СЛУЖБОМЕР

четвъртък, ноември 16, 2017

Борис Сичкин – „Смеем се, за да не откачим“ - 15

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14.

Александр Лонгин

Саша Лонгин замина през 1975 година, като предизвика всеобщо недоумение: никой не го притесняваше, беше водещо конферансие в оркестъра на Олег Лундстрем, работеше успешно като говорител в радиото и като актьор в театъра, но въпреки това реши с едни от първите да вдиша въздуха на свободата. Като се озова в Америка, Саша най-напред позвъни в Москва и помоли да му изпратим грухана елда. Помислих си, че в Америка няма грухани зърнени храни. След това помоли за черен хляб. Изпреварвайки събитията, ще кажа, че през 1997 година му занесох самун черен хляб, но той каза, че хлябът е оцветен (не знаеше, че хлябът се оцветява навсякъде, защото черно брашно не съществува), няма да яде този американски боклук и веднага го излапа до последната трошичка. От следващите му телефонни обаждания и писма останахме с впечатлението, че в Америка отдавна е настъпил глад, няма нищо, а това, което яде - не е за ядене. Накратко казано, Лонгин се вля плавно в категорията на тези емигранти, които са напуснали страната си, за да не виждат нейния кошмар, но харесват само това, което е било. Такива, за съжаление, са много и спасение няма - не можеш да купиш за всичките арсен. Саша има импозантната външност като тази на Сава Морозов, Шаляпин или едър американски милионер, занимаващ се със земеделие. Облечен е също като такъв милионер - висящи парцали и смачкани маратонки. Отначало Саша се установи във Вашингтон, където работеше като таксиметров шофьор. Беше вечно гладен, затова носеше в джоба си кифла, а от устата му винаги стърчеше дебела наденичка, която неговите пътници мислеха за пура. Това го спасяваше от английския език - като се има предвид, че хората от юга не могат да бъдат разбрани, пътниците, чувайки безсмисления комплект от звуци, които Лонгин издаваше заради пурата наденичка, мислеха, че имат пред себе си тексасец, и не задаваха излишни въпроси.

Не зная какъв е бил Саша в младостта си, но в старостта си е самец с желязна хватка. Вечно търси нови жени и ги намира. Предпочита по-млади от него с осемдесет години, но не оставя без внимание и останалите възрастови категории. Специално пусна слух за себе си, че е импотентен и под маската на импотент изеба жените на всичките си приятели и познати. Но при всичко това е великодушен. Доведе си от Съюза млада жена, която тук го изостави. Когато го срещнах, се опитах да му кажа колко съжалявам, но Саша ме удиви:

- Остави това, Борис! Тя живее сега с един забележителен човек и той, казват, я чука прекрасно - Бог да я поживи!

И така всеки път. Когато някоя жена го изостави, той не мисли за отмъщение, а за това, че добър човек я чука качествено. И трябва да кажем, че има лек... е, да речем, лека ръка - всичките му бивши възлюбени са добре уредени. Саша е типичен градски жител - Москва, Ленинград, след това Вашингтон, но изведнъж го напусна и се премести в Катскилските планини. През лятото там не е зле, а през зимата е филиал на Колима. Веднъж ме завлече при себе си, за да ми покаже своето стопанство. Настани ме в джипа и тръгнахме отначало по пътя, а когато пътят свърши, по полето - кал, издутини и ями с размера на Големия каньон. При това Саша нареждаше с щастлив глас: "Виж каква прелест". Не можех да видя нищо - след опита да пробия с глава покрива на джипа при поредната издутина веднага хлътнахме в една яма и аз трябваше да се подпра на предното табло, за да не си строша главата в него - и така двадесет минути.

Стопанството се оказа голямо и се състоеше от две огромни кучета, два коня, един голям козел, гълъби, плъха Зайка (типично руско име за зайче - бел. П. Н.), мишлето Арончик и една голяма полусъборена мръсна къща, на която би трябвало да се сложи плакат "На излизане си изтрийте краката". Целия този зверилник, с изключените мишката и плъха, Лонгин беше получил от предишните стопани, всеки от които беше говорил на своя език. Животните на свой ред също разбираше всяко своя език. Конете знаеха английски. Кучетата разбираха само идиш. Козелът разбираше и като че ли се опитваше да говори на полски. Мишлето и плъха бяха овладели до съвършенство руски език с голям примес от яки псувни. Понякога, като пийнеше, Саша бъркаше с кой на какъв език трябваше да говори, което беше много смешно и предизвикваше объркване в зоопарка: козелът, например, изобщо не можеше да разбере по какъв начин трябва да пази къщата.

Саша нахрани кучетата, конете, козела и се запъти към гълъбите. Отвори гълъбарника, навря се там до кръста и след десет секунди излезе - целия от главата до пояса бял, нито едно черно петънце, как можаха да осерат човека за толкова кратко време! Саша също беше учуден и каза, че вероятно на гълъбите им се е случило нещо: никога досега не са го осирали така. Отново, вече напълно, се вмъкна в гълъбарника, след известно време целият бял, превърнал се в древногръцка скулптура, излезе, като държеше в ръцете си окървавен гълъб и резюмира:

- Зайка, мръсницата (на руски език думата "плъх" е в женски род - бел. П. Н.), ще има да съжалява за това.

Страшен като Зевс в гнева си, той влезе в къщата и викна гръмогласно:

- Зайка, кучко!

Отнякъде се появи як рижеватосив плъх.

- Ти какво, курво, не те ли предупреждавах?

Зайка драскаше виновно с лапичка, наведе очички и с целия си вид се опитваше да изрази пълно разкаяние, което се съчетаваше зле с доста наглата муцуна.

- Предупреждавах те. Три дена без ядене! Марш на майната си оттук!

Плъхът се скри.

- Арончик! - вече игриво, с ласкави нотки извика Саша. От една дупка между пода и стената излезе мишле със стърчащи ушички; очички весели, осмислени и чакащи подаръци. Саша се отправи към хладилника и нареждаше:

"Сега, Арончик, сега, момченце, татенцето ще приготви всичко, само че днес няма да играем: имам гости, ще поиграем утре" - извади парченце салам, късче сирене, сухарче и разположи пред Арончик всичките тези лакомства. Като спря говори ласкаво с мишлето, Саша, все така целият в лайна, със сияещо лице се обърна към мене и произнесе:

- Е, разбра ли защо трябва да се живее тук? Разбра ли колко е прекрасно това?!

Гьоте казва, че най-голямото нещастие за човека е да изгуби разума си. По отношение на Лонгин категорично не съм съгласен с Гьоте. За Саша най-голямото нещастие е да го запази. Това е някакво чудо: съветски човек в затънтено място, в мръсотията, с мишки и плъхове, целия в лайна - съвсем не в преносен смисъл - и щастлив! Саша се влюби в Катскилските планини и реши да ни приобщи към селския живот. В планината продаваха голямо парче земя и той се запали от идеята да построи за артистите вилно кооперативно жилище. Позвъни и покани на събрание всичките потенциални акционери и понеже сред поканените от него артисти беше Емил Горовец, който по това време беше в натегнати отношения с Александрович, на мене ми беше възложена задачата да убедя Александрович да участва в начинанието. Описах колоритно на Михаил Давидович преимуществата на живота на чист въздух, прелестта на риболова и събирането на гъби, обясних, че най-сетне ще имаме културен център, и в края на краищата го убедих, че става въпрос за това, което е жадувал цял живот.

Събранието откри Лонгин, порядъчно пийнал преди това, което неминуемо се отрази върху стилистиката на речта му.

- Всички градски жители съкращават живота си минимум с тридесет процента. Има възможност да купим земя и да построим вила за артистите. Като имаме това кооперативно жилище, останалите ще ни хванат за кура.

Александрович, който никога не беше чувал такива игриви изрази, се наклони към мене:

- Борис, какво иска да каже?

Аз:

- Казва, че животът в кооперативното жилище ще бъде истинско удоволствие.

Лонгин:

- Но трябва да побързаме, че може друг да купи земята. Не успеем ли, сме в кучи гъз.

Александрович:

- А това как да га разбирам?

- Казва, че трябва да купуваме бързо.

Лонгин:

- Участъкът е голям и да го купим, а след това и да го застроим можем само заедно. Поотделно ще ни се ебе майката.

- А това за какво е?

- В единството е силата.

- Ако трябва да говорим честно - продължаваше Лонгин, - засега всичките сме стъпили в лайното и, както се казва, крив хуй не струваме.

Окончателно шашардисан от изобилието непознати думи, по неразбираем начин свързани с някаква цена, Александрович ме погледна въпросително.

- Инфлацията може да скочи рязко и трябва срочно да купим земята на стабилна цена, докато не е настъпила паника на борсата.

Въпреки обясненията обаче върху лицето на Александрович се появи известно съмнение. Думата взе мъжът на племенницата на Лонгин.

- За да изплатим участъка, трябва да развъдим кокошки, прасета и крави. Добри мангизи могат да се изкарат от норките - чудесно се размножават в клетки, а клетките са много евтини.

- Чакайте - възрази някой от седящите, - от това ще вдигне страшна воня на участъка. После, за всяко от тези животни са необходими грижи; какво, да се превърнем в пастири и свинарки ли - това е денонощна работа. Къде е чистият въздух и безметежният отдих сред природата?

- А вие какво, искате да паднете на земята и да не си ударите задника? Да, ще вони и ще се наложи да побачкаме, но пък жилището ще ни излезе безплатно.

- Боря - зашепна развълнувано Александрович, - не искам да работя като пастир и защо изобщо ми е този зверилник?

Лонгин пак пое инициативата:

- Хайде да погледнем нещата от друга страна. Благодарение на кокошките, прасетата, кравите и норките ще имаме пари и следователно пред нас ще се разгърнат широки перспективи. Отначало можем да построим наш дом за престарели. Ето, да речем, че Александрович получи инсулт, лицето му - изкривено, изхожда се в гащите, не може пръст да помръдне. На пръв поглед се е сговнясал отвсякъде, но не: возят го в инвалидна количка, а срещу него в същата такава количка карат Горовец - ударен от паралич, цялата му дясна страна се е вдървила. Гледат се един друг, а на душите им става по-топло.

Александрович явно не се вдъхнови от радостното бъдеще, което Лонгин му представи толкова живоипсно.

- Борис, не искам да се срещам с Горовец, още повече в инвалидна количка, искам да изляза от кооператива.

- И, разбира се, гробище - продължи да съблазнява акционерите Саша. - Не сме никак млади всичките и днес-утре ще дойде Кондрат (смъртта - бел. П. Н.), но ние не се боим, имаме си място, което ни чака. Ето, да речем, че утре Александрович хвърли топа, а всичко е наред - закопали са го и лежи сред свои хора. Аз отдясно, Горовец отляво, а временно оцелелите отварят на гробовете ни бутилка и пак сме заедно.

Когато Лонгин свърши, Александрович вече не говореше нищо, само тихо потреперваше.

Въпреки блестящата реч Лонгин не успя да убеди вложителите и кооперативът пропадна.

А аз не искам да ви заблуди иронията, с която пиша за Саша - такава е книгата. Саша Лонгин е добър, отзивчив и щедър, винаги готов да помогне. Когато готвехме моя юбилей, той ми помагаше по всякакъв начин, беше на мое разположение с автомобила по всяко време на деня и нощта и най-щедрия подарък ми поднесе той. Друго нещо е, че неговото искрено желание да помогне не винаги е облечено във формата, необходима за дадения конкретен случай.

Трябваше ми дюшек и Саша намери евтин и приличен склад. Отидохме. Саша представи себе си и след това представи мене:

- Всички вие, разбира се, помните Борис Сичкин, който играеше Буба Касторский във филма "Неуловимите отмъстители". Борис Михайлович е обходил с концерти половината свят - Израел, Русия, Европа, Австралия, и навсякъде - разграбени билети. Снимал се е у водещи режисьори, такива като Оливър Стоун в Холивуд. Сред филмовите му партньори са звезди от световното кино - Антъни Хопкинс, Джо Пеши и други. Също така се е снимал в много рекламни филми за телевизията... Колко струва този дюшек?

Директорът:

- Петдесет долара.

- Моля ви - за такъв артист, за актьор със световно име, намалете цената.

Аз се разсмях:

- Саша, след подобно представяне би трябвало минимум да напиша чек зае сто хиляди, да си разширят бизнеса.

Веднъж в една компания ми се случи да чуя за още един дюшек, купен от Лонгин. Според този, който разказа историята, Саша отишъл на края на света - само защото там имало склад, в който дюшеците стрували малко по-евтино, преровил хиляда тежки дюшека, лягал на тях, скачал, за да избере най-добрия и да не се натъкне на бракуван, а след това се пазарял до пресипване, за да намали цената с още няколко долара. Слушателите клатеха укорително глави - каква дребнавост и скъперничество. Единственото, за което забрави да спомене разказвачът, е това, че Саша беше отишъл през девет земи в десета, беше си изгубил целия ден, беше се преуморил и се беше пазарял не за да купи дюшек за себе си, а за него. Правилно казват на Изток - нито едно добро дело не остава ненаказано.

(Слeдва)

Превод от руски: Павел Николов

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.