СЛУЖБОМЕР

неделя, август 20, 2017

„Tancuj, tancuj, vykrúcaj“


Тук някога се намираше игралната площадка на моята детска градина, тези дървета не съществуваха, в дъното имаше една огромна липа, а на площадката - пясъчници, люлки и пързалки.

Голямо тичане, голямо викане падаше, енергия имахме, колкото да задвижим всичките турбини една атомна електроцентрала, а когато все пак умората ни поналегнеше, се отдавахме на по-спокойни деяния - разваляхме например пясъчните фигурки, които момичетата си правеха, те писваха до небесата, а учителките ни наказваха до стената на училището (виждате я тази „стена на плача“ зад гърба ми на снимката) или се сбивахме заради някоя дървена пушка (не стигаха за всички) и пак ни изправяха до стената.

От тогава още ми се е забило в паметта едно стихче, което момичетата (когато не правеха пясъчни фигурки и не пищяха до небесата) пееха, хванати за ръце и въртейки се в кръг:

„Търльо, мърльо, писанче, писанче -

със червено герданче, герданче,

сините му очички, очички,

светят като звездички, звездички“.

По това време литературознанието не ме беше увредило, а и по-късно не можа да ме увреди, с идиотската формулировка, че литературата е отражение на действителността, така че и тогава не виждах, и сега не виждам нищо чудно в това „писанче“, което е „търльо, мърльо“, носи червено герданче и има бездънно сини очи - просто едно същество от литературния свят, много симпатично и на космическо разстояние от нашата мързелива котка на село.

По-очарователна от „писанчето“ обаче беше мелодията, много игрива, много увлекателна - аха да се хванеш и ти до момичетата, за да заподскачаш заедно с тях, и само мисълта, че няма да се отървеш след това от подигравки, те спира да го направиш.

Години минаха оттогава - много! - и ето че веднъж чух по радиото същата песничка, но със съвсем друг текст, при това - не български.

Нямах тогава - ученик в гимназията - никакво понятие от славянски езици и разбрах от текста само няколко думи, толкова, колкото да не разбера нищо от него.

После станах по-учЕн, появи се интернет и нещата си дойдоха на мястото.

Затова сега мога да ви покажа текста на словашката детска народна песничка „Tancuj, tancuj, vykrúcaj“, да ви представя изпълнението, че и превод да ви направя.

А вие, ако искате, можете да си прибавите към словашкия текст и „Търльо, мърльо“...

Tancuj, tancuj vykrúcaj, vykrúcaj
Len mi piecku nezrúcaj, nezrúcaj
Dobrá piecka na zimu, na zimu
Nemá každý perinu, perinu. 

Trá-la-la-la...

Stojí vojak na varte, na varte
v roztrhanom kabáte, kabáte 
od večera do rána, do rána
rosa na ňho padala, padala.

Trá-la-la-la...

Tancuj, tancuj vykrúcaj, vykrúcaj
Len mi piecku nezrúcaj, nezrúcaj
Dobrá piecka na zimu, na zimu
Nemá každý perinu, perinu. 
 
Танцувай, танцувай, върти се,
но печката не ми събаряй,
добра е печката през зимата,
не всеки има пухено юрганче.

Тра-ла-ла-ла...

Стои войникът на поста си
със скъсано мундирче,
от вечерта до сутринта
росата върху него падаше.

Тра-ла-ла-ла...

Танцувай, танцувай, върти се,
но печката не ми събаряй,
добра е печката през зимата,
не всеки има пухено юрганче.

събота, август 19, 2017

„Река без мост“


Всъщност мост над реката в японския филм „Река без мост“ („Hashi no nai Kawa“, 1992 г.) по едноименния роман на японската писателка Съмии Съе (1902-1997), има.

И този мост, който свързва селцето Комори с останалия свят, се появява във филма не един път (и не случайно, разбира се, даже има два моста, но за да не разводнявам, редуцирам и показвам по-големия!).


Няма го обаче мостът, който би могъл да свърже хората, разделени от предразсъдъците на миналото.

Защото в малкото селце живеят хора, потомци на средновековната низша каста „ета“, превърнали се в по-нови времена (действието на филма се развива в началото на 20-ти век) в националното малцинство бурукумин (срещу чиято дискриминация се бори през целия си живот и споменатата по-горе писателка Съмии Съе).

Пренебрежението към „по-низшите“ започва от училището...


...и кулминира в безразличието на възрастните към горящото село: да горят, това са „ета“!


Но филмът не е само за това.

Той разказва и за надигащата се постепенно борба - борба за равноправие, за премахване на етническата омраза - назрял цирей върху тялото на новото време, който трябва да бъде спукан.


Филмът обаче си е филм и разкрива по-минали времена, но и днес, уви, в 21-ви век, се препятстват женитби и се отказва работа в Япония на хора от етническата група бурукумин, които не могат да скрият произхода си поради особеностите на японската регистрационна система.

А вие усещате ли нещо близко с нещата у нас?

Допирна точка с Япония?

За съжаление - да, но това не е никак за хвалене...

петък, август 18, 2017

Нобелови лауреати – 1945 година

Кордел Хъл (Cordell Hull)

2 октомври 1871 г. – 23 юли 1955 г.

Нобелова награда за мир, 1945 г.

(За участието му в основаването на ООН.)

Американският държавен деец Кордел Хъл, известен като "бащата на Обединените нации", е роден близо до Бърдстаун (щат Тенеси), той е третият от петимата синове на фермера Уилям Хъл и Елизабет Рейли. Още от детските си години Хъл помага в бащината си дъскорезница. По молба на момчето родителите му го изпращат да се учи и до 18-годишната си възраст то сменя няколко училища и колежи. Известно време Хъл работи в юридически кантори в Селина и Нашвил до записването си през 1889 г. в Кеймбриджкия университет, където получава юридическа степен през 1891 г. Една година по-късно той вече има и правото да практикува като юрист.

Още като студент Хъл участва в мероприятия на Демократическата партия. През 1892 г. е избран в камарата на представителите в щата Тенеси, а след това и за втори мандат. По време на Испано-америкнската война Хъл командва рота доброволци, позиционирана в Куба през 1898-1899 г. След войната подновява юридическата си практика в Тенеси, а през 1903-1907 г. е съдия в Пети окръг.

Като способен и уважаван обществен деец Хъл скоро излиза на арената на националната политика. През 1906 г. е избран за член на Конгреса на САЩ, където заседава (с прекъсване от един мандат) да 1931 г. През 1921-1924 г. Хъл е председател на Демократическия национален комитет. Участва в прокарването на данъчна реформа, сътрудничи си с блока на Уидроу Уилсън. По време на първия президентски мандат на Уилсън Хъл изиграва важна роля при разработването на параметрите за подоходен данък според стандарта на Андърууд-Симънс през 1913 г. и на закон за наследството през 1916 г. След като САЩ влизат в Първата световна война, Хъл работи върху финансовото законодателство във военно време, а през 1919 г. готви закон за "победния заем", който позволява да се изплати националният дълг.

В областта на външната политика Хъл споделя идеалистичните възгледи на Уилсън и подкрепя Обществото на народите. Корените на неговите икономически идеи водят началото си от либерализма на XIX в. и той смята, че икономическият национализъм е основната причина за войните. Именно затова се противопоставя на политиката на високите такси, прокарвана от Х. Хувър. Избран през 1932 г. Сената на САЩ, Хъл изиграва значителна роля по време на Конгреса на Демократическата партия, по време на който написва раздела от платформата за намаляване на таксите.

На 4 март 1933 г. Хъл напуска мястото си в Сената, защото е назначен на поста държавен секретар в администрацията на Франклин Д. Рузвелт. Понеже му липсва опит за дипломатическа работа, той внушава доверие благодарение на премерената си реч и благородната си външност. "В наши дни практически нито един народ в света, включително и американския, не може да се похвали със стабилни основи - политически, морални или икономически" - заявява Хъл в първата си реч на поста държавен секретар. В съответствие с принципите на Уилсън той изразява своята увереност, че достойните идеали ще дадат ключа за всеобщ мир и за взаимноизгодно сътрудничество.

Достиженията на Хъл в администрацията на Рузвелт съвпадат с някои направления в политиката на Уилсън: намаляване на търговските ограничения, дружески отношения с Латинска Америка, утвърждаване на световна организация въз основа на международното право. Хъл отдава много сили за търговската програма, приета през 1934 г., известна като Закон за търговските договори. Опирайки се на него и като смята, че търговията може да снижи международното напрежение, той води преговори с 22 страни. Хъл използва политиката на таксите като инструмент за принуда: след хитлеристката окупация на Чехословакия германските стоки са обложени с допълнителни мита, а през 1939 г., след японското нахлуване в Китай, са прекратени търговските отношения с Япония.

Хъл постига успехи и при осъществяването на политиката на Рузвелт за добросъседство, която е насочена към подобряване на отношенията с Латинска Америка. През декември 1933 г. се провежда 7-та Панамериканска конференция в Монтевидео (Уругвай). Подобно на Илайхю Рут, своя предшественик в администрацията на Теодор Рузвелт, Хъл оглавява делегация на САЩ и прави посещения на добра воля в някои латиноамерикански страни. В съответствие с член 8-ми от Конвенцията за правата и задълженията на държавите той защитава политиката за ненамеса във вътрешните работи на страните от Латинска Америка. През 1934 г. морските пехотинци са изведени от Хаити, а Конгресът ратифицира нов договор с Куба, който анулира поправката от 1903 г., узаконяваща намесата на САЩ. На конференцията за защита на мира, проведена в Буенос Айрес (1936 г.), народите на Америка се договарят, че в случай на заплаха за западното полукълбо ще започнат взаимни консултации. Две години по-късно, на 8-та Панамериканска конференция в Лима (Перу), Хъл загрижен от германската окупация на Австрия, прокарва резолюция, която гласи, че заплахата за всяка американска република ще се разглежда като заплаха за всички останали.

С началото на Втората световна война Рузвелт започва да се занимава с европейските въпроси лично, като възлага на Хъл тихоокеанския проблем. От 1939 до 1931 г. той води търпеливи, но безуспешни преговори за постигане на мир между Япония и Китай и за прекратяване на по-нататъшното японско нахлуване в Индокитай. През цялото това време Хъл се опитва да засили позициите на умерените представители в японското правителство и да отслаби позициите на милитаристите.

Войната едва започва, когато Хъл предлага да се създаде нова световна организация, в която САЩ да участват след края на военните действия. За постигането на тази цел през 1941 г. е създаден Съвещателен комитет по въпросите на следвоенната политика, в който влизат както демократи, така и републиканци. Като не забравя неуспеха на Уилсън с Обществото на народите, Хъл се опитва да направи дискусията за организацията непартийна. По време на обсъжданията той, противно на системата на регионалните групи, защитава създаването на международна структура - план, който по-късно е приет. До август 1943 г. държавният департамент разработва документ, който получава названието Харта на Обединените нации и който ляга в основата на предложенията, дадени от САЩ на конференцията през 1944 г. в Дъмбъртън Оукс. Влошеното здраве принуждава Хъл да си подаде оставката на 27 ноември, до ратификацията на Хартата на ООН в Сан Франциско. Рузвелт признава заслугите на държавния си секретар като човек, "който е дал повече от всички останали, за да може великият мирен план да стане реален".

Като остава ерген до зрялата си възраст, Хъл се жени през 1917 г. за Роуз Франсис Уитс Уитни; семейството няма деца. Личният живот на Хъл е скромен, той избягва висшето общество, като се посвещава преди всичко на работата си. С началото на болестта си продължава да работи през неделите, докато лекарят не му забранява и това. Двадесет и две години като държавен секретар е по това време рекорд.

Недоброжелателите често обвиняват Хъл в сляпо копиране на политиката на Уилсън, в недооценяване на сферите на влияние и в неспособност да разбере природата на властта. Други го упрекват в недостиг на въображение и решителност. В критични моменти по време на войната Рузвелт често ограничава компетенциите на Хъл, като го изпреварва или подминава. Въпреки това Хъл заслужава най-висока оценка за приноса му в политиката за добросъседство и за целеустремеността му при създаването на ООН. Неговият съвременник, британският дипломат лорд Халифакс, характеризира Хъл като "изтъкнат обществен деец в своята страна и достоен пример за държавник в световен мащаб", наричайки го човек, уважаван от всички и радващ се на всеобщо доверие.

Източник: http://n-t.ru/nl/mr/hull.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

четвъртък, август 17, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 20

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..

III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция. 4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова. 5-6. Провалената българска "перестройка" на културата и Прояви на нетърпимост .

IV. СТУДЕНАТА ВОЙНА: БРАТСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ГОЛЕМИЯТ БРАТ (от Момчил Методиев) - 1. Какво представлява студената война?. 2. България. 3. Източна Европа. 4. Развиващите се страни. 5. Вятърът на промяната.

V. ВРАГОВЕТЕ НА НАРОДА (от Тони Николов) - 1. Репресиите.

2. Форми на съпротива

Горяните

Паралелно с овладяването на армията и ликвидирането на легалната опозиция след 1944 г., възниква т. нар. „горянско движение“, което е въоръжен отпор на насилията, извършвани от комунистическите власти. Идея за неговия мащаб ни дава справка, от която научаваме, че от началото на 1945 до лятото на 1955 г., когато горянското движение постепенно заглъхва, са създадени 28 чети и около 160 единично действащи въоръжени лица, наричани „блуждаещи“. Изследователи на горянското движение изчисляват, че при около 7000 официално регистрирани горяни, броят на помагачите им би трябвало да е бил поне 40-50 000 души. Характерно за горянското движение е, че то възниква спонтанно. Съществена причина за разрастване на движението е и насилственото изземане на частните земеделски земи. Повечето от горяните са селяни, макар и да не липсват бивши офицери.

Най-голямата и активна група е светиврачката горянска дружина с войвода Герасим Тодоров, която действа през 1947–1948 г. в Пиринския край. Но през пролетта на 1948 г. няколко хиляди милиционери и войници блокират част от Северен Пирин. Четата е разбита. Тридесет и седем годишният Герасим Тодоров се самоубива с граната. В престрелката загиват 42 души. Единадесет горяни са осъдени на смърт.

По данни на Държавна сигурност „в периода 1949-1956 г. са унищожени 440 „банди“, а в края на 1953 г. (т. е. след масовия разгром) все още съществуват 736 нелегални организации и групи и заедно с неорганизираните групи вражеският контингент възлиза на 384 000 души.“ [1] Тези факти отреждат на България особено място в борбата с тоталитарния комунистически режим в Източна Европа до 1989 г.

Интелигенцията

Независимо от репресиите над различни слоеве на обществото, антитоталитарният протест не стихва. През септември 1968 г. студентите от Историческия факултет на Софийския университет Едуард Генов, Валентин Радев, Александър Димитров и техни съмишленици разпространяват из София и Пловдив позиви срещу смазването на Пражката пролет. На 29 октомври 1968 г. Държавна сигурност ги арестува.

Не спират и репресиите над интелигенцията. Пак през 1968 г. е унищожена книгата на Радой Ралин и Борис Димовски „Люти чушки”. Сатиричната творба предизвиква скандал заради обидата на Тодор Живков, припознал подписа си в опашката на прасето от епиграмата „Сит търбух, за наука глух“.

На 15 юни 1969 г. е спряна пиесата на Георги Марков [2] „Аз бях той“. Писателят напуска страната, а през 1971 г. се установява в Лондон, където пише своите „Задочни репортажи за България“, излъчвани по радио „Свободна Европа“ (достъпът до което е официално забранен на територията на България). Заради тях е смъртоносно прострелян с отровна сачма на 7 септември 1978 г. от агент на българските тайни служби.

В началото на март 1982 г. издателство „Народна младеж“ публикува „Фашизмът“ – книга на Желю Желев с оригинално заглавие „Тоталитарната държава“, в която се правят явни паралели между нацизма и комунизма. Тримата редактори на книгата са уволнени. Желю Желев, който по-рано е изключен от БКП, е изваден от състава на Научния съвет на Института по култура. В обществото се разгаря полемика, а „Фашизмът“ тръгва от ръка на ръка като първия „официален самиздат“ [3].

Протестите

В края на 80-те години страната изникват множество неформални и правозащитни движения. На 6 януари 1988 г. се създава Независимото дружество за защита правата на човека (НДЗПЧ) в България. Това е първата независима обществена организация след 1947 г. От април 1988 г. до ноември 1989 г. голяма част от основателите на дружеството са прогонени от България. България все по-често попада в обсега на световните медии, констатира се системно погазване на човешките права в страната.

На 10 февруари 1988 г. в Русе над 2000 души демонстрират срещу обгазяването на града от химическия комбинат в Гюргево, Румъния. Това са първите граждански протести в комунистическа България. На 8 март в Дома на киното в София, след прожекцията на спрения документален филм на Юри Жиров „Дишай“, посветен на обгазяването на Русе, е основан Комитета за екологична защита на Русе. Записват се 360 членове. В рамките на броени дни комитетът е ликвидиран от властите.

На 3 ноември в аудитория 65 на Софийския университет е учреден Клубът за подкрепа на гласността и преустройството в България. Членовете на Клуба са известни интелектуалци. Държавна сигурност прави обиски в жилищата на членове на Клуба, някои от тях са арестувани, но скоро освободени.

На 20 януари 1989 г. в посолството на Франция в София френският президент Франсоа Митеран се среща с 12 български интелектуалци, повечето от тях членове на Клуба за гласност и преустройство, а на 8 февруари е учреден и първият независим профсъюз „Подкрепа“. Комунистическият режим се опитва да затегне контрола. На 9 март, близо до Орлов мост в София, фотографът Симон Варсано е прострелян в краката от милиционери, докато пише лозунги срещу властта.

През април се появяват първите независими самиздатски списания – „Мост“ на Едвин Сугарев и „Глас“ на Владимир Левчев. През октомври 1989 г. в препълненото кино „Петър Берон“ се провежда първата публична сбирка на „Екогласност“ [4], на която присъстват 700-800 души. Дни по-късно милицията се нахвърля върху активисти на движението в градинката пред „Кристал“ в София, с викове, че това са „врагове“ и „деца на съдени от Народния съд“.

На 3 ноември 1989 г. „Екогласност“ внася в Народното събрание петиция с над 11 000 подписа срещу проект, наречен „Рила-Места“, който цели пренасочване на водите на реки за нуждите на столицата. В шествието участват около 3000-4000 души. Властите са готови да реагират, но до сблъсък не се стига. Пред Народното събрание хората скандират: „Свобода“ и „Демокрация“. Страхът в България започва да се разсейва. На 9 ноември 1989 г. Берлинската стена пада, а ден по-късно Тодор Живков е принуден да се оттегли. Това дава началото на демократичните промени в България.

Самопроверка

Въпрос: По какъв начин можеше да се превърнеш във „враг на народа“, ако живееше по време на управлението на комунистически режим?

Задача: Изготви досие на хипотетичен „враг на народа“, като опишеш какво прави той или тя и как точно тези действия влизат в разрез с налаганата идеология? Потърси идеи в сайта http://pametbg.com/index.php/bg/.

За автора

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (EHESS, Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България, а от 2012 – на „Портал „Култура“. Автор на книгата „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015).


БЕЛЕЖКИ

1. Цитираните данни са от книгата на Диню Шарланов, „Горяните. Кои са те?“, Пространство&Форма, София, 2000 г.

2. Георги Марков (1929 – 1978 г.) е български писател, театрален и филмов сценарист, публицист и дисидент от времето на комунистическото управление на Народна Република България.

3. Самиздатът е форма на независимо, частно и най-често тайно печатане и разпространяване на литература и други материали, до които читателят не може да стигне по утвърдените начини.

4. Независимото сдружение „Екогласност“ е екологична неправителствена организация, учредена през 1989 г. На 7 декември 1989 г. „Екогласност” става член учредител на Съюза на демократичните сили. Организацията се съсредоточава върху значими екологични, правозащитни и политически проблеми.

(Следва)

сряда, август 16, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 19

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..

III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция. 4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова. 5-6. Провалената българска "перестройка" на културата и Прояви на нетърпимост .

IV. СТУДЕНАТА ВОЙНА: БРАТСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ГОЛЕМИЯТ БРАТ (от Момчил Методиев) - 1. Какво представлява студената война?. 2. България. 3. Източна Европа. 4. Развиващите се страни. 5. Вятърът на промяната.

V. ВРАГОВЕТЕ НА НАРОДА (от Тони Николов)

1. Репресиите

„Онова, което видях и научих в малките градчета и селата, ми показа, че произволът и тиранията, упражнявани от българските комунисти заедно със съветските окупационни власти, са обхванали цялата страна. Всеки по-заможен биваше обявяван за „колаборационист“ или „фашист“ и ако даваше отпор, го отвличаха или разстрелваха на място.“

Волфганг Бретхолц, швейцарски журналист, „Видях сгромолясването им“, Тилиа, София, 1994 г.

След 9 септември 1944 г. българите сякаш се събуждат в „друга държава“. Целият предишен свят и институциите на следосвобожденска България са заличени, тъй като представителите на малобройната дотогава Българска работническа партия (комунисти) започват да налагат със сила тоталитарния модел на Съветска Русия. Новата комунистическа власт си служи с небивало насилие, дори „без съд и присъда“, разчитайки и на окупационната съветска армия.

Имало ли е реална съпротива и инакомислие срещу комунистическия режим в България или страната ни винаги е била най-верният сателит на Москва? Отворените след 1989 г. архиви недвусмислено свидетелстват за наличието на категорична съпротива срещу тоталитарния комунистически режим, което вписва по уникален начин България в източноевропейските вълни на бунтовете за свобода.

1. Репресиите

Думите „враг“, „фашист“, „бивш човек“ са достатъчно оправдание за репресиите над определена категория лица и техните родственици. За да „съветизира“ България, отечественофронтовската власт се стреми да отстрани в зародиш възможните гнезда на съпротива.

Народният съд

„Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея“ е приета от 30 септември 1944 г. в разрез с правните норми на действащата Търновска конституция. С нея се създава извънреден съд с името Народен съд, който действа в България в периода от декември 1944 до април 1945 г. От началото на септември 1944 г. властите арестуват 28 630 лица, 11 122 от които са предадени на т. нар. „народни съдилища“. Броят на осъдените е 9155, от които 2730 души получават смъртни присъди. В съдебните състави преобладават комунистически дейци, повечето от които са със средно или основно образование. Само председателите на отделните състави са юристи. Народният съд се използва като инструмент за разправа с инакомислещите и несъгласните с новия режим.

Армията

За разлика от полицията, където чистката се извършва още на 10 септември 1944 г., прочистването на армията отнема време. Въпреки това, от сведение на комунистическия министър на правосъдието Минчо Нейчев от май 1945 г. става ясно, че по време на „стихийната чистка“ от септември до средата на октомври 1944 г. (включително с осъдените на смърт от т. нар. Народен съд) броят на ликвидираните военни възлиза на 1282 души. До лятото на 1946 г. са уволнени 5000 офицери от общо 5500. През август 1946 г. се провежда съдебен процес срещу т. нар. военно-конспиративна организация „Цар Крум“. Тя се ръководи от подполковника от запаса Антон Кръстев Иновски и в нея влизат десетки действащи и запасни офицери от София и Крумовградско. Разбиването на „Цар Крум“, както и на нелегалната военна организация „Неутрален офицер“ (януари-февруари 1947 г.) водят до пълното овладяване на българската армия от страна на режима [1].

Опозицията

Същевременно продължава борбата с легалната опозиция. Доскорошните съюзници от ОФ (земеделците на Никола Петков [2], социалдемократите на Коста Лулчев [3] и Кръстю Пастухов [4], демократите на Никола Мушанов [5] и Александър Гиргинов [6]) са заклеймени от комунистическата пропаганда като „народни врагове“, обслужващи интересите на Запада.

През юни 1946 г. Георги Димитров получава инструкции от Сталин за разправа с опозицията. Първият удар е върху лидера на Българската социалдемократическа партия (БСДП) Кръстю Пастухов, който е арестуван на 26 юни 1946 г. и после удушен в затвора. За политически публикации в социалдемократическия в. „Свободен народ“ е арестуван неговият главен редактор Цвети Иванов, който загива в лагера "Белене".

На 27 октомври 1946 г. се провеждат избори за VI Велико народно събрание. Въпреки повсеместния терор, убийствата и масовото фалшифициране на изборните резултати, легалната опозиция получава 101 депутатски мандата от общо 465 места в парламента.

След като на 10 февруари 1947 г. в Париж е подписан мирният договор с България, ръцете на Комунистическата партия са развързани, защото тя се освобождава от натиска на Съюзническата контролна комисия, и започва масови репресии над опозиционните партии. На 5 юни 1947 г. е отнет депутатският имунитет на водача на обединената опозиция Никола Петков и той е осъден на смърт. През затворите и лагерите в страната минават десетки хиляди души.

Земеделецът Трифон Кунев е обявен за „фашист“, и „злостен опозиционер“ заради рубриката си в опозиционния вестник „Земеделско знаме“. В книгата си „Ситни, дребни…като камилчета.“ той пише следното:

„Съпротивителната сила на българина срещу оскърбителното за неговото човешко достойнство политическо поробване е огромна, макар и почти невидима. Той има право да бъде господар на земята и държавата си, съзнава това свое право и ще го добие без всякакво съмнение и въпреки някои тежки обстоятелства.“

Впоследствие Трифон Кунев лежи пет месеца без присъда в Софийския централен затвор. През 1947 г. той отново е арестуван и осъден на пет години затвор. Излиза от затвора на седемдесетгодишна възраст с разбито здраве и умира през 1954 г.

На 30 април 1947 г. комунистическият режим окончателно спира в. „Свободен народ“, а „Народно земеделско знаме“ е забранен под предлог, че работниците отказват да печатат вестника. От тази дата до февруари 1990 г., когато започва да излиза в. „Демокрация“, в България няма нито един опозиционен вестник.

Църквата

Преследването над религиозните вероизповедания е друга „запазена марка“ на комунистическия режим, целящ да отслаби всички центрове на съпротива. Българската православна църква първа попада под ударите на режима, защото според графата „изповедание” 85 на сто от българските граждани принадлежат към нея. И тъй като е било невъзможно Църквата да се ликвидира, е трябвало да се направи всичко, за да бъде тя контролирана. Още през октомври 1944 г. са арестувани двама от членовете на Светия Синод – митрополитите Паисий Врачански и Кирил Пловдивски (бъдещ патриарх), които остават в ареста до март 1945 г. и са подложени на нечувани унижения. От Народния съд са осъдени 152 православни духовници, от които 13 на смърт, а други 13 – на доживотен затвор. На 8 ноември 1948 г. е убит един от най-влиятелните членове на Светия Синод, Неврокопския митрополит Борис, застрелян от разпопен свещеник след литургията. Репресиите водят до затварянето или изпращането в лагери на около 10% от всички православни свещеници в страната.

Едновременно с това се подготя процес срещу „евангелските пастори“. Решението е взето през 1948 г. на заседание на Политбюро на БКП. Процесът срещу 15-те евангелските пастори започва на 25 февруари и приключва на 8 март 1949 г. Те са обвинени в противодържавна дейност, шпионаж в полза на американската и британската легации. Четирима от подсъдимите са осъдени до живот, други четирима – на 15 години строг тъмничен затвор, останалите получават различни присъди.

Махалото на репресията срещу различните християнски църкви набира сила с приемането на Закона за изповеданията (24 февруари 1949 г.), който забранява каквато и да е църковна дейност извън стените на храма. Ударена е и Католическата църква, като чужденците, членове на религиозни ордени и конгрегации, са принудени да напуснат страната.

През юли 1952 г. са арестувани 40 католици, сред които 1 епископ, 25 свещеници и 1 монахиня, обвинени в шпионска и подривна дейност срещу народната власт. С физически мъчения от тях са изтръгнати „самопризнания“. На 3 октомври 1952 г. съдът произнася присъдата: четирима духовници [7] са осъдени на смърт чрез разстрел като екзекуцията им дълго време се пази в тайна. Останалите обвиняеми получават от 3 до 20 години лишаване от свобода.

Възродителният процес

В търсене на „вътрешни врагове“ комунистическият режим решава да смени имената на мюсюлманите, налагайки им „български имена”. Всичко започва през 1962 г. със смяната на имената на българомохамеданите в Чеча [8]. Насилственият акт предизвиква вълнения в селата Рибново, Корница и Брезница, затова преименуванията спират. В началото на 1973 г. преименуването е подновено и на 20 януари отново избухват размирици в Корница. Осем дни по-късно войници и милиционери нахлуват в селото, убити са трима души, ранени са стотици.

На 19 юни 1984 г. с решението на Политбюро „За по-нататъшно сплотяване и приобщаване на българските турци към делото на социализма, към политиката на БКП“ започва и насилствената „българизация“ на българските турци: пълна подмяна на „турско-арабските имена“ с „български“.

До края на 1984 г. в страната избухват масови протести. По данни на МВР само в Кърджалийски окръг е имало 11 протестни митинга, в които са взели участие около 11 000 души. През март 1985 г. властта отчита, че е извършено преименуване на 850 000 етнически турци. Терминът „турци“ е заменен с „граждани с възстановени имена“, а българите са „граждани с традиционни имена“. Мюсюлманските гробища са разрушени, сменят се имената дори на покойните родители. Преписват се училищни дневници, унищожени са дори здравните картони. Масово възникват нелегални организации на български турци, има и терористични актове.

През май 1989 г. започват протестите в с. Каолиново. Загиват 3 души, 16 са ранени. В Лудогорието избухват размирици, които властите едва потушават, докато Тодор Живков не прави обръщение по телевизията, че границата ще бъде отворена, и всеки, който иска, може да замине за Турция. На 7 юни Турция отваря границите си и започва масовото изселване на етническите турци, станало известно като „Голямата екскурзия“. Около 320 000 души напускат България.

БЕЛЕЖКИ

1. „Цар Крум“ ("Царъ Крумъ") и „Неутрален офицер“ са български конспиративни военни организации, създадени през 1945 г. и имащи за цел свалянето чрез военен преврат на дошлото на власт през септември 1944 г. отечественофронтовско правителство. Те се стремят да ориентират страната в прозападна посока.

2. Никола Петков (1893 – 1947 г.) е български политик, един от лидерите на Български земеделски народен съюз, осъден на смърт от комунистическата власт заради съпротивата си срещу налагането на комунистическия режим в България.

3. Коста Лулчев (1882 – 1965 г.) е български политик, един от лидерите на Българска работническа социалдемократическа партия (БРСДП). През 1946 г. заедно с Никола Петков е начело на опозицията в VI Велико народно събрание. През 1948 г. Лулчев е осъден на 15 години строг тъмничен затвор с обвинения в създаване на нелегални групи, изпращане на лица зад граница, отвличане на самолет на българските авиолинии и др.

4. Кръстьо Пастухов (1874 – 1949 г.) е български политик, един от водачите на Българската работническа социалдемократическа партия – широки социалисти. Той е министър на вътрешните работи и народното здраве през 1919 г. Един от лидерите на опозицията след Деветнадесетомайския преврат през 1934 г. и Деветосептемврийския преврат през 1944 г.

5. Никола Мушанов (1872 – 1951 г.) е български политик, един от водачите на Демократическата партия през първата половина на XX век. Той е министър-председател начело на три правителства през 1931 – 1934 г. Oсъден e от Народния съд на една година затвор, след което е помилван и освободен. През 1951 г. е арестуван и разследван за връзки със забранените опозиционни партии и последователи на Трайчо Костов. Умира в кабинета на лекаря на следствието на Държавна сигурност.

6. Александър Гиргинов (1879 – 1953 г.) е български политик от Демократическата партия. Той е вътрешен министър в правителствата на Народния блок (1931 – 1934 г.) и един от активните участници на опозицията срещу комунистическото управление след Втората световна война. Умира в лагера „Белене“.

7. Четиримата духовници са Евгений Босилков, Камен Вичев, Павел Джиджов и Йосафат Шишков – всички обявени от Католическата църква за блажени.

8. Чеч или Чеча е област между Република България и Гърция. Обхваща над 60 села, в които хората са с мюсюлманска вяра, но повечето от тях смятат себе си за българи, по-малко се смятат за турци.

(Следва)

вторник, август 15, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 18

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..

III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция. 4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова. 5-6. Провалената българска "перестройка" на културата и Прояви на нетърпимост .

IV. СТУДЕНАТА ВОЙНА: БРАТСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ГОЛЕМИЯТ БРАТ (от Момчил Методиев) - 1. Какво представлява студената война?. 2. България. 3. Източна Европа. 4. Развиващите се страни.

5. Вятърът на промяната

От края на 60-те години Съветският съюз започва да губи своята привлекателност, а инициативата е поета от Запада и САЩ. През 1972 г. президентът Ричард Никсън посещава Китай, което допълнително стабилизира позицията на Пекин в спора с Москва. През 1969 г. американският астронавт Нийл Армстронг стъпва на Луната, предимството на Съветския съюз в космическата надпревара, придобито с изстрелването на първия сателит „Спутник“ през 1954 г., се стопява. Но събитието, което окончателно компрометира съветския режим, е излязлата през 1973 г. във Франция книга на Александър Солженицин „Архипелагът Гулаг“. „Гулаг” е руски акроним [1] за Главно управление на лагерите, а книгата подробно документира съветската лагерна система за принудителен труд и изтребление на политическите противници, на която авторът е бил свидетел. До този момент много от западните интелектуалци поставят под съмнение съществуването на тази система, което може да обясни и големият ефект от книгата.

Заключителният акт от Хелзинки

С идеята за отслабване на напрежението през 1975 г. във Финландия е подписан договор, известен като Заключителен акт от Хелзинки, чиято цел е да регулира отношенията между двата блока, като ограничи военната надпревара и стимулира икономическо сътрудничество. Поставени са основите на т.нар. период на разведряване в международните отношения. Централно място в споразуменията заемат ангажиментите за спазване на основните човешки права и свободи. Това дава основание западните държави през следващите години да критикуват източните за нарушаването на човешките права и да защитават все по-влиятелните на Изток дисидентски гласове.

Съветското нахлуване в Афганистан

Началото на края на Източния блок настъпва през 1980 г. В края на 1979 г. Съветският съюз нахлува в Афганистан в опит да защити местното просъветско правителство. Кампанията се оказва най-големия военен провал на Съветския съюз, сравним с този на САЩ във Виетнам. През 80-те години Афганистан се превръща в бойното поле между Източния и Западния блок и позволява възхода на ислямистите, които оглавяват съпротивата срещу съветските войски. Войната е прекратена едва през 1989 г., но през следващите десетилетия ислямизмът, в различни свои превъплъщения, се налага като новата заплаха за западната цивилизация.

Полша

През 1980 г. в полския град Гданск избухват стачки на недоволни работници, ръководени от независимия профсъюз „Солидарност“. Движението бързо придобива чертите на политическа революция, която заплашва да срине цялата комунистическа система. За разлика от 1956 г. в Унгария и от 1968 г. в Чехословакия, Съветският съюз не може да си позволи военна намеса – не само заради опасенията от критики от страна на Запада, но и заради вече започнатата военна кампания в Афганистан. Революцията в Полша временно е потушена с въвеждането на военно положение през декември 1981 г.

Гласовете за демократизация във всички източноевропейски страни стават все по-силни. Икономическото и технологично изоставане от Изтока е все по-видимо, засилва се и социалното недоволство. В тази обстановка за нов съветски ръководител през 1985 г. е избран Михаил Горбачов, който обявява курс към преустройство [2]. Израз на това е допускането на по-голяма гласност, свобода на медиите и право на сдружаване. Горбачов се разграничава и от политиката на своите предшественици и дава свобода на съветските сателити да изберат формата, по която да бъдат управлявани. Българското ръководство едновременно се опитва да имитира тези реформи, но и се надява те да бъдат спрени възможно най-скоро. България следва дори въведената от генералния секретар на съветската комунистическа партия кампания за трезвеност, станала причина в Москва той да бъде наричан „минерален секретар”. Но по-сериозните реформи на Горбачов са посрещнати с нежелание, израз на което е знаковата фраза на Тодор Живков: „Да се снишим, докато премине бурята”.

От дистанцията на времето разпадането на Източния блок изглежда логично, но всички са изненадани от бързината, с която това се случва. На 9 ноември 1989 г. множеството от Източен Берлин щурмува и пробива Берлинската стена. На следващия ден българският диктатор Тодор Живков е принуден да си подаде оставката. В рамките на дни всички комунистически режими в Източна Европа падат от власт. Промяната в Източна Европа получава името „нежна революция“, поради прокламираното и реализирано желание тя да бъде мирна и безкръвна. Изключението е Румъния, където падането на диктатора Николае Чаушеску става след кървава революция, завършила с неговото осъждане на смърт и бърза екзекуция. Символи на нежната революция стават новите лидери на държавите от Източна Европа – Лех Валенса [3] в Полша, Вацлав Хавел [4] в Чехия, сред тях и Желю Желев [5] в България.

Целият свят усеща падането на Берлинската стена като историческо събитие от огромна важност. Символ на промените става песента „Вятърът на промяната” (Wind of Change) на германската рок-група „Скорпиънс“. Части от Берлинската стена са запазени в различни държави и парче от нея и днес може да бъде видяно пред Националния дворец на културата в София.

НОВО НАЧАЛО ЗА ЕВРОПА

За формален край на Студената война се приема срещата на 2 и 3 декември 1989 г. в Малта между Михаил Горбачов и американския президент Джордж Буш, открила пътя за обединението на Германия. През 1991 г. в историята отива и Съветският съюз, който се разпада на съставните си републики. Най-драматично е сриването на Югославия, съпроводено от редица от кървави конфликти през 90-те години. На 1 януари 1993 г. престава да съществува и Чехословакия, която по мирен път се разделя на две държави – Чехия и Словакия. Открива се възможността за обединяване на Европа чрез разширението на Европейския съюз към страните от Източна Европа. Изчезва и двуполюсният свят, по който много граждани и политици изпитват носталгия заради съпътстващата го стабилност в международните отношения. Но изводът от Студената война е, че стабилност, постигната за сметка на гражданските права и свободи на населението в много държави по света, не може да бъде устойчива.

Самопроверка

Въпрос: Кои са основните противоречия между Източния и Западния блок, в които се корени конфликтът между тях?

Задача: Сравни начина, по който е бил представен „врагът“ от лицето на „капитализма“ или „комунизма“ в пресата от периода на Студената война в Източния и в Западния блок. Откриваш ли съществени разлики и ако да, в какво се изразяват те?

За автора

Момчил Методиев, дфн, е автор на книгите "Държавна сигурност - предимство по наследство. Професионални биографии на водещи офицери" (2016 г., съвместно с Мария Дерменджиева), "Между вярата и компромиса. Българ- ската православна църква и комунистическата държава, 1944–1989" (2010 г.) и "Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава" (2008 г.). Главен редактор на сп. „Християнство и култура”. Работил е по съставянето на няколко документални сборника, издадени от Комисията по досиетата, както и по Проекта за история на Студената война на Института „Удроу Уилсън” във Вашингтон, САЩ.


БЕЛЕЖКИ

1. На руски: Главное управление лагерей (ГУЛАГ).

2. Преустройство (рус. перестройка) – провъзгласената през 1986 г. от лидера на Съветския съюз Михаил Горбачов политика на икономически реформи, насочени към ограничаване на командната икономика и даване на по-голяма икономическа свобода на гражданите. Програмата е съпроводена и от политика за предоставяне на повече граждански свободи, която става известност като гласност.

3. Лех Валенса (роден 1943 г.) е полски граждански активист и политик. Като работник в корабостроителницата в Гданск, през 1980 г. създава неза- висимия профсъюз „Солидарност“, който оглавява борбата срещу комунистическия режим. През 1983 г. Валенса е удостоен с Нобелова награда за мир, а през 1990 – 1995 г. е първи президент на посткомунистическа Полша.

4. Вацлав Хавел (1936 – 2011 г.) е чешки писател, дисидент и политик. След неуспеха на Пражката пролет, той се налага като един от най-известните дисиденти в Източния блок, инициатор на гражданското движение Харта’77, многократно арестуван от властите. Избран е за последен президент на Чехословакия (1989 – 1992 г.) и пръв президент на Чехия (1993 – 2003 г.).

5. Желю Желев (1935 – 2015 г.) – български философ, дисидент и политик. Става известен с книгата „Фашизмът“, забранена от властите в България поради паралелите между фашистката и комунистическата диктатура. През 1988 г. Желев е сред основателите на Клубът за подкрепа на гласността и преустройството, а през 1989 г. – на Съюза на демократичните сили. През 1990 г. е избран за пръв некомунистически президент на България, на който пост остава до 1997 г.

(Следва)

понеделник, август 14, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 17

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..

III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция. 4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова. 5-6. Провалената българска "перестройка" на културата и Прояви на нетърпимост .

IV. СТУДЕНАТА ВОЙНА: БРАТСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ГОЛЕМИЯТ БРАТ (от Момчил Методиев) - 1. Какво представлява студената война?. 2. България. 3. Източна Европа.

4. Развиващите се страни

В същото време СССР и Съединените щати водят битка за влияние над т.нар. развиващи се страни. Този спор често прераства в трайни и кръвопролитни горещи войни, водени сред развиващите се държави от Азия и Африка, получили независимост от колониалните империи. Обвиняван за колониалната експлоатация на тези държави, през 50-те години Западът е в отстъпление.

Китай

През 1949 г. продължилата десетилетия гражданска война в Китай завършва с победа на Комунистическата партия, водена от Мао Дзедун, с което най-многолюдната страна в света поема по комунистически път на развитие. Това променя баланса на силите в цяла Азия. През 1950 г. комунистическата Северна Корея напада подкрепяната от Запада Южна Корея, което поставя началото на първия горещ конфликт в годините на Студената война. Северна Корея е подкрепена от Китай и Съветския съюз, а Южна – от САЩ и Западните сили. Корейската война продължава до 1953 г., без да доведе до промяна на границите между двете корейски държави и завършва с примирие, което и до днес не е заменено от постоянен мирен договор.

През следващите години Китай започва да оспорва правото на Съветския съюз да бъде ръководна сила в комунистическия лагер, особено сред страните от развиващия се свят. Разривът между Съветския съюз и Китай е вторият голям вътрешен конфликт в комунистическия лагер, след спора между Москва и Югославия. Китай се отнася с подозрение към желанието на новия съветски лидер Никита Хрушчов да ревизира наследството на своя предшественик Йосиф Сталин, след като през 1956 г. Хрушчов оповестява данните за нечовешките репресии, извършвани от Сталин. Китай настоява и за по-решителни действия срещу Америка, като допуска включително избухването на ядрена война. През 1957 г. китайският лидер Мао Дзедун заявява: „Не се страхувам от ядрена война. В света живеят 2,7 милиарда души; няма значение, че някои ще загинат. Китай има население от 600 милиона души, дори половината да загинат, ще останат 300 милиона. Не ме е страх от никого.“

Отношенията между Съветския съюз и Китай започват да се влошават от началото на 60-те години, а кулминацията е през 1968-69 г., когато се стига до гранични сблъсъци между тях. Влиянието на Китай започва да се чувства и в Европа, където за негов привърженик се обявява Албания. Дори и в България е организиран прокитайски заговор за свалянето на Тодор Живков, ръководен от бившия партизанин Иван Тодоров-Горуня.

Виетнамската война

През 50-те и 60-те години редица държави от развиващия се свят обръщат поглед към комунизма. Опасността Виетнам да поеме по този път среща съпротивата на Америка, което поставя началото на Виетнамската война, загубена от САЩ. Освен понесените човешки загуби, войната нанася огромен удар по престижа на Америка и засилва антивоенното движение в Западния свят, олицетворявано през този период от хипи движението. Травмата от Виетнамската война е отразена в множество американски филми от този период, сред които „Коса” (Hair) и „Апокалипсис сега” (Apocalypse Now).

Кубинската ядрена криза

През 1962 г. Съветският съюз решава да разположи ракети на територията на Куба, където през 1959 г. на власт идва прокомунистическото правителство на Фидел Кастро. След като разкриват този план, САЩ налагат морска блокада на Куба. Съветският съюз отхвърля тази мярка. В резултат на това, през октомври 1962 г. се стига до криза, в която двете свръхсили са на прага на същинска ядрена война. Накрая Съветският съюз отстъпва и изтегля ракетите, а САЩ обещават да не нападат Куба. Събитията изглеждат като поражение на Хрушчов и това ускорява падането му от власт и замяната му с Леонид Брежнев през 1964 г.

(Следва)

неделя, август 13, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 16

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..

III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция. 4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова. 5-6. Провалената българска "перестройка" на културата и Прояви на нетърпимост .

IV. СТУДЕНАТА ВОЙНА: БРАТСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ГОЛЕМИЯТ БРАТ (от Момчил Методиев) - 1. Какво представлява студената война?. 2. България.

3. Източна Европа

1956 г.: Революцията в Унгария

През 1956 г. в Унгария избухва революция срещу съветския режим. Посланик на Москва в Будапеща е Юрий Андропов, който от прозорците на посолството е свидетел как цялата изградена система се срива само за дни. На 4 ноември 1956 г. съветските войски нахлуват в Унгария и свалят правителството на Имре Наги. Загиват 2500 унгарци и около 700 съветски войници. По-късно Юрий Андропов е назначен за началник на КГБ, от която позиция започва битка с дисидентите в Съветския съюз и в целия Източен блок. По същото време, обаче, се разразява Суецката криза, при която Израел, Великобритания и Франция започват военни действия срещу Египет, след като египетското ръководство взима решение за национализация на Суецкия канал. Военната операция е успешна, но пропагандният ефект за западните сили е унищожителен.

1968 г.: Пражката пролет в Чехословакия

През 1968 г. избухва и Пражката пролет – революцията в Чехословакия, чийто лидер Александър Дубчек [1] очертава програма за изграждане на „социализъм с човешко лице” [2]. Тя също е потушена от войските на Варшавския договор, а първото официално предложение за военна интервенция идва от Тодор Живков. Инвазията започва на 21 август 1968 г., когато 200 000 души и 2000 танка на Съветския съюз, ГДР, България, Полша и Унгария нахлуват и окупират Чехословакия. България участва с 2000 войници, с което нахлуването в Чехословакия се превръща в последното до днес мащабно участие на българската армия в операция извън пределите на страната. Окупацията е оправдана с доктрината за ограничения суверенитет, според която страните от Варшавския договор имат право да се намесят, ако в някоя от държавите бъде застрашен съществуващият комунистически модел на управление.

Военната инвазия в Чехословакия става причина съветският режим да загуби своята привлекателност на Запад и затова 1968 г. може да бъде определена като преломна в Студената война.

БЕЛЕЖКИ

1. Александър Дубчек (1921 – 1992 г.) е лидер на Комунистическата партия на Чехословакия през 1968 – 1969 г., главен инициатор на Пражката пролет, свален от власт след нейното потушаване. Връща се в политиката след Нежната революция от 1989 г. и е избран за председател на парламента на Чехословакия. Загива в автомобилна катастрофа през 1992 г.

2. Социализъм с човешко лице е името, с което става известна реформената програма на Александър Дубчек, насочена към даване на повече политически и икономически свободи.

(Следва)

събота, август 12, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 15

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..

III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция. 4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова. 5-6. Провалената българска "перестройка" на културата и Прояви на нетърпимост .

IV. СТУДЕНАТА ВОЙНА: БРАТСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ГОЛЕМИЯТ БРАТ (от Момчил Методиев) - 1. Какво представлява студената война?.

2. България

Една от арените на сблъсък между двата блока е Балканският полуостров, където двете свръхсили си съперничат за влияние. В епохата на Студената война с комунистическа форма на управление са Румъния, България и Албания, а Западът е подкрепян от Турция и Гърция. Междинно място между двата блока заема Югославия – едновременно отворена за Западна Европа, но с комунистическа форма на управление. По границите на България са издигнати телени огради, чиято цел е да спират българските и чуждите граждани, които искат да „избягат“ на Запад.

Непосредствено след края на Втората световна война се открива възможност за реализацията на прокламираната от комунистите идея за създаване на Южнославянска федерация – обединение на държавите от Балканския полуостров в голяма славянска държава, един от членовете на която да бъде България. Предвижда се т.нар. „македонски въпрос“ [1] да бъде решен чрез обединението на всички части на Македония в обща съюзна държава в рамките на Югославия. Първоначално идеята е подкрепена от Сталин, а преговорите между България и Югославия текат от края на 1944 до 1947 г. През декември 1946 г. жителите на Пиринска Македония са принуждавани да се записват в официалното преброяване като „македонци“, въпреки желанието им да останат „българи“. Опасността България да стане част от тази Южнославянска федерация изглежда съвсем реална до 1948 г., когато настъпва разрив между съветския лидер Йосиф Сталин и югославския ръководител Йосип Броз Тито, довел до прекратяване на преговорите. Корените на конфликта между двамата са в стремежа за самостоятелно развитие на Югославия, което е недопустимо за съветския лидер.

След подписването на Парижкия договор на 10 февруари 1947 г. [2] България попада изцяло в съветската сфера на влияние: „Дружбата със СССР е нужна на България така, както въздуха и слънцето за всяко живо същество“, според лозунга на комунистическия лидер Георги Димитров. Водещо място в съветската доктрина заема идеята за комунистическия интернационализъм – убеждението, че комунизмът е по-прогресивната форма, която ще победи в целия свят чрез обединените усилия на работническата класа (пролетариата) от всички държави. От решаващо значение за това е солидарността между работниците и комунистическите партии от различните страни, като връзките между тях са по-силни дори от националната принадлежност.

В тази идеологическа рамка, българското държавно ръководство сериозно започва да обсъжда възможността за доброволното вливане на България в СССР. На Пленум на Централния комитет на БКП на 4 декември 1963 г. Тодор Живков внася за обсъждане „въпроса за по-нататъшно свързване и най-тясно всестранно сближение, а след това, в перспектива и за обединение на Народна Република България със Съветския съюз“. В изказването си Живков казва: „Сега трябва да се премине към най-тясно свързване на нашата икономика с икономиката на Съветския съюз, към най-тясно сближение и в бъдеще към сливане на Народна Република България със Съюза на съветските социалистически републики.“ Протоколът от обсъжданията заема 150 страници. С различна степен на ентусиазъм идеята е подкрепена от всички участници, които записват следното решение: „Пленумът оценява като забележителна проява на патриотизъм и интернационализъм инициативата на другаря Тодор Живков … да се създадат икономическите, политическите и идеологическите предпоставки за пълно обединение на двете наши братски страни.“ Пленумът одобрява и писмо със съответното съдържание, което да бъде изпратено на съветското ръководство. За момента, предложението е отхвърлено от съветското ръководство, а след падането на Хрушчов за известно време идеята не се обсъжда. Тя обаче продължава да съществува, като е обсъдена поне още веднъж на пленум на БКП през 1973 г.

Предложението остава в тайна за българското общество, а и за чуждите медии. Но не е тайна за външните наблюдатели, че България винаги съобразява политиката си със Съветския съюз. Ражда се фразата, че „България е най-близкият съюзник (или сателит) на Съветския съюз”. Това състояние може и да носи дивиденти за България в отношенията ѝ със Съветския съюз, но то има и трайни негативни последици за публичното възприятие на страната на международната сцена.

БЕЛЕЖКИ

1. „Македонски въпрос“ – въпросът за принадлежността на територията и населението на Македония, част от българския национален въпрос. С този термин се обозначават борбите за освобождение на Македония, която по силата на Берлинския договор от 1878 г. след Освобождението на България остава в пределите на Османската империя.

2. Парижките мирни договори, подписани на 10 февруари 1947 г. в Париж между държавите от антихитлеристката коалиция и България, Италия, Румъния, Унгария и Финландия, уреждат статута на петте държави след края на Втората световна война и им дават възможност да се включат в Организацията на обединените нации.

(Следва)

петък, август 11, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 14

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..

III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция. 4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова. 5-6. Провалената българска "перестройка" на културата и Прояви на нетърпимост .

IV. СТУДЕНАТА ВОЙНА: БРАТСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ГОЛЕМИЯТ БРАТ (от Момчил Методиев)

1. Какво представлява студената война?

“От Щетин на Балтийско море до Триест на Адриатическо една желязна завеса се спусна през континента. Зад тази линия остават всички столици на старите държави от Централна и Източна Европа, Варшава, Берлин, Прага, Виена, Будапеща, Белград, Букурещ и София – всички тези прочути градове заедно с населението около тях се намират вътре в онова, което трябва да нарека “съветската сфера”, и всички те, в една или друга форма, са не само подложени на съветско влияние, но и на много строги – а в много случаи и нарастващи – мерки на контрол от Москва”.

Реч, произнесена от Уинстън Чърчил на 5 март 1946 г. в Уестминстър колеж, Фултън, щата Мисури.

Втората световна война променя Европа и света. Формират се два противоборстващи си блока – Източен и Западен – които спорят за световно господство. Водещо място в Западния свят имат САЩ, а в Източния – Съветският съюз. В Европа войната между двата блока остава „студена“, но противоборството води до избухването на редица реални военни конфликти сред развиващите се страни, освободени от колониалното господство. България, заедно с другите страни от Източна Европа, попада под пълната доминация на Съветския съюз, наричан „големият брат“. На два пъти опасността България да престане да съществува като независима държава е съвсем реална.

След Втората световна война нацизмът и фашизмът изчезват, но комунизмът значително разширява своя обхват. Литва, Латвия и Естония престават да съществуват и стават част от Съветския съюз. Държавите от Източна Европа формално са независими, но са под пълния контрол на Москва. През 1949 г. Германия е разделена на Федерална република Германия и Германска демократична република.

Освен териториални, промените са и политически. Двата блока спорят коя форма на управление е по-жизнена и този спор е воден на терена на идеологията, икономиката, културата, науката и дори спорта. Видим символ на Студената война е Берлинската стена, която отделя Източен от Западен Берлин. Тя започва да се строи на 13 август 1961 г., а целта ѝ е да спре опитите за бягство на германци от Източната в Западната част на страната.

Докато през 50-те и 60-те години на XX век Изтокът бележи успехи в икономиката и технологията, на Запад се засилва убеждението, че бъдещето принадлежи на комунистическия блок. През 1957 г. Съветският съюз изстрелва първия изкуствен спътник от Земята, а през 1961 г. Юрий Гагарин става първият човек, излетял в космоса. Медиите в демократичните държави по дефиниция са склонни към катастрофичност (съгласно известната максима, че „добрата новина е лошата новина“), докато от Изток идват само контролирани новини за успехи. Известни западни интелектуалци като Жан-Пол Сартр са привлечени от призивите за мир и социално равенство. В Западна Европа някои от местните комунистически партии протягат ръце да вземат властта по демократичен път. Най-голяма е тази опасност в Италия, но силни такива партии има и във Франция и Гърция.

Новата съветска мощ се отразява на риториката на съветския лидер. През 1956 г. в реч пред западни посланици в Москва Хрушчов ги шокира с думите: „Независимо дали ви харесва или не, историята е на наша страна. Ние ще ви погребем.“ През 1961 г. съветският лидер произнася слово и пред Общото събрание на ООН. Раздразнен от реплика към него, той сваля обувката си и започва да тропа с нея по трибуната.

(Следва)

четвъртък, август 10, 2017

„Изкуството да обичаш. Историята на Михалина Вислоцка“

Филмът „Изкуството да обичаш. Историята на Михалина Вислоцка“ („Sztuka kochania Historia Michaliny Wisłockiej“, 2017 г., реж. Мария Садовска) е не само изключително майсторски създаден киноразказ, но едновременно с това ни запознава и с живота на една от най-интересните личности в Източна Европа през втората половина на миналия век – полската лекарка, гинеколожка и сексоложка Михалина Вислоцка (1921-2005), автор на най-бомбастичната книга (не обичам думата бестселър!) в комунистическа Полша „Изкуството да обичаш“ („Sztuka kochania“, 1978 г.).

Филмовото повествование не е изградено хронологично, но като общо цяло представя всички основни моменти от съвсем негладкия жизнен път на ексцентричната пани Вислоцка.

Военни несгоди…


Удивителен любовен триъгълник – Михалина, съпругът ѝ и нейната приятелка, от който и тримата са доволни, поне на пръв поглед…


Разпадане на семейството, а оттам и на приятелството…


Неуспешен опит за научна кариера…


Страстна любов с женен мъж, кратка обаче и печална – мъжът скоропостижно умира…


Но акцентът на филма е все пак в съвсем друга посока.

Като гинеколожка Михалина Вислоцка е изключителен професионалист и е готова да помогне на всяка жена по всякакъв начин, дори и с нечувани съвети като: щом с мъжа ти нямате деца и причината е в него, но не искаш той да разбере това, иди на почивка, а там – мъже дал Господ, детенцето ще дойде…


И детенцето наистина идва, от което всички са много щастливи (включително и съпругът, който през цялото време е зад кадър).


В процеса на своята лекарска практика Михалина Вислоцка отбелязва нещо много странно и съществено: повечето от жените приемат секса като необходимо задължение, без да изпитват каквото и да е удоволствие от него.

И това я подтиква да оправи положението.

Отначало със своите съвети, в които истинските названия не се крият зад воала на евфемизмите, а практиката е на първо място: легни и си направи хубаво под звуците на саксофон, „…твоята вагина ти е дадена, за да ти доставя удоволствие“ (за онези, пък донякъде и за днешните, времена - свръхскандално заявление и подбуждане)…


А после идва и книгата, наръчник за жената как да изпитва удоволствие от секса.

Срещу чието издаване се противопоставя управляващата комунистическа партия с лицемерния си морал.


Църквата с обичайната си ретроградност също е против.


А задължителният в онези времена цензор е преброил стриктно колко пъти се повтаря в книгата думата „пенис“ и е на мнение, че е прекалено много, което пречи на издаването.


Книгата обаче излиза по принципа на самиздата и силата на литературната бомба, която гръмва, е неочаквана и за самата авторка (на снимката от филма - Михалина Вислоцка си купува своята книга от сергия на градския пазар, след като се е наредила на дълга опашка, на която освен жени чакат и мъже).


Излизайки от повествованието, мога да кажа още като добавка към положителните характеристики на филма и за изключителната динамика на диалозите, заключваща често в себе си блестяща скорострелна насмешка.

Ето един бърз пример: Михалина Вислоцка се опитва да убеди двама висши партийни чиновници (единият по-отворен и приказлив, а другият мълчалив темерут) в необходимостта да бъде издадена книгата ѝ, в която се говори откровено за секса на жената. Накрая, изгубила търпение, пита своя събеседник: „Вие откъде сте?“ „Ами от Варшава съм“ – отговаря отговорният партиен другар. „Не, от вагината сте – контрира го Михалина. – А вас (към темерута), вас ви е донесъл щъркелът (на полски: намерили са ви в зелето)“.


Какво да кажа все пак като обобщение, освен че след френската филмова школа полската е втора по висота, на трето място е японската, а Холивуд ряпа да яде.

Vale и гледайте само стойностни филми…

сряда, август 09, 2017

15 картини на руски художници, които никога не са били печатани в учебниците

Източник: http://www.kulturologia.ru

Превод от руски: Павел Николов

Художествените произведения на класиците на руската живопис, отразяващи издевателствата над деца и жени, безправието, заклетото пиянство и насилието в семейството, не могат да се намерят по страниците училищните учебници. И въпреки това те съществуват и се пазят в музеите като свидетелство за порока и греховете на нашето общество.

Историята на детството е кошмар, от който започнахме да се пробуждаме съвсем наскоро. Колкото по-назад се върнем в историята, толкова по-малко грижи срещаме за децата и толкова по-голяма е вероятността детето да бъде убито, захвърлено, набито, тероризирано и сексуално оскърбено“ - пише Лойд Демос, американски историк, основател на психоисторията.


В древни времена детето направо можело да бъде убито заради физическите му недостатъци или просто след осъзнаването, че ще бъде трудно да бъде изхранено. Родителите винаги предпочитали момчетата, а животът на момичетата не струвал нищо: тях понякога директно ги захвърляли. А що се отнася до незаконнородените деца, тяхното убийство било нещо обичайно почти до 19 век. Смятало се също така за норма детето да бъде дадено в манастир или да бъде продадено на богато семейство като слуга, като роб: то било обикновена стока.

1. „Бой“

Павел Ковалевский. „Бой“. 1880 г.

Децата редовно били подлагани на побои, като се използвали камшици, ремъци, дебели и тънки пръчки. Дори потомците на богати семейства не се освобождавали от наказания. Така родителите с всички сили се опитвали да вкарат чедата си в истинския път.

От 19 век до средата на 20 век възпитанието включвало в себе си не само потискане на волята, но и нейната „тренировка“. В процеса на възпитанието били включени и бащите, по правило не винаги трезви.

2. „Пияният баща“

Алексей Корзухин. „Пияният баща“. 1861г.

За своята картина Алексей Корзухин е награден с малък златен медал на Художествената академия. Художникът е един от първите, който повдига тази злободневна тема в изкуството в средата на 19 век, когато безправието на жените и децата има ужасяващи мащаби: подобни сцени са нещо обичайно в много руски семейства.

Художникът И. Е. Репин казва за зародилото се ново направление в руската живопис: Картините от тази епоха караха зрителя да се черви, да потръпва и да се вглежда по-строго в себе си. Бихте ли се полюбували на картината на Корзухин: пияният баща нахлува при семейството си в безчувствено състояние. Детето и жената са в панически ужас... Колко е подивял този варварин!“.

3. Запи се“

Иван Горохов. „Запи се“ (края на 19-началото на 20 в.).

Същата тема в своето творчество засяга почти половин век по-късно и художникът Иван Горохов: подпийнал селянин, като прекрачва прага на къщата си с бутилка водка, довежда домашните си до отчаяние. Но какво могат да направят жената и 10-годишното момче, гневно стиснало юмруци?

Живописецът Иван Горохов е по произход селянин и не по слухове е познавал суровите делници на селския живот. Той знаел какво рисува.

4. „Няма да те пусна!“

Владимир Маковский. “Няма да те пусна!“. 1892 г.

А на тази картина на Владимир Маковский виждаме как отчаяна жена се опитва с всички сили да спре бащата от поредното му отиване в кръчмата. Но ако се съди по изражението на настроилия се да пие мъж, нито жената, нито детето ще го спрат по какъвто и да е начин.

Нещастните работници и занаятчии често харчат в кръчмите всичко, които би трябвало да донесат на своите жени и деца; често може да се види как продават даже дрехите си и остават съвсем голи“ - пише в своите записки за Русия английският дипломат Д. Флетчър.

5. „По примера на по-големите“

Василий Максимов. „По примера на по-големите“. 1864 г.

Подрастващите момчета, като вземат пример от своите бащи, се стараят да не изостават и рано свикват с алкохола. Обричайки своите бъдещи семейства на живот в пияна самозабрава.

В бедните семейства към детето се отнасяли като към възрастен човек. От три години децата работели понякога непосилна работа и в градината, и у дома заедно с възрастните. Порасналите ги давали за калфи: да учат занаят. А майсторите учители били все същите „възпитатели“...

6. „Новак“

Иван Богданов. „Новак“. 1893 г.

На картината на Богданов виждаме как пияният до козирката майстор обущар учи своя разплакан калфа „какво е животът“...

7. „Възпитател“

Михаил Ватутин. „Възпитател“. 1892 г.

А ето още един обущар, който на чаша водка и краставичка „възпитава“ своите калфи. Като преди това им е надърпал и ушите.

8. „Тайно от жената“

Владимир Маковский. „Тайно от жената“. 1872 г.

А имало и такива тихи води, които се страхували от жените си и пиели тайно от тях. Макар и да не издевателствали над своите семейства, те постоянно живеели в пиянски унес.

9. „Винар“

Владимир Маковский. „Винар“. 1897 г.

От времето на Екатерина II, която е привърженик на алкохолната политика: “Пияният народ се управлява по-лесно“, до 19 век пиянството се превръща в „национална традиция“ на Русия. Положението с употребата на алкохол се влошава във връзка с техническия прогрес, който позволява да се установи масово производство на сравнително евтина водка. През 1913 г. един литър водка струва 60 копейки при заплата на квалифициран работник от 30 до 50 рубли на месец.

10. „Помен за смъртта на търговеца“

Фирс Журавлев. „Помен за смъртта на търговеца“. 1876 г.

На платното виждаме сцена, когато пийнали търговци са забравили по какъв повод са се събрали и като че ли всеки миг някои от тях ще започнат да танцуват. При това на всички е ясно, че обредът помен за мъртвите е в православието религиозно и скръбно мероприятие.

11. „Протодякон пее „Многая лета“ на именния ден на търговец“

Николай Неврев. „Протодякон пее „Многая лета“ на именния ден на търговец“. 1866 г.

Какво тогава да кажем за именните дни...

12. „Освещаване на публичен дом“ (Ескиз)

Владимир Маковский. „Освещаване на публичен дом“. 1900 г.

При вида на това неканонично платно веднага ни идват на ум въпросите как домът на търпимостта може да бъде богоугодно заведение и кой може да се осмели „да освещава“ греха.

Маковский се е докоснал до горещата тема на „критическия реализъм“: „публичният дом като най-ниска точка на греховността и религията, възприемаща се от обществото като висша проява на духовността, събрани заедно във вид на общо социално падение“.

13. „Освещаване на магазин за алкохол“

Николай Орлов. „Освещаване на магазин за алкохол“. 1904 г.

Въпреки това църквата освещавала и освещава всичко: от магазини за алкохол до видеочата „Рунетки“ включително.

14. „Селско кръстно великденско шествие“

Василий Перов. „Селско кръстно великденско шествие“. 1861 г.

На платното на Перов виждаме празника Великден. Препили селяни вече не се държат на краката си, а тези, които все още могат да ходят, също са малко адекватни: дребният мужик в центъра носи иконата с главата надолу.

15. „Клисар обяснява на селяни какво представлява Страшният съд“

Василий Пукирев. „Клисар обяснява на селяни какво представлява страшния съд“. 1868 г.

В онези времена за основа на православната вяра служели заплахите и потискането на непросветените селяните.

В автобиографичната си повест „Детство“ Максим Горкий пише: „Като си спомням тези тягостни мръсотии на дивашкия руски живот, понякога се питам: струва ли си да се говори за това? И, с нова увереност, си отговарям: струва си...“

Изминал е около век и половина от времената, които са отразени върху платната на руските класици, но малко неща са се променили в обществените устои на страната, що се отнася до алкохолизма.

Единствено в по-голямата част от семействата престанаха да бият и навикват децата... прощават им се всички бели и истерии. Детето се превърна в център на семейството.

А в историята на Русия е имало и такива времена, когато хората са се отказвали доброволно от пиянството и са били организирани трезвенически бунтове.