СЛУЖБОМЕР

сряда, август 31, 2016

Нов важен документ около предаването на Васил Левски

Васил Шанов от с. Смърдеш, Костурско, Егейска Македония - "Нов важен документ около предаването на Васил Левски", публикувано в "Известия на историческото дружество в София", Кн. XIV-XV, София, 1937 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

През 1931 година бях се ангажирал да потърся в Народната библиотека някои стари турски документи, отнасящи се до Самоков и околията, които щяха да се поместят в книгата, която самоковци готвеха да издадат за историята на техния град. Между книжата, които ми се дадоха да прегледам, случайно ми попаднаха и няколко листа от изходящ дневник на Софийското турско окръжно управление от 1872-3 година. Като прегледах тия книжа, видях, че между другото съдържат и няколко телеграми, отнасящи се до обира на хазната от Димитър Общи. Преведох по- важните от тях и ги дадох да се поместят още тогава във в. "Заря". През м. август м. г. съобщих на заведующия Ориенталския отдел на Народната библиотека, г-н Миятев, че в библиотеката има стари неизвестни турски документи, които се отнасят до обира на хазната, откриването на комитетите и арестуването на членовете на тия комитети. Действително, след неколко дни г-н Миятев ми съобщи, че е намерил тия документи заедно с още неколко други също такива листа.

Тия толкова важни за нашата история документи, изглежда, че не са били никак проучени от предшествениците на г-н Миятев, който от три години насам завежда тоя отдел, защото, ако бяха проучени, то тяхното съдържание щеше да бъде известно досега и тия книжа щяха да бъдат поставени там, гдето им е местото. Че тия документи не са били проучени, личи от факта, че тия книжа са зарегистрирани с почерка на г-н Хиндалов в каталога на сиджилите, гдето никак не им е мястото, така: "София санджагъ дефатиринден“, което значи: от тефтерите на Софийския окръг. А в друга една графа на същата страница, като пояснение, личат следните думи: „Кратки извадки от входящ и изходят инвентар.“

Между телеграмите в листата, които намери г-н Миятев, има и една по-дълга телеграма, написана с турски шифър. Понеже тая телеграма се намира между тия, в които се говори за обира на хазната и за арестуването на комитетски хора, предположих, че и тая телеграма ще се отнася пак по същия въпрос. А за да бъде тя шифрована, допуснах, че нейното съдържание ще да е много важно и тайно, за да не се знае от другия канцеларски персонал при тогавашното турско Софийско окръжно управление.

Помолих г-н Миятева да ми даде едно копие от тая телеграма, за да се помъча да я дешифрирам, имайки пред вид съдържанието на другите телеграми в тия книжа. След двумесечен труд аз успях да я дешифрирам и открих в тая телеграма официалния турски документ, търсен от толкова време, в който се споменава за предателската роля на поп Кръстю.

Папката, която съдържа шифрованата телеграма, се състои от 20 листа или 40 страници, носещи последователно номерата от 1 до 40. Листата са пришити със стари конци, хлабаво, в две отделни части, поставени в обикновена обвивка, на първата страница на която е залепена бяла кръгла лепенка, поставена наскоро и носеща № 192.

Тая тетрадка е част от изходящ дневник на турското окръжно управление в София през 1872-3 година. По-право тя може да се нарече: част от изходяща архива на същото управление, понеже в нея е нанесено не краткото съдържание, а целите чернови на изпратените до разни места телеграми, а може би и писма.

Листата на папката са запазени доста добре и се състоят от обикновена бяла хартия, средно качество, дълги 33 и широки 24 см, някои от които са твърде малко оръфани по краищата, без обаче да е повредено съдържанието. В тая тетрадка няма нито началните, нито крайните листа. Първата страница почва с една телеграма под № 874 от 18. IX. 1872 година, а последната страница свършва с чернова № 1141 от 2. 111. 1873 г. с едно прескачане от № 1006 до № 1030. Значи липсват 24 номера на изходящи чернови, обаче, колко листа липсват, не се знае. Понеже липсващите листа са от средата на папката, може да се предположи, че тия липсващи листа, ако не са случайно унищожени или прибрани, се намират пак в библиотеката, поставени при някои други документи.

Повод за да мисля така ми дава обстоятелството, че през 1931 година намерих първата част от тая тетрадка, поставена в друг един регистър на Самоковската околия. В последствие, след като съобщих за това в управата па библиотеката, по всяка вероятност, при претърсването на другите регистри, е била намерена и втората част на тая тетрадка, съдържаща и шифрованата телеграма № 1117, след което двете части са били събрани наедно и записани в каталога за сиджилите със сигнатура 192 и инвентарен № 261 като: „Кратки извадки от входящ и изходящ инвентар“, без да е отбелязан накратко техния характери.

Самата шифрована телеграма, носеща № 1117 от 24. XI. 1872 год., почва от долната половина на страница 35 и свършва до втората половина на стр. 36. Преди шифрованата телеграма има друга обикновена телеграма, адресирана до каймакамина в Берковица, № 1116 от 24.Х1.1872 г., с която той се умолява да съобщи в София тайно и телеграфически часа, когато ще потегли от Берковица и кой ден ще бъде в София генерал-лейтенант Сайб паша, който щял да пристигне в Берковица от Цариград през Лом.

След шифрованата телеграма също така има друга кратка обикновена телеграма, адресирана до окръжния управител във Варна с следното съдържание : „Умолявате се, Господине, да ми съобщите тайно и телеграфически датата на пристигането във Варна на генерал-лейтенант Сайб паша и Господин Иованчо, които пътуват за София“. Сайб паша и Иванчо бяха членове на извънредната комисия в София, която щеше да съди заловените комитетски хора по обира на хазната, включително и Левски.

Съдържанието на тия две нешифровани телеграми много ми помогна при дешифрирането на тайната телеграма, която се състои от 35 реда, заедно със заглавието, писани от единия до другия край на листа. Цялата телеграма съдържа 255 думи, без заглавието и датата, от които 155 явни и 100 шифровани. Шифрованите думи се състоят от групи двуцифрени числа за буквите и други двуцифрени и трицифрени числа, означаващи отделни думи. Всичко в телеграмата има 365 числа, от които 353 двуцифрени, означаващи отделни букви; 3 двуцифрени и 9 трицифрени числа, означаващи отделни думи. Числата следват едно след друго, без интервал, от който да може да се разбере, отгде почва и где свършва известна дума, състояща се от група числа.

Ето как успях да дешифрирам документа. Първоначално почнах с общоприетия метод за отгатване чужди шифри, като се заех да търся ония букви в турския език, които най-много се срещат в известно четиво от 2-3 страници, за да заместя с тях еднаквите числа в телеграмата, която се състои от двузначни и тризначни числа, примесени тук-таме с по някоя явна дума. Но понеже турският книжовен език се състои от три езика: турски, арабски и персийски, то тоя метод се оказа неприложим в случая. Тогава се заех да дешифрирам някои малки числови групи, стоящи между явните турски думи. Първо взех групата: 32, 29, 14, 29, която се намира между думите: тахсил и зъмнънда. Понеже тия две арабски думи значат: учение с цел, сир. с цел да се учи, допуснах, че шифрованата дума, означена с горните четири числа, която също така ще е арабска, ще бъде допълнение и ще отговаря на въпроса: що, какво да се учи. От състава на числата на тая дума е явно, че втората и четвъртата буква са еднакви, а като допълнение на фразата: да се учи, отговарят една от думите: право и науки (хукук и фюнун), които се пишат с по четири букви, без първите гласни: у и ю, а именно: х-кук и ф-нун, в които думи вторите и четвъртите букви са еднакви.

Тогава отбелязах, че числото 32 ще бъде х или ф, числото 29 ще бъде к или н и числото 14 - у, която се пише с буквата вав. След това потърсих друга малка числова група с еднакви числа в нея и намерих групата: 37, 26, 37, 26, 20, заградена между явните думи: башка бир... гьондерилерек, което значи: изпратен друг един... Също и тук, като допълнение служи неизвестната шифрована дума. От състава на числата в тая дума се вижда, че тя се състои от пет букви, от които първата и третата, втората и четвъртата са еднакви. Понеже шифрованата телеграма се намира между други обикновени телеграми, в които се говори за обира на хазната, помъчих се да намеря съответната дума, която да отговаря на следните две условия: да се състои от пет букви, от които първата и третата, както и втората и четвъртата да са еднакви и второ, да бъде близка по съдържание на станалото събитие - обира на хазната. За такава предположих да е думата: та-тар, която отговаря и на двете условия, понеже означава куриер, каквито ги имаше при пренасянето на хазната. Тогава отбелязах, че числото 37 означава буквата Т, числото 26 - А и числото 20 - Р.

По тоя начин помислих, че имам вече на разположение 7-8 открити букви и почнах с тях да работя. Обаче работата не вървеше. Тогава реших да открия и друга числова група. За такава взех групата 26, 14, 27, 23, 29, 30, която се намира между думите: зъмнънда и гиттиги, в която също има еднакви числа. Понеже тук неизвестната дума е част от изречението: отиде да се учи, да следва по нещо, то допуснах, че неизвестната дума ще бъде обстоятелствена част в изречението и ще означава местото, гдето се отива да се учи. От факта, че по онова време българите са отивали да следват в Русия, или в Румъния, допуснах, че неизвестната дума ще означава една от горните две държави. Понеже турците наричат Румъния у-ла-хи-я, а и буквата у, която на турски е дифтонг в началото на думата и се пише с буквите елиф и вав, сир. числата: 26 и 14, които отговарят на буквите: елиф и вав = у, с които почва търсената дума, то нямаше никакво съмнение, че новата група ще бъде думата улахия-я. Последната сричка я е предлогът в.

Заедно с новооткритите числа аз вече разполагах с 10 букви и почнах да правя разни комбинации. След дълги замествания установих, че първата открита група означава думата: ф-нун, втората група - па-паз, вм. татар и третата - Румъния. По такъв начин открих и останалите 23 букви от турската азбука, които се срещат в телеграмата, от делата азбука, която се състои от 34 букви.

Седемте тризначни числа в телеграмата отговарят на по една дума. Тех открих според смисъла в изреченията, в които ги има. По тоя начин успех да разчета телеграмата.

Тук следва самата дешифрирана телеграма... (в оригинала има пояснения за някои писмени знаци, предаващи звуковете в турски език, и телеграмата на този език; отминаваме ги и отиваме направо на българския превод - П. Н.)

„До Търновския окръжен управител.

№ 1117 от 24 ноември 1872 год.

Книжата и оръжията, които се изпращаха от Влашко за раздаване в Отоманската Империя, първоначално са идвали в Ловеч до фабрикантина на пашкули Димитър, Ване Терзията, Марин Кафеджията и поп Кръстю. Даже от показанията на арестувания Димитър, обирача на хазната и главатаря на комитите, се установява, че той е бил изпратен първоначално от Влашко до тях, че чрез тях е закупил за две хиляди и пет стотин гроша три коня - за себе си и за Дякон Левски, който се търси, за да си служат при бунтуването на България, и че парите, които са се събирали от България за изпращане на комитета в Влашко, сам той е отивал там да ги носи. А пък, понеже от показанията на другите лица, комитетски членове, които са арестувани, се установява, че парите били изпращани на тях, то той бе подложен на разпит и бе поискано от надлежното високо място разрешение да се обискират техните къщи, за което бе съобщено официално в вилаета.

По повод на това тук бяха докарани: поменатия фабрикант на пашкули Димитър, Марин и един друг свещеник, а за Ване Терзията ни се съобщи от Ловчанския каймакамин, че той е заминал в Влашко да се учи. Но тъй като изпратеният свещеник не се оказа същото лице, за което се съобщи, че се числи в бунтовническия комитет, отговори се да се изпрати поп Кръстю. Но понеже поменатите Димитър и Марин, съгласно получените инструкции от своите другари, сега отказват да са взимали участие в това отвратително дело, то заповядайте на поменатия поп Кръстю да съобщи на господството Ви как са устроили бунтовническото събрание в лозята на доносчика и още кои други лица от Ловеч участват в комитета, като моля Ваше Сиятелство да благоволите и ни изпратите в най-скоро време както неговите показания, така и неговата пълна преписка, съдържаща досегашните му донесения, отнасящи се до комитета, в качеството на тамошен доносчик, които съставляват една похвална дейност за народа и държавата, за да ги представим на почтените лица, назначени със султанско ираде, по решение на министерския съвет, на които пристигането се очаква, за да вземат участие в тукашната специална комисия. Но както заповядате“.

Телеграмата изхожда от София и е изпратена от Софийския окръжен управител Мазхар паша до Търновския окръжен управител. От обръщението в телеграмата личи, че и Търновския окръжен управител е бил паша, с чин по-голям от тоя на Мазхар паша.

Дали тая телеграма е отговор на някое запитване от страна на Търновския окръжен управител, не личи в нейния текст. В първата й част са дадени съвсем накратко сведенията, добити при следствието на задържаните комитетски хора; втората част съдържа някои служебни сведения, а третата, най-важната част, съдържа ясни и категорични сведения по предателската дейност на поп Кръстю.

От съдържанието на горната шифрована телеграма става напълно ясно и извън всяко съмнение предателската роля на прочутия поп Кръстю. За да има при Търновския окръжен управител преписка, която съдържала донесенията на поп Кръстю относно комитета, с положителност може да се каже, че поп Кръстю систематически е предавал всичките действия на комитета, като е почнал още от началото, сир. още от първото революционно събрание, което се състояло в неговите лозя. За изпълнение на своя пъклен план поп Кръстю е постъпвал твърде умело. Той не е донасял нищо на Ловчанския каймакамин, за да не бъде заподозрян, открит или издаден. Той е правел това на друго, по-сигурно място - на Търновския мютесарифин - пашата, в който е имал доверие, че не ще го издаде. Какви донесения е правил той и какви сведения е съдържала неговата преписка, не ни е известно. Обаче от факта, че Мазхар паша моли Търновския паша да разпита още веднъж поп Кръстю, за да му съобщи той как е било устроено първото революционно събрание в неговите лозя и кои други лица от Ловеч влизат в комитета, за да представи пашата тия негови показания, заедно с цялата преписка, на специалната комисия в София, може да се допусне, че тия донесения ще да са били от твърде голяма важност. Защото чрез донесенията на поп Кръстю щяха да бъдат изобличени в лъжа арестуваните двама членове от Ловчанския комитет: Димитър Пъшков - фабрикантина на пашкули, и Марин поп Луканов -кафеджията, които в своите показания категорически са отричали своето участие в некакъв си революционен комитет.

От показанията на Димитър Общи, които се съдържат в преведените сега съдебни протоколи, се узнава, че той е съобщил имената на мнозина участващи лица в комитетите. Същевременно той е казал, че в Ловчанският комитет има и един свещеник, на когото не знаел името. Според шифрованата телеграма от Ловеч са изпратили вместо поп Кръстю стария свещеник поп Лукан, но при очна Ставка с Д. Общи той е казал, че не е същия свещеник, който се числи в комитета. Според телеграмата Мазхар паша поискал да се изпрати друг свещеник. И когато са изпратили поп Кръстю и е бил представен пред Мазхар паша, последният, без да направи очна ставка между Д. Общи и поп Кръстю, върнал го обратно в Ловеч, освободен от всякаква отговорност. Обаче в последствие, когато арестуваните членове на Ловчанския комитет, Димитър и Марин, почнали да отричат своето участие в революционния комитет и въобще да отричат съществуването на некакъв си комитет, тогава именно Мазхар паша е отправил шифрованата телеграма до Търновския мютесариф, на когото поп Кръстю е донасял, за да го повика и му даде исканите допълнителни сведения за участващите лица в Ловчанския комитет, като изпрати в София както допълнителните показания на поп Кръстю, така също и цялата негова преписка, съдържаща предателските му донесения, за да бъдат представени на специалната комисия. И понеже предателската дейности на поп Кръстю се е пазела в тайна, то и телеграмата е изпратена шифрована.

Макар и да е била изпратена преписката на поп Кръстю в София, обаче, тая преписка станала достояние само на членовете турци от комисията. Ако знаеха за тая преписка и членовете българи, участващи в същата комисия: Хаджи Иванчо, Мито и X. Мано, то непременно те щяха да съобщят за тая предателска роля на надлежното място и предателят щеше да бъде наказан веднага. Но, ако те не направеха това още в турско време, от страх да не бъдат подведени под отговорности, то поне след освобождението на България, когато те са били още живи, щяха да съобщят за това на Стоян Заимов или на Захари Стоянов, които са се срещали с тях и са ги разпитвали за дейността на тая комисия при съденето на комитетските хора, включително и на Дякона Васил Левски.

Строгата тайна, с която се е пазила преписката на поп Кръстю, за съществуването на която едвам сега узнаваме от шифрованата телеграма, стана причина да се очертаят в научната литература три главни становища по въпроса за злата участ на дякона Васил Левски: едни казват, че поп Кръстю е предал Левски, други твърдят, че не поп Кръстю, а Димитър Пъшков и Марин поп Луканов, членове на Ловчанския комитет, са предатели на Левски, и най-после трети са на мнение, че не е имало никакво предателство, а турската потеря сама е попаднала по дирите на Левски и го заловила.

Писателят и историографът на Левски уважаемия г-н Д. Т. Страшимиров, след като се мъчи с ред данни да докаже, че едничкият поп Кръстю е предателя на Левски, в което Страшимиров вярва, в книгата си „Левски пред Къкринската голгота“ на стр. 7, поради липса на официални документи, които да уличават поп Кръстю в предателство, казва така: „Поколението ще чувства смут и бъдещият историк ще се намери в затруднение!“ А в края на самата книга той се провиква така: „Няма самата истина! Липсва историческа истина. Ето туй образува основата на всички полемики от по-ново време за оправдаване на поп Кръстю!... Едно противоречие, една велика липса!...“

Той имаше право да пише така. Но ето, че случайността дойде да помогне, за да блесне самата истина. Шифрованата телеграма е толкова ясна и категорична, че не остава место вече да се спори, кой е предал Дякона Левски. Защото, срещу твърдението на ония, които казват, че Димитър Пъшков и Марин поп Луканов са предали Левски, ние имаме ясния текст на телеграмата, гдето се казва така: "Понеже поменатите Димитър и Марин, съгласно получените инструкции от своите другари, сега отричат да са участвали в това отвратително дело, то заповядайте на поменатия поп Кръстю...“

Както от цитирания пасаж, така и от официалните следствени показания на същите две лица, които показания тепърва ще видят бял свет, явства че Димитр Пъшков и Марин поп Луканов, освен гдето не са предали нищо, но те казват, че не знаят даже за съществуването на някакъв си революционен комитет, вследствие на което е станало нужда да бъдат изобличени в лъжа чрез допълнителните предателски показания на техния другар, поп Кръстю. И понеже Д. Пъшков и Марин п. Луканов са били арестувани в София още през м. ноември, то изключено е всякакво твърдение да бъдат те предателите, тъй като не са знаели где се намираше Левски на 27.ХИ. 1872 г. Поп Кръстю пък в „Требника“, който се пази в Народната библиотека, защищавайки себе си, дословно казва следното: „Кой обади на правителството, че поп Кръстю знае по име всичките участници (в комитета) от Ловеч, както и где се намира Левски?“

Чудно съвпадение! Като че ли с това питане, вместо да оправдае себе си, поп Кръстю сам отговаря, че едничък той е извършил това. А това личи от пасажа на телеграмата, гдето се казва: . . „то, заповядайте на поменатия поп Кръстю да Ви съобщи как са устроили бунтовническото събрание в лозята и още кои други лица от Ловеч участват в комитета, за да. . .“

Значи, Мазхар паша, който знае вече за предателската роля на поп Кръстю, моли Търновския паша да повика поп Кръстю, за да му съобщи допълнително кои други лица още от Ловеч влизат в комитета. Тия негови показания, заедно с цялата негова пълна преписка, съдържаща предателските му донесения, да се изпратят в София. Следователно, никой друг не е съобщил това на турското правителство, а сам поп Кръстю; защото, освен той и арестуваните вече негови другари, Димитър и Марин, които категорически са отказвали съществуването на някакъв си комитет, друг никой не е знаел кои други хора от Ловеч са участвали в комитета. А пък за пребиваването на Левски в Къкринското ханче е знаел само поп Кръстю, който щеше да се срещне там с Левски.

От автентичните писмени доказателства, с които разполагаме, личи че поп Кръстю е бил арестуван в Ловеч на 17. XI, на 18 същия месец е бил изпратен в София, а на другия ден освободен от пашата. Като сравним тая дата с датата на шифрованата телеграма, която е 24 с. м., може да се предположи, че в промеждутъка от тия 3-4 дена Търновският паша, който не е бил съгласен да се арестува поп Кръстю, ще е имал телеграфически разговор с Мазхар паша по тоя въпрос, в резултат на който разговор е станало нужда да се дадат от Мазхар паша пояснения по хода на делото и участието на поп Кръстю в комитета, та е била изпратена шифрованата телеграма, с всички сведения по делото, което, за да се увенчае с успех, имало е нужда от допълнителните предателски показания на поп Кръстю.

В шифрованата телеграма се казва още, че Д. Общи е закупил чрез хората на Ловчанския комитет три коня за 2,500 гроша, от които единия за себе си, а другия за Левски, който се търси. Третия кон беше за куриера на Левски Дидю (Димитър) Пеев. От думите: „който се търси“ явства, че Левски беше вече предаден и турското правителство беше дало нареждане да се намери той. Обаче Левски, научавайки за това нареждане, много тайно се прехвърлил в Тракия, гдето от една страна да посети комитетите, а от друга страна да заличи своите следи за преследвачите. Левски престоял там от втората половина на ноември, когато се разкри комитетската организация, след обира на хазната, та до към Коледа. Но когато Левски, който се съмняваше в верността на поп Кръстю, се научил, че двамата членове на Ловчанския централен революционен комитет, а именно: Димитър Пъшков и Марин поп Луканов, са арестувани, а поп Кръстю, секретар-касиера на тоя комитет, след като е бил повикан в София, още на другия ден е бил освободен, убеден вече в предателската роля на поп Кръстю, в едно най-опасно време, когато се арестуваха комитетски хора, а самия Левски се търсеше под дърво и под камък, той се запъти за Ловеч, за да се срещне с поп Кръстю и се справи по някакъв начин с него, съгласно комитетския устав. Срещата е била уговорена да стане в с. Къкрина на ханчето. Съображенията на Левски да изведе попа на ханчето са били, по всяка вероятност, като свърши с него, да не бъдат арестувани в града невинни хора. Обаче, вместо да отиде поп Кръстю на ханчето, на 27. XII. 1872 година, сир. на уговорената дата, това ханче е било нападнато от десетина заптиета, които, след една престрелка, раниха Левски и го заловиха.

След залавянето на Левски требваше да се установи неговата самоличност, за която цел той е бил закаран в Ловеч. Но понеже там той е отказал да е Левски, то изпратен е бил в Търново, при пашата, гдето са установили самоличността му, след което е бил повърнат обратно в Ловеч и оттам изпратен в София. Ако поп Кръстю бе вършил своите предателства в Ловеч, каймакаминът много лесно щеше да установи самоличността на Левски. Но понеже, както казахме и по-рано, той е правил своите донесения в Търново, то и Левски е бил закаран там, гдето, по всяка вероятност, е бил извикан тайно и поп Кръстю, за да установи, че действително заловеното лице е самият Левски.

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов - Документи“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Васил Шанов е виден български просветен деятел, учен османист и революционер, деец на ВМОРО.

вторник, август 30, 2016

Лекции по руска литература – брой 18

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6.

3. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

8.

Символите на русия сантиментално скучен и мърляв Манилов с розовите устни (в неговата фамилия има намек за маниерност, за мъгла, а още повече за мечтателното "манить" [19]) са: мазният жабуняк в езерото сред сълзливите красоти на английската градина с нейните подрязани храсти и беседка със сини колони ("Храмът за уединено размишление"); псевдокласическите имена, които дава на децата си; книгата, постоянно лежаща в кабинета му и отворена все на четиринадесета страница (не на петнадесета, която би могла да създаде впечатление, че четенето става поне по десетичната система, и не на тринадесета - дяволската дузина, а на блудкавата розово-блондинеста четиринадесета - с такова отсъствие на индивидуалност като при самия Манилов); небрежните пропуски в мебелировката, при която креслата са обвити с коприна, но коприната не е достигнала и затова две от тях са покрити просто с груба рогозка; двата свещника - единият елегантен, от тъмен бронз, с трите гръцки грации и седефен кокетен щит, а другият просто "меден инвалид", куц, изкривен настрани и целият в лой. Но може би най изразителният символ са купчинките пепел, която Манилов изтръсква от лулата си и подрежда симетрично по перваза на прозореца; единственото артистично удоволствие, което познава.

9.

"Щастлив е писателят, който - отминал край характери дотегливи, противни, поразяващи с печалната си действителност - приближава към характери, показващи високо човешко достойнство, който от грамадния въртоп на всекидневно движещите се образи е избрал само малкото изключения, който ни веднъж не е изменял възвишения строй на лирата си, не се е спущал от своята висина, до бедните си нищожни събратя и без да се опира о земята, цял е потънал в своите откъснати далеч от нея и възвеличени образи. Двойно завиден е прекрасният му дял; той е между тях като сред родно семейство; а през това време далеко и гръмко се носи славата му. Той е подкадил с упоителен тамян хорските очи; той ги е поласкал чудесно, като е скрил печалното в живота, като им е показал прекрасното у човека. Всичко ръкопляска и се носи след него, и лети подир тържествената му колесница. Назовават го велик световен поет, който витае високо над всички други гении на света, както витае орелът над другите високо летящи, птици. Само като се спомене името му, трепет обхваща младите буйни сърца, сълзи на отзивчивост бляскат във всички очи… Няма равен нему по сила - той е бог! Ала не е такъв делът и друга е съдбата на оня писател, който е дръзнал да извади наяве онова, което е всекиминутно пред очите и което равнодушните очи не виждат - цялата страшна, потресна тиня от дреболии, омотали нашия живот, цялата глъбина от студени, надребнели, делнични характери, от които гъмжи нашият понякога горчив и отегчителен земен път, и който с крепката сила на неумолимото си длето е дръзнал да ги изложи релефно и ярко пред всенародните очи! Той не ще събере народните ръкопляскания, той не ще види признателните сълзи и единодушен възторг на развълнувани от него души; срещу него не ще полети шестнайсетгодишна девойка със замаяна глава и с героично увлечение; той няма да се забрави в сладката омая от звуци, които сам е изтръгнал; най-сетне той не ще избегне съвременния съд, лицемерно-безчувствения съвременен съд, който ще назове нищожни и низки лелеяните от него създания, ще му отреди някой презрян ъгъл между ония писатели, които обиждат човечеството, ще го надари с качествата на изобразените от самия него герои, ще му отрече и сърдещ душа, и божествен плам на таланта. Защото не признава съвременния съд, че еднакво чудни са стъклата, през които са гледат слънцата и които предават движенията на незабележимите насекоми; защото не признава съвременният съд, че трябва много душевна глъбина, за да се озари една картина, взета от презрения живот, и да се въздигне до перла на творението; защото не признава съвременният съд, че високият възторжен смях е достоен да се тури наред с високото лирично вълнение и че цяла бездна има между тях и кълченията на панаирския палячо! Не признава всичко туй съвременният съд и ще обърне всичко в укор и злословие към неприятния писател; без споделяне, без отговор, без участие, като пътник без семейство ще остане той самин сред пътя. Сурово е неговото поприще и горчива ще почувствува той своята самота.

И дълго още ми е отредено от някаква чудна власт да вървя ръка за ръка с моите странни герои, да обглеждам целия грамаднотечащ живот, да го обглеждам през явния за света смях и невидимите, незнайни за него сълзи! И далеч е още онова време, когато в друг изблик страшната буря на вдъхновението ще се възземе от осенената от свещен ужас и блясък глава и ще се усети в неспокоен трепет величавият гръм на други слова". (Превод на Димитър Подвързачов)

Веднага след този неудържим изблик на красноречие, който като светлинен блясък поразбулва замисъла на втория том на "Мъртви души", следва диаболично гротескова сцена, в която дебелият полугол Чичиков танцува жига в спалнята - не много убедително доказателство, че "възторженият смях" и "лирическите пориви" са добри спътници в книгата на Гогол. Всъщност Гогол се лъжел, че може да се смее с възторжен смях. И лирическите изблици не се вписват много стабилно в модела на книгата; те са по-скоро естествени междинни пространства, без които този модел не би бил такъв, какъвто е. Гогол се отдавал на удоволствието да го събаря бурята, която идва от някакви други краища на неговия свят (от алпийско-италианските пространства), точно както в "Ревизор" отекващият вик на невидимия кочияш ("Ей вие, крилати!") носел полъха на лятна нощ, чувството за отдалеченост и романтика, invitation en voyage [20].

Основната лирична нота в "Мъртви души" нахлува тогава, когато схващането за Русия, каквото го вижда Гогол (своеобразен пейзаж, особена атмосфера, символ, дълъг, дълъг път), се мержелее с цялата си причудлива прелест през огромното съновидение на книгата. Важно е да се отбележи, че следващият откъс е поставен между окончателното отпътуване на Чичиков или по-скоро бягството му от града (който е разбунен от слуховете за неговите сделки) и описанието на ранните му години.

"В това време бричката свърна в по-пусти улици, скоро се проточиха само едни дълги дървени огради, които предсказваха края на града (в пространството, не във времето). Ето вече калдъръмът се свърши и бариерата, и градът са назад, и нищо няма - и пак на път! И пак от двете страни на шосето се заредиха версти, станционни надзиратели, кладенци, върволици коли, сиви села със самовари, селянки и пъргав брадат стопанин, който излиза тичешком от ханчето с овес в ръка, пешак с окъсани цървули, който се тътрузи от осемстотин версти (обърнете внимание на тази постоянна игра с цифрите: не петстотин и не сто - даже числата у Гогол притежават някаква индивидуалност), градчета, набързо построени, с дървени дюкянчета, брашнени качета, опинци, краваи и други дреболии, шарени бариери, мостове в поправка (тоест вечно в ремонт, една от характеристиките на Гоголевата разпиляна, сънлива, разнебитена Русия), неизгледни нивя и от едната страна, и от другата, помешчически пътнически каруци, войник, яхнал кон, возещ зелен сандък с оловени зърна и надпис: еди-коя си артилерийска батарея; зелени, жълти и прясно изорани черни ивици земя, мяркащи се из степите, далеч подловена песен, борови върхове и мъгла, камбанен звън, който се губи някъде далеч, врани като мухи и хоризонт без край… Русийо! Русийо! Аз те виждам, виждам те от моята чудна, прекрасна далечина: бедно, разхвърляно и неприютно е в тебе; не веселят, не поразяват погледа дръзки чудеса на природата, увенчани с дръзки чудеса на изкуството, градове с високи и с много прозорци дворци, враснали в скали, картинни дървеса и бръшлян, враснал в къщята, сред бученето и вечните пръски на водопада: не ще се извие на подплес главата да погледне натрупани безкрай над нея и във висината каменни грамади (това е именно Гоголевата Русия, не Урал, не Алтай, не Кавказ); не ще блеснат през нахвърляни една върху друга тъмни арки, уплетени с лозови пръчки, бръшляни и безчет милиони диви рози, не ще блеснат през тях в далечината вечните линии на сияйни планини вили нали се в сребърни ясни небеса. Открито - пустинно и равно е всичко в тебе; като точки, като знаци (все едно на карта) стърчат незабелязано сред равнините ниските твои градове, нищо не ще прелъсти и не ще омае погледа. Ала каква непостижима тайна сила ме влече към тебе? Защо дочувам и немлъкващо звучи в ушите ми твоята тъжна, понесена по цялата ти длъж и шир, от море до море, песен? Какво има в нея, в тая песен? Какво зове и ридае, и засяга сърцето? Какви звуци болезнено ме целуват и се стремят към душата ми, и се вият около сърцето ми? Русийо! Какво искаш ти от мене? Каква недостижима връзка се крие между нас? Защо гледаш така и защо всичко у тебе е обърнало към мене пълни с очакване очи?… И ще, пълен с недоумение, аз стоя неподвижно, а главата ми вече е осенил страшен облак, натежал от бъдни дъждове, и онемяла е мисълта ми пред твоето пространство. Какво предсказва тоя необхватен простор? Тука ли, в тебе ли не ще се роди безпределната мисъл, когато ти сама си без край? Тука ли не ще се роди богатирът, щом има де да се размаха и разшета той? И застрашително ме обгръща могъщото пространство, отразено с невиждана сила в моята глъбина; с неестествена власт се озариха моите очи: их, каква бляскава, чудна, незнайна за земята далечина! Русийо!…

- Дръж, дръж, глупако! - извика Чичиков на Селифан. (с което се подчертава, че лирическият порив изобщо не е размишление на Чичиков)

- Аз ще ти кажа тебе с шашката! - крещеше един фелдегер с мустаци, дълги цял аршин, който препускаше насреща. - Не виждаш ли, дявол да те вземе, държавния екипаж!

И тройката като призрак изчезна с трясък и прах". (Превод на Димитър Подвързачов)

Отдалечеността на поета от родината се превръща в отдалеченост на бъдещето на Русия, което Гогол някак си отъждествява с бъдещето на своята творба, с втората част на "Мъртви души", книгата, която всички в Русия чакали от него, която, както той убеждавал себе си, непременно ще напише. За мене "Мъртви души" свършва със заминаването на Чичиков от град NN. Трудно ми е да кажа кое ме възхищава повече в този знаменит взрив от красноречие, с който завършва първата част - вълшебството на неговата поезия или вълшебство от съвсем друг вид, защото пред Гогол стояла двойна задача: да позволи на Чичиков да избегне справедливото наказание с помощта на бягство и в същото време да отвлече вниманието на читателя от много по-неприятния извод, че никакво наказание в пределите на човешките закони не може да настигне агента на Сатаната, бързащ за дома си в ада.

"Селифан... издума с тънко пеещо гласче: „Не бойте се!“ Конете се стреснаха и понесоха като перо лекичката бричка. Селифан само помахваше и поизвикваше: „Ех! Ех! Ех!“ и плавно подскачаше на капрата, когато тройката ту се понасяше по някое нагорнище, ту летеше стремглаво надолу от някоя стръмнина, с каквито беше осеян широкият друм, който слизаше с почти невидимата си настилка, надолу. Чичиков само се усмихваше, подскачайки леко върху кожената възглавка, защото обичаше бързото препускане. И кой ли русин не обича бързото препускане? Неговата душа ли, която се стреми да се развърти, да се разгуляе, да каже понякога: „Дявол да вземе всичко!“ - неговата ли душа няма да го обича? Може ли да не го обича тя, когато в това препускане лъха нещо възторжено-чудно? Струва ти се, че незнайна сила те е понесла на крилото си, ти сам летиш и всичко лети: летят верстите, летят насреща търговци, седнали върху предниците на своите талиги, лети от двете страни гората с тъмни редици ели и борове с брадвен кънтеж и с гарванов грак; лети незнайно къде в губещата се далечина целият път; и нещо страшно има в това бързо летене, при което не успява да се очертае изчезващият предмет, а само небето над главата и леките облаци, и прозирващият между тях месец изглеждат еднички неподвижни. Ех, тройка! Птица-тройка, кой ли те е измислил? Зер само в пламенен народ можеше да се родиш ти - в оная земя, която не обича да се шегува, а гладка-равна се е ширнала наполовин свят, и върви, та брой верстите, докато ти се замрежат очите. И не си негли някоя сложна пътна машина, не си с железен винт забурмена, а на бърза ръка, живо, само с брадва и длето те е измайсторил и сглобил пъргав някой ярославски мужик. Не е с немски ботфорти коларят: само брада и ръкавици и седи дявол го знае на що; а като се привдигне, па като замахне, па като викне песен - конете вихром полетят, спиците на колелата се слеят в един гладък кръг, само пътят потрепери, па ахне от уплаха спрелият се пешак - и ето тя хвърчи, хвърчи, хвърчи! И ето вече виждаш в далечината как нещо върти вихрушка от прах.

Не така ли, Русийо, и ти летиш като пламенна бързокрила тройка? Дим дими пътят под тебе, гърмят мостове, всичко изостава и остава назад! Спира се съзерцателят, поразен от това божие чудо: не е ли светкавица това, запокитена от небето? Що значи това движение, което навява ужас? И каква незнайна сила е затворена в тия незнайни за света коне? Ех, коне, коне - чудо коне! Вихри ли има във вашите гриви? Будно ухо ли пламти във всяка ваша жилка? Зачули от висинето позната песен дружно и мигом напрягат те медна гръд и почти без да допрат копита о земята, се обръщат само на изопнати линии, летящи във въздуха, и носи се тя, цяла вдъхновена от бога!… Русийо, накъде летиш? Отговори! Не отговаря. Чудни звуци пръска звънчето; гърми и се обръща на вятър разръфаният на парцали въздух; лети покрай нея всичко по земята и загледани изкриво, отдръпват се и дават ѝ път другите народи и държави. (Превод на Димитър Подвързачов)

Колкото и прекрасно да звучи това финално кресчендо, от стилистична гледна точка то е само речитатив на фокусник, отвличащ вниманието на зрителите, за да може някой предмет да изчезне, а предметът в дадения случай е Чичиков.

19. Манить (рус.) - примамвам. (Бел. прев.)

20. Invitation en voyage (фр.) - покана за пътешествие.

(Следва)

понеделник, август 29, 2016

Лекции по руска литература – брой 17

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6.

3. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

7.

Мъртвите души оживяват два пъти: първо с помощта на Собакевич (който им придава своите масивни свойства), а след това - на Чичиков (с лирическата помощ на автора). Ето първия начин за оживяване - Собакевич повдига цената на своята стока:

"- Вие вижте: на, например коларят Михеев! Той не правеше никакви други коли освен с пружини. И работата му не беше като някоя московска, дето трае ден до пладне, ами яко нещо… Сам ще обкове колата и ще я лакира.

Чичиков отвори уста, за да забележи, че Михеев отколе го няма на света, ала Собакевич беше се увлякъл, както се казва, от силата на речта си: кой знае отде се взе такава живост, такъв дар слово.

- Ами Пробка Степан, дърводелецът? Главата си залагам, ако намерите другаде такъв мужик. Пък каква сила беше! Да би служил в гвардията - бог знае що биха му дали; три аршина и един руп висок!

Чичиков пак искаше да му възрази, че и Пробка го няма на света: но Собакевич очевидно се беше разпалил; рукнаха такива потоци думи, че трябваше само да се слуша.

- Ами Милушкин, тухларят! Можеше да ти направи печка, в която щеш къща. Ами Максим Телятников, ботушарят: каквото дупнеше с шило - ботуши ставаше; от него ботуши - от тебе благословия: и да речеш барем веднъж да тури в уста ракия. Ами Еремей Сорокопльохин! Този мужик пък, ще ви кажа, самичък струваше колкото всички, в Москва търгуваше, само оброк ми носеше по петстотин рубли". (Превод на Димитър Подвързачов)

Чичиков се опитва да възрази на този странен рекламатор на несъществуваща стока и той малко поизстива, като се съгласява, че душите наистина са мъртви, но веднага се разпалва отново:

"- Да, разбира се, мъртви са - каза Собакевич, който сякаш се свести и си спомни, че те наистина бяха вече мъртви, а после додаде: - А пък да ви кажа и това: какви хора са те? Мухи, а не хора.

- Все пак те съществуват, а пък това е просто мечта. - Ба, не, не е мечта! Аз ще ви обадя какъв човек беше Михеев - такива хора сега не можете намери цяла ми ти машина, която в тази стая не може влезна; не, това не е мечта! А пък такива яки плешки имаше, че и кон не може да се мери с него! Желал бих да зная де на друго място бихте намерили такава мечта!" (Превод на Димитър Подвързачов)

Като казва това, Собакевич се обръща към портрета на Багратион, все едно търси от него отговор; а малко по-късно, когато след упорита търговия двамата са готови вече да сключат сделката и в стаята настъпва тържествено мълчание, "Багратион с орловия нос гледаше от стената крайно внимателно тази покупка". В тази минута ние проникваме най-дълбоко в душата на Собакевич, но удивителното ехо от лирическото начало в тази груба натура може да се чуе и след това, когато Чичиков разглежда списъка на мъртвите души, продадени му от плещестия помешчик:

"Когато погледна сетне тия листчета и мужиците които наистина са били някога мужици и са работили, орали, пиянствували, файтонджийствували, мамили господарите си, а може би са били и просто добри мужици, някакво странно, непонятно за самия него чувство го обзе. Всеки списък сякаш си имаше някакъв особен характер и според туй сякаш и самите мужици получаваха свой собствен характер. Мужиците, които бяха принадлежали на Коробочка, почти всички бяха с прибавени имена и прякори. Списъкът на Плюшкин се отличаваше с краткост на стила: често бяха поставени само началните букви от имената и презимената им и сетне две точки. Списъкът на Собакевич поразяваше с необикновена пълнота и обстойност..."

"Милички мои (казва си Чичиков с внезапен прилив на чувствителност, характерна за сантименталните негодници), колко много сте набъкани тука! Какво ли сте правили, скъпи мои, приживе? Как ли сте си поминавали?.. (Той си представя техния живот и един след друг мъртвите мужици започват да съществуват и като се утвърждават, изместват закръгления Чичиков встрани) А! Ето го него, Степан Пробка, его го тоя юначага, когото го бивало и за в гвардията. Навярно всички губернии си изходил ти с брадва на пояс и с ботуши на рамо, изядал си хляб за пара и за две сушена риба, а в пунгията май всякой път си донасял в дома (на господаря!) по стотина рубли, а може би и по някоя държавна асигнация, зашита в платнените гащи или пъхната в ботушите. Къде ли те е сполетяла умирачката? Дали си се покатерил за по-голяма печалба под някой църковен купол, а може би и към кръста си се повлякъл и като си се подхлъзнал оттам от гредата, тупнал си на земята и само някой чичо Михей, който е бил до тебе, се е почесал по тила и продумал: "Ех, Ваня, свърши и ти!" и превързан с въже, сам той се е покатерил на твое място... Григорий Доезжай-Недоедеш! Какъв ли човек си бил ти! С кираджилък ли си се препитавал и като си купил тройка и покрита талижка, отрекъл си се навеки от дома си, от родната си бърлога и си се помъкнал с търговци по панаири? Из път ли някъде си предал богу душа, или са те претупали самите твои приятели заради някоя дебела и червенобуза войнишка жена, или са се поревнали на някой горски скитник кожените ти ръкавици и тройката нисички, но набити кончета, или може би сам, като си лежал на одъра, мислил си, мислил си, па ни в клин, ни в ръкав, току си свърнал в кръчмата, а оттам - право в дупката на леда и - търси го, ако нямаш работа". (Превод на Димитър Подвързачов)

Самото име на единия от тях, Неуважай-Корито, със своята безсмислено нестройна разтегленост подсказва каква смърт се е паднала на неговия притежател: "...сред пътя те е прегазил, както си бил сънен, някой бавно движещ се керван". Споменаването на някой си Попов, къщен слуга на Плюшкин, предизвиква цял диалог заради това, че явно е получил някакво образование и затова не е извършил банално убийство, а е "започнал да краде по благороден начин" (обърнете внимание на този свръхлогичен ход).

"Но ето че капитан-изправникът те залавя - тебе безпаспортния. Ти стоиш бодро на очната среща. "Чий си ти?" - дума капитан-изправникът и ти изпраща в тази зла среща някоя и друга псувня. "На еди-кой си помешчик" - отговаряш ти живо. "Що щеш тук?" - дума капитан-изправникът. "Пуснат съм на оброк" - отвръщаш ти, без да се запънеш. "Де ти е паспортът?" - "У господаря ми, мешчанина Пименов". - "Извикайте Пименов! Ти ли си Пименов?" - "Аз съм Пименов". - "Давал ли ти е тоя паспорта си?" - "Не, не ми е давал никакъв паспорт." - "Защо лъжеш тогава!" - дума капитан-изправникът и притуря пак някоя и друга псувня. "Тъй вярно - отговаряш ти живо, - не го дадох нему, защото дойдох в къщи късно, но го дадох да го пази Антон Прохоров, звънарят." - "Извикайте звънаря! Давал ли ти е той паспорта си?" - "Не, не съм получавал от него паспорт." - "Защо лъжеш пак?" - дума капитан-изправникът и подкрепя думата си с някоя и друга псувня. "Де е паспортът ти?" - "Той беше у мене - думаш ти бързо, - ала може да се е случило някак - из път да съм го изтървал." - "Ами войнишкия шинел - дума капитан-изправникът и ти заковава като прибавка някоя и друга псувня, - защо си го откраднал? И от свещеника сандъчето с медни пари?"..." (Превод на Димитър Подвързачов)

Диалогът продължава в същия дух, а след това влачат Попов по разни затвори, които в нашата велика страна винаги са били в излишък. И макар че тези "мъртви души" се връщат за живот само за да преживеят някакви беди и отново да загинат, тяхното възкресение, разбира се, е много по-пълно и утешително от фалшивото "нравствено възраждане", което Гогол имал намерение да инсценира в замислените от него втора и трета книга на "Мъртви души" за радост на законопослушните си и набожни съграждани. Изкуството възкресило по негов каприз на тези страници мъртви хора. Нравственият и религиозен аспект можел само да погуби нежните, топли и пълнокръвни създания на неговата фантазия.

(Следва)

неделя, август 28, 2016

Лекции по руска литература – брой 16

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6.

3. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

6.

Когато говорех за родените по асоциация персонажи, отбелязах лирическия порив, който съпровожда появата на широката флегматична физиономия на Собакевич - от нея, като от грамаден безобразен пашкул, излита ярка нежна пеперуда. Колкото и да е странно, Собакевич, въпреки своята пълнота и флегматичност, е най-поетичният персонаж в книгата и това изисква някакво пояснение. Преди всичко ето емблемите и атрибутите на неговата личност (те са показани чрез обстановката му):

"Щом влезе в гостната, Собакевич посочи едно кресло, като каза пак: „Моля!“ Сядайки, Чичиков изгледа стените и окачените по тях картини. Картините изобразяваха все юнаци, все гръцки пълководци, изрисувани в цял ръст: Маврокордато в червени панталони и мундир, с очила на носа, Колокотрони, Мияули, Канари. Всички тия герои бяха с такива дебели бедра и невиждани мустаци, че тръпки побиваха човека. Между едрите гърци, кой знае как и защо, се бе наредил Багратион, слаб, сухичък, с мънички знамена и с топове отдолу в съвсем тясна рамка. После пак идеше една гръцка героиня, Бобелина, на която единият крак изглеждаше по-голям от цялата снага на ония контета, които пълнят сегашните гостни стаи. Домакинът, бидейки сам здрав и силен човек, сякаш искаше и стаята му да се украсява от също така силни и здрави хора". (Превод на Димитър Подвързачов)

Но само в това ли е причината? Няма ли нещо необикновено в склонността на Собакевич към романтичната Гърция? Не се ли крие в тази могъща гръд "мършав, слабичък" поет? Защото по това време нищо не отеквало с такава сила в сърцата на поетично настроените руснаци като мисията на Байрон.

"Чичиков още веднъж изгледа стаята и всичко, което имаше в нея; всичко беше яко, крайно нескопосно и имаше някаква чудна прилика със самия домакин. В един ъгъл на гостната стоеше тумбесто орехово бюро на четири много грозни крака - същинска мечка. Масата, креслата, столовете - всичко имаше най-тежък и безпокоен характер; с една дума, всеки предмет, всеки стол сякаш думаше: „И аз съм също Собакевич!“ или: „И аз също приличам на Собакевич!“ (Превод на Димитър Подвързачов)

Храната, която поглъща, е по възможностите на някакъв недодялан великан. Ако е свинско, ето му цяла свиня; ако е овнешко - внасят цял овен; ако е гъше, поставят на масата цялата птица. Неговото отношение към храната е украсено с някаква първобитна поезия и ако в обяда му може да се открие някакъв гастрономичен ритъм, този ритъм е зададен от Омир. Половината овнешки бут, с който се справя за няколко мига, огризва го и го осмуква да последната костица, ястията, които поглъща след това: ватрушки [18] с размер на голяма чиния, пуйка с величината на теле, натъпкана с яйца, ориз, черен дроб и така нататък дребен пълнеж - всичко това са емблемите, външната обвивка и природните украшения на Собакевич: те утвърждават неговото съществуване със същото тежко красноречие, което Флобер влагал в любимия си епитет "грандиозно". Собакевич консумира храната на големи късове, на гигантски парчета; той пренебрегва конфитюрите, които жена му поднася след обяда, както Роден не би удостоил с внимание дрънкулките в стил рококо от някой моден будоар.

"Сякаш в това тяло съвсем нямаше душа или имаше, но съвсем не там, дето трябва, а както у безсмъртния Кашчей нейде зад гори и планини и е покрита с такава дебела черупка, че каквото и да мърдаше на дъното, не причиняваше никакво раздвижване на повърхността ѝ". (Превод на Димитър Подвързачов)

18. Ватрушка - питка с вдлъбнатина в средата, която се пълни с извара. (Бел. прев.)

(Следва)

събота, август 27, 2016

Лекции по руска литература – брой 15

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6.

3. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

5.

Различните атрибути на персонажите им помагат да се разпространят кръгообразно до най-далечните предели на книгата. Аурата на Чичиков обхваща неговото пътническо ковчеже и кутията за емфие, " сребърната с емайл емфиена кутия", която той предлага щедро на всички; на дъното ѝ могат да се видят няколко теменужки, грижливо поставени там за допълнителен аромат(а на сутринта всяка неделя той натрива с одеколон своето субчовешко гнусно тяло, бяло и закръглено като на ларва на дървояд - също аромат, предизвикващ гадене и сладникав, от неговото контрабандно минало), защото Чичиков е фалшификат, призрак, прикрит с мнимо пикуикска закръгленост на плътта, който се опитва да заглуши зловонието на ада (то е много по-страшно от "особения въздух" на мрачния му лакей) с аромати, ласкаещи обонянието на жителите на кошмарния град NN. И пътническото ковчеже:

"Авторът е уверен, че има такива любопитни читатели, които ще пожелаят да узнаят плана и вътрешното разположение на ковчежето. Пък защо ли да не ги удовлетвори! Ето го вътрешното разположение..." (Превод на Димитър Подвързачов)

И, без да предупреди читателя, Гогол описва съвсем не вътрешността на ковчежето, а кръг от ада и модела на закръглената чичикова душа (вътрешностите на Чичиков се разкриват под ярката лампа на вивисекторската лаборатория):

"...точно в средата имаше кутия за сапун (Чичиков е сапунен мехур, пуснат от дявола), зад кутията шест-седем тесни преградки за бръсначи (закръглените бузи на Чичиков, този мним херувим, винаги били гладки като атлаз), после квадратни отделения за пясъчника и мастилница и издълбана между тях ладийка за пера, за червен восък и всичко, което е по-длъжко (принадлежностите за писане, с които ще събира мъртвите души); после различни преградки с капачета и без капачета за по-късите неща, напълнени с визитни картички, траурни, театрални и други обявления, които се слагаха там за спомен (светските похождения на Чичиков). Цялото горно чекмедже с всичките преградки се вадеше и под него се намираше пространство, заето е топчета хартийни листове (а хартията е главното средство за общуване на дявола); после идеше едно малко тайно чекмедже за пари, което се измъкваше незабелязано отстрани на ковчежето (сърцето на Чичиков). То винаги така бързо се изкарваше и вкарваше още същата минута от стопанина (систола и дистола), че не може сигурно да се каже колко пари имаше в него" (и самият автор не знае това). (Превод на Димитър Подвързачов).

Андрей Белий, проследявайки една от странните подсъзнателни пътеводни нишки, каквито могат да бъдат открити само в произведенията на истинските гении, отбелязва, че ковчежето е жената на Чичиков (всъщност импотентна, като всички субчовеци на Гогол) по същия начин, както шинелът е любовница на Акакий Акакиевич или камбанарията на Шпонка - негова тъща. Забележете, че името на единствената помешчица в книгата е Коробочка [16] (да си спомним странното възклицание на Арпагон "Ma cassette!" [17] в "Скъперникът" на Молиер), а кулминационното идване на Коробочка в града е описан така, че неволно си спомняш за разкриването на Чичиковата душа. При това, за да се разберат тези откъси, трябва да се забравят всякакви фройдистки глупости, които могат да внушат случайно споменатите от Андрей Белий съпружески връзки. Той обичал да се надсмива над надутите психоаналитици.

В началото на цитираното по-долу забележително описание (може би най-гениалното в поемата) забелязваме, че препратката към нощта създава втори план, подобен на този с любителя на ботуши:

"Но през това време, когато той (Чичиков) седеше в коравото си кресло, тревожен от разни мисли и от безсъница, усърдно гощавайки Ноздрьов (който първи смутил покоя на местните жители, като се разприказвал за странното начинание на Чичиков) и всичките му роднини ("фамилно дърво", което израства волно от една наша национална ругатня), и пред него мъждееше лоена свещица, чийто пламък отколе бе покрит с изгоряла черна шапка и всяка минута заплашваше да угасне, и от прозорците го гледаше сляпа, тъмна нощ, готова да посинее от близката зора, и далеч се надсвирваха далечни петли (забележете повтарянето на "далеч" и абсурдното "надсвирваха", защото Чичиков, когато заспива, също свири с носа си: светът веднага става странен, размит, хъркането се слива с два пъти по-далечния глас на петлите и цялото изречение се гърчи, като ражда псевдочовешко същество), и в съвсем заспалия град може би някъде се луташе само някой влагат шинел, несретник, незнайно от какъв клас и чин, който познава едничък само (уви!) твърде много отъпкан от руските босяци път (шинелът е заел мястото на човека) - в това време в другия край на града..." (Превод на Димитър Подвързачов)

Ще спрем за миг, за да се полюбуваме на този минувач със синя небръсната брада и червен нос - колко не прилича той по своето жалко положение (така покриващо се с тревогата на Чичиков) на страстния мечтател, който се взира с възторг в своите ботуши, когато Чичиков заспива сладък сън. Гогол продължава:

"...в другия край на града ставаше събитие, което се готвеше да увеличи неприятното положение на нашия герой. Именно из далечните улици и улички на града трополеше един твърде странен екипаж, който докарваше недоумение относно наименованието му. Той не приличаше нито на бричка, нито на каляска, нито на файтон, а по-скоро на дебелобуза голяма диня, турена върху колела (тук се забелязва тънък паралел с описанието на кръглото ковчеже на Чичиков). Бузите на тая диня, т.е. вратичките, които носеха следи от жълта боя, се затваряха много зле поради лошото състояние на ръчките и ключалките, завързани криво-ляво с върви. Динята беше пълна с басмени възглавници във вид на кесии, валяци и просто възглавници, натъпкани с торби с хлябове, краваи, питки, юфки, колачета от варено месо. Баница с пиле и баница с риба надничаха дори отгоре. Задното място на колата бе заето от едно лице от лакейски произход, с куртка от домашна конопена материя, с небръсната брада, малко побеляла — лице, известно под името "момчето" (макар че би могъл да е на повече от петдесет). Шумът и скриптенето на железните скоби и ръждясали бурми разбудиха в другия край на града стражаря (тук по най-добрия за Гогол маниер се появява още един персонаж!), който дигна своята алебарда и викна в просъница, колкото сили имаше: „Кой там?“ Но като видя, че никой няма там, а само надалеч някъде се чуваше трополене (сънуваната диня влиза в сънувания град), улови под яката си някакъв звяр, доближи до фенера и го погуби тозчас върху нокътя си, подир което остави алебардата и пак заспа според правилата на своето рицарство. (Гогол догонва бричката, която е изпуснал, заемайки се със стражаря) Конете всеки миг падаха на предните си колене, защото не бяха подковани, и при туй, както се вижда, тихата градска улица им беше слабо позната. Колата, като направи няколко завоя от една улица в друга, най-сетне свърна в една тъмна уличка покрай малката енорийска църква „Св. Никола Недотички“ и се спря пред вратата на попадията. От бричката (типично за Гогол: сега, когато това необикновено превозно средство е дошло на място в относително осезаемия свят, то придобива напълно определен вид, макар че преди това авторът настойчиво отрича това) излезе едно момиче с кърпа на глава, с дебела блуза и заудря вратата с двата си юмрука тъй силно, сякаш беше мъж (момчето с куртка от домашна конопена материя биде сетне смъкнато за краката, защото спеше като заклано). Кучетата лавнаха и вратата, която най-сетне зина, погълна мрака и с голям труд това недодялано превозно произведение. Екипажът влезе в тесния двор, отрупан с дърва, курници и всякакви малки кочини; от екипажа излезе една госпожа: тази госпожа беше помешчицата, колежската секретарша Коробочка". (Превод на Димитър Подвързачов)

Госпожа Коробочка прилича толкова на Пепеляшка, колкото Павел Иванович Чичиков на Пикуик. Динята, от която излиза, едва ли е родственик на приказната тиква. Тя се превръща в бричка точно преди появата на помешчицата може би по тази причина, по която кукуригането на петела става свирене с нос. Възможно е да се предположи, че нейното идване Чичиков е видял на сън (когато е задрямал в коравото кресло). Но Коробочка наистина идва в града, само че външността на нейната карета е леко изкривен в съня (всички сънища на Чичиков са предизвикани от спомена за тайните чекмедженца в неговото ковчеже) и ако се оказва бричка, това е само защото и Чичиков пристига с бричка. Но като оставим настрани преобразяването, каретата е кръгла, защото пухкавият Чичиков също е заоблен като кълбо и всичките му сънища се въртят около един неподвижен център; а бричката на Коробочка е неговото закръглено пътно ковчеже. Външността и вътрешното устройство на каляската са описани със същата дяволска педантичност като вътрешността на ковчежето. Изпънатите по дължина възглавници са дългите отделения в ковчежето; всевъзможните тестени изделия съответстват на лекомислените сувенири, които Павел Иванович пази; хартията за записване на придобитите мъртви души символизира странно крепостния с куртка от домашна конопена материя, а тайното отделение на ковчежето, тоест сърцето на Чичиков, е самата Коробочка.

16. Коробочка (рус) - кутийка. (Бел. прев.)

17. Моята кутийка! (фр.)

(Следва)

петък, август 26, 2016

Лекции по руска литература – брой 14

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6.

3. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

4.

Разликата между човешкото зрение и това, което вижда фасетъчното око на насекомото, може да се сравни с разликата между полутоново клише, изработено във фин растер, и изображението, направено в най-груба растерна мрежа, каквито се използват при вестникарските репродукции. По същия начин се отнася зрението на Гогол към зрението на средните читатели и средните писатели. До появата на Гогол и Пушкин руската литература била почти незряща. Формите, които забелязвала, били само очертания, подсказани от здравия разум: тя не виждала цветове и само използвала изтъркани комбинации от слепи съществителни и предани прилагателни, които Европа наследила от античните писатели. Небето било синьо, зората алена, листата зелени, очите на красавиците черни, облаците сиви и т. н. Едва Гогол (а след него Лермонтов и Толстой) видял жълтия и лилавия цвят. Това, че небето при изгрев слънце може да бъде бледозелено, а снегът в безоблачен ден гъстосин, би прозвучало като пълна безсмислица в ушите на така наречения "класически" писател, свикнал с неизменната, общоприета цветова гама на френската литература от осемнадесети век. Показател за това как се е развивало в продължение на векове изкуството на описанието могат да бъдат промените, които претърпяло художественото зрение; фасетъчното око ставало единен, необичайно сложен орган, а мъртвите и мътни "общоприети цветове" (в смисъл на "вродени идеи") постепенно отделяли тънки нюанси и създавали нови чудеса на изображението. Съмнявам се, че някой писател, още повече в Русия, е забелязал преди Гогол чудесното явление на трепкащия рисунък на светлината и сянката по земята под дърветата или цветните лудории на слънцето в листата. Описанието на градината на Плюшкин поразило руските читатели почти така, както Мане поразил мустакатите еснафи по негово време.

"Старата широка градина, която се простираше зад къщата, като излизаше вън от село и се губеше в полето, буренясала и заглъхнала — сякаш едничка освежаваше просторното село и едничка беше напълно живописна в своето картинно запустение. Като зелени облаци и неправилни трепетнолистни куполи стояха върху небесния хоризонт преплетените вършини на разраслите се на воля дървеса. Един бял колосален ствол на бреза, лишен от връх, скършен от буря или гръм, се издигаше над тази гъстолиста зеленина и се кръглеше във въздуха като правилна мраморна лъскава колона; полегатият му островръх край, с който той свършваше горе наместо капител, се чернееше върху снежната му белота като шапка или птица. Хмелът, който задушаваше долу шубраци от бъз, калина и леска, пълзеше по върха на цялата ограда, възземаше се нагоре и до половина обвиваше пречупената бреза. Като стигаше до средата й, спускаше се оттам надолу и почваше вече да залавя вършето на други дървета или пък висеше във въздуха, като виеше на колелца тънките си вкопчващи се жилки, леко полюлявани от въздуха. Тук-там зелените гъстаци, озарени от слънцето, се разтваряха и се показваше неосветена глъбина, зинала като тъмна паст; тя беше цяла засенена и в черната дълбочина се мяркаха едва-едва лъкатушна тясна пътека, паднали перила, кривнала беседка, хралупа на грохнал върбов ствол, сив храсталак като гъста четина, подал иззад върбата преплетени и кръстосани в безредие листи и вейки, изсъхнали от страшната задуха, и най-сетне млада кленова клонка, протегнала отстрана своите зелени листа-лапи, под един от които слънцето, провряло се бог знае как, го преобразяваше изведнъж в прозрачен и огнен, чудно сияещ в тая гъста тъмнина. На една страна в самия края на градината няколко трепетлики, израсли високо над другите, издигаха огромни гарванови гнезда на треперливите си вършини. По някои от тях висяха надолу заедно с изсъхнали листа отчекнати и не съвсем откъснати клони. С една дума, всичко беше някак пустинно хубаво, както не може да измисли нито природата, нито изкуството, но както бива само тогава, когато те се съчетаят заедно, когато по натрупания, често без смисъл, труд на човека премине с окончателното си длето природата, за да направи по-леки тежките маси, за да унищожи грубо усещаната правилност и мизерните дупки, през които се вижда явният, гол план, и да даде чудна топлота на всичко, което се е създало в хладината на отмерената чистота и спретнатост". (Превод на Димитър Подвързачов)

(Следва)

четвъртък, август 25, 2016

Лекции по руска литература – брой 13

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6.

3. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

3.

"През портите на един хотел в губернския град NN влезе една доста хубава пружинена бричка, с каквито пътуват ергени: бивши подполковници, щабскапитани, помешчици, които имат около стотина души селяни — с една дума, всички, на които казват господари от средна ръка. В бричката седеше един господин, не хубавец, но не и с лоша външност — нито много пълен, нито много тънък; не можеше да се каже, че беше стар, ала не беше и твърде млад. Пристигането му не произведе в града абсолютно никакъв шум и не бе придружено с нищо особено; само двама мужици, които бяха застанали до вратата на отсрещната кръчма, направиха някои забележки, които собствено се отнасяха повече до екипажа, отколкото до пътника. „Я гледай ти — каза единият на другия — какво колело! Какво мислиш: ще може ли да стигне това колело, да речем, до Москва, или не ще може?“ — „Ще стигне“ — отговори другият. „Ама до Казан май не ще може стигна, чини ми се?“ — „До Казан не може стигна“ — отговори другият. С това разговорът се свърши. И още едно — когато бричката наближаваше хотела, на улицата се случи един млад момък с бели ленени панталони, твърде тесни и къси, във фрак, с претенция да бъде по модата, изпод който се виждаше нагръдник, застегнат от тулска карфица с бронзово пищовче. Момъкът се обърна назад, изгледа екипажа, задържа с ръка фуражката, която насмалко щеше да хвръкне от вятъра, и тръгна пак по пътя си". (Превод на Димитър Подвързачов)

Разговорът на двамата руски мужици (типичен Гоголев плеоназъм) е чисто умозрителен. Техните размисли от типа "да бъдеш или да не бъдеш" са на примитивно равнище. Разговарящите не знаят дали бричката пътува за Москва, също както Хамлет не си е направил труда да провери носи ли си всъщност кинжала. Мужиците не се интересуват от точния маршрут на бричката; занимава ги само отвлечения проблем за въображаемото счупване на колелото в условията на въображаеми разстояния и този проблем се издига до равнището на най-висока абстракция, защото не им е известно - а най-вече, им е безразлично - разстоянието от NN (въображаема точка) до Москва, Казан или Тимбукту. Те олицетворяват поразителната творческа способност на руснаците, така прекрасно разкрита от вдъхновението на Гогол, да действат в празнота. Фантазията е плодотворна само тогава, когато е безцелна. Размишленията на двамата мужици не се основават на нищо осезаемо и не водят до никакъв осезаем резултат; но така се раждат философията и поезията; педантичните критици, които търсят навсякъде морал, могат да предположат, че закръглеността на Чичиков няма да го доведе до добро, защото се символизира от закръглеността на съмнителното колело. Андрей Белий, този гений на педантичността, забелязал, че първата част на "Мъртви души" е затворен кръг, който се върти по оста си толкова стремително, че не се виждат спиците; при всеки завой на сюжета около личността на Чичиков се появява образът на колелото. Още един характерен детайл: случаен минувач, млад човек, е описан с неочаквани и изобщо нямащи нищо общо със същността подробности; той се появява така, все едно ще заеме своето място в поемата (както сякаш имат намерение да го направят много Гоголеви хомункули - и не го правят). У всеки друг писател от тази епоха въпросният ред би трябвало да започне така: "Иван - защото така се казваше младият човек..." Но не, поривът на вятъра прекъсва неговото взиране и той изчезва завинаги от поемата. Безличният слуга в хана от следващия абзац (толкова въртелив, че не може да се види лицето му) се появява отново малко по-късно и като слиза надолу от стаята на Чичиков, чете на срички написаното на парче хартия: "Па-вел И-ва-но-вич Чи-чи-ков"; сричките имат таксономично значение за определяне на дължината на стълбището.

Когато говорех за "Ревизор", улавях с удоволствие тези странични персонажи, които оживяват фона на действието. Такива персонажи в "Мъртви души" като слугата в хана или лакея на Чичиков (имащ своя специфична миризма, която веднага придава на своето ново местоживеене) не са напълно ефирни създания. Заедно с Чичиков и помешчиците, с които той се среща, тези лица заемат авансцената на книгата, макар че говорят малко и не оказват видимо влияние върху похожденията на героя. В пиесата животът на страничните персонажи се ограничава от това, че за тях споменават действащите лица. В романа, лишени от думи и действия, второстепенните персонажи не биха могли да заживеят свой живот даже зад кулисите, защото там няма рампа, подчертаваща отсъствието им от авансцената. Но Гогол си има за този случай приготвен свой трик. Страничните персонажи в романа му са оживени от всякакви метафори, сравнения и лирически отклонения. Имаме пред себе си поразително явление: словесните форми създават живи същества. Ето пример как се прави това:

"Дори и самото време подхождаше твърде много на изгледа: денят беше нито ясен, нито мрачен, а с някакъв светлосив цвят — какъвто имат само старите мундири на гарнизонните войници, тая впрочем мирна войска, ала в неделни дни май нетрезва". (Превод на Димитър Подвързачов)

Да се предадат на обикновен английски език нюансите на този живописен синтаксис е толкова трудно, колкото и да се прекара мост през логическата, или по-точно биологическата пролука между размития пейзаж под светлосивото небе и подпийналия стар войник, който ще срещне читателя със случайно хълцане при празничното завършване на фразата. Фокусът на Гогол е в употребата на думата "впрочем", която е свързващо звено само в граматичен смисъл, макар че имитира логическа връзка; думата "войници" дава някакъв повод за противопоставяне с думата "мирна" и едва бутафорният мост "впрочем" е свършил своето вълшебно действие, тези добродушни войни, клатушкайки се и пеейки, ще слязат от сцената, както вече сме видели не един път.

Когато Чичиков отива на прием в дома на губернатора, случайното споменаване за господата с черни фракове, сновящи под ослепителната светлина около напудрените дами, води към уж невинното им сравнение с рой мухи и в следващия миг се заражда нов живот:

"Черни фракове се мяркаха и летяха поединично и на купчини ту тук, ту там, както летят мухи връз бяла сияеща рафинирана захар през горещо юлско лято, когато някоя стара икономка (ето я!) я счупи и дели на бляскави късчета пред отворен прозорец, всички деца (ето го и второто поколение!) гледат, натрупани наоколо, следейки любопитно движенията на коравите й ръце, които вдигат чука, а въздушни ескадрони мухи, понесени от лекия въздух (едно от тези повторения, характерни за стила на Гогол, от които не могли да го избавят годините работа над всеки абзац), се втурват смело като пълни господари и възползувани от полуслепотата на бабичката и от слънцето, което безпокои очите й, облепват сладките късчета, де поотделно, де на гъсти купчини". (Превод на Димитър Подвързачов)

Трябва да отбележим, че ако образът на унилото време плюс пийналия войник свършва някъде в прашната крайградска далечина (там господства Ухолазов), то в случая сравнението с мухите, пародиращо криволичещите сравнения на Омир, описва затворен кръг и след сложно, опасно салто без осигуровка, каквато използват другите писатели-акробати, Гогол успява да се върне към изходното "поотделно и на купчини". Преди няколко години на мач по ръгби в Англия видях как великолепният Оболенски отби в движение топката с крак и като премисли веднага, се спусна и я хвана с ръце... Нещо подобно по майсторство демонстрира тук и Николай Василевич.

Силният кучешки лай, който посреща Чичиков, когато наближава дома на госпожа Коробочка, също не отива напразна.

"През това време кучетата лаеха с всички възможни гласове: едно, вирнало нагоре глава, лаеше тъй проточено и с такова старание, сякаш получаваше за това бог знае каква заплата; друго ситнеше бързо-бързо като клисар; измежду тих звънтеше като пощенско звънче един неуморим дискант, навярно младо паленце, и всичко това завършваше най-после един бас, може би някой дъртак или просто дарен със силна кучешка натура, защото хъркаше, както хърка певческият бас, когато концертът е в пълен разгар, тенорите се подигат на пръсти от силно желание да извият някоя висока нота и всичко, което е там, се въззема нагоре с вирната глава, а той сам с мушната в яката небръсната брада, приклекнал и снишен, току-речи, до земята, изпуща оттам своята нота, от която треперят и звънтят стъклата". (Превод на Димитър Подвързачов)

Тук кучешкият лай дава живот на църковен хорист. В друг откъс (в който Чичиков идва при Собакевич) музикантът се появява с помощта на по-сложен начин, напомнящ сравнението на намръщеното небе с пийналия войник.

"Като наближи входа, той забеляза назърнали от прозореца, току-речи едновременно, две лица: едно женско с шапчица, тясно и дълго като краставица, и друго мъжко — валчесто, та широко като молдовските кратуни, наречени гърлянки, от които в Русия правят балалайки, двуструнни, леки, балалайки — хубост и забава на сръчен двайсетгодишен момък, подмигвач и конте, който хем намига, хем подсвирква на белогърди и белогуши моми, събрани да послушат тихострунното му подрънкване". (Превод на Димитър Подвързачов)

Сложната маневра, която изпълнява това изречение, за да може от едрата глава на Собакевич да се получи селски музикант, има три стадия: сравняване на главата с особен вид тиква, превръщане на тиквата в балалайка и накрая поставяне на балалайката в ръцете на млад селянин, който, седнал на дънер и кръстосал крака (с нови ботуши), започна да свири с нея тихо, обкръжен от предвечерен рояк мушици и селски моми. Забележително е, че лирическото отстъпление е предизвикано от появата на - според невнимателния читател - най-прозаичния и безчувствен персонаж в книгата.

Породеният от сравнението характер така бърза да влезе в живота, че метафората завършва с очарователна високопарност:

"Който се дави, се хваща и за сламка и в това време той няма разум да размисли, че върху сламката може да се поразходи, възседнала я, някоя муха, а той тежи едва ли не четири пуда, ако не и цели пет..." (Превод на Димитър Подвързачов)

Кой е този злощастен плувец, който расте приказно, увеличава теглото си, наедрява от жизнената сила на метафората? Никога няма да разберем, но той почти е успял да стъпи на твърда земя.

Тези персонажи от втория план утвърждават понякога своето съществуване по най-прост начин: използвайки маниера на автора да подчертава едно или друго обстоятелство или условие и да ги илюстрира с някакъв удивителен детайл. Картината започва да живее собствен живот - като усмихващия се латернист, когото художникът в разказа на Х. Уелс "Портрет" се опитва да замаже със зелена боя, когато портретът оживява и не иска да се подчинява. Обърнете внимание например на края на седма глава, в която авторът иска да предаде усещането за нощта, настъпваща в мирното провинциално градче. Чичиков, след като е завършил успешно своите призрачни сделки с помешчиците и след като се е гощавал у градския елит, отива да си легне много пиян; кочияшът и слугата му сами тръгват спокойно да гуляят, а след това, като се препъват, се връщат в хотела, като се подкрепят грижливо, и скоро заспиват мирно, "като започнаха да хъркат невероятно дебело, на което господарят от другата стая отговаряше с тънко носово свирене. Скоро подир това всичко утихна и хотелът потъна в непробуден сън; само в едно прозорче се виждаше още светлина — там се бе настанил някакъв поручик, дошъл от Рязан, голям любител, както изглеждаше, на ботуши, защото си беше поръчал вече четири чифта и непрекъснато мереше петия. Няколко пъти той се доближава до леглото, за да ги изуе и си легне, но все не можеше: ботушите наистина бяха добре ушити; и дълго още той дига крак и разглежда майсторски и чудесно направения ток". (Превод на Димитър Подвързачов)

С това завършва главата, но и до ден днешен поручикът мери своя безсмъртен ботуш и кожата блести, и свещите мерно и ярко горят в самотния светъл прозорец на мъртвия град, под дълбината на звездното нощно небе. Не съм срещал по-лирично описание на нощната тишина от тази рапсодия на ботушите.

Подобно спонтанно зараждане на живот настъпва в десета глава, където авторът иска да изобрази с особена сила вълнението, което настава по цялата провинция, когато по нея се разнася слухът за купуването на мъртвите души. Помешчиците, които дълги години са дремали в своите дупки като лалугери, изведнъж започват да мигат и да изпълзяват:

"Появи се някой си Сисой Пафнутиевич и Макдоналд Карлович (рядко, да не кажем повече, име, но необходимо тук, за да подчертае крайната отдалеченост от живота и следователно иреалността на този персонаж, сън в съня, така да се каже), за които никога по-рано не се чуваше нищо; из гостните почна да стърчи един висок, та дълъг господин с простреляна ръка, с такъв висок ръст, какъвто дори никой не бе виждал". (Превод на Димитър Подвързачов)

В същата глава след пространното обяснение защо не иска да назовава никакви имена: "Каквото име и да измисли, все ще се намери в някой кът на нашата държава — тъй широка — някой да го носи и непременно ще се разсърди до смърт, ще вземе да казва, че авторът нарочно е дохождал там скришом да научи всичко..." (Превод на Димитър Подвързачов) - Гогол все пак не успява да попречи на две приказливи дами, които клюкарстват за тайната на Чичиков, да разкрият совите имена, все едно персонажите наистина са се изплъзнали от властта му и издрънкват това, което той се опитва да скрие. Между другото, един от откъсите, в които тези ефирни създания се изливат като поток върху страницата (или кацат на върха на перото на Гогол все едно вещици върху метла), напомня, въпреки известната си забавна старомодност, интонацията и стилистиката на Джойс в "Одисей" (макар че още Стерн използва похвата на лаконичния въпрос и обстоятелствения отговор).

"Героят обаче съвсем не забелязваше това (че е станал скучен на младата дама по време на бала със своето назидателно бърборене), като разправяше множество приятни неща, които вече му се бе случвало да казва в подобни случаи на разни места, именно: в Симбирската губерния, у Софрон Иванович Безпечни, дето беше тогава дъщеря му Аделаида Софрониевна с трите си зълви: Мария Гавриловна, Александра Гавриловна и Аделаида Гавриловна; у Феодор Феодорович Перекроев, в Рязанската губерния, у Флор Василиевич Победоносни, в Пензенската губерния, и у брата му Петър Василиевич, дето бяха балдъза му Катерина Михайлова и вторите й братовчедки Роза Феодоровна и Емилия Феодоровна; във Вятската губерния у Петър Варсонофевич, дето беше сестрата на снаха му Пелагия Егоровна с внучката си София Ростисдавна и с двете си доведени сестри София Александровна и Маклатура Александровна". (Превод на Димитър Подвързачов)

Някои от тези имена лъхат на нещо чуждоземно (в дадения случай на немско), което Гогол по правило използва, за да предаде отдалеченост и огледално деформиране на обекта, намиращ се като в мъгла; причудливите имена хибриди подхождат на безформените или още неоформени хора; и ако помешчик Безпечни и помешчик Победоносни са леко "пияни" фамилии, последното име в списъка е вече връх на кошмарната безсмислица и напомня за този руски шотландец, на когото се възхищавахме по-рано. Неразбираемо е какъв тип ум трябва да имаш, за да видиш в Гогол предшественик на "натуралистическата школа" и "реалистичен художник на живота в Русия".

В тези списъчни оргии има не само хора, но и вещи. Обърнете внимание на ласкавите имена, които чиновниците от града дават на картите за игра. Купите са "сърца", но звучат като червеи [14] и при лингвистичната склонност на руснаците да разтеглят думата до краен предел заради емоционалния ефект стават червоточина [15]. Пиката се превръща в пикенция, получавайки игриво окончание от кухненския латински, или в псевдогръцкото пикендрас, пичура (с лек орнитологичен нюанс), а понякога израства до пичуруишчух (където птицата се превръща вече в допотопен гущер, който преобръща реда в естествената еволюция). Пределната вулгарност и автоматизмът на тези уродливи наименования, повечето от които Гогол е измислил сам, са прекрасен начин да се покаже умственото равнище на тези, които ги използват.

14. Руската дума за купи (червы) е близка по звучене до червеи (черви). (Бел. прев.)

15. Червоточина (рус.) - дупка на червей. (Бел. прев.)

(Следва)

сряда, август 24, 2016

Лекции по руска литература – брой 12

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6.

3. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

2.

На руски език с помощта на една безпощадна дума може да се изрази същността на един широко разпространен порок, за който трите други познати ми европейски езици нямат специално обозначение. Липсата на един или друг термин в речника на някой народ не винаги означава липса на съответното понятие, но пречи за пълнотата и точността на неговото разбиране. Разнообразните нюанси на явлението, което руснаците изразяват много точно с думата "пошлост", са разсипани в редица английски думи и не образуват определено цяло.

От времето, когато Русия започнала да мисли, всички образовани, чувствителни и свободомислещи руснаци усещат остро крадливото лепкаво докосване на пошлостта. Сред нациите, с които винаги сме имали близки връзки, Германия ни се е снрувала страната, в която пошлостта не само не е осмяна, а е станала едно от водещите качества на националния дух, на привичките, на традициите и на общата атмосфера, макар че благожелателните руски интелигенти с по-романтичен начин на мислене охотно, прекалено охотно приемали на вяра легендата за величието на немската философия и литература; трябва да си свръхруснак, за да почувстваш ужасната струя на пошлостта във "Фауст" на Гьоте.

Да преувеличаваш нищожеството на една страна в момента, когато воюваш с нея и би искал да я видиш унищожена до последната бирена чаша и до последната незабравка, е опасно приближаване до края на пропастта, наречена пошлост, която зее пред тебе по време на революции и войни. Но ако се прошепне скромно довоенната истина, даже с нюанс на нещо старомодно, тази пропаст вероятно може да бъде спестена. Ето така преди сто години, когато граждански настроените петербургски публицисти забърквали опияняващи коктейли от Хегел и Шлегел (с добавка на Фойербах), в една мимоходом разказана случка [12] Гогол разкрил безсмъртния дух на пошлостта, пронизваща немската нация, и направил това с цялата сила на своя талант.

Разговорът в компанията се прехвърлил върху Германия. Упорито мълчащият Гогол накрая казал: "Да, в общи линии немецът не е много приятен; но не можем да си представим нещо по-неприятно от немеца съблазнител, от немеца ухажор, който иска да се хареса; тогава той може да стигне до страшни абсурди. Аз срещнах веднъж един такъв съблазнител в Германия. Неговата възлюбена, която той ухажваше дълго време без успех, живееше на брега на някакво езеро и всичките си вечери прекарваше на балкона пред това езеро, занимавайки се с плетене на чорапи и наслаждавайки се заедно с това на природата. Моят немец, виждайки безуспешността на своите преследвания, измисли най-сетне сигурно средство да плени сърцето на неумолимата немкиня. И какво мислите? Какво средство? И през ум няма да ви мине какво! Представете си, той всяка вечер, като се събличаше, скачаше в езерото и плуваше пред очите на своята възлюбена, прегърнал два лебеда, които специално беше направил за случая! Честно казано, не зная за какво бяха тези лебеди, но няколко дена поред всяка вечер той все плуваше и се кипреше с тях пред заветния балкон. Дали си представяше в това нещо антично, митологично или разчиташе на нещо друго, но въпросът се реши в негова полза: немкинята наистина беше запленена от ухажора и скоро се омъжи за него".

Ето ви пошлост в чистия ѝ вид и вие ще разберете, че който и да е английски епитет не покрива този епичен разказ за светлорусия плувец и милваните от него лебеди.А и няма защо да отиваме толкова далече и да се задълбочаваме в миналото за подходящ пример. Разтворете което и да е списание и непременно ще намерите нещо като тази картинка: семейство си е купило току-що радио (кола, хладилник, трапезно сребро - няма значение какво) - майката е плеснала с ръце, побъркана от радост, децата тъпчат наоколо, разтворили уста, малчуган и куче се протягат към края на масата, където са сложили идола, даже бабата, сияейки с всичките си бръчки, наднича някъде изотзад (забравила, както изглежда, скандала, разиграл се сутринта между нея и снаха ѝ), а малко по-встрани, тържествено пъхнал палци в прорезите на жилетката, разкрачил крака и святкайки с очички, стои победоносно бащата, гордият дарител.

Гъстата пошлост на подобна реклама извира не от лъжливото преувеличаване на достойнството на един или друг полезен предмет, а от предположението, че най-висшето щастие може да бъде купено и че такава покупка облагородява купувача. Разбира се, атмосферата, която рекламата поражда, е доста безвредна сама по себе си - защото всички разбират, че са я създали продавачи, сякаш договорили се с купувача да участва в тази игра "на ужким". Не е интересно това, че в света не е останало нищо духовно освен възторга на хората, продаващи или консумиращи манна небесна, не това, че играта на чувства се води в случая по буржоазни правила (буржоазни не в марксисткото, а във флоберовското разбиране на думата), а това, че този свят е само сянка, спътник на истинското съществуване, в което и продавачите, и купувачите не вярват дълбоко в душите си, особено в разумната спокойна Америка. Ако иска да изобрази добро дете, рекламният художник го украсява с лунички (те, между другото, приличат на зловещ обрив в евтините комикси). В случая пошлостта е свързана с условност, която има леко расистки характер. Доброжелатели изпращат на самотни войничета копия от краката на холивудски красавици, обути в копринени чорапи и натъпкани с бонбони и самобръсначки - във всеки случай аз видях снимка на човек, пълнещ такъв крак, в списание, известно по целия свят като доставчик на пошлост. Пропагандата (която не може да съществува без щедър дял пошлост) запълва брошурите с хубавички колхознички и носени от вятъра облаци. Подбирам примерите бързешком, произволно. "Лексиконът на азбучните истини", който Флобер пишел, е бил по-честолюбив замисъл.

Литературата е един от най-добрия резерват за пошлости; не говоря за това, което наричат макулатура, а в Русия "жълта преса". Явната безвкусица, колкото и да е странно, понякога съдържа нещо здравословно, което с удоволствие се консумира от децата и простодушните хора. Комиксът "Супермен" е несъмнена пошлост, но това е пошлост в толкова безобидна и непретенциозна форма, че не си струва да се говори за нея - старите вълшебни приказки, щом заговорихме за това, са съдържали не по-малко банални сантименталности и наивни вулгарности от тези съвременни истории за "изтребване на великани". Повтарям, пошлостта е особено силна и зловредна, когато фалшът не се набива в очите и когато тези същности, които се фалшифицират, се отнасят законно или незаконно за високите достижения на изкуството, мисълта или чувствата. Това са тези книги, за които толкова пошло се разказва в литературните приложения към вестниците, "вълнуващите, съдържателни и прекрасни" романи; това са тези "възвишени и впечатляващи книги", които съдържат и отделят квинтесенцията на пошлостта. Точно сега пред мене лежи на масата един вестник, в който на цяла колона се рекламира някакъв роман - фалшификат от началото до края и по стил, и по тромавите пируети около високите идеи, и по дълбокото незнание какво е истинска литература сега и когато и да е било. Този роман странно ми напомня милващия лебедите плувец, описан от Гогол. "Вие се потапяте в него целия - пише рецензентът. - Като прелистите последната страница, се връщате в заобикалящия ви свят леко замислени, като след силно преживяване" (забележете това кокетно "леко"!). "Пееща книга, от край до край изпълнена с изящество, светлина и прелест, книга с наистина бисерно сияние" - шепне друг рецензент (онзи плувец също бил "от край до край изпълнен с изящество", а лебедите излъчвали "бисерно сияние"). "Работа на изкусен психолог, който е способен да изследва най-потайните дълбини на човешката душа". Това "потайни" (не някакви "общодостъпни", забележете) и още два-три възхитителни епитета дават точна представа за ценността на книгата. До, похвалата съответства напълно на предмета, за който става дума: "прекрасният" роман е получил "прекрасна" рецензия - и кръгът на пошлостта се е затворил или би се затворил, ако думите не бяха отмъстили тънко за себе си и тайно не бяха донесли истината, подредили се в най-абсурдната и изобличителна фраза, макар издателят и рецензентът да са убедени, че превъзнасят романа, "който четящата публика е приела триумфално" (следва астрономическа цифра на продадените екземпляри). Защото в света на пошлостта не книгата е триумф за нейния създател, а четящата публика организира триумфа, поглъщайки книгата заедно с рекламата на обложката.

Романът, за който се казва така, би могъл да бъде напълно честен, искрен опит на автора да напише за това, което го е засягало дълбоко, възможно е даже не само търговски грижи да са го подтикнали към това злощастно начинание. Бедата е в това, че нито искреността, нито честността, нито даже сърдечната доброта пречат на демона на пошлостта да завладее пишещата машина на автора, ако няма талант и ако "четящата публика" е такава, за каквато я смятат издателите. Най-страшна в пошлостта е невъзможността да се обясни на хората защо книгата, която на вид е препълнена с благородни чувства и състрадание и даже може да привлече вниманието на читателите към тема, далечна от "злобата на деня", е много, много по-лоша от литературата, която всички смятат за долнопробна.

От дадените примери, надявам се, е ясно, че пошлостта е не само откровена макулатура, но и мнимо значителна, мнимо красива, мнимо дълбокомислена и мнимо увлекателна литература. Списъкът на литературните персонажи, олицетворяващи пошлостта (и наричани на руски пошляци и пошлячки), включва Полоний и кралската двойка в "Хамлет", Рудолф и Оме у Флобер, Лаевский в "Дуел" на Чехов, Мериън Блум у Джойс, младият Блох в "По следите на изгубеното време" на Пруст, Бел ами на Мопасан, мъжът на Ана Каренина, Берг във "Война и мир" и множество други действащи лица в световната литература. Руските критици от социалното направление видели в "Мъртви души" и "Ревизор" разобличение на обществената пошлост, разцъфнала в крепостничеството и в бюрократичната руска провинция, и заради това изпускали главното. Гоголевите герои се оказали само по волята на случая руски помешчици и чиновници, тяхната въображаема среда и социалните им условия нямат абсолютно никакво значение, също както господин Оме би могъл да бъде предприемач от Чикаго или Мериън Блум - жена на учител от Вишний Волочок. Освен това тяхната среда и техните условия, каквито и да са били в "реалния живот", са били подложени на такова задълбочено разбъркване и претопяване в лабораторията на Гоголевото творчество (за това вече говорих във връзка с "Ревизор"), че да се търси в "Мъртви души" истинска руска действителност е толкова безполезно, колкото да си представяме Дания на основата на едно частно произшествие в мъгливия Елсинор. А като стана дума за "фактите", откъде Гогол би могъл да получи знания за руската провинция? Осем часа в един подолски хан, седмица в Курск и това, което се мяркало зад прозореца на пощенската карета, плюс спомените за чисто украинското детство в Миргород, Нежин и Полтава? Всички тези градове обаче лежат далече от маршрута на Чичиков. Но което е истина, е истина: "Мъртви души" предоставя на внимателния читател група подпухнали мъртви души, принадлежащи на пошляци и пошлячки и описани с чисто Гоголев вкус и с богатство от страховити подробности, които издигат произведението до равнището на гигантска епическа поема - не случайно Гогол е дал на "Мъртви души" такова точно подзаглавие. В пошлостта има някакъв лак, някаква пухкавост и нейният гланц, нейните плавни очертания привлекли Гогол като художник. Колосалният кълбовиден пошляк Павел Чичиков, който измъква с пръсти смокинята от млякото, за да си разкваси гърлото, или танцува по нощница, от което предметите по лавиците потрепват в такт с неговата спартанска жига (а накрая се удря в екстаз по закръгления задник, тоест по истинското си лице, с боса розова пета, все едно с това се пробутва да влезе в истинския рай на мъртвите души) - тези видения господстват над по-дребните пошлости на немощния провинциален бит или на дребните подлички чиновници. Но пошляк даже от такъв гигантски калибър като Чичиков непременно има някакъв недостатък, дупка, през която се вижда червей, мизерен съсухрен глупак, който лежи, сгърчил се, в дълбината на напоения с пошлост вакуум. От самото начало има нещо глупаво в идеята да се купуват мъртви души - душите на крепосни селяни, починали след поредното преброяване: помешчиците продължавали да плащат за тях поголовен данък, придавайки им по такъв начин нещо като абстрактно съществуване, което обаче бъркало съвсем конкретно в джобовете на техните собственици и би могло също толкова "конкретно" да се използва от Чичиков, купувача на фантомите. Дребната, но доста противна глупост се таи известно време в бърканицата от сложни манипулации. Опитвайки се да купува мъртви хора в страна, където законно купували и трупали за притежание живи, Чичиков едва ли греши сериозно от гледна точка на морала. Ако боядисам лицето си с домашно произведен берлински лазур вместо с боя, продавана от държавата, върху която тя има монопол, моето престъпление няма да заслужи даже снизходителна усмивка и нито един писател няма да го изобрази като берлинска трагедия. Но ако обкръжа този замисъл с дълбока тайнственост и започна да се хваля с хитрите уловки, с помощта на които съм го осъществил, ако дам възможност на бъбривия си съсед да надникне в моите бурканчета със самоделна боя, ще бъда арестуван и хората с автентично сини лица ще се отнесат грубо с мене - ще стана в случая за посмешище. Въпреки безусловната ирационалност на Чичиков в безусловно ирационалния свят, глупакът в него се вижда, от самото начало той прави грешка след грешка. Глупост е да купува мъртви души от старица, която се бои от привидения, непростимо безразсъдство - да предлага подобна съмнителна сделка на самохвалко и простак като Ноздрьов. Но аз ще повторя, в угода на тези, които обичат книгите да описват "реални хора" и "реални престъпления", пък и да съдържат положителна идея (това превелико страшилище, заимствано от жаргона на шарлатаните-проповедници), че "Мъртви души" няма да им даде нищо. Понеже вината на Чичиков е чисто условна, съдбата му едва ли ще развълнува силно някого. Това още един път доказва как смехотворно са бъркали руските читатели и критици, виждайки в "Мъртви души" фактическо изображение на живота по онова време. Но ако подходим към легендарния пошшляк Чичиков така, както го заслужава, тоест ако виждаме в него особа, скоято Гогол е създал и която се движи в особена, Гоголева вихрушка, абстрактната представа за мошеническата търговия с крепостни селяни ще се изпълни с чудновата реалност и ще означава много повече от това, което бихме видели, ако я разглеждахме в светлината на социалните условия, господстващи в Русия преди сто години. Мъртвите души, които той купува, не са просто списък с имена върху лист хартия. Тези мъртви души, изпълващи въздуха, в който живее Гогол, със своето поскърцване и трептене са нелепите animuli [13] на Манилов и Коробочка, дамите от град NN, безкрайните гномчета, които изскачат от страниците на книгата. А и самият Чичиков е само нископлатен агент на дявола, търговски пътник на ада: "нашият господин Чичиков", както биха могли да наричат в акционерното дружество "Сатана и K°" този добродушен, охранен, но вътрешно треперещ негов представител. Пошлостта, която олицетворява Чичиков, е една от главните отличителни черти на дявола, в чието съществуване, трябва да добавим, Гогол вярвал много повече, отколкото в съществуването на Бога. Пукнатината в доспехите на Ччиков, тази ръждясала дупка, от която се носи гнусна воня (като от пробита консерва с раци, която е продупчил и е забравил в килера някой заплес), е необходимият процеп в забралото на дявола. Това е изконният идиотизъм на всемирната пошлост. Чичиков е обречен от самото начало и се плъзга към своята гибел, едва-едва поклащайки своя задник - походка, която само на пошляците и пошлячките от град NN би могла да прилича на упоително светска. В решаващи минути, когато избухва в една от своите нравоучителни тиради (с леко прекъсване на сладкогласната реч - тремоло на думите "възлюбени братя"), възнамерявайки да потопи истинските си намерения във високопарен петмез, той нарича себе си жалък човек на този свят. Колкото и да е странно, вътрешността му наистина е разяждана от червей и ако се взрем леко, разглеждайки неговите заоблености, можем да видим този червей. Спомням си един довоенен европейски плакат, рекламиращ автомобилни гуми; на него беше изобразено нещо като човешко същество, изцяло съставено от гумени пръстени; така и закръгленият Чичиков ми прилича на здрав, пръстеновиден и с телесен цвят червей. Ако съм успял да предам отвратителната природа на този персонаж и различните видове пошлости, които споменах попътно, са образували заедно едно цялостно художествено явление (Гоголевия лайтмотив за "закръгленото" в пошлостта), тогава "Мъртви души" престава да ни дразни като хумористична повест или социално разобличение и може да се обсъжда сериозно. Затова нека се вгледаме в тъканта на произведението по-съсредоточено.

12. От Л. И. Арнолди в "Моето познанство с Гогол" ("Моё знакомство с Гоголем"). (Бел. прев.)

13. Душички (лат.).

(Следва)