен пътят на легендата, но и най-важното изискван е — източникът ѝ. Та и всеки фолклористи среща тук най-големи мъчнотии: установява по некои свойства от известна легенда какво културно значение имат за един народ, без да подозира, че те не са негово творчество; обаче по-нататъшните изследвания доказват, че същата легенда, със същите свойства, се среща у друг народ, и след[ователно] не са плод на първия. С това работата на изследователя се доста усложнява, защото ще трябва да търси други обяснения. При тази разбърканост на народните умотворения, неподведени под научна обща класификация, [в]се още ще паднат фолклористите в подобни грешки.

Тези мисли ми дойдоха на ум, когато се залових да опиша вярванията за кокичето — снежниче, какичка, минзифар, качка, бяло цвете, качунка, качумка (Galanthus nivalis, вж. Книжици за прочит, Солун 1890 г. IV и VII кн. 292 ст.), което се счита у нас за предизвестител на пролетта, защото цъфти твърде рано. Според народното вярване, то цъфти най-рано, защото майка му, мащеха, го изпъжда от земята да излезе вън, когато е още покрита с сняг. В обредните песни се възпява тъй:

Двe се цвекя сгаварае. биляро!

Бело цвекie и горо цвеке, биляро,

горо цвекie му говорит, биляро:

— Ай ти тебе, бело цвекie, биляро,

ти си имаш лоша майка, биляро,

лоша майка, зла моштеа, биляро,

тебе, рано те скореват, биляро,

стреде зима коложега, биляро,

кога мрзнет, кога земнет, биляро,

я си има иста майка, биляро,

мене майка ме скореват, биляро,

ме скореват во маия, биляро,

кога расте шума и трева, биляро! (вж. А. Т. Илиев, Сборник от народни умотворения, обичаи и др., София, 1889 г. кн. I, № 242 — с. Тресанче, Дебърско). Варианти на тая песня имаше от Дебърско (вж. И. С. Ястребов, Обычаи и песни турецких сербов, Спб. 1889, .№ 148; В. Икономов, Сборник от стари народни песни и обичаи в Дебърско и Кичевско, София 1898 г. № 259), Ловеч (А. Т, Илиев, ор. сit. № 823), (Габрово Сбм. XI, № 21), Охрид (К. А. Шапкаров, Сборник от бълг. нар. умотв., София, 1891, кн. I, № 89) и др. Мотивът на тая песен е послужил на Ц. Гинчев за стихотворението му „Зорницата на кокичето“ (вж. „Труд“ В. Търново, IV год. 29 стр.)

Досущ такова вярване съществува и у малорусите, но не за кокичето, а за сон-трава, гороцвет (Anemone pratensis). „Всяко цвете си има майка, само няма сон-трава; то има зла мащеха; всяка година го изпъжда най-рано от земята, докато няма други цветя. „Излез, излез вън, сон-трава, казва мащеха[та] му, само ти спиш!“ То послушва мащеха[та] си и излезва вън; разгледва наоколо, но никого не вижда от другарите си. Навежда главицата си от лютата зима и умира. - вж. „Этнографическое Обозрение“, М-ва 1889, кн. Ш. 115 стр.) От малорусите вярването е минало у поляците. Сон-трава се появява от земята първа и твърде рано почва да цъфти. Нея — сиротката — изпъжда от земята мащеха[та] ѝ пред всички растения, „Излез, излез, казва ѝ, не седи в къщи празноядко, всички цветя се разцъфтели, само тебе няма между тях.“ Бедната тревица излазя на божия свят, но, като вижда, че няма никоя от другарките ѝ, преклонва глава и дреме сирота, (вж. Stefanija Ulanowska, Symbolika wiosenna, Krakow, 1884, 8—9 стр.)

Във Велес кокичето е символ на будност и трудолюбие, защото се явява по-рано от всичките си другарки. Честит се счита онзи, който намери пръв кокиче и го закачи на ухото си. Когото срещне, казва му: „Ти да мижиш, я да гледам,“ сир[еч] ти да си ленив, спящ, а аз — трудолюбив, буден. Децата бягат от такъв човек и мижат. (Записал П. Бошнаков — ръконис). Ако се постави под възглавница кокиче, ще се яви в сън на спящия любимата му (Сбм. VII 225 стр.) или пък ако цветовете му се поставят в гнездо на кокошка, ще несе много яйца (Радовиш —ръкоп[ис]) В Малорусия и Великорусия вярват, че като се остави сон-трава под възглавницата, на спящия ще се яви в сън всичко, що желае (вж. Pr. Sobotka, Rostlinstvo v nar. pod. slovenskem, Praga. 1879, 276 стр.), или пък ще му покаже бъдещето (вж. А. Афанасиев, Поетическiя возренiя славян на природу, М-ва, 1869, III т. 422 стр.) Напролет във Великорусия тъпчат цветовете на сон-трава, за да вали през лятото (вж. „Этм. Об.“ кн. III, 115 стр.) В Германия кокичето се употребява за успивателно средство: под възглавницата турят от него и човек щял да заспи. В Тирол под дюшека поставят Schafapfel или Schlafkunz, за да бъде сънят спокоен (вж. Манделщам, Опнт объясненiя обнычаев, 277 стр.)

След наведените вярвания за кокичето, явява се питане: къде са възникнали най-напред тия вярвания, дали у българите или у русите? Ако проследим митът за Деметра у гърците, богиня на плодородието, според който дъщеря ѝ, Персефона, представителка на пролетта, била грабната от Хадес, цар на подземния свят, и оттам всяко лято се завръщала да се вижда с майка си, ще забележим, че вярванията у нас, русите и поляците са отклик от гръцкото предание, което [се] основава върху вярването, те животът на земята не се свършва, но е в дълбочината ѝ, гдето всичко живо добива храна. Професор Н. Ф. Сумцов писа по тия вярвания в „Этн. Обозренiе,“ кн. Ш, 112—118 стр., като допуска, че те са възникнали у малорусите самостоятелно, под влияние на религиозните гледища на майка — земя, хранителница на всичко живо, а в редки случаи — като недоброжелателна мащеха. Впрочем, той не изпуска отпред очи и митът за Деметра, но, като не са му били познати нашите вярвания, чрез които да обясни пътя им от Гърция, твърди, че това са домашни произведения на малорусите.

От казаното до тук следва, че първичните вярвания за кокичето са възникнали у гърците, от тях ги заемат българите, от последните се разпространяват у малорусите, великорусите, поляците и др.

А. П. Стоилов

*) Тъкмо този преход е един от най-важните за фолклора, защото с него, така да се каже, започва нова школа за народното творчество.

ОРИГИНАЛ

БЕЛЕЖКИ

1. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

2. ЗА АВТОРА: Роденият в Пиринска Македония Антон Попстоилов Ников (1869-1928, София) е виден български историк, фолклорист и етнограф, академик на Българската академия на науките. Дългогодишен учител в Македония и Одринска Тракия - бил е директор на Битолската българска класическа гимназия, Солунската българска девическа гимназия, Одринската българска мъжка гимназия, Серското българско педагогическо училище, Солунската българска мъжка гимназия и Солунската българска търговската гимназия, както и е бил главен училищен инспектор в Цариград към Българската екзархия. По време на Първата световна война между 1915 и 1918 год. е етнограф към Втора българска армия и обикаля освободените градове Охрид, Скопие, Велес, Крива паланка, Серско и Драмско в издирване на исторически и етнографски паметници. Член-учредител е на Македонския научен институт в София.