СЛУЖБОМЕР

понеделник, октомври 30, 2017

Борис Сичкин – „Смеем се, за да не откачим“ - 10

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9.

Моят познат Игор затвори в Шипсхед бей ресторанта "Стейк Чарли". Не, не го затвори в смисъл, че го нае за една вечер само за своята компания; затвори го в буквалния смисъл. Ще припомня, че в "Стейк Чарли" поръчвате една порция, обикновено пържола, и можете да ядете неограничено количество всевъзможни салати, скариди и да пиете вино и бира. Трябва да кажа също, че и при нормални условия в сравнение с Игор Гаргантюа и Пантагрюел биха приличали на хора, спазващи най-строга диета, а стане ли въпрос за аванта... Игор може да яде непрекъснато двадесет и четири часа в денонощието ден след ден, месец след месец (с кратки отлъчвания). Колкото дадат - толкова яде. Което не дадат - сам си го взема. Пие не по-лошо.

Обикновеният американец влиза в "Стейк Чарли", взема си порция скариди, малко салата, изпива чаша бира и след двадесет минути сервитьорката го пита не е ли време да му донесе пържолата. На Игор обаче тези шегички не му минават. Той на практика се премести да живее у тях. Игор идваше в ресторанта сутринта, когато го отваряха, и започваше: закуската плавно преминаваше във втора закуска, обяд, следобедна закуска, вечеря и едва с наближаването на сутринта преди затварянето на заведението той изяждаше поръчаната преди осемнадесет часа пържола. На салатите Игор не обръщаше внимание, но скаридите, за да не си губи времето с чинии, вземаше с цели подноси - натрупваше планина от пет килограма и я изяждаше с втора космическа скорост. А скаридите, както е известно, вървят добре с бира; макар че е възможно бирата да върви добре със скариди... На него му вървяха добре и в двете последователности. След всеки тридесет минути остатъците от скариди се сменяха с нов поднос, а няколкото празни гарафи от бира с пълни. Първият ден от банкета на Игор администрацията на ресторанта възприе като черен понеделник за борсата. Когато най-сетне го изпратиха в четири часа сутринта, те се опомниха от ужаса и решиха да се отнесат към това философски: да, беше им нанесен удар, но в крайна сметка, ако той оживее, най-малко един месец няма да се сети за ядене. Може конструкцията да му е като на боа - гълта много, а след това един месец смила храната. Но не се получи. В десет без петнадесет сутринта, петнадесет минути преди отварянето на ресторанта, Игор стоеше пред вратите му, подскачайки от нетърпение с гладен блясък в очите. След една седмица затвориха ресторанта - или разбраха безперспективността на бизнеса си с такъв постоянен клиент, или в Атлантическия океан не останаха скариди.

Подобна история ми разказаха за двама наши имигранти, които отишли във Франция в публичен дом. Попитали ги не искат ли господата да пийнат.

- А колко струва пиенето? - попитал подозрително единият.

- О, господине - усмихнала се съдържателката, - пиенето е за сметка на заведението.

- За сметка на заведението ли? - оживили се имигрантите и пили непробудно цяло денонощие, докато в заведението не останало нищо друго освен анасонова тинктура. Нея не поискали да пият, обърнали по чашка в бара отсреща, купили си няколко бутилки и се върнали да си допиват в хотела. За момичетата никой изобщо не си спомнил.

Като се връщам към носталгията, си спомням един случайно чут разговор. Срещат се на улицата двама.

- Привет, как си, как живееш?

- Как живея... Че това живот ли е тук?

- Аха... Да се чуем по телефона.

Когато срещам хора, които се измъчват от носталгия, веднага се сбогувам с тях и казвам:

- Да се чуем по телефона.

- А какъв е номерът ти?

И аз му давам телефона на Клара Цеткин.

(Слeдва)

Превод от руски: Павел Николов

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.