СЛУЖБОМЕР

сряда, август 03, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 113

Автор: Васил Бѝкау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103, 104, 105, 106, 107, 108, 109, 110, 111, 112.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

113

Ригор Барадулин, както винаги пълен с разни (не само поетични) идеи, намисли да заснеме филм за моята "малка родина". Когато всичко беше уредено, отидохме с автобус на "Белорусфилм" във Вушачи.

Пътят през Плешчаница и Бягомл ми беше отдавна познат, обичах неговите околни иглолистни горички и хълмове, сенчестия горски път през Бярезинския резерват. Може би този път беше най-приятният от това пътуване, защото останалите... Останалите бяха прекалено живо свързани с тежките спомени от детските ми години, с тъжното отмиране и запустяване на някога познатите ми околности. Това потискаше болезнено душевните сили, опъваше със самотата си нервите. Всичко, което за другите, страничните, беше детайл от тяхното любопитство, за мене беше болка. И аз може би нямаше да се съглася, ако хитрият Ригор, който знаеше една моя слабост, не ме беше подмамил с любимото ми езеро. Бяха планирани снимки край езерото и аз отидох.

По пътя се отбихме във Воуча при сестра ми Валя, която знаеше за идването на хората от киното и ни чакаше. Валя се омъжи във Воуча за колхозния механизатор Шурка, в общи линии добър и работлив човек, но имаше един недостатък - все същия. Деца нямаха и сестричката ми доста се намъчи с Шурка-Сашка, който изглежда умря не много стар точно от това нещо. Вдовицата остана сама във вехтата къща, с котарака и градината, за която все се грижеше от ранна пролет до късна есен. С това и живееше.

Настанихме Валя в автобуса и отидохме в Бички - в изоставения, обрасъл с репеи и коприва двор на бащината ни къща. Помня как я строихме, колко беше нова и радваше деца и родители. Но мина не много време, къщата се наклони, вдълба се едва ли не до прозорците в земята и стоеше с продупчения си покрив и изгнилите дъски на верандата. Единствена радост бяха двете посадени от родителите ми дървета - дъб и клен, които с всяка година ставаха все по-разкошни и се издигаха високо над къщата. Кинематографистите ме накараха да заема на верандата необходимото им положение и да отговарям на въпросите, които задаваше, оставайки "човек зад кадър", редакторът и режисьор Валодзя Халип. След това отидохме на езерото, да се слезе до което по хълмистия бряг беше немалък риск. Но слязохме някак си. А там на удобно хълмче, което обичах от детските си години, запалиха огън и започнаха да подготвят учен разговор. Никак не обичах тези постановъчни разговори, когато трябва да демонстрираш своето дълбокомислие или лирическа възвишеност. И двете, според мене, е по-добре да държиш вътре в себе си, а когато ги доверяваш на някого, най-добре е на хартията. Сестричката ми седеше наблизо и слушаше, дивейки се на кинематографичната "мъдрост", преживявайки нашето общо минало. Когато всичко свърши, Валодзя Халип се бухна в езерото и - за моя възхита - го преплува натам и обратно без почивка. Това виждах за първи път. Никой преди това не беше преплувал толкова смело нашето езеро - може би нямаше умели плувци, а може би плашеше дълбочината. Старите хора казваха, че езерото е много дълбоко. Но няма нищо за чудене - Валодзя е израснал край езеро. Като се върнахме в селото, докато брат ми Микола с жена си Тоня приготвяха гощавка, аз се разходих по безлюдната, обрасла с трева моя някогашна улица. Милото мое, бедно и нещастно селце доживяваше своите последни дни. От нашите някогашни съседи живееха хора само в две къщи, останалите стояха изоставени, а и от тях бяха останали няколко. Гледаше със счупените си прозорци къщата на Галавачови, където някога обичах да ходя при Валодзя, нямаше я къщата на чичо Васил, на умрелия от туберкулоза богатир Куц. Наистина, нелошо се беше подредил в своето стопанство по-малкият брат на моя приятел Коля - Сямьон, грижовен и работлив селянин. В къщата на Миша, който дълги години беше директор на училището, живееше и доживяваше живота си овдовялата му сестра, чиято единствена дъщеря беше убита от мълния. В другото село имаше малко повече къщи, но вече бях забравил имената на неговите жители. Освен на киномеханика Васил Паршонка, който живееше на края зад гробището.

Околностите също се бяха променили. В любимия ми зелен овраг нямаше откъде да се влезе, толкова беше обрасъл с елшак, изчезнало беше без човешка нужда и нашето изворче. Храстите и елшите все повече превземаха някогашните селски полета и стигаха до самите градини. Гъсто бяха обрасли полските пътечки, а тези, които бяха останали, бяха безжалостно обезобразени от огромните колелета на автотракторната техника и цяла година зееха с дупките си по коловозите. Добре е, че все пак постигнах да асфалтират главния път по времето, когато бях депутат. Военните не дадоха да се асфалтира частта от магистралния път до Кубличи, откъдето започваше маневреното им авторакетно трасе, което трябваше да се крие от НАТО. Сега няма нито трасето, нито ракетите, но няма и човешки път.

Брат ми Микола, който беше прекарал тук живота си, работейки в колхоза, дочака най-сетне пенсия и беше много радостен от това. Никой не го гонеше на безплатна работа, можеше да ровичка по двора, до къщата, която брат ми обичаше много. Плетеше от тел мрежа за ограда, от съседните храсталаци се запасяваше с дърва. В кочината растеше прасе, пасеше крава. Пари му плащаха малко, но редовно, хляб един път на седмицата им караше автомагазин. Какво още му трябваше? Такъв живот не е имало никога на село и на пенсионерите им се струваше, че най-сетне са доживели до комунизма, който им обещаваха болшевиките. Да има само повече здраве. Но именно здраве не достигаше - здравето без остатък им беше отнела колхозното слугуване. Не дълго се радва на своята пенсионна свобода и моят Микола...

Така настъпи времето на загубите, все по-близо идваше часът на раздялата. По-малко и по малко оставаха роднините, приятелите и дори познатите. Ригор изобщо остана сам - сред последните почина леля му, която някога ни гощаваше ласкаво с най-различни неща (мъжкото достойнство тя определяше най-вече по една старинна селска скала: яде - не яде. Не зная за Ригор, но за нея аз се оказах в числото на тези, които не ядат), неотдавна си отиде и чичо Пятрок, последният от близките на Ригор, не много старателен пазач на Ригоровия двор, където едва ли не всяка зима се разпореждаха вушачките крадци. При едно от последните мои пътувания до родните места се роди сюжетната идея на повестта "Хайка".

Мой познат от Кубличи ми разказа една случка от 30-те години, как са осъществявала у нас колективизацията и заедно с нея разкулачването, изселванията и репресиите. Един селянин бил изселен със семейството си край Архангелск, там се настрадал, погребал жена си, малката си дъщеря и решил да избяга в родината си. Колкото и странно да е, успял. През много приключения и мъки, като преодолял хиляди километри, се озовал в родното си гнездо и сладко, насаме си поплакал. Но с това се свършило неговото щастливо завръщане. По пътя никой не го знаел, а тук го познал първият срещнал го сутринта съсед. И още на свечеряване започнал лов, организирали хайка, в която (ето ти драма!) бил принуден да участва и синът му, който вече се бил отрекъл от баща си и станал партиен член. Бащата се удавил в блатото, но с какво останал да живее синът му? Дали не се това, което през цялото време носеше в себе си Александр Твардовский? Той се озовал в подобно положение, когато един път в Смоленск, където младият поет работел като редактор, при него дошъл баща му, който избягал от заточение. Тогава синът му казал: "По-добре се върни там, откъдето си дошъл..." Хората от друго време едва ли ще разберат цялата дълбочина на изворите, дали началото на пожизнената драма на известния поет и неговия нещастен баща.

През нощта по пътя за Менск, като седях между уморените от пътуването и работата кинематографисти, все си мислех за тази отдавнашна драма. И като си отидох у дома, бързо написах "Хайка".

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.