СЛУЖБОМЕР

вторник, ноември 29, 2016

Лекции по руска литература – брой 47

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2.

"ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1.

2.

Защо втората част се нарича "За мокрия сняг", може да се разбере само в светлината на журналистическата полемика от 1860 г., която водели писателите, обичащи символите, алюзиите и всичко от този род. Може би това е символ на чистотата, която е станала мокра и мътна. Епиграфът, съдържащ тънък намек, е взет от лирическо стихотворение на Некрасов, съвременник на Достоевский.

Събитията, които се готви да опише нашият човек от подземието във втората част, се отнасят за 40-те години. По това време той е бил също толкова мрачен, колкото и сега, и мразел своите колеги така, както ги мрази и сега. Той мразел дори самия себе си. Спомня си за своето самоунижение. Независимо от това дали презирал даден човек, или не, навеждал пред него очи. "Даже правех опити: ще издържа ли някакъв поглед върху себе си и винаги първи скланях глава". Това го довеждало до безумие. Признава си, че е страхливец, но твърди, че всеки порядъчен човек в това време трябва да бъде страхливец. В кое време? В 1840-та или в 1860-та? Исторически, политически и социално това са две различни епохи. 1844 г. е период на реакция, на деспотизъм. 1864-та, когато са написани записките, е време на промени, просвещение и велики реформи. Но светът на Достоевский, въпреки белезите на времето, е сив свят на душевноболни, където не се променя нищо освен може би кройката на военния мундир - конкретен детайл, промъкнал се неочаквано в текста.

Няколко страници са посветени на тези, които нашият човек от подземието нарича романтици. Съвременният читател не може да разбере подтекста, ако не вникне в журналистическата полемика от 50-те и 60-те години. Достоевский и човекът от подземието явно имат предвид "лъжеидеалистите", тоест хората, у които жаждата за добро и красота се съчетава прекрасно с кариеризма и стремежа към материални блага. (Славянофилите обвинявали западниците, че се покланят на идоли, а не на идеали.) Всичко това е представено доста объркано и мъгливо и няма защо да се потапяме в тази мъгла. Ние разбираме, че човекът от подземието се отдава плахо и самотно през нощта на "развратче", заради което ходи "по разни доста тъмни места". (Как да не си спомниш Сен Пре, героя от романа на Русо "Юлия", който също така се затваря в най-крайната стая в дома на греха, където пие бяло вино, смятайки го за вода, а след това се оказва в обятията на une créature [създание – бел прев.], както самият той се изразява. Така описвали греха в сантименталните романи.)

Темата "кой кого ще гледа по-дълго" получава нов обрат, сменяйки ес с темата "кой кого ще блъсне". Нашият човек от подземието, очевидно дребно и крехко същество, е блъснат от един минувач, висок на ръст военен. Човекът от подземието все го среща по Невския проспект, както се нарича главната улица в Петербург, и всеки път се кълне, че няма да се дръпне, и всеки път се дърпа, позволявайки на гиганта офицер да мине гордо край него. Но веднъж човекът от подземието се облича като за дуел или за погребение и с разтуптяно сърце решава твърдо да не му дава път. Тогава офицерът го запраща настрани като гумена топка. Той прави още един опит да му препречи пътя и успява да запази равновесие - двамата си удрят раменете и се разминават "съвсем на равна нога". Човекът от подземието е във възторг. Постигнал е единствения си триумф!

Втора глава започва с разказ за сатиричните му мечти и едва после следва действието. Заедно с първата част прологът заема четиридесет страници в превода на Герни. Нашият герой посещава стария си училищен приятел Симонов. Симонов и двама негови приятели се канят да дадат прощален обяд в чест на техния четвърти приятел Зверков, още един военен в повестта. "Мосю Зверков беше през цялото време и мой училищен приятел - казва човекът от подземието. - Започнах особено да го мразя от горните класове. В долните класове той беше само добро и игриво момче, което всички обичаха. <...> Той постоянно се учеше зле и колкото по-нататък, толкова по-зле; но завърши училището успешно, защото имаше покровители. През последната му година в нашето училище получи наследство, двеста души, а тъй като при нас всички почти бяха бедни, даже и пред нас започна да се надува. Той беше вулгарен в най-висша степен, но беше и добро момче, доже и тогава, когато се надуваше. У нас, въпреки външните фантастични и симулирани понятия за чест и достойнство, всички освен малцина, даже се усукваха около Зверков, колкото по-силно се дуеше. И не се усукваха заради някаква изгода, а така, защото той е човек с фаворизирани дарове от природата. Освен това беше някак си прието у нас да се смята Зверков за специалист в областта на ловкостта и добрите маниери. Последното особено ме вбесяваше. Мразех резкия, несъмняващ се в себе си звук на гласа му, обожаването на собствените шеги, които му се получаваха ужасно глупави, макар че имаше смел език; мразех неговото красиво, но глупаво лице (за което, впрочем, бих дал охотно моето умно) и нахално-офицерските му маниери от четиридесетте години".

Другият училищен приятел, който носи комичната фамилия Ферфичкин, е вулгарен, наперен субект с немски произход. (Трябва да кажем, че Достоевский изпитва нещо като патологична омраза към немците, поляците и евреите, което се вижда от неговите съчинения). Третият бивш съученик е също офицер - Трудолюбов. И тук, и в други произведения Достоевский, следвайки традициите на XVIII век, дава на своите герои значещи фамилии. Нашият човек от подземието, който обича, както знаем, да си търси обиди, моли да го поканят на обяда.

"Така, трима, със Зверков четирима, двадесет и една рубли в Hotel de Paris утре в пет часа - заключи окончателно Симонов, когато бяха избрали за разпоредител.

- Как двадесет и една? - казах аз с известно вълнение, даже като че ли обиден. - Ако броите и мене, няма да са двадесет и една, а двадесет и осем рубли.

Стори ми се, че да предложа себе си внезапно и така неочаквано, ще бъде даже много красиво и всички ще бъдат веднага победени и ще ме погледнат с уважение.

- Нима и вие искате? - отбеляза с неудоволствие Симонов, избягвайки някак си да ме гледа. Той ме знаеше наизуст. Побеснях от това, че ме знае наизуст.

- Защо-с? Мисля, че също съм също приятел, и да си призная, даже ми е обидно, че ме подминават - аз едва не кипвам отново.

- Че къде щяхме да ви търсим? - намеси се грубо Ферфичкин.

- Вие никога нямахте добри отношения със Зверков - прибави Трудолюбов, като се намръщи. Но аз вече се бях хванал и не пусках.

- Струва ми се, че никой няма право да съди за това - възразих с трепет в гласа, все едно Бог знае какво се беше случило. - Именно затова, може би, сега искам, защото преди нямах добри отношения.

- Е, кой ще ви разбере... тези възвишености... - усмихна се Трудолюбов.

- Щe ви запишат - реши, като се обърна към мене, Симонов, - утре в пет часа, в Hotel de Paris…"

През нощта човекът от подземието сънува безобразни сънища за училищните си години, каквито днес биха били интересни за всяка психоанализа. На следващото утро си почиства старателно обувките, предварително почистени от слугата му Аполон. Мокрър сняг вали на парцали. Отново символ. Като пристига в ресторанта, той разбира, че неговите приятели са преместили обяда от пет в шест часа и никой не си е направил труда да му съобщи. Оттук започват да се трупат неговите унижения. Пристигат тримата му училищни приятели със Зверков. И по-нататък следва една от най-добрите сцени на Достоевский. Той притежава забележително чувство за смешното, по-скоро за трагикомичното; може да бъде наречен изключително талантлив хуморист, но хуморът му през цялото време е на ръба на истерията и хората се нараняват болезнено помежду си в бурен обмен на обиди. Типичният скандал у Достоевский започва така:

"- Ка-а-ажете вие... в департамента ли сте? - продължи да се занимава с мене Зверков. Като видя, че съм сконфузен, той си въобрази сериозно, че трябва да ме обласкае, и така да се каже, да ме ободри. "Той какво, иска да го замеря с някоя бутилка ли?" - помислих си аз побеснял. Ядосвах се, несвикнал, някак си неестествено скоро.

- В... ъ канцелария - отвърнах отривисто, като гледах в чиинята.

- И... доходно ли ви е? Ка-ажете какво ви накаара да оставите предишната си служба?

- Това ме на-а-акара, че ми се прииска да оставя предишната си служба - проточих три пъти по-дълго, вече почти без да ес владея. Ферфичкин изпръхтя. Симонов ми хвърли ироничен поглед; Трудолюбов спря да яде и започна да ме разглежда с любопитство.

Зверков беше неприятно засегнат, но не искаше да се забележи.

- Е-е-е, а каква е вашата издръжка?

- Каква издръжка?

- Искам да кажа з-заплата.

- Ама вие какво ме изпитвате!

Между другото, веднага казах каква заплата получавам. Ужасно се червях.

- Не е много - отбеляза важно Зверков.

- Да-с, не може да обядваш в кафе-ресторантит! - прибави нагло Ферфичкин.

- Според мене това даже е направо бедност - забеляза сериозно Трудолюбов.

- И как сте отслабнали, как сте се променили... от онова време... - прибави Зверков, вече не без яд, с някакво нахално съжаление, като разглеждаше мене и костюма ми.

- Стига сте го смущавали - хихикайки, извика Ферфичкин.

- Милостиви господине, знайте, че аз не се смущавам - вмъкнах се най-сетне, - чувате ли-с! Аз обядвам тук, "в кафе-ресторанта", със своите пари, а не с чужди, забележете това, monsieur Ферфичкин.

- Ка-ак! Че кой тук не обядва със своите пари? Вие като че ли... - не отстъпи Ферфичкин, почервенявайки като рак, и ме гледаше яростно в очите.

- Да-а - отвърнах аз, чувствайки, че сам отишъл далече, - и мисля, че е по-добре да се заемем с по-умен разговор.

- Вие, струва ми се, мислите да ни покажете вашия ум?

- Не се безпокойте, това би било съвсем излишно тук.

- Вие какво, господине мой, сте се разкудкудякали - а? Да не сте се побъркали там, във вашия лепартамент?

- Стига, господа, стига! - започна да вика властно Зверков.

- Колко е глупаво това! - измърмори Симонов.

- Наистина е глупаво, събрахме се в дружеска компания, за да изпратим на път добрия си приятел, а вие разправяте за някакви сметки - заговори Трудолюбов, обръщайки се грубо само към мене. - Сами се натрапихте вчера, не разваляйте общата хармония... <...>

Всички ме изоставиха и аз седях смазан и унищожен.

"Господи, мое ли е това общество! - мислех си аз. - И като какъв глупак се представих пред тях... Ама какво пък! Сега, в тази минута трябва да стана от масата, да си взема шапката и просто да си тръгна, без дума да кажа... От презрение! А утре на дуел. Защото не ми е жал за седемте рубли. Сигурно ще си помислят... Дявол да го вземе! Не ми е жал за седемте рубли! Ей сега си тръгвам!.."

Разбира се, останах.

Пиех от мъка лафит и херес с чаши. Не бях свикнал и ме хващаше бързо, а с опиянението растеше и досадата. Изведнъж ми се прииска да ги оскърбя всичките по най-дързък начин и чак след това да си тръгна.

Да улуча момента и да се покажа - нека кажат: макар че е смешен, е умен... и... и... с една дума, дявол да ги вземе!.. <...>

- Господин поручик Зверков - започнах аз, - знайте, че мразя фразите, фразьорите и стегнатите талии... Това на първо място, а след него следва второ.

Всички се размърдаха енергично.

- На второ място: мразя баналностите и хората, които говорят баналности. Особено хората, които говорят баналности!

- На трето място: обичам истината, искреността и честността - продължавах аз почти машинално, защото сам вече започвах да леденея от ужас, без да разбирам как казвам такива неща... - Обичам да мисля, мосю Зверков; обичам истинското приятелство, на равна нога, а не... хм... Обичам... А между другото, защо? И аз ще пия за ваше здраве, мосю Зверков. Прелъстявайте младите черкезки, стреляйте враговете на отечеството и... и... За ваше здраве, мосю Зверков!

Зверков стана от масата, поклони ми се и каза:

- Много съм ви благодарен.

Беше ужасно обиден и даже побледня.

- Дявол да го вземе - започна да реве Трудолюбов, като удари с юмрук по масата.

- Не-с, за това бият по муцуната! - изкрещя Ферфичкин.

- Да го изгоним трябва! - промърмори Симонов.

- Ни дума, господа, ни жест! - извика тържествено Зверков, спирайки общото възмущение. - Благодаря на всички, но аз ще мога сам да му докажа колко ценя неговите думи.

- Господин Ферфичкин, утре ще ми дадете удовлетворение за сегашните си думи! - казах гръмко аз, обръщайки се важно към Ферфичкин.

- Значи дуел-с? Както искате - отвърна той, но, наистина, аз бях толкова смешен, когато го предизвиках, и това толкова не отиваше на фигурата ми, че всички, а след тях и Ферфичкин, се натъркаляха от смях.

- Да, разбира се, зарежете го! Та той е съвсем пиян! - каза с омерзение Трудолюбов.

...Бях дотолкова измъчен, че ми идваше да си прережа гърлото и да свърша! Тресеше ме; намокрените ми от пот коси прилепнаха към челото и слепоочията ми.

- Зверков! Моля ви да ми простите - казах рязко и решително. - Ферфичкин, и вас също, всички, всички, аз обидих всички!

- Аха! Дуелът не ни се харесва! - просъска ядовито Ферфичкин.

- Не, аз не от дуела се страхувам, Ферфичкин! Готов съм да се бия с вас утре, вече след примирението. Даже настоявам за това и вие не можете да ми откажете. Искам да ви докажа, че не се страхувам от дуела. Вие ще стреляте първи, а аз ще стрелям във въздуха.

...Всички бяха червени; очите на всички блестяха: много пиеха.

- Моля за вашата дружба, Зверков, аз ви обидих, но...

- Обидили сте ме? В-вие! Ме-не! Знайте, милостиви господине, че вие никога и при никакви обстоятелства не можете да ме обидите!

- И стига сте се навирали, махайте се! - удари печата Трудолюбов. <...>

Стоях оплют. Групата излизаше шумно от стаята, Трудолюбов подхвана някаква глупава песен <...> Безпорядък, огризки, счупена чаша на пода, разсипано вино, фасове от цигари, опиянение и бръщолевене в главата, мъчителна тъга в сърцето и накрая лакеят, който вижда и чува всичко, и наднича любопитно в очите ми.

- Там! - извиках аз. - Или всички на колене, като прегръщат краката ми, ще молят за моята дружба, или... или ще ударя един шамар на Зверков!"

След прекрасната четвърта глава превъзбудата и унизеното самолюбие на човека от подземието започват да омръзват, а Лиза, младата жена от Рига, внася фалшива нота. Пред нас е същата героиня от сантиментален роман, благородната проститутка с възвишено сърце, още един литературен манекен. За да получи някакво облекчение, нашият човек от подземието започва да говори присмехулно и да плаши сродната душа, нещастната Лиза - сестра на Соня Мармеладова. Многословните и много плоски разговори между тях си струва да бъдат дочетени до края. Може би на някого ще се харесат. Накрая главният герой изрича следната истина: униженията и обидите ще пречистят и ще възвисят Лиза над омразата. Възвишените страдания са вероятно по-добри от евтиното щастие. И това е всичко.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

понеделник, ноември 28, 2016

Димчо Дебелянов и Ихтиман

На 25 ноември бях в Самоков на литературна вечер, където представих този малък доклад, придружен с няколко илюстрации. Разбира се, представянето не беше толкова сухо, колкото изглежда текстът тук, защото там повече говорих, отколкото четох от листа, така че изображението беше малко по-различно, но смисълът си остана същият.

Да се говори по темата за поета Димчо Дебелянов и град Ихтиман е и трудно, и лесно. Трудно е, защото достоверните сведения в тази плоскост са малко - ако се направи една равносметка, със сигурност ще се окажат по-малко от предишните „митове и легенди“ и по-новите и откровени интернет недоумици – и един добросъвестен изследовател, колкото и да има желанието да запознае любопитната публика с картината, каквато е била в действителност, се оказва малко или много с вързани ръце. А е лесно пак по същата причина – липсата на достатъчно фактически материал ограничава работата и, волно-неволно, я свежда до едно по-кратко и по-леко за изпълнение изложение.

Ако трябва да разделим това изложение на съответни подтеми в рамките на цялостното представяне на въпроса, те условно могат да бъдат наречени така: 1. Димчо Дебелянов и неговите родственици в Ихтиман. 2. Учил ли е Димчо Дебелянов в Ихтиман? 3. Димчо Дебелянов и Гьончо Белев. 4. Димчо Дебелянов и Иванка Дерменджийска. 5. Димчо Дебелянов за Ихтиман и ихтиманци. 6. Смъртният акт на Димчо Дебелянов.

И така:

1 . Димчо Дебелянов и неговите родственици в Ихтиман.

Предлогът „в“ е съвсем правилен, защото всъщност не става въпрос за родственици „от“ Ихтиман, каквито поетът няма. Просто през есента на 1899 г. брат му Иван е назначен за началник на пощата в Ихтиман, където се премества да живее със семейството си от Пловдив. Димчо Дебелянов гостува често на Иван (както и на другия си брат Илия, но в Долна Баня) и така започват връзките му с този град. Къщата, където е живял Иван Дебелянов и където е идвал и е отсядал Димчо (ниска, бих казал даже – схлупена, къщурка с три стаи) все още съществуваше до преди десетина години. По това време учителката по български език и литература Спасия Христова (сега покойница, лека ѝ пръст) събра около себе си една група ентусиасти, между които беше и авторът на тези редове, която предприе редица действия, целящи да доведат като краен резултат до запазването на тази къща, нейното ремонтиране (беше се килнала леко на една страна) и превръщането ѝ в малко музейче с експозиция, посветена на поета Димчо Дебелянов. Делото не се увенча с успех, беше посрещнато с почти пълно безразличие и от институции, и от гражданството, и в края на краищата къщата, където е живял Иван Дебелянов, мина под ножа на булдозера, а днес на мястото, където се намираше, се издигат нови, съвременни постройки, както се вижда на снимката.


Така Ихтиман загуби възможността да има един малък, но забележителен културен паметник, защото явно този град не се нуждае от културни паметници.

2. Учил ли е Димчо Дебелянов в Ихтиман?

Нека кажем направо: не е. Оставяме настрани почти повсеместното писмено и устно слово, което се опитва да ни убеди точно в обратното, преминаваме през липсата на каквито и да документи, потвърждаващи, че Димчо Дебелянов е завършил втори прогимназиален клас (учебната 1899-1900 година) и трети прогимназиален клас (учебната 1900-1901 година) в град Ихтиман и даваме думата на двама души, по-близо запознати със същността на нещата от всички нас, взети заедно. Първият е Георги Герински, съученик на Димчо Дебелянов от Първа мъжка софийска гимназия, където Димчо Дебелянов учи от 1904 до 1906 година, завършвайки образованието си. Георги Герински е ихтиманец и си спомня, че е срещнал за първи път Дебелянов в Ихтиман през лятото на 1900 година, когато бъдещият поет гостува на брат си Иван след завършването на втори прогимназиален клас. При тази описана ситуация, всеки ще се съгласи, че няма как Димчо Дебелянов да е учил този втори клас в Ихтиман. Вторият човек е Димка Илиева Дебелянова-Каролева, дъщеря на брат му Илия и добросъвестен изследовател на живота и творчеството на своя чичо. И ето че Димка Илиева отрича категорично Димчо Дебелянов да е учил в Ихтиман. На кого да вярваме? На нея, или на съчинителите на легенди? Разбира се, че на нея. И както започнахме, можем да заключим по съвсем същия начин: поетът Димчо Дебелянов не е учил в град Ихтиман!

3. Димчо Дебелянов и Гьончо Белев

Какво да ви кажа за Гьончо Белев? Български писател, роден и живял в Ихтиман. Някои ихтиманци ми се сърдят, когато им казвам, че Гьончо Белев е треторазряден съчинител на разкази и романи, затова млъквам и давам беглата характеристика, която му е направил големият наш творец Чудомир:

„Умря тия дни Гьончо Белев – голям писател, ако се гледа по некролога, подписан от Живков и пр., но аз не мога да го чета. Много пъти съм започвал и никога не довършвал негова книга. Зная го от 1910-12 год. още от „Арменското кафене“ като „непризнат талант“. Издаде и една малка книжчица под заглавие „Тайно страдание“, която не направи никому впечатление. Бил женен за учителка в Ихтиман, която късала от залъка си да му праща в София. Умря като партиец (голямо качество!) и като „приятел“ на Димчо Дебелянов.

Думата приятел Чудомир е поставил в кавички, но все пак неоспорим факт е, че Димчо Дебелянов и Гьончо Белев са били близки, другарували са, виждаме ги не само в рамките на град Ихтиман, на София, но и да речем при едно посещение през 1914 година на местността „Беглика“ край Батак, където престояват почти три месеца, от май до август.

От дружбата между двамата остават в края на краищата две забележителни неща. Първото е една фотография. На нея виждаме Димчо Дебелянов, Гьончо Белев, съпругата на Гьончо Белев и нейна колежка учителка.


Намирам тази обща снимка за забележителна, защото – ако отделим само поета Дебелянов, ще видим пред себе си най-добрият негов портрет от всички други останали, които познаваме. Имаме го благодарение на това, че се е снимал с Гьончо Белев.


Другото забележително нещо, което ни е оставила дружбата, за която в говорим, са спомените на Гьончо Белев за Дебелянов, един от които, кратък, искам да цитирам:

„Спомням си един юлски ден, преди Първата световна война, когато минавахме с Димча по улица „Леге”. Точно пред Народния музей нечий нежен женски глас извика от плочника:

- Господин Дебелянов ! Господин Дебелянов!

Димчо се усмихна и се спусна към момичето, което идеше срещу него. Беше, доколкото си спомням, студентка.

- Много ми хареса последното ви стихотворение, господин Дебелянов! – и хубавото момиче възторжено му стискаше ръката.

Димчо от стеснение не знаеше какво да отговори.

- То е такава музика, че когато го четях, като че ли чувах звуци от китара.

В този момент нещо звънна и аз започнах да се смея. Момичето се обиди и избяга. Димчо сви ръце и ме изруга. Обаче, след като разбра причината за моя смях, той сам започна тъй гръмко да се смее, че минувачите се спираха да ни гледат.

Поводът беше невинен – по това време двамата с Димча живеехме в хотел. Нея сутрин трябваше да дадем долните си дрехи на пране. Но тъй като не разполагахме с друго бельо, принудени бяхме да се облечем без долни дрехи.

Аз си сложих старовремски нагръдник. Но за Димча въпросът беше по-сложен. Той носеше корава колосана яка, с превити предни краища и черна кърпа, която заместваше едновременно нагръдника и връзката.

Понеже яката без нагръдник изскачаше, ние измислихме нещо практично. Аз извадих кордата „ла” от моята китара, проврях я през двете дупки на яката, изопнах я надолу по гърдите му и я вързах за токата на ремъка му. По такъв начин черната кърпа, забодена с топлийка, прилепваше до яката, която вече не изскачаше нагоре. Понеже кордата беше къса и силно обтегната, Димчо беше принуден да върви с малко наведена глава.

И тъкмо в момента, когато момичето се възхищаваше от неговото най-ново стихотворение, той, поласкан от възторжената похвала, от стеснение и радост си поизправи главата и кордата извънтя, сякаш да потвърди думите на момичето. И тогава аз започнах да се смея”.

Това е. И приключвайки тази трета част от моя кратък обзор е редно все пак да попитаме: а какво от своя страна „е дал“ Димчо Дебелянов за Гьончо Белев. „Дал е“ това, че покрай големия Димчо Дебелянов днес знаем, че някога е имало и един дребен писател, наречен Гьончо Белев. Което не е никак малко.

4. Димчо Дебелянов и Иванка Дерменджийска

По този въпрос още в самото начало ще кажа това, което обикновено казвам за Левски: „Ако искате да знаете кой е Левски, четете писмата на Левски, а не учебниците по история“. Тук ще преправя това мое изречение така: „Ако искате да знаете за любовта на Димчо Дебелянов към ихтиманската учителка Иванка Дерменджийска, четете писмата на Дебелянов до Дерменджийска, а не съчиненията на най-различни митотворци“.


Затова няма да ви занимавам тук нито с неземната красота на Иванка, нейния портрет, с който разполагаме (май единствен!), е пред вас, всеки да си прави заключение за красотата ѝ, аз за себе си съм го направил, нито с фрази като „най-голямата любов на поета“, защото всяка любов е голяма и да надцакваме една любов с друга ми звучи крайно несериозно, нито ще разказвам потресен как родителите на Иванка я изпратили да учи в Швейцария, за да я разделят от Димчо, което може да изглежда много романтично, но практически погледнато е смешно, защото някога строгите патриархални бащи не са пращали на учение в странство дъщерите си, за да ги разделят с някого, а са сваляли колана и са го използвали не по предназначение, и изобщо – слагам кръст на всякакви жълти бръщолевения и недокументирани сведения.

И отивам направо към писмата, всяко само за себе си отделен поетически шедьовър. Тези писма ни повеждат по пътя на една ярко пламнала и трагично угаснала любов (по всяка вероятност платонична и едностранна, както пише Й. Мутафчиев), по пътя на едно човешко страдание, превърнало се в поетично вдъхновение. При което обстоятелствата са без абсолютно всякакво значение, отстъпили далече назад като едва забележим невзрачен фон. Няма да се спирам подробно, ето част от първото писмо на Дебелянов до Иванка Дерменджийска:

„Пред мисълта, че ти най-после ще разбереш моята любов, и че ти най-после ще изгрееш, слънце на моята пролет, аз се опивам от щастие. И в момента, когато ми кажеш, че ме обичаш, аз ще бъда най-щастливият в света. Защото любовта ти ми е скъпа, тя е изкупена с толкоз много душевни мъки.

Аз чувствам как твоята любов би ми вдъхнала нови сили, нова вяра, нови надежди.

Аз бих принесъл всичко пред нея. Целият свят не би могъл да ме раздели от тебе.

Най-хубавите ми спомени са спомените за срещите с теб.

Най-хубавите ми песни ще бъдат за теб.

Аз не зная още какъв ще бъде твоят отговор, но аз не мога да не ти кажа това, което толкоз време се е набирало в душата ми.

Позволи ми да се обръщам към тебе само с името ти. То е тъй хубаво и когато го произнасям или пиша, чувствам, че то изразява всичката моя любов.

Вярвам, че ти няма да оставиш без отговор моето тъй разхвърляно първо любовно писмо. Как искам да те видя!“

А ето как завършва последното писмо на Димчо до Иванка, само двете последни изречения:

„Ние няма да се разберем. Не ми пиши вече.”

Мисля, че коментарите са излишни, а прочитът на всичките писма ще поведе съответно читателя по този наистина страдалчески път, започнал с „Целият свят не би могъл да ме раздели от тебе“ и завършил с „Не ми пиши вече“.

5. Димчо Дебелянов за Ихтиман и ихтиманци.

Тук ще бъда най-кратък, защото единствените сведения по темата намерих в книгата на Тихомир Геров „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов“. Там авторът, когато говори за подпоручик Мутафчиев, пише буквално следното: „Той беше от Ихтиман - него не го засягаше Димчовият стих „Ихтиман е много лош“ или безогледният му вариант: „Подлостта блика от всяка пора на ихтиманци“. И все пак Геров добавя в скоби: „Преживяното там от Димчо бе определило отношението му към тоя град: той го мразеше и обичаше“. Бих казал: леко погалване с перце след топовен изстрел в упор.

6. Смъртният акт на Димчо Дебелянов

Смъртният акт на Димчо Дебелянов е изпратен в град Ихтиман и е заведен там в съответната регистрационна книга. Защо в Ихтиман? Споменатият вече Тихомир Геров пише в книгата си: „Към края на септември Димчо пак замина за Ихтиман, сега вероятно да се осведоми за положението си на отложен (той беше записан в тамошните наборни списъци)“. Оттук идва вероятно объркването, което ще видим в самия смъртен акт. Ето целият запис, който тогавашния ихтимански кмет е направил собственоръчно:


На хилядо деветстотин и шестнадесетата година, втори Ноемврий десет часа преди пладне, ние Илия Минев, кмет и длъжностно лице по гражданското състояние на Ихтиманската община, Самоковска околия, Софийский окръг, получихме един акт за смърт от Министерството на Войната, на който съдържанието е следното:

Акт за смърт № 118

на Зап. Подпоручик Дебелянов, Димчо Велев

На хилядо деветстотин и шестнадесетата година, единадесетий Октомврий в четири часа след пладне на поз. над с. Христос, пред нас, Никола Тодоров, ковчежник на 22-ий пех. Тракийски полк, длъжностно лице по гражданското състояние, се явиха млад. подофицер от 5-а рота на 22-ий пех. Тракийски полк Христо Ив. Сириняков, на 30 год., от Чамурлия (днес с. Борика - бел. П.Н.), Самоковско, и редника от същата рота Милан Панев, на 31 год., от с. Вакарел, същата околия, и ни заявиха, че Запасния Подпоручик Дебелянов Димчо Велев, младши офицер в 5-та рота, на 25 години, от гр. Ихтиман, Самоковска околия, по занятие чиновник в Върховната сметна палата, син на Велю Дебелянов и (името на майката отсъства в документа - бел. П.Н.), неженен, е умрял на местността с. Горно Караджово "Серско", убит в боя, на хилядо деветстотин и шестнадесетата година, втори Октомврий, десет часа пред пладне.

Вследствие на което, като се удостоверихме в действителността на смъртта, съставихме настоящия акт, който се подписа от нас и от свидетелите...

С което аз изчерпих своята тема. Ако човек се порови по-задълбочено, сигурно ще намери още други неща, свързани с Димчо Дебелянов и град Ихтиман. Но това е въпрос на бъдеще, на желание и на търпение. А засега толкова.

Благодаря за вниманието!

неделя, ноември 27, 2016

Защо Кастро умря небръснат?


Тридесет дена след революцията, през 1959 година, когато поема кормилото на Куба, Фидел Кастро заявява следното в интервю за CBS:

"Не смятам да си бръсна брадата, защото съм свикнал с брадата си и брадата ми значи много за страната. Ще я обръсна, когато изпълним обещанията си."

Ясно ли е сага защо Кастро умря с брада…

сряда, ноември 23, 2016

Галерия компютри от времето на динозаврите

Поради невъзможност да представя нещо свое, представям нещо чуждо.

За да не е празен денят.



вторник, ноември 22, 2016

Апостол Петков - Ениджевардарското слънце

Вестник "Пирин. Македоно-одрински лист", (издание на Илинденската организация) - "Апостол Петков - Енидже-Вардарско Слънце", публикувано във в. "Пирин. Македоно-одрински лист", брой 13, София, 6 януари 1924 година

Обработил от сканиран в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Апостол Петков войвода, наречен Ениджевардарското слънце, е роден в 1872 г. в с. Боймица, недалеч от гара Гюмендже по линията Солун-Скопие. Още от 20-годишна възраст той не търпи турския режим п забягва в гората, за да подготви народа за борба против тиранията, а тоя борчески дух той е добил от най-големия си брат Митре, който е действал като хайдутин още преди освобождението на България и който в последствие бива убит около с. Черна река в полите на Паяк планина.

Още през 1889 год. той напуска родно огнище и се предава в услуга на делото като за свои близки сподвижници и апостоли има Михаил Попето, Аргир Манасиев, Дим. Чавдаров от Карасуле (днес Поликастро – бел. П. Н.), своя брат Тано Петков, първия си братовчед Андон Иванов, Павле от с. Кониково и др.

И един ден същата година неграмотния, но силен духом Апостол, у когото гори огнена любов към онеправданите, продава своите четиридесет кози, лишава се от своя собственост, за да я направи обществено благо: със стойността на козите той въоръжава своя дружина и дава сигнала за борба в Ениджевардарско. Той се опълчва вреди всичко към врага, който приспива родното съзнание - Патриаршията, а впоследствие насочва се против главната цел — Абдулхамидовия деспотизъм.

Борбата обаче не е лесна. Гръцките фенерски емисари виждат своя смъртен враг, виждат го впоследствие и турците - и ето, двата тия съюзника започват мъчителна, но систематична борба против Апостол войвода, която създаде от него едно рядко легендарно име.

Около двадесет и две години той е агитатор, войвода, ръководител, организатор и апостол в Ениджевардарско и Караферийско. Четиринадесет години той е царят на Паяк планина и на лабиринтите на Ениджевардарското езеро, доказвайки на противника, че има работа не с отделни лица, а с една организация, която е възвестила девиза „Свобода или смърт“.

Така още в 1897 год. той при с. Грубевци пръска многочисления си противник и добива първата самовяра на делото в Ениджевардарско, а в 1898-1901 год. в ред сражения при Герикарци, Либяхово, Гъндач и пр. все повече и повече печели славата на легендарен войвода, а в 1902 год. при с. Боймица той само с осем души дружина дава отпор срещу няколкохиляден аскер и башибозук, като остава обаче на полето на честа брат си Тано, Дим. Чавдаров, а Матракула, тежко ранен, остава в плен, за да бъде тежко изтезаван, без обаче да открие една едничка тайна.

През 1905 год. той дава сражение при с. Смол, дето изгубва почти всички свои другари, на брой четиридесет и двама души; и когато той, сам ранен, отстъпва и минава Вардър, заплаква като дете пред посрещналите го куриери, сбирайки обаче чрез юнашката своя мъка нов дух и сили за борба.

През 1906 год, той в продължение на няколко месеца води ненадмината никъде в революционната история борба в Ениджевардарското блато - борба на два фронта, срещу два противника — турска власт и гръцко фанариотство.

Който не познава Ениджевардарското блато, с неговите торфени образувания, с неговите невидими острови, върболаци, тръстики, невидими входове, провлаци, дето се потайваха тайнствените колиби на македонските революционери, дето нито можеше да пристъпи аскер, нито да открие скривалищата или входовете за прехвърляне от място на място, дето не можеше да се довлече артилерия, нито да види определена цел - който не познава това блато, не може да си представи какво нещо бе тежката борба, борба на турската власт срещу невидимата дружина на Апостол, когото населението увенча с името Ениджевардарско слънце, що наистина изгряваше от височините на Паяк и Кожух и залязваше в тайнствените води на Ениджевардарското езеро.

Легендите за неговите подвизи навлизат чак в султанските сараи и Абдул Хамид един ден заповядва на Солунския валия да провери що за човек е тоя Апостол войвода. Валията изпраща пратеник Нури бей с пълномощия да води преговори с Апостол. И наистина предлагат се нему 30,003 златни турски лири срещу обещание да се предаде на мирни само занятия. Но що са 30,030 лири за този, който си бе продал всичкия имот - четиридесет кози - за общото родно благо? И султанският пратеник се връща в Солун разочарован.

Идва прословутият Хуриет. Апостол има прозрението да не вярва много в скърпения тъй Хуриет и, преди да сложи оръжие, той слиза от балкана в гр. Енндже Вардар, дето в разстояние на цяла седмица, докато се уясни положението, държи града окупиран сък своите осемстотин и тридесет души другари.

Неговото предвиждане се сбъдва - младотурците измениха на своите, декларирани принципи и почнаха на нова сметка да преследват. Виждайки всичко това, Апостол решава да прехвърли границата, но за чудо той, който е водил 22-годишна „хайдушка“ дейност, няма средства да замине за България!.. И в гр. Гумендже се открива подписка за доброволни пожертвования, с които едвам се наваксва необходимата сума,

Но юнашко сърце не търпи. И ето защо през 1910 год. през лятото той наново влиза в Македония.

С няколко избрани другари - Наум Пуфката, Георги Кааапчето, Тодор Чифтеев - той слиза в околността ва гр. Енидже Вардар с надежда да се прехвърли в столицата си - Ениджевардарското блато. Спират се на почивка в с. Крушаре -на един час западно от града, в къщата на Дино Тъпов, вуйчо на Тоде Чифтеев. Апостол праща Тоде да пробие път за блатото, след което всички да заминат. Ала тайно, по съветите на Тодевия вуйчо, Тоде влиза в града и води преговори за убийството на Апостол. Всичко е наред. В Тодево отсъствие вуйчо му нагласява убийството. Вследствие опиума, турен в ястието, морните борци дълбоко заспиват и в съня биват избити с брадва, като на Апостол бива пръснат черепа.

Още същата вечер биват изкарани далеч от селото, а на другия ден идва предупредената турска потеря, която „води сражение“ с умрелите, които и прогласяват за убити.

Тъй прочее, на деня 15 август 1911 год. угасна Ениджевардарското слънце, което със своята светлина бе разпръснало фенерския мрак по Ениджевардарско и бе разложило гниещия вече организъм на султанската тирания.

Има хора, на които никакви красноречия, никакви пищни фрази не могат оплете венеца на славата. Защото делата им говорят повече от всичко, защото тия дела са им сами сплели неувяхващия венец безсмъртието.

Апостол е един от тия редки хора.

И тия негови дела, които народът там е възпял в дивни народни песни, само тия дела носят и днес на своите криле народния там дух.

И това е то капиталът, що остави простия селянин от с. Боймица от продадените си четиридесет свои кози. . . .

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Вестник "Пирин. Македоно-одрински лист" е издание на Илинденската организация , излизал в София от 1923 до 1924 година. В него пишат ВМОРО революционерът и публицист Арсени Йовков , публицист и ранен македонист Кръсте Мисирков и др. Вестникът помества материали за положението на българите в Македония под сръбска и гръцка власт, биографии на македонски дейци, сведения от живота на емиграцията, балканска хроника и много обяви.

неделя, ноември 20, 2016

Лекции по руска литература – брой 46

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2.

"ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.)

1.

Тази повест може да се смята за описание на клиничен случай с явни и разнообразни симптоми за мания за преследване. Моят интерес към нея се ограничава с изследване на стила. Тук по най-ярък начин са представени темите на Достоевский, неговите стереотипи и интонации. Това е квинтесенция на достоевщината. Впрочем, тя е преведена много добре на английски език от Герни. Първата ѝ част се състои от единадесет малки глави или раздела. Втората част е двойно по-дълга от първата и се състои от десет по-дълги глави, съдържащи различни произшествия и диалози. Първата част е монолог, но монолог, предполагащ присъствието на въображаеми слушатели. През цяла тази част човекът от подземието, разказвачът, се обръща към публика, явно доморасли философи, читатели на вестници и, както той ги нарича, "нормални хора". Предполага се, че тези въображаеми господа се подиграват с него, а той парира успешно техните насмешки и издевателства с помощта на ловки увъртания, контраатаки и други подобни хитринки, сътворени от неговия уж забележителен ум. Тази въображаема аудитория пришпорва неговото истерично дознание, дознание за състоянието на собствената му изтерзана душа. Забележете, че в разказа се правят препратки към горещи събития от 1860 г. Но връзката с тях е смътна и няма значение за развитието на фабулата. Вижте как постъпва в такъв случай Толстой: като съобщава на читателите в началото на "Ана Каренина" какви новини търси Стива Облонский в сутрешните вестници, той характеризира героя и едновременно с прелестна историческа или псевдоисторическа точност посочва определеното време и пространство. У Достоевски вместо характерните черти на времето има общи разсъждения.

Разказвачът започва с това, че нарича себе си груб, жлъчен, зъл чиновник, издевателстващ над посетителите, идващи в странната кантора, в която служи. Като прави заявлението: "Аз бях зъл чиновник", той веднага се отрича от него и говори още по-странно: "Аз не само зъл, но даже и нищо не успях да стана: нито зъл, нито добър, нито подлец, нито честен, нито герой, нито насекомо". Той се утешава с мисълта, че умният човек "не може наистина да направи от себе си нещо, а прави от себе си нещо само глупакът". Той е на четиридесет години, живее в мизерна стая, има нищожен чин и, когато получава малко наследство, излиза в оставка, а в момента иска да поговори за себе си. Тук трябва да ви предупредя, че първата част, единадесет кратки глави, е интересна не по съдържание, а по стила на изложение. Човекът се отразява в стила. Това отражение Достоевский иска да предаде в мътния поток на признанията, в навиците и маниерите на един неврастеник, отчаян, озлобен и ужасяващо нещастен. След това идва темата за човешкото самосъзнание (не съзнание, а самосъзнание), за осъзнаването на собствените чувства. Колкото повече този подземен човек разбира какво е доброта, какво е красотата като нравствена красота, толкова повече греши, толкова по-ниско пада. Както често става с подобни автори, които искат да съобщят на целия свят, на всички грешници някаква свръхидея, Достоевский не уточнява в какво се състои порочността на неговия герой. На нас ни остава само да гадаем.

Според думите на героя след всяка отвратителна постъпка той се промъква обратно в своята дупка и продължава да се отдава на омразната сладост на порока, на унижението на съвестта, намирайки удоволствие в собственото си нищожество, наслаждавайки се на своето падение. Упоението от собственото падение е една от любимите теми на Достоевский. Тук, както и във всички негови съчинения, писателското изкуство не достига целта си, защото авторът не уточнява какъв грях има предвид, а изкуството трябва винаги да уточнява всичко. Провинението, грехът се приема на вяра. В случая грехът е литературна условност, като тези, които използват авторите на сантименталните и готическите романи, четени много от Достоевский. В даденото повествование самата отвлеченост на темата, отвлеченото понятие за гнусна постъпка и последвалото след нея падение са представени не без причудлива сила, в маниер, изобразяващ характера на човека от подземието. (Повтарям: важен е самият стил на изложението.) Към края на втора глава разбираме, че човекът от подземието е започнал да пише спомени, за да разкаже на света за радостите на падението.

Той смята себе си за изключително съзнателен. Оскърбява се от средно нормалния човек, глупав, но нормален. Неговата аудитория му се надсмива. Господата издевателстват. Неудовлетворените желания, страстната жажда за мъст, съмненията, половинчатото отчаяние, половинчатата вяра - всичко това се сплита в едно кълбо, пораждайки усещане за странно блаженство в униженото същество. Но бунтът на този човек не се основава на творчески порив, той е просто несретник, морален урод, в законите на природата вижда каменна стена, която не може да пробие. Тук отново се заплитаме в обобщения, в алегории, защото той няма никаква специална цел и никаква каменна стена не съществува. Нихилистът Базаров ("Бащи и деца") знае какво иска: да разруши стария ред, който покрай всичко останало разрешава робството. Човекът от подземието просто изброява своите претенции към презирания от него свят, който сам е измислил, свят от картон, а съвсем не от камък.

В четвърта глава има едно признание: неговото наслаждение е като наслаждението на човек, който страда от зъбобол и разбира, че неговите стонове, може би престорени, не дават да заспи на цялото му семейство. Доста сложно наслаждение. Но главното е, че героят сам си признава, че се преструва.

А в пета глава откриваме, че човекът от подземието запълва живота си с изкуствени преживявания, защото няма истински. Нещо повече, той няма основа, няма изходна точка, от която може да започне и да приеме живота. Той търси определение за себе си, търси какъв етикет да си залепи, например "лентяй" или "тънък познавач на лафита", търси кукичка, нещо за закачане. Но защо се опитва да си намери етикет, Достоевский не разкрива. Човекът, когото рисува, е просто маниак, някакво кълбо от претенциозност. Посредствените подражатели на Достоевский, като френския журналист Сартр, продължават да пишат в същия дух и до ден днешен.

В началото на седма глава има подходящ образец за стила на Достоевский: "Но това са златни мечти. О, кажете, кой е обявил първи, кой е провъзгласил първи, че човек върши пакости само защото не знае истинските си интереси; а какво ще стане, ако бъде просветен, ако му се отворят очите за неговото настояще, за нормалните му интереси и човекът веднага престане да върши пакости, веднага стане добър и благороден, защото, като бъде просветен и разбира истинските си изгоди, именно ще види в доброто собствената си изгода, а е известно, че нито един човек не може да действа съзнателно против собствените си изгоди, следователно, така да се каже, по необходимост ще започне да прави добро? О, браво! О, чисто, невинно дете! Кога, първо, се е случвало през всичките тези хилядолетия човекът да е действал само заради едната своя изгода? Какво да правим с милионите факти, които свидетелстват как хората съзнателно, тоест напълно разбирайки своите истински изгоди, са ги оставяли на заден план и са се спускали по друг път, рискувайки, по силата на случая, не принуждавани от никого и нищо да правят това, а сякаш именно като не желаят посочения път, упорито, своеволно избират друг, труден, абсурден, който напипват едва ли не в тъмното. Значи за тях наистина тази упоритост и това своеволие са им били по-приятни от всякаква изгода..."

Натрапчивото повтаряне на думи и изрази, интонацията на обзет от натрапчива идея, стопроцентовата баналност на всяка дума и евтиното красноречие са отличителни за стила на Достоевский.

В същата седма глава човекът от подземието (или неговият създател) се нахвърля върху нов кръг от идеи, свързани с понятието "изгода". "А какво ще бъде, ако се случи така - казва той, -че човешката изгода... трябва да се състои именно в това, че в някой случай да си пожелаеш по-лошото, а не по-изгодното?" Всичко това е безкрайно неясно. Радостта от падението и унижението изобщо не се обяснява, точно така, както и изгодата от неизгодното положение. Но цяла редица нови душевни крушения се чуват в мъчителните признания, запълващи следващите страници.

В какво се състои все пак тази тайнствена "изгода". Публицистично отстъпление, изразено в най-добрите традиции на неговия стил, порицава отначало цивилизацията, от която "човекът е станал ако не по-кръвожаден, то сигурно по-лошо, по-подло кръвожаден от преди". Стара мисъл, принадлежаща още на Русо. Човекът от подземието рисува картината на всеобщо изобилие в бъдещето, на кристален дворец за всички и накрая се появява прословутата изгода: свободен, несковаван от никого избор, някаква прищявка, колкото си искате странна. Светът е преустроен по чудноват начин, но ето че се появява човек, естествен човек, който казва: нека всичко това е само мой каприз, но аз искам да разруша този свят - и го разрушава. С други думи, човекът иска не някаква рационална изгода, а само право на независим избор - не е важно какъв ще бъде, дори да противоречи на логиката, на статистиката, на хармонията и реда. Философски това е най-обикновена глупост, защото хармонията и щастието също предполагат и включват в себе си наличието на прищявка и каприз.

Но героите на Достоевски избират нещо безумно, идиотско или пагубно - разрушение и смърт, само и само то да бъде техен собствен избор. Това, между другото, е един от мотивите за престъплението на Расколников.

В девета глава човекът от подземието продължава да се оправдава. Отново се появява темата за разрушението. Може би, казва той, човекът обича разрушението и хаоса повече от съзиданието? Може би всяка цел, към която човечеството се стреми, се състои именно в непрекъснатостта на процеса на движение, а не в нейното постигане? Защото може би човекът не обича само благоденствието. "Страданието - това е единствената причина за съзнанието". Може би се осъзнаваме за първи път като хора, когато почувстваме болка.

Кристалният дворец като идеал или като вестникарски символ на съвършения вселенски живот се появява по-късно отново пред нас и се подлага на обсъждане. Разказвачът се довежда до състояние на крайно раздразнение и публиката, състояща се от присмехулници и глумящи се журналисти, не му дава мира. И ето че се връщаме в изходната точка: по-добре е да си нищо, по-добре е да живееш в подземие, в миша дупка. В последната глава на първа част човекът от подземието обобщава ситуацията, като предполага, че публиката, която се опитва да размърда, призрачните господа, към които се обръща, е опит да намери читатели. Именно на тази въображаема публика той се опитва да представи редица свои несвързани спомени, които вероятно ще илюстрират и ще обяснят неговата психология. Вали мокър сняг. Той му изглежда жълт, което е по-скоро символ, а не оптична измама. Аз мисля, че той просто има предвид мръсен сняг, мътен, както обича да повтаря. Важно е да се отбележи един детайл: той се надява да получи облекчение от писането. С това свършва първата част, която - както вече казах, е важна със своя стил, а не с предмета на изложението.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

събота, ноември 19, 2016

Нобелови лауреати – 1937 година

Роже Мартен дю Гар (Roger Martin du Gard)

23 март 1881 г. – 23 август 1958 г.

Нобелова награда за литература, 1937 г.

(За художествената сила и правда при изобразяването на човека, а също така и на най-съществените страни на съвременния живот.)

Френският романист и драматург Роже Мартен дю Гар е роден в парижкото предградие Ньой сюр Сен, в заможно семейство, чиито корени откриваме в Бургундия и Лотарингия. Роже е по-голямото от двете деца на Пол Емил Мартен дю Гар, юрист, както и дядо му. Майка му, Мадлен Жан Вими, е от семейството на борсов посредник. Когато е на около десет години, Роже се запознава в училище с едно момче, което пише пиеси, и оттогава, както си спомня по-късно, се запалва от желанието да стане пиксател.

На единадесет години Мартен дю Гар започва да учи в католическото училище "Фенелон", където момчето попада под влиянието на абат Марсел Ебер, един от вождовете на френския неотомизъм (движение в католическата църква, което се стреми да преразгледа църковните догми в светлината на съвременната наука и философия и затова се смята за еретично в началото на XX в.). С времето Мартен дю Гар се отдръпва от католицизма, но отношенията му с Ебер са близки и се запазват такива до смъртта на свещеника през 1916 г.

Мартен дю Гар е небрежен студент и не се учи много добре, затова баща му го праща при професор Луи Мелерио, който няколко месеца дава на юношата частни уроци. Като попада в интелектуална среда, където трябва много да чете и да не приема нищо на вяра, той развива навик за редовен труд и придобива това, което по-късно ще нарече "изследователска жилка".

На седемнадесет години, по съвет на Ебер, Мартен дю Гар прочита "Война и мир". Толстой прави на младежа неизгладимо впечатление, след което желанието му да пише укрепва още повече.

Скоро Мартен дю Гар постъпва в Сорбоната, но след като не успява да си вземе изпитите, напуска университета и през същата година е вече студент в "Екол дьо Шарт", висше архиво-историческо учебно заведение. Макар по-късно Мартен дю Гар да казва, че не знае защо е избрал именно тази специалност, тя изиграла огромна роля за развитието на неговата писателска техника, в основата на която лежи педантичната научна методология, заложена още от професор Мелерио.

През 1905 г. Мартен дю Гар получава диплом като палеограф-архивист за изследването на абатство Жюмеж край Руан. Една година по-късно младият човек се жени за Елен Фуко, дъщеря на парижки юрист.

Като се преселва в Париж, Мартен дю Гар замисля дълъг, в духа на Толстой, роман за селски свещеник, прототип на който вероятно е неговият наставник Ебер. Но след година и половина работа начинаещият писател разбира, че роман с подобен мащаб не е по силите му. Силно потиснат, той се терзае от тежки съмнения по отношение на своето призвание. През 1907 г. се ражда дъщеря му Кристин, чието бъдеще трябва да осигури, и така през пролетта на 1908 г., буквално за няколко седмици, както се казва - на един дъх, Мартен дю Гар написва "Развитие" ("Devenir"), историята на човек, който иска да стане писател, но всичките му опити да напише нещо, а също така и да постигне лично щастие, завършват с крах. Писателят издава романа със свои средства и оттогава става професионален литератор.

Като започва да работи над следващото си произведение, което иска да нарече "Мариз" ("Marise"), Мартен дю Гар отново чувства, че възможностите не съответстват на амбициите му и започва да търси тема, по-близка до неговия жизнен опит. Взискателността е отличителна черта на Мартен дю Гар, който често изгаря своите ръкописи, ако намира в тях нещо, което не го удовлетворява. Като се отказва от "Мариз", той пише "Жан Бароа" ("Jean Barois", 1913 г.), първото значително произведение на писателя, което му донася успех. Използвайки новаторската за това време техника да се съчетава диалога с историческия документ, Мартен дю Гар изобразява млад човек, който се колебае между рационализма и вярата. В романа е обрисувана ярко картината на политическия скандал, разиграл се около офицера от френската армия Алфред Драйфус - скандал, оказал разрушително въздействие върху структурата на френското общество от края на XIX и началото на ХХ век. "Жан Бароа" е издаден по препоръка на Андре Жид, който е близък приятел на Мартен дю Гар и с когото си кореспондира дълги години.

По време на Първата световна война Мартен дю Гар служи във френската армия на Западния фронт. След като се демобилизира през 1919 г. той работи известно време в парижки театър, а през 1920 г. се премества в имението на родителите си в Централна Франция, където започва да пише знаменития си роман "Семейство Тибо" ("Les Thibault"), чиито осем тома излизат от 1922 до 1940 г. В романа, чието действие се развива през първите двадесет години на ХХ в., са изобразени две буржоазни семейства, едното католическо, другото протестантско. Разказвайки за живота на двамата главни герои, братята Тибо - Жак, социалист и революционер, и Антоан, лекар, споделящ по-консервативни възгледи, авторът разкрива упадъка на предвоенното общество. Книгата "Семейство Тибо", както и другите книги на Мартен дю Гар, е написана в жанра roman fleuve (буквално - роман река) - с детайлно повествование, основаващо се на исторически документи. През 1931 г. писателят попада в автомобилна катастрофа и е принуден да лежи два месеца в болница. През това време той преразглежда плана за останалите части на романа, преработва финала, а най-вече сменя акцентите, като се обръща, както в "Жан Бароа", към техниката на историческия документ. Според английския критик Мартин Сеймур-Смит "Семейство Тибо" "впечатлява с подробностите си, с релефността на главните герои, със своята честност; от големите романи на нашия век "Семейство Тибо" е най-трагичният".

Докато създава "Семейство Тибо", Мартен дю Гар пише също "Африканско доверие" ("Confidence africaine", 1931 г.) - откровена история за кръвосмешението, "Мълчаливец" ("Un Taciturne", 1932 г.) - психологическа пиеса, в която се проявява интересът на писателя към хомосексуализма, а също така "Стара Франция" ("Vieille France", 1933 г.) - цинично и язвително описание на френското селячество, повест, нехарактерна за неговото творчество и по интонация, и по тема. След 1940 г. той работи седемнадесет години над романа епопея "Спомените на полковник Момор" ("Souvenirs du colonel Maumort"), който остава недовършен. Мартен дю Гар умира от инфаркт в нормандския си дом на седемдесет и седем години.

През целия си живот Мартен дю Гар е необщителен, крайно затворен, смятащ, че за писателя трябва да говорят неговите книги. Няколко месеца преди смъртта си той подрежда своите книжа, сред които кореспонденцията и дневника, който води от 1919 до 1949 г. Писмата и дневникът, по негово разпореждане, са предадени на Националната библиотека в Париж, където се пазят неразпечатани двадесет и пет години. Но въпреки скромността си и нежеланието си да излиза на преден план, Мартен дю Гар, както пише неговата биографка Катрин Саваж, "е много уважаван от своите съвременници". Според Саваж, "изследвайки съвременните социални проблеми по реалистичен начин, Мартен дю Гар остава верен на традициите на XIX в. и в същото време посочва път за по-нататъшното развитие на романа".

Източник: http://n-t.ru/nl/lt/martindug.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

четвъртък, ноември 17, 2016

Южна Сърбия ли?

Димитър Иванов от с. Екши Су, Леринско, Егейска Македония - "Южна Сърбия ли?", публикувано във в-к "Македония", бр. 199, София, 13 юни 1927 година

Обработил от сканиран в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

След всяка война има победители и победени. Тежко на победения, казваме, когато мисълта ни отнася в далечното минало.

В последния общоевропейски конфликт трябваше да се яви един Уилсън с библията под мишница, с палмата на мира в ръка и с лозунг: обособяване на нациите в своите етнически граници, за да се тури край на незапомнената в историята война. В своята мисия за мир между народите той не малко допринесе, щото марсовите везни да натегнат към оня от двата враждуващи лагера, в който се бяха приютили подпалвачите на пожара – и по една ирония на съдбата редом с победителите и те минаха за такива. В името на Уилсоновия лозунг, вместо наказание, те бидоха щедро надарени: при минимални жертви имат максимални придобивки, санкционирани с ред договори.

Придобивки несправедливи. Заграбиха чужда земя и едните от тях я нарекоха „Южна Сърбия“, боейки се адже от името ѝ. „Южна Сърбия“ ли? Анемичното име на Сърбия, която нищо не е дала на общочовешката култура, да покрие светлото име на страна, която е дали гиганти в областта на мисълта и веществената култура на цялото славянство, Македония, която е създала епохи и епопеи в далечно и близко минало, Македония, която носи на главата си корона, украсена с имената са солунските братя, Климент, Наум, Самуил, Отец Паисий, Миладиновци, Пърличев, Даме, Гоце, Пере, Тодор Александров и много други знайни и незнайни, броят на които е плеяда, а името им легион лъчезарни имена, които ще напомнят на историята и поколенията името ма майката земя, що ги е откърмила. Новите поробители, смущавани от великите сенки на синовете ѝ, които с кръвта си очертаха границите на своята родна страна, грижливо избягват да споменат името ѝ, без обаче да помислят, че изпадат в комичното положение на щрауса, който пред опасността заравя главата си в писъка. Боят се от името Македония, защото тя ще бъде тяхната гробница. Асимилаторските доктрини, препоръчани, за срам, и от Бенеш, инквизиторските похвати на Маткович и своеволията на пияните пандури не ще са в състояние да изтръгнат от сърцето на македонеца безграничната обич към родна земя, нито пък желанието да умира за Македония тъй, както македонецът знае да умира. Народ, който е преживял петвековно робство и е оцелял, народ, който е излъчил от себе си великани, народ, който познала ужасите на Акия, Подрум кале, Фезан и всичките турски зандани, само заради това свещено име Македония и своята българска принадлежност, ще остане непоколебим и пред нечувания морален и физически гнет, упражняван над него от сатрапите на 20-и век. Закърмен а борба, живее и ще живее в борба, която ще продължи до деня, когато ще въз-тържествува световната правда и ще огрее свободата над родни балкани и долини.

Тогава светът ще се запита: Южна Сърбия ли? Кой от южна Сърбия, ако има такава, може да обича своята родина така, както е способен да обича македонският българин? Има ли някой пред бесилката да е извикал: „Аз умирам, но отечеството ще живее?“ Кой е седял над бомби и равнодушно е подпалвал фитила, за да бъде разкъсан пред отечествения олтар? Отговорът на всички тези и много други въпроси е само един: това е македонският българин, само той е способен на подобно себеотрицание, само той е, който чуждото не иска, но своето не дава.

Ето защо името на Македония няма да слезе от световната сцена, историята и географията няма да престанат да говорят за нея. Името ѝ с учудване ще се предава от поколение на поколение, докато светът светува и докато кръшна българска реч там се чува.

БЕЛЕЖКИ

1. На снимката: Учители и ученици от неделното българско крушевско училище с председател Димитър Иванов.

2. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

3. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

4. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

5. ЗА АВТОРА: През 1889 г. Димитър Иванов завършва педагогическото отделение на Солунската българска мъжка гимназия "Св. св. Кирил и Методий". След това работи като учител в българските училища в Крушево, Охрид и др. Затворен от турските власти в Битоля, след излизането си от затвора се спасява в България и работи като учител в Габрово. Активен деец на Илинденската организация и неин председател.

сряда, ноември 16, 2016

Как гласува община Ихтиман на втория президентски тур

Таблицата говори красноречиво, няма нужда от никакъв коментар.

Само пак ще кажа, като и за първия тур, че с жълто съм отбелязал „циганските секции“, където се гласува не за абстрактни, а за материални ценности.

Който може, да се сеща.

А да, сетих се още, че Борисов обеща да сапуниса кметовете, в чиито общини Цачева е изгубила изборите.

Нищо лично, както се казва, само отбелязвам, така - между другото...

вторник, ноември 15, 2016

Страх референдум пази

Няма сега политическа сила у нас, която да не декларира, че ще застане зад трите въпроса от референдума.

Трябва, викат всички, да изпълним волята на народа.

Досега не правеха с действията си някакво особено впечатление, че са се загрижили за волята на народа, сега изведнъж обаче това им стана сърдечен трепет.

Някои наблюдатели виждат в това страх да не ги накажат на следващите избори многото избиратели, гласували положително за въпросите от референдума, но едва ли е това.

Няма защо да се лъжем - ако референдумът се провеждаше самостоятелно, а не заедно с президентските избори, които бяха задължителни, а оттам стадото се бъркаше, че и референдумът е задължителен, пък някъде на избирателите и им набутваха бюлетините в ръцете и ги натирваха – също като овчар овцете - в кабинките да гласуват, на него щяха да отидат и да го почетат с глас толкова хора, че едва ли щеше да събере необходимите двадесет процента, за да се добере до парламента.

Така че истинските твърди привърженици на референдума едва ли са застрашителна маса народ и едва ли биха могли да уплашат някого с това, че ще се разсърдят.

Но все пак страх има, голям страх.

Страх от Учиндолеца!

Няма защо да се лъжем и за това – влезе ли Слави в политиката, и гербове, и бесепета, и депесета, и кръчмарпатриоти ще му дишат пушилката, докато не се задавят и не паднат почти на половината път до финала.

Надпреварата да се декларира подкрепа на референдума е всъщност ловък ход да се измъкне от картите на Слави главния му коз: партиите не ви слушат и трябва да бъдат наказани за това, че не ви слушат!

Слави сигурно ще влезе в политиката, защото ако не хване днес птичето, което му е кацнало в на рамото, след време по-трудно ще му се получи, сега му е силата.

Тази сила обаче може да бъде чувствително отслабена, ако се тръгне към приемане на въпросите от референдума, и затова всички ще си счупят краката да се надпреварват по пътеката на декларирането, че ще ги разгледат и ще зачетат народната воля. Така, като с едно махване на вълшебна пръчка, в ръката на Слави вместо козовен туз ще се озове една срамежлива двойка.

Накратко - идват интересни времена.

А последиците, разбира се, пак ще ги теглим ние...

понеделник, ноември 14, 2016

Джамбатиста Базиле – „Приказка на приказките или забава за малки деца“ - 4

Предишни части: ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ.

ПЕРУОНТО

(трета забава от първия ден)

ПЕРТУОНО, НЕГОДЕН ЗА НИЩО ЧОВЕК, ОТИВА В ГОРАТА ДА СЪБИРА СЪЧКИ, ТАМ ПРАВИ ДОБРО НА ЗАСПАЛИ ПОД ПАЛЕЩОТО СЛЪНЦЕ ТРИМА ЮНОШИ И ПОЛУЧАВА ЗА НАГРАДА ОТ ТЯХ ДАР ДА ВЪРШИ ВЪЛШЕБСТВА. СЛЕД ТОВА, ПОДИГРАН ОТ ДЪЩЕРЯТА НА КРАЛЯ, Я ОМАГЬОСВА ДА ЗАБРЕМЕНЕЕ ОТ НЕГО, КОЕТО СЕ СБЪДВА. КОГАТО СТАВА ЯСНО, ЧЕ БАЩАТА Е ИМЕННО ТОЙ, КРАЛЯТ ГО ЗАТВАРЯ В БЪЧВА ЗАЕДНО С ДЪЩЕРЯ СИ И РОДЕНИТЕ ОТ НЕЯ ДЕЦА И ХВЪРЛЯ БЪЧВАТА В МОРЕТО. НО СЪС СИЛАТА НА СВОЕТО ВЪЛШЕБСТВО ПЕРУОНТО СЕ ИЗБАВЯ ОТ ОПАСНОСТТА И КАТО СЕ ПРЕВРЪЩА В ПРЕКРАСЕН ЮНОША, СТАВА КРАЛ.

Всички се зарадвали много, когато чули за решението на нещастния принц и за екзекуцията на жестоките жени. Накрая престанали да дърдорят, защото сега дошъл ред на Менека да продължи разговора. И тя започнала разказа си така:

- Направеното добро никога не отива напразно. Който посее добро дело, ще пожъне добра реколта, който отглежда в себе си благородство, ще събере плодовете на благодарността. Благодеянието, оказано на една благородна душа, няма да остане никога без отговор, а ще произведе признателност и ще донесе след себе си награда. Това е проверено многократно от човешкия опит и за подобен случай ще чуете в приказката, която сега ще ви разкажа.

Една знатна жена от Казория [1] на име Чекарела имала син, който се наричал Перуонто [2] и бил такъв безобразен на вид, такъв ужасен глупак, такъв неимоверен тъпак, какъвто Природата не била създавала. Затова душата на нещастната майка била винаги черна като парцал, с който забърсват котлите. Хиляди пъти проклинала тя коленете [3], които приели този лапач на мухи, този плиткоеумец, от когото имало толкова полза, колкото от козел мляко. Но дори да викала нещастницата, без изобщо да си затваря устата, проклетият безделник, както се казва, и за пет пари работа не свършвал.

В края на краищата, след хиляди пристъпи на безсилна ярост, след хиляди "аз какво ти говоря?" и "аз какво ти казах?", извикани днес и изкряскани утре, тя го накарала все пак да отиде един път в гората и да донесе вързоп съчки със следните думи:

- Време е вече да хапнем нещо. Тичай за съчки, но не се бави, набери и се връщай веднага. Ще напаля печката и ще приготвя четири кочана "простряно" [4] зеле, за да се простре далече напред животът ни.

И мързеливецът Перуонто тръгнал на път. Вървял като осъден на смърт, съпровождан от монаси с дълги бели одежди, вървял все едно по пътя били разхвърляни яйца и той се страхувал да не настъпи някое, вървял, броейки крачките си като часовой на крепостна кула, вървял тихо-тихо, бавно-бавно, леко-леко, клатушкайки се по посока на гората, но така, че все едно се канел да се върне вкъщи не по-рано от гарвана, който Ной пуснал от ковчега [5].

Пътят му минавал през едни ливади, където шуртяла рекичка, която ломотела и мърморела сърдито на камъните, защото не ѝ правели път. И там видял трима юноши, които си били направили легло от трева и възглавници от камъни. Те спели като заклани под слънцето, което, намирайки се в зенита си, ги изгаряло със своите лъчи.

Като видял тези нещастници, които кипели на горещината като изворна вода сред разпалена печка, Перуонто ги съжалил, насякъл с брадвата си дъбови клонки и направил над тях сенчест заслон. Тогава юношите се събудили и тъй като били синове на фея, наградили за добрата услуга Перуонто с вълшебен дар: каквото кажел отсега нататък, веднага щяло да се изпълни.

Разделил се Перуонто с юношите и излязъл на пътя, който водел към гората. Там събрал такъв огромен наръч съчки, че можел да се вдигне само с макара. Като видял, че опитите да го сложи на гръб са напразни, Перуонто седнал върху него и казал: "Колко хубаво ще бъде, ако този наръч ме понесе като кон към къщи". И тогава наръчът тръгнал в раван, все едно бил кон, отгледан в конюшните на Басиняно [6], и стигнал до кралския дворец, правейки в движение най-невероятни фигури.

Придворните момичета, които стояли на прозореца, като видели това чудо, изтичали да извикат Вастола, кралската дъщеря. Като се появила на прозореца и видяла пируетите на наръча дърва и курбетите на горския вършинак, тя започнала да се смее до припадък, макар че по рождение била толкова тъжна, че никога преди това не я били виждали да се засмее.

Като я чул, Перуонто вдигнал глава, за да види кой му се присмива и казал: "Вастола! Искам да забременееш от мене!" След тези думи пришпорил наръча с обувките си и се понесъл към дома си в такъв луд галоп, че само пукот се чувал по пътя. А след него се носела тълпа дечурлига, облещили очи и вдигайки страшен шум, така че ако майка му не била изскочила, не изтичала и не затворила бързо вратата след сина си, щели да го убият с портокалите [7] и зелевите кочани, с които го замеряли.

А Вастола, когато престанало да ѝ идва обичайното за жените, след това започнало да ѝ се хапва ту едно, ту друго нещо и после изведнъж я заболяло силно сърцето, разбрала, че се е нагълтала с тесто [8]. Доколкото можела, таяла бременността си, но по-късно вече не можела да крие корема си. А когато се надула като бъчва, стигнало и до краля. След дълга скръб, като събрал съветниците си, той им казал:

- Известно ви е, че Луната на моята чест ми постави рога [9], знаете, че моята драгоценна дъщеря се е запаси с мастило, за да напише с него хрониката на моя позор и така да смени кралския пурпур с перата на врана [10], осведомени сте, че любимото ми дете наду корема, за да се надуе главата ми от тежки мисли! И така, кажете ми нещо! Посъветвайте ме! Защото бих предпочел да ѝ изтръгна душата, преди да даде живот на калпаво потомство, защото ми се иска да изпита смъртни гърчове преди родилните болки, защото желая да я изкореня от този свят, преди да даде нечисти семена и издънки!

Съветниците, които имали навика да употребяват повече масло отколкото вино [11], отвърнали на краля:

- Наистина, тя е достойна за страшно наказание и от рога, който закрепи на челото ви, трябва да се направи дръжката на ножа, който ще сложи край на живота ѝ. Но все пак да се въздържим, защото ако я убием сега, когато е бременна, от разкъсаната мрежа ще се измъкне нахалникът, който потопи ваше величество в битка със скърбите, въоръжи ви с рог отляво и рог отдясно, този мерзавец, който за да ви научи на политиката на Тиберий, ви накара да прочетете Корнелий Тацит [12], за да ви покаже наяве съня на срама, ви накара да преминете през роговата врата [13]. Така че нека видим какъв кораб ще изплува от нейното пристанище и тогава ще разберем кой е коренът на оскърблението, а после ще поразмислим и ще решим, със зрънце сол [14], какво да правим с нея.

Съветът се харесал на краля, защото видял, че съветниците отговорили разсъдливо и достойно. Той вдигнал ръка и казал:

- Да почакаме изхода на нещата.

И ето че накрая, когато Небето благоволило, дошъл часът на раждането. След четири леки контракции, с първия дъх в бутилката, с първия възглас на акушерката [15], Вастола родила върху коленете на кръстницата две чудни момчета - като две златни ябълки.

Кралят, също бременен - с гняв, извикал съветниците, за да родят на свой ред това, което искал, и им казал:

- Ето че дъщеря ми роди и значи е дошло времето да я халосаме по главата.

- Не, ваше величество - отвърнали старите мъдреци. (Явно говорели така, за да дадат, както се казва, време на времето.) - Нека почакаме, докато децата поотраснат малко, за да може да се определят чертите на бащата.

Кралят, който не пишел и ред, без да използва линията на съвета, за да не излезе написаното криво, свил рамене, събрал търпение и чакал, докато момчетата станали на седем години. И когато извикал отново съветниците си, за да изтръгне най сетне дънера с корените, единият от тях му казал:

- Понеже не сте разпитали още подробно дъщеря си и не сте разбрали досега кой занаятчия е подменил короната на вашето изображение [16], сега ние сме длъжни най-сетне да изтрием това позорно петно. И така, наредете да бъде даден голям пир, на който ще трябва да дойде всеки титулуван и благороден човек от града. А ние ще огледаме внимателно седящите на масата и към когото децата, подбудени от самата Природа, се притиснат с най-голямо желание, той без съмнение е техният баща. Тогава ще го изметем бързо навън като курешка на врана.

Тази мисъл се харесала на краля и той организирал пир, като поканил на него цялото общество на плаща и кесията [17]. И когато гостите хапнали, накарал всички да застанат в една редица и повел покрай тях момчетата. Но те обръщали на публиката толкова внимание, колкото кучето на Александър Македонски заглеждало зайците [18], така че кралят, като виждал неуспеха, мърморел проклятия и хапел устни. Макар че не му липсвали обувки, наранил нозете си по камъните, защото ботушите на скръбта му били непоносимо тесни.

Тогава съветниците казали:

- Успокойте се, ваше величество, и чуйте. Нищо не е загубено, утре ще организираме друг пир, но този път не за важни особи, а за всички от простолюдието. Понеже жените се увличат винаги от най-лошото, има вероятност да намерим виновника за вашата к.скръб сред точиларите на ножове, търговците с изрезки и продавачите на галантерия, след като не го намерихме сред рицарите.

Тази мисъл се сторила на краля разумна и той наредил да се приготви ново пиршество, на което, както гласяла заповедта, трябвало да се явят всички: до слабоумните, до скитниците, до голтаците и до главорезите, де що има млади момци до най-калпавите и най-неприличните, босяци, мошеници и шарлатани. И ето че голяма тълпа от хора с мазни престилки и с тор, полепнал по селските обувки, всеки човек от народа, който се намирал в града, все едно е благороден граф или принц, седнал на предългата маса и започнал да се храни.

Като чула Чекарела за заповедта на краля, започнала да натиска Перуонто да отиде и той на кралския празник и най-сетне успяла да го изпрати на пиршеството. Не успял да се доближи той до масата, когато славните момчета изтичали, прегърнали го през шията, все едно се залепили за него, и така го обсипвали с ласки, че думи не могат да го опишат.

Като видял какъв боб е изпечен в тази фокача [19], кралят си изскубал брадата, защото наградата се паднала на най-грозния, от чийто вид само ти прилошава. Освен това главата на Перуонто била съшита от парцали [20]. Природата го надарила с винени очища, с нос като човка на папагал, с уста като на карнавална маска. Бил бос и окъсан, така че, без да се съветва с доктор Фиораванте [21], човек би могъл да го определи от пръв поглед.

Като въздъхнал тежко, кралят произнесъл горестно:

- Как можа тази курва дъщеря ми да се влюби в това морско чудовище? Как можа да хареса косматите му крака? Ах, отвратителна, измамена, сляпа, каква метаморфоза предизвика! Превърна се в крава [22] заради една свиня, за да превърне мене в рогат овен. Но какво чакаме? Какво мислим? Нека понесе наказанието, което ще ѝ определите! Махнете я далече от очите ми, защото стомахът ми не може да я понесе!

Като се събрали пак, съветниците отсъдили: Вастола и злодеят, заедно с децата им, да бъдат сложени в бъчва и хвърлени в морето, за да се сложи черта под живота им, без да се оскверни някой с презряната им кръв.

Щом присъдата била произнесена, приготвили веднага бъчвата, в която поставили четиримата. Но преди да я затворят, една девойка от свитата на Вастола, с плач и ридания за своята господарка, пуснала вътре кошница със сушено грозде и смокини, за да поживеят вътре малко по-дълго. Затворили бъчвата, изтърколили я и я хвърлили в морето, а тя заплувала, накъдето я гонел вятърът и я носели вълните.

Тогава Вастола заговорила на Перуонто, проливайки реки от сълзи и стенейки горчиво:

- Колко е жестока нашата съдба, вместо в ковчег да ни затворят в люлката на Бакхус! Ако знаех само кой се подигра с моето тяло, за да ме напъхат в тази бъчва! Кажи ми, кажи ми, жестоки човече, каква магия направи, с какво вълшебна пръчка, за да умра тук вътре! Кажи ми, кажи ми какъв дявол ти помогна да пъхнеш в корема ми невидима тръбичка, та в последния си час да не видя светлина от тази черна дупка!

Тогава Перуонто, в когото неочаквано се събудил търговски нюх, отвърнал:

- Ще ти кажа, ако ми дадеш грозде и смокини. [23]

Понеже искала да измъкне нещо от него, Вастола му дала шепа от едното и другото. Като си натъпкал устата и продължавал да дъвче, той ѝ разказал всичко по ред: за него и тримата юноши, след това за наръча съчки и после за станалото под нейния прозорец. За това, че си надувала корема да му се смее, той ѝ надул корема.

Като чула това, нещастната жена се поободрила и казала на Перуонто:

- Братко, защо трябва да умрем в бъчвата? Защо не кажеш на тази лодка да се превърне в прекрасен кораб, за да се избавим от бедата и да стигнем до спасително пристанище?

А Перуонто отговорил:

- Ще кажа, ако ми дадеш грозде и смокини.

И Вастола му напълнила веднага устата. Като рибарка на карнавал, която нанизва на кукичка сушени гроздови зърна и смокини, тя измъквала от него пресни думи. И щом Перуонто казал това, което искала, бъчвата се превърнала в кораб със снаряжение, необходимо за плаване, с капитан и моряци. Всеки си вършел работата: кой дърпа шкот, кой намотава въже, кой държи ръка на кормилото, кой насочва платната, кой се катери по мачтата, кой вика: "Към вятъра!", кой: "По вятъра!" [24], кой тръби с рог, кой пали фитил на оръдие - един едно, друг друго прави.

Сега, седейки в кораба, Вастола плувала по морето на наслаждението, а когато дошло време Луната да си поиграе със Слънцето на "Ти дойде и замина, а твоето място изстина", казала на Перуонто:

- Мило мое момче, няма ли да кажеш така, че нашият кораб да се превърне в прекрасен дворец? И тогава ще стане по-уютно. Нали знаеш, че хората казват: "Хвали морето, но се дръж за земята".

А Перуонто отвърнал:

- Ще кажа, ако ми дадеш грозде и смокини.

Тя веднага му дала всичко и Перуонто, като дъвчел зърната, направил и това. Щом изрекъл думите, корабът застанал до брега и се превърнал във великолепен дворец, в който имало всичко необходимо до последната дреболия и който бил пълен с мебели и всякакви разкошни неща дотолкова, че нямало какво повече да се желае.

Вастола, която до скоро си мислела, че животът ѝ не струва и три кавало, вече не желаела да смени мястото си и с най-първата дама на света, като се виждала обкръжена от изобилие и всевъзможни услуги, все едно е кралица. И понеже искала да постави печат под списъка със своите благи придобивки, помолила Пертуоно за нова милост: да стане красив и благовъзпитан, за да могат да се наслаждават заедно на всичките тези радости. Защото макар пословицата да казва: "По-добре мъж коминочистач, отколкото приятел император", на нея ѝ се струвало, че ще постигне най-голям успех, ако той си смени външността.

А Перуонто отговорил по същия начен:

- Ще кажа, ако ми дадеш грозде и смокини.

Вастола извадила веднага чудодейното лекарство - гроздето, което заедно с очистителното на смокините можело да излекува словесния запек на Перуонто. И щом той заговорил, превърнал се от плашило в красив франт, от страшилище - в Нарцис, от маската на сатир - в ангелска глава. Като видяла това, Вистола се побъркала от радост, стиснала Перуонто в обятията си като неземен плод и изцедила от него сока на най-голямото наслаждение.

По това време кралят, който от деня на изпълнената присъда бил едва жив от скръб, отишъл на лов, като послушал придворните си, защото те го увещавали да се развлече по някакъв начин. И ето че нощта го застигнала далече от града. Той видял светлина, идваща от прозорците на двореца и изпратил слугата си да попита няма ли да го приемат стопаните. От тях дошъл отговор, че не само ще може да обърне в техния дворец някоя чашка, но и да излее на сутринта нощното гърне. Кралят веднага препуснал натам, качил се по стълбището, минал по стаите, но не намерил жива душа освен две мили малки момчета, които се въртели около него и повтаряли: "Дядо, дядо!"

Изумен, поразен и слисан, кралят се почувствал като във властта на някакво вълшебство. Седнал уморен на масата и видял как незрими ръце разстилат пред него фламандски покривки и подават чинии, пълни с всевъзможни неща. Той ядял и пиел наистина по кралски и през цялото време с него били само двете момчета. Докато опитвал ястията и напитките, нито за миг не преставали да свирят колашиони и тамбурели, чиято музика го карала да тръпне чак до петите. А когато се навечерял, се появило легло, блестящо от злато, където той, след като си събул ботушите, легнал да спи. И цялата му свита, като се наяла до насита на много други маси, сложени в другите стаи на двореца, се разположила за приятна почивка.

А когато се съмнало, кралят се приготвил за път и поискал да вземи със себе си двете момчета, толкова много ги харесал. Но се появила Вастола с мъжа си, паднала в нозете на баща си, помолила го за прошка, като му разказала за своята щастлива съдба. Тогава кралят, като се видял безкрайно богат - с любимата си дъщеря, с драгоценните си внуци и с зетя си вълшебник, ги прегърнал всичките и, натоварен с тези съкровища, се върнал в града, където организирал многодневен грандиозен празник, като признал, въпреки предишните решения, че

човек предполага, но Бог разполага.

БЕЛЕЖКИ

1. Селище до Неапол. Чекарела може да бъде наречена "знатна" само в областта на горчивата шега.

2. Приказка с подобен сюжет има в сборника на Джанфранческо Страпарола (около 1480 г. - около 1557 г.) "Приятни нощи" (III, 1), където героят се казва Пиетро Глупака.

3. Жените в стара Италия раждали, като седели на табуретка, затова детето се появявало на коленете им.

4. В оригинала strascinatte, което се употребява и за броколи, пържени в олио.

5. Гарванът, който Ной пуска от ковчега по време на потопа, за да разбере, далече ли е земята, не се връща до пресъхването на водите (Битие, 8:7, по Септуагинта).

6. Неаполитанско аристократично семейство, занимаващо се с отглеждане на породисти коне за езда.

7. В Централна и Южна Италия навсякъде по улиците растат диви портокали.

8. Тоест - забременяла.

9. Рогата били метафора, означаваща позор не само за мъжете, на които са изневерили жените, но и за бащите, чиито дъщери не са опазиил честта си до брака.

10. В оригинала има игра на думи: croneche (хрониики) и corneche, шеговита дума, производна от corno (рог) и cornacchia (врана - нарицателно за разпътна жена). Преводът е свободен.

11. С други думи - не били склонни към прибързани и невнимателни решения.

12. Император Тиберий заточил в дома ѝ без право на излизане и уморил от глад жена си Юлия (Публий Корнелий Тацит, "Анали", I, 53), а след това направил същото с Агрипина, вдовицата на сина си Германик (пак там, VI, 25). Името Корнелий, което може да се преведе като "рогат" се използва за допълнителен комичен ефект.

13. За "врати на съня" говори Вергилий в "Енеида": "Две врати са отворени за съня: едните са рогови..."

14. Със зрънце сол (лат. cum grano salis) означава внимателно, предпазливо. Изразът идва от Плиинй Стари, който съветвал противоотровите да се прилагат "със зрънце сол", за да се предотвратят нежелателни странични ефекти.

15. На родилката давали да дишат в бутилка, смятало се, че това носи облекчение. Акушерката я успокоявала и ободрявала.

16. Съветникът вероятно нарича изображение на краля неговата дъщеря. Занаятчията, иначе казано - предполагаемият любовник, "е подменил короната на изображението", което ще рече, че е лишил кралската дъщеря от нейното достойнство. Или иначе: изображение на краля е неговото потомство, а изображението с подменена корона е неговият внук, който няма право на престола.

17. Хора от знатен произход и богаташи.

18. Исторически анекдот, разказан от Плиний Старши ("Естествена история", VIII, 61): по време на лов кучето на Александър не се нахвърлило на дивото прасе и мечката, защото били слаби за него противници, то чакало лъва и слона.

19. Бобът, изпечен във фокача, се използвал за детска забава (Бележка на П. Н.: нещо като нашата паричка в коледната питка или късметите в новогодишната баница).

20. Намек, че умът му е колкото на парцалена кукла.

21. Болонски лекар от XVI в., автор на знаменити за времето си книги по медицина.

22. Намек за Ио, която Хера превърнала в крава (Овидий, "Метаморфози", I, 611 и сл.).

23. Бележка на П. Н.: Често в оригинала кратките изречения на героите са римувани и звучат като поговорки, в случая: "Si vuoie che te lo dico, damme passe e fico". В превода на Бенедето Кроче римата не е запазена: "Se vuoi che io tè lo dica, dammi passole e fichi".

24. Команди при движение на кораб с косо (латинско) платно.

(Следва)