СЛУЖБОМЕР

вторник, януари 31, 2017

Лекции по руска литература – брой 59

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1.

“АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) ) - Сюжет - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7.

8

Така завършва книгата, с тази мистична нота, която - струва ми се, е по-скоро фрагмент от дневника на Толстой, а не на неговия герой. Тя е като фонова декорация на цялата книга, тя е нейният Млечен път, тя е линията на семейния живот на Льовин и Кити. А сега да преминем към структурата от желязо и кръв, свързана с линията Вронский и Ана, която контрастира зловещо с това обсипано със звезди небе.

Вронский се появява за първи път в 14 глава на първа част у семейство Шчербацки, макар че за него се споменава и по-рано. Между другото, именно тук започва интересният мотив за "спиритизма", сеансите, медиумите, изпадащи в транс, и други модни по това време забави. Вронский решава безгрижно да участва в този моден каприз, но значително по-късно, в 22 глава на седма част, колкото и да е странно, именно заради медиумното влияние на един френски шарлатанин, който си е намерил покровители във висшето петербургско общество, Каренин решава да не даде развод на Ана. Телеграмата, която ѝ съобщава за това, идва в момента на трагичното изостряне на отношенията между нея и Вронский и я подтиква към самоубийството.

Преди да срещне Вронский, един млад чиновник от отдела на нейния съпруг ѝ се обяснява в любов и тя разказва весело за това на съпруга си; но сега, от първия поглед, който тя си разменя с Вронский по време на бала, в живота ѝ навлиза съдбоносна тайна. Тя не казва нищо на зълва си за това, че Вронский е дал пари на вдовицата на загиналия железопътен служител, с които тайно се свързва с бъдещия си любовник. След това Вронский идва у семейство Шчербацки преди бала точно тогава, когато Ана си спомня толкова живо за своя син, с когото се е разделила за няколко дена, уреждайки в Москва работите на брат си. Любовта към сина ѝ ще бъде след това постоянна преграда между нея и Вронский.

9.

В сцената с надбягванията във втора част има множество откровена символика. Първо, язвителния намек на Каренин. В беседката по време на надбягванията един високопоставен генерал с по-висок чин от Каренин или член на царското семейство, шегувайки се с него, пита: "Вие не се ли състезавате?", на което Каренн почти почтително-двусмислено отговаря: "Моето състезание е по-трудно". Отговорът е с подтекст, защото може да означава, че задълженията на длъжностното лице са по-сложни от спортния хазарт, но и намеква за сложното положение на мамения мъж, който трябва да крие това и да намери тънък компромис между брака и кариерата. Важно е да се отбележи, че Ана признава на мъжа си, че му изневерява, по време на надбягванията, където конят си счупва гръбнака.

Още по-дълбок подтекст е скрит в поведението на Вронский по време на знаменитите надбягвания. Като счупва гръбнака на Фру-Фру и разбива живота на Ана, Вронский всъщност постъпва по един и същи начин. Вие ще видите, че изразът "долната му челюст трепереше" се повтаря и в единия и в другия епизод: в сцената с падението на Ана, когато той се скланя над грешното ѝ тяло, и в сцената с реалното падане от коня, когато стои над умиращото животно. Целият тон на главата за надбягванията с трогателната ѝ кулминация ще се отрази в главите, които засягат самоубийството на Ана. Взривът от страстен гняв, гневът към прекрасния безпомощен кон с тънка шия, който той убива с едно неловко движение, като не успява да се отпусне върху седлото точно навреме, е особено поразителен, ако се сравни описанието, което срещаме у Толстой няколко страници преди това, когато Вронский се готви за надбягванията: "той беше както винаги спокоен и важен" - и изведнъж поток от проклятия, с които се нахвърля върху падналата кобила.

"...пред него лежи Фру-Фру, диша тежко и извила глава, го гледа с хубавото си око. Вронски все още не разбираше какво се е случило и дърпаше коня за поводите. Конят пак се запремята като риба, крилата на седлото му тракаха, той измъкна предните си крака, но понеже нямаше сила да повдигне задника си, веднага се преметна и пак падна на хълбока си. С обезобразено от ужас лице, бледен и с трепереща долна челюст, Вронски го ритна с тока си в корема и пак започна да дърпа поводите. Но конят не се помръдваше, а заровил муцуна в земята, само гледаше своя господар с говорещия си поглед.

- Ааа! - простена Вронски и се улови за главата. - Ааа! Какво направих аз! - извика той. - Изгубих надбягването! И вината е моя, срамна, непростима! И тоя нещастен, мил, погубен кон! Ааа! Какво направих аз!"

10.

Ана едва не умира при раждането. Няма да се разпростирам върху опита на Вронский да се самоубие след разговора с Каренин край леглото ѝ. Това е слаба сцена. Разбира се, мотивите за самоубийството са лесно обясними. Главният от тях е засегнатото самолюбие, защото мъжът на Ана се е държал по-благородно от него. Самата Ана нарича мъжа си светец. Вронский стреля в себе си по същата причина, по която оскърбеният дворянин от миналия век е викал своя оскърбител на дуел - не за да го убие, а напротив: за да стреля той в него. Гибелта от ръката на противника зачерква оскърблението. Ако Вронския умре, ще отмъсти за себе си с угризенията на съвестта на другите. Ако оживее, ще изпразни пистолета във въздуха, запазвайки живота на противника си, като по този начин го унизи. Това е скритата причина за всички дуели, макар, разбира се, да имало случаи, когато двамата дуелисти желаели да се убият взаимно.

За съжаление Каренин не би приел предизвикателството и Вронский трябва да се бие сам със себе си, да загине от собствения си изстрел. С една дума, опитът за самоубийство е за Вронский въпрос на чест, нещо като харакири, както го разбират японците. От гледна точка на общоприетия морал тук всичко е правилно.

Но главата е неубедителна от художествена гледна точка, от гледна точка на структурата на романа. Това незначително събитие се вбива в темата за съня-смърт, която преминава през цялата книга, и нарушава красотата и дълбочината на самоубийството на Ана. Ако не се лъжа, в главата за последното пътуване на героинята в паметта ѝ нито един път не изплува опитът на Вронский да се самоубие. Странно ли е това? Ана би трябвало да си спомни за този опит, когато замисля своя собствен съдбоносен план. Художникът Толстой обаче разбирал, че темата за самоубийството на Вронский звучи в друга гама, че има друг нюанс и тон, че е решена по друг начин, в друг стил и художествено не е свързана с предсмъртните мисли на Ана.

(Следва)

БЕЛЕЖКА: Поради това, че цитатите (в курсив) са по превода на Георги Жечев, има разминавания в начина, по който са изписани някои имена на героите. Това създава несъответствия, но не мога да преведа например Лёвин (произнася се Льовин) като Левин, а от друга страна не мога да поправям чуждия превод. (Павел Николов)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

понеделник, януари 30, 2017

Младотурската политика спрямо българите в Македония през изтеклата 1910 г. - 6

Любомир Милетич от Щип, Вардарска Македония - "Младотурската политика спрямо българите в Македония през изтеклата 1910 г.", публикувано във в-к "Дебърски глас", год. II, бр. 31-42, София, 1911 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ПЪРВА, ВТОРА, ТРЕТА, ЧЕТВЪРТА, ПЕТА

Ислямът, ядката на който е кодифицирана в Корана - в шериата, изключва политическо равенство и поради това е некултурна религия; тя не може да се съгласи с едно конституционно управление, което тъкмо се гради върху политическо равенство на хората. Ала от друга страна ислямът, доколкото не се налага пряко чрез брутални средства, допуска съществуването и на други вери, ако и да се отнася към тях презрително; но тъкмо затова той е толерантен към националната идея на друговерците. Под тази закрила на ислямизма можа да оцелее българската народност в Турция и дори културно да се издигне над турската!

А "отоманското" единство на младотурците още по-малко се съгласява с конституционализма, понеже сочи да унищожава националностите и затова младотурският режим е антикултурен режим, осъден на гибел, каквито и опити да се направят, за да се спаси. Един от най-новите опити е да се спре културният развой на нетурските народи, докато турският народ се просвети, та да ги застигне!

Турската народна маса не може да разбере тоя нов за нея "отоманизъм" и затова, когато младотурците се видят опрени о стената пред своя ислямски надъхан народ, декларират, че шериатът остава и занапред основа на турската държава, че тя си запазва и занапред и в бъдеше своя ислямски характер. Така на 31 март 1909 год., когато цариградската тълпа викаше "Да живее шериатът", Джавид бей, финансовият министър, хитро ѝ отговаря: "Тая държава е ислямска".

Младотурците, още бидейки в опозиция, когато не се обръщаше голямо внимание на техните декларации по тия въпроси, се изказаха поклонници на държавния национализъм. Веднага след Ревалската среща младотурците бяха издали меморандум, в който се казва:

"В Македония няма нито мюсюлмани, нито християни, там са само отомани, с едни и същи стремежи и още с едни и същи другари и с едни и същи врагове. Македония няма така, както няма македонци, а има три вилаета, които съставляват неразделна част от отоманската империя и които разделят съдбата на останалите 27 вилаета. Туй, що се нарича "македонски въпрос", то е само част от общия отомански въпрос. Причината на всички злини е деспотизмът на съществуващия режим".

По-нататък се казва, че македонският въпрос го създавали България, Сърбия и Гърция, и свършва:

"Оставете ни сами да се сговорим помежду си, да уредим всички трудности и разногласия, създадени от иностранците и, съгласени с другите вилаети, да смъкнем позорния деспотизъм".

Това го декларираха младотурци и без съмнение те дълбоко са вярвали тогаз, че стига само да премахнат слабия, според тях, Хамидов деспотичен режим, неспособен да се справи с "трудностите, създадени от иностранците", и те ще могат, с новата си програма на ръка, сиреч въз основа на новия "всеотомански режим" да отстранят не само международното вмешателство, толкова неприятно на всеки турчин, но и причините му, а именно: ще отрекат съществуването на националностите в империята си и с това ще направят да изчезне сам по себе си и македонският въпрос, понеже според тяхната идеология той не съществува. На възпитаните в германски империалистичен дух турски офицери се е виждала всяка пречка от този род лесно отстранима - със силата на държавната власт. Те са знаели, че ще има големи "трудности", но те тъкмо затова са били убедени, че само една милитаристична безпощадна "отоманска" политика ще може да ги отстрани.

Без съмнение и идеята за насилствено разредяване на българския елемент с турски колонисти е влизала в тоя план. Понеже предвид на всичко туй е можело да се очаква и сериозно съпротивление от страна на българското население, в плана ще е било, щото при пръв удобен случай да се пристъпи и към обезоръжаването му на всяка цена, необходимо и поради едно евентуално стълкновение с България, която е създала, според тях, "македонския въпрос".

Щом с такива възгледи младотурците са дошли на власт, време е да престанем вече да тълкуваме техните резки отклонения от конституционната законност чрез някакви грешки и предизвикателства от наша страна, било в Македония, било тук, защото е ясно, че младотурците по казаните причини не са имали намерение да прилагат принципа на политическо равенство през последните 21/2 години, независимо вече от туй, че те инак бяха дошли в конфликт с турската фанатизирана маса, за която шериатът си остава основен държавен закон. Събитията напълно оправдават казаното. Преди всичко България не направи - искала не искала, това сега не важи - нещо решително, за да попречи сериозно на младотурците, а ги остави досега спокойни, даже им плати една голяма сума, за да си оправят финансите. Когато Турция беше най-слаба, България не я нападна, а без съмнение една решителна атака от страна на България щеше и в най-лош за нас случай да има резултат, че щеше да се осуети господството на младотурците в Цариград. С една дума, не могат се намери докази, за да се оправдае с вънкашни причини отклонението на младотурците от конституционализма. Напротив, младотурците имат много основание да бъдат от своя гледна точка благодарни на България, че тъй миролюбиво се държа.

Самото българско население в Македония и Одринско със своето миролюбие, с необикновеното доверие, що показа към прокламираната турска конституция, изненада и нас, и Европа, па и самите турци. Тези можеха да обвинят македонските българи само в прекалена привързаност към конституционализма, който турците тъй тържествено прокламираха. Младотурският преврат биде най-решително подкрепен тъкмо от българите и те дадоха веднага доказателства, че са решени и в бъдеще да го крепят: основаха си навсякъде конституционни клубове. Но тъкмо това не можеше да бъде приятно на младотурците, защото то отиваше в разрез с плановете им: та нали те ще изкореняват расовия национализъм и ще насаждат отоманизъм! Затова е трябвало, щото тъкмо конституционните клубове да се разтурят. Младотурците направиха опит да се образува вместо тях отоманска българска партия, нещо като клон от младотурската, без националистична боя. Ала и тоя проект, макар и подкрепен от един български депутат, удари о камък - възпротивиха му се всички, дори и серското крило, начело със Сандански. Не са знаели младотурците, че националната идея е така дълбоко заседнала в душата на всички българи и че тя така яко е свързана с всички техни културни и политически стремежи, че никакви политически партийни течения, които могат временно да делят българските дейци в Македония, не могат послужи за оръдия да се унищожава собствената им народност! И серското крило наравно с битолското се обяви и против мухаджирската политика, и против посегателствата върху черковно-училищните привилегии. Неопитните в политическия живот на народите младотурски юнкери видяха, че "трудностите" не тъй лесно се отстраняват, че Хамидовият режим не е бил толкова непатриотичен и податлив към чужденците, както те в своята военна самонадеяност си мислили. Безчовечният младотурски "закон" за четите не даде добри резултати; масовото изселване на цели български села, като наказание, подигна цяла буря и младотурците рискуваха прерано да минат в очите на света за варвари, та се принудиха да поспрат прилагането му. Очевидно беше, че им се открива перспектива на непредвидени "трудности" и борби, а при това упоритото българско население имаше тук-там и оръжие. Инди, трябвало е преди всичко да се обезоръжи населението.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Отделните части на документа заедно можете да видите ТУК.

2. Документа в PDF формат можете да видитеТУК.

3. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

4. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

5. ЗА АВТОРА: Роденият в град Щип акад. проф. д-р Любомир Георгиев Милетич (1863-1937, София) е един от най-видните български учени и интелектуалци от края на 19 век и първата половина на 20 век, работил в сферата на езикознанието (и особено диалектологията), етнографията и историята. Сред най-изявените деятели и учредител на създадения в София Македонския научен институт. В негова чест е кръстен нос Милетич в Антарктида.

неделя, януари 29, 2017

Нобелови лауреати – 1939 година

Ърнест Орландо Лорънс (Ernest Orlando Lawrence)

8 август 1901 г. – 27 август 1958 г.

Нобелова награда за физика, 1939 г.

(За изобретяването и създаването на циклотрона, за постигнатите с неговата помощ резултати и особено за получаването на изкуствени радиоактивни елементи.)

Американският физик Ърнест Орландо Лорънс е роден в Кантон, щат Южна Дакота. Той е най-големият син на Карл Густавус и Гунда (Якобсон) Лорънс. Родителите на Лорънс са емигранти в Съединените щати от Норвегия. Баща му е суперинтендант (управител) на местните училища, а след това на образованието в щата и президент на няколко учителски колежа, а майка му също работи в системата на образованието. Лорънс учи първоначално в Кантон и Пиър. В свободното време той и неговия приятел и съсед Мерл Тюв, който също става известен физик, мечтаят да създадат своя собствена система за безжична телеграфия.

Когато един от братовчедите му умира от левкемия, Лорънс решава да стане лекар. Като получава стипендия, той постъпва през 1918 г. в колежа "Св. Олаф" в Нортфилд, щата Минесота, но след една година се премества в университета на Южна Дакота. Там професорът по електротехника Луис Е. Ейкели го привлича към задълбочени занимания по физика. Когато получава през 1922 г. отлична диплома на бакалавър, Лорънс започва да следва аспирантура в университета на щата Минесота при У. Суан. По време на аспирантурата той се занимава с експериментално изследване на електрическата индукция и през 1923 г. получава научна магистърска степен.

След една година Лорънс заедно с учителя си Суан се премества в Чикагския университет. Там интересът му към физиката нараства още повече, след като се среща с Нилс Бор, Артър Комптън, Албърт Майкелсън, Х. А. Уилсън и други известни физици. Една година след преместването, през 1924 г., Лорънс получава в Йейлския университет докторска степен. Неговата дисертация за фотографския ефект в парите на калия е първата от знаменитите му разработки в тази област на физиката. През следващите две години той работи в Йейл като стипендиант на Националния съвет за научни изследвания и през 1927 г. е назначен за асистент професор по физика. Но през 1938 г. Лорънс напуска Йейлския университет и става адюнкт професор в Калифорнийския университет в Бъркли.

В Калифорния Лорънс отначало продължава започнатите изследвания в области като фотоелектричеството и измерването на много кратки промеждутъци от време. Към другите му достижения по това време се отнася и експерименталната демонстрация на принципа за неопределеността на Вернер Хайзенберг. Този принцип предсказва, че измерването на енергията, например на фотон светлина (фотонът е порция, или частица, електромагнитна енергия), става толкова по-неопределено, колкото е по-малко времето за измерване. Понеже енергията на фотона е пропорционална на честотата на светлината, неопределеността на енергията се свежда до неопределеност на честотата. Линията в оптичния спектър е в действителност тясна (което ще рече - ясна, добре определена) ивица светлинна честота. Като включват и много бързо изключват светлината по време на измерването на спектралните линии, Лорънс и неговият колега показват, че линията се разширява. Светлинният източник не се променя изобщо, макар че честотата му става по-малко определена, което следва от принципа за неопределеността на Хайзенберг.

След това Лорънс се обръща към ядрената физика, която по това време се развива много бързо. През 1919 г. Ърнест Ръдърфорд разцепва атомното ядро, като го бомбардира с алфа-частици, изпускани от радия. Ръдърфорд открива, че сред частиците, появили се след сблъсъка, се срещат атоми с по-малко атомно тегло от изходното. Някои от тези частици са изотопи на известни елементи, иначе казано - имат същите химически свойства, същия ядрен заряд, но са с друго тегло.

Методите на Ръдърфорд имат сериозни недостатъци: радият е рядък елемент, алфа-частиците излитат от източника във всички посоки, броят на наблюдаваните сблъсъци е извънредно малък, а цялата процедура на наблюденията е много трудна. Ядрената физика изпитва остра нужда от обилен източник на контролирани частици с висока енергия. Както бомбардиращите частици, така и ядрата мишени са положително заредени (електроните играят доста незначителна роля при сблъсъците), а бомбардиращите частици трябва да притежават достатъчно голяма енергия, за да преодолеят не само електрическото отблъскване, но и енергията на връзката, която осигурява целостта на ядрото. Джон Кокрофт и Ърнест Уолтън построяват линейни ускорители на частици, работещи при много високи напрежения. В тези устройства положително заредените частици се ускоряват по права линия по посока на привличащ ги отрицателен електрод и придобиват енергия, пропорционална на приложеното напрежение.

Линейните ускорители не се харесват на Лорънс, защото от време на време изолацията им се пробива и следва високоволтов разряд, наподобяващ мълния.През 1929 г. той вижда статия на немски език от инженера с норвежки произход Ролф Видерее, в която се разглежда схемата на ускорителя на частици, предложена преди това от шведския физик Густав А. Изинг. Макар че Лорънс не владее добре немски език, за да разбере детайлно нещата, основната идея му става ясна от илюстрациите към статията: частиците могат да се ускоряват, като се повишава енергията им постепенно. Лорънс разбира, че праволинейният път може да бъде извит в окръжност. Като прави необходимите изчисления, той с няколко сътрудници пристъпва към проектиране и построяване на първия циклотрон. Именно с неговото създаване се свързва обикновено името на Лорънс.

Основната идея на Лорънс се състои в това, че заредените частици се движат в еднородно магнитно поле по окръжност. Това става така, защото движещият заряд е електрически ток, който, както и токът в намотките на електромагнитите, създава магнитно поле. Подобно на два магнита, приближени плътно един до друг, частицата и външният магнит си въздействат с определена сила, но може да се движи само частицата (в случая с двата приближени магнита това съответства на положение, когато единият магнит е закрепен неподвижно, а другият може да се движи). Посоката на силите винаги образува прави ъгли с посоката на магнитното поле и посоката на движещите се частици. Тъй като посоката на движещите се частици се променя непрекъснато, частицата се движи по окръжност. Важна особеност на движението на частицата е това, че тя винаги описва пълна окръжност за едно и също време независимо от скоростта (кинетичната енергия) ѝ. Но диаметърът на окръжността е толкова по-голям, колкото е по-голяма скоростта на частицата. Именно тези особености на движението на частицата използва Лорънс при проектирането на своя циклотрон.

Сърцето на циклотрона е огромен кръгъл кух диск, разделен по диаметъра на две половини, наподобяващи по форма латинската буква D (тези половини се наричат дуанти). Дискът се намира между плоските полюси на голям магнит. Между дуантите е включен електрогенератор, който създава променливо напрежение в междинното им пространство. Когато заредената частица, например протон, попадне в това междинно пространство, тя се привлича от този дуант, който в момента има отрицателно напрежение, и набира скорост. Като попадне вътре в дуанта, частицата описва половин окръжност и излиза от него в точката, диаметрално противоположна на входа. Честотата на генератора е настроена така, че по това време знакът на напрежението се променя и протонът се устремява към другия дуант, който вече е станал отрицателен, привлича се от него и се ускорява от напрежението, приложено към междинното пространство. Във втория дуант протонът попада с по-голяма скорост и затова се движи в него по дъга на окръжност с по-голям радиус от преди.

Схемата на циклотрона, предложена от Ърнест Лорънс за получаване на патент.

Към момента на излизането на протона от дуанта напрежението отново сменя своя знак, протонът се ускорява отново и като влиза в първия дуант с по-голяма скорост, се движи вътре в него по дъга на окръжност с още по-голям радиус. Така той е "подтикван" всеки път, когато преминава през пространството между дуантите и се движи с все по-нарастваща скорост по дъга на окръжност с все по-голям радиус, докато достигне периметрите на диска. Тогава протонът излита от циклотрона и се насочва към избрана предварително мишена. Дисковете с голям диаметър позволяват да се ускоряват частици до голяма скорост, но са необходими по-големи и съответно по-скъпи магнити. Дуантите трябва да са направени от немагнитен материал, който не екранира магнитното поле, а за да не губят частиците енергията си при сблъскването с газови молекули, в камерата трябва да има абсолютен вакуум.

След първия, доста несъвършен циклотрон, построен през 1930 г., Лорънс и неговите колеги от Бъркли създават бързо един след друг все по-големи модели. Като използва 80-тонен магнит, предоставен му от Федералната телеграфна компания, Лорънс ускорява частици до рекордни енергии. Циклотроните се оказват идеални експериментални прибори. За разлика от частиците, излъчвани от ядрата при радиоактивно разпадане, снопът частици, изведен от циклотрона, е с едно направление, енергията на частиците може да се регулира, а интензивността на потока е несравнимо по-голяма от тази на който и да е радиоактивен източник.

Високите енергии, постигнати от Лорънс и неговите сътрудници, откриват пред физиците обширно ново поле за изследвания. Бомбардировката на атомите на много елементи разцепва ядрата им на фрагменти, които се оказват изотопи, често радиоактивни. Понякога ускорените частици "прилепват" към ядрата, които служат за мишени, или предизвикват ядрени реакции, сред чиито продукти се срещат нови елементи, които не съществуват на Земята в естествени условия. Получените резултати показват, че ако частиците могат да се ускорят до достатъчно големи енергии, с помощта на циклотрона могат да се осъществи почти всяка ядрена реакция. Циклотронът се използва и за измерване на енергетичните връзки на много ядра и (чрез сравняване на различните маси до и след ядрените реакции) за проверка на съотношението на Алберт Айнщайн между маса и енергия.

Циклотронът се позволява и за създаването на радиоактивни изотопи за медицински цели. Над биомедицинското използване на ядрената физика Лорънс работи с по-малкия си брат Джон, който е лекар и директор на Биофизическата лаборатория в Бъркли. Джон Лорънс използва успешно изотопите за лечение на ракови заболявания, включително и на майка си. След лечението тя продължава да живее още двадесет години.

След 1940 г. Лорънс участва в създаването на радиационната лаборатория към Масачузетския технологичен институт. По негово настояване много от бившите му ученици стават негови сътрудници. Целта на лабораторията е да усъвършенства радарната техника, създадена за първи път в Англия по време на Втората световна война за електронно откриване на противниковите самолети. През 1941 г. Лорънс набира щат за лабораторията по подводна акустика в Сан Диего, която се занимава с разработка на системи за борба с немските подводници, причакващи конвоите с военни товари, изпращани от Съединените щати за Великобритания. След това, като запазва неформални връзки с лабораториите, той се заема в Бъркли с преобразуването на 37-дюймовия циклотрон в масспектрометър за разделяне на разцепения уран-235 и обикновения уран-238. В масспектрометъра, както и в циклотрона, се използва комбинация от електрическо и магнитно поле, но не за ускоряване на частици, а за пространственото им разпределение - насочването им по различни траектории в зависимост от масите и електрическите заряди. Тъй като масите на изотопите са различни, изотопите се движат по близки, макар и несъвпадащи траектории, поради което могат да бъдат разделени, макар че начинът на разделението им не е много ефективен.

Успехът, постигнат от Лорънс, се оказва достатъчно внушителен, за да може работата за разделяне на изотопите да бъде поръчана на неговата лаборатория. В Окридж, щата Тенеси, в рамките на Манхатънския проект (секретен план за създаване на американска атомна бомба) са построени стотици масспектрометри по образ и подобие на циклотрона в Бъркли със 184-дюймов магнит. Почти целият уран в бомбата, хвърлена над Хирошима през 1945 година, е получен от Лорънс и неговите сътрудници в Бъркли. По-късно окриджсикя завод за разделяне на изотопите с помощта на масспектрометри е закрит, защото газодифузионният метод се оказва по-ефективен.

В края на войната Лорънс и неговите сътрудници се връщат към фундаменталните си изследвания. Наистина, Лорънс продължава да участва в създаването на ядрено оръжие. Отделени са му фондове за построяване в Ливърмор (близо до Бъркли) на втора научно-изследователска лаборатория за нуждите на военната промишленост. Тя е независима от Лосаламоската лаборатория, създадена в рамките на Манхатънския проект. Получило по-нататък името Ливърморска лаборатория на Лорънс, това научно-изследователско учреждение става главен център, в който се работи за създаването на водородна бомба.

В Бъркли Лорънс ръководи строителството на ускорители, способни да ускоряват частиците да много високи енергии (няколко милиарда електронволта). В един от тези ускорители, наречени беватрони, Емилио Сегре и други изследователи на свойствата на мезоните (елементарни частици с маси, намиращи се между масите на електрона и протона) откриват антипротона (двойник на протона с отрицателен заряд).

Лорънс е поканен от президента Дуайт Д. Айзенхауер за консултант на правителството за проучване на възможностите да се определят нарушенията на съглашението за забрана на изпитанията на ядрено оръжие, което се разглежда на Женевската конференция през 1958 г. След връщането си у дома Лорънс е опериран заради активирала се язва и умира в болницата в Пало Алто, щат Калифорния.

През 1932 г. Лорънс се жени за Мери Кимбърли Блумър, дъщеря на декана на медицинското училище към Йейлския университет. Семейството има шест деца.

Покрай многобройните си занимания с ядрена физика Лорънс изобретява оригинална конструкция на телевизионна тръба - хроматрон на Лорънс, който се произвежда в промишлени мащаби в Япония и Съединените щати. Лорънс дълго се задържа на работа и в делнични, и в почивни дни. Освен това обича да се занимава с гребане, да играе тенис, да кара кънки и да слуша музика. "Важни съставни елементи на неговия успех - смята Луис У. Алварес - бяха природната му съобразителност и непоклатимостта на научните му съждения, огромния запас от жизнени сили, преизпълнената с ентусиазъм нестандартна личност и доминиращото над всичко усещане за пълнота".

Сред многобройните награди и почести, с които е удостоен Лорънс, е медалът Елиът Кресон на Франклиновия институт (1937 г.), медалът Хюз на Лондонското кралско дружество (1940 г.) и медалът Холи на Американското дружество на инженерите механици (1942 г.). Той е почетен доктор на университетите в Южна Дакота, Пенсилвания, Британска Колумбия, Южна Калифорния и Глазгоу, а също така на университетите Йейл, Харвард, Рутгерс и Макгил. Лорънс е избран за член на Националната академия на науките на САЩ, на Американското философско дружество и на Японското физическо дружество, а също така е почетен член на много други чуждестранни научни дружества.

Източник: http://n-t.ru/nl/fz/lawrence.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

събота, януари 28, 2017

Лекции по руска литература – брой 58

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1.

“АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) ) - Сюжет - 1, 2, 3, 4, 5, 6.

7

Къпането на детето: С едната си ръка тя (Кити) поддържаше под главата пълничкото дете, което плуваше по гръб и свиваше крачката си, а с другата го търкаше с гъбата, като изопваше равномерно мускула си.

- Ела, погледни, погледни! — каза тя, когато мъжът й пристъпи до нея. — Агафия Михайловна е права. То познава вече.

Въпросът беше, че от днес Митя очевидно несъмнено познава вече близките си.

Щом Левин пристъпи до ваната, веднага направиха опит и опитът бе напълно сполучлив. Нарочно извикаха готвачката и тя се наведе над детето. То се намръщи и заклати отрицателно глава. Но когато се наведе Кити, то светна в усмивка, опря ръчички в гъбата и запръхка с устни, като нададе такъв доволен и странен звук, че не само Кити и бавачката, но и Левин изпадна в неочакван възторг.

Извадиха на ръка детето от ваната, изплакнаха го с вода, обвиха го с чаршаф, избърсаха го и след пронизващия му писък го подадоха на майка му.

- Колко се радвам, че го обикваш вече! — каза Кити на мъжа си, след като спокойно седна на обикновеното си място с детето на гърди. — Много се радвам. Защото бе започнало да ми става мъчно. Ти казваше, че не чувствуваш нищо към него.

- Не, нима съм казвал, че не чувствувам нищо? Казвах само, че съм се разочаровал.

- Как, от него ли си се разочаровал?

- Не от него, а от чувството си; очаквах повече. Очаквах, че като сюрприз у мене ще се развие едно ново приятно чувство. И изведнъж вместо това — погнуса, жалост…

Тя го слушаше внимателно през детето, като слагаше на тънките си пръсти пръстените, които сваляше, когато къпеше Митя. (Толстой винаги придава точно жеста.)

"Когато излезе от детската стая и остана сам, Левин веднага си спомни пак оная мисъл, в която имаше нещо неясно. Вместо да отиде в гостната, отдето се чуваха гласове, той спря на терасата, облакъти се на перилата и се загледа в небето. Беше се вече съвсем стъмнило и на юг, накъдето той гледаше, нямаше облаци. Облаците бяха на отсрещната страна. Оттам припламваше мълния и се чуваше далечен гръм. Левин се ослушваше в равномерно падащите от липите в градината капки и наблюдаваше познатия му триъгълник от звезди и минаващия по средата му Млечен път с неговите разклонения. (Прелестен и пророчески образ, характеризиращ се с особено обаяние.) При всяко пламване на мълнията не само Млечният път, но и ярките звезди изчезваха, но щом угаснеше мълнията, те отново се появяваха на същите си места, сякаш хвърляни от някаква умела ръка. (Разбираемо ли е това сравнение?)

„Е, какво ме смущава?“ — каза си Левин. <...> - Питам за отношението, което имат към Божеството всички различни вярвания за цялото човечество. <...> Какво правя аз? ("Наистина, какво? - мърмори умният читател.) Лично на мене, на моето сърце, е открито несъмнено едно знание, което не може да се постигне с разума, а пък аз упорито искам да изразя това знание с разума и с думи. <...> А въпроса за другите вярвания и за отношението им към божеството аз нямам право и възможност да реша.“

- А, не си ли отишъл още? - изведнъж се чу гласът на Кити, която по същия път отиваше към гостната. - Какво има, да не би да си разстроен нещо? - каза тя, като се взираше внимателно в лицето му при светлината на звездите.

Но тя пак не би видяла добре лицето му, ако мълнията, която затули звездите, не бе го осветила отново. При светлината на мълнията тя видя цялото му лице и като разбра, че е спокоен и радостен, усмихна му се. (И отново този чисто практически похват - точен детайл. Той помага да се разбере същността на нещата.) „Тя разбира — мислеше си той, — знае за какво мисля. Да й кажа ли, или не? Да, ще й кажа.“ Но в същия миг, когато искаше да заприказва, обади се тя.

- Виж какво, Костя! Услужи ми - каза тя, - иди в ъгловата стая и виж как са настанили Сергей Иванович (неговия доведен брат). Мене ми е неудобно. Дали са му поставили новия умивалник?

- Добре, ще отида непременно - каза Левин, изправи се и я целуна.

„Не, не трябва да й казвам — помисли си той, когато тя мина пред него. — Това е тайна, нужна само на мене, важна и неизразима с думи.

Това ново чувство не ме промени, не ме ощастливи, не ме освети изведнъж, както мечтаех — също както чувството ми към сина. Нямаше и никакъв сюрприз. А вярата — аз не зная вяра ли е, какво е, но това чувство също така незабелязано влезе чрез страданията и твърдо заседна в душата ми.

Също така ще се сърдя на кочияша Иван, също така ще споря, ще изказвам не на място мислите си, също така ще има стена между светая светих на душата ми и другите, дори и жена ми, също така ще я обвинявам за страха си и ще се разкайвам за това, също така няма да разбирам с разума си защо се моля и пак ще се моля — но сега моят живот, целият ми живот, всяка минута от него, независимо от всичко, което може да се случи с мене — не само не е безсмислен, какъвто бе по-рано, но има несъмнения смисъл на доброто, който съм властен да вложа в него!“

(Следва)

БЕЛЕЖКА: Поради това, че цитатите (в курсив) са по превода на Георги Жечев, има разминавания в начина, по който са изписани някои имена на героите. Това създава несъответствия, но не мога да преведа например Лёвин (произнася се Льовин) като Левин, а от друга страна не мога да поправям чуждия превод. (Павел Николов)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

петък, януари 27, 2017

Кой ще спаси Русия – Тръмп или Ванга?

Автор: Олег-Сандро Панфилов

Превод от руски: Павел Николов

Информационната атмосфера в Русия прилича на буреносно небе – по отблясъците зад хоризонта, по грохота от сблъска на въздушните потоци и сиянието на ослепителните мълнии, чийто живот е 2-3 секунди, а после – тишина и дъжд. След всичките информационни войни през последното десетилетие в Русия отново започнаха да прибягват към мистериозни плънки – както във външната, така и във вътрешната политика. Във външната политика всичко беше предсказуемо – на американските избори победи Доналд Тръмп и как ще се отнесе той към Русия и лично към Путин в Кремъл, разбира се, предполагаха, но все пак се опитваха да отложат катастрофата.

Във вътрешната политика по отношение на тези обстоятелства ситуацията се оформя още по-печално – успехи в икономиката няма и не се предвиждат, социалното напрежение расте, да се регулира вечно надутият рейтинг на Путин става опасно. И ето че идеолозите раждат два мита – Тръмп ще обикне Русия и лично Путин, а ясновидката Ванга е предсказала щастлив живот за руснаците и неприятности за всички останали, на първо място – за враговете.

Вангелия Пандева Гущерова, баба Ванга, умира на 11 август 1996 година, като успява да се прослави в многочислените публикации на настървените за сензации български журналисти. Не я оставя без внимание и съветската преса, а в руските средства за масова информация тя е популярна и до ден днешен. Българската баба е знаменита с това, че уж предсказва и уж лекува хората от много болести, но така и не успява да направи нищо, за да излекува своя съпруг Димитър от алкохолизъм, а себе си – от рак на гърдата.

Към баба Ванга се отнасят благосклонно комунистите, а главен неин защитник и покровител е Людмила Живкова, дъщеря на диктатора на България от 1954 до 1989 година. От 1967 година „ясновидката“ се води за държавен служител с 200 лева заплата, а посещението при нея струва за гражданите на социалистическите страни 10 лева, за гражданите на „западните“ страни – 50 долара. Академик Евгений Александров пише, че „Ванга е отлично разгърнат държавен бизнес, благодарение на което един затънтен край се превръща в място за поклонничество на хора от целия свят“.

Комунистите са изобщо странни хора – те говореха убедено от трибуните за „светлото бъдеще“, размахвайки ръце и владеейки изкусно риториката, а след това утихваха и прибягваха до услугите на „ясновидки“. В България такава беше Ванга, в СССР – Джуна Давиташвили, за дейността на двете и до днес се спори много, но никакво реално обяснение освен обвиненията в шарлатанство няма. Ванга предсказала световна война през 2010 година, а през 2016-та Европа щяла да се обезлюди. Всичко това, разбира се, било адресирано към предишните поколения, но предсказанията се проверяват лесно, когато изтече определеният срок.

Прогнозите на Ванга упорито не се сбъдваха, но в руската пропаганда тя се появи отново като част от информационната война. Ванга почина преди повече от 20 години, а пропагандата не мирясва – днес с разпространението на безсмислици от името на сляпата старица са заети руските федерални канали, в интернет буквално се вихри вакханалия. За по-убедително се сочат и „пророчествата“ на още една баба - Матрона Московская, по рождение Никонова. От окултизъм страдаха комунистическите дейци, които търсеха помощта на Евгения Саркисова, повече известна като Джуна Давиташвили, митът за която като „целителка“, благодарение на спецслужбите, се разнесе по целия свят. Самата Джуна се кипреше с генералска униформа, а осем години преди смъртта си се провъзгласи за асирийска царица.

Престарелите комунистически вождове виждаха в окултизма, ясновидките и екстрасенсите спасение за препускащите си души: изглежда те самите разбираха, че марксизмът-ленинизмът е нещо временно, а желанието им да бъдат безсмъртни или поне дълго да оглавяват Политбюро на ЦК на КПСС са неосъществими. Но вярваха в приказките – самите те бяха разказвачи на приказки, а да повярват на други аферисти беше тежко изпитание. Днешният Кремъл също има голям проблем с убеждението на населението, а Ванга е проверен герой от всички приказки през последните десетилетия.

Никой даже не прави опит да си помисли дали би посмяла необразованата баба при жестокия контрол на комунистическата власт и на Комитета за държавна сигурност на България, аналог на съветския КГБ, да предскаже нещо, което противоречи на официалната версия за развитието на света. От съвременните „ясновидки“ казахстанската Вера Лион предсказа наскоро, че „РФ ще подобри отношенията си със САЩ и Доналд Тръмп, а също така и с Китай. А пък между Съединените щати и Поднебесната ще има малък сблъсък. А пък НАТО и Европейският съюз ще започнат да губят своите партньори“. Официалното име на „прорицателката“ е Висич Вера Виталевна, тя живее в Караганда, също уж „лекува“, а едновременно с това предсказва: „Путин ще се ожени през 2017 година за блондинка“, което трябва да внуши на руснаците още по-голяма вяра във вожда.

Идеологически правилното предсказание на Вера Лион повтаря в основни линии тайнствените мантри на отдавна починалата Ванга, но от гледна точка на пропагандата то е напълно печелившо – „Тръмп и Путин ще направят много за света, на нас това ни е ясно“. Строго погледнато, споменаването на Тръмп и САЩ във всички предсказания трябва да нивелира информацията веднага след изборите, когато новият президент на САЩ не тръгна изведнъж да търси среща с Путин, да угодничи пред него, да иска прошка за въведените от предшественика му санкции, а напротив, започна да назначава на ключови постове явни русофоби, вече направили няколко резки заявления.

Руската пропаганда отдавна не е попадала в толкова сложна ситуация: няколко месеца преди изборите само някой ленив депутат от Дължаната дума не рисуваше дъгоцветни картини на бъдещите руско-американски отношения. Всички очакваха да бъдат отменени санкциите, прегръдки на Тръмп и Путин, съвместни военни паради и най-вече – отказ на Вашингтон да подкрепя Киев. Между другото, всички гадателки „предсказваха“ това. Информационната вакханалия продължаваше и руснаците вече започнаха да говорят сериозно, че по-добър приятел на Русия не може да се намери, оставаше само да бъдат наречени улици и площади на името на Тръмп, а на Зураб Церетели да се поръча 150-метров монумент на 45-тия президент на САЩ и да се постави в центъра на Петропавловската крепост.

И ето че всичко рухна. Гадателките – живи и починали – продължават все още да приспиват с помощта на пропагандата разстроеното народонаселение, но на руските ток шоу програми цари униние. Засега малцина се осмеляват да върнат руснаците при горчивата истина – никой няма да помага на Русия, докато Путин убива украинци и сирийци. Като цяло претенциите към Путин са много повече – и войната в Грузия, и убийствата в Чечня, подкрепата на сепаратизма в Приднестровието, Абхазия, Южна Осетия и Карабах. А засега опроверженията се сипят едно след друго - Дмитрий Песков е принуден да се оправдава и да мънка нещо за „несъстоял се телефонен разговор“, измислен от същия Песков преди инаугурацията.

Миналия понеделник съветникът на президента Тръмп по националната сигурност Майкл Флин разговаря с руския посланик в САЩ Сергей Кисляк: „Имаше един телефонен разговор по четири теми. Първо, за катастрофата на самолета. Втора тема – поздравления за Рождество и Нова година, трета – за преговорите, свързани със Сирия, а четвъртата беше за това след инаугурацията да се уговори телефонен разговор между президента Путин и президента Тръмп“. Което означава, че новоизбраният президент на САЩ не бърза да общува с Путин, най-вероятно предполагайки, че са по-важни други дела. Ако това е така, никакво отслабване на санкциите Кремъл не трябва да очаква, освен това Сенатът на САЩ предпирема всички мерки идеята за отмяна на санкциите да не се разглежда изобщо.

Не се знае още колко руската пропаганда ще храни населението с приказки на покойната баба Ванга или на Вера Лион от Караганда, но първото, с което ще се сблъскат Доналд Тръмп и неговата администрация, са постоянните лъжи от страна на Кремъл. Ще лъжат непрекъснато, ще лъжат по всеки повод. Пентагонът вече беше принуден да нарече „глупост“ и „пропаганда“ съобщението на Министерството на отбраната на РФ, че „на 22 януари командването на авиогрупата на ВКС на Русия в авиобазата в Хмейни е получило от американска страна „по пряка линия“ през щаба на международната коалиция координати на цели на ИДИЛ в района на населения пункт Ел Баб, провинция Алепо“. Може да се предположи, че съобщението на Министерството на отбраната на РФ е предназначено за вътрешна пропаганда, с цел да се убеди населението на Русия, че това е най-сетне първият пример за новото руско-американско сътрудничество.

В това, че Кремъл ще продължава да лъже, няма никакво съмнение, той не може иначе. Доналд Тръмп е бизнесмен, човек, който поради предишната си длъжност не би трябвало да понася лъжците, а още повече тогава, когато не става дума за бизнес сделка, а за отношенията между две големи страни. Но въпросът всъщност не е в това колко ще търпи Тръмп, въпросът е доколко на руснаците няма да им омръзне да слушат приказки от баба Ванга.

четвъртък, януари 26, 2017

Лекции по руска литература – брой 57

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1.

“АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) ) - Сюжет - 1, 2, 3, 4, 5.

6

"Левин вървеше с големи крачки по шосето, като се вслушваше не толкова в мислите си (той не можеше още да ги разбере), колкото в душевното си състояние, каквото никога по-рано не бе изпитвал. (Селянинът, с който е разговарял, му е казал, че един мужик живее заради корема си и че не трябва да се живее заради корема, а трябва да се живее в името на истината, Бога и душата.) <...> "Нима намерих вече разрешението на всичко, нима се свършиха страданията ми?" — мислеше Левин, като крачеше по прашния път. <...> Той се задъхваше от вълнение и понеже нямаше сили да върви по-нататък, отби се от пътя в гората и седна на неокосената трева в сянката на една трепетлика. Свали шапката от потната си глава и легна, облакътен, сред сочната, изпъстрена с репей горска трева.

„Да, трябва да се опомня и да обмисля - мислеше той, като гледаше втренчено неотъпканата трева пред себе си и следеше движенията на една зелена буболечка, която се изкачваше по стъблото на пирея, но бе възпирана от един лападов лист. - Всичко отначало - каза си той, като отмахваше листа, за да не пречи на буболечката, и преви друга една трева, та буболечката да мине върху нея. - Какво ме радва? Какво съм открил? <...> Само научих това, което зная. Разбрах оная сила, която ми е дала живот не само в миналото, но ми дава живот сега. Освободих се от лъжата, познах господаря.“

Ние не трябва обаче да обръщаме внимание на идеите. В края на краищата е необходимо да имаме предвид, че идеите в литературата не са толкова важни, колкото образите и магията на стила. В дадения случай ни интересува не това какво мисли Льовин или какво мисли Лев, а буболечката, която толкова изящно бележи поврата, извивката, движението на мисълта. Приближаваме се към последните глави, където завършва линията на Льовин, към окончателното му преобразяване, но нека видим отново образите, като оставим идеите да се трупат така, както им дойде. Думата, израза, образа - ето истинското предназначение на литературата. Но не и идеите.

В имението на Льовин семейството му и гостите отиват на излет. След това се връщат.

Князът и Сергей Иванович се качиха в каручката и заминаха; останалата компания тръгна пешком с ускорени крачки към къщи.

Но облакът ту побеляваше, ту почерняваше и така бързо се надвесваше, че трябваше да удвоят крачките, за да стигнат в къщи, преди да е заваляло. По-близките облаци, ниски и черни като дим и сажди, с необикновена бързина летяха по небето. До къщи оставаха още двеста крачки, а задуха вече вятър и всяка секунда можеше да плисне дъжд.

Децата с изплашени и радостни викове тичаха напред. Даря Александровна с мъка се справяше с прилепналите за краката й поли и вече не вървеше, а тичаше, като не изпускаше от очи децата. Мъжете придържаха шапките си и вървяха с големи крачки. Стигнаха вече до външната стълба, когато една едра капка капна и се разби о края на железния капчук. Децата, а след тях и възрастните с весели гласове се втурнаха да се подслонят под стряхата.

- Къде е Катерина Александровна? — запита Левин Агафия Михайловна, която с шалове и одеяла ги посрещна в антрето.

- Ние мислехме, че е с вас — каза тя.

- Ами Митя?

- Трябва да са в Малката горичка заедно с бавачката.

Левин грабна одеялата и хукна към Малката горичка.

В тоя кратък промеждутък от време средата на облака бе забулила толкова слънцето, че стана тъмно като при затъмнение. Вятърът упорито, сякаш настояваше на своето (трогателна заблуда на вятъра, като по време на последното пътуване на Ана, но тук явният образ преминава в сравнение), спираше Левин, брулеше листа и цветове от липите, безобразно и странно оголваше белите клони на брезите и прегъваше всичко на една страна: и акациите, и цветята, и репея, и тревата, и върховете на дърветата. Момичетата, които работеха в градината, с викове изтичаха под покрива на сайванта. Бялата завеса на проливния дъжд вече бе обгърнала изцяло далечната гора и наполовина близкото поле и бързо се движеше към Малката горичка. Във въздуха се усещаше влагата на дъжда, раздробен на ситни капки.

Като навеждаше напред глава и се бореше с вятъра, който изтръгваше шаловете от ръцете му (трогателната борба продължава), Левин дотича до Малката горичка и вече виждаше нещо бяло зад дъба, когато изведнъж всичко пламна, цялата земя се разгоря и сякаш над главата му изтрещя небесният свод. Когато отвори ослепените си очи, през гъстата завеса на дъжда, отделяща го сега от Малката горичка, Левин с ужас видя преди всичко странно изменилия положението си зелен връх на познатия дъб в средата на гората. (Сравнете с епизода за конните надбягвания, където Вронский изведнъж разбира, че "положението му се е променило", когато конят, който прескача препятствието, си счупва гръбнака.) „Нима го събори?“ — едва успя да помисли Левин, когато върхът на дъба, все по-бързо и по-бързо наклонявайки се, се скри зад другите дървета и той чу трясък от падащо голямо дърво. Светлината на мълнията, трясъкът на гърма и мигновеното усещане на студ по тялото се сляха за Левин в едно чувство на ужас. — Боже мой! Боже мой, дано не е паднал върху тях! — рече той. И макар че веднага помисли колко безсмислена е молбата му да не ги убие дъбът, който бе паднал вече, той я повтори, защото знаеше, че не може да направи нищо повече от тая безсмислена молитва. <...> Те бяха на другия край на гората, под старата липа, и го викаха. Две фигури в тъмни рокли (по-рано бяха в светли) стояха наведени над нещо. Бяха Кити и бавачката. Дъждът преставаше вече и започваше да просветлява, когато Левин дотича при тях. Полите на бавачката бяха сухи, но роклята на Кити беше цяла измокрена и бе залепнала за тялото й. Макар че не валеше вече, те все още стояха в същото положение, в което се бяха спрели, когато започна бурята. И двете стояха наведени над количката със зелен чадър.

- Живи ли сте? Здрави ли сте? Слава Богу! - рече той, като шляпаше из локвите с изкаляните си, пълни с вода обуща, стигайки до тях". (Той се ядосва на жена си.)

"Събраха мокрите пеленки..." (Мокри от дъжда ли? Не е ясно. Обърнете внимание как проливният дъжд се е превърнал в мили за сърцето мокри пеленки. Силите на природата са отстъпили пред могъществото на семейния живот. Трогателната грешка е сменена с усмивката на щастливото семейство.)

(Следва)

БЕЛЕЖКА: Поради това, че цитатите (в курсив) са по превода на Георги Жечев, има разминавания в начина, по който са изписани някои имена на героите. Това създава несъответствия, но не мога да преведа например Лёвин (произнася се Льовин) като Левин, а от друга страна не мога да поправям чуждия превод. (Павел Николов)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

сряда, януари 25, 2017

Джамбатиста Базиле – „Приказка на приказките или забава за малки деца“ - 11

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА , ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА

ОДРАНАТА СТАРИЦА

(LA VECCHIA SCORTECATA)

Десета забава от първия ден

КРАЛЯТ НА РОКАФОРТЕ [1] СЕ ВЛЮБВА ПО ГЛАСА В ЕДНА СТАРИЦА И ИЗЛЪГАН ОТ НЕЙНИЯ ОБЛИЗАН ПРЪСТ, Я УГОВАРЯ ДА ПРЕСПИ С НЕГО. КОГАТО ОТКРИВА ИЗМАМАТА, ТОЙ Я ИЗХВЪРЛЯ ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА, НО ТЯ, КАТО СЕ ОПЛИТА В КЛОНИТЕ НА ДЪРВЕТАТА, ПОЛУЧАВА ВЪЛШЕБНА ПОМОЩ ОТ СЕДЕМ ФЕИ И СЕ ПРЕВРЪЩА В НАЙ-КРАСИВА ДЕВОЙКА. КРАЛЯТ СЕ ЖЕНИ ЗА НЕЯ, НО НЕЙНАТА СЕСТРА, КАТО Ѝ ЗАВИЖДА ЗА УСПЕХА, ЗА ДА СТАНЕ СЪЩО КРАСАВИЦА, КАРА ДА Ѝ ОДЕРАТ КОЖАТА И УМИРА.

Всички харесали приказката на Чометела и слушали с особено удоволствие как Канелоро бил спасен, а оркът наказан за убийствата на нещастните ловци. А когато принцът казал на Якова да запечата с пръстена си списъка на забавите от първия ден, тя започнала така:

- Проклетият порок, загнезден в нас, жените, да бъдем на всяка цена красиви, ни довежда до това, че позлатяваме рамката на челото си и едновременно разваляме картината на лицето си; избелваме кожата си, потъмняват ни зъбите; печем се на слънцето, помръква ни зрението; и преди още да настане часа, когато трябва да си платим данъка на Времето, по собствена вина добавяме към очите слуз, към лицето бръчки, а към зъбите дупки. Но ако дори една млада жена търпи порицание, че се грижи прекомерно за външността си, какво да кажем за някоя старица, която в желанието си да се състезава с девойките става за смях на хората, а на тялото си причинява мъки! Така се случило с една стара жена, за което сега ще ви разкажа, ако притихнете за малко и послушате. .

Някога в градината, към която гледали прозорците на стаята, в която живеел кралят на Рокафорте, се настанили да живеят две старици. Двете били списък с недостатъци, протокол с уродства и дебела книга с дефекти: косите им били разбъркани и на клечки, челата - в бръчки и буци, веждите - стърчащи и четинести, миглите - гъсти и увиснали, очите - угаснали и избелели, лицата - жълти и надупчени, устата - зловонни и разтеглени; а ако съкратим списъка, ще кажем, че имали бради като на козел, космати гърди, сгърбени рамене, криви ръце, куци колене, а стъпала като куки.

Ето защо, за да не вижда Слънцето безобразната им външност външност, се криели в една приземна стая под прозорците на своя господар. И кралят ходел на пръсти, за да не раздразни тези две страшилища, които постоянно ръсели невъобразими безсмислици: едната казвала, че цветче от жасмин, което паднало отгоре, ѝ направило цицина на главата, друга, че сламка ѝ навехнала рамото, а първата подхващала, че песъчинка е счупила коляното ѝ.

Като чувал постоянните оплаквания, кралят си въобразил, че редом с него живее някаква квинтесенция на изтънчеността, превъзходно късче най-нежна шунка, цвят от цвета на деликатността и го обзело силно желание да погледне това чудо и да види какво представлява. Започнал да рони отгоре въздишки и да кашля, все едно е простуден, а накрая решил да заговори ласкаво: "Къде, къде се криеш, скъпоценност, съкровище, най-прекрасна играчка на света? Покажи се, слънце, покажи, императора стопли! [2] Яви се в цялата си грация, запали светилниците от магазинчето на любовта, покажи изящната си главичка! О, банка, в която са вложени толкова капитали на красотата, не бъди такава скъперница пред този, който така жадува да те види! Отвори вратичката на бедния сокол, нещо дай му от сърце желано. [3] Позволи ми да вида инструмента, от който струи толкова сладостен звук! Дай ми да погледна звънчето, разливащо такъв приятен звън! Дай поне с едно око да зърна пеещата птичка! Не ме оставяй като понтийските овце да се храня с несъществуваща храна [4], като не ми даваш да видя красотата на красотите!

Сцена от филма на Матео Гароне "Приказка на приказките" - "Одраната старица"
("Il racconto dei racconti" - "La vecchia scorticata")

Тези и други думи изричал кралят, но по-добре би било да тръби с тръба, защото стариците не дочували, което между другото добавяло дърва в огъня, така че той се чувствал като желязо, нажежено в топилнята на въжделенията, усещал как го стискат клещите на помислите и как го млати чукът на любовната страст, изковавайки ключ, способен да отвори кутийката със скъпоценности, от мъка по които изгарял в пепелта. При това изобщо не се навеждал през прозореца, а продължавал да изпраща отдалече своите молби и едновременно с това да засилва обстрела, като не давал отдих нито на себе си, нито на обекта, който запълвал въображението му.

И ето че стариците, които най-сетне дочули гласа и набрали смелост, вслушвайки се в излиянията на краля, решили да не изпускат случая и да уловят птицата, която сама летяла към мрежата. Веднъж, когато кралят стоял на прозореца и повтарял своите любовни заклинания, които вече му служели като утринна молитва, те му отговорили с приглушен глас през ключалката, че единственото нещо, което могат да направят за него, е след осем дена да му покажат един пръст.

Кралят, който като опитен войник знаел, че крепостта се превзема крачка по крачка, не се отказал от това предложение, надявайки се пръст след пръст да завземе целия обсаден плацдарм, като помнел между другото и старата пословица: "Завземи, а след това моли". И така, той се съгласил с определения осемдневен срок, за да види след това осмото чудо на света. През цялото това време стариците били заети с едно единствено нещо: като аптекар, който е напълнил шише със сироп, всяка от тях ден и нощ си облизвала пръстите, като се уговорили, че когато дойде уреченият ден, чийто пръст е по-гладък, тя ще го покаже на краля.

А кралят се бил напрегнал като опъната струна в очакване на определения срок: броял дните, изчислявал нощите, претеглял часовете, измервал минутите, записвал секундите и внимателно проверявал тези части от тялото си, които го парели и влудявали с предчувстваното удоволствие. Той ту молел Слънцето да минава по най-късия път през небесните полета, за да спечели време и преди обичайния час да разпрегне огнената колесница и да напои уморените коне, ту призовавал Нощта да пришпори мрака и да му покаже светлината, без която той се гърчел върху жаравата на Амур, ту се карал на Времето, което, за негова досада, надянало оловни обувки и се качило на кокили, заради което нямало да настъпи мигът, когато ще погаси дълга си пред своята любима, изпълнявайки сключения с нея договор.

Накрая, по волята на Слънцето, настъпил дългоочакваният момент, когато кралят слязъл в градината и почукал на вратата с думите: "Излез, излез при мене". И една от стариците, като определила с помощта на пробен камък [5], че пръстът ѝ е шлифован по-добре от пръста на нейната сестра, го пъхнала през ключалката и го показала на краля. О, сега това не било пръст, а заострен кол, който пробил от край до край сърцето му. Но не, не кол, а тояга, която с един удар строшила главата му. Но защо казвам кол и тояга? Това бил запален фитил за оръдието на неговото желание, насмолен шнур за мината на неговата страст! Но защо казвам кол, тояга, фитил и шнур? Това бил трън, който се забил под опашката на неговите мисли, това била очистителна тинктура от смокини, която му позволила, като пръднал с всичката сила на своето въображение, да пробие запека на любовната си мъка!

И като милвал ръката и целувал пръста, който от шлосерска пила се превърнал в златарска четчица, кралят казал: "О архив на насладите, о инвентарна книга на радостта, о регистър с привилегиите на Амур, заради които станах хранилище за въздишки, магазин за тъга и митнически склад за сърдечни мъки! Може би искаш да изглеждаш упорита и сурова горделивка, която не се трогва от човешкия стон? Ах, сърце мое, щом пъхна през дупката опашката си, подай сега и зурлата си и ние ще сварим пача от удоволствия! Ти разтвори само малко раковината, покажи сега и вътрешността ѝ! Дай да видя твоите соколови очи и нека те да късат, нека да кълват сърцето ми! Кой открадна съкровището на това прекрасно лице, за да го скрие в нужника? Кой нареди да бъде задържана тази стока на Красотата под карантина в кучешка колиба? Кой арестува царственото могъщество на Амур в свинарника? Измъкни се от тази канавка, бягай от този обор, излез от тази дупка, "скочи, Маруца, и дай ръка на Кола" [6], използвай ме, за да разбереш колко струвам! Знай, че аз съм крал, а не краставица [7], мога да правя, мога и да развалям! Мнимият слепец, синът на куция и блудницата [8], който има безгранична власт над царските скиптри, пожела да стана твой поданик и да моля милостиво за това, което бих могъл да взема и със сила! Защото зная, че не на сила, а на ласки се наслаждава Венера!"

Старицата, която знаела къде си крие дяволът опашката, тази хитра лисица и лукава котка, като си давала сметка, че господарите заповядват даже тогава, когато молят, и че упорството на васала предизвиква в тялото на сюзерена метеоризъм от гняв, който преминава в диария на гибелта, разбрала накъде вървят нещата и рекла с глас на одран котарак: "Господарю мой, след като вече сте се поставили по-ниско от тази, която стои под вас, след като сте слезли от скиптъра до вретеното, от тронната зала до яслата, от величието до нищетата, след като сте се спуснали от тавана в мазето, след като сте седнали от кон на магаре, аз не мога, нямам право и не искам да се противя на волята ви на велик монарх. Ако желаете тази връзка между господаря и робинята, между статуята от слонова кост и влажната цепеница, между диамантната огърлица и огърлицата от грубо стъкло, аз съм готова да служа на вашите желания, но ще ви моля само за една милост. Като първи знак за честта, която ми оказвате, моля да бъде допусната във вашето ложе през нощта и без свещ, защото сърцето ми няма да издържи, ако ме видят гола".

Кралят ликувал от радост и се заклел, слагайки едната си ръка върху другата, че ще изпълни с удоволствие молбата. И така, като изпратил чрез пръста една захарна целувка на тази буника, той си тръгнал, чакайки нетърпеливо часа, когато Слънцето ще свърши с оранта си и ще засее със звезди небесното поле, за да засее и той полето, където мислел да събира ръкойки радости и кошници удоволствия.

Но ето че настъпила Нощта, която, след като видяла колко много крадци и джебчии бродят по града, изплюла от огорчение черна слюнка, подобно на сепия, и тогава, като пригладила бръчките по тялото си, събрала ги на възел на тила си и стегнала възела здраво с връв, старицата влязла по тъмно, съпроводена от един слуга, в спалнята на краля, където свалила от себе си дрипите и се мушнала в постелята. Кралят, който стоял с фитила до оръдието, щом чул, че влязла и легнала, се намазал целия с мускус, напръскал се с парфюми и се хвърлил върху леглото като корсиканско куче. За щастие на старицата, точно заради тези благоухания, той не усетил нито зловонието на устата ѝ, нито миризмата под мишниците ѝ, вито останалата воня, която се носела от това плашило. Но щом се наместил в постелята и започнал да опипва старицата, той открил странното нещо отзад, старческия хлътнал корем и увисналите задни части на нещастницата, но, учуден, не поискал в този момент да говори, а за да разбере всичко на дело, се гмурнал на самото дъно на Мантракио, като си въобразявал, че стои на бреговете на Позилеко [9], и заплувал с въглищарски шлеп, представяйки си, че е надул разкошното платно на флорентинска ладия.

А когато старицата потънала в своя първи сън, кралят извадил от чекмеджето на бюрото си от абаносово дърво и сребро велурена кесия с огниво и запалил един светилник. Той надникнал под одеялото, намерил там Харпия вместо Нимфа, Фурия вместо Грация, Горгона вместо Киприда и така се разярил, че бил готов сам да пререже въжето, което държало кораба за пристанището. Но, адъхвайки се от гняв, той извикал слугите, които, чувайки посред нощ вика му, притичали вкупом със запалени факли по стълбата в спалнята. Тресейки се като октопод, кралят им казал: "Вижте каква прекрасна свиня ми подхвърли бабата на дявола! Като вярвах, че се наслаждавам на млечна телица, намерих плацента на крава, като мислех, че срещнах прекрасна гугутка, хванах тази мръсна кокошка, като си въобразявах, че слагам в устата си кралска хапка, държах в ръцете си гадост, достойна да я опиташ и да я изплюеш. Наистина, горко на този, който купува котка в чувал! Но и тази, който ме измами, няма да избегне разплатата! Хванете я както си е и я изхвърлете през прозореца!

Сцена от филма на Матео Гароне "Приказка на приказките" - "Одраната старица"
("Il racconto dei racconti" - "La vecchia scorticata")

Като чула това, старицата започнала да се защитава, да рита и да хапе, като казвала, че не признава присъдата за справедлива, че кралят сам я докарал с въженцето на уговорките, като я убеждавал да му дойде в леглото, че е готова да извика поне стотина мъдреци в своя защита, а накрая завършила с такива изречения като "от стара кокошка, по-хубава супа става" и "не тръгвай по нов път, а върви по стария". Въпреки това я хванали веднага, залюлели я и я изхвърлили в градината. Но за нейно щастие тя не си строшила врата, а косите ѝ се закачили за клоните на една смокиня и тя увиснала във въздуха.

Същата сутрин, още преди Слънцето да завладее териториите, които се съгласила да отстъпи Нощта, едни феи, като минавали през градината, поради някаква досада не говорели помежду си и не се смеели. Но когато пред очите им се явило увисналото в клоните привидение, което още преди положеното време прогонило нощните сенки с вида си, те започнали така да се смеят, че едва не си докарали херния. Като разтворили усти при това зрелище, дълго не могли да ги затворят. И от благодарност за спектакъла всяка от тях дала на старицата това, за което имала вълшебна сила: всички, идна след друга, казали вълшебна дума да бъде млада, красива, богата, благородна, добродетелна, желана и успешна. След това феите изчезнали, а старицата се озовала в градината, седнала на кадифен стол със златни ресни, а дървото, на чиито клони висяла, се превърнало в зелен кадифен балдахин със златна подплата. Лицето ѝ станало като на петнадесетгодишна девойка, така прекрасна, че редом с нея всяка красавица би приличала на смачкана обувка до изящна, идеално подбрана за крака пантофка. В сравнение с тази грация всички останали грации можело да бъдат достойни само за "Феривеки" и Лавинаро [10]. Където би могла да постигне успехи с весел поглед и ласкава дума, там другите можели само да играят на "фалирала банка". А при това била облечена толкова изискано, с такава елегантност и разкош, че все била кралска особа: златото заслепявало, скъпоценностите блещукали, цветовете режели очите, а наоколо стояли толкова пажове и девойки, колкото хора има при процесиите в деня за прощаване на греховете.

По това време, като си метнал на раменете едно одеяло и си обул обувките, кралят погледнал през прозореца да види какво е станало със старицата. И видял нещо, което и на сън не му се било явявало. С отворена уста, като омагьосан, той разглеждал чудноватата девойка и ту се любувал на косите, част от които падали по раменете ѝ, а част били заплетени в златна плитка и карали Слънцето да завижда, ту не можел да отмести взор от веждите, извити като лъкове, поразяващи безпогрешно сърцето, ту гледал очите, тези фенери на стражите на Любовта, ту съзерцавал устата, тази любовна преса, с която Грациите мачкали гроздето на удоволствието и изцеждали прекрасно "греко" и изискана "манджагуера" [11].

Всичко му святкало и кръжало пред очите като на полудял писар, когато гледал колиетата и огърлиците, които струели по гърдите ѝ, когато гледал обгръщащите я скъпоценни тъкани, и разговаряйки сам със себе си, той мърморел: "Спя ли още, или съм буден? Наред ли съм, или си губя ума? Аз ли съм, или не съм аз? От коя пушка излетя този прекрасен куршум, за да срази краля и да го повали на земята? Пропадам, загивам, ако веднага не получа помощ! Как, откъде изгря това слънце? В коя градина израсна това дивно цвете? Откъде се излюпи тази птичка, за да измъкне от мене с клюна си, като червейче от земята, цялата сила на въжделението? Кой кораб я докара в тази страна? Какъв облак я изля като дъжд на тази земя? Какви потоци красота ме повличат към морето на вдъхновенията?"

След тези думи изтичал по стълбата, застанал пред подмладената старица и готов, подобно на червей, да пълзи към нея по земята, казал: "О, муцунка на гълъб! О, какавида на грацията! О, прекрасна гугутка от колесницата на Венера! О, триумфираща верига на любовта! Ако не си потопила сърцето си във водите на Сарно, ако в ушите ти не е насипано тръстиково семе [12], ако в очите ти не е попаднало лястовиче лайно [13], уверен съм, че ще разбереш и ще видиш болката и мъката, с която картечът на твоите прелести порази гърдите ми и от упор, и от рикошет! Ако не съзнаваш, че от пепелта на твоето лице е направена лугата, която разяжда гърдите ми, че от пламъка на въздишките е разпалена печката, в която кипи кръвта ми, можеш да съдиш поне по това с какво въже ме връзва златото на твоите коси, на какви въглени ме пече чернотата на твоите очи, с каква стрела ме пронизва яркият лък на твоите устни! Затова не затваряй с желязна решетка вратата на милостта, не събаряй мостовете на милосърдието, не заграждай пътя на съчувствието. А ако не ме смяташ за достоен да получа амнистия от твоето мило лице, постави ме поне под стражата на благосклонните думи, дай охранителна заповед на желанията и напиши гаранционно писмо на добрата надежда, иначе ще си изнеса оттук обувките и няма да ги видиш повече".

Тези и други думи се леели от гърдите му и трогнали подмладената старица, така че в края на краищата тя отстъпила и се съгласила да се омъжи за него. Като станала от кадифения стол, тя поела протегнатата ръка и двамата отишли заедно в двореца, където веднага бил организиран голям пир, на който били поканени всички благородни дами от страната. Но невестата пожелала заедно с другите да дойде и сестра ѝ.

Но се наложило да се потрудят доста, за да я намерят и да я заведат на пиршеството, защото от страх тя се била скрила така, че и следа от нея не останала. Но Бог знае как я довели, сложили я да седне до своята сестра, която била съвсем неузнаваема, и всички започнали да правят казаното в "Gaudeamus" [14]. Но старицата, на която не ѝ провървяло, не гледала кралските гозби, защото друг глад я разяждал отвътре: тя се пукала от завист, като виждала младата кожа на сестра си. Затова все я дърпала за ръкава и повтаряла: "Каква направи, сестрице, какво направи? Ах,колко ти върви!" Но сестра ѝ отвръщала: "Мълчи и яж, после ще говорим!" А кралят попитал какво има. Тя му казала, че сестра ѝ иска зелен сос. И кралят наредил да донесат сосове от чесън, пипер, горчица и всякакви други, за да се храни гостенката с добър апетит.

Но старицата, на която и сладкишът ѝ горчал като злъчка, продължавала да дърпа сестра си, като я питала: "Какво направи, сестрице, какво направи? Някакво писмено заклинание ли трябва да нося под дрехите?" А сестра ѝ отвръщала: "Мълчи, има време да ти разказвам, сега яж, не бързай! После ще говорим". Любопитният крал попитал какво иска гостенката, а младата му съпруга, объркана като пате в кълчища, така че нищо не можела вече да хапне, казала, че сестра ѝ иска нещо сладко. И като сняг се посипали курабийки, налитали на вълни вафли и захаросани плодове, бушувал поток от сладки желета, леел се дъжд от пасти с меден и плодов пълнеж.

Но старицата, в която се въртяло колело на чекрък, се залепила като полип за сестра си и продължавала предишната музика. А тя, като нямала повече сили да се съпротивлява и искала само да я махне от себе си, отвърнала: "Одраха ми кожата, сестрице!" Като чула това, завистливата старица казала: "Да, но аз не стоя по-долу. Ще си опитам също късмета. Няма само ти да ядеш от златни съдове. Няма само ти да се наслаждаваш на щастието, нека и яз да получа нещо".

Сцена от филма на Матео Гароне "Приказка на приказките" - "Одраната старица"
("Il racconto dei racconti" - "La vecchia scorticata")

Между другото започнали да прибират трапезата и тя, като се направила, че иска да отиде по нужда, изтичала в бръснарницата. Там намерила майстора, дръпнала го настрани и му казала: "Давам ти петдесет дуката, а ти ме одери от главата до петите".

Бръснарят помислил, че се е побъркала, и казал: "Върви си, сестро, не говориш нормално, трябва да се лекуваш". Но старицата, като потъмняла, отвърнала: "Ти не си нормален, щом не си виждаш изгодата. Не само ще ти дам петдесет дуката, но ако се справиш добре, цял живот бръснар на Фортуна ще бъдеш. Залавяй се за работа веднага и ще намериш своето щастие".

Бръснарят дълго спорил с нея, ругаел, противял се, но накрая, като останал без сили, постъпил според пословицата "Вържи магарето, където стопанинът му казва". Седнал на стола и започнал да я дере, по нейно желание, както се бели гнил зелев кочан. А тя, окървавена, търпяла и само повтаряла: "Ах, ако искаш да си красива, трябва с мъки да платиш". Той продължавал да я дере, а тя все казвала същото. Така заедно, той с ръката си, тя с гласа си, свирели на лютнята на нейното тяло, като се спускали постепенно по грифа към самата му основа. И накрая тя дала от долната палуба изстрел за отплуване, като поела риска да оправдае думите на Санадзаро [15]:

завистта, мой сине, сама се унищожава. .

1. Здрава скала.

2. Изречението е стих от детска песничка.

3. Отново изречение от детска песничка.

4. Намек за описание у Плиний Стари ("Естествена история", XXVII, 28).

5. Черен яспис (лидийски камък), с който в древността определяли качеството на благородните метали.

6. Бележка на П. Н.: В руския превод: "Прыгай, улитка, счастье любит прытких!" ("Скочи, охлювче, щастието обича пъргавите!"). В оригинала обаче е така, както е и в превода горе: "Sauta, Maruzza, e dà la mano a Cola". Според бележката в руския превод това е стих от детска песничка, според една бележка (на италиански) към публикация на оригиналния текст е пословица.

7. В Южна Италия краставица казвали на глупав, неумел и безполезен мъж.

8. Става дума за Амур, синът на Вулкан и Венера. Наречен е "мним слепец", защото любовта е сляпа, но Амур въпреки това стреля точно със своя лък.

9. Районът Мантракио (от гръц. μάνδρα - обор, ясла), съседен на кейовете на неаполитанското пристанище, имал лоша слава заради престъпността и лошите си хигиенни условия. Общата мрачна картина завършвала кланицата, отпадъците от която се хвърляли направо в морето. Позилеко (на неап., ит. Позилипо) е предградие на Неапол, любимо място за отдих още от древни времена. Името му идва от гръц. παυσίλυπος - прогонващ тъгата.

10. Улица "Феривеки" ("стари железа") в Неапол се наричала така, защото там някога купували железни отпадъци. Лавинаро е масто, където домакините и слугините перели бельо в специално прекаран канал.

11. Названия на популярни вина, произвеждани в Кампания.

12. За река Сарно имало поверие, че всеки, който се изкъпе в нея, става безчувствен като камък. Тръстиковоот семе се смятало за вредно и убиващо.

13. Смятало се, че изпражнение от лястовица, попаднало в окото, води до ослепяване.

14. "Gaudeamus igitur, juvenes dum sumus" ("Да се веселим, докато сме млади") - началните думи на студентска песен, създадена през XIII или XIV в. По-късно се разпространява по цяла Европа и до ден днешен се смята за международен студентски химн.

15. Якопо Санадзаро (1458-1530) - неаполитански поет и прозаик, автор на "Аркадия", една от най-популярните книги по времето на Ренесанса, оказала влияние както върху литературата, така и върху изобразителното изкуство. Изкуствоведите смятат, че по-специално е дала тласък за развитието на пейзажния жанр в живописта. През XVI в. "Аркадия" е издадена в Италия повече от осемдесет пъти и освен това е преведена на основните европейски езици.

(Следва)

вторник, януари 24, 2017

Щеше ли да бъде СССР различен, ако Троцкий беше победил Сталин?

Автор: Жозе Пинто (José Manuel Milhazes Pinto), португалски журналист

Превод от руски: Павел Николов

Противно на това, което предполага Франсишку Лоуса [португалски политик и икономист – бел. П. Н.], насилието и репресиите в СССР съвсем не започват със Сталин, а още при Ленин и Троцкий. Ако Троцкий беше наследил властта в СССР, системата нямаше да бъде по-малко жестока.

В годината, когато Октомврийската революция от 1917 година навършва сто години, ще се публикуват много материали, посветени на темата, и някои от тях сигурно ще предизвикат бурна дискусия, включително и за главните участници в събитията. Историята не търпи думата „ако“, но ни позволява, когато се опираме на документи и надеждни източници, да рискуваме и да начертаем някои възможни сценарии.

Тази статия излиза във връзка с предприетото от вестник „Expresso“ издаване на книгата «Сталин» от историка Саймън Сибаг Монтифиори и предговора, написан за нея от Франсишку Лоуса.

Франсишку Лоуса ни обръща внимание, че биографията на Сталин започва от периода, „когато героят е вече на четиридесет и четири години, когато намира се във върха на своето могъщество, иначе казано – повествованието обхваща само двадесет и една години от живота му“, като оставя зад кадър други важни моменти. Аз съм съгласен, защото това сред всичко останало ще позволи да се разкрият някои неточности (или може би съзнателни изопачавания), допуснати от самия доктор Лоуса.

Много от тях се съдържат в последния абзац от предговора: „Трагедията на ХХ век се състои в следното: революцията срещу диктатурата и войната, освободила милиони крепостни, обещала край на експлоатацията и провъзгласила се за зора на общочовешкото съдружие, се оказала във властта на изолирана, страхлива и поради това агресивна бюрокрация, възвисила се върху пирамида от жертви“.

Но както е известно, комунистическата революция не била насочена срещу диктатурата, а срещу плуралистичната демокрация, резултат от Февруарската революция от 1917 година. Именно този плурализъм е направил възможно връщането на Владимир Ленин и Лев Троцкий в Русия и е позволил на болшевиките да вземат властта в ръцете си. Именно този плурализъм е насрочил през 1918 година избори за Учредително събрание, свободни избори, на които болшевиките претърпели поражение и затова не му позволили да продължи повече от едно заседание. Следващите свободни и плуралистични избори ще се състоят едва през 1989 година и позициите на комунистите на тях ще се окажат сериозно отслабени.

Що се отнася до войната, историците и до ден днешен спорят наистина ли Русия е трябвало да продължи да се сражава в Първата световна война, защото плуралистичната демокрация сигурно би спечелила много от излизането на страната от конфликта, но пък лидерите на Временното правителство, което управлявало Русия от февруари до октомври 1917 година, възнамерявали да участват в триумфа над Германия, който по това време не бил много далече.

Когато стане въпрос за участието на Русия във войната, не може да не се отбележи поведението на лидера на болшевиките Владимир Ленин. Той без угризение на съвестта получава немски пари, за да постигне своята цел: поражение на Русия във войната, и същите немци го транспортират с пломбиран вагон от Швейцария в Швеция, откъдето заминава за Петроград. Нека всеки да реши сам за себе си бил ли е този акт „национално предателство“ или „политически макиавелизъм“.

Странно е да се чете, че са били освободени „милиони крепостни“, защото крепостното право в Русия е отменено през февруари 1961 година, а след Февруарската революция жителите на страната стават граждани на Републиката, равноправни пред закона.

Що се отнася до обещанието за край на потисничеството и за начало на кооперативното човечество, те не престават да бъдат мираж, рисуван от болшевиките всеки път с все повече кръв. Насилието, кръвопролитието и репресиите започват не със Сталин, а при Ленин и Троцикй. Ако Троцкий беше наследил властта в СССР, нищо не показва, че системата би била по-малко жестока.

Като пример за „хуманизма“ на Ленин ще цитираме една написана от него телеграма:

„Другари! Въстанието на кулаците [така болшевиките наричат заможните селяни] от петте волости трябва да бъде безпощадно смазано. Това го изисква интересът на революцията, защото сега навсякъде се води „последен и решителен бой“ с кулаците. Трябва да се даде пример.

1. Да се обесят (непременно да се обесят, за да види народът) не по-малко от сто отявлени кулаци, богаташи и кръвопийци.

2. Да се публикуват техните имена.

3. Да им се отнеме всичкото зърно.

4. Да се вземат заложници – съгласно с вчерашната телеграма.

Да се направи така, че на стотици версти наоколо народът да види, да трепери, да знае и да вика: душат и задушават кръвопийците кулаци. Телеграфирайте за получаването и изпълнението“.

„Хуманизмът“ на Троцкий се проявява изцяло при смазването на Кронщадското въстание през март 1918 година, първият и последният бунт на революционните моряци, повечето от които били недоволни и разочаровани от новата диктатура на комунистите, на които и те помогнали да дойдат на власт. Въстаниците искали провеждането на редица реформи, включително избиране на нови Съвети, включване в състава им на социалистически партии и анархистични групи [кронщадските моряци са били в мнозинството си анархисти – бел. П. Н.] и край на монопола на болшевишката власт, икономическа свобода за селяните и работниците, разпускане на правителствените бюрократични ведомства, създадени по времето на гражданската война, и възстановяване на гражданските права на работническата класа.

През същата 1918 година на митинг в Казан Троцкий заявява: „Ние ценим високо науката и изкуството, ние искаме да направим изкуството, науката, всички училища и университети достъпни за народа. Но ако нашите класови врагове искат за пореден път да ни покажат, че всичко това съществува само за тях, ние ще кажем: смърт на театъра, на науката, на изкуството“. Ободряван от въодушевената тълпа, Троцкий добавя: „Ние, другари, обичаме слънцето, което ни свети, но ако богаташите и експлоататорите поискат да монополизират слънцето, ние ще кажем: нека слънцето угасне и да се възцари тъмнина, вечна тъмнина“.

Комунистическият режим се градял върху принципи, които можели да доведат само до насилие и репресии: върху нетърпимостта към политическия плурализъм в страната и върху принципа на „демократическия централизма“ в партията. Затова всички комунистически експерименти през ХХ век неизменно завършвали с жестоки диктатури.

Така че е важно да обърнем внимание на истинското значение на Февруарската революция, сравнима с движението от 25 април 1974 година [така наречената Революция на карамфилите в Португалия – бел. П. Н.], която отворила път за демокрацията в Русия, а също така, като се основаваме на фактите, да анализираме последиците от комунистическия преврат през ноември 1917 година, за да не може за тоталитаризма на крайно левите да се появяват каквито и да е „смекчени“ и „модернизирани“ представи.