СЛУЖБОМЕР

вторник, май 31, 2016

Васил Хаджикимов, „МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ“ – VIII. Други факти и доказателства

Васил Хаджикимов от Ново село, Щип, Вардарска Македония - "Македонските българи", София, 1942 година

Обработил с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Предишни части: Предговор, Посвещение, I. Где е истината?, II. Един въпрос – много теории, III. Политически недоразумения, IV. Как поставят въпроса тесняците, V. Нация-народ-държава, VI. Разбор на понятията, VII. Българската нация.

VIII. Други факти и доказателства

Че македонските славяни са българи, това не отричаха по-рано и самите тесняци.

„Условията за развитието на обществените класи и революционното движение за България и за Македония бяха едни и същи. Ние знаем, че деятелността на нашите революционери не граничела само в България - Северна и Южна, но още по-несъмнено е и това, че резултатът, очакван за България, е бил очакван и за Македония. Нещо повече. Дори и македонеца е взимал деятелно участие в подготовката и организирането на революцията“*).

В първата среща на въстаналия роб и турския аскер [през] 1868 г., когато бива разбита четата на Караджата и х. Димитър, взимат участие и българи от Македония, между които историята е запазила имената на Божил Димитров, Спиро Джеров и Христо Македонски. С Ботевата чета минават десетки други. Първите комитети, ратуващи за съединението между Северна и Южна България, в която да бъде включена и Македония, се създават от македонци, между членовете на които се изброяват Пере Тошев, Гьорче Петров и други — по-късно станали водачи на мак[eдонското] освоб[одително] движение. В акта на съединението от 1885 г. и войната срещу сърбите участват 4 роти македонски българи.**) Много по-рано, поради това Македония бива включена в обсега на революционната дейност, започната от ЦК на българското привременно правителство, начело с боговдъхновения си апостол Левски. Малкото време обаче до Априлското въстание от 1876 година, непозволило тя да се свърже организационно с останалите революционни области в България. Впрочем, такъв е случая и с Софийския окръг, който даже и не се споменава от дейците по онова време, тъкмо поради тази причина, че не е бил подготвен да вземе участие в въстанията. Затова пък в духовно отношение, в резултат на черковните борби срещу фанариотите, обединили всички българи в едно, Априлското въстание дало израз на всебългарската общност в прочутия си манифест, подписан с кръвта на апостолите, в който се подчертава, че „денят на Априлското въстание е ден на българското на родно въстание в България, Тракия и Македония“***) И ако след Берлинския договор , по тактически причини, общо-българското нац[ионално] освобод[ително] движение се разпадна на македоно-одринско или чисто македонско, добруджанско и тракийско, заживели съобразно условията отделен самостоятелен живот, с това съвсем не се създадоха автоматически македонска, добруджанска или тракийска нации. Бащата на българския социализъм - Димитър Благоев, за когото въпросът за освобождението на Македония идва непосредствено след въпроса за собствената защита на социализма, смета, че всека партия, и особено тази на социалистите, требва да даде своята точна формула за разрешението на този въпрос. Тази формула, според Дим[итър] Благоев, за времето, е „автономията на Македония веднъж за винаги“. С нея българските социалисти са целили да отрежат домогванята на войнолюбивите среди, проповядващи тогава открито присъединението на Македония към България чрез една война, вместо чрез революция. „Македонската агитация, която не би си поставила за цел Македония за македонците веднъж за винаги, с основание ще възбужда подозренията на всички. Всеки би видел тогава, че зад нейния гръб стои некоя от малките балкански държавици“****) и значи, освобождението не ще може да се постигне.

В последствие тази идеология претърпява известни промени, за да стигне от лозунгите за Балканската федерация до тези на пролетарската диктатура и съветските балкански трудови републики.

Но в желанието си да насочат по този път мак[едонското] освоб[одително]. движение, те не си послужиха както днешните им побъркани последователи със създаването на една несъществуваща нова „македонска нация“, която да срещопоставят на действително съществуващата българска за някои евтини партийно-политически цели. Д. Благоев е родом от Македония и не би позволил това мизерно падение на българския социализъм. Той познава основно своята родина и не се свени да се нарича българин от Македония. Това положение е ясно и за всички останали водачи и сподвижници като Кирков, Кабакчиев, Клинчаров, Георги Димитров, Васил Коларов, В. Главинов и др. Ето защо, българските социалисти (тесни) бързат да признаят, "че македонска нация няма и че днес в Турция има само провинция Македония, която се населява от българи, турци, сърби, гърци, арнаути. цинцари и евреи“*****)

Че е така говорят и следните исторически факти:

1. В далечните времена, византийските писатели наричат населението, живущо в Македония, славяни. В последствие, в епохата на Симеона, те наричат същите славяни българи, а земята им България******).

2. В прочутата карта на Османската империя, излязла от ръката на френския етнограф Ами Буе през 1847 г., Македония е боядисана с българска боя*******).

3. Кузинер, френски консул в Солун и археолог, нарича също македонците българи********).

4. На сжщото мнение е и знаменитият естественик Гризебах, френският консул Леян, отличният познавач на Албания Хан и др. европейски светила на науката и политиката, като Каниц, Еротей, Рачанин, англичаните Макензи, Урби и др.

5. От Дукляниния сръбски летопис (прередактиран на латински език в XIII век) знаем, че Иван Владимир е зет на Самуил от дъщеря му Косара. Там се пише дословно: "Българският цар Самуил, като залови княз Владимир, заповяда да се изпрати последния на заточение в Охридския край, в едно място, наречено Преспа, гдето се намираха дворците на този император. Императорът, който обичаше много дъщеря си и знаеше, че Владимир е от царски род, го прие милостиво и му предаде за невеста своята дъщеря. И след като биде прославена сватбата на дъщеря му, както трябва, императорът постави Владимир за крал и му повърна бащината земя, както и цялата Драчка област ".

6. Съвременният сръбски историк Вл. Джорович, в своята книга „История Югославие“, е пропуснал, сигурно от невнимание, да мине следния факт: „През 1073 г. Македония въстава срещу византийците. По молба на въстаниците, Сърбия изпраща Бодин - син на тогавашния сръбски княз, който бил провъзгласен от въстаналото население за български цар . По този повод получил името Петър“.

7. Стефан Първовенчани (сръбски крал ) нарича Охридския архиепископ Хоматиян „Архиепископ целе Бугарске“.

8. Иван Раич, прочут древносръбски историк, тоже говори за Македония като българска страна и изрично посочва границите между Сърбия и България: Косово поле и Морава.

9. Босненският сърбин Веркович печати през 1860 г. сбирка народни песни, под заглавие: „Народне песме македонских бугара“. По-късно той издава книгата „Описание бита македонских бугара“. Същият е доставил на граф Игнатиев, чрез руският консул в Солун, етнографическите и статистически данни, които легнаха в основата на Санъстефанския договор.

10. В 1830 г скопяни първи изявяват желание да имат български владици - вместо гръцки, наложени след унищожението на Охридската архиепископия през 1767 г. Това дало повод на самоковци, търновци, пловдивчани, охридчани и др. да поведат и те борба за български владици и за българска църква*********).

11. В 1870 г. султан Абдул Азис, по проект на папа Григорий VI, издава ферман, с който учредява българската екзархия. Според чл. 10 на фермана нейния диоцес се състои от следните епархии: Русенска, Силистренска, Шуменска, Търновска, Софийска, Врачанска, Ловчанска, Видинска, Нишка, Пиротска, Велешка, Самоковска, Пловдивска, Сливенска и Созополска. Освен това ферманът давал право да се присъединят към българската екзархия и онези епархии, две трети от населението на които биха поискали това. От последното се възползвали и останалите епархии в Македония, които в последствие са се приютили под закрилата на Екзархията**********).

12. В 1867 г. сръбският м-р на външните работи Гарашинин, заедно с представителите на българския революционен комитет в Букурещ, подписва протокол за създаване на Югославянска държава от Сърбия и България под скиптъра на сръбския крал Михайло Обренович. Като съставна част на проектираната федерация бе призната изрично и Македония.

13. Интересно е също и писмото на председателя на ИКИ през 1920 г., отправено до Балканската комунистическа федерация, в което се казва: „Против властта на сръбската земевладелческа олигархия въстават еднакво и македонски българи, и албанци, и черногорци, и хървати, и бошняци“.

Значи и за III Интернационал македонска нация не съществува.

Бихме могли да посочим хиляди подобни доказателства от чужди и наши източници, които като ги съберем и издадем, да наброяват не един том. Това нито ни е възможно, нито пък е нужно. Македония, със своето население и с всичките си особености от географически, геоложки, етнографски, икономинески, исторически и т. н. характер, е ясно очертана, определена национално, за да повярват и слепците в истинността на поддържаната от нас теза, че македонските славяни са българи, и то българи не от вчера.

Но тесняците лесно не се съгласяват. „Така е, — казват, — но днес времената се промениха и измениха този характер на Македония“. Всъщност, промяната е само политическа, а не етническа и национална. Днес македонците, по причини известни всекиму, крият своя произход и за да не се кажат, че са сърби или гърци, практикуват общопризнатото - македонец. Това е лесно обяснимо при условията, при които живее македонският народ — условия на робство и терор.

Но да се заключи оттук за съществуването на "македонската нация“ е прибързано и грешно. Това не значи само, че тесняците не са схванали правилно настроенията на населението в поробена Македония. Това означава също отричане [на] разнородния етнически характер на Македония и потъпкване на съществуващите там малцинства: аромъни, евреи, турци и др. Един плебисцит или просто една екскурзия до първото македонско село покрай границата, пък и по-навътре, ще докаже на всеки тесняк противното и ще го излекува завинаги от манията да създава за 24 часа от най-разнородни елементи нова нация. Такова нещо не се среща даже и в Библията, където чудесата просто си чукат главите от изобилие. Не може историята да се реже като рахат локум. Не може да изчезне моментално една национално обособена група, която до 1934 година***********) се е считала за българска, а от тази година насетне за друга, новоизмислена нация. Друг е въпросът, ако сърбите и гърците асимилират Македония. Макар че това е изключено, като възприемем теоретически асимилацията, ще получим сръбска или гръцка нация - не и македонска.

*) Списание "Ново време“, кн. 1 - 1901 г.

**) Виж „Мемоари" от Н. Генадиев.

***) Виж „Записки па българските възстария“ от 3, Стоянов.

****) Списание „Ново време“ — 1899 г., статия — „Македонският въпрос".

*****) „Работнически в-к“, бр. 12 - 1899 год., статия „Мак[едонският] въпрос“.

******) G. geddrenus - Corpus scriptorum Historiae Bizantine, 1885.

*******) Etnografaphische karte des osmaniche Reiches, 1847.

********) Cousinéry - Voyage dans le Macedoine, 1831.

*********) ) Професор Генов - Източен въпрос.

**********) Считаме за излишна да упоменаваме и другите подобни султански фермани, както и разните хумаюни и тем подобни политически актове на Отоманската империя, с които тя, от висотата на своите най-висши учредения, назовава винаги македонските славяни българи и ги третира като такива. Отминаваме и проекта за Санстефанска България, в която е била включена и Македония.

***********) От тази година според тесняците започва леточислението на новата „македонска нация“.

(следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. ЗА АВТОРА: Васил хаджи Кимов (1903-1992) е български революционер и общественик, деец на Македонската младежка тайна революционна организация, Македонската народна студентска група, Вътрешната македонска революционна организация (Обединена) и на Българските акционни комитети. Племенник(внук) е на революционера Владислав (Славчо) Ковачев. След 1944 г. Васил хаджи Кимов е арестуван от новата югославска власт и през февруари 1946 г. е осъден, първо, на смърт чрез разстрел, а после Върховният военен съд заменя присъдата му с двайсет години затвор, от които излежава само единайсет в затвора в Идризово.

понеделник, май 30, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 90

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

90.

Веднъж в началото на пролетта, в най-гладното за нас време, в Менск дойде Владимир Богомолов с жена си. Моята Ирина хукна по магазините да купи нещо и като ги обходи основно, намери все пак килограм полски картофени кнедли. Щяхме да гощаваме гостите с това, ако те, тръгвайки за братска Беларус, не се бяха запасили с продукти в Москва.

С Богомолов не беше така лесно като с другите. Неговата Раиса, наистина, не създаваше проблеми в този смисъл, беше разговорлива и весела, но мъжът ѝ... Владимир никога не сваляше своя мрачно-обидчив израз, държеше се необикновено сдържано и говореше за всичко много сериозно. Той беше подробно информиран за криминалните дела на Галина, дъщерята на Брежнев, за търговията ѝ с брилянти, за много други подробности от писателските и кагебистките върхове. Понякога се чудех как този писател, който седеше със седмици на работното си бюро, знае толкова много за това, което не е написано във вестниците. По това време той не желаеше никакви връзки с моите приятели в Менск, освен с Микола Матукоуски, с когото го запознах. Когато се разхождахме по улиците, Богомолов каза, че е лежал в Лвовския затвор (през 1950 година - бел. прев.), където разбил с белезниците си главата на кагебисткия му началник. А преди това бил разузнавач, след войната пътувал по Германия и понеже имал необикновена зрителна памет, запечатвал всичко, което му нареждали да види. Там се издънил, когато се застъпил за един свой приятел, и се озовал в затвора. Но победил и бил напълно реабилитиран. Сега пише роман. За какво? Ще видим, когато излезе в "Новый мир". Понякога при мене, за да се срещне с новия човек, идваше винаги любопитния по отношение на хората Алес Адамович, говорехме за много неща - темите ни бяха за войната и мира. Особено за ставащото в Москва. Съжденията и оценките на Богомолов в общи линии ни харесваха, постепенно той стана наш, може би най-близък московски приятел. Ние също ходехме у тях, особено когато получи жилище в един престижен дом на "Безбожний переулок" в Москва.

Веднъж през лятото той дойде с Раиса на Нарач (най-голямото езеро в Беларус, до което е разположено едноименно курортно селище - бел. прев.). Районното началство се отнесе с него много гостоприемно, настаниха го в в отделна рибарска къщичка на брега на езерото. Отидохме там с Матукоуски, поплискахме се в чудесното езеро, поговорихме за живота. Местното рибно стопанство ни снабди с риба, от която сварихме чудесна тройна (защото се приготвя на три етапа - бел. прев.) рибена чорбица. (Когато всичко беше приготвено, Богомолов заяви мрачно, че не обича риба, и на другата сутрин изми всички мебели, за да не остане даже рибен мирис.) Затова пък по време на разговора ни край огъня не се сдържа и кастреше на общо основание Брежнев и неговото обкръжение. За беларуското ръководство, наистина, не каза нищо. Първият секретар на райкома, който също присъстваше, слушаше внимателно - нито противоречеше, нито се съгласяваше. Това в общи линии не беше съвсем обичайно за партиен ръководител. Макар че какво ли няма по света...

В два свои броя (три, брой 10, 11 и 12, 1974 година - бел. прев.) "Новый мир" напечата романа на Вл. Богомолов "Август 44-та" (всъщност: "През август четиридесет и четвърта" - бел. прев.). Печатането отначало спря за малко, официалната критика като че ли си даде тайм аут. Прочетох романа без възторг. Добре написан, с не малко на брой специфични детайли, но носеше едва замаскирана апологетика на определени органи. Наистина, въздържах се да кажа всичко, което мислех за него, но авторът беше досетлив човек и нещо почувства. Казах му само, че според мене неговата "Зося" е по-добра от романа. А Адамович с нетърпимостта си към всякакви литературни хитрини, както и да са маскирани, каза направо на автора, че романът му е като "Щит и меч" на Кожевников, но по-добре написан. Богомолов се обиди, наруга го и прекъсна с него всякакви връзки. Нашите отношения продължиха още известно време, но ставаха все по-обтегнати. Може би за да се оправдае, Богомолов разказваше как се е борил с генералите от КГБ за романа и за издаването му като отделна книга. Макар че защо трябваше да се бори? Тук авторът си кривеше душата, генералите от КГБ в края на краищата позволиха да се издаде неговия "Август" и дори се опитаха да го предложат за държавна (или Ленинска) награда. За чест на автора трябва да отбележим, че той се съпротивляваше на кагебисткото предложение. Както сам каза, необходиими му бяха пари, а не слава. Преиздавана много пъти в руската провинция и в социалистическите страни (освен в Полша) (романът на Богомолов не е издаван никога в Полша заради изразеното в него отрицателно отношение към Армия крайова - бел. прев.), интерпретирана от киното (два пъти, но до широката публика достига само версията от 2001 година - бел. прев.), поставяна и пригодена за поставяне, книгата му носеше пари. Романът за славните "чистачи" (военни от смерш - бел. прев.) стана култов в постмодернистичната епоха сред популярния жанр на чекисткта детективска литература. Но Бог да съди автора, всеки свири с цигулката на живота така, както умее. Струва ли си да стреляме в него?

Наистина, четвърт век след това Богомолов не напечата нищо. Казват, че все пише. Какво пък, на добър час!

(Следва)

неделя, май 29, 2016

Васил Хаджикимов, „МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ“ – VII. Българската нация

Васил Хаджикимов от Ново село, Щип, Вардарска Македония - "Македонските българи", София, 1942 година

Обработил с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Предишни части: Предговор, Посвещение, I. Где е истината?, II. Един въпрос – много теории, III. Политически недоразумения, IV. Как поставят въпроса тесняците, V. Нация-народ-държава, VI. Разбор на понятията.

VII. Българската нация

Най-старото население на Балканите се смята трако-илирийското. Тракийското заемало източната и южната, а илирийското западната част от Адриатика. Съдбата на това население, което исторически и етнографически няма нищо общо с днешното в Македония*), издигнало се до степен на една огромна държава при Филип и Александър Македонски, била твърде променлива. Първо гърците, а после римляните оказват своето влияние над него и успяват постепенно да наложат характерните черти на обществено-държавния си строй. Но историческата му роля, твърде бурна, към края на V век се губи съвсем, за да бъде поета от нахлуващите в полуострова нови племена — предимно славяни и българи. Първите, още към края на цитирания век, започват да прииждат и заселват Балканите и то от различни страни; а вторите към половината на VII в. (679 г.) се явяват по два пътя: североизточен (Дунава) под водителството на Аспарух, който засяда в Добруджа, и югозападен - през Панония, под водачеството на брата му Кубер, който засяда в Македония, на първо време още чак до Битоля. Бидейки войнствени, с аристократично държавно устройство, българите лесно се справят със славянските племена, които, вече оседнали, се делили на родове начело със старейшини и живели примитивно-демократичен живот. Te разпарчават общинната им земя, разграбват свободната и завоюваната и претопявайки се в тях (като малцинство) загубват език и вяра, но налагат своята организация. В това отношение феодализмът, поради взаимните изтребления на българските и славянски боляри, не е могъл да се разцъфне както на Запад и да попречи на засилващата се централна власт на хановете. Разбира се, претопяването или сливането на славянския с българския елементи не се завършило лесно и мирно. Междуособията пречели на образуване общата им държава, докато най-сетне, след много бунтове и хански смени, става свършен факт - при Телериг, 767 г.

Обстоятелството, че първи българите създават славянска държава на Балканския п-в, им представя всички възможности не само да завоюват по-голяма част от него, не само да подчинят под своята егида останалите самоизяждащи се славянска племена, недозрели още за подобна политическа организация, но и да ги тикнат по пътя на националното славянобългарско единство. При съществуващите тогава обективни условия и племенния, необособен отделно национален живот на славяните, стоящи извън тази държава, това не е било мъчно да се постигне. Македонските славяни са чувствали естествен стремеж да се присъединят към България, тъй като по език и племенна характерност те принадлежали към групата на мизийските славяни, включени в основното ядро на българската държава**). Тук помогнало и старанието на българските царе да съчетават разширението на границите чрез завоюванията с упоритата дейност на просветителните люде за насаждането на единна, обща духовна и материална култура***). И ето виждаме, при Аспаруховия наследник - Тервел, който получил от Византия титлата кесар, в състава на българското ханство да влиза нова област - Загория (Източна Румелия). В 809 г. хан Крум превзема Сердика (София), а след това разбива византийския император Никифор и навлиза в Македония и Тракия. 817 г. Омуртаг присъединява областта Стрем между реките Сава и Дрина. При Пресиам, 852 г., Македония окончателно влиза в състава на българската държава - едно положение, което трае през първото (Борис, Симеон, Петър) и второто (братята Асеневци) българско царство, засяга известно време третото (Фердинанд), а фактически се поддържа непрекъснато чак до наши дни с неразривните кръвни и духовни връзки на живущите оттатък и отсам Осогово и няма изгледи да се наруши и занапред, въпреки всички превратности на съдбата. Приемника на Пресиам - Борис, давайки си сметка, че идеята за затвърдяването на българската държава и обединението на славянските племена от Балкана с тези от Вардарската долина външно-политически е осъществена, полага усилия и за вътрешното сцепление, като налага националната им спойка и така създава всички предпоставки за правилния вървеж на общата им политическа и духовна, културна история. Голеям дял в тази работа се пада на покръстването (865 г.) и особено на дейност та на Климент Охридски. Последният, улеснен от безсмъртното дело на братята солунчани - св. св. Кирил и Методий, възпитал в Македония повече от 3050 ученици и я превърнал по този начин в огнище на българщината. От този момент, представляващ завършен етап не само на политическото, но и на духовното приобщаване на македонските славяни към българската държава, те престават да съществуват като славянска маса, отделна от българите. От този момент и в историята, и в политиката и в науката, и в светската и църковна литература на балканските и европейски народи се говори само за македонски българи. И нищо не е било в състояние да наруши единството на тази огромна маса българи, живущи в пределите на великото българско царство. То успява да мине през меча и огъня на гръцките (1018-1190 г.) Душанови (1331-1353 г.) и турски (1396-1912 г.) завоевания, да победи стихията на вековете и да замеси маята на българската нация, оформила се в епохата на Възраждането. Още оттогава за историята бе ясно това, което за тесняците и последователите на Цвиич и днес не е ясно, че македонската нация не съществува, че в Македония славяните са българи, а не безлична маса, лишена от съзнанието за своята българска национална принадлежност. Не е тайна за никого също така, че процесът за образуването, в новите времена, на българското национално съзнание, се захваща в Македония. Македонците дават първия тласък за националното възраждане на всички българи. Братята св. св. Кирил и Методий - създателите на българската азбука, която бива усвоена и приспособена и от другите славянски народи; Отец Паисий - родоначалникът на българското възраждане; Неофит Рилски - патриархът на българските учители; Хаджи Теодосий - основателят на първата българска типография в Солун - 1938 г.; Кирил Пейчинович, Райко Жинзифов, братята Миладинови и др. български будители, без които едва ли би съществувала днес България, са от Македония. Техният живот и техните дела не само подчертават българския характер на последната, но я издигат до висотата на една свещена земя за всички българи и на един жив и непрекъсващ извор на българщината, в чиито бистри води се къпе и живее цялата българска нация.

Разпокъсването на Санстефанска България с Берлинския договор от 1878 г. и подялбата на Македония, извършена в Ньой, 1618 г., с нищо не промениха това положение. Отстоящи твърдо на всички удари на съдбата и на съответните режими, македонските българи стоят здраво на своите вековни позиции.

*) Ние все пак не отричаме, че то не е оставило някои и други черти при смесването със славяните и българите - предмет на изследвания от страна на някои антропологически науки.

**) Виж „Прабългарите" от Геза Фехер.

***) Безбройните манастири, издигнати от тях, и богатата книжнина свидетелстват за това.

(следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2.

2. Още документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. ЗА АВТОРА: Васил хаджи Кимов (1903-1992) е български революционер и общественик, деец на Македонската младежка тайна революционна организация, Македонската народна студентска група, Вътрешната македонска революционна организация (Обединена) и на Българските акционни комитети. Племенник(внук) е на революционера Владислав (Славчо) Ковачев. След 1944 г. Васил хаджи Кимов е арестуван от новата югославска власт и през февруари 1946 г. е осъден, първо, на смърт чрез разстрел, а после Върховният военен съд заменя присъдата му с двадесет години затвор, от които излежава само единадесет в затвора в Идризово.

събота, май 28, 2016

Нобелови лауреати – Ирен Жолио-Кюри

Ирен Жолио-Кюри (Irène Joliot-Curie),

12 септември 1897 г. – 17 март 1956 г.

Нобелова награда за химия, 1935 г. (заедно с Фредерик Жолио)

(За синтезирането на нови химически елементи.)

Френската физичка Ирен Жолио-Кюри е родена в Париж. Тя е по-голямата от двете дъщери на Пиер Кюри и Мари(я) (Склодовска) Кюри. Мари Кюри получава за първи път радий, когато Ирен е само на една година. Приблизително по същото време дядото на Ирен по бащина линия, Йожен Кюри, се премества да живее в тяхното семейство. По професия Йожен Кюри е лекар. Той предлага доброволно услугите си на въстаниците по време на революцията през 1848 г. и помага на Парижката комуна през 1871 г. Сега Йожен Кюри прави компания на своята внучка, докато майка ѝ е заета в лабораторията. Либералните му социалистически убеждения, както и присъщия му антиклерикализъм, оказват силно влияние за формирането на политическите възгледи на Ирен.

На десет години, една година преди смъртта на баща си, Ирен Кюри започва да се занимава в кооперативно училище, организирано от майка ѝ и няколко нейни колеги, включително физиците Пол Ланжвен и Жан Перен, които също преподават в училището. Две години след това Ирен постъпва в колежа "Севин", който завършва в навечерието на Първата световна война. Тя продължава образованието си в парижкия университет (Сорбоната). Но прекъсва за няколко месеца учебните си занимания, защото работи като медицинска сестра във военна болница, помагайки на майка си да прави рентгенограми.

След края на войната Ирен Кюри започва да работи като асистент-изследовател в Института по радия, който се ръководи от майка ѝ, а от 1921 г. вече провежда самостоятелни изследвания. Първите ѝ опити са свързани с изучаването на радиоактивния полоний - елемент, открит от нейните родители преди повече от двадесет години. Понеже явлението радиация е свързано с разпадането на атома, проучването му дава надежда да се хвърли светлина върху атомната структура. Ирен Кюри изучава флуктуацията, наблюдавана при алфа частиците, излъчвани по правило с извънредно голяма скорост по време на разпадането на полониевите атоми. Алфа частиците, които се състоят от 2 протона и 2 неутрона и следователно са хелиеви ядра, като материал за изучаване на атомната структура са посочени за първи път от английския физик Ърнест Ръдърфорд. През 1925 г. за изследването на тези частици Ирен Кюри получава докторска степен.

Най-значителното от изследванията, които Ирен Кюри провежда, започва няколко години по-късно, след като през 1926 г. се омъжва за своя колега, асистента в Института по радия Фредерик Жолио. През 1930 г. немският физик Валтер Боте открива, че някои леки елементи (сред които берилият и борът) излъчват силна радиация, когато се бомбардират с алфа частици. Като проявяват интерес към проблемите, които възникват в резултат от това откритие, съпрузите Жолио-Кюри (както наричат себе си) приготвят особено силен източник на полоний за получаване на алфа частици и използват конструираната от Жолио чувствителна кондензационна камера, за да фиксират проникващата радиация, която се появява в резултат от това.

Те откриват, че когато между берилия или бора и детектора се намира пластинка от водородосъдържащо вещество, наблюдаваното равнище на радиация се увеличава почти двойно. Съпрузите Жолио-Кюри обясняват ефекта с това, че проникващата радиация избива отделни атоми водород, като им придава огромна скорост. Въпреки че нито Ирен, нито Фредерик не разбират същността на процеса, направените от тях прецизни измервания прокарват път за откриването през 1932 г. от Джеймс Чадуик на неутрона - електрически неутрална съставна част на повечето атомни ядра.

Като продължават своите изследвания, съпрузите Жолио-Кюри достигат до значителното си откритие. Подлагайки на бомбардировка с алфа частици бора и алуминия, те проучват потока на позитроните (положително заредени частици, които във всички останали отношения напомнят отрицателно заредените електрони), открити за първи път през 1932 г. от американския физик Карл Д. Андерсън. Като затварят отверстието на детектора с тънък слой алуминиево фолио, те облъчват образци алуминий и бор с алфа частици. За тяхно удивление потокът на позитрони продължава няколко минути след като е отстранен полониевият източник на алфа частици. По-късно Жолио-Кюри достигат до убеждението, че част от алуминия и бора в подложените на анализ образци се е превърнала в нови химически елементи. Нещо повече, тези нови елементи са радиоактивни: приемайки 2 протона и 2 неутрона от алфа частиците, алуминият се е превърнал в радиоактивен фосфор, а борът - в радиоактивен изотоп на азота. В продължение на не много време Жолио-Кюри получават много нови радиоактивни елементи.

Една година след получаването на Нобеловата награда Ирен Жолио-Кюри става професор в Сорбоната, където чете лекции от 1932 г. Тя запазва и длъжността си в Института по радия и продължава да се занимава с изследване на радиоактивността. В края на 30-те години, работейки с уран, тя прави няколко важни открития и не ѝ достига много малко да установи, че при бомбардиране с неутрони настъпва разпад (делене) на урановия атом. Като повтарят същите опити, немският физик Ото Хан и неговите колеги Фриц Щрасман и Лизе Майтнер успяват през 1938 г. да разделят атома на урана.

Междувременно Ирен Жолио-Кюри започва да отделя все по-голямо внимание на политическата дейност и през 1936 г. в продължение на четири месеца работи като помощник на секретаря по научно-изследователските въпроси в правителството на Леон Блюм. Въпреки германската окупация на Франция през 1940 г. Ирен Жолио-Кюри и нейният съпруг остават в Париж, където Фредерик Жолио участва в Съпротивата. През 1944 г. Гестапо започва да го подозира и когато през същата година той преминава в нелегалност, Ирен Жолио-Кюри бяга с двете си деца в Швейцария, където остава да освобождението на Франция.

През 1946 г. Ирен Жолио-Кюри е назначена за директор на Института по радия. Освен това от 1946 до 1950 г. тя работи в Комисариата по атомна енергия на Франция. Винаги силно загрижена за проблемите на социалния и интелектуалния прогрес на жените, тя е член на Националния комитет на Съюза на френските жени и работи в Световния съвет по мира. Към началото на 50-те години здравето ѝ започва да се влошава, вероятно като резултат от получените дози облъчване. Умира в Париж от остра форма на левкемия.

Висока и слаба жена, прославила се със своето търпение и уравновесен характер, Ирен Жолио-Кюри обича да плува, да кара ски и да се разхожда в гората. Освен Нобеловата награда е удостоена с почетни степени на много университети и е член на много научни дружества. През 1940 г. получава златния медал Бернард за изключителни научни заслуги, присъден ѝ от Колумбийския университет. Ирен Жолио-Кюри е кавалер на ордена на Почетния легион на Франция.

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/jolioti.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

------------------------------------

Предишните статии можете да намерите в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“.

петък, май 27, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 89

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

89.

В доста драматичния и бохемски писателски бит не малко проблеми създаваше алкохолът. Честите пътувания, скитания и гостувания, заседания и конгреси почти никога не минаваха без другарски угощения, нерядко дълги и прекомерни. Те не винаги протичаха в дружеска хармония - понякога се съпровождаха от караници и струваха нерви...

Помня, че по време на някакъв конгрес с един мой приятел, щом се срещнахме сутринта, отидохме, разбира се, веднага в бюфета, където заседнахме за дълго. Към нас веднага се присъединиха двама киевски литератори и започна спор за Виктор Некрасов (съветски писател и дисидент - бел. прев.), когото бяха подложили на гонения в Киев. Спорът премина в злостна караница и ние се карахме и пиехме до края на мероприятието. Без изобщо да влезем в залата. И това не беше единствен случай. Имаше и по-лоши.

Естествено, подобно поведение не можеше да остане без нежелани последствия. Не можеше да не доведе до конфликти в семейните отношения.

Първи почувства нещо не добро в живота ми Аляксей Карпюк, който започна да действа отдалече. Веднъж отиде в Менск и се накара на моите приятели, че помагат на Бикау да се пропие. Тогава това ме ядоса и аз се сдърпах с Карпюк. А като погледна сега, от висотата на преживените години, виждам, че трезвеникът Карпюк е бил прав. Макар че неговата принципна трезвеност, всекидневната гимнастика и изобщо любовта към физкултурата не удължиха живота му. За човека винаги ще се намери някаква пакост - ако не е рак, ще е началството, което не по-успешно от болестта умее да вкара човека в гроба. А що се отнася до водката, кой не я пиеше? Както казваха моите земляци, не пие само този, който няма пари. Незабелязано Бикау си създаде определен имидж, разбира се, не най-добрия, но аз нарочно не го събарях. Той ме извиняваше за някои неща, най-напред в очите на началството. Макар че в случая беше важно да не се премине границата. Иначе ме грозеше още по-голяма опасност. По това време ходех от време на време в Москва при Куреньов и там се запознах с един негов приятел, психиатъра Володя. Володя работеше като завеждащ отделение в психиатрична болница, неотдавна беше лекувал генерал Григоренко (генерал-майор Петро Григоренко, съветски правозащитник, основател на Украинската хелзинкска правозащитна група - бел. прев.) и още някои дисиденти. Веднъж през почивните дни, когато с Куреньов му бяхме на гости, докторът ни предложи да се запознаем с неговите болни, още повече че болницата се намираше в съседния корпус. Отидохме. Беше ни в общи линии любопитно, нито Куреньов, нито аз бяхме виждали досега психично болни. И ги видяхме. Беше ужасяваща гледка. Единият, като лежеше на леглото, се оплакваше, че не се изпълнява плана за извозване на дървесина, току-що е се е обадил по телефона на едно отдалечено горско стопанство. Попитах доктора дали може да се обажда оттук? Ами не, каза той, само така му се струва. Бил е секретар на обкома по промишлените въпроси и продължава да ръководи изпълнението на плановете. Друг, здрав мъжага, който ядеше на масата каша, се оказа завършил школата на КГБ, който преди да отиде по поставена задача, се уплашил и го подозират, че симулира. А третият - ето този, който лежи на леглото и ни гледа вторачено, предложил на Суслов проект за реформиране на властта. И Суслов го изпратил тук. Куреньов попита: "Какво, наистина ли са болни?". Докторът каза с усмивка: "По-здрави са от всички нас".

Това по всяка вероятност беше истина. А психиатърът съвсем скоро изчезна. Може би си беше платил за своята доверчивост, а може и да е било нещо друго. Опитахме с Куреньов да го намерим, но Куреньов скоро почина. И тогава разбрах, че трябва да променя нещо в живота си. Плюс това моите синове бяха тогава пораснали и избрали своя път в живота. По-големият, Сяргей, завърши военното училище в Полтава и служеше в Лайпциг. Неотдавна му се беше родил син, също Сярьожа. По-малкият, Васил, вече работеше като лекар в Горадня и се увличаше от риболов. Отношенията със синовете ми бяха нормални. Лошо беше само, че при определените житейски обстоятелства не можах да им създам национални условия за възпитание и момчетата израснаха всъщност в космополитично градско обкръжение. Жените им също не бяха беларуски - на единия е рускиня, а на другия украинка. Много жално ми беше да напусна Горадня, който град се превърна в моя родина, но требваше да се преместя в Менск. Живях известно време по хотелите, което обаче не беше много удобно във всяко едно отношение. Тогава Андрей Макайонак (беларуски драматург и сценарист - бел. прев.), с когото някак си станахме добри познати, позвъни в ЦК на Кузмин. Той реагира веднага - извика ме при себе си, разпита ме как съм и що съм. Като чу, че имам нужда от жилище, си спомни, че някога ме агитираше да се преместя в Менск, където имах възможността да се измъкна от гнетящото внимание на областните ръководители. В Менск, мказа ми, ще ти бъде все пак по-лесно да дишаш. Тогава отказах, а сега сам молех. Аляксандр Трифанавич ме заведе на другия етаж - при Аксьонав, който без всякакви приказки свали телефонната слушалка и позвъни някъде. След един ден получих ордер за недостроено наистина жилище на улица "Танкова", където живея и до ден днешен. При грижите с настаняването ми помогна изключително съчувствения Микола Матукоуски с неговия услужлив шофьор Петя. Матукоуски ме отведе при министъра на търговията, за да се снабдя с мебели за новото си жилище (иначе нямаше възможност) и прекара някои мои неща от Горадня. Когато вечерта сглобявах-завинтвах сам мебелите, дойде да се запознаем полковник Сулянов. Още когато учел във Московската академия, прочел моите книги и почувствал известна симпатия към автора. Скоро Анатолий Константинович стана генерал, писател и ме дари с предана и сърдечна дружба.

В Менск донесох нова повест - последното нещо, което написах в трудния и благословен град Горадня. "Да отидеш и да не се върнеш" се появи от разказ на тема за сложността на едно изконно явление - любовта. Особено в преломен или конфликтен период от живота, когато от любовта до омразата има наистина една крачка. Аляксей Карпюк, като прочете повестта, не я одобри, даже ме молеше да не я публикувам и аз не разбрах защо. Стана ми ясно едва много късно... А тогава моите чувства се управляваха от други дела.

През топлия слънчев май на седемдесет и осма година при мене в Менск дойде от Горадня Ирина Суворава, с която дълго преди това работехме във вестника като добри приятели. Познавах Ирина от студентските ѝ години, когато идваше в Горадня на практика от журналистическия факултет на БДУ (Беларуския държавен университет - бел. прев.). Скоро след това аз се озовах за втори път в армията, отидох в Далечния Изток, а Ирина, като завърши университета, се омъжи, роди син Сярьожа и почти до пенсията си работеше в "Гродненска правда". Така я намерих втория път, когато се върнах от армията. Ирина оцени сред първите в редакцията моите литературни опити, проявявайки отлични знания и съвършен литературен вкус. След това ми помагаше като машинописка и първи критик на моите произведения. Бях ѝ благодарен за всичко и тази благодарност бавно прерасна в постоянно чувство. Това чувство придоби особен характер, когато попаднах в черния списък на литературно-политическите издателства, когато гарадзенското началство и мнозина от моите колеги писатели и журналисти започнаха да се отнасят към мене неприязнено. Ирина държеше на своето, подкрепяше ме и вярваше в моята щастлива литературна съдба, макар че с всяка изминала година това ставаше все по-сложно. Важен беше и фактът, че само ние двамата в редакцията бяхме безпартийни. Когато останалите заседаваха на своите ритуални партийни събрания, ние ходехме сред природата, която Ирина обичаше с безпокойството на една гражданка.

Наближавайки пенсионната възраст, Ирина не чакаше нищо, не разчиташе на нищо и на вид си оставаше почти някогашната подрастваща девойка, безразлична към жизнените блага - Гаврошка, както сама се наричаше. Това беше истина, както успях да се убедя по-късно - тя дълго си оставаше безкористна, по младежки устремена. Макар че годините, както е известно, не щадят никого. Още повече жените.

(Следва)

четвъртък, май 26, 2016

Чий фашизъм е по-добър?

Автор: Олег-Сандро Панфилов

Превод от руски: Павел Николов

Цялата руска пропаганда днес се бори отчаяно за бъдещето на руснака, този руснак, който ще марширува безропотно в строя с лице, обърнато към фланга, и очи, вгледани в едно бледо петно - физиономията на любимия вожд. Бъдещият руснак трябва да бъде патриот, да воюва където му кажат, да мрази вътрешните и външните врагове, да презира либералите и демократите, които пречат да се върви в строй.

А още руснаците се гордеят с това, че Русия е спечелила войната през 1945 година. Не, разбира се, не Русия, а СССР, но всички останали, които живееха в „дружното семейство на народите“, се оказаха през последните години предатели и Русия реши да си присвои победата и всички подвизи. Въпреки огромната помощ на съюзниците, доставката на танкове, самолети, гориво, продоволствия, взривни вещества и всичко останало, без което спечелването на войната би било невъзможно. Но съюзниците се оказаха напоследък всички до един „педеруги“, затова за тяхната помощ беше решено да се забрави.

Още в Русия мразят фашистите. Не тези, които организират всяка година по улиците на руските гладове „Руски марш“, и не тези, които бият и убиват всякакви „чурки“ (хора с кавказки или средноазиатски произход – бел. прев.) и „теснооки“ в московското метро, а истинските фашисти, които са обичали Хитлер, а сега обичат Обама. Руснаците традиционно не виждат разлика между чуждите и своите фашисти само защото Путин е наредил да не се обичат и да се мразят всички, които пречат на Русия да се изправи на крака. Процесът на изправянето е много труден, изисква концентрация на омразата и пропагандата.

И така, в Русия мразят фашизма и се наричат антифашисти. Има достатъчно устойчив комплект от признаци на фашизма, събиран десетилетия от съветската телевизия, от киното, от литературата, от многобройните трудове на тези, които изследват „подвизите“, и от мемоарите. Символите на фашизма са свастиката, маршируващите есесовци, концлагерите, в които негодниците са издевателствали над нещастните съветски хора и не само съветски. Разбира се, и фашистката пропаганда, Хитлер пред многохилядните тълпи от възбудени немци. Изобщо – фашизъм в цялата му прелест.

Адолф Хитлер е назначен за райхсканцлер на Ваймарската република на 30 януари 1933 година. Путин получи властта малко по-късно – на 31 декември 1999 година. Назначението на Хитлер е предшествано от подпалването на Райхстага, назначението на Путин – от взривяването на жилищните сгради. Знаете ли колко партии е имало в Райхстага през 1933 година? Пет – Националсоциалистическата немска работническа партия (НСДАП), Немската народна партия и Католическата партия на Центъра, центристки – Немската народна партия и Немската демократична партия. С времето старанията на Хитлер оставят на власт само една партия – НСДАП. И така до 1945 година. Колко партии има в Държавната дума? Четири, от които една главна партия на властта – „Единна Русия“. Впрочем, Нюрнбергският процес призна, че НСДАП е виновна за престъпленията. Не бъдете лениви и потърсете законите, които е приел през това време Райхстага и ги сравнете със законотворчеството на Държавната дума – ще намерите много общи неща.

Приликата между двете държави е не само в постъпките на съвременните политици в Русия и на миналите, преди 70 години, в Третия райх. Ако следваме символите и признаците, с които се борят привържениците на Путин, изживявайки фашизма в Русия, трябва да се върнем към източниците на съветската власт. Съветската пропаганда се е постарала всячески да не пише за тези събития, съвременната рускаи – да не си спомня. „Трябва да се организира усилена охрана от отбрани надеждни хора, да се проведе безпощаден масов терор срещу кулаците, поповете и белогвардейците; съмнителните да се затварят в концентрационни лагери извън града“ – това не го е писал Хитлер, а Ленин в телеграма от 9 август 1918 година. Но още по-рано концентрационни лагери са създадени по заповед на Троцки – в края на май 1918 година, когато се предполага разоръжаването на чехословашкия корпус.

Към края на 1921 година в РСФСР има вече 122 лагера, в които се намират около 100 хиляди души. През есента на 1923 година – 315. На 24 април 1930 година по заповед на ОГПУ е образуван ГУЛаг, Главното управление на лагерите. В самата дума „концлагер“ няма нищо предосъдително, така се нарича първият лагер на бурите в Южна Африка по време на Англо-бурската война през 1899-1902 година. Почти по времето на всички войни през 20 век различни страни са създавали концлагери, но само в СССР пропагандата свързва този начин за събиране на хора на едно място, включително пленници и осъдени, с Германия.

От 1939 до 1945 година в немските концентрационни лагери е имало затворени около 2,5 милиона души. Точно такова количество хора са се намирали в лагерите на съветския ГУЛаг, п-точно – през 1950 година броят им достигал 2 561 351 души. В ГУЛаг са намерили смъртта си не по-малко хора отколкото в немските концлагери; например, през 1939 година – 90 546 души, през 1941 – 100 997, през 1942 – 248 877, през 1943 – 166 967. Сега може да се манипулира безкрайно съзнанието, да се разделя, както го прави руската пропаганда, на „добри“ и „лоши“, но фактът си остава факт – Съветският съюз е убивал настойчиво даже не чужди, а свои граждани.

Съвсем чудовищен факт остава разпореждането на съветското командване за извозването на немското оборудване от концлагерите в СССР. На 30 март 1948 година началникът на ГУЛаг към МВР на СССР генерал-майор Добринин предлага на своето ръководства да се проведе „хуманитарна операция“ – като „обмяна на опит“ да се откара от немските концлагери на територията на Германия оборудването и всякакъв друг инвентар в лагерите на ГУЛаг. Иначе казано – използвали са го немските фашисти, сега и на съветските ще им влезе в работа. Част от лагерите съветските хора решили да оставят за себе си – в Оренбург, Нойбрандербург, Баутцен и Торгау. От другите било решено да се вземе за ГУЛаг в СССР –

„а) разглобяемите дървени бараки от Бухенвалд на брой 31 и 33 бараки от Мюлберг;

б) пълното оборудване на кухните от двата лагера;

в) цялото медицинско имущество и оборудване от двата лагера, а също така целият постелен инвентар, намиращ се в лагера“.

Съпоставката на двете лагерни системи е дело, тежко от морална гледна точка. В съветския ГУЛаг имало своя система от издевателства и мъчения над затворниците, екзекуции без съд и присъда, изнасилване от надзирателите и лагерните началници на затворничките. И това са само част от аналогиите, а в някои неща СССР даже превъзхождал в издевателствата си над затворниците Германия. Даже фашистката идеология се е появила едновременно: в Германия тя станала държавна, а руската - само в емиграция, когато в Харбин през 20-те години била създадена Руската фашистка партия.

Привържениците на професор Никифоров имали за символ все същата свастика. Свастиката била утвърдена от Адолф Хитлер през 1920 година като символ на Националсоциалистическата немска работническа партия, но две години по-рано тя е нагръден знак на командирите от Югоизточния фронт на Червената армия. През 1919 година свастиката е поставена върху нашивките на червеноармейците и на командващия състава на калмицките части. И ако будисткият символ е обясним за калмиците, не е разбираемо как свастиката се е появила върху първите банкноти на Временното правителство през април 1917 година, а след това и върху съветските банкноти. По улиците на руските градове свастиката се появи като идеологически символ на фашизма през последните години по време на „Руските маршове“ или на събранията на съвременните нацисти.

Съветска банкнота със свастика, 1918 г.

Темата за сравнителната идеология на СССР и Третия райх е до ден днешен опасна в Русия и недостижима за разбиране от жителите на страната, в която повечето хора са се родили и израснали в условията на тоталитарния социализъм, който беше сходен с идеологията на германския фашизъм. Винаги е интересно да се наблюдават патриотичните истерии на привържениците на Путин, които се наричат антифашисти, но изобщо не са съгласни с твърдението, че съветската система не е била по-малко кръвожадна от идеологията на Третия райх. Даже зъби и коронки са изтръгвали в съветския ГУЛаг от умрелите, но съветската пропаганда показваше как са правили това само в немските концлагери.

И последно. Пропагандата никога не е сравнявала цифрите, за да не предизвиква ненужни въпроси у съветските хора. В немските концлагери само 14 процента от затворниците са били граждани на Германия, в съветския ГУЛаг преобладаващото мнозинство са били свои. Но освен ГУЛаг е имало и лагери за военнопленници, а в тях са се намирали 3,15 милиона немци, от които около 1,1-1,3 са преживели пленничеството, с други думи – всеки трети. Така че – кой фашизъм е по-добър?

сряда, май 25, 2016

Принципът на Питър

Преди известно време, когато писах за Закона на Паркинсън, воден от мисълта, че все някой може да не е чувал за него и ще му бъде интересно да го научи, или пък че – ако го е чувал и го мисли за част от „мърфологията“ – ще се откаже от това свое заблуждение и ще започне да гледа на него сериозно, споменах, че може да напиша някога няколко думи и за Принципа на Питър.

И ето че това някога дойде.

В много стари времена, в началото на 80-те години на миналия век, един мой колега, учител по математика, и приятел ми даде една книга и ми каза: „Вземи да я прочетеш, ще ти хареса непременно“.

Поразлистих книгата и се намръщих вътрешно: не беше художествена литература, а тогава художествената литература ми беше на първо място, всякаква друга четях много рядко (за разлика от сега).

Но от кумова срама взех томчето, възнамерявайки да го прочета по студентски, иначе казано - през две-три страници.

Още в началото на първия абзац обаче гледам: „И аз учих, докато не завърших колеж, а след това навлязох в живота… притискайки към гърдите си новата учителска диплома“.

Я, казах си, авторът ми е колега!

След това, към края вече на същия първи абзац виждам: „…моят директор се грижеше преди всичко щорите на прозорците да бъдат спуснати на еднакво равнище, в класовете да няма шум и никой да не се приближава до лехите с рози. А инспекторът се грижеше преди всичко да има мир и тишина и отговорите на официалните питания да идват навреме и по форма. Обучението и възпитанието на децата като че ли изобщо не занимаваше училищните началници“.

Я, възкликнах за втори път учудено, авторът е писал като за нас!

И глътнах книгата на един дъх.

Заглавието ѝ беше „Принципът на Питър или защо работите вървят винаги лошо“ („The Peter Principle: Why Things Always Go Wrong“), автор Лоурънс Питър и съавтор Раймънд Хъл.

Книгата, също като книгата на Паркинсън, е написана в хумористична форма, и също като нея обаче няма нищо общо с разните „закони на Мърфи“, които – и тук ще го кажа – са развлекателно народно творчество.

Принципът на Питър, формулиран за първи път през 1969 година в горепосоченото произведение, е кратък и гласи: „В една йерархична система всеки служител се стреми да достигне своето равнище на некомпетентност“ („In a hierarchy every employee tends to rise to his level of incompetence“.)

По-простичко обяснено, това означава, че когато човек заема все по-голям и по-голям служебен пост, рано или късно достига да такъв, при който се оказва неспособен да върши съответната работа и прави всичко друго, но е и това, което е съществено за нея.

Така например кадърният учител може да се окаже некадърен директор на училище, ако това е неговото равнище на некомпетентност, ако обаче не е достигнал с директорския си пост равнището си на некомпетентност, ще си върши кадърно работата като директор и може да стане началник на инспекторат, където – ако е достигнал или не е достигнал своето равнище на некомпетентност..., и така нататък…

Изразено с една проста схема, това изглежда така:


Цялата книга „Принципът на Питър“ разглежда следствията от този принцип, като авторите си служат с примери, взети от действителността, променяйки само имената на „участниците“ в „случките“.

На мене особено ми харесва изводът: „Работата се върши от тези служители, които не са достигнали своето равнище на некомпетентност“ („Work is accomplished by those employees who have not yet reached their level of incompetence“).

Огледайте се с тази мисъл по работните си места и ми кажете къде е тук хуморът!

След това прочетете „Принципът на Питър“ – една изключително интересна, но и полезна книга…

вторник, май 24, 2016

Васил Хаджикимов, „МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ“ – VI. Разбор на понятията

Васил Хаджикимов от Ново село, Щип, Вардарска Македония - "Македонските българи", София, 1942 година

Обработил с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Предишни части: Предговор, Посвещение, I. Где е истината?, II. Един въпрос – много теории, III. Политически недоразумения, IV. Как поставят въпроса тесняците, V. Нация-народ-държава.

VI. Разбор на понятията

В обикновения говор, народ и нация се употребяват като равнозначещи понятия. Казва се, например, български народ, българска нация. Това донякъде се оправдава с понятието държава, която не е нищо друго, освен централна власт, упражнявана над дадена територия, в която могат да живеят една или много нации. Там където имаме държава, имаме и народ, казано на политически език. (Швейцарски народ, български народ и пр.). Но етнически този народ бива разчленяван на отделни национални групировки, от които е съставен. Швейцарският народ, например, е образуван от две нации: немска и френска. Народът, значи, е политическо понятие; нацията — етническо.

Съобразно това гледище можем свободно да употребяваме „български народ“ за всички случаи, когато искаме да определим българите, населяващи територията на българската държава, както и „македонски народ“ за всички македонски българи, турци, аромъни и пр. живущи в пределите на Македония. Но кажем ли „българска нация“, ще разбираме всички българи: свободни, поробени или в емиграция (чужбина).

И така: Македония е страна, населявана от македонски народ, в болшинството си състоящ се от българи, представляващи част от българската нация. Основното ядро на тази нация е българската държава, към която ние всички поробени или свободни, имаме един свещен дълг да я пазим като зеницата на очите си и никога да не забравяме, че тя представлява от себе си един от най-важните фактори за изграждането на всебългарското единство.

(следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2.

2. Още документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. ЗА АВТОРА: Васил хаджи Кимов (1903-1992) е български революционер и общественик, деец на Македонската младежка тайна революционна организация, Македонската народна студентска група, Вътрешната македонска революционна организация (Обединена) и на Българските акционни комитети. Племенник(внук) е на революционера Владислав (Славчо) Ковачев. След 1944 г. Васил хаджи Кимов е арестуван от новата югославска власт и през февруари 1946 г. е осъден, първо, на смърт чрез разстрел, а после Върховният военен съд заменя присъдата му с двайсет години затвор, от които излежава само единайсет в затвора в Идризово.

понеделник, май 23, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 88

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

88.

За рождения ден на Александр Солженицин му изпратих поздравления и скоро получих писмо с отговор. По това време отношенията между интелигенцията и властите все повече се влошаваха и Александр Исаевич ме успокояваше, че всичко ще бъде добре. Че гледа на бъдещето оптимистично. Това, разбира се, обнадеждаваше.

И наистина, през есента Шведската академия присъди на Солженицин Нобелова награда, с която аз и някои мои приятели от Менск поздравихме лауреата. След това той ми написа писмо, после още няколко. Солженицин не можеше да отиде на Запад, затова беше решено да му връчат наградата в шведското посолство в Москва. Той ми изпрати покана за церемонията по връчването. Но властите явно не можаха да понесат това и предприеха свои дяволски мерки. Най-напред на широк фронт чрез пресата и телевизията започна компрометиране на Солженицин като фронтовак, писател и гражданин, наричаха го предател, полицай, власовец. Преследваха го по местожителство и той известно време живееше във вилите край Москва, в гаража на Ростропович (заради това виолончелистът и диригент Мстислав Ростропович и съпругата му са подложени на гонения, принудени са да емигрират в чужбина, след което са лишени от съветско гражданство - бел. прев.), после се прехвърли в Москва. С неговите приятели и познати също се заеха, искайки от тях да направят изявления срещу "власовеца". Вестниците печатаха писма с подписите на известни интелигенти против Солженицин и Сахаров, обръщения на работнически колективи, които искаха наказание за изменниците.

По това време получих в Горадня картичка от Москва, с която непознат югославянин ме уведомяваше, че иска да дойде в града, за да се срещне с мене по някакъв важен въпрос. Какво пък, аз уважавах югославяните и зачаках. Но тъкмо преди неговото идване ми позвъниха от областния КГБ, където неотдавна ходех да разговаряме, и ми казаха, че е най-добре срещата да се състои в някой хотел. Те ще направят резервацията, ще осигурят всичко. Това изобщо не ми хареса, вече знаех какви гости идват от чужбина. И в деня, когато югославянинът трябваше да пристигне, излязох от къщи, като казах на сина си, ако ме потърсят по телефона, да каже, че ме няма и че няма да ме има. Плюс всичко не бях обещал да се срещам с него. Но къде да отида? Денят беше дъждовен, не ставаше за разходки сред природата. Тогава отидох оттатък Ньоман при Данута, където прекарах времето си до вечерта. Югославянинът си отиде. А на сутринта ми позвъниха от КГБ, упрекнаха ме, че съм ги подвел.

Ловът на определени писатели продължи и аз заминах за Москва. Там известно време се спотайвах в гостоприемното жилище на Гриша Куреньов (Григорий Куреньов, поет фронтовак - бел. прев.). Цековците (служителите на ЦК на Комунстическата партия - бел. прев.) и кагебистите ме търсеха в Горадня и Менск, в Москва не можеха да ме намерят. А някои московчани по това време отиваха в други градове. Бакланов например живя инкогнито една седмица или повече у режисьора Хейфиц. Него също го търсеха много. За да го окалят и използват.

Но колкото и да се криеш, накрая трябва да се върнеш у дома. Върнах се и аз. Не излизах известно време от жилището си, притулвайки се като престъпник.

А след няколко дена позвъниха от Менск, викаха ме да отида в Магильоу. Помислих си, че това няма да е лошо, и заминах за Менск. Оттам ни закараха с автобус в Магильоу. В Магильоу имаше някакви четения и срещи с участието на голяма група беларуски писатели начело с Иван Шамякин. След обяд отидохме в най-голямото магильоуско предприятие - капролактоновия комбинат. Като се поразходихме из цеховете, влязохме в кабинета на директора, където той, както обикновено, започна да разказва за успехите на предприятието. В средата на разказа му се отваря вратата и елегантно облечен мъж пита: "Кой е тук Бикау? Викат го бързо в Менск". Уплаших се - дали не се е случило нещо лошо у дома - и излязох от кабинета. Оказва се, че трябва да отида в обкома на пряката линия. Колата и шофьорът чакат. Предчувствайки нещо не добро, тръгнах към колата.

В празния кабинет на първия (беше почивен ден) нещо дълго не можеха да се справят с телефона, свързваха се с различни абонати. Най-сетне ми дадоха слушалката, в която познах гласа на един тогавашен беларуски цековец. Той вежливо и тихо ме уведоми, че в ЦК на КПСС има писмо на известни дейци на културата, които осъждат решително подривната дейност на Сахаров и Солженицин. От Беларусия го подписал Мележ, необходим е и подписът на Бикау. Казах, че не съм чел писмото, затова не мога да го подпиша. Той каза, че това е моя работа, но е длъжен да ме предупреди за възможните последици. Без да да се сбогувам, поставих слушалката и и излязох от кабинета.

Същата кола ме откара в химкомбината, но писателите вече си бяха отишли оттам. До хотела се добрах пеш. А когато пристигнах, почти всички мои колеги седях пред телевизора и гледаха програма "Время" ("Време", централна новинарска програма на съветската телевизия - бел. прев.). Познатата дикторка тъкмо четеше въпросното писмо от "Правда" (вестник, орган на ЦК на КПСС - бел. прев.), в което група съветски писатели осъждаха Сахаров и Солженицин. С особена интонация прочете имената на подписалите се, сред които и моето име. Колегите ми се оживиха, някои се обърнаха към мене. Иван Чигринау мълчаливо, но изразително ми стисна ръката. Другите се намръщиха лошо. Аз бях объркан и смазан...

Със същото настроение отидох в Менск. Все мислех какво да правя? Един осведомен чиновник от ЦК ми каза, че всичко се е решавало в Москва, а на тях само им наредили да ми предадат, което направили със закъснение. След един ден се върнах в Горадня. Карпюк се ядоса, когато му разказах моята история. Каза, че трябва да се напише. Къде? Повсеместно. Навсякъде. Обадих се по телефона в Москва на Сергей Залигин (писател - бел. прев.), чието име също стоеше под писмото. Сергей Павлович каза, че за съжаление не може да говори за това по телефона и няма да е лошо да отида в Москва. Приготвих се бързо и отидох.

Намерих Залигин у тях, той не се чувстваше по-добре и ми разказа тихо, че всичко това е една голяма провокация, организирана от Шуро и други като него. Викали ги един по един в ЦК и там просто извивали ръцете на всеки, искайки да подпишат. Верните на партийната дисциплина писатели комунисти, макар и без желание, били принудени да сложат подписите си. Залигин, като се позовал на това, че е безпартиен, опитал да се измъкне. Тогава го попитали: с кого е - с тях или с другите? Другите скоро ще се озоват на подсъдимата скамейка, да не се окаже и той редом. Залигин беше дошъл да живее отскоро в Москва, беше получил добро жилище, имаше някакви литературни и издателски планове (после стана главен редактор на "Новый мир"), а ето ти един зверски избор. И подписал. "Но аз не подписах!" - казах. "Ами ти си от провинцията. В провинцията всичко е по-лесно. И по-страшно" - каза Залигин, който само преди месец се беше измъкнал от сибирската провинция.

Дълго говорихме и мислихме тази вечер. Останах да нощувам у Залигин. Решихме да измислим нещо на другия ден. Най-напред трябваше да се извиним на Александр Исаевич. Сутринта започнахме да звъним на познати. Някой ни даде телефона на Ростропович, при когото известно време живя Солженицин. Но телефонът не отговаряше, а по това време нямаше телефонни секретари. Не отговаряше и московският телефон на бъдещата съпруга на Солженицин. Някой от нашите общи познати ни каза, че Александр Исаевич е заминал. По всяка вероятност за чужбина. Тук няма да го намерим. И тогава написах писмо до ЦК, Залиигн ми помагаше. Но през нито един вход на Старая плошчад (където се е намирала администрацията на ЦК на КПСС, днес там е настанена администрацията на президента на Русия - бел. прев.) не ме пуснаха. Наложи се да занеса писмото в пощата и да го изпратя препоръчано. Отговор на писмото не получих никога.

Отидох в списанието, където работеше Лазар. Той пишеше по това време книга за моето творчество и исках да се посъветвам с него. Излязохме на улицата, поговорихме си, като се озъртахме постоянно. Мъдрият Лазар ме утеши: "Не се вълнувай много, не се оправдавай, на никого не обяснявай нищо. Тези, които те познават, ще разберат всичко без думи, а на тези, който не те познават, няма да можеш да обясниш. Нека да си мислят своето".

Въпреки това ми се наложи да обяснявам - тогава и после. Някои слушаха и мълчаха. Някои се възмущаваха. Чувствах се виновен. Но какво можеше да се направи? След това изгониха Александр Солженицин от страната, не се видях с него и не му се извиних. Беше ми много неловко. Проклинах тези, които ми направиха тази мръсотия... (След много години един отговорен служител на ЦК на КПСС ми обясни в момент на откровение, че това било направено заради моето спасение. Иначе щели да бъдат принудени да ме отпратят и мене като Солженицин - бел. авт.)

(Следва)

неделя, май 22, 2016

Пак за изпитите, но малко по-така

Мислех и аз да напиша нещо за изпитите.

Нали, както се казва, съм от кухнята.

Да напиша и за пълната неоснователност да има изпити по „външно оценяване“ (което изобщо не е външно) за четвърти клас, и за вопиющата безсмисленост на изпита за седми клас да се явяват хора, които няма да кандидатстват след седми клас (някои от които не могат и името си да напишат – разправяше ми една колежка, която била квестор в едно училище), и за безумията около държавните зрелостни изпити, които избиха накрая в абсурдна полицейщина, вместо да се реформира (ама истински, не както го правят сега: ще махнем два-три урока и Атанас Далчев и „ура“, реформирахме се!) зубрашката образователна система, която е основната причина за преписвацията, за да се реши веднъж завинаги проблемът, но се отказах, защото това сигурно вече съм го писал, не помня, пък и да не съм го писал, кой ли не го е казвал и не го знае (освен капацитетите от просветното министерство, разбира се).

Плюс това намерих един много кратък, но изключително силен текст на Нери Терзиева и ми се иска него да представя тук, вместо да разтягам познати или полупознати локуми, защото – освен всичко друго – текстът надхвърля пределите на класните стаи и училищните сгради и засяга проблем вече от доста по-широк и по-сериозен мащаб.

Ето го текстът.


събота, май 21, 2016

Васил Хаджикимов, „Македонските българи“ – V. НАЦИЯ-НАРОД-ДЪРЖАВА *)

Васил Хаджикимов от Ново село, Щип, Вардарска Македония - "Македонските българи", София, 1942 година

Обработил с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Предишни части: ПРЕДГОВОР, ПОСВЕЩЕНИЕ, I. ГДЕ Е ИСТИНАТА?, II. ЕДИН ВЪПРОС - МНОГО ТЕОРИИ , III. ПОЛИТИЧЕСКИ НЕДОРАЗУМЕНИЯ, IV. КАК ПОСТАВЯТ ВЪПРОСА ТЕСНЯЦИТЕ.

V. НАЦИЯ-НАРОД-ДЪРЖАВА

Нацията е икономическа, политическа и езиково-културна общност на група хора, живущи в дадена територия, закръглена в една или повече еднонационални или многонационални държави.

Обикновено се мисли, че там където са на лице тези четири изброени признаци - на лице е и тя. Сталин казва: „части от една и съща нация, могат да говорят на един и същ език: те стават различни нации, ако кой и да е признак на нацията (стопанска общност, територия) престане да бъде общ“, Този принцип, обаче, исторически не винаги се оказва верен, Той претърпява известни отклонения в отрицателен смисъл, налагани от колебанията и променливостта в политическата история на нациите. Има наистина случаи, когато част от известна нация, откъсната по едни или други причини от нейната общност и заживяла отделен самостоятелен живот, е придобивала напълно качествата на нова нация. Тук, за пример, се посочва Австрия, макар че тя се обособи в отделна държава, преди още да беше се родила единна немска нация от развалините на феодализма — предимно нейното основно ядро Германия и Австрия придобиха всички външни отличителни признаци на отделни нации, които дълго време враждуваха помежду си и даже водиха кръвопролитни войни. Но фактически, с новото течение за аншлуса, разбира се, възникнало под натиска на непреодолими икономически и политически причини, тези две нации признават, че не са били нищо друго освен два отделни народа, принадлежащи към една и съща нация - немската **). Това ни навежда на мисълта, че има случаи, при които откъсването не дава за резултат образуването на нова нация. De iure — да, но de facto — не, Всъщност се образува от откъснатата част само нов народ. А това е съвсем друго нещо. В това отношение. примерът с Швейцария е твърде нагледен — класически. Народът, населяващ тази страна, произхожда от два нации: немска и френска Макар че живее в една икономическа и политическа общност, той е запазил своите национални различия които карат и днес мнозина да я делят на немска и френска Швейцария. Такъв ще бъде случаят с Македония, когато един ден се освободи и обособи като държава, отделна от българската. Ще имаме на лице тогава македонски народ, както го имаме вече национално потиснат, състоящ се от отделни национални групировки {българи, турци, арумъни и пр.), но не и македонска нация, както погрешно мислят някои пролетарски среди в България, зле тълкувайки Сталин. Иначе, как могат да съгласуват своите разбирания с неговите признания в заключителната му реч пред XVI конгрес на Всеруската Компартия? „Ние — казва той — унищожихме националните привилегии и установихме националното равноправие Ние унищожихме държавните граници, в стария смисъл на думата: пограничните колове и митническите прегради между нациите в СССР. Ние установихме единството на икономическите и политически интереси на народите в СССР. Но означава ли всичко това, че ние унищожихме самите национални различия — език. култура, нрави и т. н ?“ Означава ли това. бихме запитали и ние от своя страна, че в СССР съществува само една нация?

Очевидно е, че теорията на признаците не трябва да се схваща само теоретически, а исторически — нещо, което забравят мнозина и я осакатяват до безобразие. Идваме значи до заключението, че откъсването, нарушението в признаците на една нация, не дава за резултат моменталното създаване на нова нация. За това са нужни векове. Предвид пък движенията за пълно национално освобождение и обединение на нациите, които се разгарят днес, това е даже невъзможно. Откъсването, при условие, че откъснатата част заживява отделен, самостоятелен живот, създава само нов народ. Понятието народ се различава от понятието нация по това именно, че е част от нея, или пък общност от части на различни нации. Тези две понятия се покриват само в един единствен случай, когато народът, като икономическо и политическо цяло, е съставен само от една нация. В случаите пък, когато се откъсват незначителни части от известна нация и се присъединяват (винаги насилствено, разбира се) към друга, получават се така наречените национални малцинства.

Въпросът за националните малцинства днес е един от най-болните политически въпроси и той не може да бъде разрешен, освен по пътя на самоопределението им и даването пълни политически и културни права. Националният въпрос е покрай другото и малцинствен въпрос.

*) Настоящата глава в по-голямата си част е извадка из „Национал-революционните движения“ - Апис, 1933 год.

**) Днес аншлусът е свършен факт.

(следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2.

2. Още документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. ЗА АВТОРА: Васил хаджи Кимов (1903-1992) е български революционер и общественик, деец на Македонската младежка тайна революционна организация, Македонската народна студентска група, Вътрешната македонска революционна организация (Обединена) и на Българските акционни комитети. Племенник(внук) е на революционера Владислав (Славчо) Ковачев. След 1944 г. Васил хаджи Кимов е арестуван от новата югославска власт и през февруари 1946 г. е осъден, първо, на смърт чрез разстрел, а после Върховният военен съд заменя присъдата му с двайсет години затвор, от които излежава само единайсет в затвора в Идризово.