СЛУЖБОМЕР

четвъртък, март 31, 2016

Македонци, които са забравили Македония

Ангел Узунов с критика към някои македонски българи, живеещи в България и непроявяващи интерес към македонското освободително дело; публикация в бр. 39 на вестник „Македония“ от 25 ноември 1926 година

Обработил с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Десетки години вече как се води свещена война за свободата на Македония вътре в самата нея и вън от нейните граници. Всичко събудено и честно е ангажирано в тая борба, която поглъща неизброими жертви. Началото на тая борба се знае, а краят не ѝ се вижда. Но тоя край неминуемо ще дойде със свободата на Македония.

Тук, в братска България, борбата за спасението на Македония се води по легални пътища и с културни средства от македонските дружества. Но печален факт е, който ние трябва да отбележим, че някои македонци, родом от Македония или пък от македонско произхождение, които живеят тук, настанени на спокойни и удобни места, днес стоят далеч от тия дружества, стоят далеч от усилията за свободата но Македония. Забравили своето произхождение и своята родина, те под различни предлози стоят далече от траурното македонско знаме. Нещо повече. Често пъти те се спотайват и се срамуват да си кажат своето произхождение, освен когато техните груби интереси и сметки им налагат противното. Това тяхно поведение, което с нищо не може да се оправдае, е престъпно.

Тия синове на Македония - за щастие, те са само отделни единици - са за осъждане. за да не кажем нещо по-силно. Тия забравили родината си македонци могат да се сравнят с ония македонски българи, които живеят в Македония, но които като са забравили своя род и език от груби интереси и за лични сметки по настоящем се сърбеят и гърчеят в Македония. Да, те са сърбоманите и гъркоманите тук на българска почва, защото с своята незаинтересованост към македонското освободително движение, със своето безгрижие и бездействие, те отслабват фронта на свободата, който в тоя момент е устроят за борба против потисниците и по тоя начин те косвено подпомагат отвратителното дело на сърби и гърци в Македония.

Ако те бяха в тоя момент вътре в самата Македония, а не тук в България, те щяха сигурно там да бъдат сърбомани или гъркомани, и щяха да играят тяхната пагубна роля, защото от тяхното сегашно поведение се вижда, че за тях е безразлично кой ще тъпче тяхното бащино огнище: дали сърби, гърци, или други, стига на тях да е добре. Изгубили своето човешко достойнство, в тяхното съзнание липсва понятието отечество, родно място. Те, може да се каже, са без отечество.

И за забелязване е, че същите тия забравили родината си македонци не са добри и като български граждани. Действително, вие ще видите такива македонски синове, че заемат известно обществено положение, играят известна обществена роля, издигнали са се, но всичко това не го вършат не от някакви висши и благородни подбуждения, за да бъдат полезни на обществото или държавата, а от лични груби сметки и интереси. Но те не са добри български граждани. Човек, който е забравил своето произхождение, своя роден край, който се срамува от своите родители; човек, който нищо полезно не направил за своя ровени край и не милее за него - не очаквайте от него нищо добро.

Необходимо е всички чада на поробена Македония, без разлика на пол, възраст и положение, като съзнаем своя дълг, да се наредим под общото траурно знаме на Македония, под което всички, рамо до рамо, всеки според силите си и способностите си, да работим за спасението на родината ни, за спасението на българското племе. Само по тоя начин ние ще изпълним своя свещен отечествен и човешки дълг и ще направим смислен нашия живот.

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. ЗА АВТОРА: Роденият в Охрид Ангел Димитров Узунов (1886 - 1975, София) е подофицер от Българската армия, депутат в македонската парламентарна група в XXII обикновено народно събрание на България, чиновник в Министерството на финансите на България, ВМОРО и ВМРО революционер, брат на легендарния охридски ВМОРО войвода Христо Узунов.

сряда, март 30, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 66

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

66. ИЗКЛЮЧВАНЕТО НА КАРПЮК

Над нас в Горадня нещо се събираше, сгъстяваше се, набъбваше от очакване. Не знаехме точно какво, но чувствахме - ще се случи нещо лошо. Веднъж срещнах на улицата една учителка от Зелва, с която се познавахме малко. Както обикновено, се разпитахме един друг кой как живее, аз казах, че няма с какво да се похваля. И тя ме утеши: през пролетта ще стане по-добре. Кое по-добре? Учителката се засмя: а може и по-зле. Кой го каза? Картите ми го казаха...

Забравих бързо този разговор, докато веднъж в редакцията не чух: след обяд - закрито партийно събрание. Закрити партийни събрания не се случваха често, обикновено провеждаха открити, на които аз, разбира се, не ходех. Карпюк беше принуден да ходи, водеше се на партиен отчет в редакцията. Дойде и този път, надникна при мене в отдела, където седях. Лицето му беше мрачно и веднага каза: "Ще има изключване". - "Кого ще изключват?" - "Мене..." Ето това е новина, помислих си аз. За какво? Защо? Какво се е случило?

Но какво се е случило, скоро стана ясно. Дошъл представител от горкома, обявил цял куп политически грехове на члена на КПСС Аляксей Карпюк и поставил за обсъждане предложение на горкома - да се изключи. В редакцията познаваха Карпюк може би от петнадесет години, най-възрастните сътрудници бяха работили някога с него и малцина се отнесли с разбиране към предложението на горкома. Наистина, познаваха неговия неукротим характер, но го уважаваха като герой от войната, като известен в Горадзенския край партизански командир. Когато започнали да гласуват, само трима или четирима комунисти (предимно уволнени военни) гласували за изключване, останалите - за порицание. Представителят на горкома не изпълнил задачата си и си тръгнал недоволен. Трябваше да се очаква продължение.

И наистина, продължението не се забави - след една седмица извикаха Карпюк в бюрото на горкома и го изключиха единодушно.

На улицата през обедната почивка срещнах първия секретар на горкома Магилницки, когато познавах малко, и го попитах: защо така строго? Карпюк да не е престъпник? А той ми отговаря: "По-лош е от престъпник". И си тръгна, без да се сбогува. Объркан, тръгнах в другата посока и се замислих. Колко такива секретари, владетели на нашата съдба, преминаха над нас? Над всеки от тях в определено време сияеше властовият ореол на силата и святостта, на човек му се струваше, че могат всичко. И те вършеха това, което искаха от тях други, по-висшестоящи, с още по-големи ореоли. В това те виждаха едва ли не единствения смисъл на своята работа и чакаха да бъдат възнаградени с кариера и по-висок пост.

Но се случваше и да изгорят - от прекомерни усилия, от пиянство или от аморалност и потъваха в небитието още на следващия ден, след като се изметяха от своята канцелария. Все едно не ги е имало никога. Тогава на тяхно място идваха други - също с неизменния ореол на партийността, и всичко започваше отново. Що се отнася до Магилницки, точно заради случая с Карпюк той се издигна високо - до прокурор на републиката, за да дойде време да се пльосне също така ниско и да изгори. Сега в Горадня няма никакъв повод да си спомнят за него. Освен във връзка с позорната разправа над писателя Карпюк.

Но Карпюк не беше от тези, които можеха да се покорят безволно на властта или на врага, или на житейската безсмислица. Цял живот се беше стремял сам да определя съдбата си, макар че това му струваше огромни усилия и съвсем не винаги успяваше. Но беше успял дори по време на войната, когато избягал от концлагер, после се спасил от разстрел в партизанската бригада. А и на фронта в общи линии му вървяло, защото да се избави от гибел с неговата тежка рана не всеки би успял. Карпюк оживял. Щеше да живее и повече с неговата жажда за живот (Аляксей Карпюк умира на 14 юли 1992 година в Горадня - бел. прев.), ако злоумишлениците не му го бяха съкратили. За Карпюк започна дълга линия от душевни страдания, ходене по инстанциите, по всичките тези парткомисии (партийни комисии - бел. прев.) с техния хищен партийно-партизански актив. Тези, за които Карпюк говореше и пишеше, че през войната нито един път не са стреляли в жив немец, показаха своята принципност - отхвърляха единогласно жалбите на Карпюк.

Синхронно се задействаха и неговите колеги в Съюза на писателите - свалиха Карпюк от поста секретар на областния отдел. С такава заповед дойде в Горадня първият секретар на СП Грачаникау, който обаче прати своето менско началство на трите букви ("на х*й" - бел. прев.) и до тръгването на влака се заби в ресторанта, с което предизвика нашето уважение.

Разбира се, бедата не идва сама. По това време бедите кръжаха хороводно. Разболя се жената на Карпюк, учителката Ина Анатолеуна, Аляксей беше принуден да я закара в Барауляни. На ръцете на безработния писател останаха три деца. Книгите му, които трябваше да излязат скоро, бяха оперативно изхвърлени от издателските планове. Парите свършиха, както свършиха и всякакви надежди да се появят. Карпюк взе назаем от мене, но аз също не бях богат и написах в литфонда (литературния фонд - бел. прев.) заявление за еднократна помощ - за приятеля. На него помощи вече не му даваха. Понякога, във вечерните часове се срещахме някъде тримата - Карпюк, Клейн и аз, обмисляхме какво да правим. Клейн го съветваше да не се примирява - да се бори, да пише, истината е на твоя страна. Но на кого му беше потребна истината на Карпюк?

Както после стана известно, в областното КГБ определили специален офицер, майор Хамин, който започнал "да фабрикува" за Карпюк криминално дело. Изключването от партията беше само начало - трябваше да вкарат човека в затвора.

Понеже Карпюк имаше от войната героична репутация, решили да го хванат именно по тази линия. Майорът отишъл в Полша, по военните следи на Карпюк, посетил Щутхоф, където бил затворен и откъдето избягал, търсел компромат и документи. И разбира се, използвал своята фантазия - съчинил, каквото не му достигало. Да съчиняват умееха, бяха образовани. Само някогашните чекисти имаха ограничено въображение и караха затворниците сами да си измислят престъпления. Тези ги съчиняваха сами.

Мина малко време и, както после разбрахме, председателят на тогавашния Комитет по държавна сигурност на СССР Андропов докладвал в ЦК на КПСС: "Комитетът по държавна сигурност на Беларус има сведения за нездрави настроения сред беларуските писатели - члена на КПСС Карпюк и Биков... Карпюк разпространява нелегално сред своите познати всякакви пасквили като книгата на Гинзбург-Аксьонова "Стръмен маршрут" и други. Влияе отрицателно на младежите. Под негово въздействие студентът от Гродзенския пединститут (педагогически институт - бел. прев.) Малашенко пише стихотворения, пропити с песимизъм и упадъчност, някои от тях съдържат вреден политически смисъл... Възгледите на Карпюк до известна степен се споделят от Биков, автор на тенденциозната повест "Мъртвите не ги боли"... В днешно време от Биков се интересуват идеологическите центрове на врага. Това личи преди всичко от кореспонденцията му със сътрудника на затворения сектор на "Народно-трудовия съюз" (политическа организация на руските емигранти, пълно наименование: "Народно-трудов съюз на руските солидаристи", съществува и днес - бел. прев.), който се занимава с неговата антисъветска обработка. С Биков се е свързал италианецът Поджи, който се подозира в принадлежност към специалните органи на врага... Комитетът за държавна сигурност на Беларус със санкция от ЦК на компартията на републиката готви мероприятия, насочени към предотвратяване на възможни вражески акции от страна на посочените лица".

(Следва)

вторник, март 29, 2016

Нобелови лауреати – Джордж Ричардс Майнът

Джордж Ричардс Майнът (George Richards Minot), 2 декември 1885 г. – 25 февруари 1950 г.

Нобелова награда за медицина и физиология, 1934 г. (Заедно с Джордж Уипл и Уилям Мърфи)

(За откритията, свързани с употребата на черния дроб за лекуването на анемията.)

Джордж Ричардс Майнът, американски хематолог и патофизиолог, е роден в Бостън, в семейство, известно в Нова Англия със своите интелектуалци и лекари, чиито предци са емигрирали от Англия през 1630 година. Майнът е най-големият от трите сина на Елизабет (Уитни) Майнът и лекаря Джеймс Джаксън Майнът. Родителите, като смятат, че момчето има крехко здраве, го водят през зимата във Флорида или Калифорния, където у него се развива траен интерес към историята на естествознанието. Още в юношеска възраст Майнът публикува две статии за пеперудите.

След като учи в привилегировани частни училища в един от престижните райони на Бостън, Майнът постъпва в Харвардския университет и през 1908 г. получава степента бакалавър по изкуствата, а след четири години - медицинска степен. Като студент по медицина Майнът работи в клиника за амбулаторни болни и именно тогава започва да се интересува от хематология - науката за кръвта. Един от неговите учители в Харвърд е Хомер Райт, лекар, който разработва методика за оцветяване на препарати при изучаване на кръвта под микроскоп. Като стажант в Масачузетската обща болница Майнът изучава болестите на кръвта и до края на живота си не губи интерес към проблема за храненето на болните от анемия. През 1913-1915 г. работи в болницата "Джонс Хопкинс" в Балтимор (щат Мериленд) като лекар към лабораторията на Уилям Хоуел - физиолог, който проучва процеса на съсирването на кръвта. Работата на Майнът по съдържанието на антитромбин в кръвта помага на Хоуел да синтезира противосъсирващия препарат хепарин.

През 1915 г. Майнът е зачислен на щат в Харвардското медицинско училище; едновременно с това постъпва на работа в Масачузетската обща болница като асистент по медицина. Атмосферата в болницата способства за използването на научни методи в клиничната медицина. По време на изследванията си Майнът и професор Роджър Ли откриват, че при образуването на тромби участват тромбоцитите - малките кръвни пластинки. Майнът определя също така характерните признаци на различните видове анемия; особен интерес у него предизвиква злокачествената анемия. С намаляването на съдържанието на еритроцити до опасно равнище у болните със злокачествена анемия се появяват признаци на това, което тогава наричат разреждане на кръвта (хидремия). Предполага се, че причина за подобно състояние е неизвестен фактор, отговорен за разрушаването на еритроцитите. Болестта протича с неочаквани рецидиви, терапията с арсен или спленектомия (премахване на далака) носи само временно облекчение: друго лечение няма и почти винаги неизбежно настъпва смърт. Като работи в болницата "Джонс Хопкинс", през 1914 г. Майнът забелязва, че по време на ремисии в кръвта постъпват голямо количество ретикулоцити (млади еритроцити). Той достига до извода, че повишаването на количеството ретикулоцитите е признак на клинично оздравяване. След няколко години се оказва, че това наблюдение има важно значение.

По време на Първата световна война Майнът проучва анемията, настъпила у промишлени работници, които са били подложени на отравяне под въздействието на химични вещества. През 1917 г. е назначен за главен лекар в Мемориалната болница "Колинс П. Хънтингтън" - клиинчен център за ракови изследвания в Харвард - и продължава да изучава храненето на болните от злокачествена анемия.

През 1921 г. заради развиващ се захарен диабет здравословното състояние на Майнът се влошава.Това става една година преди Фредерик Грант Бантинг и Чарлз Бест да открият инсулина. Основен метод за лечение на болестта по това време е малокалорийната диета, но бостонският специалист в областта на захарния диабет Елиът Джослин успява да намери за своя пациент през 1922 г. първите порции току-що произведен инсулин. Строгата диета и инжекциите инсулин продължават за дълги години живота на Майнът.

През 1921 г. той се запознава с група лекари, които се занимават с частна практика. Един от тях, Уилям П. Мърфи, по-късно ще стане негов сътрудник. След две години Майнът оглавява медицинските служби в Мемориалната болница "Хънтингтън" и е зачислен на щат в болницата "Питър Бент Бригем" в Бостън. По това време неговият интерес към злокачествената анемия започва да става по-отчетлив. Предишните му наблюдения за диетата го убеждават, че "някои видове храни могат да бъдат полезни за болните от злокачествена анемия". В своите предшестващи изследвания Майнът наблюдава крайно небалансирано хранене у мнозина пациенти със злокачествена анемия. Освен това той отбелязва, че симптомите на злокачествена анемия са сходни със симптомите на спру, пелагра и редица други форми на анемия, излечими с помощта на диета.

Между другото Джордж Х. Уипл, познат на Майнът от болницата "Джонс Хопкинс", завършва своите експерименти, по време на които отначало предизвиква у кучета кръвоизлив и анемия, а след това изяснява какви видове храни помагат за възстановяване на количеството на еритроцитите. Той установява, че макар някои видове меса (овнешко, говеждо), а също и зеленчуци да са достатъчно ефективни, най-добро терапевтично въздействие оказва употребата на черен дроб. След като Майнът включва суров черен дроб в състава на диетата, която предписва на частните си пациенти и се убеждава, че здравословното им състояние се подобрява, той и Мърфи започват да я въвеждат в менюто за хранене на хоспитализираните болни. През 1926 г. на конференция на Асоциацията на американските лекари те съобщават, че у 45 болни "в продължение на две седмици се забелязва явно клинично подобрение". За това подобрение свидетелства съща така увеличаването на броя на ретикулоцитите, но за да се постигнат добри показатели, болните трябва да консумират половин фунт (около 225 грама - бел. прев.) черен дроб на ден.

Работещият в Харвардския университет специалист по физическа химия Едуин Кон получава и пречиства екстракт от черен дроб, пригоден за перорално и венозно използване. Петдесет-сто пъти по-силен по въздействие от черния дроб, екстрактът се оказва не само прост за използване, но и по-евтин. Увеличаването на ретикулоцитите у болните е показател за определянето на силата на действието на предписвания препарат. Когато екстрактът от черен дроб започва да се произвежда от фармацевтичната промишленост, надзорът за стандартизацията на произвежданите партиди е възложен на новосъздадения Харвардски комитет по злокачествена анемия, в чийто състав влиза и Майнът. През 1936 г. той става член на Консултативния съвет по профилактика на анемията, организиран от Фармакопеята на Съединените щати за определяне на стандартната дозировка на екстракта с помощта на специфичната реакция на ретикулоцитите, използвани като показател за силата на действието на всеки изготвен препарат

През 1928 г. Майнът е назначен за професор по медицина в Харвардския университет и едновременно с това за директор на Мемориална лаборатория "Торндайк" в Бостънската градска болница. Като заема тези два поста, той продължава да проучва различните форми на анемията и болестите, обусловени от неправилно хранене; като се занимава със студентите медици, Майнът ги подтиква да проявяват интерес към социалните и икономическите аспекти в живота на пациентите, провежда с медици от други страни на света многобройни съвещания, засягащи болестите на кръвта.

Когато Майнът получава Нобеловата награда, живи са все още три четвърти от 45-те болни, които започват да се лекуват преди осем години. Едва през 1948 г. е установено, че причината за злокачествена анемия е недостигът на витамин В12, съдържащ се в черния дроб и стимулиращ образуването на ретикулоцити.

В началото на 40-те години у Майнът се появяват признаци на съдови и неврологични усложнения на захарния диабет, след което през 1947 г. получава инсулт и остава завинаги частично парализиран. Като напуска поста директор на лабораторията "Торндайк" през 1948 г., той продължава да се интересува активно от медицински изследвания. Освен това Майнът е консултант в Бостънската градска болница (1928-1948 г.), в болницата "Питър Бент Бригем" в Бостън (1928-1950 г.) и в болницата "Бет Израел" в Бостън (1928-1950 г.).

През 1915 г. Майнът се жени за Мариен Линзи Уелд, семейството има две дъщери и един син. Страстен любител ветроходец и градинар, Майнът е увлечен също така сериозно от филателията и обича да наблюдава природата. В. Б. Касл, един от неговите сътрудници в Харвард, смята, че Майнът е "по природа натуралист, който се интересува от цветя, насекоми, но също така и от всички аспекти в живота на неговите пациенти наред с техните емоционални и социални проблеми". Майнът умира в Блуклайн, щат Масачузетс.

Сред многобройните награди на Майнът са медалът Кобер на Асоциацията на американските лекари (1929 г.), наградата Камерън и почетното право да чете лекции в Единбургския университет (1930 г.), медалът Моксон на Лондонския кралски колеж на лекарите (1933 г.) и медалът "За изключителни заслуги" на Американската медицинска асоциация (1945 г.). Той е член на Американското дружество за клинични изследвания, на Асоциацията на американските лекари, на Американската клинична и климатологична асоциация, на Американската академия на науките и изкуствата, на Националната академия на науките. Членува също така в Американската медицинска асоциация, в Американския колеж на лекарите и в Американското философско дружество. През 1928 г. Харвардският университет му присъжда степента почетен доктор.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/minot.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

------------------------------------

Предишните статии можете да намерите в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“.

понеделник, март 28, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 65

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

65. БАРАДУЛИН. АЛЕКСАНДР ТРИФОНОВИЧ

Веднъж, преди да настъпи пролетта, ме навести моят ушацки земляк Ригор Барадулин. Дойде с младата си женичка, усмихващата се и благоразумна Валя. В Горадня живееше неговата тъща, но заради тясното ѝ жилище се беше настанил в хотел "Ньоман". Този хотел и ресторантът към него отдавна бяха станали за нас "фатални", не му провървя там и на Ригор, който вечеряйки, естествено, се натрови. И ми позвъни за помощ. Оказа се, че нямам специални лекарства, и се наложи да лекувам своя земляк с примитивен калиев перманганат. Когато е от добри ръце, ще помогне, шегуваше се Ригорка, гълтайки червения боклук. И наистина - помогна. Поговорихме си добре двамата, а след това поляхме авансово неговото оздравяване. Ригор беше майстор в тази работа и неговият остър по природа ум ставаше в такъв случай още по-остър. Изобщо чувствителен по отношение на хората, той понякога достигаше в своята чувствителност някаква подсъзнателна дълбочина и проникновеност, виждаше наистина всекиго както се гледа през стъкло. Той направи изчерпателна характеристика на много от моите приятели и врагове и като го слушах, единствено се удивявах как не съм забелязал тези неща по-рано. Всичко това беше така, защото може би живеех встрани, в провинцията, и познавах слабо литературните среди. Тези среди съществуваха и функционираха според свои собствени, невидими за външните хора правила, без усвояването на които няма да постигнеш нищо. А аз си мислех наивно, че нещата зависят само от литературата, от качествата на едно или друго произведение. Оказа се обаче, че зависят и от неговия автор, от неговите приятели по чашка и особено от отношенията му с началството. Веднъж в края на работния ден в редакцията иззвъня телефонът и завеждащият отдела Леанид Дзянисау ми предаде слушалката. Кой? - Не зная. Казах си името и чух глуховат разсъдителен глас: "Говори Александр Трифонович". (Уплаших се, помислих си, че е Твардовский, но защо е в Горадня?") Но не, оказа се, че е друг Александр Трифонович - новият секретар на ЦК на КПБ (Комунистическата партия на Беларус - бел. прев.) по идеологията Кузмин. Иска да се види с мене, но неофициално, може би да се поразходим вечерта по улиците, да си поговорим? Беше лято, времето навън беше хубаво. Разбрахме се да се срещнем.

Това беше моята първа среща с този човек, който разколеба в съзнанието ми по-рано установената представа за партийните функционери от всички без изключение рангове. Вървяхме по тихите горадзенски улички близо до двата исторически замъка и Александр Трифонович разказваше с тих глас за своята война, как бил на фронта летец щурман на бомбардировач, как трябвало да лети и как бил свален. Разказа за случките си с особистите, които - като навсякъде - действали усърдно и в авиацията. Оцелял през войната само защото бил тежко ранен и го уволнили. Започнал цивилния си живот като инвалид, малко по малко преминал на партийна работа и ето че се добрал до ЦК. Сега ръководи идеологията, за която обаче не решава нищо, защото всичко във връзка с нея е вече решено - отдавна и завинаги. Относно виждането за войната в моите произведения е изцяло на моя страна, но като партиен функционер, за съжаление, не може да каже това публично. Аз само вдигах рамене - какво пък, благодарен съм и за това признание.

На мене никога никой, дори секретарят на редакционната партийна организация, не ми беше казвал, че е на моя страна. Макар че той също беше ветеран от войната, бивш фронтовак. Други понякога ми говореха в очите, че са против моите "писания", повечето, наистина, мълчаха мъдро.

След тази моя среща с ОТК (Отдела за технически контрол - бел. прев.), както му казваха за пред очи, си създадохме дружески, почти приятелски отношения. С каквото можеше, Кузмин се стараеше да ми помогне, също така и на Алес Адамович, който скоро се оказа без работа, изгонен от Московския университет. А и на мнозина други.

(Следва)

неделя, март 27, 2016

Нобелови лауреати – Джордж Хойт Уипл

Джордж Хойт Уипл, 28 август 1878 г. – 1 февруари 1976 г.

Нобелова награда за медицина и физиология, 1934 г. (Заедно с Джордж Майнът и Уилям Мърфи)

(За изследванията си в областта на лечението на черния дроб при болните от анемия.)

Американският лекар и патолог Джордж Хойт Уипл е роден в Ашланд (щат Ню Хемпшир) в семейството на Франсис (Хойт) Уипл и Ашли Купър Уипл, лекар с обща практика. Живеейки в селска местност, момчето обиква за цял живот лова, риболова и пътешествията. Още като ученик в местното общообразователно училище, Уипл е уверен, че ще стане лекар. Тази увереност живее в него през годините, докато учи в средното училище в Тилтън, където ходи всеки ден с влака. Във Филипс Академи (Андовър) Уипл слуша курсове по биология, химия и физика, готвейки се да постъпи в Йейлския университет.

Като постъпва в университета, Уипл изучава различни дисциплини и участва в студентските състезания по гребане. Завършва университета със степен бакалавър по изкуствата през 1900 г. За да задълбочи медицинските си знания, учи една година математика и естествени науки във Военната академия "Холбрук" в Осининг (щат Ню Йорк), а през свободното си време изучава "Анатомия"-та на Грей. През 1901 г., четири години след постъпването си в медицинското училище "Джон Хопкинс", Уипл заема там мястото на хоноруван преподавател, което му дава възможност да продължи научните си занимания.

След като получава през 1905 г. медицинска степен, Уипл става асистент по патология в "Джон Хопкинс", а след две години заминава за Панама да проучва тропическите болести.

След връщането си от Панама, Уипл започва да работи с Джон Спери, който изследва възстановителните процеси в чернодробните клетки, като уврежда черния дроб на кучета с хлороформ. В резултат от това кучетата развиват жълтеница, състояние, при което кожата и склерите придобиват жълтеникав цвят поради излишъка на жлъчка, секретирана от черния дроб и участваща в храносмилането. Източник на жлъчката е нормалното разпадане на хемоглобина, дихателния пигмент на еритроцитите, съдържащ желязо.

Уипл съсредоточава своите изследвания върху проблема за връзката между чернодробните клетки, образуването на жлъчка и разпадането на хемоглобина. По това време се смята, че жлъчните пигменти се образуват изключително от хемоглобина на еритроцитите и че процесът на образуването на жлъчните пигменти става единствено в черния дроб. Уипл обаче се усъмнява, че черният дроб е единственият орган, който синтезира жлъчка. През 1911 г., като посещава лабораторията на Ханс Майер във Виена, Уипл овладява техниката на поставяне на фистула на Ек, посредством която кръвта от чревния тракт се шунтира и преминава, заобикаляйки черния дроб. Като съчетават метода на Ек с лигиране на чернодробните артерии, Уипл и талантливия студент по медицина Чарлз В. Хупър успяват да изключат черния дроб от кръвоносната система. Те наблюдават как въведеният в кръвоносното русло хемоглобин се превръща за 1 или 2 часа в жлъчни пигменти. Дори при прекратяване на кръвния поток в далака и чревния тракт хемоглобинът пак се превръща в жлъчни пигменти за сметка на разпадането си в кръвоносното русло. Така Уипл и Хупър доказват, че в експериментални условия е възможно образуването на жлъчни пигменти без участието на черния дроб, но в жизнени условия черният дроб играе главна роля за тяхното секретиране.

През 1914 г. Уипл става председател на Фондацията Хупър за медицински изследвания към Калифорнийския университет в Сан Франциско. Продължавайки там изследванията на жлъчните фистули, той осъзнава, че е необходимо да се изясни процеса на образуване на хемоглобина, за да се разбере неговото превръщане в жлъчни пигменти. През 1917-1918 г. Уипл, Чарлз Хупър и Фрида Робинс, като предизвикват у кучета анемия с кръвопускане, забелязват значително повишаване на равнището на хемоглобина в кръвта след хранене на животните с черен дроб.

През 1920 г. Уипл става декан на медицинското училище към Калифорнийския университет, а една година по-късно е назначен за декан на новия медицинския комплекс към Рочестърския университет (щат Ню Йорк). Като идва в Рочестър обаче, Уипл открива, че комплексът все още се проектира, и затова му се налага да участва в създаването на училището още от ранните му етапи. Заедно с Уипл в Рочестър отиват неговият колежка Фрида Робинс и група учени, които изследват анемията при кучетата. През периода от 1923 до 1925 г. Робинс ръководи изследванията на хемоглобина, а Уипл изпълнява административни задължения. Изследователите усъвършенстват дотолкова техниката за обезкръвяване на кучета, че могат да предизвикат у тях продължителна анемия. С помощта на тази техника те довеждат съдържанието на хемоглобина до 1/3 от нормата и да продължават да поддържат анемията. Като хранят кучетата с различни продукти в определени порции, те могат да оценят повишаването на равнището на хемоглобина. След откриването през 1925 г. на новото медицинско училище Уипл започва да отделя повече време за експерименти. През следващата година заедно с компанията "Ели Лили" е получен екстракт от черен дроб за лекуване на анемията у човека. Макар че патентът принадлежи на компанията, Уипл, който тестира и стандартизира екстракта, използва авторския си хонорар от неговата продажба за финансиране на допълнителни изследвания.

Работата на Уипл с анемизирани кучета ляга в основата на успешното използване през 1926 г. от Джордж Майнът и Уилям Р. Мърфи на черен дроб за лекуване на болни от пернициозна анемия, която по това време е неизлечима болест. (Когато дава през 1918 г. черен дроб на болни от пернициозна анемия, Хупър, колегата на Уипл, забелязва подобрение на тяхното състояние; но му се налага да прекъсне опитите, след като други клиницисти започват да му се присмиват).

При пернициозната анемия, за разлика от другите нейни форми, се нарушава образуването на нови еритроцити. Причините за това по онова време остават неизвестни. През 1934 г. Уипл предполага, че този фактор вероятно се намира в стромата, белтъчната основа на еритроцитите. След 14 години други изследователи го идентифицират като витамин В12; още по-късно е доказано, че витамин В12 е необходим за правилното разположение на дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК), кодираща структурата на еритроцитите.

В един от своите трудове Уипл разглежда влиянието на черния дроб върху състоянието на кръвната плазма. Като използва аминокиселини, белязани с радиоактивни вещества, той открива, че черният дроб постоянно изработва плазмени белтъчини, които преминават от кръвта в тъканите на човешкия организъм. При експериментите се използват радиоактивни изотопи на желязото за изследване на метаболизма на хемоглобина и радиоактивни изотопи на кобалта за изясняването на ролята на В12 за образуванеот на еритроцитите. Освен това научните интереси на Уипл се разпростират върху таласемията, рядка разновидност на анемията, поразяваща жителите на Средиземноморието. Той е също така първият изследовател, който идентифицира едно рядко чревно заболяване, при което се отлагат липиди в слизестата обвивка на тънките черва (наречено по-късно болест на Уипл).

Като напуска през 1952 г. длъжността декан на медицинското училище към Рочестърския университет, в което са подготвени повече от 12 хиляди студенти по различни специалности, Уипл продължава да работи в училището на друга длъжност. През 1963 г. основава библиотечен фонд в размер на 750 хиляди долара, благодарение на което общият университетски фонд, главен разпоредител с който е той, се увеличава да 1.5 милиона долара.

През 1914 г. Уипл се жени за Катрин Бол Уорнинг, учителка по музика. Семейството има син и дъщеря.

Уипл е награден с медала Кобър на Асоциацията на американските лекари (1939 г.), с медала Джеси Стивънсън-Коваленко на Националната академия на науките (1962 г.) и медала "За изключителни заслуги", който му връчва президентът Джон Ф. Кенеди (1963 г.). От 1927 до 1943 г. е попечител на Рокфелеровия фонд, а от 1936 до 1953 г. е член на управителния съвет на директорите на Рокфелеровия институт за медицински изследвания. През 1953-1960 г. е вицедиректор на съвета на попечителите. Уипл е член на Американското дружество на патолозите и бактериолозите, на Американското дружество по експериментална патология. Удостоен е с почетни степени на Калифорнийския и Йейлския университет, на университетите в Колгейт, Тулан и много институти.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/whipple.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

------------------------------------

Предишните статии можете да намерите в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“.

събота, март 26, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 64

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

64. ЮБИЛЕЯТ НА ЛЕНИН

В тази атмосфера наближи 100-годишният юбилей на Ленин, за който се готвеха все едно за окончателната победа на комунизма. В градове и села се провеждаха събрания, пленуми, ленински симпозиуми. В Съюза на писателите по този повод организираха тържествен пленум, отидохме с Карпюк. Аз поседях малко и си тръгнах - безпартийни приятели ме поканиха на угощение. Карпюк се записа за изказване. Току-що преди това в страната беше проведен ленински съботник, репортажи за който се печатаха по всички вестници и Карпюк направи от това тема на своето изказване. Накрая той каза: "Ние знаем как Владимир Илич е участвал в съботниците, с кого е носил трупи. Но с кого е носил трупи Леонид Илич (Брежнев, генерален секретар на Централния комитет на Комунистическата партия на СССР, фактически ръководител на Съветския съюз - бел. прев.), това "Правда" не ни каза. Или може би Брежнев не е участвал в ленинския съботник - нека ни отговорят". Марцалеу, който стоеше в президиума, чак се разтресе от тези думи и в края на пленума каза, уж между другото: "Що се отнася до изказването на Карпюк, този човек започва да ни лази по нервите".

След известно време същият Марцалеу и неговият помощник Гниламьодау дойдоха в Горадня да въвеждат ред в местния отдел на писателите. След основен разговор в обкома започнаха да ни викат един по един в Дома на Ажешка. Първа извикаха Данута, която излезе след доста време оттам с разплакани очи. Дори не искаше да каже какво са я питали. Следващият бях аз. Разговорът беше обичаен - питаха какви са причините за конфликта ми с местните власти и четяха морал. Когато разказах за машинациите на КГБ, Марцалеу чак се уплаши: "А това на всички ли го казахте?" Не съм, отговорих, но на някои го казах. На кореспондентите от Москва и Варшава също. Карпюк го питали какви са причините за отношението му към обкома, на което Аляксей отговорил: "Както те към нас, така и ние към тях. Наградиха Улянович с юбилеен ленински медал за изкуствено осеменяване на кравите, а да наградят мене и Бикау за войната - не се сетиха".

В края на учебната година се случи конфликтна ситуация с по-малкия ми син. Обади ми се по телефона директорката на училището, много принципна дама с характерната фамилия Сукачова (на беларуски и руски "сука" означава "кучка" - бел. прев.) и поиска да отида веднага там. Не отидох, най-напред попитах моя Васил какво е забъркал. Той, естествено, се противеше, нищо, казваше. Но постепенно всичко се изясни. На ленински урок в 4 клас, когато говорили за Илич, синът ми си промърморил една рима: Илич - стари хрич (Илич е старчок - бел. прев.). Чула това неговата бдителна съседка и веднага вдигнала ръка, за да го каже на учителката. Ужасена, учителката вдигнала сина ми, който, разбира се, не си признал. Нещата стигнали до директорката, доложили в горкома и още някъде. Раздухаха политически скандал, поискаха ми писмено обяснение. Като жалех сина си, който беше заплашен от изключване, написах нещо, оправдавах себе си и оправдавах него. Всичко това в общи линии беше противно и позорно.

Стана така, че вече другарувах малко с някого от Горадня. Всичките ми познати бяха заети с лични дела, а най-вече - бояха се да контактуват прекалено много с изпадналите в немилост писатели. Понякога се срещах с Барис Клейн, когато нямаше работа в института. Клейн имаше доста проницателен аналитичен ум, разбираше от политика. И от култура също. (Разказваше как някога учил в един клас с Ролан Биков, а сега съдбата го събрала с друг Биков.) Не се интересуваше много от беларуска литература, но това е на когото както му е дадено.

Една вечер той дойде в жилището ми, поседяхме малко и аз тръгнах да го изпратя до дома му. Най-важната част от разговора, разбира се, запазихме за това време. Клейн живееше наблизо, в центъра на града, до затвора. Стигнахме до единия край, след това до другия. Беше вече тъмно, на улицата срещахме малко хора. До самия му вход изведнъж пред нас изникнаха трима, заградиха ни минаването. Отначало даже не разбрахме защо застанаха на нашия тесен път и тогава получихме по един удар в лицето - аз и Барис. Очилата на Барис паднаха на земята, а аз извиках сдавено: "Какво има?". И отново ни удариха - втори път. Тогава започнахме да викаме - по цялата улица. Единият бързо мина на другата страна, където вече стоеше третият от групата. Последният се приближи изведнъж плътно до нас, каза тихо "Извинете, момчета!" и се отправи към другите двама.

Помогнах на Барис да намери в тъмното очилата си. Ядосани, постояхме още малко, като гледахме как тримата тръгнаха бавно по посока на затвора. Какво да правим по-нататък? Наблизо имаше управление на милицията, срещу него беше управлението на КГБ. Но не отидохме там. Изобщо не отидохме никъде, нито тогава, нито на другия ден. Разбрахме чие дело е това и че е напразно да се оплакваме. А и не бяха ни били много силно - не останаха синини. Барис смени стъклата на очилата си, а аз изобщо минах без загуби. Оставаше само да благодарим на Бог и да чакаме нови приключения.

След един ден позвъних в Менск на Матукоуски, разказах му какво става при нас. Микалай Ягоравич повъздиша в слушалката и каза, че трябва да се преместя в Менск. В Горадня ще те изядат. Или ще те убият, което също не е за предпочитане... Но в Менск, където съвсем скоро бях ходил, не беше по-добре. Кислик и Тарас разказваха как в Академията [на науките] разгромили групата на националиста Прашкович, за политика изключили и изгонили от вестника Винаградау, съпруг на писателката Вакулоуска. В Съюза на писателите, където наминавах, можеше да се размени някоя дума май само с приветливия Толя Вярцински, който отдавна се отнасяше към мене дружелюбно.

Адамович живееше в Москва, където караше курсове аз сценарист. (Притрябвали му бяха тези курсове. Колкото да избяга от Менск.) Не беше лошо да намина към "Маладосць", но от известно време напъхаха редакцията в зданието на ЦК на ЛКСМБ (Ленинския комунистически съюз на младежта на Беларус - бел. прев.) с неговия строг пропускателен режим, който не можех да понасям. Позвъних на Нил Гилевич. Този човек и поет уважавах отдавна най-напред за неговата твърда национална позиция, която обаче му се отдаваше все по-трудно. Особено след като най-сетне стана партиен член. На чашка с него в уютната му кухня човек можеше да си отпусне душата, да се наговори на родния език. Което и правех напоследък, когато се намирах в Менск.

(Следва)

петък, март 25, 2016

Денят на победата

Автор: Виктор Шендерович

Превод от руски: Павел Николов

Когато нашите победиха, всички въздъхнаха с облекчение.

Никой в действителност така и не разбра кого именно са победили, но след шест месеца мятане на бомби това вече не беше важно.

Главното е, че болният най-сетне се успокои и приклекна до голямата саксия с фикуса. Изпадна в депресия, слава на небесата, след маниакалната фаза. Обиди се на мирозданието, седна и гледа изпод вежди.

Но нищо, че гледа изпод вежди. Важното е, че не бяга по етажа с острата си фаза, безпрецедентните си размери и инфантилния си военно-промишлен комплекс. И това бива.

Разбира се, би трябвало да вържат пациента за всеки случай право за леглото, но такива санитари във вселената не се виждат. Така че кажете благодаря на текущия момент.

- Как е там?

- Седи, идва на себе си.

- Е, слава богу.

А пациентът наистина се е изтощил не на шега. Половин бюджет шитна за истерията. И какви вътрешни усещания изпитва сега, си е негова лична работа, нали?

О! Заговори.

- Чичо Сам, мога ли да кажа, че съм победил?

- Победи, победи, седи си.

- А можем ли да го отпразнуваме?

- Много ли сте?

- Много! Шойгу, Рогозин, няколко Иванови…

- Разбира се, малки мои. Разбира се, празнувайте. В болничната стая – празнувайте на воля. Да ви пратя ли храна?

- Няма нужда!

- Добре, празнувайте така.

- Но ние победихме, разбрахте ли?

- Естествено, естествено.

четвъртък, март 24, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 63

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

63. СЧУПЕНИТЕ ПРОЗОРЦИ

Върнах се от Менск, където бях ходил заради една моя книга. Въпросът беше в това, че от няколко години издателство "Мастацкая лiтаратура" ("Художествена литература" - бел. прев.) бавеше издаването на две мои повести, даже не ги включваше в плана си. Когато казах това на завеждащия отдела Алес Бажко, той впери в мене невинен поглед: "А къде е ръкописът? Няма ръкопис". Преди три години занесох лично ръкописа в издателството и в същия кабинет го дадох на секретарката. Тя сложи папката в шкафа, към който погледнах механично и видях зад стъклото моя ръкопис. Ами ето го ръкописа! Бажко искрено се учуди: а ние толкова търсихме, търсихме... Така ръкописът беше намерен, но книгата все едно не излезе скоро...

У дома, на "Кошевой", още беше рано, светеше телевизорът и изведнъж - удар в прозореца, стъклото - на парчета, на пода парче тухла. Изтичах на улицата - никъде никого. На сутринта след тягостни размисли отидох в милицията, написах заявление. После ме накараха да го препиша, казаха, че ще разследват. Известно време чаках резултат, после престанах да чакам. Започнах да чакам други резултати, които и последваха. По това време Карпюк издейства от областното началство да поставят най-сетне телефони на писателите и това беше направено. Стана удобно да се позвъни някъде, не трябваше да се тича до пощата или до автоматите, които никога не бяха изправни. Но дойде друга беда, поне за мене. Започнаха да звънят - от Горадня, от Менск, от Москва или дявол знае откъде, - без да си казват имената. Това беше истински телефонен терор, явно организиран от някого. От кого, известно е. По всяко време на деня и нощта телефонът дрънчеше, аз скачах от леглото и чувах първия въпрос: "Докога ще подкопавате съветската власт?" Или: "Много ли ви плати ЦРУ да клеветите партията и Червената армия?" През деня често звънеше Дубавинкин - питаше вежливо за нещо, нещо уточняваше и ме поучаваше ненатрапчиво. Четеше ми морал. Същият морал няколко пъти ми чете един полковник от политуправлението на БВО (Беларуския военен окръг - бел. прев.), който се представи като кандидат на науките (наистина, не уточни на какви) и активен участник във ВОВ (Великата отечествена война - бел. прев.). С добре модулиран глас той доказваше напористо, че към темата за войната трябва да се подхожда много внимателно, за да не се изкриви ретроспективата. Самият той имал необикновено велики заслуги по време на войната, преживял е толкова, че ако го напише, ще стигне за "Война и мир". Но не пише, защото няма време. Цялото му време е погълнато от възпитанието на съветските войници, патриоти на страната си. Слушах тези глупости и си мислех дали това е сериозно. Дали този разговор не е самооправдание на човек, който някъде е сгрешил и сега се поправя? Като нашия редакционен Яркин. Той обичаше да си посръбва, понякога можеше да направи нещо пиян и поради това на следващото партийно събрание вземаше първи думата и пламенно се изказваше в подкрепа на поредното постановление на ЦК, обкома или горкома. За него не беше важно кого подкрепя, важно беше да подкрепи. Това му се зачиташе и го спасяваше до следващия ексцес.

Животът ми в Горадня, към който град се привързах, ставаше обаче все по-малко привлекателен. Стената на отчуждението между мене и редакционния колектив растеше все повече. (Макар че, ако разсъдим, можеше да бъде и по-лошо.) Длъжността ми си оставаше все същата - литературен консултант, но направиха заплатата ми на парче, започнаха да ми плащат само за отговорите, които пишех на авторите. За един месец се събираха копейки. Приятели там нямах, нямаше вече даже с кого да поговоря или да пийна. Валянцин Чекин, с когото бяхме някакви приятели, се отдръпна, другите, макар че не се отдръпнаха, се пазеха много. Във вестника, част от чийто тираж излизаше на беларуски език, не можеше да се чуе нито една беларуска дума. Всички разговаряха на руски. Освен един литературен работник - Вячаслав Кат, който упорито с всички, беларуси и руснаци, разговаряше само на беларуски, което често предизвикваше удивление. Но Вячаслав се интересуваше от беларуската литература, учеше задочно в БДУ (Беларуския държавен университет - бел. прев.), където слушаше лекциите на професор Навуменка. После, като се връщаше оттам, идваше в кабинета ми и загадъчно, като че ли със съчувствие гледаше към мене. Сещах се за какво става въпрос, но не питах нищо. Понякога в редакцията наминаваше бившият командир на батарея Иван Ушчапоуски, с когото завързахме добри отношения. Беше преживял не една военна беда, имаше добра памет и описа правдиво една не много весела страница от войната - гибелта на няколко наши армии край Вязма и Ржев, която официалната военна история странно премълчаваше. За жалост на автора не му достигаше литературна грамотност и аз, понеже ми беше жал за материала, записах всичко това литературно, което ми отне една цяла зима. После се опитвах да го дам на някое издателство, но напразно - не приеха ръкописа нито в Москва, нито в Менск. Така тези редки страници за кървавата военна истина останаха ненапечатани, за което искрено съжалявам и до днес.

Малцина от моите познати разказваха за своята война искрено, без да използват пропагандните кокили. Запомнил съм обаче фелдшера Хандобкин с неговите самоиронични разкази, как от Централния щаб на партизанското движение го изпратили партизанин - изхвърлили го с ритник от самолета и той, едва жив от страх, се приземил в "леговището на звяра". Някога нещо подобно разказваше и поетът Анатол Астрейка, който в началото на войната заедно с няколко други беларуски поети живеел в хотел "Москва", където издавали вестник "Да смажем фашистката гадина". Астрейка обаче не се задържал дълго, защото бил безпартиен, а там заседнали поети комунисти, които останали до края на войната. За своята героична работа, свързана с вдъхновяването на беларуския народ да се бори с нашествениците, те били наградени с бойния орден "Червено знаме". А Астрейка, който преживял не една партизанска блокада, получил медал. Наистина, Бог дели неравно. Още повече началството - дори по отношение на живота и смъртта.

На партийни и стопански мероприятия в областта със завидно внимание и удоволствие обсъждаха "идеологическата диверсия" на гродзенските литератори. Дори поискали отговор от секретаря на обкома по идеологията А. Улянович, който не знаел как да се оправдае, но обещал да "набие канчето" на Карпюк и Бикау. Една много ръководна дама явно имала желанието да оправдае Бикау със следния аргумент: какво искате от човек, който дори не е завършил ВПШ (Висшата партийна школа - бел. прев.), защото не е член на партията? Плюс това пие. На това възразили: ама Карпюк е завършил институт, даже Висшите литкурсове (литературни курсове - бел. прев.) и не пие. Къде гледа обкомът на КПБ (Комунистическата партия на Беларус - бел. прев.)?

За пиенето дамата имаше известно право - носех този грях. Особено по време на пътувания за различни писателски мероприятия. Помня как веднъж, на един пленум в Москва, седяхме с един мой приятел целия ден в бюфета, където, разбира се, пиехме. Но не само пиехме, но и доста актуално обсъждахме с двама украински ортодокси преследването на Виктор Некрасов.

Спорът се превърна в злостна кавга, ние се карахме (и пихме) до края на мероприятието. Така и не влязохме в залата. Това се случваше не един път в Менск и Карпюк даже ходеше да се кара на моите приятели, че напиват Бикау. Мълвата постепенно градеше образа ми на лентяй и пияница. Аз не рушах този образ, поддържах го като известна защита срещу това, което можеше да сполети един отговорен, здравомислещ и трезвен човек. И сполетя не един. А мене някак си ме подмина.

В централните вестници се появи статия (или реч) на началника на ГЛАВПУР (Главното политическо управление - бел. прев.) на Съветската армия армейския генерал Епишев, в която наред с други руски автори (Евтушенко, Вознесенский и Аксьонов) беше сапунисан и Бикау. На поредното партийно мероприятие в Дома на офицерите, на което поканиха и Карпюк, Аляксей казал злостно: "Епишев като е генерал, да си командва армията и да не се навира в литературата". Тази негова реплика предизвика паника сред партийното ръководство на Горадня. Когато Аляксей отиде за пореден път в обкома, не го пуснаха да влезе. Назряваше нещо не съвсем обичайно.

(Следва)

сряда, март 23, 2016

Защо Марлон Брандо не приема наградата „Оскар“

Този, който прави на другите „предложения, на които не могат да откажат“ [1], изведнъж сам се отказва от най-желаната награда в света на киното. На 5 март 1973 година Марлон Брандо не приема наградата на Киноакадемията за най-добра мъжка роля – Вито Корлеоне, чиято роля играе във филма „Кръстникът“. И по много неочаквана причина.

На 45-тата церемония по връчване на наградите на Киноакадемията Брандо не се появява и изпраща вместо себе си една слабо позната актриса, представителка на индианците апачи с името Сашин Лекото перо.

Вечерта на 5 март 1973 година Лив Улман и Роджър Мур отварят плика и прочитат името на най-добрия актьор. Изведнъж на сцената се качва девойка, облечена в националната носия на апачите, с дълги и черни като смола коси. Мур протяга статуетката на Сашин. Тя го спира с жест, като му дава да разбере, че няма да приеме наградата. След това разгръща лист хартия, който държи в ръцете си, представя се и казва:

- Марлон Брандо ми повери честта да го представлявам на тази церемония и да ви кажа от негово име… че той, за съжаление, не може да приеме високата награда. Причина за това е съществуващото в днешно време в киностудиите отношение към американските индианци.

Публиката започва да шуми. Лекото перо навежда очи: „Простете“. Част от зрителите ръкопляскат, опитвайки се да ободрят девойката. След това тя казва още няколко думи, че не може да прочете цялото писмо на актьора, но ще го предаде непременно на пресата, като още един път се извинява, благодари на публиката и слиза от сцената. Това е.

Защо Марлон Брандо постъпва така?

До 1973 година, в продължение на няколко поколения, главните роли във филмите за индианци се играят от бели актьори. Но индианците не само са игнорирани и не са наемани в кинопроизводството – тях наистина ги презират, което възмущава Брандо до дъното на душата му.

На следващия ден пълният текст на писмото е публикуван в New York Times: „Нашата киноиндустрия – пише Брандо – носи тежката отговорност за унижението на индианците, както и цялото ни общество. Ние им се надсмиваме, изобразяваме ги като диваци, врагове и въплъщение на злото. Само си представете какво е за техните деца да растат в този свят. Когато индианските деца… видят какви представители на техния народ се изобразяват във филмите, на умовете им се нанася такава травма, каквато даже не можем и да си представим“. След този постъпка върху Брандо и Лекото перо се стоварва лавина от критика, както от колегите им, така и от страна на пресата.

Той не получава наградата „Оскар“ – награда, която се смята за връх в кариерата на всеки актьор. Но успява да привлече вниманието на 85-милионната публика върху проблемите на хора, които по същество са му далечни. Никога, нито дотогава, нито след това, нито един лауреат нито един път не се е отказал от наградата „Оскар“.

Постъпката на Марлон Брандо и до ден днешен остава един от най-впечатляващите епизоди в историята на тази филмова награда.

Превод от руски: Павел Николов

1. „Ще му направя предложение, на което не може да откаже“ – култова реплика на дон Вито Карлеоне от филма „Кръстникът“.

вторник, март 22, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 62

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

62. КАРПЮК И ГЕНЕРАЛ ГОРБАТОВ

Седейки в Дома на Ажешка, Карпюк прочел в "Новый мир" спомените на генерал Горбатов, където вниманието му привлякъл не разказът на генерала за кариерата му и за фронтовите му подвизи, а пестеливото съобщение, че генералът не пие. И никога не е пил. Поразен от това чудо, Карпюк пъхнал списанието в джоба си и се понесъл към гарата. Там, като не успял да каже даже на жена си, седнал в московския влак и на сутринта бил вече в Москва. След дълги преговори с полковниците от Генералния щаб получил адреса на Горбатов, който живеел до Никитские ворота (площад в Москва - бел. прев.). Карпюк позвънил на вратата и предупреденият от генщаба генерал го пуснал. Карпюк се представил вежливо - беларуски писател, ветеран от войната. Генералът сложил госта да седне на една малка маса и извадил от шкафа многостенна малка гарафа. Карпюк понечил да се възмути и казал, че генералът е написал в списанието, че не пие Оказало се, че наистина не пие, а гарафата е за госта. Тогава Карпюк стиснал горещо ръката на генерала, като го уведомил радостно, че също не пие. И му разкрил причината да дойде в Москва. Във всички страни по света има дружества на трезвениците, у нас няма. А между другото от пиянството има само вреда... И т. н. Затова трябва да се направи писмено обръщение към обществото, подписано от авторитетни хора, такива като вие и аз, и да се основе дружество. Текстът на обръщението вече е готов, ето - прочетете го...

Леко смутеният генерал прочел текста и въздъхнал тежко. Добро дело, казал той. Но кой ще подпише? Сред своите познати генерали не знае да има трезвеник. Може би сред писателите?..

Карпюк се замислил. Било му ясно, разбира се, че два подписа са малко за подобно обръщение, трябва да има трети. Но да бъде намерен сред писателите е също проблем. И изведнъж си спомнил за Адамович, който по това време беше в Москва на някакви курсове. (Стана доктор на науките, но продължаваше да учи.) Карпюк хукнал по Москва да търси Адамович. Търсил го цял ден до вечерта, обходил всички известни му редакции, звънил на всички познати. И разбрал, че Адамович заминава на същия ден за Менск. Тогава Карпюк си купил билет за вечерния влак и когато влакът тръгнал от Белоруската гара, започнал да обхожда вагоните. Обходил ги всичките, надникнал във всяко купе и близо до Смоленск наистина открил сънния Адамович. Той изслушал неговото предложение и казал: "Готов съм да вляза в дружеството. Но само с уговорката да го разваля отвътре". И легнал да спи. Карпюк наругал Алес и слязъл от влака. Сутринта пристигнал на Никитские ворота и обявил на генерала, че не е успял да намери трети трезвеник в Русия. Така високоблагородното дружество не беше създадено. Нито тогава, нито никога повече.

По-късно Карпюк разказваше, че се е свързал напразно с военните, па били те и генерали. Във своя живот се беше убедил, че с този народ е по-добре да си нямаш работа. По време на войната Карпюк командвал партизански отряд, после воювал на фронта, бил два пъти тежко ранен, но така и не получил офицерско звание. В същото време момченцата, които идваха от университета, така да се каже, бяха авансово лейтенанти. А някои и с награди, заслужени и не чак толкова. На Карпюк не му позволиха да получи дори заслужения от него военен медал.

Като намерил веднъж свободно време, той се заел да пише писма. Едното било до министъра на отбраната - да му дадат заслужения медал за превземането на Берлин, второто - до чичо му в Урал. Чичото отдавна пишеше, че живее зле, с продуктите е трудно, молеше за помощ. Така че племенникът му написал: махни го този руски живот, ела в Беларус, тук има достатъчно картофи. После още същия ден занесъл писмата на пощата.

И ето че след известно време тича от военкомата куриер, носи призовка. Карпюк се зарадвал - дали не е дошъл от министъра медал? Отишъл при полковника военком (военен комисар, началник на военкомата - бел. прев.). Той неизвестно защо гледа на кръв, а след това му подава лист хартия и казва: "На, чети". Карпюк чете на ум. "Не, на глас чети" - казва военкомът. А там върху бланка на Министерството на отбраната на Съюза на ССР е написано: "Заповядвам. Параграф първи. Да се извика гражданина А. Н. Карпюк и да му се обясни, че нямам с него родствени връзки и не съм негов чичо. Параграф втори. На гродзенския облвоенком (областен военен комисар - бел. прев.) полковник този и този за ниското равнище на политмасовата работа с личния състав обявявам порицание. Министър на отбраната: маршал на Съветския съюз Г. Жуков". "Разбра ли?" - пита военкомът. - След половин година се пенсионирам, кой сега ще ми свали това порицание? Или да ходя в оставка без пенсия? Ето какви ги забърка, мърляч такъв!"

Потиснат, с развалено настроение се върнал Аляксей у дома, където го чакало писмо от чичо му. Той му пишел с химически молив на лист от ученическа тетрадка: "Драги племеннико, ти там побърка ли се в тази твоя Горадня - какъв маршал съм ти аз на тебе и откъде да ти го взема този медал? Аз и в армията нито един ден не съм служил..." С чичото, разбира се, отношенията се изгладиха, а представянето на Карпюк за офицерско звание пропадна. Карпюк недоумяваше: какво толкова съм написал! Не съм го ругал маршала. И заради това до петдесет години да си остана редник? А тези, които по време на войната нито един път по жив немец не са стреляли, вече са майори от запаса. Като онзи там Гаурушка, който вареше в хутора самогон (долнокачествена ракия, изготвяна предимно от картофи и хляб - бел. прев.) за комбрига. Сега е член на бюрото на горкома (градския комитет на партията - бел. прев.) - възмущаваше се Карпюк. Тогава той все още не знаеше, че този бригаден самогоншчик ще му напомни за себе си...

(Следва)

понеделник, март 21, 2016

Снимки - 10

Досега в поредицата: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9.

1. Прага, 1968 година. А някои си въобразяват, че тези "картинки" са ги измислили СПЕЦИАЛНО българските соросоиди, за да ги рисуват СПЕЦИАЛНО по Паметника на съветската армия.


2.Катана. За нея в българския превод на "Шогун" пише: "Само те можеха да носят два меча: дългият с двете дръжки, с който убиваха..." Някъде да виждате две дръжки? Не зная как е на английски език, ама на български се казва "двуръчен меч", тоест - който се хваща с две ръце... А двете дръжки са моминска фантазия от някоя друга книга...


3. Култовата снимка на Ернесто Гевара е направена на 5 март 1960 в 12 часа и 13 минути в Хавана от фотографа Алберто Корда по време на траурен митинг. Интересното е, че Корда, който умира през 2001 година, не получава никога авторски права върху снимката, която се използва масово в целия свят, защото Куба не признава Бернската конвенция за интелектуална собственост.


4. На 4 март 1966 Джон Ленън заявява, че "Бийтълс" са по-популярни от Исус. В отговор - горят плочи на групата. Няколко века по-рано направо щяха да изгорят ливърпулската четворка. А всъщност Джон Ленън е бил прав...

5. 1800-годишен римски път в Африка. Кой ли му е рязал лентата?..


6. Пабло Пикасо с дъщеря си във Франция, около 1950-та година. "Всичко, което можеш да си въобразиш, е реално" (Пикасо).


7. 1950 година. Националният отбор по футбол на Индия. ФИФА не допуска отбора до световния шампионат, защото индийците трябвало да обуят обувки, а те много държали да играят боси като в Индия...


8. Президентите на Аржентина, Чили и Бразилия... Днес и през 1970 година... Сещам се тук, че някои нашенски демократи харесват МНОГО Пиночет... Защото избил МНОГО комунисти... Е, покрай МНОГОТО комунисти избил и МНОГО други съвсем невинни хора, ама когато си истЕнски български демократ, това е без всякакво значение...


9. Снимка от 1895 година на генерал-майор Хорейшо Робли с колекцията му от мокомокаи. Мокомокаите са изсушени глави на маори с традиционни маорски татуировки. Някога служели на маорите за платежно средство, като особено ценни станали по време на Мускетните войни (1807-1845), когато коренните новозеландци, снабдени с пушки и захвърлили лъковете, започнали да се избиват масово помежду си (историците говорят за около три хиляди военни похода и сражения).


10. Римейк имат не само филмите, но и плакатите. На първия долу, от времето на Сталин, пише: „Народите по света не искат да се повторят бедствията на войната“, думи – естествено – на Вожда. Отзад „народите по света“ веят червени знамена, на едното от тях пише на френски „Да живее СССР!“. На втория – всъщност това вече не е и плакат, а жива карикатура – надписът е съвременен (както и персонажът), много актуален: „Народите на Русия не искат да ядат“, а върху знамето пише „Вярваме на Путин“. На руски, разбира се – няма кой да го напише на френски, освен може би Марин льо Пен, ама тя пък от своя страна едва ли иска да се лиши като руснаците от капиталистическия салам и кашкавал…


неделя, март 20, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 61

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

61. ТАНКОВЕ В ПРАГА. КАРПЮК

Имах транзисторен приемник за къси вълни - японски "Панасоник", който едва ли не всяка нощ настройвах, хващах "Свобода" (българската редакция на същото радио се наричаше "Свободна Европа", днес не съществува, но радио "Свобода" продължава да предава на беларуски език - бел. прев.), Би Би Си и "Гласът на Америка". От всички тях обаче предпочитах "Свобода". Рядко ми се случваше да я чувам добре - заглушаваха я постоянно и плътно. Някои ме съветваха да търся подходящо място в жилището, до водопроводните тръби, да се опитам да настроя приемника извън града. Пробвах и така, и иначе - най-често не се получаваше нищо. Предавателите бяха на хиляди километри, а заглушителите - ето ги, в съседство, на края на града. Неуспешни бяха всичките ми опити и в онази нощ. А именно тогава ми се искаше да науча за събитията около Чехословакия, в която се беше прицелил "кръвожадният блок НАТО".

"Миролюбивият" Варшавски блок се готвеше да я спасява. Сутринта, както винаги, тръгнах за редакцията и на пешеходния мост над железопътната линия срещнах Клейн. Барис се оказа необичайно мълчалив, съсредоточен върху нещо и само измърмори: "Е, чу ли? Навлязоха. Танкове в Прага..." Това, разбира се, беше кошмарно. И едва тогава си обясних суматохата, която не ми даде да спя през нощта - по улиците ставаше нещо, движеха се автомобилни колони, чуваха се нечии гласове, тропаха входни врати и тичаха някакви хора. Оказва се, че е мобилизация, като по време на война. За помощ на предните части, които бяха навлезли в Чехословакия, в Горадзенска област се разгръщаше резервна армия. Вземаха запасняци, мобилизираха транспорт, в покрайнините във военните селища се формираха подразделения. Както се изясни по-късно, градските телефони през тази нощ били изключени. Тръгнахме с Клейн да отидем при Карпюк.

Още като наближихме Дома на Ажешка, където обикновено работеше Карпюк, чухме, че по цялата улица звучи предаване на Би Би Си, съобщаваше, че съветските войски атакуват Прага. На улицата имаше не малко хора, някои се спираха, слушаха, а повечето тичаха бързо нанякъде. Дръпнахме вратата на Карпюковия офис, не беше заключена, а в стаята на канапето лежеше Карпюк. Беше с пълна военна униформа, до него на масата лежаха портупеят му и брезентова полева чанта. Карпюк скочи бързо, разтърка очи. Изключихме транзистора. "Ох, холера, успах се" - каза мобилизираният армеец. Оказа се, че е бил цяла нощ във Фолюш (микрорайон на Горадня - бел. прев.) за формиране на частта му, сутринта дошъл тук и заспал. Следва бърза отправка на освободителен поход в Чехословакия. "И ти ще отидеш?" - попита Клейн. - "Задължително. А там ще напиша" - беше ясният му отговор. Карпюк тръгна бързо за сборния пункт и какво се случи с него по-нататък, стана известно след няколко дена.

Извели огромната механизирана колона с мобилизираните на шосето по посока на полската граница. Дошли началници от окръга, започнали да проверяват. Минали едни, други, трети. Карпюк седял търпеливо в каросерията на МАЗ-а. И изведнъж се появил началникът на политотдела на окръга генерал Дебалюк. "А този защо?" - кимнал той към Карпюк. Някакъв полковник започнал да обяснява нещо, но генералът не го изслушал: "Да слиза! Няма да ходи". Наложило се Аляксей да слезе от високата каросерия и да се добере до Горадня с попътни коли. Колоната заминала за Чехословакия без Карпюк.

Карпюк безусловно беше честен човек и може би дори искаше да бъде честен комунист. Но не знаеше как да бъде такъв. И изобщо - какво е това честен съветски човек. Сигурно е обаче, че не обичаше лъжата и не търпеше безпорядъка - било то в литературата, било то и в армията. Затова, като предал във Фолюш амунициите си, тръгнал край бодливата тел да огледа загражденията, не е ли оставено нещо забравено от неговите предшественици. И ето ти чудо! Видял в тревата три останали карабини. Чувствителен още от войната към цената на оръжието, той сложил карабините на рамо и ги понесъл към склада. Но складът се оказал вече затворен - всички заминали на фронта ("усе пайшлi на фронт" или на руски: "все ушли на фронт", популярен израз от времето на Втората световна война - бел. прев.). За да не хвърля карабините в гората, наложило се да ги отнесе в града, в щаба на армията. Там обаче оказали да ги вземат - не са от нашата част! А вече настъпила нощта и той бил принуден да занесе карабините вкъщи. Оттам ми се обади по телефона: какво, по дявалите, да правя? Казвам: зад къщата ти тече Ванючка, бухни там твоите карабини и това е. Той ме наруга: ти все едно не си служил в армията, не знаеш какво е оръжие. Зная какво е, казвам. С това оръжие е осран целият свят. Само твоите три карабини ги няма там... Не се разбрахме тогава с Карпюк, едва не се скарахме. На другия ден започна отново да разнася карабините, докато не му поискаха писмено обяснение: откъде, с каква цел ги е взел и т. н. Едва се измъкна от този конфуз, който сам си създаде.

Интересно е, че мене този път не ме мобилизираха. Може би причина за това беше моят братовчед, който според онази анкета "живее в Западна Германия". А може би още нещо. Между другото, за разлика от Карпюк, аз не се натисках да отида и си мислех: сигурно е по-добре, че го върнаха. Тези, които отидоха там, след това разказваха как ги държали за резерва на чешко-полската граница, чакали реакцията на блока НАТО, който така и не реагира. Това предизвика възхищение сред някои горадзенски среди - аха, изплашиха се от нашата Съветска армия! За чехите казваха: свобода им се приискала! Ето, ние живеем без свобода, но не се бунтуваме. А на тях - свобода! Още нещо! И така говореха не най-лошите и най-глупавите от нашите познати. А може би само говореха по този начин, а мислеха иначе? Но каква е ползата от правилните мисли, когато трябва да се изказват неправилно, извратено, обърнато. За да изкажеш честна мисъл и да не предизвикаш подозрение, явно трябваше да имаш много изкусен разум, който малцина от нас притежаваха. Ние бяхме прекалено простодушни в мислите си и праволинейни в действията си, от което и страдахме.

(Следва)