СЛУЖБОМЕР

петък, август 26, 2016

Лекции по руска литература – брой 14

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6.

3. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

4.

Разликата между човешкото зрение и това, което вижда фасетъчното око на насекомото, може да се сравни с разликата между полутоново клише, изработено във фин растер, и изображението, направено в най-груба растерна мрежа, каквито се използват при вестникарските репродукции. По същия начин се отнася зрението на Гогол към зрението на средните читатели и средните писатели. До появата на Гогол и Пушкин руската литература била почти незряща. Формите, които забелязвала, били само очертания, подсказани от здравия разум: тя не виждала цветове и само използвала изтъркани комбинации от слепи съществителни и предани прилагателни, които Европа наследила от античните писатели. Небето било синьо, зората алена, листата зелени, очите на красавиците черни, облаците сиви и т. н. Едва Гогол (а след него Лермонтов и Толстой) видял жълтия и лилавия цвят. Това, че небето при изгрев слънце може да бъде бледозелено, а снегът в безоблачен ден гъстосин, би прозвучало като пълна безсмислица в ушите на така наречения "класически" писател, свикнал с неизменната, общоприета цветова гама на френската литература от осемнадесети век. Показател за това как се е развивало в продължение на векове изкуството на описанието могат да бъдат промените, които претърпяло художественото зрение; фасетъчното око ставало единен, необичайно сложен орган, а мъртвите и мътни "общоприети цветове" (в смисъл на "вродени идеи") постепенно отделяли тънки нюанси и създавали нови чудеса на изображението. Съмнявам се, че някой писател, още повече в Русия, е забелязал преди Гогол чудесното явление на трепкащия рисунък на светлината и сянката по земята под дърветата или цветните лудории на слънцето в листата. Описанието на градината на Плюшкин поразило руските читатели почти така, както Мане поразил мустакатите еснафи по негово време.

"Старата широка градина, която се простираше зад къщата, като излизаше вън от село и се губеше в полето, буренясала и заглъхнала — сякаш едничка освежаваше просторното село и едничка беше напълно живописна в своето картинно запустение. Като зелени облаци и неправилни трепетнолистни куполи стояха върху небесния хоризонт преплетените вършини на разраслите се на воля дървеса. Един бял колосален ствол на бреза, лишен от връх, скършен от буря или гръм, се издигаше над тази гъстолиста зеленина и се кръглеше във въздуха като правилна мраморна лъскава колона; полегатият му островръх край, с който той свършваше горе наместо капител, се чернееше върху снежната му белота като шапка или птица. Хмелът, който задушаваше долу шубраци от бъз, калина и леска, пълзеше по върха на цялата ограда, възземаше се нагоре и до половина обвиваше пречупената бреза. Като стигаше до средата й, спускаше се оттам надолу и почваше вече да залавя вършето на други дървета или пък висеше във въздуха, като виеше на колелца тънките си вкопчващи се жилки, леко полюлявани от въздуха. Тук-там зелените гъстаци, озарени от слънцето, се разтваряха и се показваше неосветена глъбина, зинала като тъмна паст; тя беше цяла засенена и в черната дълбочина се мяркаха едва-едва лъкатушна тясна пътека, паднали перила, кривнала беседка, хралупа на грохнал върбов ствол, сив храсталак като гъста четина, подал иззад върбата преплетени и кръстосани в безредие листи и вейки, изсъхнали от страшната задуха, и най-сетне млада кленова клонка, протегнала отстрана своите зелени листа-лапи, под един от които слънцето, провряло се бог знае как, го преобразяваше изведнъж в прозрачен и огнен, чудно сияещ в тая гъста тъмнина. На една страна в самия края на градината няколко трепетлики, израсли високо над другите, издигаха огромни гарванови гнезда на треперливите си вършини. По някои от тях висяха надолу заедно с изсъхнали листа отчекнати и не съвсем откъснати клони. С една дума, всичко беше някак пустинно хубаво, както не може да измисли нито природата, нито изкуството, но както бива само тогава, когато те се съчетаят заедно, когато по натрупания, често без смисъл, труд на човека премине с окончателното си длето природата, за да направи по-леки тежките маси, за да унищожи грубо усещаната правилност и мизерните дупки, през които се вижда явният, гол план, и да даде чудна топлота на всичко, което се е създало в хладината на отмерената чистота и спретнатост". (Превод на Димитър Подвързачов)

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.