СЛУЖБОМЕР

сряда, септември 27, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 34

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..

III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция. 4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова. 5-6. Провалената българска "перестройка" на културата и Прояви на нетърпимост .

IV. СТУДЕНАТА ВОЙНА: БРАТСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ГОЛЕМИЯТ БРАТ (от Момчил Методиев) - 1. Какво представлява студената война?. 2. България. 3. Източна Европа. 4. Развиващите се страни. 5. Вятърът на промяната.

V. ВРАГОВЕТЕ НА НАРОДА (от Тони Николов) - 1. Репресиите. 2. Форми на съпротива.

VI. КАК ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ОВЛАДЯ ДЪРЖАВАТА И ХОРАТА (от Мария Дерменджиева) - 1. Какво представлява Държавна сигурност?. 2. “Дух на партийност“. 3. Как работи системата?. 4. Переодизация. 5. Видове репресии.

VII. КОЛКО СТОТИНКИ СТРУВАШЕ БАНИЧКАТА И ДРУГИ ПОПУЛЯРНИ МИТОВЕ ЗА „ДОБРОТО СТАРО ВРЕМЕ“ (от Момчил Методиев) - 1. Колко струваше баничката? Наистина ли храната и основните стоки бяха по-вкусни, по-евтини или по-достъпни?. 2. "Всички бяха равни" или "нямаше бедни и богати". 3-4. „Всички имаха работа“ и "Образованието и здравеопазването бяха безплатни" и "всеки ходеше на почивка". 5-7. "Нямаше престъпност и корупция", Тодор Живков – „Тато” и Светлото бъдеще .

VIII. КАК СИ СПОМНЯМЕ СОЦИАЛИЗМА: НОСТАЛГИЯ И ОМРАЗА (от Александър Кьосев) - 1. Омразата. 2. Носталгията.

IX. ТОТАЛИТАРНИТЕ РЕЖИМИ И РАЗБИРАНЕТО ЗА КОМУНИСТИЧЕСКОТО МИНАЛО (от Ивайло Знеполски) - 1-2. Що е то комунизъм? и Паметта за периода 1944 – 1989 г.. 3-4. Видове политически режими и Характеристики на тоталитарните режими.

5. Какво е демокрацията?

Можем да отидем отвъд тези затруднения и по-добре да разберем тоталитаризма, като го сравним с неговата противоположност – демокрацията. Това сравнение остава извън вниманието на повечето българи. Поколението на родените през 40-те и 50-те години израства изцяло по времето на комунизма, без възможност да познава друга реалност и да сравнява. За него живеенето с ограниченията за лична инициатива, за свободно пътуване и информация е нещо като природна даденост, към която трябва да се пригодиш. Поколенията, родени след 80-те години, израстват изцяло в условията на демокрация и не знаят какво е да живееш в комунистически режим. Старите поколения пренасят навиците си от несвободното живеене в демократичния режим: някои млади хора, водени от неоправдани очаквания и неудовлетвореност пред проблемите, с които се сблъскват, обръщат поглед назад към изкривената маска на комунистическото равенство и сигурност. Това не е случайно.

За Хана Аренд тоталитарните режими са продукт на масовите общества и демократичната епоха. Според френския политолог Клод Льофор [1] тоталитарният режим се възползва от един централен мотив на демокрацията – идеята, че властта идва от народа, представен като органично цяло. Затова и противниците на демокрацията толкова често говорят за нарушеното единство на нацията. Но дали в действителност това е така?

Нека вземем за пример името Народна Република България. Самото съчетание „народна република“ се явява повторение, тъй като понятието република включва и понятието народ. Републиката е форма на управление, противоположно на монархията, в което суверен е народът, представен от партии, конкуриращи се свободно. Защо тогава към „република“ е прибавено прилагателното народна? Тъй като разбирането на комунистическата власт за понятието народ се различава от разбирането на буржоазната демокрация.

От самото установяване на контрол върху обществото комунистическата партия започва политика на изключване от народа на редица „антинародни“ и „антидържавни“ (Георги Димитров) елементи. От народа отпадат цели социални и професионални прослойки: политическата опозиция, индустриалците и финансистите, едрите и средни земеделски стопани, царските офицери, занаятчиите и т.н. Така, въпреки впечатлението, че понятието народ визира цялото, всъщност се позовава на една негова част. А комунистическата партия си е присвоила монополното право да говори от името на така разбрания народ. Логиката е такава: колкото повече се редуцира съдържанието на понятието народ, толкова повече се утвърждава тоталитаризирането на обществото. Това показва, че самата демокрация съдържа в себе си гена на тоталитаризма и трябва много да внимаваме този ген да не се отключи. Затова е необходимо да разберем и истинската същност на демокрацията, загърбвайки идеализирания ѝ образ. Демокрацията не е способна да реши всичките ни проблеми, в това число и икономическите, но е политическа система, която предоставя повече от другите системи възможност проблемите да намерят приемливи за всички решения. Тя дава права на хората да се развиват свободно, без опеката на каквато и да е идеология или политическа доктрина, да реализират житейските си намерения и цели. Демокрацията предполага свободно излагане и конкуриране на идеи и групови интереси, както и публична дискусия, в която да участват възможно най-много граждани. В условията на ограничени материални ресурси тя е предпоставка да се търси хармония и споразумяване между различни социални интереси и исторически съществуващи съперничества. Но демокрацията не бива да се свежда само до пазарно стопанство и политически плурализъм.

Социалният въпрос, твърди Клод Льофор, трябва да бъде поставен в полезрението ѝ. Демокрацията трябва да бъде и критика на икономическата ситуация. Да не се остави публичният интерес да се изгуби в преследване и гарантиране на частния интерес. Не трябва свободата на изразяване, която тя гарантира, изопачено да се третира като допустимост на възгледи, подриващи нейните основните принципи и ценности. Не трябва да се забравя, че демокрацията никога не е могла да се осъществи напълно – тя си остава постоянно развиващ се проект.

6. Отвореното общество

През 1943 г. философът Карл Попър [2] публикува в Англия книгата си „Отвореното общество и неговите врагове“ във време, когато светът от опит вече е знаел какво е това тоталитаризъм, но тоталитарната теория все още не се е появила. В книгата си той дефинира понятието тоталитаризъм не на базата на големите структури на обществото, а свеждайки смисъла му към статута и поведението на отделния индивид. Въведените от него метафори „отворено“ и „затворено“ общество се явяват като синоними на понятията демокрация и тоталитаризъм.

„Отвореното“ общество се ръководи не от идеи и догми, а от рационално отношение към действителността и предоставя възможност за свобода и лична инициатива на индивидите. То поощрява критичното мислене на човека и готовността да поеме отговорност за личните си решения. Неговата противоположност – „затвореното“ общество, е сравнено с организъм: то е органично общество, в което индивидът е претопен в колектива и подчинен на колектива. Колективизмът е неговият най-съществен белег и основно оръжие на тоталитаризма. Карл Попър смята, че в обществено-исторически план преходът от „затворено“ към „отворено“ общество е една от най-дълбоките еволюции, които е преживяло човечеството.

Желязната завеса, спусната след края на Втората световна война между поробения европейски Изток и свободния Запад, се превръща в символ на затвореното общество. Този символ имаше и чисто физически измерения – Берлинската стена, телените заграждения и въоръжените гардове. В чисто битов план „затвореното“ общество в България изглежда приблизително така: хора, които не могат да пътуват свободно; млади хора, на които е забранено дори да мечтаят да следват на Запад, в големи престижни университети; контактите с чужденци са подозрителни и осъдителни; двегодишна задължителна военна служба; задължителен „доброволен“ бригадирски труд; джинсите са лукс и на тях се гледа с лошо око; непрестанни кампании срещу буржоазното влияние и упадъчната западна култура, мода и развлечения; протестите, по какъвто и да е повод, са забранени и се наказват със затвор; в „народната“ милиция бият; чуждите радиостанции се заглушават и има само един държавен телевизионен канал; по кината се прожектират главно съветски и български филми; шоколадът е лукс; за Москвич или Лада се чака по 7-8 години; в аптеките липсват добрите лекарства, които днес са всекидневие, а в болниците нямат най-елементарната съвременна апаратура. Без връзки почти нищо не може да се уреди.

Нека се върнем отново към проблема за паметта. Науката отдавна е стигнала до убеждението, че паметта не може да служи като база и гарант на историческото познание. Моралните и психологически аргументи, с които се осъждат престъпленията на комунизма, не се оказаха достатъчно ефективни, а понякога допълнително подклаждаха ожесточението в борбата между различните памети. Независимо, че се приближаваме към края на това, което може да наречем „епохата на паметта“, тъй като с времето ще имаме все по-малко непосредствени свидетели, нови поколения продължават да се облягат в преценките си за времето на комунизма на споделена, задължаваща ги памет. Изглежда е необходимо да се вслушаме в Пол Рикьор, който отбелязва, че макар отношенията между паметта (индивидуална, колективна) да са конфликтни, задачата на историка (и преподавателя) е да превърне този конфликт в база за сътрудничество. Не трябва да приемаме паметта и историята като непримирими врагове, тъй като частната памет защитава своята частна истина и едва ли силово можем да я променим. Ето защо не е продуктивно да заклеймяваме паметта на различните, а да я разберем, обясним и преодолеем, да покажем нейните недостатъци и причините, поради които не може да се приеме като историческа оценка и истина.

Точно тук е ролята на историческата наука и историците са тези, които могат да гарантират прехода от памет към история. Историята може да ни помогне да извлечем уроци от близкото минало. За да не се превърне в травма, за да не се превърне в тежест за настоящето, миналото трябва да се трансформира в историческо минало. Само историческото познание, с неговите инструменти за прецизно документиране на фактите, за сравняване на различните памети и извори с помощта на разсъждението и анализа, е в състояние да изгради историческата памет за комунистическия период.

Но това не е достатъчно, нужно е и индивидуалното усилие на всеки индивид, за да се разбере историята, да направи съзнателен избор. Постигането на обществен консенсус за комунизма и комунистическото минало е едно от условията за утвърждаване на ефективна демокрация. Тя предполага, при наличието на различни интереси, съчетаване на нарастващата политическа активност с осъзнаване на общото благо. Трябва да бъдем внимателни, тъй като драматичната история на ХХ век показа, че демокрацията е обратим процес.

Самопроверка

Въпрос: Кои са видовете тоталитарни режими в Европа през XX век? Кои са техните основни характеристики?

Задача: Потърси конкретни примери за начина, по който тези характеристики се проявяват в контекста на диктатурата на Българската комунистическа партия. Обсъди в час тези примери и ги сравни със ситуацията след 1989 г.

За автора

Ивайло Знеполски. Професор в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, д.ф.н., гост-професор в EHESS (Висшето училище за социални науки) в Париж (1994 – 2001 г.), Директор на Института за изследване на близкото минало, основател и ръководител на форума „Софийски диалози“. Под негово ръководство излизат поредиците „Минало несвършено“ и „Актове“. Последни публикации: Новата преса и прехода (1997 г.), Вебер и Бурдийо – подходът към интелектуалците (2003 г.), Le communisme face à la loi et à la mémoire, in Le joure se lève. L‘héritage du totalitarisme en Europe, Paris, Ed. Rocher (2005 г.), Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория (2008 г.), Тоталитаризмът – из историята на един незавършен дебат, в „Ис- тория на Народна република България“ (2009 г.), НРБ – от началото до края, научно ръководство и обща редакция (2011 г.), Как се променят нещата. От инциденти до Голямото събитие, т. I и II (2016 г.) и десетки студии на български, френски и английски.


БЕЛЕЖКИ

1. Клод Льофор (1924 – 2010 г.) е френски философ и политолог, активен политически деец, известен със своите изследвания върху тоталитаризма, в които разширява обхвата на понятието тоталитаризъм и го прилага върху режимите в Източна Европа.

2. Карл Попър (1902 – 1994 г.) е британски философ, смятан за един от най-влиятелните представители на либерализма на ХХ век. Занимава се също така с обществена и политическа философия и теория на науката.

ЦЯЛАТА КНИГА МОЖЕТЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ ТУК

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.