сряда, януари 04, 2017

Сръбско училище в Кукуш

Константин Д. Станишев от Кукуш, Егейска Македония - "Сръбско училище в Кукуш", публикувано във в-к "Македония", год. I, бр. 214-217, София, 1927 година

Обработил от сканиран в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Съществуваше преди десетки години една сръбска етнографска карта за Балканския полуостров. С крьстчета бяха набелязани върху нея сърби чак до околностите на В. Търново. Кукуш и някои други съседни нему македонски каази личаха по тоя географски документ като местности, населени просто със славяни. Кукушани бяха доволни, че не попадаха в голямото сръбско море от кръстосани линийки и спокойно гледаха на националното си бъдеще.

Един ден обаче рано, когато те още вдигали кепенците на дюкяните си, солунският трен им докарал нечакан гост. Един господин на средна възраст слязъл от колата и, последван от полицейски агент , който му носел и чантата, бавно се упътил по главната улица на града. По всичко изглеждало, че той е чужденец и че дохожда отдалеко. Оглеждал се с любопитство наляво н надясно и но лицето му се чело видимо недоумение. Децата, които той спирал по пътя си, за да добие някое осветление, го изслушвали с голяма добра воля, но в края вдигали рамене, изсмивали му се под нос и си отминавали. По редингота, шапката, ръкавиците, елегантния бастун и модните му обуща всички предполагали, че тоя чужденец е някой немец, англичанин или французин. Кукушанецът обаче прави разлика между кромид н лук. При това, живял под вечно ведро небе, той търси светлина във всичко.Трябвало неговото любопитство де се задоволи до край. И ето един подранил бакърджия, тъкмо когато „ябанджията" минавал пред дюкяна му, блъснал казана, що ковял, изскочил на улицата и с едно темане запитал полицейския агент кой с господство му.

- Сръбският ви даскал - бил сухият отговор.

Нещастният занаятчия моментно полуонемял. Приковал се на мястото си като ударен от гръм при ясно небе, изпуснал чука от увисналите си ръце н с умиращ глас прошепнал: "И тая хубава!.. Още това ни беше ексик!.."

Същия ден след пладне „даскалът" бил посетен от една набърже стъкмена градска делегация.

- Аз съм Йован от Църна гора - казал той, като се поклонил. - Пращат ме тук да открия сръбска школа и да ви бъда учител.

- Ексик олма - отговорил един от пратениците, - но ние не разбираме какъв даскал ще бъдеш ти, като никой не те е канил, и кого ще учиш тук, като Дядо Господ е опазил нашата Македонийка и не е наспорил сърби и черногорци по нея. Ние ти предлагаме още с довечерашния трен да се върнеш, откъдето си дошъл.

Иванчо обаче, както в последствие кукушани наричаха тоя иначе добър човечец, не взел никаква бележка от направеното му предложение. Напротив, и като че ли напук, още в зори на следващия ден той подкачил с помощта на властите да търси упорито квартира за себе си и помещение за школата. Едва след няколкодневно питане и разпитване намерил се един гражданин да му предложи две стаи в собственото си жилище, почти до центъра на града: едната за спалня на бай Иванчо, а другата - за класна на бъдещите му ученици. Просияло лицето на нещастния даскал. Той приел предложението веднага и се нанесъл още същия ден в новата си квартира, не подозирайки, че се настанява в змийско гнездо. Радостен и засмян до уши, засукал Иванчо ръкави и с чук в ръка сам подкачил да кове над пътната врата на жилището си разкошна плака с надпис: "Српска школа у Кукушу", като се обръщал и почтително се кланял на всички минувачи, които го поздравявали с "хаирлия да бъде". След като окачил неминуемия в това време за всяко просветно дело султански ферман на една от стените на проектираната класна стая, той облякъл пак редингота си, поставил си на главата съвсем нов фес, току-що ударен на калъп, потрил от радост ръцете си и излязъл из града да търси питомци.

Сведения за целта най-първо поискал от градския съвет. Председателят, хаджи Ибрам, един добродушен и наивен старик, който до тогава бил ходил четири пъти на поклонение чак до Мека и Медина, казал му по български:

- Слушай, Йован ефенди, бъди предпазлив. Това кукушани са един бамбашка миллет. Нашият падишах беше обещал с товари пари за главата на Гоце Делчев и аскера ни го търсеше под дърво и камък. А какво видях аз в това време, велики Господи? Връщам се един ден от Солун и гледам насреща ми в купето на вагона един господин в дойрански каяфет. Взирам се в лицето му и не вярвам на очите си. Пред мен е Гоце с неговата добродушна усмивка. Щом стигнах тук, тичам при баща му и думам: "Кольо чорбаджи, днес пътувах с най-големия ти син". И чаках да бъда упрекнат в недоглеждане. Старикът обаче, с опрени ръце на хълбоците си, съвсем спокойно и смеейки се, ми каза: "Може, хаджи, може. Ний знаехме, че Гоце беше в Солун!" И хвала Богу, че тоя път нищо лошо не се случи с Гоце. Иначе хем комитите щяха да ме заколят, хем щях да оставя незаслужено леке на децата си. Та казвам ти, Йован ефенди, много да не искаш да знаеш, пък и хич да не говориш. А най-добре е да станеш и да си идеш. Тук има и един такъв социализмос. Младите ми думат: "Хаджи, в града вие сте осемстотин турци, а ние българите сме над десет хиляди души. Кметът трябва да бъде от нашите". Питам сега тебе, как искаш да бъдеш на тия хора даскал, когато в цялата кааза не знаят що е сърбин? Иди си, (...не се чете...), иди си! И ти си роден от майка. Кукушани са като гаргите. Когато нямат работа и не знаят що да правят, вадят очите си един другиму, но при опасност те стават един човек и тежко ти, ако им попаднеш под ноктите.

- Но, господин председателю - възразил Иванчо, - вашата полиция ще ме пази. Вие не разбирате ли, че аз дохождам тук по волята на вашето и нашето правителство?

- Разбирам, драги, разбирам - продължил хаджи Ибрам, - но нашата царщина от такива хитрувания хаир няма ад види.Снощи срещнах каймакамина, Бог да продължи дните му, и му думам: "Джемал бей, да бях християнин, щях да си направя кръста пред тебе, толкова ми се виждат чудни правителствените разпоредби. Аз съм вече стар човек и все съм знаел, че в тоя град заедно с нас живеят българи. Баща ми, дядо ми и всички стари хора също все за свои български съграждани са ми говорили. Що търси сега тоя сръбски даскал? Не разбирате ли, че жестоко обиждате цялата кааза, и турци, и българи? Защото какъв ще бъде моят хал, ако някой дойде и ми каже: "Хаджи, ти досега си бил турчин, но макар и да си ходил в Хаджас, отсега нататък ще те считаме за циганин". Грехота е това, каймакам бей, срамота е. А той ми каза: "Ех, що да правя, старче, като така ми заповядват отгоре. Иди, та се надхитри!.."

Иванчо в това време се чувствал като седнал върху тръни, но кметът станал и раздразнено продължил:

- Иди си, даскале, иди си. Колкото се отнася до полицията, тя ще те опази толкова, колкото опази на времето Цидо в Гезела и Патриота в Дойран. Хайде сега, Бог да бъде с тебе. Ако имаш пари и добро сърце, иди в най-крайната къща на града към Блуткова чешма. Там ще намериш една бабичка. Всичките ѝ деца са измрели. На ръцете ѝ са останали две невръстни внучета. Нямат кора хляб. От време на време ги подпомага кметството. Дай им и ти някоя малка помощ, та да има един ден кой да каже и заради тебе "Бог да прости".

Иванчо се почувствал като изгонен и бърже-бърже слязъл по стръмните и почти прогнили стълби на общинското управление.

Когато той се озовал пак в чаршията, слънцето било почти на своя зенит. От непоносимата горещина градът изглеждал като мъртъв. Жива душа не се мяркала по улицата. Много от дюкяните били с полуотворени врати, а стопаните им изтегнати и по ризи почивали върху положените под някоя сянка кепенци или пък играели табла под добре наведения заслон на някоя съседна кръчма, като често изтривали лицата си от изобилната пот, що ги обливала.

Иванчо се поозърнал наляво и надясно и погледнал към широкия площад на брашнения пазар. Тук той влязъл в едно доста порядъчно кафене. Кафеджията, който по това време дремел над пангара си , се сепнал и полусънлив се загледал в непознатия посетител. Последният седнал (...не се чете...) до прозореца с лице към пазарския кладенец, разкопчал редингота си, поизтрил изпотения си врат и поръчал един сироп. При първата още глътка обаче той отдалечил напитката от устните си, намръщил се леко и слагайки чашата на масата, казал:

- Па много е топъл, Бога ми, твоят сироп.

Нишо - така се казвал кафеджията - го погледнал снизходително под око, понасмихнал се леко, раздвижил устните си и със слабо заекване продумал:

- Виждаш ли този там рид? - като му сочел с ръка към "Св. Георги". - Когато въздухът трепти над керемидите на черквата, що е на върха му, и жабите даже не крякат, а ти си седнал да ми искаш студена вода. Чудя се на акъла ти.

Иванчо се загледал в окачените на насрещната стена картини и нищо не възразил. Но след минутка пак се обърнал към кафеджията, позамислил се малко и сопнато почти изкрещял:

- Момче, можеш ли да ми кажеш пътя, който води за Букова ли, за Бъклова ли чешма беше, не мога да си спомня?

Нишо го изгледал много недружелюбно и отговорил:

- Господине, аз не съм момче, аз съм женен човек и при това сайбия на това кафене. Ти да не си сръбския сръбския даскал Иванчо църногореца? Снощи нашите учители тук казаха, че ти не си бил чист човек и че досега си взел на (...не се чете...) много нещастници в Скопие, Тетово, Куманово и не помня още къде. Но ако и тук си дошъл да откриваш сръбско училище, янлъш си, няма да те огрее.

- Па защо така говориш, господине? - възразил Иванчо. - Ти ме обиждаш. И сърбите са човеци, и те са християни, пък и те имат наука.

- Разправяй на пискюла ми. Хора като тебе, ако се обиждаха, щяха да си седят дома. Всякой петел на бунището си пее. Ако си учен човек, защо не си останал да даскалуваш в Църна гора? Но ти си продал твоята душа на дявола и си дошъл тук да помагаш на турците с твоето шпионство. Бог да ни пази от християни като тебе.

- Ти, господине, днес си много сърдит. Аз ще дойда друг път да си поприказваме повече и по-спокойно, а сега посочи ми пътя за чешмата - казал Иванчо и станал от мястото си.

- Ако желанието ти е да идеш на Блудкова чешма, пътят е този - отговорил Нишо, като посочил с ръка по направление на стария рибен пазар. - Но знай, че по такова време там ходят само лудите и че може да те изядат кучетата, преди да си стигнал до чешмата. Колкото за дюкяна ми, още един път да не си стъпил, защото не сироп, ами отрова няма да ти дам.

След това предупреждение нашият кафеджия се отправил пак към пангара си, като сърдито и натъртено повтарял: "Момче! Момче! Добре, че не ми каза гарсон проклетият му черногорски шпионин! И той имал уста за сироп!

А Иванчо тръгнал по посочения път. Но при първия кръстопът той се спрял в недоумение. За негово щастие скоро от насрещната фурна излязъл един турчин с хляб под мишница и като се отправил към нашия даскал, запитал:

- Какво гледаш нагоре-надолу, господине? Къде искаш да ходиш? Ако си тръгнал по такова време с тая попска кюрдия на гърба да се удавиш в потта си, ела с мене. Аз полека-лека ще ида до нивата да занеса обяд на моите жетвари. Тази година останах много късно с жетвата, ама Аллах керим.

И Кадрията - така се казвал услужливият чичероне, - който, както уверявали неговите едноверци, не преставал да говори и през съня си, успял през пътя, който се оказал еднакъв с Иванчовия, да разправи на един сулук и в големи подробности за своя чифлик, за хорските тютюни, афиони, пашкули и изобщо за целия поминък на каазата. Той не пропуснал също да поговори за хитруванията на кукушани:

- Един ден Петко Кьосе пристроил нещо в дюкяна си, размесил насъбралата се пръст с конско гюбре и ме повика да ми продаде тор за нивите ми. Гледам и се чудя на акъла му. "Кьосе, му казвам, ако искаш да си изхвърлиш пръстта без пари, повикай градските коли". [А] Трайчо чорбаджи хвърлил око на една от най-плодородните ниви на Игнат Пехливанчев и пожелал да я купи. Последният обаче отказал да я продаде. Отива Трайчо в черковно-училищната община и заявява, че желае да подари на черквата една от нивите си, но същевременно помолил общинарите да кандърдисат Игнат, който имал доста земя, за да му продаде въпросната нива. На извънредно заседание на смесения съвет поканени били и чорбаджията, и Пехливанчето. Председателят се обърнал към последния и му казал: "Трайчо ще подари една от нивите си на нашия вакъф, ако ти му продадеш една от твоите". Игнат се изсмял и обяснил: "Кога е дума за вакъф, няма ваш и наш. Той е на Господ. Но Трайчо чорбаджи иска да лъже и Бога. Нивата, която ви предлага той, е около Цикальова горница. Тя е песъчлива, пуста и безплодна. Моята е край река Фильовица и е една от най-благодатните в каазата. И понеже Трайчо не желае да подари своите ниви безусловно, дайте да подпиша, че занапред моята принадлежи завинаги на вашата черква. Елял и хаирлия да бъде!" Чорбаджията се смутил и казал: "Ех, той си е сайбия - желае, продава я; не желае, подарява я".

И в този дух Кадрията бъбрил още много и много. Но тъкмо когато двамата стигнали до бабината Ценина къща - обекта на бития от Иванчо път, той променил разговора и съвсем неочаквано запитал:

- Ти даскал ли си?

- Да - отговорил Иванчо.

- Ами протестантин ли си?

- Не, православен.

- Не те питам за вярата ти. То се знае дали се кръстиш, или не, щом си дошъл да учиш децата. Аз те питам дали пиеш, или не. Ако вечерно време не ходиш по кръчмите на чашка ракия, стани и си ходи, доде е време. Една година тук дойде едно даскалче. Проповядваше да се пие само вода. "Ти си протестантин" - му казаха кукушани и го изгониха. Напразно уверяваше горкото момче, че в родния му град Прилеп нямало такава вяра.

- Но аз съм сръбски учител - обяснил Иванчо.

- Как? - като ужилен извикал Кадрията и се поогледал наоколо. - Сръбски даскал в Кукуш? Сега разбирам защо приказваш сендек-мендек.

И като повдигнал мандала на бабината Цонина порта, тласнал даскала в едно малко дворче. Старицата, която в това време спокойно почивала върху една прогнила рогозка, постлана в измазаното с червена пръст тремче на своето почти голо жилище, се (...не се чете...) и тревожно загледала неочаквания гост.

- Помози Бог, бабо Цоне - казал черногорецът.

- Помози Бог, синко. Що те носи при мен по тая горещина - запитала бедната жена и поканила Иванчо да седне, посочвайки му едно дървено триножно столче. - Евах, синко, евах - продължила тя, - ама ти си бил вир вода. Палтото ти се измокрило чак отвънка. Баба няма риза да ти даде, но ще ти пъхне една кърпа в гърба, иначе ще простинеш.

- Остани, бабо, остани да си поприказваме. Къде са ти внучетата? Повикай да ги видя и тях, миличките. Те слушат ли те, бабо, или са палавички, като всичките деца?

- Ех, чедо, не остаряват те без време. Нищо няма да разберат от детинството си. Като си помисля как баща им на техните години лудуваше и по цял ден от игри дома не се прибираше, плача от жал. Ето днес още в зори заминаха на Гоговата нива, за да носят вода на жетварите и да бранят мухите на пеленачетата, когато майките им жният.

- Големки ли са, бабо?

- Крумчо е на девет години, а Иванка се роди на другия ден след убийството на нещастния ѝ баща.

- А кога и кой го уби, бабо?

- Ех, синко, огин да го гори! Аскерът му изяде душата при (...не се чете...).

- Жалко, бабо, жалко, но Бог е велик. Отсега нататък [на] тебе и децата ще бъде по-добре. Ето ти тук три бели меджидии. Всеки месец ще ти давам по толкова, ако пращаш Крумчо и Иванка да ги уча в сръбското училище.

- Ще ги пращам, синко, ще ги пращам, защо не? Научи ги да си пишат името, та да не останат и те слепи като баба си. Пък щом имаш училище, вземи и внучето на етърва ми. И то нещастното е без всякаква подкрепа.

Иванчо отбелязал нещо в тефтерчето си и станал да си ходи.

- Да си жив, синко! Да си жив! Отде те прати Господ да развеселиш дечицата ми. Ами ти, бре (...не се чете...), имаш ли тейко, имаш ли майка? Е, много здраве да им носиш от баба ти Цона. А тебе как ти е името?

- Йован - казал даскалът.

- Ха! - възкликнала баба Цона. - Значи Иванчо! Така наричаше турският бирник и убития ми син, когато дохождаше да му търси вергията. "Бабо, тук ли е Йован?" - ме питаше той. Хайде със здраве ти, синко, да ми си жив и здрав. Господ да ти даде, що ти душа сака. Утре ще ти докарам децата, да ги видиш и да ти целунат ръка.

Когато Иванчо се прибрал вкъщи, по стълбите срещнал хазаите си с цялото им домочадие и с разни бохчи под мишниците им.

- Какво да правим, даскале - казал големият син, - когато, по подобие на нашите студенти, които, като не знаят езика на страната, в която желаят да се учат, заминават оттук няколко месеца преди преподаванията, [та] да са подкачили, и ти си дошъл тук тъкмо след Петровден, в началото на училищната ваканция. Нашите деца са изморени и болнави и ние днес ги водим на въздух, в село, при роднини. Ето ти ключа от твоята спалня. Разполагай и с цялата къща както намериш за добре. Ние, старите, като настаним малките, ще се завърнем, може би още утре. Сега сбогом и Бог да бъде с тебе.

На другия ден, когато хазайката се завърнала у дома си, намерила Иванчо почти неподвижен в леглото му. Той бил бит. Горката жена се просълзила от жал и състрадание и искрено проклинала авторите на това безчовечие.

- Какво душманско биене, бе синко - казала тя, като се обръщала към даскала. - Разбирам да удариш човека с плесница или даже с юмрук, но да го докараш до тоя хал!.. Тюх, от Бога да не найдат макар, харсъзите ниедни.

И слязла бабичката по стълбите да търси помощ да пострадалия си наемател.

Дошла полицията. Всичкото имущество на Иванчо било на лице и на мястото си. Само прикованата над пътната врата плака липсвала. А султанският ферман бил намерен разкъсан на много дребни парчета в захода.

Иванчо изпратили на лечение в Солун, а повече от тридесет души граждани - на топло в затвора. Не могло да се узнае дали между последните е имало и виновни. Но всички били малтретирани и задържани месеци по ред, докато даскалът пак се завърнал оздравял в Кукуш.

Сега той сам намерил своите хора и направил следната декларация: "Знам, че тук няма сърби. Обаче аз съм човек без занаят. Имам и голямо семейство. Ако напусна града ви, на мястото ми ще пратят друг учител. Сърбите ще имат тук училище, пък било само и на книга. Вместо друг да получава заплатата ми, оставете мене. Обещавам нищо да не правя и да не безпокоя никого".

Молбата винаги трогва българското сърце. Пък при това кукушани сметнали, че е за предпочитание да имат работа с един вече стар познайник, отколкото с който и да било друг сърбин или черногорец, и разрешили на Иванчо да окачи една картонена табела с познатия вече надпис над вратата на една турска полуплевня-полукъща в края на града, като му заявили, че взимат бележка от обещанието му да седи мирен.

И подкачила за нашия самозван даскал нескончаемата върволица от дни, прекарани в пълно безделие. Той дори не се вестявал в махалата на своето училище. Доказателство за това бил фактът, че дълги месеци поред табелата останала с лице към стената, положение, в което някой зевзек я поставил още на другия ден след окачването ѝ над вратата на школата. Иванчо потърсил утеха в дружбата си с една весела компания. Повечето от другарите му били стари ергени и пълни поклонници на началото нищо да не се работи. Те обаче без и самите да си дават сметка успели да научат Иванчо да приказва порядъчно по кукушки и от пълен въздържател, какъвто бил първоначално, да вкусва сегис-тогис от хубавото гумендженско винце, даже и до самозабрава. Но никой в Кукуш не запомнил какъвто и да било скандал, предизвикан от самохвалеца черногорец, какъвто Иванчо станал, особено след някой добре наквасен от напитки обяд или пък от другарите му. Това се дължало до голяма степен на пълното съблюдаване на вътрешния правилник на дружината, било при устройваните от нея по кръчмите ерфенета, било при предлаганите ѝ гозби послучай кръщаване, годеж, сватба и други подобни тържества. Когато някой повишавал тона си безпричинно или приказвал несвързано, или плачел без особено трогателен повод, бивал подлаган на един своеобразен изпит. Карали го да играе хоро в тепсия или да върви по теглена с тебешир по пода права линия. При неуспех подозрения в пропиване другар трябвало да спи. За чест на Иванчо тая мярка никога не го ловяла.

Иванчо така добре се пригодил към кукушкия живот, щото никой вече не обръщал особено внимание на него и всеки го считал за българин.Само вечно пияният Нако не твърде му вярвал и колчем го срещнел, не го отминавал без псувня. Тоя достоен гражданин, както и всичките луди, се ползвал пред турците от привилегията да говори безнаказано каквото му дойде на устата. И ето един ден, когато той с агнешка кожа в ръка - кожухар бил по занятие, със свити колене и подкосени крака се блъскал от зид в зид и пеел нескончаемата си песен "Не бой се, Янке, не бой се...", забелязал, че каймакаминът и Иванчо вървят на четири-пет крачки един след друг. Нако застанал във франт. Взел темане чак от земята и извикал с висок глас:

- Ашаасънъ, бре каймакам ефенди! - и добавил съвсем ниско: - Азиатската ти фара!

Повишавайки пак тона си, той запитал:

- Даскале бре, що си, бре даскале, българин или сърбин?

- Българин съм, Нако, българин - отговорил Иванчо.

- Ха, така мило, черногориц си бъди, ама мирен седи!

Дали каймакаминът е разбрал Наковата приказка, никой не догадил, но мнозина чули, че той прошепнал "харсъз миллет" и ускорил крачката си.

Не минало дълго време обаче [и] Иванчо си показал рогата. На един обяд, съвсем неочаквано и като никога, той подкачил да приказва за политика. Казал между другото, че Вардарската долина била неминуемо нужна на Сърбия и че с пари той бил в състояние да открие сръбско училище и в центъра на София, срещу княжеския палат. Другарите му се спогледали и го подложили на изпита. Оказало се, че Иванчо излиза вън от чертата. Червеят на съмнението и недоверието почнал да гризе сърцата на цялата компания. Пратили да проверят табелата и тя се оказала с лице към улицата. Баба Цона заявила, че от няколко месеца, както тя, така и етърва ѝ, пък и всичките роднини на Христо гюптинът, получавали редовно и ежемесечно по три бели меджидии срещу разписка със задължение да изпращат децата и внучетата си от време на време в Иванчовата плевня. Изглежда обаче, че Иванчо се е отчитал за повече разписки, отколкото в действителност получавал, защото много скоро след споменатия обяд и неочаквано и за самия него в Кукуш пристигнали в негова помощ още един колега и една колежка. Целият град нескривано от властта негодувал от това сръбско-черногорско коварство на Иванчо.

И един ден, когато с хилядници граждани и селяни, стекли се от цялата околия, празнували третия ден на празника Св. св. Кирил и Методий, двама пияни младежи намислили да сплашат Иванчо с револверите си. Но по невнимание един от тях го наранил.

На другия ден тримата сръбски просветители напуснали завинаги града и кукушани мирясали.

Тая така лека и благоприятна развязка била тълкувана различно. Едни я отдавали на Иванчовите разписки; други твърдели, че това е дело на доклада на Иванчовите колеги, че от кукушанец не може да стане прав сърбин, както не става сладко от кромид; трети пък с настойчивост уверявали, че каймакаминът, който се ползвал с особеното благоволение на Халим паша, издействал от последния да не праща вече в каазата му неканени даскали, понеже в такъв случай не можел да отговаря за нейното спокойствие.

Но миналото - минало. Пък и всичко това било много преди хуриета. Кукушани, които не са злопаметни, днес пожелават всичко най-добро на бай Иванчо, ако той е още жив и ако не се е отрекъл от своята юначна Черна гора. Те го молят да не се сърди, ако не са спазили строго хронологичния ред на разказаното тук и ако някои от приказките му не са предадени буквално. За това са виновни гърците, които през 1913 година изгориха всичките им бележки. Обаче те могат да го уверят, че двама от записаните му в тефтерчето ученици станаха по-късно английски възпитаници и че те днес не искат да чуят нищо за "споразумение на всяка цена".

ОРИГИНАЛ

БЕЛЕЖКИ

1. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

2. ЗА АВТОРА: Константин Димитров Станишев (1877-1957) е български революционер, лекар, общественик и политик. След изгарянето на Кукуш през 1913 г. от гръцката армия, живее в София. От 1924 до 1934 г. е председател на Македонския национален комитет на СМЕО. К. Д. Станишев е член-учредител на МНИ и народен представител в 22 и 23 Обикновено Народно събрание.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.