ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:
ПЪРВА,
ВТОРА,
ТРЕТА,
ЧЕТВЪРТА,
ПЕТА.
Отчаянието дава сила и аз се потрудих да вдъхна на всички повече мъжество, отколкото сам в себе си усещах.
- Бъдете ми спокойни - казах, - никому зло не сме сторили; но каква е тази воня? Бога ми, аз не се боя от студа, но от вонята.
- Само веднъж през деня ни изваждат навън - отговори един старец. - Втори и трети път ако имаме нужда, тук трябва да... како говеда.
- А ти, татко, за какво си тук?
- Не съм само аз: виждаш тук всичките мъже от село Велестово, ние сме тридесет и петима. Има две седмици как лежим тук, защото сме дали хляб на непознати нам хора.
- Бог да ви освободи. А ти, кичеецо (от Кичево – бел. П. Н.), за какво си така омотан с вериги?
- Набедиха ме, че съм убил съседа си.
- Колкото и да се гърчееш, зная, че не си убиец; но къде са ти гърците, всесилните твои гърци, да ти помогнат? Къде ти е Мелетий, прехваленият твой владика, тоя Божий човек, който има строен стан и тънки пръсти, който добре благославя и като славей на Бог пее? Малка ли сила има той пред участъка? Не може ли той да ти строши веригите?
- И ти утре ще носиш вериги.
- Откъде знаеш това?
- Аз зная.
- Вярвам. Обаче не е чудно да носят вериги неприятелите, но приятелите на Мелетий...
След малко един жандарм, през един отвор, нарочно направено на тавана, спусна голямо шише, пълно с ракия, и викна.
- Пърличе!
Станах и го взех.
- От кого тоя дар?
- От Филе.
- Благодаря. Бог да не допусне да му го връщам. (Бог не чу молитвата ми: днес Н. Филев гние в Битолската тъмница).
Не минаха пет минути и ето тъмничните врата се отвориха и, заедно с пресния въздух, влезе любезният на музите певец и учител Н. Филев (добър му час!).
- Бъдете ми мъже - каза той и постави пред нас трапеза, пълна с ястия, достатъчни да наситят сто души.
- Пред Бога да ти се найде - извикаха затворниците.
- Ето за тебе - ми каза той - любимата твоя рибена чорба охридска; всичко друго подарявай комуто щеш; на благи и на зли.
- Тук зли няма. Но каква беда ни постигна, Науме.
- Млъкни! Тъмницата е приличното за мъже място! Видял ли си жена в тъмница?
- Бъди ми благословен.
- Знаеш ли, че мъжко и женско се стича в храма на св. Климент? Знаеш ли колко свещи горят пред св. Климент за вашето спасение?
- Благодаря - казах и се прекръстих.
- Знаеш ли колко лесно сега се събират помощи? Най-бедният дава. Но о чудо! Чорбаджиите не дават.
- Оставете ги. Но какво?... това шише... тук не е позволено да се пие.
- С малък подарък се пропусна.
- А Коче?
- Той стои вън и плаче.
- Да не плаче: с малък подарък ще бъдем спасени.
Жандармът, който чакаше зад вратата, викна “кефает“ („достатъчно“ на турски – бел. П. Н.) и прекрати разговора.
- Довиждане - каза Н. Филев и излезе.
Жандармът заключи вратата.
- На, татко! - казах на стареца. - Преди да ядем помоли се и напий се... Бог слуша молитвата на страдащите.
И му подадох шишето. Той го взе и помоли: свети Климент златен да плати на всекиго според работите (амин), да ни крепи във вярата (амин), да извиши къщите на милостивите граждани, които ни са ни нахранили и напоили (амин), да ги множи и слави (амин), да пази и варди от зло техните чеда, внуци и правнуци (амин).
При тези думи космите ми настръхнаха като четина, все едно казваше молитва някой светец или просветен свещеноначалник, проникнат от Светия дух. Той ми каза:
- Даскале, благослови - сръбна и ми даде шишето (бях от дясната му страна).
Взех го и се помолих:
- Господин Бог да ни чуват от зло (амин), да не забравя и да не забавя (амин), да ни даде сила да понесем теглилата си (амин), час по бързо да спаси и нас и нашите братя (амин), свети Климент да поднесе молитвите на стареца пред Божия престол (амин).
Шишето от ръка в ръка премина през всичките затворници, които се молеха типично: “Както се помолихте, така да бъде“. Когато дойде редът на кичееца (който беше от лявата страна на стареца), той гръмко произнесе: “Богородица да даде сила на царя и везира, на паши, аги, бегове и владици.“
- Да ти устата капне, кичеецо - рече старецът. - Твоята молитва е или много умна, или много лицемерна.
- Какво да правя аз, сиромахът - прошепна той, - и зидовете имат уши.
- Ако чуе турчинът или владиката, че се молиш за тях, ще ти бъдат ли благодарни?
- Не.
- И така ти си лицемер, на тебе вяра нямам.
- Да се помолим Богу, братя - казах, и станах и открих главата си.
Всичките направиха същото, освен кичееца. Изрекох “Отче наш“, после наредих затворниците на две чети и поделих на другата чета половината ястия. Всички се прекръстихме и седнахме.
- Аз не можах да стана - каза кичеец. - Прангите ми тежат.
- Не ти тежат прангите - рече старецът, - но ти тежи дяволът.
След обед разговаряхме с оня събеседен жар, който характеризира страдалците. Бих съставил повече от един том, ако бях записал всичките разговори, но многословието е страшно и омразно. Старецът особено изобразяваше тъй живо всичко, което беше чул и видял, че очите на всичките бяха вторачени в него. Между другото, той ме попита:
- Даскале, син да си ми, каква е оная молитва, която казахте? - и аз му изтълкувах Господнята молитва.
- Мили Боже! Струва ми се, че това е наш български език.
- Не! - му казах аз, за да не влизам в дълги разяснения. - Това е руски език.
- Сполай ми ти, Господи, колко сме били близо! А нашият поп какво ни мърмори, не мога нищо да разбера.
После той прошепна нещо на един млад исполин от съселяните си, който след няколко минути се изправи пред кичееца и му каза:
- Стани и седни в оня ъгъл или те удушавам.
Кичеецът остана смаян и безответен: посоченият му ъгъл беше същият, където затворниците по време на нужда изпускаха тънката си вода. Запламтяха очите на велестовеца; той тури ръцете си около врата на кичееца. Като видя кичеецът, че туй не е шега, стана и седна на посоченото му място.
- Тук седи - каза исполинът - и уста да не отвориш: тук аз съм ага, бег, цар, везир.
До вечерта четиринадесет пълни съда, кои с вино, кои с ракия, се спуснаха през отвора. Ястията, донесени ни от християнската милост, бяха толко изобилни, че и жандармите и семействата им ядоха и се наситиха. Когато се изправих да изрека “Ядат бедните“ (начало на молитва преди ядене – бел. П. Н.), и кичеецът, както всички, се изправи.
- Виж колко пъргаво стана! - се чу един глас.
- Тояга! Тояга на завеяните глави - каза старецът.
Ядохме и пихме до насита, а съвременно и жарко се разговаряхме. Кичеецът уста не отваряше. След кратка молитва легнах и тутакси заспах. Когато се събудих, намерих всички събудени. Между благословените наши земеделци, твърде редки са ония, които употребяват тютюн. Всички разговаряха, а кичеецът пушеше цигара.
- Моля ти се - каза той на стареца, - позволи ми да кажа нещо.
- Да се вид не видиш заедно с своите везири и владици - каза старецът, - ти се молиш за разбойници, които крадат царската хазна, обезчестяват царя, разрушават царството и стрижат и доят стадото до кръв.
- Аз ти рекох да мълчиш - прибави исполинът.
- Недейте, християни - казах. - Всички сме братя, всички страдалци. Вярвате ли, че тоя човек е убиец? Не! Той е три пъти на мъчения подложен и е доказал невинността си. Даже и убиецът е известен, но той е турчин; а турчин в тъмница не влиза, освен когато е сгрешил против турчин. Но и ако да е наистина убиец, трябва повече да го съжалим. Исус Христос се грижи повече за един грешник, отколкото за деветдесет и девет праведници. Тоя човек, между всички нас, е най-достоен за съжаление, през целия си животтой е ласкал големци. Все напразно! Къде са неговите господари да му помогнат?
- Да ти имам молитвата - каза старецът, - позволено му е да говори.
Кичеецът започна:
- Даскале, цяла нощ не съм спал. Жаден съм за разговор. Кори ме, псувай ме, но говори ми. Как ти цяла нощ спиш дълбоко в неизказаното зло, което ни сполетя? Докато си тук, кажи ми нещо. Днес е черен ден: ще те постигне моята съдба, ще бъдеш отведен в Дебър.
- Обърни се към съвестта си, брате, да не си в нещо сгрешил. Безсънието е чедо на греха. Праведникът всякога спи леко.
Не бях още свършил последната дума и от стаята на жандармите, която беше над нас, се чу дрънчене на вериги и глас: “Григор, Ставре и Гьоргий Наум, гответе се за в път.“
- Ох, сиромахът аз! - извика старецът. - Как не мога да загина заради тебе, синко!...
Скоро се приготвихме и се обгърнахме с всичките затворници. След мало отвориха вратата на тъмницата и поведоха мене и брат ми и двете ми внучета пред каймакамина, арнаутин от Епир, от племето на тоските, племе за гърцизма най-фанатично. До него бяха покойните ни първенци Тасе (Анастас) Зарче, Христодул Владиков, Наум Стружанче и Антонаки, внук на Мелетий. Синът му (на каймакамина) ме заплю.
- Каква е вината ми? Кой е обвинителят ми?
- Не зная - каза каймакаминът на гръцки - коя е вината ти и кой е обвинителят ти. Просто заповед имам от мютесарифина да те пратя в Дебър.
- Защо синът ти ме заплю?
- Това е прегрешение, за което ще го накажа.
- Благодаря. А ви господа, като знаете, че съм живял почтено и честно съм ви служил, кажете една блага дума за мене.
- Ние не сме обвинители - каза А. Зарчев.
- Не казах, че сте обвиинтели, но ви помолих да ми бъдете застъпници.
- Защо ти трябваше - каза А. Зарчев - да въведеш в Охрид български език? Не ти ли се харесваше елинският, чрез който си се просветил?
- Защо ти трябваше да се месиш в политически работи? - каза Х. Владиков.
- Защо ти трябваше да викаш против владиката? - каза Н. Стружанче.
Антонаки не продума нищо, за да не се разбере, че ужасната мрежа беше сплетена в митрополията.
- Но ако аз, както казвате, просветен, съм виновен, какво ви правят тези три прости душици? Какво имате против тях? Явно, че искате да затриете съвършено две цели семейства заради мнимата ми вина, че съм въвел в Охрид български език, когото сам султанът ми е позволил да преподавам.
Мълчание дълбоко.
Ненадейно се яви в залата старата ми майка, която до тогава не можеше никак да престъпи. Две жени я крепяха за мишниците. Тя прошепна слабогласно няколко умолителни думи. Милата! Тя не знаеше, че у гладни фанатици милост няма. Каймакаминът заповяда да я отведат.
- Спокойна бъди, майко - ѝ казах, - иди си дома и не бой се: не ще ме заколят, не ще ме обесят. Хората, които виждаш пред себе си, са толкова умни и самоотвержени, че никога не постъпват по своя воля, а всякога по чужда. Участъкът такива почита, защото такива са му нужни.
- Хитро го каза - каза А. Зарче, - иначе мислех да те подредя добре.
- Сгреших ли в нещо?
- Не, никак.
- Протестирам против тебе, г-н Зарче: ти не ме гониш за друго, а само за това, че сега е невъзможно да изричаш велегласно по църквите гръцкото “Πιστεύω“, което си научил наизуст, без да го разбираш. Както си ме обичал, така и сега би ме обичал, ако можеше да наизустиш българското “Верую“. Протестирам против тебе, г-н Х. Владиков, просветил съм две твои деца, а ти ме гониш, защото явно съм ти казвал, че ти, както и твоите другари, сте подкупени от владиката. По-лесен е моят протест против тебе, г-н Н. Стружанче. Ти ме гониш, защото от парите си, дадени на Мелетий, няма да вземеш ни лихва, ни капитал: от гонен калугер какво можеш взе? Протестирам против Мелетий, който, както уби учителите ми, така иска и мене да убие. Протестирам против мютесарифина, защото ме кани в Дебър, без да разкрие кой ми е обвинителят. Протестирам и против тебе, най-славни, защото ме плюеш, без да знаеш каква е вината ми.
- Остави българския език - каза каймакаминът - и веднага те освобождавам.
- По-добре смърт.
Тутакси, по заповед на каймакамина, ни отведоха на пространния пред участъка мегдан, където се беше стекло множество народ. Там, за зла чест, се беше спряла и майка ми, или от слабост, или за да види изхода на делото, или за да се поутеши от народното към нас съчувствие. Там на мене и на по-големия ми внук, Георгий Пармагов, туриха вериги на десните нозе, пред очите на майка ми, а брат ми и по-малкия ми внук освободиха.
- Слава Богу - продумах в себе си. - Няма да гине домът. Туй е едно от обикновените османски великодушия.
Майка ми ни повика и като ме целуна:
- Бъди ми юнак - ми каза, - ако ли не, аз ща умра от скръб. Четири сирачета малки ми останахте от татко ви; ти даже и не го помниш; ти беше шестмесечно детенце, седаче. Прехранила съм ви с юнашко земеделие и чуждоработничество. Не бой се! Пред свети Климент горят безбройни лампади. Ако ми се уплашиш, незаслужено да ти е млякото ми.
Много ме възхити великодушието на полумъртвата ми майка и весело и отговорих:
- Кълна се в свети Атанас, когото славим, няма да те оскърбя. Както досега, така и отсега ще бъда достоен твой син. Много съм весел, че Иван и Климе се освободиха.
Рекох и целунах десница ѝ; също и внукът ми...
Народните сълзи течаха изобилни. Възседнахме назначените нам мършави товарни коне и тръгнахме. Димитрий Пармагов, като видя, че ще минем през чаршията, когато има друг, по кратък път, предложи на Джемаил ага три лири подарък, за да ни преведе през краткия.
- Няма ад може: така ми е заповядано - каза той. Тогава узнахме, че намерението на митрополита беше да покаже силата си, да уплаши партията ни чрез примерното ми наказание (наистина на Спиридонов ден, когато той служеше, много страхливци, които преди не го признаваха, дойдоха в църквата заедно със семействата си добре натруфени да видят хубавите му дрехи, да чуят гръцкия славей и да целунат десницата му).
От минута на минута се множаха изпращачите. Старци се забелязваха сред юношите и жени сред мъжете. Дето минахме, по всичките врати и прозорци се виждаха насълзени лица: отечеството всякога прекомерно наказва и прекомерно обича.
- Не плачете за него: той не е за оплакване. Плачете за себе - каза един жандарм.
Като късоглед не можах да го позная (той не беше близко: повече от шестдесет и един жандарми съставяха конвоя, все едно бяхме ужасили света със злодеянията си).
Чудех се, че няколко зърна философия се намирали в мозъка на един жандарм.
Ангелина Филева, все едно ми беше сестра, плесна с ръцете си, когато минахме пред дома ѝ и каза на жандармерията:
- Какво е това от вас? Какво зло сте видели у даскала? Защо не ловите злодейците, от които дърво и камък плаче? Но вие сте юнаци само за кокошо клане и за ловене на честни хора.
- Ти не си за оплакване - каза същият жандарм, - но по-добро да мълчиш: ние не го уловихме, а други.
Да се върнем пет години назад (1863 година). Връщането ми от Атина беше още скорошно и учителствах на гръцки език.
Един ден влезе в училището един висок човек със сини очи, руси коси и покъсани дрехи, един от ония сираци славяни, на които ако не баща им, то дядо им е бил християнин и които се потурчили, за да се отърват от албанските грабителства.
- Добро утро, даскале - каза той.
- Дал ти Бог добро.
- Чух твоето името и дойдох да те видя.
- Благодаря.
- Аз от опит съм изучил и нашия, и вашия закон. Когато съм бил в недоумение за някоя дума в корана, идвал съм тук да попитал някого от ефендитата. Ако ли не съм намирал тук човек да ми разреши недоумението, тичал съм до Битоля и чак до Солун, пеш, под най-лютия студ или горещина. Аз съм имамин в селото си; аз определям часовете на молитвата с интифа.
И същевременно изважда от пазвата си една интифа, за да каже, че знае употребата ѝ. После изважда кратка ръкописна география и я чете. Още звучат в ушите ми думите: “Португалия, Лисабон“.
- Тук турците - му казах - не искат география, нито се учат на нея, че била противна на корана.
- Аз желая да зная - каза той, - в знанието няма ни грях, ни срам. Имам един син; сам съм го учил. Той знае добре да чете и пише, но няма моята севда (ученолюбие). Страх ме е да не е мой син, да не е копил (незаконен). Някой ден ще изтегля ятагана и ще му отсека главата.
Рядък човек - казах си на ум ...
- Знаете ли есап (смятане)?
- Зная, но съм дошъл да Ви моля да ме научите малко. Тук няма нито едно ефенди да знае.
- Добре!
И като видях, че знае добре четирите действия, му преподадох набързо простото тройно правило, което той научи за кратко време с чудесно бързоумие.
- Когато искаш, ела при мене.
- Да си ми жив! - и той идваше, докато не изучи всичките тройни правила.
Един ден му предложих една алгебрична задача, той с просто размишление я реши.
- Ето такива хора - извиках аз - трябва да бъдат паши и сатразами; такива хора царят да търси през деня със свещи.
- А аз служа - каза той - като имам и като учител, почти за никаква заплата: срам ме е да ти кажа какво вземам.
Тъй ми каза и се разделихме. Сега той се прилепи до коня ми, тури ръката си на задницата му и каза:
- Хубаво нещо е да прави човек добро.
- Да! Даже и на душманите си.
- Познаваш ли ме?
- Болни ми са очите, по гласа те познавам малко, а по дрехите никак.
- Аз съм Емин, матският имам, твоят ученик.
- Ти ли! Ти ли! Ти сега се жандарм!
- Докато бях учител гладувах; станах жандарм, по-добре прехранвам семейството си.
- Имаш ли малко милост към мене?
- Беса бес (вяра и клетва) - душата ми курбан за тебе.
Когато влязохме в чаршията, брат ми ми връчи няколко лири и ми каза: “На Христо Чудо да ги повериш“. Съгражданите със сълзи в очи натикаха в дисагите ми кой хляб, кой пари. Джобовете ми се напълниха със сребро. Най-сиромасите показваха щедрост. О срам! Богаташите, оня богаташи, които почитахме за стълбове на своята партия, изобщо не се явиха.
Чувал съм един учител, който казваше, че евангелската присъда против богатите е несправедлива. Ако тогава можех да разсъждавам, бих му отговорил: “Учителю! Които служат на Мамона и се покланят на среброто като на бог, тия и само тия биват богати, а следователно и осъдени; благородният, щедрият, великодушният човек, ако и да оставя своите милостини след смъртта си, не влиза в геената: не бой се за него; но той не може да бъде пребогат, защото усеща отдалече стенанията на бедните.“
Като видех на житния пазар народа ужасен и паднал духом, взех да ям хладнокръвно една от подарените ми ябълки, за да покажа на приятели и врагове, че нямам причина да се боя.
- Ето, помери се (полудя) сиромахът - каза един глупак и това слово от уста в уста премина като мълния по дългата чаршия; и тъй церът, употребен нарочно, за да умали народното отчаяние, послужи, за да го преумножи. Паниката е способна да омалодуши най-безстрашните.
После, където минахме, срещнахме хора вдървени от ужас и жалост, прилични повече на статуи, отколкото на хора. Редки бяха ония, които дръзваха да ме хванат за ръка или да кажат: “Господ да те избави.“ Мнозина ми донасяха пари.
- Недей, брате! Пари имам премного, нямам вече къде да ги туря.
- Клета му майка! Със сигурност е полудял.
Като преминахме с бавни стъпки охридската чаршия (че конете ни не бяха парадни), броят на изпращачите постепенно намаляваше и само десетина от учениците ме проводиха още за един час вън от града.
- Върнете се, мили мои чеда: силен е Господ, а аз съм невинен - няма да пострадам.
- Ще те изпратим до хана.
- Не ви позволявам.
Оросиха ръката ми със сълзи и се върнаха.
(Следва)
БЕЛЕЖКИ
1. 1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.
2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.
3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".
4. ЗА АВТОРА: Роденият в Охрид Григор Ставрев Пърличев (1830-1893) е виден български възрожденец, писател и преводач.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.