СЛУЖБОМЕР

петък, август 04, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 11

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..

III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г..


2. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда

Културата се превръща в средство за разпространение и легитимация на комунистическата идеология сред масите. Затова не е чудно, че още на първия ден след 9 септември 1944 г. е основано Министерството на пропагандата, чрез което да се осъществява централизираното управление на всички пропагандни, включително и културни, научни и образователни институции.

България е залята от лавина от събития – манифестации, чествания, конгреси, пленуми, гостуване на чужди делегации и отделни културни дейци; музейни експозиции, панаири, изложби, квалификационни курсове, образователни инициативи, самодейност, съревнования, фестивали, прегледи, конкурси, спартакиади, спортни празници, безкрайни обсъждания на нови книги, театрални постановки, сесии, симпозиуми.

За монументалната пропаганда на комунистическия режим в България се отпускат огромни държавни средства. Доказателство за това са гигантските монументи на Съветската армия и Братската могила в София, паметникът на „Альоша” в Пловдив и множеството паметници на партизани из всички краища на България. Следва водопад от музикални, литературни и други произведения на изкуството, създадени по политическа поръчка. Едновременно с това все повече се затяга контролът върху авторите, които дръзват да покажат някаква независимост. Социалистическият реализъм се установява като норма във всички културни жанрове и форми на изкуството. Самият партиен лидер Вълко Червенков се занимава с оценката на художествените творби и още по-лично приема ролята си на критик, когато успее да долови опозиционни нотки в нечие произведение.

Но най-важната характеристика на този период е непрестанната репресия на всички свободомислещи хора. Наказанията и за най-малките отклонения от „линията на Партията“ са сурови. В лагерите са затворени без съд и присъда интелектуалци и младежи, понякога даже и заради увлечения по „западна мода“, учене на чужди езици, слушане на „упадъчна музика“ или четене на забранена литература. В лагер е вкарана дори и джаз певицата Леа Иванова, тогава любимка на българската публика.

3. Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция

През 1956 г. в СССР се развенчава култа към личността на Сталин. Същата година, на Априлския пленум на БКП Живков слага начало на процеса на десталинизация и в България. Идва усещането и надеждата за „край на догматичната зима” в българската култура. Но в новосъздаденото Министерство на културата промени в идеологическите основания на работата му не настъпват.

Характеристиката на този нов етап е най-красноречиво изразена в думите на Димитър Аврамов, историк на изкуството: цялата Априлска линия на БКП е един дълбоко циничен флирт с интелигенцията, „кошмарно надлъгване между интелигенцията и комунистическата партия”. Творците, които не се подчиняват на режима, продължават да са санкционирани и подложени на публична критика. Книги биват спрени (и претопени) преди да бъдат издадени, а филми – свалени преди да бъдат излъчени.

Започват да се организират редовно конгреси на българската култура – по модела на партийните конгреси. Първият е през 1960 г., последният, който трябваше да бъде пети, не се проведе през 1989 г.

Въпреки повърхностната природа на промяната, започва да става доста трудно вкарването в концентрационни лагери или осъждането на творци и интелектуалци. И все пак, примери за това има. Цигуларят Сашо Сладура, любимец на софийската публика, познат и с политическите си вицове, е убит в лагера край Ловеч през 1962 г. През 1979 г. е убит и големият писател и журналист Георги Марков, политически емигрант в Лондон.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.