СЛУЖБОМЕР

петък, април 21, 2017

Лекции по руска литература – брой 73

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1. “АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) - Сюжет - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9-10, 11, 12-13, 14; Характеристики - 1; Хронологията на Толстой - 1; Композиция - 1; Образност и Имена - 1. „СМЪРТТА НА ИВАН ИЛИЧ" (1884–1886) - 1, 2. V. АНТОН ЧЕХОВ (1860-1904) - 1, 2, 3, 4.

"ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО" (1899 г.)

Чехов влиза в разказа "Дамата с кученцето", без да почука. Той не се бави. В първия абзац се появява главната героиня, млада блондинка, която се разхожда по крайбрежната улица на Ялта, в Крим, край Черно море, съпроводена от бял шпиц. И след нея веднага се появява главният герой Гуров. Ярко е изображението на неговата съпруга, която той е оставил с децата си в Москва: тежката фигура, тъмните вежди, навика да нарича себе си "жена, която мисли". Веднага се забелязва магията на детайлите, които авторът подбира - навика на съпругата да не пише нямата буква ъ (в края на думите по стария правопис - бел. П. Н.) и да нарича мъжа си с пълното му и по-дълго име (Димитрий вместо Дмитрий - бел. П. Н.). Съчетани с изразителната важност на нейното лице под надвиснали вежди и с изправената ѝ стойка, тези две черти правят впечатлението, което авторът търси: сурова жена с твърди феминистки и социални идеи, чийто мъж обаче, в дълбините на душата си я смята за ограничена, глуповата и безтактна. И затова изглежда естествен преходът към някогашните изневери на Гуров и към отношението му към жените: "нисша раса" - така ги нарича, но без тази нисша раса не може да съществува. Между другото се намеква, че руските любовни връзки не са толкова лесни като в Париж на Мопасан. Сложности и проблеми се появяват неизбежно при тези порядъчни, нерешителни московчани, които започват трудно, но когато започнат, се заплитат в уморителни трудности. След това със също така изящен скок, с помощта на преходната фраза "и ето, веднъж", се връщаме към дамата с кученцето. Всичко в нея, дори прическата, му говори, че тя скучае. Приключенският дух, макар да разбира, че влечението към самотната жена, почиваща в модерен морски курорт, се основава на вулгарни истории, повечето от които измислени - този приключенски дух го подтиква да извика кученцето, което се превръща в свързващо звено помежду им. Двамата седят в градски ресторант.

"Примами ласкаво шпица и когато кученцето се приближи, закани му се с пръст. Шпицът заръмжа. Гуров пак му се закани. Дамата го погледна и веднага сведе поглед.

- То не хапе — каза тя и се изчерви.

- Може ли да му дам кокалче? - и когато тя утвърдително кимна, Гуров любезно попита: - Извинете, отдавна ли сте в Ялта?

- От четири-пет дни".

Те започват разговор. Авторът е споменал вече, че Гуров става остроумен в женска компания, но вместо да остави читателя да повярва на думата му (нали знаете този обикнат похват да се описват разговорите като "блестящи" без нито един пример за този блясък), Чехов го кара да се пошегува по наистина привлекателен и обезоръжаващ начин: "- Само е прието да се говори, че е скучно тук. Живее някой някъде си в (тук Чехов изрежда забележително подбрани имена на дълбоко провинциални градове) - и не му е скучно, но дойде ли тук: „Ах, скучно! Ах, прашно!“ Сякаш от Гренада е пристигнал (название, което е особено привлекателно за руското въображение). Останалата част от техния разговор, за който този епизод е повече от достатъчен, научаваме вече косвено. И ето първия проблясък на Чеховата система да се предава обстановката с най-изразителни детайли от природата: "водата имаше люляков цвят, мек и топъл, а от луната по нея се бе проточила златна пътека". Този, който е живял някога в Ялта, знае колко точно това описание създава впечатлението за лятна вечер. Първата част на разказа завършва с това, че Гуров, сам в хотелската си стая, мисли за нея, когато си ляга да спи, и вижда във въображението си нейната тънка шия и красивите ѝ сиви очи. И забележете, че едва сега, в спомените на героя, Чехов дава зрими и определени черти на героинята, превъзходно съвпадащи с вече познатите ни малко вяли маниери и израз на скука върху лицето.

"Когато си лягаше, си спомни, че съвсем доскоро тя е била пансионерка, учила е също както сега учи дъщеря му, спомни си колко още плахост, неопитност имаше в смеха й, в разговора й с непознат мъж - сигурно за пръв път през живота си беше сама, в такава обстановка, когато ходят подире й, гледат я и говорят с нея само с тайна цел, за която тя не може да не се досеща. Спомни си нежната й слаба шия, красивите й сини очи.

„Все пак в нея има нещо, което буди съжаление“ - помисли си той и почна да се унася.

Следващата крачка в развитието на събитията (всяка от четирите малки глави, или сюжетни части, от които се състои разказът, не надвишава четири-пет страници) е направена една седмица по-късно: в горещ ветровит ден с летящ във въздуха прах Гуров влиза в павилиона и носи на дамата студена вода със сироп. А след това вечерта, когато вятърът утихва, те отиват на кея да гледат как пристига параходът. Дамата "загуби в тълпата лорнета си" - отбелязва кратко Чехов и тези казани между другото думи, съвсем несвързани със сюжета, просто подхвърлени набързо, неизвестно защо съответстват на безпомощното въодушевление, за което вече споменах. След това са изобразени изкусно нейната неловкост и меката ъгловатост на стаята ѝ в хотела. Те са станали любовници. Тя седи с разпусната коса, висяща отстрани на лицето ѝ. в унилата поза на грешница от стара картина. На масата лежи диня. Гуров си отрязва едно парче и го яде бавно. Този реалистичен щрих е още един похват на Чехов. Тя му разказва за живота си в далечния град, откъдето е дошла, и на Гуров започват леко да му дотягат нейната наивност, смущение и сълзи. Едва сега научаваме фамилията на съпруга ѝ - фон Дидериц, вероятно немец по произход.

Те бродят край Ялта в мъглата на ранното утро.

" В Ореанда поседяха на една пейка недалеч от черквата, гледаха морето долу и мълчаха. Ялта едва се виждаше през утринната мъгла, по върховете на планините бяха накацали неподвижни бели облаци. Листата на дърветата не трепваха, цвъртяха цикади и еднообразният глух шум на морето, който идеше отдолу, говореше за покоя, за вечния сън, който ни очаква. Така е шумяло долу, когато тук не е имало още нито Ялта, нито Ореанда, сега шуми и ще шуми пак така равнодушно и глухо, когато нас вече няма да ни има. <...> Седнал до младата жена, която при изгрева на слънцето му изглеждаше толкова хубава, успокоен и очарован от гледката на тая приказна обстановка - море, планини, облаци, необятно небе, - Гуров разсъждаваше наум, че всъщност, ако се замисли човек, всичко е прекрасно на този свят, всичко освен онова, което ние самите мислим и вършим, забравили за висшите цели на битието, за човешкото си достойнство.

Приближи се някакъв човек - види се, пазачът, - погледна ги и отмина. Дори тази подробност му се стори така тайнствена и също хубава. Видяха как пристигна параходът от Теодосия, осветен от утринната зора, вече със загасени светлини.

- По тревата има роса — наруши мълчанието Ана Сергеевна.

- Да. Време е да си ходим."

После минават няколко дена и тя трябва да се върне в родния си град.

"„Време е и за мен да тръгвам на север — каза си Гуров, като напускаше перона."

С това главата свършва.

Третата част ни потапя в московския живот на Гуров. Разкошът на веселата руска зима, домашните грижи, обедите в клубове и ресторанти - всичко това е предадено много живо. След това цяла страница е посветена на едно странно обстоятелство: Гуров не може да забрави дамата с кученцето. Той има много приятели, но мъчителното желание да разкаже за своето приключение не намира изход. Когато му се случи да говори неопределено (в най-общ вид) за любовта и жените, никой не се досеща какнво има предвид и само жена му свива тъмните си вежди и казва: "На теб, Димитрий, никак не ти подхожда ролята на позьор".

И ето че настъпва мигът, който в спокойните разкази на Чехов може да се нарече кулминация. Има едно нещо, което нашият средностатистически гражданин нарича романтика, и едно нещо, което нарича проза, макар че и двете са храна за художника. Контрастът между тях просветва в сцената, когато Гуров в най-романтичния момент, седнал тежко и мляскайки, яде парче диня. Този контраст е доведен превъзходно до край, когато Гуров казва на свой приятел на излизане късно вечерта от клуба: "Да знаете с каква очарователна жена се запознах в Ялта!". Приятелят му, чиновник, сяда в шейната, конете тръгват, а той внезапно се обръща и вика: "Дмитрий Дмитрич!" "Какво?" - пита Гуров с явна надежда да чуе реакция на това, което е казал. "Одеве - казва чиновникът - вие бяхте прав: есетрата понамирисваше!" Този преход на описанието към ново състояние на Гуров, към ново усещане, че живее сред диваци, които се интересуват само от карти и ядене, е естествен. Семейството му, банката, целият му живот, всичко му изглежда празно, скучно и безсмислено. Преди Рождество той казва на жена си, че отива по работа в Санкт Петербург, а вместо това заминава за далечния волжски град, където живее дамата.

В добрите стари времена, когато цяла Русия е обхваната от манията за обществена дейност, критиците на Чехов се възмущават, че вместо да изучава внимателно и да решава проблемите на буржоазния брак, той описва това, което на тях им се струвало банално и безполезно. Защото едва Гуров пристига рано сутринта в града и се настанява в най-добрата стая в местния хотел, Чехов, вместо да опише неговото настроение или да нагнетява и без това тежкото му душевно състояние, постъпва като истински художник: забелязва сивия килим, направен от войнишко сукно, и мастилницата, също сива от прах, с конник, който държи шапка във вдигнатата си ръка, а главата му е счупена. И това е всичко, на пръв поглед нищо особено, но то е най-важното в истинската литература. В този смисъл е добър и един друг детайл - неправилното произнасяне на немската фамилия фон Дидериц от портиера. Като научава адреса, Гуров отива там и гледа къщата. Срещу нея се простира ограда, набита с гвоздеи. „Всеки ще избяга от такава ограда“ - казва си Гуров и тук намира завършека си мотивът за еднообразието и сивотата, започнал с килима, мастилницата и неграмотния портиер. Неочакваните леки обрати и лекотата на щриха - ето какво издига Чехов над всички руски прозаици до равнището на Гогол и Толстой.

Скоро Гуров вижда как от вратата излиза стара жена с познатото кученце. Той иска да го повика (движен от нещо като условен рефлекс), но изведнъж сърцето му започва да бие и от вълнение не може да си спомни името на шпица - още един очарователен щрих. По-късно решава да отиде в местния театър на премиерата на оперетата "Гейша". С няколко думи Чехов описва провинциалния театър, като не забравя губернатора, криещ се скромно зад плюшената завеска, така че му се виждат само ръцете. След това се появява героинята и "...той разбра ясно, че сега в целия свят за него няма по-близък, по-скъп и важен човек" от тази "сляла с провинциалната тълпа, дребна, с нищо незабележима жена с най-прост лорнет в ръка..." Гуров вижда мъжа ѝ и спомня си как тя го е наричала лакей. Той наистина прилича на лакей.

Следва забележително фина сцена, когато Гуров успява да говори с нея и те вървят като побъркани по безкрайните стълби и коридори нагоре, надолу, отново нагоре, край хора с мундири на провинциални учреждения. Чехов не забравя и двама гимназисти, които "на площадката над тях пушеха и гледаха надолу".

Четвъртата и последна глава предава атмосферата на тайните им срещи в Москва. Когато пристига, тя изпраща при Гуров прислужника с червената фуражка. Веднъж Гуров отива при нея и с него е дъщеря му. Пътят ѝ за гимназията съвпада с неговия. Бавно пада дебел мокър сняг. Гуров казва на дъщеря си, че термометърът показва няколко градуса над нулата, но въпреки това вали сняг. Обяснението е следното: "тази топлина е само на повърхността на земята, а в горните слоеве на атмосферата температурата е съвсем друга". И докато върви и говори, той през цялото време мисли, че никой не знае и вероятно никога няма да узнае за тайните срещи. Смущава го това, че лъжливата страна на живота му - службата в банката, ходенето в клуба, караниците, социалните задължения, е явна, докато истинската и най-интересната се крие зад една лъжа.

"Той водеше две съществувания: едно — явно, което виждаше и знаеше всеки, комуто това беше нужно, пълно с условна истина и условна лъжа, съвсем същото, както на неговите познати и приятели, и друго - което протичаше тайно. И по някакво странно, може би случайно стечение на обстоятелствата всичко, което беше за него важно, интересно, необходимо, в което той беше искрен и не лъжеше себе си, което беше същина на живота му, ставаше тайно от другите, а онова, което беше неговата лъжа, неговата черупка, където се криеше, за да маскира истината, като например работата му в банката, споровете в клуба, неговата „низша раса“, ходенето с жена му по юбилеи - всичко това беше явно. И по себе си съдеше за другите, не вярваше на това, което виждаше, и винаги предполагаше, че у всеки човек под булото на тайната, както под булото на нощта, протича истинският, най-интересният му живот. Всяко лично съществуване се крепи върху тайна и донякъде може би затова културният човек така енергично се застъпва за уважаването на личната тайна".

Финалната сцена е изпълнена с патоса, който звучи в самото начало. Те се срещат, тя плаче, те чувстват, че са по-близки от съпруг и съпруга, най-нежни приятели, и той вижда, че косите му започват да побеляват, и знае, че само смъртта ще сложи край на любовта им.

"Раменете, върху които лежаха ръцете му, бяха топли и потръпваха. Почувства състрадание към тоя живот, още толкова топъл и хубав, но вероятно наближил времето, когато щеше да започне да вехне и да посърва както неговият. За какво тя толкова го обича? Той винаги бе изглеждал на жените не такъв, какъвто беше, и те обичаха не самия него, а човека, когото тяхното въображение рисуваше и когото жадно бяха търсили през целия си живот; и дори след като забележеха грешката си, пак го обичаха. И нито една от тях не беше щастлива с него. Времето минаваше, той се запознаваше, свързваше, разделяше, но нито веднъж не беше обичал; имаше всичко друго, но не и любов. И едва сега, когато косата му побеля, той обикна, както трябва, истински — за пръв път през живота си".

Те се съветват как да се избавят от необходимостта да се крият, да лъжат, какво да направят, за а бъдат завинаги заедно. Не намират решение и по типично чеховски маниер разказът избледнява с естественото течение на живота.

Всички традиционни правила на повествованието са нарушени в този чудесен разказ от около двадесет страници. В него няма проблеми, няма обичайна кулминация, няма точка в края. Но този разказ е един от най-великите в световната литература. Да повторим сега някои свойства, които са присъщи на този и на други разкази на Чехов.

Първо: историята е разказана по възможно най-естествен начин, не след вечеря до камината като при Тургенев или Мопасан, а така, както се разказва за най-важното в живота, бавно, без прекъсване и с леко приглушен глас.

Второ: точната дълбока характеристика се постига с внимателен подбор и разпределение на незначителни, но поразителни детайли, с пълно презрение към разгърнатото описание, повторението и акцентирането, характерни за редовите писатели. Във всяко описание всеки детайл е подбран така, че да облее със светлина цялото действие.

Трето: няма особена поука, която трябва да се изведе, и особена идея, която трябва да се разясни. Сравнете тази особеност с тенденциозните разкази на Горкий или на Томас Ман.

Четвърто: разказът се основава на система от вълни, на нюанси на едно или друго настроение. Ако светът на Горкий се състои от молекули, тук, при Чехов, пред нас е светът на вълните, а не на частиците материя, което, между другото, е много по-близо до съвременната научна представа за строежа на вселената.

Пето: контрастът между поезия и проза, постоянно подчертаван с такава проницателност и хумор, се оказва в крайна сметка контраст само за героите. Ние чувстваме, и това е също характерно за истинския гений, че за Чехов е еднакво ценно и възвишеното, и принизеното; парчето диня, виолетовото море и ръцете на губернатора са все съществени детайли, съставящи "красотата и окаяността" на живота.

Шесто: разказът наистина не завършва, защото докато хората са живи, за тях няма възможен и определен завършек на техните нещастия, надежди и мечти.

Седмо: разказвачът като че ли през цялото време се стреми да говори за детайли, всеки от които в друга проза би означавал обрат в развитието на действието. Например двамата гимназисти в театъра биха могли да подслушат обяснението и щяха да тръгнат слухове или мастилницата би могла да означава писмо, променящо хода на разказа. Но именно защото тези дреболии нямат значение, защото са безсмислени, те са крайно важни за създаване на атмосферата именно на тази история.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.