СЛУЖБОМЕР

събота, септември 30, 2017

Писмо на Васил Левски до частния революционен комитет в Сливен - 16 януари 1872 година

Писмото и бележките към него са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", т. I, 1929 г. Там те се намират под № 44 Като източник Страшимиров сочи Н. Б. II. А., п. 60, № 8030. Арх. т, I. № 22, стр. 46.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ЧАСТНИЯ РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ В СЛИВЕН - 16 ЯНУАРИ 1872 ГОДИНА

Българско, 16 януари 1872 г.

Братя членове на ЧБР комитет!

В Сливен [1]

Според препоръките на изпратените ни хора гледайте да работите по-скоро, защото усилва [действията си] и енергията си тур.[ският] ком.[итет] „Млада Турция“, а по-близо е да захванат черногорци и сърби с турците бой... Черногорските юнаци в писмото си ни питат: в който да се започне по едно и също време. Нашият отговор беше тоя: „Братя! Още малко има да се приготвим и ще ви явим“ Следователно трябва бързане, защото в много не сме приготвени, а хората като ни гледат, че мързеливо работим, няма да ни чакат. Предвижда ни се и че ще ни изпреварят черногорците заедно със сърбите. Едно е само, което спира черногорците и не подават още ръка да захванат заедно със сръбското прав[ителство], защото тяхната и нашата цел е една (народно управление), което и те тайно са си предначертали. Но както и да е, няма да ни чакат дълго време да се мъдрим в работата си. И ако се захванеше от която и да е страна бой с турците, пък ние в нещо [да сме] неприготвени..., за което Централният комитет е невинен, защото каквото е виждал и чувал, е предизвестявал на всички час[тни] комитети. Ако ли пък ни изпреварят горните, за които казахме, и се започне бой с турците, то [това] ще е за нас честита случка и за неизпускане време. В такъв случай Централният комитет ще употреби всичките си сили по-скоро да даде редна всичките час[тни] комитети за революция, защото иначе сме загубени во веки веков!!!...

Преди да се съставят частните комитети по всичко Българско, нашият работник В. Левски в обикалянето му 3-4 години из Българско ни даде точна сметка: къде какви хора има и какво е взимал-давал с тях. А след съставянето на Централния комитет с отряди пак същият В. Левски с предначертанията ни (със закона) по същите места, където познава, да състави частни комитети, за което пак даде точна сметка къде какво го е срещнало и от препоръчаните му лица къде как е посрещнат, а както ви е казано от него, като направите бележки на закона и го изпратите придружен от две турски лири, както се изпратиха от много места, тогава Централният комитет по вишегласието на всички частни комитети ще го напечата и разпрати навсякъде, за да се води и управлява по него всеки работник на народното ни дело.

Централният комитет налага данък на всеки член веднъж завинаги: всеки един според състоянието си ще даде десятъка си и то в две таксита [2], за първата трябва вече да гледате, щом ви пишем да бъдете готов, пък за втората - с парите заедно ще си изпратите и един представител, за да дава глас върху всичките ни народни работи. Ще присъства и в общонародната сметка като: откъде колко се е взело и къде колко се е дало и изобщо в Българско къде кога се е захванало и какво е изработено, която сметка ще се поднесе на всеки член пред очите. Засега колкото събрани пари имате, внесете ни ги, защото имаме голяма нужда. Дайте и бележки по какви знакове ще познаваме общината ви и вишегласното ви решение, на която ще се основава Централният комитет.

Съветваме ви братски и по българска длъжност да гледате да свършите заявените досега длъжности, защото и друго има да ви отбележим след това да свършите и сме вече готови... [3]

Вижте и в Панайотовите писма, че положението ни е такова, каквото ви го описваме. Но и в същите има доста грешки, затова пазете ги, че скоро ще ги [потърси] Централният комитет за разглеждане пред Главното събрание, където ще бъда[т] и лицата, които са писали за народните ни работи. На тия писма ще му отговорите така, г-не: „За всичко, което ни пишеш, то е работа на Централния комитет и с него трябва да се разбереш, откъдето зависим както ние, така и всички частни комитети, водени по един закон, който по вишегласието на всички ни е нареден. И докато не се съобразите със закона и поднесете писмено вашето участие, че сте член на Централния комитет, всички твои писма ще бъдат напразни, защото не смеем да ви отговаряме.“

Там в писмото му виждам да ви кани да си изберете човек, та с приносящия да отиде при хората, които познава, да се разберете за всичко. Приносящият, който ще води вашия човек за споразумението, е в Ловеч при частния комитет. И думите ви оттам ще бъдат същите като тия, които ви отбелязвам горе.

От много частни комитети са ни писали да им внасяме в[естник] „Свобода“. Ако и вие желаете да приемате, дайте на хората ни стойността на вестника 118 гроша, за да изпращаме и на вас. [4]

Привременно правителство в България

I отд. от БРЦК

(печат)

1. Писмото е запазено в Сливенския архив.

2. Вноски.

3. И тогава ще бъдем вече готови за общото дело, за което ни канят черногорци и сърби.

4. Отстрани на писмото стои бележка с почерка на М. Т. Греков, един от водителите на Сливенския комитет: „Заповед за бързо приготовление“.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

26. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 29 септември 1871 година

27. Писмо на Васил Левски до по-прогресивен и богат българин във Влашко - 6 октомври 1871 година

28. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 27 октомври 1871 година

29. Писмо на Васил Левски до Трифон Райнов - 25 ноември 1871 година

30. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов

31. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 28 декември 1871 година

32. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 31 декември 1871 година

33. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 януари 1871 година

34. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 10 януари 1872 година

35. Писмо на Васил Левски до неизвестно лице - 12 януари 1872 година

35. Писмо на Васил Левски до комитета в Карлово - 16 януари 1872 година

36. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

петък, септември 29, 2017

Борис Сичкин – „Смеем се, за да не откачим“

Предисловие на автора

Скъпи приятели!

В книгата се срещат нецензурни думи (много). Уви, те са се закрепили здраво в съвременния руски език, особено разговорния, и да се предаде без тях пряката реч е някой път практически невъзможно. Да се замèнят, както понякога се прави, с медицински термини или да се изписват с пропуснати букви е безсмислено, защото кой, например, ще попита: "За чий пенис ти е това?" А ако напишем "Тази стара к**ва", има два варианта: или някоя чиста душа няма да разбере какво е "к**ва", или обикновената душа ще прочете "Тази стара курва".

На млади години измислих такъв анекдот.

Млад човек се жени, но след сватбата жена му не го пуска при себе си. В пълно недоумение той отива при бащата на жена си и му казва:

- Вижте какво, не разбирам нищо. Ожених се официално, минаха три дена, но дъщеря ви не ме пуска в леглото, какво става?

- Ами знаете ли - отвръща бащата, - на мене ми е неудобно, но ще помоля жена си, нека поговори с дъщеря ни, все пак двете са жени.

Майката се затваря с дъщеря си в стаята, а бащата подслушва на вратата.

- Защо не му даваш? - пита майката.

- Че как да му дам, мамо: той си мисли, че съм девствена, а аз си имах и Васка, и Петка, и Гришка...

- Толкова ли си глупава, че не знаеш какво да правиш: баща ти също си мислеше, че съм девствена, а аз си имах и Васка, и Петка, и Гришка...

- За какво си говорят там? - пита нетърпеливо младият човек.

- За какво, за какво... За какво могат да си говорят две курви?!

Обявих конкурс с парична награда за този, който успее, запазвайки хумора, да замени "курви" с прилична дума. Наградата и до ден днешен не е потърсена.

Така че дръжте книгата по-далече от децата, медицински термини търсете в енциклопедията, пропуснати букви в кръстословиците и си получете удоволствието.

---------------------------------------

Често ме питат защо, след като бях популярен артист, който печелеше добре, имаше прекрасно тристайно жилище в центъра на Москва, кола, вила и пр., заминах [1].

През 1971 година се озовах по изфабрикувано обвинение в Тамбовския затвор. По-късно ме оправдаха, делото беше прекратено, работниците от прокуратурата наказани, но преди това лежах година и две седмици в затвора, заради което не позволиха на сина ми да постъпи в Московския университет, в продължение на две години, докато се точеше допълнителната следствена дейност, не ми даваха да работя, махнаха името ми от титрите на филма "Непоправимият лъжец", във филма "Готвачът и певицата" ме озвучиха с друг актьор и т.н. Накратко казано, разбрах, че страната ни е палава, в нея могат да направят с тебе каквото си поискат, а особено като имах предвид, че синът ми Емелян - на мене се е метнал - има дълъг език, който, както е известно, ако не го доведе до Киев [2], до затвора ще го доведе със сигурност, реших да се отдалеча от кривинделестата страна на максимално възможното разстояние. За мое щастие, след като подадох заявление, дори и да имах някакви съмнения по повод на взетото решение, до болка родните, повсеместни подлост и простащина, бързо ги развеяха.

Майката на жена ми не заминаваше с нас и, естествено, трябваше да ѝ осигурим жилище. Тя се водеше, че живее при нас, но тъй като нямаше да ѝ разрешат да остане сама в тристайното жилище, аз уговорих замяна - двустайно жилище с доплащане. Замяната трябваше да бъде одобрена на събрание на управлението на кооперацията, чийто член бях. Първи взе думата Николай Рикунин (някои вероятно си спомнят, че имаше такъв естраден "дует Шуров и Рикунин"). Той говори дълго за Родината, за непрекъснатата грижа за всеки от нас на партията и правителството, за съвършенството на социалистическия строй, за това, че да напусне такава Родина и такъв строй може само неблагодарен човек, който няма съвест и т.н. Между другото казано, Рикунин с пяна на уста, задъхвайки се от омраза към Съветската власт, ми беше разказвал, че баща му преди революцията бил помешчик край Москва, добър, хуманен човек, грижещ се за селяните, далече стоящ от политиката. Болшевиките, естествено, го разстреляли, а жена му с бебето ѝ изпратили в Сибир, където била принудена да проси милостиня, за да не умре малкият Коля Рикунин.

Като изслушах речта на Рикунин, се опитах да обясня меко, че не става въпрос за неблагодарния Сичкин, а за благодарната тъща, която не напуска Родината и има право на жилище. От първия ред стана приличащия на бащата на Демона от Врубел концертмайстор на Болшой театър Гуревич. (Тънката фигура, огъната като въпросителен знак, мъничките злобни очички и змийските устни му придаваха особена прелест.)

- Не желая да слушам изпълненията на Сичкин! - извика той. - Забранете му да говори! Аз, като патриот, не искам да чувам речите на един отцепник и предател на Родината!

- Не трябва да се вълнувате така, патриоте Гуревич - обърнах се аз към него. - Впрочем, какво беше времето в Ташкент в началото на войната?

Гуревич:

- Я вървете да си го начукате!

- Никъде не мога да отида - има събрание. Да не би да сте против моята тъща, защото е рускиня?

Гуревич онемя.

- Да, а по време на войната какво беше времето в Ташкент?

- Сичкин, вървете на путката си майчина!

- Вече ви казах: никъде не мога да отида, докато не свърши събранието. На всички е известно, че най-силно вика "дръжте крадеца!" самият крадец, но работещите в нашите органи са умни и опитни хора, на тях не им е никак трудно да определят кой е патриот, а кой е враг. Ако се съди по фалшивия ви патос, вие очевидно сте много виновен пред Съветската власт, но се успокойте: съветският съд е най-хуманният съд в света и чистосърдечното признание безусловно ще смекчи вашата вина. О, съвсем забравих, а в края на войната какво беше времето в Ташкент? - завърших аз под гръмкия смях на събралите се.

Най-много от всички се суетеше композиторът Марк Фрадкин. За разлика от Рикунин, който се изказваше, така да се каже, безкористно, просто желаейки да подчертае своя патриотизъм и своята лоялност, Фрадкин имаше конкретно виждане за моето жилище и разгърна активна дейност още преди събранието: обработваше членовете на управлението, плашеше ги с това как може да се прецени помощта, оказана на един враг на народа, ходеше по апартаментите с името на КГБ в устата, събираше подписи от наемателите срещу моята замяна, накратко казано, правеше всичко според силите си, за да попречи.

С Фрадкин по време на войната бяхме дълго време в една част, където той си заслужи званието "най-алчният евреин в Средна Русия". Мисля си обаче, че това беше явно преумаляване и той беше достоен да се издигне до всесъюзно, ако не и до международно равнище. Плюшкин в сравнение с него беше жалък прахосник. Покойният Ян Френкел, талантлив композитор и очарователен човек, ми разказваше, че Фрадкин го канел постоянно да му отиде на гости, да поседят на чашка край уникалния му бар. Един път, когато били близо до жилището на Фрадкин, той най-сетне го уговорил, но освен това му казал:

- Ян, в бара има всичко, но за да не нарушаваме целостта му, това е произведение на изкуството - сам ще се убедиш, купи бутилка водка. Мезета има много, но за всеки случай купи салам, ако искаш, кашкавал, рибка там някаква и вземи един хляб.

В крайна сметка седнали до бара, изпили водката на Френкел, замезвали си с купеното от него, а Фрадкин даже чай не предложил.

Някога Фрадкин искаше да дойде в нашата кооперация заради добрия район и заради това, че беше по-евтина от другите кооперации, но събранието беше категорично против, като се мотивира с това, че Фрадкин не е естраден артист, богат е и може да си купи жилище във всяка друга кооперация. По това време аз бях член на управлението, съобразяваха се с мене и когато жената на Фрадкин ме молеше със сълзи на очи да им помогна, аз, заради своята мекушавост, не можах да откажа и уговорих управлението да гласува за Фрадкин. По-късно историята се повтори с дъщеря им Женя, която също искаше да живее в нашата кооперация. И в двата случая членовете на управлението казваха, че не са гласували за Фрадкин, а за мене.

Но да се върнем към нашето събрание. Фрадкин го завърши, като резюмира кратко и делово:

- Другари, ние трябва да решим въпроса за замяната на Сичкин, поради това, че той изоставя нашата Родина, плюе на всичко, което страната е направила за него и иска да се прехвърли изгодно на Запад. Той ни моли да му помогнем да направи това. Нека гласуваме.

Почти всички руснаци, включително партийните членове, гласуваха за мене, а всички евреи, които бяха мнозинство, против. Така изгониха тъщата от жилището, а аз получих огромно морално удовлетворение - не греша, че заминавам.

Разбрах, че в ОВИР [3] има негласно правило да не приемат пет пъти анкетите под предлог, че са уж неправилно попълнени. Затова отидох в ОВИР и сам казах, че според мене анкетите са попълнени неправилно; по-добре ще бъде да ги препиша и да отида на другия ден. Служителката се усмихваше, кимаше и така пет пъти. На шестия ден ми приеха документите и след всичките полагащи се по-нататъшни митарства, на 23 май 1979 година пристигнахме на летище "Шереметево", откъдето трябваше да излетим за Виена. По пътя за летището минахме покрай огромен плакат, изобразяващ Ленин с каскет, с присвити очи и вдигната за приветствие ръка, който гласеше: "По верен път вървите, другари!", а на самото "Шереметево" ни посрещна транспарант: "Славя родината, съществуваща днес, но три пъти повече тази, която ще бъде!

Полетът за Виена постоянно се отлагаше - ту заради излитането на комсомолска делегация за Индия, ту на профсъюзна делегация за Мексико, ту на партийна делегация за Китай. Чух как един евреин каза на друг:

- Виж какво, ако тези всичките заминават, да вземем ние да останем.

(Слeдва)

БЕЛЕЖКИ

1. Заради опасения от еврейски вълнения съветското правителство позволява по това време на свои граждани от еврейски произход да напускат страната при облекчен процедурен режим.

2. Авторът има предвид руската поговорка "Езикът до Киев ще те доведе" ("Язык до Киева доведёт").

3. Отдел за визи и регистрации - подразделение на Министерството на вътрешните работи в Съветския съюз, което оформя документите на напускащите страната.

четвъртък, септември 28, 2017

Писмо на Васил Левски до комитета в Карлово - 16 януари 1872 година

Писмото и бележките към него са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", т. I, 1929 г. Там те се намират под № 43. Като източник Страшимиров сочи Н. Б. П. А., п. 60., № 8028.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО КОМИТЕТА В КАРЛОВО - 16 ЯНУАРИ 1872 ГОДИНА

Българско, 16 януари 1872 г.

Ц Б Р К

в Българско

Брой... 1-ви

Братя пленове на Ч. Б. Р. комитет!

В Каряово [1]

Според препоръката на изпратените ни хора гледайте да работите по-скоро, защото усилват [действията си] и енергията тур.[ският] ком.[итет] „Млада Турция“. А по-близо е да захванат черногорци [и] сърби с тур.[ците] бой... Според писмата от черногорските юнаци [те] ни пишат [да им кажем] в какво сме готови, за да им назначим и деня, в който да се започне [боят] в едно и също време. Нашият отговор беше: „Братя, още в малко има да се приготвим и ще ви явим.“ Следователно трябва бързане, защото в много [още] не сме приготвени, а хората, като ни гледат, че мързеливо работим, няма да ни чакат...

Предвижда се, че [черногорците] ще ни изпреварят заедно със сърбите. Едно е само, което спира черногорците и не подават още ръка да захванат заедно със сръбското правителство, защото тяхната и нашата цел е една (народно управление), което и те тайно са си начертали. Но както и да е, няма да ни чакат дълго време да се марем [да се мъдрим] в работата си. И ако се захванеше от която и да е страна бой с турците, пък ние в нещо [да сме] неприготвени!!! За това ЦК е невинен, защото каквото е виждал и чувал, предизвестявал е на всичките частни комитети. Ако ли пък ни изпреварят горните, за които казахме, и се захванеше бой с турците, то [това] ще е за нас честита случка и за неизпускане време. В такъв случай Ц. комитет ще употреби всичките си сили по-скоро да даде ред [2] на всички тия частни комитети за революция, защото иначе сме изгубени во веки веков...

Преди да се съставят частните комитети по всичко Българско, нашият работник В. Левски в обикалянето му 3-4 години из Българско ни даде точна сметка: къде какви хора има и какво е взимал-давал с тях. А след съставянето на Централния комитет с отряди пак същият (В. Левски) с предначертанията ни (със закона) по същите места, където познава, да състави частни комитети, за което пак даде точна сметка къде какво го е срещнало и от препоръчаните му лица къде и как е посрещнат. А както ви е казано от него, като направите бележки на закона и го изпратите придружен от две турски лири, както се изпратиха от много места, тогава Централният комитет по вишегласието на всички частни комитети ще го напечата и разпрати навсякъде, за да се води и управлява по него всеки работник на народното ни дело.

Централният комитет налага данък на всеки член веднъж завинаги: всеки един според състоянието си ще даде десятъка си и то в две таксита [3], за първата трябва вече да гледате, щом ви пишем да бъдете готов, пък за втората - с парите заедно ще си изпратите и един представител, за да дава глас върху всичките ни народни работи. Ще присъства и в общонародната сметка като: откъде колко се е взело и къде колко се е дало, и изобщо в Българско къде кога се е захванало и какво е изработено, която сметка ще се поднесе на всеки член пред очите. Засега колкото събрани пари имате, внесете ни ги, защото имаме голяма нужда. Дайте и бележки по какви знакове ще познаваме общината ви и вишегласното ви решение, на което ще се основава Централният комитет.

Съветваме ви братски и по българска длъжност да гледате да свършите заявените досега длъжности, защото и друго има да ви отбележим след това да свършите и сме вече готови...

От много частни комитети са ни писали да им внесем в-к „Свобода“ та и вие, ако желаете да приемете, дайте на хората ни за стойността на вестника 119 гроша, за да изпращаме и на вас.

Привременно правителство в България

1 отд. от БРЦК

(печат)

1. Писмото е писано в Букурещ, в съгласие с Л. Каравелов, но под форма, че уж излиза от Българско.

2. Разпоредба.

3. Вноски.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

26. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 29 септември 1871 година

27. Писмо на Васил Левски до по-прогресивен и богат българин във Влашко - 6 октомври 1871 година

28. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 27 октомври 1871 година

29. Писмо на Васил Левски до Трифон Райнов - 25 ноември 1871 година

30. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов

31. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 28 декември 1871 година

32. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 31 декември 1871 година

33. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 януари 1871 година

34. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 10 януари 1872 година

35. Писмо на Васил Левски до неизвестно лице - 12 януари 1872 година

36. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

сряда, септември 27, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 34

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..

III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция. 4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова. 5-6. Провалената българска "перестройка" на културата и Прояви на нетърпимост .

IV. СТУДЕНАТА ВОЙНА: БРАТСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ГОЛЕМИЯТ БРАТ (от Момчил Методиев) - 1. Какво представлява студената война?. 2. България. 3. Източна Европа. 4. Развиващите се страни. 5. Вятърът на промяната.

V. ВРАГОВЕТЕ НА НАРОДА (от Тони Николов) - 1. Репресиите. 2. Форми на съпротива.

VI. КАК ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ОВЛАДЯ ДЪРЖАВАТА И ХОРАТА (от Мария Дерменджиева) - 1. Какво представлява Държавна сигурност?. 2. “Дух на партийност“. 3. Как работи системата?. 4. Переодизация. 5. Видове репресии.

VII. КОЛКО СТОТИНКИ СТРУВАШЕ БАНИЧКАТА И ДРУГИ ПОПУЛЯРНИ МИТОВЕ ЗА „ДОБРОТО СТАРО ВРЕМЕ“ (от Момчил Методиев) - 1. Колко струваше баничката? Наистина ли храната и основните стоки бяха по-вкусни, по-евтини или по-достъпни?. 2. "Всички бяха равни" или "нямаше бедни и богати". 3-4. „Всички имаха работа“ и "Образованието и здравеопазването бяха безплатни" и "всеки ходеше на почивка". 5-7. "Нямаше престъпност и корупция", Тодор Живков – „Тато” и Светлото бъдеще .

VIII. КАК СИ СПОМНЯМЕ СОЦИАЛИЗМА: НОСТАЛГИЯ И ОМРАЗА (от Александър Кьосев) - 1. Омразата. 2. Носталгията.

IX. ТОТАЛИТАРНИТЕ РЕЖИМИ И РАЗБИРАНЕТО ЗА КОМУНИСТИЧЕСКОТО МИНАЛО (от Ивайло Знеполски) - 1-2. Що е то комунизъм? и Паметта за периода 1944 – 1989 г.. 3-4. Видове политически режими и Характеристики на тоталитарните режими.

5. Какво е демокрацията?

Можем да отидем отвъд тези затруднения и по-добре да разберем тоталитаризма, като го сравним с неговата противоположност – демокрацията. Това сравнение остава извън вниманието на повечето българи. Поколението на родените през 40-те и 50-те години израства изцяло по времето на комунизма, без възможност да познава друга реалност и да сравнява. За него живеенето с ограниченията за лична инициатива, за свободно пътуване и информация е нещо като природна даденост, към която трябва да се пригодиш. Поколенията, родени след 80-те години, израстват изцяло в условията на демокрация и не знаят какво е да живееш в комунистически режим. Старите поколения пренасят навиците си от несвободното живеене в демократичния режим: някои млади хора, водени от неоправдани очаквания и неудовлетвореност пред проблемите, с които се сблъскват, обръщат поглед назад към изкривената маска на комунистическото равенство и сигурност. Това не е случайно.

За Хана Аренд тоталитарните режими са продукт на масовите общества и демократичната епоха. Според френския политолог Клод Льофор [1] тоталитарният режим се възползва от един централен мотив на демокрацията – идеята, че властта идва от народа, представен като органично цяло. Затова и противниците на демокрацията толкова често говорят за нарушеното единство на нацията. Но дали в действителност това е така?

Нека вземем за пример името Народна Република България. Самото съчетание „народна република“ се явява повторение, тъй като понятието република включва и понятието народ. Републиката е форма на управление, противоположно на монархията, в което суверен е народът, представен от партии, конкуриращи се свободно. Защо тогава към „република“ е прибавено прилагателното народна? Тъй като разбирането на комунистическата власт за понятието народ се различава от разбирането на буржоазната демокрация.

От самото установяване на контрол върху обществото комунистическата партия започва политика на изключване от народа на редица „антинародни“ и „антидържавни“ (Георги Димитров) елементи. От народа отпадат цели социални и професионални прослойки: политическата опозиция, индустриалците и финансистите, едрите и средни земеделски стопани, царските офицери, занаятчиите и т.н. Така, въпреки впечатлението, че понятието народ визира цялото, всъщност се позовава на една негова част. А комунистическата партия си е присвоила монополното право да говори от името на така разбрания народ. Логиката е такава: колкото повече се редуцира съдържанието на понятието народ, толкова повече се утвърждава тоталитаризирането на обществото. Това показва, че самата демокрация съдържа в себе си гена на тоталитаризма и трябва много да внимаваме този ген да не се отключи. Затова е необходимо да разберем и истинската същност на демокрацията, загърбвайки идеализирания ѝ образ. Демокрацията не е способна да реши всичките ни проблеми, в това число и икономическите, но е политическа система, която предоставя повече от другите системи възможност проблемите да намерят приемливи за всички решения. Тя дава права на хората да се развиват свободно, без опеката на каквато и да е идеология или политическа доктрина, да реализират житейските си намерения и цели. Демокрацията предполага свободно излагане и конкуриране на идеи и групови интереси, както и публична дискусия, в която да участват възможно най-много граждани. В условията на ограничени материални ресурси тя е предпоставка да се търси хармония и споразумяване между различни социални интереси и исторически съществуващи съперничества. Но демокрацията не бива да се свежда само до пазарно стопанство и политически плурализъм.

Социалният въпрос, твърди Клод Льофор, трябва да бъде поставен в полезрението ѝ. Демокрацията трябва да бъде и критика на икономическата ситуация. Да не се остави публичният интерес да се изгуби в преследване и гарантиране на частния интерес. Не трябва свободата на изразяване, която тя гарантира, изопачено да се третира като допустимост на възгледи, подриващи нейните основните принципи и ценности. Не трябва да се забравя, че демокрацията никога не е могла да се осъществи напълно – тя си остава постоянно развиващ се проект.

6. Отвореното общество

През 1943 г. философът Карл Попър [2] публикува в Англия книгата си „Отвореното общество и неговите врагове“ във време, когато светът от опит вече е знаел какво е това тоталитаризъм, но тоталитарната теория все още не се е появила. В книгата си той дефинира понятието тоталитаризъм не на базата на големите структури на обществото, а свеждайки смисъла му към статута и поведението на отделния индивид. Въведените от него метафори „отворено“ и „затворено“ общество се явяват като синоними на понятията демокрация и тоталитаризъм.

„Отвореното“ общество се ръководи не от идеи и догми, а от рационално отношение към действителността и предоставя възможност за свобода и лична инициатива на индивидите. То поощрява критичното мислене на човека и готовността да поеме отговорност за личните си решения. Неговата противоположност – „затвореното“ общество, е сравнено с организъм: то е органично общество, в което индивидът е претопен в колектива и подчинен на колектива. Колективизмът е неговият най-съществен белег и основно оръжие на тоталитаризма. Карл Попър смята, че в обществено-исторически план преходът от „затворено“ към „отворено“ общество е една от най-дълбоките еволюции, които е преживяло човечеството.

Желязната завеса, спусната след края на Втората световна война между поробения европейски Изток и свободния Запад, се превръща в символ на затвореното общество. Този символ имаше и чисто физически измерения – Берлинската стена, телените заграждения и въоръжените гардове. В чисто битов план „затвореното“ общество в България изглежда приблизително така: хора, които не могат да пътуват свободно; млади хора, на които е забранено дори да мечтаят да следват на Запад, в големи престижни университети; контактите с чужденци са подозрителни и осъдителни; двегодишна задължителна военна служба; задължителен „доброволен“ бригадирски труд; джинсите са лукс и на тях се гледа с лошо око; непрестанни кампании срещу буржоазното влияние и упадъчната западна култура, мода и развлечения; протестите, по какъвто и да е повод, са забранени и се наказват със затвор; в „народната“ милиция бият; чуждите радиостанции се заглушават и има само един държавен телевизионен канал; по кината се прожектират главно съветски и български филми; шоколадът е лукс; за Москвич или Лада се чака по 7-8 години; в аптеките липсват добрите лекарства, които днес са всекидневие, а в болниците нямат най-елементарната съвременна апаратура. Без връзки почти нищо не може да се уреди.

Нека се върнем отново към проблема за паметта. Науката отдавна е стигнала до убеждението, че паметта не може да служи като база и гарант на историческото познание. Моралните и психологически аргументи, с които се осъждат престъпленията на комунизма, не се оказаха достатъчно ефективни, а понякога допълнително подклаждаха ожесточението в борбата между различните памети. Независимо, че се приближаваме към края на това, което може да наречем „епохата на паметта“, тъй като с времето ще имаме все по-малко непосредствени свидетели, нови поколения продължават да се облягат в преценките си за времето на комунизма на споделена, задължаваща ги памет. Изглежда е необходимо да се вслушаме в Пол Рикьор, който отбелязва, че макар отношенията между паметта (индивидуална, колективна) да са конфликтни, задачата на историка (и преподавателя) е да превърне този конфликт в база за сътрудничество. Не трябва да приемаме паметта и историята като непримирими врагове, тъй като частната памет защитава своята частна истина и едва ли силово можем да я променим. Ето защо не е продуктивно да заклеймяваме паметта на различните, а да я разберем, обясним и преодолеем, да покажем нейните недостатъци и причините, поради които не може да се приеме като историческа оценка и истина.

Точно тук е ролята на историческата наука и историците са тези, които могат да гарантират прехода от памет към история. Историята може да ни помогне да извлечем уроци от близкото минало. За да не се превърне в травма, за да не се превърне в тежест за настоящето, миналото трябва да се трансформира в историческо минало. Само историческото познание, с неговите инструменти за прецизно документиране на фактите, за сравняване на различните памети и извори с помощта на разсъждението и анализа, е в състояние да изгради историческата памет за комунистическия период.

Но това не е достатъчно, нужно е и индивидуалното усилие на всеки индивид, за да се разбере историята, да направи съзнателен избор. Постигането на обществен консенсус за комунизма и комунистическото минало е едно от условията за утвърждаване на ефективна демокрация. Тя предполага, при наличието на различни интереси, съчетаване на нарастващата политическа активност с осъзнаване на общото благо. Трябва да бъдем внимателни, тъй като драматичната история на ХХ век показа, че демокрацията е обратим процес.

Самопроверка

Въпрос: Кои са видовете тоталитарни режими в Европа през XX век? Кои са техните основни характеристики?

Задача: Потърси конкретни примери за начина, по който тези характеристики се проявяват в контекста на диктатурата на Българската комунистическа партия. Обсъди в час тези примери и ги сравни със ситуацията след 1989 г.

За автора

Ивайло Знеполски. Професор в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, д.ф.н., гост-професор в EHESS (Висшето училище за социални науки) в Париж (1994 – 2001 г.), Директор на Института за изследване на близкото минало, основател и ръководител на форума „Софийски диалози“. Под негово ръководство излизат поредиците „Минало несвършено“ и „Актове“. Последни публикации: Новата преса и прехода (1997 г.), Вебер и Бурдийо – подходът към интелектуалците (2003 г.), Le communisme face à la loi et à la mémoire, in Le joure se lève. L‘héritage du totalitarisme en Europe, Paris, Ed. Rocher (2005 г.), Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория (2008 г.), Тоталитаризмът – из историята на един незавършен дебат, в „Ис- тория на Народна република България“ (2009 г.), НРБ – от началото до края, научно ръководство и обща редакция (2011 г.), Как се променят нещата. От инциденти до Голямото събитие, т. I и II (2016 г.) и десетки студии на български, френски и английски.


БЕЛЕЖКИ

1. Клод Льофор (1924 – 2010 г.) е френски философ и политолог, активен политически деец, известен със своите изследвания върху тоталитаризма, в които разширява обхвата на понятието тоталитаризъм и го прилага върху режимите в Източна Европа.

2. Карл Попър (1902 – 1994 г.) е британски философ, смятан за един от най-влиятелните представители на либерализма на ХХ век. Занимава се също така с обществена и политическа философия и теория на науката.

ЦЯЛАТА КНИГА МОЖЕТЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ ТУК

вторник, септември 26, 2017

Писмо на Васил Левски до неизвестно лице - 12 януари 1872 година

Писмото и бележката към него са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", т. I, 1929 г. Там те се намират под № 42. Като източник Страшимиров сочи Н. Б. II. А., п. 60, № 8027. Арх. т. I. № 21, стр. 46.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО НЕИЗВЕСТНО ЛИЦЕ - 12 ЯНУАРИ 1872 ГОДИНА

От 1872, 12 януари

Писмо до нази така: Г-не Ас. Дервишооглу[1]

Тоя надпис ще бъде отвътре и отвън на същото писмо ... за печата, после ще се затвори в плик, а на плика напиши така: „Г-н Марин поп Луканов, каафеджи в Ловеч.“ Отвътре на плика ще пишете така: „Г-не, задръж притвореното, че същия човек ще дойде да си го търси, той е висок, дебел в снага, черна и дълга [коса]...“

1. Трябва да приемем, че това е първи път, когато Левски установява своя известен псевдоним. Поне документът е с най-ранната дата от всички известни досега. По-после Апостолът допълва преиначеното си име: Аслан Дервишооглу Кърджала. Аслан на турски означава лъв; дервиш - калугер, дякон, какъвто си беше Левски; дервишооглу - калугеров син; кърджала - планинец, също пътник, странник и пр.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

26. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 29 септември 1871 година

27. Писмо на Васил Левски до по-прогресивен и богат българин във Влашко - 6 октомври 1871 година

28. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 27 октомври 1871 година

29. Писмо на Васил Левски до Трифон Райнов - 25 ноември 1871 година

30 Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов

31 Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 28 декември 1871 година

32 Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 31 декември 1871 година

33 Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 януари 1871 година

33 Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 10 януари 1872 година

34. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

понеделник, септември 25, 2017

Джамбатиста Базиле – „Приказка на приказките или забава за малки деца“ - 13

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА , ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА

ВЕРДЕ ПРАТО

(VERDE PRATO)

Втора забава от втория ден

ЕДИН ПРИНЦ СЕ ВЛЮБВА В НЕЛА И ХОДИ ЧЕСТО ПРИ НЕЯ ПО ЕДИН КРИСТАЛЕН ПРОХОД. НО НЕЙНИТЕ ЗАВИСТЛИВИ СЕСТРИ РАЗРУШАВАТ ПРОХОДА И ПРИНЦЪТ, ЦЕЛИЯТ В РАНИ, СЕ ОКАЗВА НА РЪБА НА ГИБЕЛТА. ПО ЩАСТЛИВА СЛУЧАЙНОСТ НЕЛА НАУЧАВА ЗА СРЕДСТВО, НЕОБХОДИМО ЗА НЕГОВОТО СПАСЕНИЕ, ДОНАСЯ ГО НА БОЛНИЯ, ИЗЦЕЛЯВА ГО И СТАВА НЕГОВА ЖЕНА.

Ох, мили мои, с какво удоволствие слушали всички до самия край приказката на Цеца! Слушали така, че ако разказвала още едни час, този час щял да им се стори само един миг. И тъй като дошъл редът на Чека, тя захванала да разказва:

- Наистина е удивително, ако се замисли човек, че от едно и също дърво могат да се направят статуи на богове и греди за бесилка, императорски тронове и капаци за нощни гърнета; и е трудно да си представим, че от едни и същи боклуци правят хартията, която - заедно с написаното на нея любовно писмо, целуват устните на прекрасна жена, както и тази, с която си трие задника някое нищожество: само от мисълта за това ще изгуби разума си и най-добрият астролог на света. Нима не е учудващо, че една и съща майка ражда добра дъщеря и друга - същинска чума, едната лентяйка, а другата къщовница, едната прекрасна, а другата безобразна, едната завистлива, а другата радушна, едната целомъдрена Диана, а другата разпътна Катарина, едната нещастна, а другата пазена от добрата съдба; защото разумът ни казва, че ако и двете имат един и същи корен, би трябвало да имат и обща природа. Но да оставим тези разсъждения за хората, които са по-вещи в тази област. А аз ще дам пример за това, което казах, с една приказка за трите дъщери на една майка, от която ще видите разликата в техните навици, които завличат злите в гроба, а добрата възнасят до колесницата на Фортуна.

Живеела някога една майка с три дъщери, от които двете по-големи толкова нямали късмет, че никога в нищо не им вървяло: всичките им замисли пропадали, всичките им надежди се разсипвали като пясък. А третата, най-малката, която се казвала Нела, още от майчината си утроба имала щастлива съдба. Човек би могъл да си помисли, че когато се е родила, всички са се сговорили да ѝ дадат най-доброто, което имат: Небето ѝ дало най-яркия блясък от своето сияние, Венера - най-добрата част от своята красота, Амур - най-хубавия букет от своята сила, Природата - цвят от цветната си одежда. Всяко нейно начинание постигало целта си, всеки неин замисъл бил остър като копие; а като започнела да танцува - нямало случай да не я похвалят.

И колкото повече ѝ завиждали нейните неуспешни сестри, толкова повече я обичали останалите хора. Колкото те искали да я закопаят жива в земята, толкова другите желаели с радост да я понесат на ръце.

Имало в тази страна, наречена Верде прато [1], един принц вълшебник, който се научил да ходи на риболов при Нела - там хвърлял въдицата си в морето на нейната красота. И толкова често мятал кукичката на любовното робство пред тази прекрасна златна рибка, че накрая я закачил за хрилете на чувствата и тя започнала да му принадлежи с душа и тяло. А за да се наслаждават един на друг без подозренията на майка ѝ, която също била голямо зло, принцът дал на Нела вълшебен прах и прокарал кристален проход: той започвал от кралския дворец и свършвал точно под леглото на Нела, въпреки че разстоянието между тях било цели осем мили. И казал: "Всеки път, когато ти се прииска да ме покълвеш, врабченце мое прекрасно, хвърли щипка от този прах в огъня, повикай ме и аз веднага ще дотичам по кристалния път, за да се насладя на твоето сребърно личице".


И след тази уговорка не минавала една нощ, в която принцът да не препуска натам и обратно по своя кристален проход. Но сестрите на Нела, които непрекъснато я шпионирали, подушили какво става и решили да напакостят на милото лакомо късче. В желанието си да разкъсат прекрасния шев на любовните срещи те разрушили прохода на много места. И веднъж, когато злощастното момиче, като хвърлило щипка прах в огъня, извикало своя любим, той, който обикновено тичал при нея гол, целият обзет от страст, бил накълцан от острите краища на кристалите така, че направо да ти е жал да го гледаш. Като нямал сили да върви повече напред, губейки кръв, той се върнал в двореца, целият нарязан като немски гащи и паднал на леглото си. Научавайки за нещастието, всичките лекари от Верде прато се събрали край неговата постеля.

Но понеже кристалът бил вълшебен, раните се оказали толкова тежки, че човешките лекарства не можели да помогнат на принца. Като видял, че състоянието му е безнадеждно, кралят издал указ: който намери лекарство, способно да изцели сина му, ако е жена, ще стане негова съпруга, а ако е мъж - ще получи половината кралство.

Като чула това, Нела, която била готова да умре вместо принца, намазала лицето си с чернилка, преоблякла се така, че никой не можел да я познае, и тайно от сестрите си напуснала къщата, желаейки да види своя любим, докато е още жив. Но - понеже златните топки, с които Слънцето си играело по полята на небето, вече се търкулнали в дупката на запада - я застигнала нощ в гората близо до жилището на един орк и тя, за да избегне опасността, се качила на едно дърво.

А през това време оркът и жена му седели на масата, като оставили прозореца отворен, за да вечерят на прохлада. И когато свършили да омитат чиниите и да опразват чашите, те започнали да си говорят за разни неща, а Нела, която се спотайвала тихичко наблизо - на една ръка разстояние, чувала какво си приказват.

И между другото орката попитала мъжа си: "Косматко май, какво се чува? Какво се говори за света?" А той отвърнал: "Смятай, че няма нищо хубаво, всичко върви накриво и с заника напред". "Ама какво става?" "Ако започна да ти разказвам нашироко за разните мръсотии, очите ти ще изскочат и няма да се върнат обратно. А накратко - награждават шутовете, почитат подлеците, дават за пример страхливците и безделниците, прославят убийците, покровителстват мошениците [2], пък за добрите хора пет пари не дават. Толкова подобни истории зная, че направо ще се гътна. А на тебе ще ти разкажа само една, която се случи неотдавна със сина на краля, който беше направил един кристален проход - за да тича гол при едно красиво момиче. И не зная на кого му е хрумнало да разруши прохода, та се е изпонарязал така, че докато не му залепят всичките дупки, душата му ще изтече. И макар че кралят е разгласил сред народа указ с големи обещания за този, който излекува сина му, не се получава нищо. Кралят само ходи и си човърка зъбите, но по-добре е да готви саван за сина си, а за себе си да шие черни дрехи".

Като чула какво е причинило нещастието на нейния любим, Нела заплакала беззвучно и си казала: "Коя ли е тази проклета душа, която е разрушила прохода, по който летеше към мене моето ненагледно птиченце? Защо е подкопала пътя, по който се носеше към мене моето дихание?"

Но тъй като орката продължавала да говори, Нела замряла и се вслушала отново, за да не пропусне нито една дума. А тя казала на мъжа си: "Наистина ли е изгубен светът за нещастния човек? Не може ли да се намери средство, което да го избави от това нещастие? Огън да я гори тази медицина! На едно въже да увиснат всичките лекари! Гален и Месое [3] да върнат парите на учениците си, след като не са ги научили как да излекуват принца!"

"Чуй ме, моето момиче - отвърнал оркът. - Лекарите не са длъжни да знаят за лекарство, което го няма по целия свят. Не става дума за колика, че да я лекуваш с маслена вана, не е треска, за да я прогониш с лекарства и диета, не е обикновена рана, за която е достатъчен пластир от коноп и жълт кантарион. Защото кристалът е вълшебен и има сила като луковия сок за острите стрели, който причинява неизцелими рани. Съществува само едно нещо на света, което може да му спаси живота, но не ме питай какво е, защото е много скъпо". "Кажи ми какво е, зъбатко мой, защото направо ще умра" - започнала да го уговаря орката.

И оркът отговорил: "Ще ти кажа, но ако се закълнеш да не казваш на нито една жива душа, защото домът ни ще загине и ние ще изгубим живота си". "Не се съмнявай, красивото ми мъжленце. По-скоро ще видят свиня с рога, маймуна без опашка (в оригинала: "с опашка" - бел. П. Н.) и къртица с очи, отколкото да пророня даже една дума". И когато се заклела, слагайки едната си ръка върху другата, оркът ѝ казал: "Знай, че нито под небето, нито по лицето на земята няма никакво средство, което може да спаси живота на принца, освен едно. И това средство е нашата сланина: ако се намажат с нея раните, само тогава ще остане в дома си душата, която вече се е приготвила да изнесе багажа си на улицата".

Като чула тези думи, Нела, както се казва, дала време на времето: почакала, докато орките се наприказват, а след това слязла тихо от дървото и като събрала смелост, започнала да тропа по вратата на орка и да вика: "О, господа мои благородни орки, съжалете ме, дайте ми милостиня, проявете капка състрадание и зрънце милосърдие към бедната и нещастна просякиня. Съкрушена от зла съдба, захвърлена в чужбина, останала без всякаква помощ, нощта ме застигна сред горските гъсталаци; не ме оставяйте да умра от глад!"

И туп-туп-туп по вратата.

Орката, която се уморила от този шум, искала да ѝ хвърли нещо за ядене и да я отпрати, но оркът, който обичал християнска плът повече отколкото щиглец орехи, мечка мед, котка риба, овца сол и магаре трици, казал на жена си: "Пусни бедната жена, че ако остане в гората, може да я изяде вълк". Жена му отворила вратата на странницата и оркът вече си мечтаел в своето космато милосърдие как ще я разреже на лакоми парчета.

Но пияницата и кръчмарят си правят различни сметки и ето че когато оркът, добре налял се с вино, заспал, Нела взела един нож от кухненския сандък и сама го нарязала на парчета. После сложила сланината му в едно глинено гърне и забързала към двореца, където се изправила пред краля и се наела да изцели сина му.

Кралят, много радостен, я въвел в стаята на синя си и тя, като го намазала целия със сланината, прибавила думата, която казвала винаги, когато хвърляла щипка прах в огъня. Раните веднага заздравели и принцът скочил здрав и бодър като риба във вода.

Като видял това, кралят казал на сина си: "Тази добра жена, макар че е бедна и не е много красива, заслужава наградата, която съм обещал в указа, и ти ще трябва да се ожениш за нея". Принцът изслушал баща си и отвърнал: "Не, нека си върви по пътя. Нямам запас от излишни сърца, за да мога да ги раздавам. А единственото, което имам, е обещано на друга жена; вече не аз, тя е негов повелител". А Нела му казала: "Струва ли си да мислиш за тази, която причини твоето нещастие?" "Нещастието ми го докараха сестрите завистнички - отговорил принцът. - Те ще отговарят за това, а моята любима не е виновна за нищо". "Нима наистина я обичаш толкова?" - попитала Нела. А принцът отвърнал: "Обичам я повече от самия себе си". "Тогава - казала Нела, - ме прегърни, притисни ме с ръцете си, защото аз съм огънят на твоето сърце!"

Погледнал я принцът, черна в лицето и в обноските, и казал: "Ти не си огън, а главня. Така че се дръпни, да не ме изцапаш". Като видяла, че не може да я познае, Нела помолила да ѝ донесат чиста вода и когато си измила лицето, от него се отдръпнали облаците на саждите и надникнало ясно слънце. Принцът я прегърнал, притиснал я към гърдите си, както коралов полип се прилепва към скалите, и я взел за жена. А сестрите заповядал да зазидат живи в една печка, за да могат като пиявици да повръщат в пепелта кръв, премесена с мръсотията на смъртната завист, потвърждавайки с всичко това пословицата:

няма злодеяние, което да остане ненаказано..

1. Зелена ливада.

2. В оригинала e употребена думата zannettarie, означаваща престъпници, които изрязват краищата на дребните сребърни монети, от което те придобивали неправилна форма и нееднакво тегло.

3. Яхия ибн Масавай ал Мардини, известен в Европа като Месое Младши (около 925-1015) - сирийски лекар, който работи в Багдад и Кайро, християнин от несторианското направление. Създава фармакологична енциклопедия в дванадесет части, която в продължение на седем века е основен наръчник по темата не само на Изток, но и в Европа.

(Следва)

неделя, септември 24, 2017

Нобелови лауреати – 1946 година

Уендъл М. Станли (Wendell M. Stanley)

16 август 1904 г. – 15 юни 1971 г.

Нобелова награда за химия, 1946 г. (заедно с Джеймс Б. Съмнър и Джон Х. Нортроп)

(За получаването на ензими и вирусни протеини в чист вид.)

Американският биохимик Уендъл Мередит Станли е роден в Риджвил (щат Индиана) в семейството на Клер (Плесинджър) и Джеймс Станли, издател на местен вестник. Като ученик Станли често помага на родителите си, продавайки вестници и работейки в редакцията. Като завършва средно училище в Риджвил той се записва в колежа "Ерлем" в Ричмънд (щат Индиана), където учи химия и математика. Надарен студент и отличен спортист, в последния курс Станли е избран за капитан на футболния отбор и мисли да стане треньор по футбол. През 1926 г., малко преди да завърши колежа, той отива в Илинойския университет с един от учителите си по химия, който го представя на Роджер Адамс, преподавател от химическия факултет на университета. Увлечението на Адамс по науката пробужда у Станли интерес към научните изследвания и това го подтиква да стане аспирант в Илинойския университет, където през 1927 г. получава магистърска, а през 1929 г. докторска степен, като защитава дисертация, посветена на съединенията, които се използват за лечението на проказа.

Една година след като получава докторската степен, през което време продължава своите изследвания в Илинойския университет, Станли получава стипендия от Националния научноизследователски съвет, за да работи в областта на химията с Хайнрих Виланд в Мюнхенския университет. След завръщането си през следващата година в САЩ Станли става асистент в Рокфелеровия институт за медицински изследвания (днес Рокфелеров университет) в Ню Йорк, но през 1932 г. се мести в институтската лаборатория по патология на животните и растенията в Принстън (щат Ню Джърси). Там той започва да изучава вирусите, предизвикващи растителни заболявания.

За първи път вирусите са открити през 1898 г. от нидерландския ботаник Мартинус Вилем Байеринк, който съобщава, че тютюневата мозайка - вид растително заболяване - се предизвиква от носител на инфекция със значително по-малък размер от най-малката бактерия - толкова дребен, че не може да се види с микроскоп. Когато през 1932 г. Станли започва работа, е известно, че вирусите могат да се възпроизвеждат и мутират и по силата на логиката би трябвало да са живи организми. Но по това време изглежда съмнително, че толкова малка субстанция може да диша, да се храни и да осъществява други обменни функции.

За първоначалните си изследвания Станли избира вируса на тютюневата мозайка, който подлага на въздействието на ензимите трипсин и пепсин (наскоро изолирани от Джон Х. Нортроп), а също така и на повече от сто химически реагента. Към 1934 г. той стига до извода, че вирусът на тютюневата мозайка се състои преди всичко от протеин. Като прилага метода на Нортроп, през 1935 г. Станли получава вирусен протеин в кристален вид, а след това доказва, че кристалите могат да се разтворят, да се филтрират, да се пречистят и отново да кристализират, без да се разруши тяхната способност да се размножават в растенията и да ги заразяват. През следващата година той отделя от кристалния вирус на тютюневата мозайка нуклеинова киселина, а през 1937 г. двама английски учени, Фредерик Ч. Боудън и Норман У. Пири, установяват, че вирусът на тютюневата мозайка е нуклепротеин (съединение от нуклеинови киселини и белтъчини).

Когато Съединените щати влизат във Втората световна война, на Станли е предложено да участва в състава на Комитета за медицински изследвания към Научноизследователското управление на САЩ във Вашингтон. През следващите три години той и неговите колеги получават няколко щама на грипния вирус и първата противогрипна ваксина, за което през 1948 г. Станли е награден с Почетен диплом на президента.

Като се среща случайно през 1946 г. с президента на Калифорнийския университет Робърт Спруул, Станли получава от него предложение да създаде и оглави лаборатория за изучаване на вирусите в Калифорнийския университет в Бъркли, което той приема през 1948 г. В Бъркли Станли остава до края на научната си дейност. Там ръководи изследвания, насочени към по-нататъшно изясняване на природата на вирусите. Един от неговите колеги, Хайнц Френкел-Конрат, доказва, че протеиновият компонент на вируса е само негово "жилище", а гените му се съдържат в рибонуклеиновата киселина (РНК). Ето защо Станли не успява да получи генетично изменение на вируса на тютюневата мозайка като изменя протеина му.

През 50-те години на членовете на факултета в Калифорнийския университет е предложено да подпишат клетва за вярност на САЩ. Станли, който е председател на университетския комитет по проблемите на свободата на научната дейност, подписва без съпротива клетвата, но защитава твърдо тези, които отказват да направят това, заявявайки, че подобно искане е посегателство срещу техните права. Позицията на Станли изиграва своята роля и съдът в края на краищата отменя мярката.

Покрай изследователската дейност и изпълнението на административните си задължения Станли е натоварен с много преподавателска работа и заседава в многобройни комисии и комитети. От 1951 до 1958 г. е попечител на колежа "Милз", а от 1945 г. до смъртта си е съветник към Националния здравен институт. Той е също така член на групата специалисти-консултанти към Комисията по вирусни заболявания в Световната организация по здравеопазването (1951-1966), на Националния съвет по раковите заболявания към Държавната служба по здравеопазването на САЩ (1952-1956), на Националния научен комитет по медицински изследвания (1955 г.), на групата научни консултанти към Националния раков институт (1957-1958) и на Консултационния комитет към Министерството на здравеопазването, просветата и социалното осигуряване на САЩ (1967-1968).

През 1929 г. Станли се жени за Мариан Стейпълс, с която се запознава, когато учи аспирантура. Семейството има три дъщери и син.

По-късно в процеса на научната си дейност Станли стига до убеждението, че причината за много ракови заболявания се крие именно във вирусите. Той също така предполага, че вирусите са били първата форма на земен живот. На V конгрес на Испанското биохимично дружество, проведен в Саламанка (Испания), Станли представя доклад за вирусните тумори. Ученият умира от сърдечен удар.

Станли е удостоен с наградата Алдер на Харвардския университет (1938 г.), с медала Никълс на Американското химично дружество (1946 г.) и наградата за научни постижения на Американската медицинска асоциация (1966 г.). Той притежава почетни степени на много колежи и университети, сред които колежа "Ерлем", Харвардския, Йелския, Принстънския, Илинойския университет и университета на щата Индиана. Член е на Академията на науките и изкуствата, на Американското дружество на биохимиците, на Американската асоциация за съдействие на развитието на науката, на Американското химическо дружество, на Американското философско дружество и на Дружеството по експериментална биология, а също така на научни организации на Япония, Аржентина и Франция.

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/stanley.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

събота, септември 23, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 33

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..

III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция. 4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова. 5-6. Провалената българска "перестройка" на културата и Прояви на нетърпимост .

IV. СТУДЕНАТА ВОЙНА: БРАТСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ГОЛЕМИЯТ БРАТ (от Момчил Методиев) - 1. Какво представлява студената война?. 2. България. 3. Източна Европа. 4. Развиващите се страни. 5. Вятърът на промяната.

V. ВРАГОВЕТЕ НА НАРОДА (от Тони Николов) - 1. Репресиите. 2. Форми на съпротива.

VI. КАК ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ОВЛАДЯ ДЪРЖАВАТА И ХОРАТА (от Мария Дерменджиева) - 1. Какво представлява Държавна сигурност?. 2. “Дух на партийност“. 3. Как работи системата?. 4. Переодизация. 5. Видове репресии.

VII. КОЛКО СТОТИНКИ СТРУВАШЕ БАНИЧКАТА И ДРУГИ ПОПУЛЯРНИ МИТОВЕ ЗА „ДОБРОТО СТАРО ВРЕМЕ“ (от Момчил Методиев) - 1. Колко струваше баничката? Наистина ли храната и основните стоки бяха по-вкусни, по-евтини или по-достъпни?. 2. "Всички бяха равни" или "нямаше бедни и богати". 3-4. „Всички имаха работа“ и "Образованието и здравеопазването бяха безплатни" и "всеки ходеше на почивка". 5-7. "Нямаше престъпност и корупция", Тодор Живков – „Тато” и Светлото бъдеще .

VIII. КАК СИ СПОМНЯМЕ СОЦИАЛИЗМА: НОСТАЛГИЯ И ОМРАЗА (от Александър Кьосев) - 1. Омразата. 2. Носталгията.

IX. ТОТАЛИТАРНИТЕ РЕЖИМИ И РАЗБИРАНЕТО ЗА КОМУНИСТИЧЕСКОТО МИНАЛО (от Ивайло Знеполски) - 1-2. Що е то комунизъм? и Паметта за периода 1944 – 1989 г.

3. Видове политически режими

Аристотел [1] в трактата си „Политика“ (IV в. пр. н. е.) прави първата класификация на формите на политическо устройство – на базата на критерия кой упражнява властта и в чий интерес. От тази гледна точка за него съществуват три вида управление: тирания (неделима абсолютна власт, упражнявана от един индивид), олигархия (власт, установена в интерес на тясна група хора) и демокрация (власт, произлизаща от народа и упражнявана в интерес на народа). Аристотел не възприема народа като органично единство и настоява, че полисът е съвкупност от много елементи, което предполага приемането на факта за едновременното съществуване на различни групи и следователно на различни интереси и традиции. Това му дава основание да определи политиката като публично действие на свободни хора.

По-късно през ХVІІІ век, френският философ Шарл дьо Монтескьо [2] в книгата си „За духа на законите“ (1748 г.) предлага приблизително сходна типология на видовете управление: деспотично, монархическо и републиканско. И неговите предпочитания, както при Аристотел, са на страната на демократичната форма на управление. Републиката, според Монтескьо, е такова управление, при което върховната власт принадлежи на целия народ или на част от него – чрез делегирането на властта на демократично избрани хора. Нейни водещи принципи са равенството (на хората пред закона и в достъпа до властта) и свободата (осигурена чрез спазване на законите). Тези основни типове държавно управление в общи линии се запазват и до днес, разбира се, променяни и обогатявани от времето.

Политическата наука определя модерните аналози на тиранията при Аристотел и деспотизма при Монтескьо с понятието тоталитаризъм. Два режима от ХХ век са представители на модерната тирания: от една страна, италианският фашизъм (1922 – 1945 г.) и неговият немски аналог – националсоциализмът (1933 – 1945 г.) и от друга - съветският комунизъм, установен след Октомврийската революция (1917 г.) и достигнал кулминация в периода 1934 – 1953 г., известен с името сталинизъм (по името на Сталин и по аналогия с хитлеризъм – по името на Хитлер). И докато Втората световна война слага край на италианския фашизъм и националсоциализма, съветската тоталитарна система не само оцелява, но се разпространява и във всички източно и средноевропейски страни, окупирани от съветската армия, в това число и в България.

4. Характеристики на тоталитарните режими

Тоталитаризмът като понятие визира модерната тирания, достигнала екстремни форми в условията на технологично развитие и съвременни средства за масова комуникация. Той достига нива на контрол върху индивидите и обществото, за които старите тирани са могли само да мечтаят. Тази особеност привлича вниманието на теоретиците. Първите, които систематично изучават и подробно описват феномена, са Хана Аренд [3], немска еврейка, емигрирала в САЩ („Тоталитаризмът“, 1951 г.), американските политолози Карл Фридрих [4] и Збигнев Бжежински [5] („Тоталитарна диктатура и автокрация“, 1956 г.) и френският социолог Раймон Арон [5] („Демокрация и тоталитаризъм“, 1965 г.). Описвайки тоталитарното управление, тези автори посочват пет основни черти, които определят неговия характер. Въпреки малките различия в техните формулировки, тези характеристики се свеждат до следното:

(1) Еднопартиен режим – една партия установява пълен монопол върху политическата дейност. Тази партия е строго йерархична организация и на върха на пирамидата се намира един единствен човек с абсолютна власт. Налице е култ към лидера. Разделението на властите е премахнато, партията се слива с държавата.

(2) Единствената партия е въоръжена с идеология, обхващаща всички важни аспекти на човешкото съществуване и към която всички поданици са принудени да се присъединят, най-малкото пасивно. На идеологията се приписва абсолютна валидност и сила.

(3) Поддържане на властта чрез физически и психически терор с водещата роля на тайната полиция. В резултат на това е разрушена цялата социална структура на завареното общество в името на създаването на едно „ново общество“, по предписание на идеологията. Формите на репресия и терор се променят през годините в зависимост от ситуацията, но принципите на управление се запазват. Властта се стреми да контролира всички сфери, в това число и на личния живот – вкусове, развлечения, мода, любов.

(4) Абсолютен монопол върху средствата за масова комуникация – вестници, списания, радио, телевизия. Покриваща цялото общество, пропагандата на режима се превръща в мощно средство за манипулиране и убеждаване. Стремежът на режима е да превърне всички граждани в съучастници на своите действия – изисква активно и съзнателно да бъде подкрепян. Служенето на партията се превръща във висша добродетел.

(5) Държавен монопол върху цялата икономическа дейност в държаватаи ограничаване на личната инициатива на хората.

Тези пет характеристики са еднакво присъщи и на националсоциализма, и на комунизма. По-съществени различия между тях се наблюдават в петата характеристика, доколкото в нацистка Германия съществува частна собственост, макар поставена под силен контрол и регламентация, и с перспектива за постепенно одържавяване. И тримата автори са единодушни, че нито една от посочените характеристики на тоталитарната държава сама по себе си няма тоталитарен характер. Тоталитарният феномен се състои в структурната общност, която тези характеристики изграждат.

Това не означава, че някои от тези характеристики с годините не се модифицират. Да вземем например терора. В България в края на 40-те и първата половина на 50-те г., а в редица случаи и до първата половина на 60-те г. (до закриването на лагерите), този терор е физически представен – масови чистки, хиляди убити, бързи съдилища, затвори, концлагери…

По-късно, с „прочистването“ на обществото и прегъване на хората пред силата, физическото насилие се трансформира в прикрити форми на полицейско беззаконие и психологически терор. Единственото, което може да гарантира сигурността на индивида, е послушанието. Резултатът е затваряне на хората в себе си, подозрителност и двулично поведение – едно се говори вкъщи, друго пред хората. Защо тогава, ако националсоциализмът и комунизмът в еднаква степен се явяват тоталитарни управления, свързани с подобни престъпления, първият отдавна е поставен на подсъдимата скамейка (до ден днешен четем информации в пресата за някой разобличен и осъден 90-годишен нацист), а комунизмът избягва тази съдба. Отговорът се крие в редица реални политически и психологически предпоставки. Ето някои от тях:

(1) Националсоциализмът завърши с поражението му във Втората световна война и трябваше да понесе пълната отговорност за нещастията и страданията, причинени на света. Но комунизмът, благодарение на това, че Съветският съюз се нареди в лагера на антихитлеристката коалиция, бе сред победителите и не само оцеля, но и разпространи своята идеология в Европа и в редица други страни в света. Това помогна за нормализиране на отношението към комунизма и за поддържане на илюзията за търсене на някакъв алтернативен път за развитие на човечеството.

(2) Приликите в практиките на властване на нацизма и комунизма са придружени от различни идеологии. Националсоциализмът е свързан с култа към расата, ненавист към другите и агресивна завоевателна политика, докато комунизмът претендира за връзка с идеите на Просвещението и се обляга на реториката на човешката еманципация, пролетарската солидарност и социалното равенство. Ето защо и след неговия политически крах като държавна доктрина той търси втори живот в различни „нови“ леви проекти.

(3) Комунизмът в България разполага с половин век да претърпи еволюция, оставайки верен на политическата си природа на строга еднопартийна диктатура. Животът през 80-те години значително се отличава от живота през 50-те. Тоталният контрол върху личността намалява, освобождава се известно лично пространство. Кървавият терор и масовите чистки от годините на сталинизма отстъпват на по-дискретни средства за господство – полицейски контрол, административен натиск и масова мобилизация. Налице е привикване и адаптиране на хората към наложените правила и норми. Това се случва на фона на изключително благоприятна международна ситуация: продължителен мир, международна стабилност. Годините след Втората световна война са години на всестранен икономически растеж и научен прогрес, които не отминават и комунистическите страни, макар и с ръст, далеч под водещите западни страни.

(4) Промяната, започнала на 10 ноември с отстраняването на Тодор Живков от ръководните постове в Комунистическата партия и държавата, представлява един исторически компромис между комунистическия елит и останалата част от обществото. Режимът не беше победен нито от външна сила, нито с революция. Компромисът включваше вписването на преименуваната Комунистическа партия и по-неопетнените нейни функционери в новата демократична политическа система. Така те останаха в политиката, заеха възлови постове в икономиката и много често в самата власт.

(5) Пропагандното преувеличаване на проблемите и трудностите, съпътстващи демократичното всекидневие с цел внушаване, че ровенето в проблемите на комунистическото минало е „неактуално“, извън дневния ред на обикновените хора.

БЕЛЕЖКИ

1. Аристотел (384 – 322 г. пр. н. е.) е един от най-известните древногръцки философи, ученик на Платон и учител на Александър Македонски. Определян е като „бащата на науката“ заради множеството си изследвания в различни области като анатомия, астрономия, физика, етика, икономика, политика и др.

2. Шарл дьо Монтескьо (1689 – 1755 г.) е виден френски мислител, известен с философските си трактати върху държавното управление. Негова е идеята за разделението на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна власт.

3. Хана Аренд (1906 – 1975 г.) е германо-американски политически теоретик и философ, изследвала механизмите на възникване и функциониране на тоталитарните режими.

4. Карл Фридрих (1901 – 1984 г.) е германско-американски политолог, активен противник на нацизма, емигрирал в САЩ след идването на власт на Хитлер в Германия.

5. Збигнев Бжежински (роден 1928 г.) е американски политолог и социолог от полски поризход, работил като държавен съветник по сигурността в кабинета на президента на САЩ Джими Картър (1977 – 1981).

6. Раймон Арон (1905 – 1983 г.) е френски философ, социолог и журналист, противник на тоталитарните режими. Автор е на книгата „Демокрация и тоталитаризъм“, която сравнява политическите системи на Съветския съюз и демократичните западни държави.

(Следва)

петък, септември 22, 2017

Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 10 януари 1872 година

Писмото и бележките към него са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", т. I, 1929 г. Там те се намират под № 41. Като източник Страшимиров сочи Н. Б. II. В., п. 4, № 433. Арх. Ф. Симидов.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ПАНАЙОТ ХИТОВ - 10 ЯНУАРИ 1872 ГОДИНА

Г-н Филип Тотю

В Одеса [1]

Българско, 10 януари 1872 г.

Ц Б Р К

в Българско

Брой... 2-ри

Родолюбиви господине!

Писало ви се е и друг път, че тук, в Българско, съществува Ц. комитет, също и по всичките градове с околните им села съществуват частни комитети, които подлежат на Ц. комитет и се управляват според закона. Следователно и вие като българин и прочут воевода, според писмата ви разбирам, че желаете да участвате в народното ни дело, но трябва да се съобразите със закона, който сега ви е изпратен, да дадете и бележките си върху него и да го върнете в Турну, защото се прибират отвред, за да се напечати.

Постъпката ви със силистренци е доста глупава и за лице като вас не прилича. Ако не можете направи, недейте разваля!

Скоро ще правим събрание във Влашко, бъдете готов да присъствате. Кога и къде ще бъде събранието, ще ви съобщим. За това събрание само вие ще знаете и никому няма да съобщавате.

Привременно правителство в България

I отд. от БРЦК [2]

(печат)

Прието тук в Т. Мъгуреле

16 януари 1872 г.

Д. Хр. Попов

1. Адрес на писмото.

2. На гърба на втория лист от това писмо на Левски стои писмо на Дан. Хр. Попов от Т. Мъгуреле пак до Ф. Тотю, засягащо парични разправии.Като препращал писмото на Апостола, използвал празното място да пише и сам до Хвърковатия войвода.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

26. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 29 септември 1871 година

27. Писмо на Васил Левски до по-прогресивен и богат българин във Влашко - 6 октомври 1871 година

28. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 27 октомври 1871 година

29. Писмо на Васил Левски до Трифон Райнов - 25 ноември 1871 година

30. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов

31. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 28 декември 1871 година

32. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 31 декември 1871 година

33. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 януари 1871 година

34. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници