СЛУЖБОМЕР

четвъртък, август 31, 2017

Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

Писмото е познато в препис, който обаче е подписан от Васил Левски.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ В ТУРНУ МЪГУРЕЛЕ - 27 ЮЛИ 1871 ГОДИНА

Прието тука на 4 август

1871 – Т. Магурели

Отговор на 9 авг. 1871

Азис Рашидооглу!

Писмото ви получих, в което ми бележите, че сте получили писмата ми от 20 юни, имате и други от 7 юли - 2: едно за тебе, друго за Д. Ценова. Като щом сте ги получили, мисля, Д. Ценовото и първите за Райчо и Кършовски да сте ги изпратили. От тия хора казвате и вие, какво (че - бел. П. Н.) от кожата им цървули не стават. Наистина, както са отивали досега, ако тъй отиват докрай, то наместо да ни помагат, тъй ще ни пообъркват, без да се усещат. Това съм им писвал и копията им държа за бял ден ...! Големи пречки и убийства са на работите ни минавали и занапред от такива хора, пък казват: „И аз съм българин“ ... Срещу такива, както дават мнение нашите ловчанлии, да се излъжат веднъж и да не им подаваме вече ръка. Обръщам са и доказа ще ви, щото да го има всеки за най-първа бележка, която ще му чисти пътя, задето се е той наканил. Пък и по мнението на ловчанлии никак не върви. Дано намерехме случай да прикаваме лично, та всеки да вземеше бележка, щото да не пропада в работата си никога с какъвто и да се туря, па макар и да не постоянствал. Писмата ми за такива кога пиша, да не ги спирате! Днес ви се виждат за безполезни тия мои въжа, а за утре ще ви бъдат факт, срещу такива непостоянни или неразбрани, от които утре може да порасте противоположна партия нам! Като от днес забележат, че ние сме ги лъгали и не сме ги щели в работите си, тъй ще намират хиляди причини тогава, задето днес им бъркало работата. Следователно срещу такава отрова днес го вържи, па утре да мълчи. Вий, г-н Азисе, добре ми пишете, ако имат нещо важно, нека ми пишат, а да дойда не мога, не че не ща.

Поздравете ги още от мен, какво (както и - бел. П .Н.) че ми е жал задето още не ни подават ръка в работата ни? Дали защото си работим чисто български и не искаме вече да се водим по някого извън Българско? Като се е одобрило от вишегласието и пак по вишегласие, което не се хареса от отвън, приемаме го, а на думи не се основаваме ни за един ден да чакаме.

Азисе, поздравете и Каравелов, какво (че - бел. П. Н.), ако съм жив, скоро ще го викнем да се провикне със „Свобода“ за нас по нашето мнение в Българско.

Съдържанието на писмата ни, ваши и наши, къде са парите? Много мъчно сега се добиват, а особено ние да ги търсим, било е лесно преди 10-15 години, и пак ще ги търсим, че каквото бог даде. Предложил съм на някои други от чорбаджиите от най-добрите,но много мъчно ще пожертват и то колко? А че трябва да дойда, това е без друго и щом се улесня, ще дойда, като по-напред ще ви пиша за дохождането ми, как ще бъде.

Дервишиооглу Аслан Ефенди

1871 27 юли, Филибе (Пловдив - бел. П.Н.)

Оригиналния документ може да видите ТУК.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

сряда, август 30, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 29

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..

III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция. 4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова. 5-6. Провалената българска "перестройка" на културата и Прояви на нетърпимост .

IV. СТУДЕНАТА ВОЙНА: БРАТСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ГОЛЕМИЯТ БРАТ (от Момчил Методиев) - 1. Какво представлява студената война?. 2. България. 3. Източна Европа. 4. Развиващите се страни. 5. Вятърът на промяната.

V. ВРАГОВЕТЕ НА НАРОДА (от Тони Николов) - 1. Репресиите. 2. Форми на съпротива.

VI. КАК ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ОВЛАДЯ ДЪРЖАВАТА И ХОРАТА (от Мария Дерменджиева) - 1. Какво представлява Държавна сигурност?. 2. “Дух на партийност“. 3. Как работи системата?. 4. Переодизация. 5. Видове репресии.

VII. КОЛКО СТОТИНКИ СТРУВАШЕ БАНИЧКАТА И ДРУГИ ПОПУЛЯРНИ МИТОВЕ ЗА „ДОБРОТО СТАРО ВРЕМЕ“ (от Момчил Методиев) - 1. Колко струваше баничката? Наистина ли храната и основните стоки бяха по-вкусни, по-евтини или по-достъпни?. 2. "Всички бяха равни" или "нямаше бедни и богати". 3-4. „Всички имаха работа“ и "Образованието и здравеопазването бяха безплатни" и "всеки ходеше на почивка".

5. "Нямаше престъпност и корупция"

Въпросът за престъпността със сигурност е най-болезненият проблем на т. нар. преход. Всекидневно медиите информират за битови инциденти или истински трагедии, а политически партии настояват проблемът да бъде решен чрез крути мерки. Твърдението, че престъпността през комунизма е била по-малка вероятно има известно основание, но този мит също е силно преувеличен.

Известно е, че комунизмът се отличава с множество репресивни органи – не само Народната милиция, но и Държавна сигурност, т. нар. доброволни отряди по кварталите и други органи са натоварени с гарантирането на тази сигурност. Затова всеобщо е усещането за несвобода, мнителност и подозрителност между хората, чувството, че човек вечно е преследван. Мерките за борба с престъпността са най-разнообразни. За най-тежките престъпления съществува и смъртно наказание, прилагано често през тези години. Съществува и жителството, т. е. административно налагано ограничение на хората да не могат да живеят в големите градове, ако не са родени там, което значително ограничава мобилността.

И все пак какви са резултатите? Мнозина биха се изненадали, че наличната статистиката за някои престъпления не сочи големи разлики между комунизма и настоящето. Като например предумишлените убийства. През 1985 г. убийствата са приблизително 190. В следващите години те устойчиво нарастват, за да достигнат връх през 1994 г., когато са 492. През следващите години те спадат (през 2002 г. те са 255, през 2007 – 169) за да достигнат през 2012 г. – 141. Или с други думи убийствата в България днес са по-малко, отколкото в средата на 80-те години. Аргументът, че статистиката е изкривена, заради нежеланието на хората да съобщават на полицията, е невалиден, защото предумишлените убийства не могат да бъдат скрити. Подозрението, че полицията днес умишлено изкривява информацията, е неоснователно, тъй като този аргумент е много по-валиден за годините на самия комунизъм, когато медиите въобще не могат да следят тези събития.

Друга особена показателна и изненадваща статистика е тази за жертвите на пътно-транспортните произшествия, особено като се има предвид несъразмерният брой автомобили, които се движат по пътищата на България през 1960 г., например, и 2015 г. Тази статистика се води от 1951 г., когато загиналите в резултат на пътно-транспортни произшествия са 202. След това те бързо нарастват, така че през 1961 г. загиналите са 450, през 1965 – 743, а през 1968 г. те вече надхвърлят 1000 души. Броят на жертвите продължава плавно, макар и с малко да се покачва и през следващите десетилетия и през 1990 г. е достигнат връх от 1527 жертви. През следващите години броят на жертвите се колебае около 1000 души, за да започне рязко намаляване след 2008 г. Тогава жертвите са 1061, а през 2012 и 2013 г. те спадат на 601. След това отново има известно нарастване, а през 2015 г. те са 758 души. Накратко, жертвите по пътищата през 2015 г. са толкова, колкото са и през 1965 г. Статистиката е важна, не само заради загубените човешки животи, но и защото броят на жертвите е функция на корупцията сред пътната полиция (една от най-масовите корупционни практики), а е и показателна за отношението към човешкия живот.

Трудно могат да се проследят ясни тенденции в по-масовите престъпления, като обирите и домовите кражби, които и създават най-силното усещане за безнаказаност на престъпността. Въпреки липсата на ясно проследима статистика на този тип престъпления, може да се допусне, че в годините на прехода и особено през 90-те години те бележат ръст. Една от причините за това е много по-голямата свобода на придвижване, която имат всички граждани. Другата причина са широко дебатираните проблеми в съдебната система. Всеобщото чувство за по-висока престъпност се дължи на медиите, които редовно информират за този тип трагедии. Това не означава, че медиите са виновни за усещането за безнаказаност, но означава, че субективното усещането и същинското ниво на престъпността са различни неща, а при тяхното отчитане следват да се имат предвид и други фактори.

6. Тодор Живков – „Тато”

Днешните митове за комунизма се олицетворяват от една личност – Тодор Живков, наричан от медиите „Тато”. Ако днес този прякор се изговаря с известна носталгия, в годините на комунизма акцентът е ироничен или дори откровено подигравателен. Личността на Тодор Живков олицетворява усещането, че през комунизма смяна на властта е невъзможна, следователно невъзможна е и всякаква друга, включително житейска, промяна. След 30 години начело на държавата, Тодор Живков се превръща в символ на режим в застой, без изгледи за промяна, без надежда за по-различен или по-добър живот. През 70-те и 80-те години този застой изглежда безкраен.

Поради липсата на други възможности, обществото в този период изразява своята критика чрез вицове и колекциониране на неговите „бисери” от публични изказвания, преповтаряни и до днес като фолклор („Тази година завод за полупроводници, догодина – за цели проводници” или „Честит 8 март” в реч пред студенти за 8 декември). Доказателството за липсата на каквото и да било публична подкрепа за Тодор Живков е и фактът, че след като на 10 ноември 1989 г. ръководената до този момент негова Българска комунистическа партия го отстранява от длъжност, още през декември 1989 г. той е изключен от нея и лишен от всички привилегии, които му носят предишните постове. Даден под съд за различни престъпления, по една част от делата Живков е оправдан, а по друга така и не доживява тяхното гледане.

7. Светлото бъдеще

Комунизмът и неговият край доказа, че бъдещето не винаги е светло. Това е най-големият мит на комунизма, защото настоява, че историята сама, по силата на собствените си необратими закони, води към по-добър и справедлив живот. А това възпитава едновременно обществена апатия и увереност, че нещата се подобряват сами – в резултат на закономерност, а не на съвместните усилия на цялото общество, на предприемаческия дух на хората и на добрата уредба на държавата. Самата история на комунизма доказа, че този исторически оптимизъм е безпочвен. Демократичните режими също могат да изпаднат в икономическа криза, подобно на комунистическите. Но за разлика от демокрацията, кризата в комунизма не може да бъде преодоляна нито чрез промяна на икономическата политика, нито по пътя на изборите и смяната на властта. Тя минава само през сриване на целия режим, източник на страдание за цялото общество. Урокът от комунизма е, че дали бъдещето ще бъде „светло“ не зависи от неумолимите исторически закони, а от активността на хората.

Действително, комунизмът е последван от болезнен „преход“, в който много обществени групи се оказаха беззащитни. Наличните данни показват, че през 90-те години всички показатели за качеството на живот се влошават драматично, но и че това са тенденции, започнали не с края на комунизма, а поне едно десетилетие по-рано. Както и че всички тези показатели след края на 90-те години се подобряват, някои от тях драстично, така че днес качеството на живот е на нивото от най-добрите години на комунизма, а в някои отношения – и по-добро. С тази разлика, че днес тези тенденции изглеждат устойчиви.

Самопроверка

Въпрос: Можеш ли да идентифицираш още митове за периода преди 1989 г.? Сещаш ли се за начини, по които може да се провери тяхната достоверност?

Задача: Потърси политически вицове и карикатури от времето преди 1989 г. Сподели ги в час и обясни по какъв начин този вид хумор отразява тогавашната действителност.

За автора

Момчил Методиев, дфн, е автор на книгите "Държавна сигурност - предимство по наследство. Професионални биографии на водещи офицери" (2016 г., съвместно с Мария Дерменджиева), "Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава, 1944–1989" (2010 г.) и "Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава" (2008 г.). Главен редактор на сп. „Християнство и култура”. Работил е по съставителството на няколко документални сборника, издадени от Комисията по досиетата, както и по Проекта за история на Студената война на Института „Удроу Уилсън” във Вашингтон, САЩ.


(Следва)

вторник, август 29, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 28

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..

III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция. 4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова. 5-6. Провалената българска "перестройка" на културата и Прояви на нетърпимост .

IV. СТУДЕНАТА ВОЙНА: БРАТСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ГОЛЕМИЯТ БРАТ (от Момчил Методиев) - 1. Какво представлява студената война?. 2. България. 3. Източна Европа. 4. Развиващите се страни. 5. Вятърът на промяната.

V. ВРАГОВЕТЕ НА НАРОДА (от Тони Николов) - 1. Репресиите. 2. Форми на съпротива.

VI. КАК ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ОВЛАДЯ ДЪРЖАВАТА И ХОРАТА (от Мария Дерменджиева) - 1. Какво представлява Държавна сигурност?. 2. “Дух на партийност“. 3. Как работи системата?. 4. Переодизация. 5. Видове репресии.

VII. КОЛКО СТОТИНКИ СТРУВАШЕ БАНИЧКАТА И ДРУГИ ПОПУЛЯРНИ МИТОВЕ ЗА „ДОБРОТО СТАРО ВРЕМЕ“ (от Момчил Методиев) - 1. Колко струваше баничката? Наистина ли храната и основните стоки бяха по-вкусни, по-евтини или по-достъпни?. 2. "Всички бяха равни" или "нямаше бедни и богати".

3. „Всички имаха работа“

Наистина, режимът твърди, че безработица не съществува. И формално това е вярно, макар по това време такава статистика да не съществува.

Как е възможно това? Тъй като всички предприятия са държавни, те рядко са зависими от пазара. Получават суровини от единствения производител в страната и произвеждат продукция със сигурен пазар (независимо от качеството), която се продава на определени от държавата цени, за което работниците получават гарантирана заплата. При тази система почти всички предприятия рано или късно стават губещи, защото никой няма интерес, а и възможност да инвестира, въвежда нови технологии, разширява производството и т.н. Не съществува и връзка между заплащането и качеството на продукция или положения труд, така че никой няма интерес да работи повече от минимално необходимото. Така се ражда приказката „държавата ме лъже, че ми плаща, аз я лъжа, че работя”.

При тази система всяко предприятие има интерес да завишава бройката на фиктивно заетите лица – които имат работно място, но само попълват бройката. Така предприятието получава повече пари от държавата за заплати. За разлика от днес, когато всяка фирма има интерес да занижава (скрива) реалния брой на заетите, за да плаща по-малко данъци. Затова сравнението на заетостта между комунизма и днес е трудна задача, но според достоверни данни кривата на заетостта изглежда по следния начин:

Процент заети от общото население в България, 1965 – 2016

Източник: Георги Ганев, „25 години от ноември 1989: преди и след“, Център за либерални стратегии https://goo.gl/qEe8sE

4. "Образованието и здравеопазването бяха безплатни" и "всеки ходеше на почивка"

Образованието и здравеопазването не могат да бъдат безплатни. Въпросът е кой и колко плаща. Действително, през комунизма в болниците не се заплаща, а здравна вноска и съответно здравно-осигурителна каса не съществува. С други думи – през комунизма никой не знае колко плаща и как се харчат парите за образование и здравеопазване. Държавата взима пари от хората (тъй като не може да ги вземе от другаде, освен от техните заплати) и ги пренасочва, без разходът за тези средства да е обект на какъвто и да било публичен контрол.

Какъв е резултатът? Лекарите и учителите са пониско платени от множество други професии. Занемаряването на болници и училищни сгради не е феномен на прехода, а на късния комунизъм. Всеки, който е бил ученик през 80-те години, чието дете днес ходи на училище, може да направи сравнение между училищната сграда тогава и сега. До голяма степен същото е валидно и за болниците, с голямата разлика, че там липсата на финансиране води до липса на съвременна апаратура.

Логично следствие е разделението на болниците и училищата на масови и за елита. През комунизма съществува т. нар. „правителствена” болница, достъпът до която, както показва и нейното заглавие, е регулиран от партийния или държавен пост на съответния човек. Съществуват и училища, които наричат сами себе си „елитни”. Най-високата част от този „елит” има правото да ходи на прегледи и лечение в чужбина, разбира се, на държавни разноски. Останалите търсят начин да стигнат до най-добрия лекар или най-добрия учител. Така „безплатното” образованието и здравеопазването става причина за корупция. Нито частните уроци, нито „подаръците” за лекарите са явление на демокрацията.

А какво е качеството? Сред основните показатели за качеството на здравеопазването е детската смъртност и продължителността на живота. И по двата показателя през последните години напредъкът е значителен. В детската смъртност се наблюдава почти непрекъснат спад през последните 50 години. Ако през 1965 г. коефициентът на смъртност при деца до 1 годишна възраст на 1000 новородени е 33, през 1989 г. той спада до 14, а в началото на 90-те години леко се покачва до около 18.

Но след 1997 г. той постоянно спада, за да стане през 2013 г. 7.5 на хиляда.

Раждаемост и смъртност в България, 1965 – 2016

Източник: Георги Ганев, „25 години от ноември 1989: преди и след“, Център за либерални стратегии http://www.cls-sofia.org/blog/?p=717

Макар и не толкова бърза, подобна е тенденцията и с продължителността на живота. Ако от 1965 до 1989 г. средната продължителност на живота остава почти непроменена и е около 71 години, през 1997 г. тя отбелязва известен спад и достига до 70 години. След това обаче тя започва да се повишава и през последните години тя е почти 75 години.

(Следва)

понеделник, август 28, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 27

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..

III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция. 4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова. 5-6. Провалената българска "перестройка" на културата и Прояви на нетърпимост .

IV. СТУДЕНАТА ВОЙНА: БРАТСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ГОЛЕМИЯТ БРАТ (от Момчил Методиев) - 1. Какво представлява студената война?. 2. България. 3. Източна Европа. 4. Развиващите се страни. 5. Вятърът на промяната.

V. ВРАГОВЕТЕ НА НАРОДА (от Тони Николов) - 1. Репресиите. 2. Форми на съпротива.

VI. КАК ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ОВЛАДЯ ДЪРЖАВАТА И ХОРАТА (от Мария Дерменджиева) - 1. Какво представлява Държавна сигурност?. 2. “Дух на партийност“. 3. Как работи системата?. 4. Переодизация. 5. Видове репресии.

VII. КОЛКО СТОТИНКИ СТРУВАШЕ БАНИЧКАТА И ДРУГИ ПОПУЛЯРНИ МИТОВЕ ЗА „ДОБРОТО СТАРО ВРЕМЕ“ (от Момчил Методиев) - 1. Колко струваше баничката? Наистина ли храната и основните стоки бяха по-вкусни, по-евтини или по-достъпни?.

2. "Всички бяха равни" или "нямаше бедни и богати"

Така настояват самите комунистически ръководители, но това не е вярно. Без да изпадаме във философски размисъл дали въобще е възможно и необходимо да има общество, в което всички да са равни, едно от най-дразнещите неща на комунизма е постоянното твърдение, че всички са равни при явната демонстрация на противното. А още по-дразнещото е, че това разслоение не винаги може да бъде рационално обяснено. Кои са тези привилегировани групи?

Едната е тази на т. нар. партийната „номенклатура“, хората, близки или част от ръководството на Българската комунистическа партия. Още през 40-те години Джордж Оруел пише, че в идеалното комунистическо общество всички са равни, но точно тези хора са „по-равни“ от другите. В тази „номенклатура” влизат не само ръководителите на Комунистическата партия и държавата, но и функционери на различни нива в градовете и предприятията, дипломати, и др.

Тази група от хора се формира въз основа на произхода – заради тяхното или на техните родители, реалното или стъкмено, участие в „съпротивата“ преди 1944 г. По-високият статут на тази група не се основава само на парите или заплатата, макар това също да е фактор – един офицер от Държавна сигурност на средна управленска длъжност взима около 4 пъти по-висока заплата от средната за страната, която взимат хора с подобен трудов стаж и сходна квалификация.

Но неравенството се основава предимно на т. нар. привилегии, които са разнообразни и неизброими. Тази група има достъп до най-елитните училища и болници, до по-добра работа, пътуване в чужбина, чужда валута, до по-добрите почивни станции. Тази привилегирована група има право да ползва и най-добрите жилища, в които отначало живеят на символичен наем, а след това имат право да ги закупят отново на символични цени.

Най-елитната част от тази група има достъп до специални магазини, стоките в които са различни от стоките, продавани в обикновените магазини. За тях се грижат офицерите от т. нар. Управление за безопасност и охрана, които осигуряват чистене, поддръжка и дори снабдяване с храна.

Как се опазва тази привилегирована група? Чрез списъци и характеристики. Официално съществува списъкът на т. нар. „активни борци срещу фашизма и капитализма“. Присъстващите в него взимат надбавка над заплата и пенсията си, но и ползват редица привилегии. Другата форма са „характеристиките“. Те се изготвят при всяка смяна на училището или работното място. Ако един ученик кандидатства за гимназия, от него се очаква да донесе такава „характеристика“ от старото си училище. В нея се описва не само неговото поведение и успех, но произхода на неговите родители, бабите и дядовците и се прави оценка за политическа благонадеждност. Съдържанието на тази характеристика често е тайно. Дали ученикът ще бъде приет в гимназията зависи не само от оценките на изпита, но и от съдържанието на тази характеристика.

По-висок статус имат и тези обществени групи, които получават възможност да работят в чужбина – инженери, лекари или други, изпращани в арабските страни, но и шофьорите на тирове, например. Достъпът до тези постове в чужбина отново става с „характеристики“ и „връзки“.

И последната група са неясно откъде дошлите „шмекери”. Системата от привилегии и черна борса, на дефицит и „връзки”, открива пътя за появата на всякакви такива „играчи”, които вършат по-големи или по-малки „далавери“, правят „услуги“ на влиятелни хора, които след това им се „отблагодаряват”. Точно някои от тези „шмекери“ много бързо успяват да натрупат богатство в началото на прехода, когато техните „качества” са най-ценени.



(Следва)

събота, август 26, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 26

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..

III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция. 4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова. 5-6. Провалената българска "перестройка" на културата и Прояви на нетърпимост .

IV. СТУДЕНАТА ВОЙНА: БРАТСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ГОЛЕМИЯТ БРАТ (от Момчил Методиев) - 1. Какво представлява студената война?. 2. България. 3. Източна Европа. 4. Развиващите се страни. 5. Вятърът на промяната.

V. ВРАГОВЕТЕ НА НАРОДА (от Тони Николов) - 1. Репресиите. 2. Форми на съпротива.

VI. КАК ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ОВЛАДЯ ДЪРЖАВАТА И ХОРАТА (от Мария Дерменджиева) - 1. Какво представлява Държавна сигурност?. 2. “Дух на партийност“. 3. Как работи системата?. 4. Переодизация. 5. Видове репресии.

VII. КОЛКО СТОТИНКИ СТРУВАШЕ БАНИЧКАТА И ДРУГИ ПОПУЛЯРНИ МИТОВЕ ЗА „ДОБРОТО СТАРО ВРЕМЕ“ (от Момчил Методиев)

Отишъл Тодор Живков на пазар. Там гледа – всякакви плодове, но един селянин стои само пред една диня.

– Продаваш ли я? – попитал Живков

– Продавам я, разбира се. Избери си. – отвърнал му селянина.

– Че как да избирам като тя е една?

– И ти си ни един, но всеки път те избираме.

Днес за комунизма има много митове. За разлика от самия комунизъм – тогава за него се разказваха вицове, които бяха единствената възможна критика към едно управление, в което смяната на властта беше невъзможна, изборите бяха формалност, а свободата на словото и медиите – забранени.

Днешните митове за комунизма са израз на критика към живота, който живеем – т. нар. от медиите „преход“. Някои от тези митове са резултат от пропагандата на самия комунистически режим, други са плод на склонността на хората да забравят лошото и да помнят доброто, а трети са следствие от неблагоприятното сравнение между днешния и миналия начин на живот. Но за всички тези митове има една обща причина: за разлика от демокрацията, през комунизма всички вестници, телевизия и радио не само са контролирани, но и активно участват в пропагандата на „успехите“ на страната. Лошите новини са забранени. Така в продължение на 45 години две поколения българи се оказват „облъчвани” от конкретни пропагандни послания, чиято достоверност не може да бъде проверена. Митовете се основават на някаква истина, но обикновено само на част от нея.

1. Колко струваше баничката? Наистина ли храната и основните стоки бяха по-вкусни, по-евтини или по-достъпни?

Доколко една храна е вкусна е субективно възприятие, затова сравнението е трудно. За всичко останало сравнението е възможно и рядко е в полза на миналото.

През комунизма цялото производство и търговията са държавен монопол – както плодовете и зеленчуците, така и основните хранителни и потребителски стоки – дрехи, автомобили, перални и всичко останало. Затова всички магазини предлагат едно и също, а изборът пред потребителя е ограничен.

Тази система си има добрите страни. Тя предполага близки, ако не напълно еднакви цени на стоките. Това пък създава чувство за предвидимост и стабилност на пазара, както и за равенство между хората. Тъй като цените са контролирани, това предполага измамите да са малко, а всеки да има възможност да си предвиди бюджета. Тъй като производството и търговията са държавни, цените на основните хранителни стоки – хляб, сирене, кашкавал и други подобни, са „субсидирани“, т. е. се продават на по-ниски цени, отколкото е реалната им себестойност. Затова и някои от тези стоки през комунизма са по-евтини в сравнение с днешните цени и доходи на хората.

Но тази система се оказва напълно неустойчива. По-малкият проблем е, че държавата винаги може да вдигне цените без да увеличава доходите – както и се е случвало неведнъж.

Много по-сериозен проблем е дефицитът (недостигът) на основни хранителни и потребителски стоки. А недостигът означава опашки. Причината е проста – държавата нито иска, нито може да предвиди поведението на потребителите във всеки един момент. Липсата на западна валута пък прави невъзможно компенсирането на липсите от външния пазар, както и купуването на стоки, които не се произвеждат в България. Като например банани – през комунизма те се продават само в специализирани магазини няколко пъти в годината (през зимата). Набавянето им е възможно само след дълго чакане на опашка.

Поради постоянния дефицит хората купуват това, което има, а не това, от което имат нужда. Това ражда понятието „презапасяване“ – дори и да няма нужда от салфетки, например, човек ги купува, когато ги „пускат” в магазина, защото не е сигурен, че ще ги намери, когато истински се нуждае от тях.

Но след като има недостиг, има и измами. Част от стоките започват да се продават „под тезгяха”. Продавачът, който е на държавна заплата и не е заинтересован да продава повече и по-бързо, може да скрие някои стоки, а след това да ги продаде на по-високи цени. Хора, които искат да си спестят опашката, винаги се намират.

Всичко това ражда феномена на единствената стока – единствената дъвка („Идеал“), един вид салфетки или тоалетна хартия. Същото се отнася за дрехите – разнообразието е ограничено и почти всички ходят еднакво, ако не близко облечени – особено явно това се вижда при децата. Същото е валидно за набавянето на стоки като телевизори и перални.

Още по-голям е проблемът с автомобилите. Закупуването на автомобил е същинска сага. За да се спестят опашките, това става след записване на ред. Редът гарантира, че човек може да внесе сумата, но самият автомобил идва след няколко години чакане. Както навсякъде в Източна Европа, така и в България, се продават само марките, произвеждани в Източния блок – съветските „Москвич” и „Лада”, чехословашките „Шкода”, а най-евтини – и затова превърнали се в синоним на комунизма – са източногерманските „Вартбург” и „Трабант”. През 80-те години един „Трабант” се продава на цена от 5700 лева, при средна работна заплата между 200 и 250 лева. След като внесе сумата, човек чака няколко години преди да получи мечтания автомобил, без значение на цвета или други характеристики.

Тази система за търговия винаги може да бъде заобиколена, стига човек да има пари, особено във валута. За тази цел през 70-те и 80-те години съществуват магазините, наречени „Кореком” – в тях се продават в голямо за времето си разнообразие всички дефицитни на българския пазар стоки – от дъвки, през бебешки храни, джинси и маратонки, вносен алкохол и цигари, за да се стигне до перални, телевизори, музикални уредби или автомобили. Търговията в тези магазини отново е държавен монопол, следователно цените отново ги определя държавата.

Условието е човек да има чужда валута. Но никой не получава заплатата си в долари, а и не може свободно да обмени левовете си. Защото търговията с валута отново е държавен монопол. Така възниква т. нар. „черна борса” на чужда валута – място, където човек полулегално може да смени левовете си. Но там курсът е още по-висок от държавния, следователно човек губи веднъж при обмяната на валутата, а втори път – при закупуването на стоката.

Така една система, която на пръв поглед звучи привлекателно, всъщност се оказва напълно негодна, и вместо сигурност, тя носи страдание на потребителя. Опашките се превръщат в символ на режима и на недоволството срещу него.

(Следва)

петък, август 25, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 25

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..

III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция. 4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова. 5-6. Провалената българска "перестройка" на културата и Прояви на нетърпимост .

IV. СТУДЕНАТА ВОЙНА: БРАТСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ГОЛЕМИЯТ БРАТ (от Момчил Методиев) - 1. Какво представлява студената война?. 2. България. 3. Източна Европа. 4. Развиващите се страни. 5. Вятърът на промяната.

V. ВРАГОВЕТЕ НА НАРОДА (от Тони Николов) - 1. Репресиите. 2. Форми на съпротива.

VI. КАК ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ОВЛАДЯ ДЪРЖАВАТА И ХОРАТА (от Мария Дерменджиева) - 1. Какво представлява Държавна сигурност?. 2. “Дух на партийност“. 3. Как работи системата?. 4. Переодизация.

5. Видове репресии

През отделните исторически периоди за потушаване опитите за съпротива на населението и държането му в подчинение се използват разнообразни форми на репресии – от физическо унищожение и насилие до съдебни и извънсъдебни мерки.

Посочената по-горе необразованост и липсата на специална подготовка на кадрите на Държавна сигурност само отчасти могат да обяснят размаха на репресиите след овладяването на властта от комунистическата партия. Без да се подценява мотива за лично отмъщение, тези репресии са добре обмислен политически ход за разправа с реални и потенциални противници. През първите дни и седмици след преврата на 9 септември 1944 г. без съд и присъда физически са унищожени хиляди представители на стария политически и икономически елит на страната. Чистката не се ограничава само до тях, но стига и на селско и битово ниво – преследвани и убити са свещеници, селски полицаи, бирници, горски стражари.

Страната е залята от вълна на политически терор. Безспорно е участието на служителите и немалко бъдещи ръководители на Държавна сигурност в тези деяния. Сред историците продължава да има спор за точния брой на жертвите на тези убийства, но всички са единодушни, че това е най-масовият политически терор в новата история на страната.

Убийствата през първите месеци на „народната власт” (с изключение на убитите в дните между 8-12 септември 1944 г.) са облечени в законова форма с наредба-закон, влязла в сила на 6 октомври 1944 г. с Указ № 22 в разрез с действащата Търновска конституция. С тази наредба-закон се създава т.нар. Народен съд с официалната цел да осъди управлявалите страната от 1 януари 1941 до 9 септември 1944 г., които са я довели до участието ѝ във Втората световна война. Всъщност обаче се цели неутрализирането на политическия и интелектуалния елит на Царство България и ликвидирането на неблагонадеждни и евентуални противници на новоустановения режим.

Българският Народен съд по същество е политически трибунал, чиито съдебни състави са назначавани от местните партийни комитети. В периода на действие от 20 декември 1944 до 2 април 1945 г. са организирани 135 масови процеси в цялата страна. Арестувани са 28 630 души. Срещу 11 122 от задържаните са повдигнати обвинения. За по-малко от четири месеца са издадени 9155 присъди, с които са осъдени на смърт 2730 души, 1516 души са оправдани, а останалите са осъдени на различен брой години строг тъмничен затвор или получават условни присъди.

Така България се нарежда на челно място по броя на смъртните присъди сред всички държави, в които се провеждат трибунали след Втората световна война. За сравнение, на аналогичния по цели за Германия Нюрнбергски процес са осъдени 19 души и са издадени едва 12 смъртни присъди.

В България някои от смъртните присъди са издадени на вече убити хора, за да се легитимира със стара дата насилието, извършено непосредствено след завземането на властта. На 15 години затвор е осъден дори Димитър Пешев, изиграл голяма роля за спасяването на българските евреи. Макар и освободен преди да изтече срока на присъдата му, той умира в самота, а заслугите му се признават едва в началото на 90-те години. Присъдите имат сериозни последствия и за родствениците на съдените. Имуществото им е конфискувано, в това число над 200 предприятия, както и голям брой недвижими имоти и вещи, в домовете им се настаняват партийни функционери. Семействата им са изселени. Отнема се правото им на работа, не са допускани до образование, поколенията им носят клеймото „враг на народа“ и са изолирани от какъвто и да било обществен живот.

Втората репресивна вълна започва веднага след края на т.нар. „народна демокрация” и подписването на мирните договори след Втората световна война. Тогава България официално и необратимо е включена в съветската сфера на влияние. Увереният вече във властта си нов режим предприема серия от показни политически процеси, насочени срещу лидерите на опозиционните партии в парламента, доскоро членове на единния Отечествен фронт. Резултатът е задушаването на парламентарната опозиция, символ за което става осъждането на смърт на лидера на най-голямата опозиционна партия БЗНС Никола Петков и обесването му на 23 септември 1947 г.

Когато събраният материал срещу нарочените за „врагове на народа“ не е достатъчен за подвеждане под съдебна отговорност, Държавна сигурност прилага извънсъдебни мерки, които включват въдворяване на ново местожителство (изселване) или в лагери, наричани трудово-възпитателни общежития (ТВО) и трудова мобилизация.

Така от 1948 г. в продължение на няколко години от „вражески елементи“ е прочистена южната, югоизточната и западната гранична линия в дълбочина до 25 км, а впоследствие и столицата и други градове. Съществуват документирани случаи, в които изселването се прави с цел набавяне на квартири за служители на ДС. От доклад до Политбюро на ЦК на БКП става ясно, че в периода от 9 септември 1944 г. до 20 август 1953 г. в страната са „разселени“ 6756 семейства с 23 390 членове (само от София – 2548 семейства с 5057 членове).

Следващата вълна от репресии вече е насочена към самата Комунистическа партия, като в това отношение България не прави изключение от други страни в Източна Европа. Жертви на тази чистка стават партийните функционери от вътрешното крило на партията от времето на Втората световна война, обвинени в сътрудничество с Титова Югославия и в заговор срещу Съветския съюз. Началото на чистката е поставено със съдебния процес срещу бившия заместник министър-председател Трайчо Костов – един от лидерите на вътрешното крило на Комунистическата партия в годините на нелегалност, който през 1949 г. е осъден и екзекутиран по обвинение в заговор с лидера на Югославия. На чистка е подложена и самата Държавна сигурност, като до 1954 г. е подменено почти цялото ѝ ръководство и около 40% от личния състав.

През първите две десетилетия на комунистическата власт най-ефикасната извънсъдебна мярка срещу инакомислещите е въдворяването в концентрационни лагери, наречени трудово-възпитателни общежития (ТВО), които са под контрола на МВР и по-конкретно на ДС. Първото трудово-възпитателно общежитие е открито през януари 1945 г. край гара Свети Врач (дн. Сандански) и съществува до март същата година. В следващите години се създават и функционират множество такива лагери.

Ето какво пише в края на 1946 г. инспекторът от ДС Желязко Троев, който отговаря за ТВО: „Близо двегодишното съществувание на трудовите общежития ни показа ясно, че тяхното образуване е било една необходимост за новата О.Ф. власт и едно ефикасно средство в борбата за обезвредяване враговете на днешната власт. Чрез тях наказахме голяма част от фашистките елементи неосъдени от Народния съд, неоткритите навреме по една или друга причина врагове на народа, непосредствено след 9.ІХ.1944 год.“

В периода 1946 – 1949 г. наред с ТВО със Закона за трудово мобилизиране на „безделници и празноскитащи“ са създадени и лагери за трудово мобилизиране, в които се изпращат най-вече дейци на Земеделския младежки съюз, изключени студенти и почитатели на „американската музика“. През април 1949 г. се създава трудово-възпитателното общежитие в село Белене, Свищовско, което е разположено на остров Персин в река Дунав. През следващата година лагерът е определен за основен затвор за политическите противници на режима. Така името Белене бързо се превръща в синоним на политическото насилие. Общият брой на концлагеристите в края на 1949 г. е около 4500 души, като в Белене са въдворени 800 от тях, а през есента на 1950 г. вече са 1097 души.

През 1952 г. след преглед на всички заповеди за въдворяване са освободени 1228 души, като към края на годината общият брой на въдворените е 2348 души, почти всички по политически причини. Лагерът в Белене съществува до есента на 1953 г., когато е закрит, за да бъде отново открит през ноември 1956 г. като реакция на събитията в Унгария. Към февруари 1957 г. в ТВО „Белене“ са въдворени общо 1120 души, от които 247 за контрареволюционна дейност, а останалите „криминални престъпници, опасни за обществения ред и морал“. От ноември 1956 до септември 1957 г. лагеристите, въдворени по политически причини, достигат 365 души, сред тях бивши лидери на земеделската опозиция, министри, легионери, офицери, кулаци. Лагерът функционира до 27 август 1959 г., когато с решение на Политбюро трудово-възпитателните общежития са официално закрити. По това време в Белене се намират 276 души. След неговото закриване 166 от затворниците, квалифицирани като „непоправими рецидивисти“, са преместени в новооткрития лагер „Слънчев бряг“ край Ловеч, който продължава да съществува до 1962 г. През лагера в Ловеч преминават 1501 души, 147 от които намират смъртта си там.

Лагерът в Белене отваря вратите си още веднъж – по време на т.нар. Възродителен процес в средата на 80-те години, когато там са въдворени над 500 от най-активно протестиращите срещу насилствената смяна на имената им български турци. Отговорен за лагерната система през 50-те години и олицетворение на този тип политически чистки е Мирчо Спасов, който в качеството си на заместник-министър и по-късно на началник на отдел в ЦК на БКП остава съпричастен към системата на Държавна сигурност почти до края на комунизма.

Въдворяването в лагерите става без съдебно решение въз основа на „мотивирано предложение“ от началниците на местните поделения на ДС, което се утвърждава от заместник-министъра по Държавна сигурност и се изпраща за одобрение от главния прокурор на страната. След това се изготвя и заповедта за въдворяване. Освобождаването от ТВО настъпва след изтичане на срока за въдворяване, но за това отново е необходимо съгласието на главния прокурор и на министъра на вътрешните работи. Така нерядко веднъж въдвореният в ТВО няма възможност да напусне лагера след края на определения срок, тъй като заповед за неговото освобождаване така и не се получава.

МВР прибягва към въдворяване в лагери, когато режимът има нужда от бърза и масова репресия или когато не разполага с доказателства за престъпна дейност. Масовите въдворявания имат изключително превантивен характер и не се прилагат като наказание за действителна политическа или криминална дейност, а поради принадлежност към определена социална, политическа, религиозна, етническа група или към „вражеския“ или криминалния контингент. Най-добрата илюстрация за успешно използване на този метод за репресия е по време на насилственото преименуване на помаците и българските турци.

Дори и след закриването на лагерите извънсъдебната репресия остава основната характеристика и главният източник на сила и влияние на Държавна сигурност. През следващите десетилетия Държавна сигурност продължава да прилага различни други „мероприятия” по отношение на реални или мними политически противници, които по никакъв начин не могат да бъдат обжалвани пред други институции (като напр. изселване, лишаване от жителство, уволняване от работа, спиране от пътувания в чужбина, забрана за публикуване и още много други).

Именно извънсъдебните мерки, използвани от ДС за репресиране на българските граждани, са една от основните характеристики, отличаващи я като тоталитарна служба за сигурност от службите за сигурност на демократичните държави. Разликата е, че службите в демократичните държави имат право да събират информация, но не и да извършват репресии без съответната съдебна процедура.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

На какво се дължи истинската власт и зловещата слава на Държавна сигурност? Накратко – на институционализирания произвол. Колкото първите репресии от края на 1944 и 1945 г. са до голяма степен произволни, също толкова произволни са и репресиите (макар и по-меки) в годините на късния комунизъм. В условията на контролирана съдебна система и липсата на коректив на работата на службите, този административен произвол придобива ключово значение за разбиране на въздействието на тайните служби.

Днес много хора са учудени, че не откриват нищо за себе си или за своите роднини в архива на Комисията по досиетата, въпреки че са убедени, че по стандартите на времето е имало за какво да бъдат наблюдавани и следени. От друга страна, възможно е човек да се окаже „обект“ на Държавна сигурност за дребни провинения, включително от битов характер (разказване на вицове за партийните лидери, изказано политическо мнение в тесен кръг и т.н.).

Дейността и решенията на Държавна сигурност не подлежат на обжалване. Анонимната и напълно произволна опасност човек да се превърне в „обект“ на системата е причината всички да се страхуват и да се чувстват следени. По този начин тоталитарната система успява да унищожи стремежа към свобода и самоопределение у хората, защото им внушава, че проявите на индивидуализъм и желанието да са „различни“ може да им навлекат ненужни беди.

Така мнозинството от хората развиват едно двойствено съществувание – пазят вътре в себе си същинския живот, собственото мнение, морал и култура, а отвън надяват маската на приспособленци и послушни граждани. Подобен манталитет и до ден днешен тежи като бреме и възпрепятства развитието на истинското гражданско общество. Разделянето на „същинския“ от „публичния“ живот влиза в дълбоко противоречие със същността на гражданското съзнание, което в крайна сметка се състои именно в това хората да споделят и отстояват публично своите ценности.

Приложение 1: Структура на Държавна сигурност (края на 1969 г. – февруари 1990 г.)


Разузнавателното управление при Генералния щаб на Българската народна армия (РУ–ГЩ или РУМНО), което се занимава със задачите на военното разузнаване, формално никога не е било част от структурата на ДС, но се подчинява на същите методи и принципи на работа.

Самопроверка

Въпрос: Кои са основните характеристики на Държавна сигурност, които правят организацията ефективна при упражняване на контрол и политически натиск върху гражданите.

Задача: Изгледай филма „Животът на другите“ (подходящ за възраст 16+), посветен на дейността на Щази (еквивалентът на Държавна сигурност в Източна Германия) и направи сравнение между двете репресивни организации. Обсъдете в час начина им на действие и влиянието им върху живота на гражданите.

За автора

Мария Дерменджиева е журналист, изследовател и преводач, магистър по румънска филология и по национална сигурност и отбрана. Съавтор e с Момчил Методиев на изследването „Държавна сигурност – предимство по наследство. Професионални биографии на водещи офицери“ (2016). Автор е на десетки статии и интервюта, свързани с историята на комунизма и посткомунизма и на телевизионната поредица, излъчена по RE:TV, „Дела и документи“ (2009 – 2010 г.). Участвала e в съставянето на документални сборници, издадени от Комисията по досиетата.


(Следва)

четвъртък, август 24, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 24

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..

III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция. 4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова. 5-6. Провалената българска "перестройка" на културата и Прояви на нетърпимост .

IV. СТУДЕНАТА ВОЙНА: БРАТСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ГОЛЕМИЯТ БРАТ (от Момчил Методиев) - 1. Какво представлява студената война?. 2. България. 3. Източна Европа. 4. Развиващите се страни. 5. Вятърът на промяната.

V. ВРАГОВЕТЕ НА НАРОДА (от Тони Николов) - 1. Репресиите. 2. Форми на съпротива.

VI. КАК ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ОВЛАДЯ ДЪРЖАВАТА И ХОРАТА (от Мария Дерменджиева) - 1. Какво представлява Държавна сигурност?. 2. “Дух на партийност“. 3. Как работи системата?.

4. Переодизация

В историята на Държавна сигурност през комунизма могат да се разграничат три периода.

Първият е десетилетието след овладяването на властта от комунистите, когато се формира системата – наситени с насилие години, в които органите на ДС се използват за физическа разправа с политическите врагове, включително с враговете в самата Комунистическа партия.

Вторият е епохата след смъртта на Сталин, когато с цел да бъдат преодолени „последствията от култа към личността“ партийното ръководство налага строг контрол над Държавна сигурност и настоява грубата и пряка репресия да бъде заменена от по-рафинираната агентурна работа.

В края на 60-те години отново се наблюдава засилване на намесата на Държавна сигурност в обществения живот. Символ на тази нарастваща намеса става създаденото през 1967 г. Шесто управление „за борба с идеологическите диверсии и противодържавните прояви“. Управлението работи основно сред интелигенцията, младежта, православното духовенство и другите изповедания, както и вътре в самата Комунистическа партия. На него се възлагат надеждите да възпре или поне да овладее тенденцията за спадане на популярността на партийното ръководство.

(Следва)

сряда, август 23, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 23

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..

III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция. 4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова. 5-6. Провалената българска "перестройка" на културата и Прояви на нетърпимост .

IV. СТУДЕНАТА ВОЙНА: БРАТСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ГОЛЕМИЯТ БРАТ (от Момчил Методиев) - 1. Какво представлява студената война?. 2. България. 3. Източна Европа. 4. Развиващите се страни. 5. Вятърът на промяната.

V. ВРАГОВЕТЕ НА НАРОДА (от Тони Николов) - 1. Репресиите. 2. Форми на съпротива.

VI. КАК ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ОВЛАДЯ ДЪРЖАВАТА И ХОРАТА (от Мария Дерменджиева) - 1. Какво представлява Държавна сигурност?. 2. “Дух на партийност“.

3. Как работи системата?

Въпреки че в архива на Държавна сигурност липсва обобщена информация за нейния щатен състав, наличните данни показват постоянно и последователно увеличаване на числеността на служителите ѝ, като само оперативният състав от около 1500 души през 1945 г. към 1989 г. вече надвишава 20 000 души. Привилегированото положение на Държавна сигурност спрямо всички останали държавни служби, включително Народната милиция, е утвърдено още през 1951 г. Офицерите от ДС се превръщат в най-скъпо платените държавни служители през целия период на комунизма, като получават три-четири пъти по-високо възнаграждение от средната работна заплата за страната.

Кадровите офицери, наричани и оперативни работници, заемат централно място в организацията на работата на Държавна сигурност. Те са елитната част на всяко управление, допълвано в кадрово отношение от сержантски състав, който изпълнява технически длъжности. Основна задача на оперативните работници е да набират и ръководят секретни сътрудници (агенти), от които получават сведения, предавани на конспиративни срещи в т. нар. явочни квартири [1].

Набирането на агентурата става на идейно-политическа основа (вярност на комунистическите принципи) или на базата на зависимост (материална или кариерна заинтересованост, а в по-ранните години и наличие на компрометиращи материали). С напредването на режима само формално се увеличава броят на хората, за които се приема, че са привлечени на „идейна основа”. Мотивът им е Държавна сигурност да подпомогне кариерното им развитие или най-малкото да ги предпази от спора с конкуренти на работното място.

Един оперативен работник в страната ръководи средно около десетина секретни сътрудници, с които би трябвало да провежда поне по една среща месечно.

В архива на ДС са съхранени документи от периода 1979 – 1986 г., които дават представа за увеличаването на броя на различните категории секретни сътрудници. Агентурният апарат за този период нараства средно с близо 1400 души годишно. При запазване на този темп на растеж може да се предполага, че към 1990 г. агентурата на ДС е надхвърлила 40 000 души, като в това число не влизат секретните сътрудници на разузнаването, както и т.нар. доверени лица (наричани и „доверени връзки“), които не се картотекират, но има информация, че в средата на 1986 г. са почти 25 000 души.

Основни категории секретни сътрудници, използвани от Държавна сигурност вътре в страната:


Събраните по агентурен път сведения (предавани писмено от агента или записвани от оперативния работник) могат да имат информационна стойност, но могат да бъдат използвани и за репресия срещу политическите опоненти или инакомислещите. Репресиите могат да варират от меки мерки като т.нар. „профилактиране” (т.е. предупреждаване на следения човек, с което ДС показва, че знае за неговите „враждебни“ нагласи и изказвания, и го сплашва, че ще пострада по-сериозно при повторни прояви) през спиране на възможностите за образование или професионално развитие, изселване и др. до твърди мерки като въдворяване в лагер, следствие, съд и затвор, ако събраните от оперативните управления сведения са годни да бъдат предадени на прокуратурата. Практиката е подозрителните лица, наричани обекти, да бъдат следени чрез агентура и „доверени лица“ и различни „мероприятия“ – например, подслушване на телефона, поставяне на подслушвателно устройство в дома, контрол на кореспонденцията. В зависимост от степента на „опасност“, която се приема, че представляват, срещу тях се образуват различни видове дела (популярни днес под названието досиета), в които се трупат материалите срещу тях, набирани с помощта на агентите или техническите средства.

А през годините като „опасни“ се квалифицират не само действителните опити за съпротива срещу режима. Партията налага строго определен модел на живот и стереотипи на мислене. „Опасно“ е влиянието на западната култура, четенето на западни книги и списания, „опасно“ е слушането на западна музика – на рок групи като „Дийп Пърпъл“, „Куин“ или „Пинк Флойд“, „опасно“ е носенето на дълга коса, на панталони с много широки или много тесни крачоли, „опасно“ е да се ходи на църква, особено „опасно” е да се разказват „политически вицове”… Всичко това формално не е забранено, но е преследвано. И ако в един по-ранен етап от съществуването на режима подобни „провинения“ могат да имат много тежки, дори фатални последствия, то и след това те не остават безнаказани, защото водещият принцип на партията и нейния инструмент Държавна сигурност гласи, че „който не е с нас, е против нас“.

БЕЛЕЖКИ

1. Явочна квартира се нарича мястото – жилище, работно или друго помещение – предоставено доброволно от неговия собственик или ползвател на органите на Държавна сигурност, за да бъде използвано за оперативни нужди, най-често за срещи на офицерите с техните агенти.

(Следва)

вторник, август 22, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 22

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..

III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция. 4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова. 5-6. Провалената българска "перестройка" на културата и Прояви на нетърпимост .

IV. СТУДЕНАТА ВОЙНА: БРАТСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ГОЛЕМИЯТ БРАТ (от Момчил Методиев) - 1. Какво представлява студената война?. 2. България. 3. Източна Европа. 4. Развиващите се страни. 5. Вятърът на промяната.

V. ВРАГОВЕТЕ НА НАРОДА (от Тони Николов) - 1. Репресиите. 2. Форми на съпротива.

VI. КАК ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ОВЛАДЯ ДЪРЖАВАТА И ХОРАТА (от Мария Дерменджиева) - 1. Какво представлява Държавна сигурност? .

2. "Дух на партийност"

Според Указа на Държавния съвет за правата и функциите на Държавна сигурност, издаден през 1974 г. и отменен едва през юли 1991 г., Държавна сигурност е дефинирана като „специализиран орган на управление“, който „обезпечава сигурността на НРБ и защитава социалистическия обществен и държавен строй от престъпни посегателства“.

Подчинена на министъра на вътрешните работи, Държавна сигурност работи под ръководството и контрола на Комунистическата партия в лицето на Политбюро и първия секретар на ЦК на БКП. Водещи принципи са партийността, революционната бдителност, секретността и единоначалието. В Държавна сигурност са обединени службите за вътрешно и външно разузнаване (без военното разузнаване) и за контраразузнаване (включително военното контраразузнаване). Всички важни решения се подготвят от МВР, но се съгласуват и одобряват от съответните партийни органи преди да влязат в сила със заповед на министъра на вътрешните работи.

Пряката подчиненост на ДС на партийното ръководство и в частност на Тодор Живков се запазва през 70-те години, но още в началото на 50-те години в речи на партийния и държавен лидер Вълко Червенков са описани партийните очаквания към нейните служители. Те трябва да бъдат „железните рицари на Комунистическата партия”, „изваденият меч на пролетарската диктатура”, „очите и ушите на Партията и Народната власт“, трябва да бъдат „проникнати от дух на партийност“, тъй като държавното ръководство иска „Държавна сигурност да гледа добре, да чува добре, да действа точно, за да могат Партията и Правителството да предприемат разумни и оправдани мерки и действия“ [1].

„Духът на партийност“, който е една от основните разлики между тоталитарните и демократичните служби за сигурност, си остава централното изискване към офицерите от ДС през целия период на комунизма. Основно условие за кариера в ДС е „безпределната преданост към БКП, КПСС и дружбата със Съветския съюз“. Тези важни характеристики дават еднозначен отговор на въпроса дали приоритет в работата на Държавна сигурност е опазването на националната сигурност или съхраняването на режима и сигурността на партийното ръководство.

БЕЛЕЖКИ

1. ЦДА, ф., 1Б, оп. 24, а. е. 161, л. 1-20. Реч на Вълко Червенков на срещата на Политбюро на ЦК на БКП с ръководителите и отговорните дейци на Държавна сигурност, 17 април 1954 г. АКРДОПБГДСРСБНА-М, ф. 1, оп. 5, а. е. 124, л.1-12. Слово на Вълко Червенков, произнесено на 14 декември 1951 г. на националното съвещание на ръководния състав на ДС.

(Следва)

понеделник, август 21, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 21

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..

III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция. 4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова. 5-6. Провалената българска "перестройка" на културата и Прояви на нетърпимост .

IV. СТУДЕНАТА ВОЙНА: БРАТСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ГОЛЕМИЯТ БРАТ (от Момчил Методиев) - 1. Какво представлява студената война?. 2. България. 3. Източна Европа. 4. Развиващите се страни. 5. Вятърът на промяната.

V. ВРАГОВЕТЕ НА НАРОДА (от Тони Николов) - 1. Репресиите. 2. Форми на съпротива.

VI. КАК ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ОВЛАДЯ ДЪРЖАВАТА И ХОРАТА (от Мария Дерменджиева)

„…Нашата непосредствена работа ни доказа, че е достатъчно само един учител или един лекар, който да свърши толкова пакостна и подривна работа, че да разруши много ценни неща, градени с много усилия от властта в цяло село или даже в цял район; че е достатъчно само един кмет или лесничей, който да организира цяла шпионска или противодържавна мрежа; че е достатъчно само един агроном или един свещеник, който да разруши единството и сериозно да отрови съзнанието на населението…“

Заповед от 1947 г., адресирана до поделенията на Гранични войски

1. Какво представлява Държавна сигурност?

Всяка диктатура се опира на репресивен апарат и на активната дейност на политическата полиция, в противен случай не би могла да упражнява „тотален“ контрол над обществото. Кои са репресивните органи на българската комунистическа държава?

Най-общо казано в периода 1944 – 1989 г. това са централните и териториалните поделения на Министерството на вътрешните работи, някои подразделения на Министерството на народната отбрана, включително военното разузнаване, и съдебната власт в лицето на съда, прокуратурата и следствените органи. В структурата на МВР влизат също Народна милиция, системата на концентрационните лагери и затворите, както и Гранични войски и възстановените в средата на 80-те години Вътрешни войски, но основна роля в репресиите срещу българското общество играе Държавна сигурност.

Непосредствено след преврата на 9 септември 1944 г. полицията е заменена с Народна милиция, като в нейните редици и в отдел „Държавна сигурност“ се вливат партизани и активисти на Комунистическата партия. Това са предимно хора от селски произход, с основно или прогимназиално образование, без специална подготовка, култура и опит. Те са гръбнакът на партията, който чрез убийства, арести, изселване, тормоз и принуда унищожава илюзията на опозиционно настроените среди, че властта е слаба и не може да се справи с тези, които ѝ се противопоставят. Липсата на ясна регламентация за работата на милицията и ДС се тълкува като знак за безконтролно политическо насилие, чиито мащаби все още трудно се установяват по архивен път.

Още от есента на 1944 г. върху Държавна сигурност влияние оказват два основни фактора – подчинението ѝ на БКП и копирането на съветския модел, изразяващ се в следването на устройствените промени в съветския Комитет за държавна сигурност (КГБ). Този процес е подпомаган, но и контролиран от постоянно присъстващите в българското МВР съветници от СССР, които имат важна роля за въвеждането в България на методите на работа на съветските служби за сигурност.

(Следва)

неделя, август 20, 2017

„Tancuj, tancuj, vykrúcaj“


Тук някога се намираше игралната площадка на моята детска градина, тези дървета не съществуваха, в дъното имаше една огромна липа, а на площадката - пясъчници, люлки и пързалки.

Голямо тичане, голямо викане падаше, енергия имахме, колкото да задвижим всичките турбини една атомна електроцентрала, а когато все пак умората ни поналегнеше, се отдавахме на по-спокойни деяния - разваляхме например пясъчните фигурки, които момичетата си правеха, те писваха до небесата, а учителките ни наказваха до стената на училището (виждате я тази „стена на плача“ зад гърба ми на снимката) или се сбивахме заради някоя дървена пушка (не стигаха за всички) и пак ни изправяха до стената.

От тогава още ми се е забило в паметта едно стихче, което момичетата (когато не правеха пясъчни фигурки и не пищяха до небесата) пееха, хванати за ръце и въртейки се в кръг:

„Търльо, мърльо, писанче, писанче -

със червено герданче, герданче,

сините му очички, очички,

светят като звездички, звездички“.

По това време литературознанието не ме беше увредило, а и по-късно не можа да ме увреди, с идиотската формулировка, че литературата е отражение на действителността, така че и тогава не виждах, и сега не виждам нищо чудно в това „писанче“, което е „търльо, мърльо“, носи червено герданче и има бездънно сини очи - просто едно същество от литературния свят, много симпатично и на космическо разстояние от нашата мързелива котка на село.

По-очарователна от „писанчето“ обаче беше мелодията, много игрива, много увлекателна - аха да се хванеш и ти до момичетата, за да заподскачаш заедно с тях, и само мисълта, че няма да се отървеш след това от подигравки, те спира да го направиш.

Години минаха оттогава - много! - и ето че веднъж чух по радиото същата песничка, но със съвсем друг текст, при това - не български.

Нямах тогава - ученик в гимназията - никакво понятие от славянски езици и разбрах от текста само няколко думи, толкова, колкото да не разбера нищо от него.

После станах по-учЕн, появи се интернет и нещата си дойдоха на мястото.

Затова сега мога да ви покажа текста на словашката детска народна песничка „Tancuj, tancuj, vykrúcaj“, да ви представя изпълнението, че и превод да ви направя.

А вие, ако искате, можете да си прибавите към словашкия текст и „Търльо, мърльо“...

Tancuj, tancuj vykrúcaj, vykrúcaj
Len mi piecku nezrúcaj, nezrúcaj
Dobrá piecka na zimu, na zimu
Nemá každý perinu, perinu. 

Trá-la-la-la...

Stojí vojak na varte, na varte
v roztrhanom kabáte, kabáte 
od večera do rána, do rána
rosa na ňho padala, padala.

Trá-la-la-la...

Tancuj, tancuj vykrúcaj, vykrúcaj
Len mi piecku nezrúcaj, nezrúcaj
Dobrá piecka na zimu, na zimu
Nemá každý perinu, perinu. 
 
Танцувай, танцувай, върти се,
но печката не ми събаряй,
добра е печката през зимата,
не всеки има пухено юрганче.

Тра-ла-ла-ла...

Стои войникът на поста си
със скъсано мундирче,
от вечерта до сутринта
росата върху него падаше.

Тра-ла-ла-ла...

Танцувай, танцувай, върти се,
но печката не ми събаряй,
добра е печката през зимата,
не всеки има пухено юрганче.

събота, август 19, 2017

„Река без мост“


Всъщност мост над реката в японския филм „Река без мост“ („Hashi no nai Kawa“, 1992 г.) по едноименния роман на японската писателка Съмии Съе (1902-1997), има.

И този мост, който свързва селцето Комори с останалия свят, се появява във филма не един път (и не случайно, разбира се, даже има два моста, но за да не разводнявам, редуцирам и показвам по-големия!).


Няма го обаче мостът, който би могъл да свърже хората, разделени от предразсъдъците на миналото.

Защото в малкото селце живеят хора, потомци на средновековната низша каста „ета“, превърнали се в по-нови времена (действието на филма се развива в началото на 20-ти век) в националното малцинство бурукумин (срещу чиято дискриминация се бори през целия си живот и споменатата по-горе писателка Съмии Съе).

Пренебрежението към „по-низшите“ започва от училището...


...и кулминира в безразличието на възрастните към горящото село: да горят, това са „ета“!


Но филмът не е само за това.

Той разказва и за надигащата се постепенно борба - борба за равноправие, за премахване на етническата омраза - назрял цирей върху тялото на новото време, който трябва да бъде спукан.


Филмът обаче си е филм и разкрива по-минали времена, но и днес, уви, в 21-ви век, се препятстват женитби и се отказва работа в Япония на хора от етническата група бурукумин, които не могат да скрият произхода си поради особеностите на японската регистрационна система.

А вие усещате ли нещо близко с нещата у нас?

Допирна точка с Япония?

За съжаление - да, но това не е никак за хвалене...