СЛУЖБОМЕР

събота, април 21, 2018

Как да променя ЕГН-то си?

ИЗТОЧНИК: Правата ми.бг

АВТОР: Диляна Георгиева, студентка по право в СУ „Св. Климент Охридски”

Знам, че ЕГН-то ми съдържа десетина цифри. Освен първите шест, които идентифицират кога съм се появил/а на този свят, нямам представа за какво служат другите. Роди ми се обаче момиченце и гледам в удостоверението за раждане – несъответствие между истинската дата на раждане и записаната в ЕГН. Ами сега – как да го оправим?

Какво всъщност означава ЕГН?

ЕГН (още познато като единен граждански номер) е уникален персонален идентификатор, който служи за еднозначното ми определяне и различаване от всеки друг български гражданин. или чужденец, който е получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, или е получил статут на бежанец, хуманитарен статут или на когото е предоставено убежище – те също имат ЕГН.

Kак се формира?

Всяка една цифра от моето ЕГН има своето значение и се формира по определен алгоритъм. За родените от 1.01.1900 до 31.12.1999 първите шест цифри показват датата на раждане – например ако съм роден/а на 17 април 1996 г., първите шест цифри ще са: 96(година)04(месец април)17(дата). Седмата, осмата и деветата цифра представляват уникална комбинация от цифри за деня – число от 000 до 999, като деветата е винаги четна за мъж и нечетна за жена. Десетата цифра е контролна и тя се изчислява по особен алгоритъм, който дори и да не знам, пак ще спя спокойно. Моето хлапе обаче е родено след 2000 г. и там ситуацията е друга – към числото на месеца се прибавя 40. Затова първите 6 цифри на ЕГН на моето дете са 01(показва 2001 г.), 41 (месец януари като неговата позиция 1 се сумира с 40 или по-просто казано 40+1), 26 (дата).

Кога се налага промяна в ЕГН?

Да променя ЕГН-то ми може да ми се наложи в следните случаи:

1. несъответствие между датата на раждане, вписана в акта за раждане, и датата, съдържаща се в ЕГН;

2. несъответствие между пола, вписан в акта за раждане, и пола, съдържащ се в ЕГН – например моето момче вместо последна четна цифра в ЕГН-то си – има нечетна, което индикира грешен пол.

NB! В случай на пълно осиновяване също получавам ново ЕГН. Ако по някаква причина обаче осиновяването бъде прекратено си запазвам това ново ЕГН и не се налага, за щастие, да се занимавам отново с администрацията.

А каква е процедурата?

Процедурата за смяна на ЕГН може да започне при установяване на посочените несъответстствия от длъжностното лице в района или административния център на общината, в който се съхранява актът за раждане – т.е. кметът може да открие грешката и да инициира промяната. Процедурата започва като се изготвя преписка, която съдържа “Искане за ЕГН” в два екземпляра и копие на акта за раждане на този, за когото се се иска промяна. Ако пък актът ми е съставен в чужбина, се прилага копие от заверения превод на акта.

Ако обаче промяната на ЕГН ми се налага поради несъответствие на пола или датата на раждане в самия акт за раждане, процедурата е различна. Първо, искам промяна по съдебен ред. Въз основа на съдебното решение подавам заявление в общината за промяна. Тази промяна се отразява от длъжностното лице по гражданско състояние в акта за раждане. Едва тогава се извършва копието от новия акт.

След като съдебното решение е факт, същинската промяна трябва да извърша, като се разходя до общината. Образец на заявлението за промяна на ЕГН мога да открия или на сайта на моята община, а ако такъв липсва – по-добре да ида на място. Документи, които общината може да изиска, са личната ми карта, акт за раждане или заверено копие от него.

Важно е да знам! Услугата е безплатна и не би следвало да отнеме повече от две седмици, за да бъде променено ЕГН-то ми.

Ами ако не съм български гражданин?

Ако обаче:

- съм получил статут на бежанец;

- хуманитарен статут;

- предоставено ми е убежище

и нямам нито акт за раждане, съставен в Република България, нито копие, ще трябва да се постарая малко повече. Към преписката за промяна на ЕГН трябва да приложа удостоверителен документ за несъответствието. Този документ се издава от институцията, която ми е предоставила статута – това може да бъде президентът например.

Ако пък става въпрос за пълно осиновяване, длъжностното лице по гражданско състояние (кметът или упълномощено от него лице) трябва да състави нов акт за раждане. Това става въз основа на заверен препис от решението на съда за осиновяване в 3-дневен срок от получаване на преписа.

Промених ЕГН-то си – а сега какво?

Важно! ЕГН- то ми се вписва личните ми документи като лична карта, шофьорска книжка и други. Затова съм длъжен/на при промяната му в срок до 30 дни да подам заявление за подмяната на документите си. В противен случай може да ми бъде наложена глоба от 20 до 150 лв. чрез наказателно постановление, което се издава въз основа на акта за установяване на нарушението.

петък, април 20, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 5

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ

II

Разбира се, безполезността на антропологическите изследвания би могла да си остане лична работа на тази дисциплина. Строго погледнато, всичките нейни провали не могат да навредят никому, защото не оказват никакво влияние върху процесите на познаване на света. Разбира се, гъстотата на окосмяването на срамните части при монголоидите е много важен проблем, но, като стиснем зъби, можем да минем и без неговото решаване.

Ако нещата се ограничаваха с тази и подобни задачи, никой не би тревожил антропологията в нейния далечен килер.

Но!

За своя беда именно тя се оказала изследователка на една толкова възпалена тема като еволюцията на човека. В средата на XIX век Дарвин, Хъксли и Хекел посочили крайно „ниския биологичен произход“ на homo. Нещо повече, те завещали на потомците да разгадаят природата и смисъла на трансмутациите на това животно. За „потомък“ се предложила антропологията, която много искала да стане търсена и важна наука. Но за 150 години тя, разбира се, не могла да открие причините за превръщането на животното homo поне в изкуствовед.

Но трябва да признаем заслугата на антрополозите. С техническата част на своята работа те се справили: изкопали, измили и красиво разположили сбирки от камъчета и кости. С помощта на подобни инсталации те успели да маркират грубо промените, които настъпили с тялото на животното homo за няколко милиони години.

Но, както станало ясно, всичко това няма ни най-малко отношение към загадката на човека и произхода на неговите особености. Костите, разбира се, не обясняват причините за еволюционната кариера на homo, не разшифроват подбудите за нейната странна етапност и не дават представа за мотивацията, която карала това животно да се променя.

С други думи, виждаме пълно фиаско. Всичките въпроси така и останали без отговори. И няма надежда, че отговорите ще се появят.

Как една толкова важна материя се оказала под управлението на една толкова маломощна дисциплина?

Отговорът е прост. Реалната наука няма какво да прави засега по въпроса за еволюцията на човека. Но не защото предметът за проучване е безинтересен. А само защото няма с какво да работи. Липсват факти, които могат да бъдат проверени и които могат да бъдат събрани в една самоподдържаща се система. Такава именно, която да поражда едрокалибрени догадки, а след това и открития.

Пример за подобно събиране виждаме във физиката, химията, физиологията и биологията. С антропологията това не се случило. По много причини.

Трудно е да се повярва, но сред авторите на антропогенезата няма и не е имало учен, равностоен на Планк, на Борн, на Файнман, на Галилей или на Павлов. За цялото време на своето съществуване тази дисциплина не е създала нито едно велико или поне гръмко научно име. Интелектуалният елит на човечеството никога не се е занимавал с темата за развитието на човека.

Този най-важен въпрос бил откупен от група „мъгливи старчета“, неизвестни никому извън пределите на личния интерес. Ето вече 150 години тези посредственици преписват един от друг догадки за животното, което по някакъв вълшебен образ достигнало в прогреса си до ипотеката и презерватива.

Тази липса на „имена“ е удивителна. Защото разгадаването на човешката еволюция е обещавало и обещава грандиозни лаври. Би трябвало върху тази идея да се фокусира цялата интелектуална мощ на Европа. Но… даже най-хищните и честолюбиви интелектуалци не я поглеждали никога. Само по една причина. Там „не мирише на печалба“. Няма факти – няма и наука, а следователно няма истинска слава или високо златно отличие.

Но там, където няма наука, по правило пускат корени и разцъфват доста забавни догадки. Което всъщност и станало.

Да си спомним „теорията за първобитното общество“, която господства по един или друг начин в палеонтологията. Тя мимикрира, сменя имената, шие „завеси“ от прогресивна фразеология, но същността ѝ остава неизменна. Каква е тази теория? Ще я представим накратко и без церемонии.

Това е красива повест за целеустремения питекантроп, който мечтаел да стане човек. Заради това той се усъвършенствал и предавал по тайнствен начин своя опит на следващите поколения. При липсата на писменост това било малко трудно, но питекантропът се справил. След няколко милион години той успял да уголеми своя мозък до нужните размери. Мозъкът станал напълно годен за изобретяването на слипа и нагана. Но нашият питекантроп продължавал да скромничи и да се задоволява с ролята на стадно животно, бродещо в търсене на мърша. Нищожеството на своето положение той компенсирал с философстване край огъня, а също така с отчаян промискуитет и канибализъм. Това сигурно му се струвало много романтично. Периодично нашият герой дялкал камъни и криел своите произведения на различни места. Така той прекарал още милион години, но изведнъж си спомнил за своята стара, почти забравена мечта. И тук всичко се променило: покрил гениталиите си и престанал да яде роднините си. Именно тази загадъчна метаморфоза нарекли „неолитна революция“. А тя вече извела човека на финалната права при фараоните, моцартовците и електрическите столове. Мечтата най-сетне се сбъднала.

Разбира се, една толкова откровена глупост би трябвало да има и много забавни корени.

Да ги потърсим. И ще ги открием лесно в „праисторическите“ развлекателни романи от началото на ХХ век на Ж. Рони „Борба за огън“, „Пещерният лъв“ и „Вамирех“; в повестите на Д’Ервили и Клод Сенак. Там в пещерите се разхождат красавици, а героите размахват тояги и поощряват всячески инструментално-социалния прогрес.

Очевидно е, че именно тоягата на Вамирех е посочила на антропологията вектора за развитие. Тя се вслушала и тръгнала покорно в указаната посока на развитие. Ще припомним, че с интелектуалците в тази дисциплина е било винаги зле. Нямало кой да осмисли натрапения културен фалш и да се надигне срещу него. Като резултат от това печално стечение на обстоятелствата произведенията на стълбовете на антропологията – Вайнертовци-Алексеевци-Зубовци-Гюнтеровци-Нестурховци etc., са всъщност досаден преразказ на белетристиката на Д’Ервили и Жозеф Рони. И нищо повече.

Как могъл да се получи такъв конфуз? Много просто. Трагикомедията на „дребното знание“ започнала в края на XIX век, когато учените господа антрополози Цимерман, Вайц, Клаач, Ранке etc. родили първите си изследвания за филогенезата на homo. Те успели да съберат практически всичките глупости и небивалици за „допотопните обитатели на планетата“ и да ги представят с академичен патос.

Публикуването на тези произведения вдъхновило белетристите да създадат и литературни образи на пещерните хора. Естествено, „първобитните“ романи се пишели по шаблона на любовно-героичните драми. Не е трудно да се забележи, че всичките „пещерни герои“ са стандартни типажи от булевардния жанр в началото на ХХ век. Те мислят, действат и страдат по неговите закони. Разбира се, облечени са в кожи, озарени са от огньове и могат да гризат кости. Но на носа на тези питекантропи се вижда следа от пенсне.

„Пещерната“ тема се оказала победоносна и бързо завзела книжния пазар и масмедиите. Романтичният дивак Вамирех започнал да ръмжи от всички вестникарски страници и обложки. Разбира се, веднага се присъединили живописците и скулпторите. В нагнетяването на фалша художниците успели да надминат дори литераторите. Вернисажите се напълнили с „храбреци от каменния век“. Четките и длетата на Кунерт, Февр, Кремие и други подобни формирали бързо нужната естетика, а тя създала лесно стереотипната представа за „героя ловец“ и древен прогресист. Стереотипът станал масов и се утвърдил лесно: храбрият мечтател с тоягата отговарял напълно на най-строгите изисквания към „прадядото“. Да имаш такъв предходник не било срамно, той не разрушавал нарцистичния мит на културата, а даже добавял в него пикантност.

Младата и още много слаботелесна антропология не могла да устои срещу многоопитното чудовище на културата и „легнала под него“. С други думи, културата нокаутирала отново науката, натрапвайки ѝ абсолютно лъжлив образ на древния човек.

Под влиянието на културния стереотип попаднало, разбира се, и следващото поколение антрополози. (Ще припомня, че между тях нямало Ръдърфордовци и Хайзенберговци).То започнало да обслужва стереотипа – и „кучето си захапало опашката“. Започнало вечното обикаляне на антропогенезата около измислицата на булевардните романисти. Кръгът се затворил. В резултат от това се появила „теорията за първобитното общество“, създадена не от факти, а от мнения и измислици. Именно затова „дребното знание“ не може да отговори на нито един въпрос, включително и на този, който разглеждаме.

Разбира се, тук няма кого да обвиняваме, изправени сме пред един нещастен случай. Но цялата тази глупава история запазва своето влияние и днес. Нещастният Вамирех продължава да бъде доен с надеждата, че от него най-сетне ще закапе научна истина.

Естествено, никой не посяга на свещеното право да си останеш глупав. Но нека антрополозите се взират сами в своята кофа за доене. Какво пък, може да стане чудо: тя ще се напълни с константи, а Нобеловият комитет ще признае антропологията за наука.

Но това, че засега тя не е такава, също има своите предимства. Получаваме правото „да се разхождаме из закусвалнята, без да се лишаваме от нищо“. Където няма константи, няма и грешки.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

четвъртък, април 19, 2018

Михаил Чаков
Сражението при Баница и смъртта на Гоце Делчев

За автора: Михаил Чаков е роден през 1873 г. в Гумендже. Завършва VI клас на Солунската българска мъжка гимназия и става учител. Посветен в революционното движение през 1897 г. от Дамян Груев и Пере Тошев. През 1899—1900 г. е четник в четата на Михаил Апостолов - Попето, а от следващата година до Младотурската революция (1908 г.) е войвода на чети в различни райони на Македония - Петричко, Драмско и Сярско, Кумановско, Велешко. Участва в сражението на 21 април 1903 г. в с. Баница, Сярско, в което загива Гоце Делчев. По време на въстанието действа в Неврокопско (дн. Гоцеделчевско). Умира през 1938 г. в София.

Публикуваните тук спомени са взети: първият от сп. «Българска мисъл», 1935, кн. IX, с. 503-514, а вторият от сп. «Илюстрация Илинден», 1938, кн. 8, с. 59-8.

В село Дутлий, Сярско, преоблякохме Делчева в селски костюм, в който той изглеждаше като същински чорбаджия. Придружен от Д. Гущанов, също преоблечен, и от няколко селяни, той се отправи за Серес рано сутринта, за да може по-навреме да влезе в града. Гущанов се завърна още същата вечер и ни разправа как без малко щели да попаднат живи в ръцете на турците. Накрай града пазели колджии (акцизни чиновници), които обискирали всекиго, който влизал в града, да не би да пуши контрабанда тютюн. Стигнали до самите колджии, Делчев и Гущанов чакали да дойде и техният ред да бъдат обискирани; обаче ако се оставели, вместо тютюн у тях щели да намерят по два револвера и кама. Гущанов изхитрил. Като дошел до самите колджии, изкарал кутията си с обандерован тютюн и едновременно спуснал две бели меджидии в ръцете на акцизните. Последните не намерили тогава за нужно да ги обискират и ги пропуснали. Щастливо избавление! В противен случай трябвало да стрелят и да забягнат, което би ги хвърлило в неминуема опасност. Влезнали в града, гдето бил дошел куриер от с. Караджово, с когото Гоце заминал; в с. Караджово пък чакал куриер от с. Сяковча. С тогова преминали Струма, използвайки наши собствени лодки, и от с. Сяковча, с куриер от село Негован, заминали за Солун, където благополучно пристигнали.

Даме Груев тъкмо-що се бил приготвил да замине за Битоля и Гоце пристигнал. Срещата помежду им била много трогателна. Те бяха двата стълба, които олицетворяваха организацията. Гоце свободен като гълъб, а Даме излязъл из желязна клетка от Диарбекир, най-страшния турски затвор, който бил оставил отпечатък върху лицето на Даме, както ни разправяше Делчев след завръщането си от Солун. Даме бил заприличал на същински мъртвец, като че ли бил жив изкаран от гроба.

Делчев и Даме говорили надълго и нашироко. Делчев настоявал много пред Даме, като пристигне в Битоля, да поукроти духовете, които силно настояваха за въстание. За въстание още не бяхме готови според него.

Даме заминал веднага за Битоля, а Гоце останал в Солун, за да привърши някои работи самичък. Тук го заварил и атентатът върху банката.

Упорито се беше пръснал слух, че ще се бомбардира „Банк Империал Отоман“; отбеляза го дори един френски вестник, ако не се лъжа, „Matin“. Мислеше се обаче, че нападението ще стане с бомби, без да се подозира нещо за подземно складирания стотици килограми динамит, и то в основите на самата банка. Пред страха да не би турските власти да вземат мерки и да разкрият самия канал, така че всичко да се осуети, атентаторите решили да прибързат с атентата. Макар мнозина от атентаторите да отсъствали от Солун, останалите пристъпили към изпълнение на плана, като най-напред Павел Шатев внесъл куфара си във френския параход „Гвадалкивир“ с поставена адска машина, чийто часовник бил курдисан. След като оставил куфара в парахода, той самият успял да излезе и да се върне обратно в града. Там той се прикрил, а на следния ден заминал с железницата. Заловиха го в Скопие.

Точно в момента, когато станал взривът в парахода, Гоце бил в гимназията. Разбрал, че атентатът вече ще се възпроизведе и в града, той веднага се упътил за Кукушката махала, която е при Вардар капия, при изхода на Солун. И едва стигнал Вардар капия, разтърсил се целият град от избухването на динамита в банката.

Целият град се покрил със страшни облаци от дим и прах, всички се изпокрили в миши дупки, запустели улиците, утихнала навред, като че ли нямало жива душа. Властите, изненадани от страшния взрив, не разбирали що става и откъде иде това чудо. След повече от час се окопитили войсковите части и администрацията. Обаче с пристигането на войските около банката от околните къщи, в които бяха се настанили атентаторите, с едно неописуемо себеотрицание и дивна смелост те запращали бомби върху войска и полиция. Войска и полиция съвсем сбъркали пусулата н се разпръснали като пилци из улиците. Наново градът запустял, като не се виждал жив човек из него. Всички граждани били потресени и слисани от този ад.

Делчев едва се измъкнал от града и сам-самичък, без никакъв куриер, се упътил за Негован, а оттам обратно за Серес. От Серес срез с. Дутлий той стигна в с. Баница, където се срещнахме и навеки разделихме, като оставихме него и още други пет души другари, паднали в неравната борба.

Великден 1903 г. прекарахме в с. Долно Фращани - двете чети наедно, нашата и тая на Д. Гущанов. В последния ден на празника, след като се навечеряхме, отдадохме се на разговор, шеги и песни (разбира се, тихичко), очаквайки да дойде куриер от с. Баница, за където щяхме да заминем. Понеже пътят ни беше кратък, много не бързахме. Готови вече за път - дойде куриерът от Баница; дойде обаче и друг един куриер от с. Ристос, който каза: „Водя ви един другар“. И ето че се изтърси в стаята един мургав момък с рошава коса, малка черна брада, с бяло кече на главата, с бели фльоки (калцуни) на краката, висок, жилест. Той хвърли сериозен поглед към всички ни, поздрави ни с „Христос воскресе“ и се запозна, като каза: «Аз, другари, се казвам Хаджидимов Димитър“. Той седна при нас и ни разправи, че дохожда от Арджанския гьол, където се разделил с Кръстя Асенов, Апостола, понеже знаел, че Гоце е в Сярско, и искал нарочно да се срещне с него.

Понеже Хаджидимов беше малко поизморен, а и пътят ни беше кратък, решихме да си поотпочине новопристигналият другар и след това да потеглим за Баница.

Хаджидимов запита кога и къде ще може да се срещне с Делчева. Отговорихме, че Делчев е заминал за Солун, но за връщането му нищо не можем да кажем. Хаджията обаче каза: „Специално съм дошел на всяка цена да се срещна с Гоце и ще го чакам, докато се завърне“. Така че четата ни се увеличи с още един добър другар, който щеше да се движи с нас до пристигането на Гоце.

Всички заминахме за Баница. След като престояхме там ден-два, отправихме се за Горно Броди, родния кът на Хаджията. Но не влязохме в селото, а останахме в корията Лески, срещу самото село, на около половин час разстояние, откъдето се виждаше цялото село.

На 20 април 1903 г., точно подиробед, забелязахме да се движи войска откъм Долно Броди и да влиза в Горно Броди. Ние, за всяка евентуалност, се приготвихме, като подозирахме, че може би има някакво предателство, и заследихме движението на войската. Ако войската заемеше височините над Горно Броди към Черна гора, ние, докато тя стори това, щяхме да се упътим към Кърчово, без да дадем възможност да ни забележат. Войската обаче, като обикновена потеря, спокойно влезна в селото и се настани за пренощуване. Изпратихме в селото куриерите, които бяха при нас, да узнаят нещо по-съществено; и някои от тях се завърнаха наново и ни съобщиха, че дошлите са драмският бимбашия Тефиков с един табур (1000 души) войници. Щом като войската се настани за пренощуване, изчезна от нас мисълта, че има предателство, и ние се успокоихме, като смятахме да останем тук и за следния ден.

Около часа пет пристигна в Лески един куриер от с. Баница, носеше две писма, едното за четата, а другото за ръководителя Андрей Хърлев в Г. Броди. Прочетох писмото от серския ръководител Лазар Димитров, който ми пишеше: „Тая вечер Делчев тръгва от Серес през с. Дутлий, откъдето ще си прибере пушката и униформата. Срещнете го в Баница. „Банк Империал Отоман“ в Солун е вдигната във въздуха. Делчев ще ви разправи подробностите. Бързайте за Баница“.

Такова беше и съдържанието на писмото до ръководителя Хърлев; нареждаше пак да заминем за Баница.

Всички се приготвихме и щом се мръкна, потеглихме. Преди разсъмване, около два часа, стигнахме в селото и се настанихме в две къщи. Делчев беше пристигнал малко по-рано от нас, защото неговият път беше по-къс. Като се спрях в къщата, която беше точно срещу тая на Делчева, ето го че той дойде при нас и с влизането си, засмян и бодър, ни поздрави, казвайки: «Момчета, разиграхме ханъмите с широките шалвари в Солун! Помен няма от „Банк Империал Отоман“. Така ще раздрусаме от основи тая гнила Турска империя!“

Искаше още да говори, но пред вид на това, че бяха надошли в стаята много селяни, замълча, като каза: „На Гергьовден в Ловчанската кория, на конгреса, ще продължим разговор си, а сега (като се обърна към мене) дай, ако имаш, да си направим по една цигара от Драмско“.

За щастие, бях запазил малко тютюн от Драмско, нарочна го пазех за него и дочаках сам да си го поиска. Изкарах от раницата си една кърпа, около сто драма тютюн, и го подадох на Гоце, който се учуди. „Ама аз рекох да се пошегувам с тебе, а ти наистина ме сюрпризираш с драмски тютюн“. Направихме по една цигара и накратко ми разказа за атентаторите, как са положили клетва и как впоследствие са изменили. След малко ни остави да си починем, като и той си отиде да почива. Гущанов и Хаджията бяха в неговата квартира.

Легнахме, но преди това наредих на четири места вън от селото часовои както от нашата, така и от селската чета.

Както никога обаче, турците узнали, че Делчев е в Баница и обсадили селото на повече от половин час разстояние. Преди разсъмване започнали да свиват кръга и тъкмо се прибраха вече часовоите, за да не бъдат забелязани, слушам човек, който извънредно нервно се качва по стълбите. Той бутна вратата и когато погледнах - пòлякът от селото, Георги Иванов, българин и също наш работник. Презеленял и със задавен глас той продума: „Бай Чаков, свършихме ли я!“ Станах веднага и го запитах: „Що има бе, Георги?“ „Пълно с аскер“ - отговори той. Запитах: „А бе къде е аскерът и откъде иде?“ „Отвсякъде, бай Чаков“ - отговори Георги.

Взех бинокъла и през едно прозорче погледнах към Капаклии, кулата на шосето от Серес за Горно Броди; всичко почерняло! Питам втори път Георгя: „А бе тук откъм Фращаните има ли аскер?“ „Пълно е отвсякъде, бай Чаков!“ „Знае ли Делчев бе, Георги, казахте ли му?“ „Да, знае, казахме му“. Поръчах на Георгя: „Скоро бягай и кажи на Делчева да хванем горните крайни къщи на селото, защото тук ще ни изпекат като мишки!“

Георги отърча да съобщи това на Делчева, а аз с другарите, готови за поход, слезнах в двора на къщата и се приближих до самата порта, последван от Таската и останалите момчета. Спрях се до портата и забелязах от срещната порта на къщата, където беше настанен Делчев, да излизат две момичета. Преди да влезнат, бягащи и изплашени, в съседната порта, запитах ги: „Какво правят другарите там?“ Едното от момичетата, бягайки, каза: „Казаха да дойдете тука“. И се скриха в съседната къща.

Казах на Таската, който стоеше до мене, че ще прекося уличката (която бе около два метра) и ще влезна при Гоце, да видя що проектират. „След мен и вие ще сторите същото“.

Момичетата несъзнателно обадиха, че трябва да идем при другарите си: никой не бе им казал това. Като прекосих уличката и влезнах в двора на къщата, намерих зад самата порта Гоце, закрил се. Той се хвърли изненадан върху ми с пушката, на която беше сложен и ножът - едновременно да мушне и да изгърми; не очаквал никой свой да влезне в двора и на първо време помислил, че съм аскерлия. Когато ме погледна, Делчев, който на косъм не беше ме мушнал и гръмнал върху ми, просто се смая и каза: „Леле, Чаков, какво щях да направя! Щях и да те ръгна с ножа, и да гръмна“. После добави: „Но добре, че дойде тук. Заеми лявото крило на портата и кажи на другарите да не дохождат тук, а оттам да стрелят във войската, ако се упъти към нас. А пък ние ще стреляме, ако влезне в тяхната порта“.

Току-що Делчев издума това, забелязвам през дуварчето, че в съседната къща аскерлиите се качват по стълбата и излизат в салончето. Благодарение на това, че те излизаха гърбом по стълбата, та не можаха да ни забележат. Веднага обадих на Гоце и той, като се обърна, видя ги и каза: „Хайде, Чаков, да излезнем вече и да ударим през селото, та да се доберем до крайните къщи“.

И няма що повече да разсъждаваме, излезнахме на улицата и се упътихме към горния край на селото. Едновременно ни последваха и другарите, които бяха при Гоце, както и Таската с останалите. През две-три къщи по улицата беше Мито Кашиналията с другарите на Делчева; и той ни последва. Всички вървяхме разредени един подир друг. Благодарение на това, че уличката беше тясна и крива, а къщите гъсти, та не можаха да ни видят. Бяхме в едно неописуемо напрежение и чакахме отгде ще ни запукат. Излезнахме на горния край на селото, където последната къща оставаше вляво; до нея имаше залепена една плевня. Пред нас е една поляна с малък наклон нагоре. В нивята се вижда една плевня, откъдето няколко деца бягат накъм селото. Като ни видяха, че излизаме от самото село, децата още повече се изплашиха и забягнаха вдясно към други едни плевни. Делчев ги запита: „Има ли нагоре аскер?“ Обаче децата, изплашени, не можаха да кажат нищо.

Пред нас, на около 20-30 крачки, отстояха дуварчета, които служат за ограда на нивята. Тук, както вървяхме успоредно с Гоце, дръпнах го, понеже беше най-напред, и му казах: „Гоце, чакай да излезнем напред двама-трима, а ти остани след нас“. Както вървяхме, Делчев ме погледна, но така гордо, както никога през живота си не бях го виждал. Завлякъл кепето на лявото рамо, нахлул тоя бял фес, обвит в синкав шал, метнал пушката на левия лакът, той ми каза: „Как, Чаков? Върви, какво бог даде!“

Още не бе издумал последните думи, забелязахме, че отзад самите дуварчета се показаха аскерите с насочени към нас пушки. Преди още да се обадят и защото отивахме право в ръцете им, Далчев вдигна пушка и пръв изгърмя в аскерлиите, като извика: „Вярата ви мръсна!. . .“ Щом той изгърмя, застана прав да пълни пушката, а аз му извиках: „Скоро лягай, Гоце, и се сложи на земята!“ Залегнахме всички и залповете започнаха да ни обсипват като градушка. Делчев, както вече беше легнал по корема си на една крачка от мене, отляво, и преди да успее да изгърми втория патрон, се сложи над пушката си и остана залепен на земята. Помислих, че се закрива, обаче след минута той отпусна пушката, подпря се едва-едва на ръцете си, рече да се повдигне и да погледне към другарите, които идеха подире ни и се бяха пръснали край дувара на къщата, но охна и каза: „А-а-х, момчета, раниха ме!“ Едва продума това и изгасна.

Както лежеше до мене, пуснах се, хванах го за десния крак, дръпнах го и извиках: „Гоце, Гоце!“ Обаче това бяха последните му думи и вече не чух гласа му. Заспа той навеки, много преждевременно, загина огледалото на ВМРО.

В момента, когато дърпах Делчева за крака, Стефчо Търлишанчето, който беше залегнал на една-две крачки вдясно от мене и се тъкмеше да изгърми, сложи се върху пушката си с едно кратко стенание: „А-а-а-х!“ И той свърши. Извиках просто като луд: „Стефчо бе, Стефчо бе!“ Обаче и от него няма никакъв отговор.

Аз лежах между двата трупа. Аскерлиите зачестиха и просто ни обсипваха с адски залпове, като че ли валеше силна градушка. Особено чувствах залповете, които се даваха откъм долния край на селото: те сееха пръст върху ми, като ровеха земята навсякъде. Тук вече през главата ми мина мисълта, че ще ме свършат, както свършиха преди малко другарите ми.

По едно време погледнах вляво: между къщата и плевнята, на около десетина крачки, имаше една градинка, заградена с тръни. В нея бяха влезнали Бояджията и Донката. Веднага, машинално, прибрах пушката между краката си и търкаляйки се през тръните, влезнах в градинката и се закрих зад самия градеж от тръни.

Покрай ъгъла на къщата прехвърли се в градинката и Консулата, един от четниците на Гущанов. Той залегна вляво от мене н заедно с мене откри огън към аскера, който беше залегнал зад дуварчетата, на около 30-35 крачки разстояние.

Димитър Кашиналията, Хаджидимов и Динката Календралията първи бяха влезли в градинката, която на горния си край имаше едно разтурено дуварче, откъдето и тримата се прехвърлиха и залегнаха покрай самото дуварче на плевнята.

Забелязахме как покрай една нова плевня над нас, малко вляво, на около 50-60 крачки, прибягваха аскерлии и се закриваха, за да започнат да ни обстрелват. Извиках на другарите, които бяха залегнали покрай дувара на плевнята: „Мито бе, Кашинали бе!“ „Е-е“ - обади се Кашиналията. „А бе задръжте огън към тия кучета, които прибягват към горната плевня, че оттам ще ни довършат!“ Обади се Кашиналията и каза: „Чаков, отляво не бойте се, а пазете се отдоле, отдясно и отгоре!“

Заключени между два дувара и отпреде ни за окоп трънен плет, заобиколени като в кафез, ще се браним, та и господ няма да ни види. Изгубена беше вече всяка надежда за живот. Провиквам се и казвам на другарите, които са в градината: „Стреляйте бе, вярата им мръсна, и не бойте се! Скъпо ще се похарчим“. Обаче в себе си казвах: „Бамбадева отидохме, като марцина!“

Изпищя Гущанов, който беше залегнал покрай дувара на къщата, и извика: „Леле, бай Чаков, леко съм ранен в лявата ръка!“ И аз му извиках: „Скоро прибягвай и иди в градинката при Консулата“. Обаче последва втори залп и Гущанов вече не успя да се обади повторно. И той заспа, за да не се вече събуди.

До него, пак покрай дувара, беше и Евстати Арнаутчето, който, стреляйки, псуваше по арнаутски. Замлъкна и той, и него угасиха.

Между Гущанов и Евстати лежеше Георги Савеклията, ранен с един куршум в двата крака, а с друг в дясната плешка. Той изрева и замлъкна. Разбрахме, че и той е свършил. Атанас Савеклията се промъкна пълзешком и влезна в градинката при нас, здрав и читав.

Таската Врански, който беше залегнал на около десетина крачки вдясно от градинката, в една локвичка (дълбока пътека), се обажда и пита: „А бе, бай Чаков, кои говорят над мене?“ Отгърнах му: „Таска, лежи ниско и не се изправяй! Нали виждаш, че са аскерлии“. Понеже те отстояха на около 30 крачки от нас, като говореха, слушахме ги много ясно. Таската се обади повторно и извика: „Аман, бай Чаков, гледайте и за мене“. Рекох му да не се изправя, а същевременно казах на другарите, които бяха в градинката, да открием огън към дуварите, където са закрити аскерлиите, за да не могат да го обстрелват. На Таската извиках: „Таска, търкаляй се и търкаляйки се, да се добереш до градинката! Изправиш ли се - ще умреш.» Открихме огън срещу войската и Таската, вместо да се търкаля, скочи като заек и прескочи през тръните в градинката, като че ли се хвърля в морето да плува.

Аскерлиите, разбира се, видяха това и откриха безконечни залпове. Камъните по дуварите на къщата и плевнята бяха побелели, като че ли посипани с брашно - това беше от патроните.

Благодарение, че маузеровите пушки бият много високо, та можехме да оцелеем около един час време в тая градинка.

Току-що се прибра Таската при нас, Консулата, както беше залегнал по корем, повдигна се да погледне към аскерлиите. Един куршум го улучи точно в челото. Моментално се извърна на гръб без да охне и заспа. В душата си му завидях, че моментално изгасна, без да почувства никакви болки: нали и нас чакаше същото, но по какъв начин - не можехме да знаем.

След като свърши и Консулата, пак се обадих на тримата другари, които бяха залегнали покрай плевнята: „Мито бе, Кашинали бе, Хаджидимов!“ Никой обаче не се обади на тревожните ми викове. Пък и невъзможно беше да се повдигнем и да надникнем. Разбрахме, че и те са вече убити, защото и втори път виках и пак никой не се обади.

В градинката сме шест души, между нас само Консулата убит. Оставаме пет от четиринадесет. Капчица от надежда за живот не се вижда. Залповете непрестанно и непрекъснато продължават, не можем дори да намерим време да си продумаме и от минута на минута очакваме смъртта си.

Чуваме, отвътре на плевнята се разравя дуварът и като удрям наново, се провиквам: „Мито бе, Кашинали бе!“ Никакъв отговор.

Разбрахме, че това са аскерлиите, които, след като са избили Кашиналията, Димова и Динката, успели да влязат в самата плевня и като разкопаят дувара, ще ни довършат, без да можем да се обърнем и да ги видим.

Изтръпнахме окончателно и изстинахме, живи-умрели Изход никакъв. Чакаме си реда да ни изкълцат като мишки.

Когато доближи вече да се доразкопае дуварът, както бях залегнал с пушката си до тръненото плетче, извъртвам пушката обратно и с една псувня стрелям в дувара, който се разбива и викам като разярен звяр: „Кой рови тоя дувар бе, вашата…“ Падна един камък в самата градинка, отвори се вече дупка на дувара и от дупката обажда се Динката Календралията: „Не псувай бе, бай Чаков, ний сме тука!“ Като чух гласа на Динката. светна ми и блесна една малка надеждица у мене, че има господ и че е възможно да се спасим. Запитах Динката: „А бе, Хаджидимов и Кашиналията живи лиса?“ „Да“ - отговори и едновременно се показва на дупката Хаджията; познах го по рошавата коса и брада. Извиках наново: „Скоро копайте бе тоя дувар до долу, да стане като врата, та да можем от градинката един по един да се прехвърлим в плевнята“.

Благодарение на това, че в плевнята бяха намерили някаква копачка, скоро пробиха дувара и го отвориха чак до долу. Прехвърли се най-напред Таската, който беше по-близко до дупката, и влезе в плевнята. След него един по един всички петима успяхме да се прехвърлим в плевнята, чиито стени бяха каменни, та можахме да се задържим в нея. Но докога щеше да бъде това, един господ знаеше. В плевнята обаче се поокопитихме и се окуражихме.

Залповете продължаваха. Ние се заехме да разкопаем дувара на последната съседна къща, която беше залепена за плевнята. Макар че самият ъгъл беше изложен на куршумите на аскерлиите, успяхме и разкопахме дувара, но един грамаден камък, сложен в самия ъгъл, просто ни отчая, докато го изкъртим. За голямо съжаление, щом се отвори дупката в дувара на къщата, забелязахме, че няма потон: къщата беше новозаправена и още никой не живееше в нея.

В плевнята се чувствахме много добре, понеже бяхме вече под покрив с каменни дувари. Ако не бяхме успели да влезем там навреме и останехме в градината не повече от половин час още, щяхме да баялдисаме от горещината на слънцето, което печеше просто като връшник. Щяха при това да ни изловят живи.

За малко време залповете престанаха; чувахме само да се дава сигнал от няколко тръби. Обърна се Кашиналията към мене и Хаджията и запита: „А бе, на що свирят тия стопанки? Като сте даскали, знаете ли?“ Хаджията отговори: „Ке си одат бе, Кашинали, няма да си губят времето и да се занимават с нас цял ден“. Кашиналията възрази: „Море, мама им, дорде сме ние тука и додето не ни свършат, няма да си идат бе, братчета“. През дупката Кашиналията погледна към Шарлията и извика: „А-а-а-х, милите скалички! Дали ще ни стъпи краченцето още веднъж по вас, или ще ни смачкат тия читаци тук, за да не можем да се разположим между вас!“

Хаджията пък се обади: „Не бойте се, тука сме кале и няма що да ни направят тия кучета - ще ги избием до един и пак ще си излезнем!“ Кашиналията отговори: «На две е.»

След като се убедихме, че през разкопаната дупка не можем да се прехвърлим в съседната къща, която е отстранена от другите и която още не е заета от аскера, решихме да разбием една дупка на източната стена на плевнята, та оттам да се прехвърлим.

Набързо отворихме една дупка, от която се виждаше дворът на къщата, и същевременно видяхме ужаса на ужасите. Цялото село, от всички краища, потънало в пламъци и всичко покрито с кълба от дим и пушек. Чуваме и сърцераздирателните писъци на жени, деца и мъже. Слушаме рева на волове, магарета и други животни, които горят в оборите. Всичко това просто не мога да предам, то ни тровеше душите, бидейки безсилни да помогнем на себе си, а камо ли и на тия нещастници жени, деца и стока!

Всичко беше потънало в мрак от дима и безспирни залпове идеха от всички краища на пламналото село.

Като отворихме дупката, за да можем да се провираме през нея, Кашиналията се прехвърли в къщата; подир него влязоха Атанас Савеклията, Бояджията и Динката Календралията, а аз, Хаджията, Таската и Донката останахме в плевнята.

Кашиналията ни се обади през дупката и ни запита дали искаме хляб. Вързал едно парче хляб в една кърпа, той го подава през дупката с една върлина. Обаче глад не чувствахме никакъв, а просто ще изгорим от жажда. Къщата беше необитаема и нямаше никакъв съд с вода.

Войската стреляше в къщата. Кашиналията, отворил 3-4 дупки в една от стаите на втория етаж, отговаряше на войската, псуваше по нея и викаше: „Елате бре, кяратлар! Тука има московци, елате да си получите наградата!“

Най-големият ни успех беше тоя, че можахме да заемем навреме къщата, която ни спаси. Иначе за нищо на света не бихме останали живи в тоя страшен ад…

Източник: Библиотека „Струмски“

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

сряда, април 18, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 4

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ

I

Религиозната вяра може да се сравни с козината. През първите етапи на еволюцията гъстата мазна козина по тялото на човека била напълно уместна. Тя го топлела, защитавала го и му осигурявала лесна закуска: в нейните дебри винаги можело да се наловят калорични паразити. Но минали няколко милиона години и започнал периодът на обезкосмяването. Най-напред от мръсните сплъстени косми се показала гола физиономия. След това настъпила епоха на общо оплешивяване на човека. Еволюцията го освобождавала неумолимо от козината, от нейните ядливи обитатели и от сладостта на постоянното чесане.

Разбира се, това било много жестоко. Но нямало каква да се прави. Налагало се да се оплешивява, защото след като се изкачил малко по йерархичната стълба, homo получил достъп до голямата мърша. До телата на големите умрели животни. А този продукт изисквал дълбоко завиране навътре. Съдържащите се в него течни и полутечни гнилостни субстрати напоявали козината и превръщали окончателно нашите прадеди в ходеща помийна яма. Така че обезкосмяването на човека станало по същата причина, която оголила врата на лешоядите. Но лешоядът е деликатна птица. Тя не се завирала навътре в мършата и затова запазила голяма част от перата си. А homo се оголил напълно.

Може и да не е станало точно така, както си го представям аз. Но това не е важно. По една или друга причина човекът се избавил от уютната козина. И това се оказало извънредно полезно за неговото развитие, размножаване и оцеляване.

Приблизително същото би трябвало да стане и с козината на неговия разум, с религиозната вяра. Някога за примитивното първобитно мислене тя била естествена и комфортна. Тя топлела и дарявала чешещата сладост на молитвата. В нея се въдели приятно сърбящи убеждения. Но с изменението на интелектуалната среда тази „козина“ би трябвало също да изчезне.

Но това не се случило. И до ден днешен я носят 90% от хората. Тази „козина“ се боядисва, къдри и подстригва в съответствие с религиозната мода и местната култура. Разбира се, върху нея може да има по-големи или по-малки плешиви места, но все пак, въпреки всичките закони за развитието, тя се запазва като цяло.

Тя има стотици названия: кабала, православие, шинтоизъм, будизъм, ислям, метафизика, etc. Но въпреки множеството имена и цветове, това е едно и също явление, имащо една природа и едно предназначение. Атрибутиката на култовете е различна, но смисълът им е общ: наличие на външно управление на света.

Науката скубела на фандъци тази „козина“, журналистиката също. Но тя растяла независимо от всичко. Накрая квантовата механика препарирала самата реалност. В нейните дълбини бил открит комплект от физически явления, генериращи цялата видима и невидима материя. Разбира се, за никакво „външно управление“ там и дума не можело да става. Но „козината“ преживяла лесно и това.

Култивирайки злоба и забрани, тя винаги пречела откровено на човешката развитие. За нейното сублимиране били похабени напразно скъпоценни столетия. Именно тя задвижвала социалните „асансьори“, издигащи на власт най-примитивните представители на вида. Очевидна е и нейната безполезност: всяко биене на челото в пода пред символа на което и да е божество е най-малкото безрезултатно.

Според всички закони за развитието от вярата би трябвало да останат само забавни спомени. Но тази „козина“ няма намерение да окапва, а продължава да определя мирогледа на абсолютното мнозинство от хора.

Масовостта на религиозната вяра не доказва нейната обоснованост или необходимост. Може да вземем 200 000 000 патици и да ги научим да крякат едновременно при вида на надуваема топка. Патешкото единодушие, разбира се, предизвиква шоково впечатление. Но то няма да е доказателство за някакви необичайни свойства на топката, а по-скоро ще е характеристика на патиците.

С други думи, тайната на вярата трябва да се търси там, където се намира: в коренните особености на homo. Тоест там, където нашите познания са и без това непълни, а благодарение на антропологията и психологията с всяка изминала година стават все по-зле.

Работата е в това, че – за да разберем явлението, е необходимо да знаем неговия произход.

Фундаменталните качества на човека са се формирали през онази епоха, когато понятието „да спасиш кожата си“ се е употребявало в пряк, а не в преносен смисъл. Така нареченият „доисторически“ период е бил най-продължителен и най-важен за нашия вид. Тогава се решило какъв да бъде човекът. Целият механизъм на нашата висша нервна дейност е плод именно на този период, когато homo бил стадно животно, занимаващ се с търсене на мърша и канибализъм. За няколко милиони години се заложили и се утвърдили всичките видови навици, особености на поведението и биологични привички. Абсолютно всички основни качества на човека са родени през тази епоха. Включително и това свойство, което го кара да целува дъски с изображения или да реже глави на гяури.

За влиянието на този период говорят и цифрите: така нареченият „доисторически“ период се състои от минимум 200 хиляди поколения, а така нареченият „исторически“ – от 200. Ще отбележим, че биологията ни учи, че всеки организъм е колебаеща се сума от свойствата на всичките негови предшественици.

Всичко това, което ни представя фиксираната история (200 поколения от Шумер), е нищо. В момента, когато се появила писмеността, homo е вече оформен окончателно и само реализира своите особености.

Трябва да помним, че напудрена перука или каска със звезда е надявал не някой друг, а правнукът на питекантропа, наследник на всичките качества на това мило същество. Той размишлявал за гравитацията, строял пирамиди и скърцал с вратите на газовите камери.

Образът на този, който горял на клади вещици, на военния убиец, на вечния насилник, на изтънчения палач се връзва зле с хуманистичната концепция за еволюцията на човека. Но е достатъчно само да си спомним, че изнасилванията, убийствата и всичките деривати на тези забави са били основно занимание на човека в продължение на много милиони години, и веднага всичко си идва на мястото.

Но ние нямаме амбицията да характеризираме целия път на това съобразително животно. Нашата задача е много по-проста: да разберем какви именно свойства на човека запазват до ден днешен козината на неговия разум.

Как е възникнала и от какво е направена религиозната вяра, е малко или много разбираемо. Ще напомня, че въпросът не е в това, а в онези дълбочинни качества на homo, които са осигурили на вярата поразителна жизненост. Следователно трябва да се спуснем по хронологичната скàла две-три милиона години надолу и да се вгледаме в хитрите очички на нашите прадеди.

И тук започват проблемите. Няма към кого да се обърнем за помощ и факти. Както става ясно, с еволюцията на човека се занимава не фундаментална наука, а някаква описателна дисциплина, гарнирана с фантазии и опасно граничеща с изящната словесност.

От момента на учредяването на Нобеловата награда са изминали 115 години. Медалът с профила на симпатичния динамитчик е станал главен критерий за така наречената „научност“. Разбира се, с това не винаги са съгласни тези, които не са удостоени с наградата или няма да бъдат удостоени. Но днес няма по-авторитетен регистратор за достоверността и важността на знанията от наградата на Алфред Нобел.

Разбира се, Нобеловият комитет не винаги е бил безупречен в своите оценки за „персоналния принос“ на учените. Случвало се да подминава великите и да прославя незначителните. Но това засягало само личностите. Непосредствено самите дисциплини, разширяващи знанията за вселената и за нейното съдържание, се обсипвали редовно с нобелово злато. Физиологията на храносмилането, реликтовото излъчване, генетиката и квантовата механика винаги получавали това, което им се полагало по право.

Разбира се, работата на комитета имала и обратен ефект. Очертал се „нобелов“ кръг“, извън пределите на който останали всички, които нямат отношение към истинската наука. Очертаването били направено „болезнено, но акуратно“. Нямало никакво разпалване на междудисциплинарни разногласия в духа на Ръдърфорд, който твърдял, че „науката се дели на физика и на събиране на марки“. Разделението на „истинска наука“, „не много наука“ и „съвсем не наука“ станало като от само себе си. Без декларации. Чрез непреклонно и последователно пресичане на опитите на „дребното знание“ да се промъкне в главния кръг.

Добра илюстрация ни дава примерът с така наречената „психоанализа“. Единадесет пъти Фройд е издиган от своите поклонници за получаване на наградата и също толкова пъти е отхвърлян. Астролозите, историците, антрополозите, лингвистите etc. също така не един път са виждали ледената усмивка на Нобеловия комитет, връщащ техните изследвания като „нямащи отношение към фундаменталната наука“.

И така, присъдата е произнесена отдавна.

През 2009 година беше направен опит да бъде обжалвана и да се допуснат „не съвсем науките“ за разглеждане от комисиите на Кралската академия. Но на инициаторите на тази идея им удариха вежливо по един камшик и темата беше затворена. Специално ще отбележим, че по мълчаливо съгласие е прието да се щадят чувствата на представителите на „дребното знание“ и колкото се може по-рядко да се наричат нещата с истинските им имена. Нещо повече, на никого и през ум няма да му мине да се подиграва на глас с гланцовите фолианти, с колекциите от костици-камъчета и с фантастичните трактовки на дадени артефакти. Смята се, че фактът на неприемането на „дребното знание“ сред нобеловите дисциплини обяснява всичко и не изисква коментари. А на несъгласните им се предоставя свободата да си търсят отрова във всякакви количества.

Според „нобеловия списък“ в редиците на „не науките“ се намират: астрологията, уфологията, психологията, лингвистиката, историята, антропологията, археологията, хиромантията, демонологията, филологията, теологията, социологията и още няколко „логии“, по-млади и по-скандални. Тези различни премъдрости са свързани с една обща беда. Всичките са абсолютно безплодни. Точното историческо знание е също толкова невъзможно, колкото и викането на демони.

А неточното знание има един малък проблем: то просто не е знание и е годно само за забавление. Но няма още един път да чоплим раните на „ненауките“.

Всичко това изобщо не означава, че археологията е поставена завинаги на едно равнище с уфологията, а антропологията - с хиромантията. Разбира се, това не е така. И археологията, и антропологията имат шанс да станат реални науки. Възможно е тези дисциплини да преодолеят някога своята „второстепенност“, да си намерят свой Айнщайн и да отидат за златото на Нобел. Наистина, този шанс е призрачен. Но съществува. За разлика от демонологията антропологията например има все пак връзка с реалността. Но ще се научи ли да се занимава с нея така виртуозно, че да предложи на света изводи, равни на константите на физиката, е голям въпрос.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

вторник, април 17, 2018

Авторски права върху снимка

ИЗТОЧНИК: Правата ми.бг

АВТОР: Моника Дафинова, юрист

Любител фотограф съм и снимам къде каквото видя – от красиви залези, през хора, наслаждащи се на красивия залез, до тортата, която направих снощи и исках да се похваля с нея във Facebook или Instagram. Кой обаче има права върху снимките, които правя, и може ли някой, когото съм снимал/а, да претендира, че има права върху тях?

Кои снимки са обект на авторски права?

Обект на авторски права могат да бъдат:

• фотографските произведения или т.нар. снимки; •

• произведения, създадени по начин аналогичен на фотографския, т.е. снимки, направени с мобилен телефон, камера, дрон).

Кой е автор на снимката?

Със заснемането на снимката аз ставам неин автор. Ако съм оставил някакъв индентифициращ знак върху снимката, като например моето име, инициалите ми или подпис, то за автор също ще бъда определен аз.

Възможно е аз да си остана автор на снимката, но да реша да преотстъпя правото си на друго лице, с което ще сключа договор да използва моята снимка. Това лице ще бъде носител на авторското право върху моята снимка, като то има възможност да я ползва без да плаща.

Трябва ли ми съгласието на лицето, което снимам?

Когато правя портретна снимка на някого, то аз също съм неин автор, но трябва да съм наясно, че за заснемането трябва да имам съгласието на човека, когото снимам.

Това съгласие не е нужно в няколко случая:

• когато съм направил снимката в хода на обществената дейност на изобразеното лице или на публично или обществено място (снимка на министър председателя по време на посещението му в Германия);

• изображението на лицето е само детайл в произведение, показващо събитие, шествие или пейзаж;

• изобразеното лице е получило възнаграждение, за да позира (снимка на модел).

NB! Правата, които притежавам върху снимката ми, могат да бъдат имуществени и/или неимуществени, като аз съм автор на снимките, докато съм жив и 70 години след смъртта ми

Възнаграждение или свободно използване на снимките?

Ако съм предоставил снимката на някого да я ползва (продал/а, дал/а съм я под наем или е направена изложба на мои снимки на Моста на влюбените в гр. София например), то важно е да знам, че имам право да получа възнаграждение за това

Възнаграждението може да се определи като част от получените приходи, фиксирана сума или по друг начин. Ако имам установена фиксирана цена и се окаже, че приходите са по-големи, то мога да искам увеличение на възнаграждението си.

В някои случаи се допуска свободното използване на снимките без да давам съгласието си и без да получа възнаграждение. Например направил съм снимка на картина на известен художник или когато се използват снимките ми в научни статии, учебници, списания.

Ами ако имам сключен трудов договор?

Ако работя като фотограф и имам сключен трудов договор с модна агенция например, то трябва да знам, че автор на направените снимки съм аз, а модната агенция като мой работодател има право да ги използва. Важно да знам е, че тя може да използва снимките ми само за “обичайната си дейност” (например за рекламни цели), без да иска моето разрешение или да ми дължи допълнително възнаграждение. В трудовия ми договор обаче може да е уговорено, че ще ми се плаща и допълнително.

Използвайки снимките, които съм направил/а, за реклама в модно списание, то агенцията генерира приходи. Възнаграждението ми може да е % от приходите от снимките, фиксирана сума или да сме уговорили нещо друго (например да ми се плаща на месец).

Ако установя, че агенцията получава доста повече за моите снимки от това, което сме се уговорили да ми плащат, то може да поискам допълнително възнаграждение.

Как да защитя авторските си права?

Някой се е сдобил със снимките ми без моето съгласие и ги е използвал, за да направи календар, или ги е публикувал в известно списание. Какво мога да направя в този случай?

• мога да търся обезщетение за нанесени вреди;

• мога да искам само да се установи неправомерното използване на снимките ми;

• мога да искам да се спре неправомерното им използване или да се забрани извършването на дейността, която представлява неправомерно използване (в случая отпечатването на календара или списанието);

• мога да искам да се изземат и унищожат календарите или списанията, както и негативи, матрици, клишета и други подобни, които възпроизвеждат снимките ми;

• мога да поискам да се наложат обезпечителни и привременни мерки и да се предотврати използването на снимките ми;

• мога да подам сигнал до Министерството на образованието и културата, което ще направи съответна проверка, ще установи дали има нарушение и ако е така ще санкционира нарушителя.

Санкциите, които могат да бъдат наложени на нарушителя, са:

• принудителни административни мерки, които имат за цел да предотвратят или спрат нарушението, както и да предотвратят или отстранят вредните последици от него;

• глоба или имуществена санкция в 2 хил. до 20 хил. лв, като снимките, независимо на кого са, се отменят в полза на държавата и се предават за унищожаване на органите на МВР.

Законът ми дава възможността да търся и наказателната отговорност на лице, което използва снимките ми без да съм дал своето съгласие.

Тъй като имам различни възможности и различни средства за защита на авторското си право, най-добре е да се консултирам с адвокат, който да разгледа моя случай и да ми даде съвет какво да направя.

понеделник, април 16, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 3

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

Рано или късно ще настъпи ден, когато мокрите от сълзи проценти ще вият отново над тялото на стопанина. Ще се определи денят на погребението. Но докато публиката се закичва с лентички, а караулите шлифоват печалния канкан, непременно трябва да бъде извършена една пикантна процедура.

Великата глава ще бъде скалпирана и ще бъде дадена за последно разрязване.

Всичко ще бъде както се полага. Скалпът ще бъде закачат с щипка за пране, за да не го оповръщат случайно надзираващите аутопсията лейтенанти. В разголената челна кост се врязва ъглошлайф. Ще извадят мозъка и ще го поостискат, за да изкарат излишните течности и станалата кафеникава кръв. Ще го претеглят, ще го измерят и ще направят няколко инжекции. А след това ще го потопят във формалин.

Празния череп ще съединят с винтове. Ще нахлузят обратно скалпа и ще го срешат настрани. Така че, когато лафетът затропа по паважа, във великата глава вече няма да има нищо.

След няколко седмици формалинът ще свърши своята работа. Полукълбата ще придобият приятна еластичност и ще станат годни за изучаване. Нищо необикновено. Това се случва с мозъка на всеки забележим персонаж както от местната, така и от световната история.

Разбира се, по време на аутопсията не дежурят винаги бледи лейтенанти, но самата процедура е неизменна. Диктаторите, учените, литераторите, etc. се полагат днес в ковчега по принцип вече без мозък.

Работата е в това, че до ден днешен битува убеждението: по особеностите на извивките, браздите и вентрикулите могат да се разгадаят „геният и дръзновението“, които са различавали притежателя на дадения орган от останалите homo.

Това е относително прясна тенденция. Не е на повече от две столетия.

Разбира се, преди всичко било иначе. Нашите деди ценели главния мозък на човека. Те пробивали дупка в основата на черепа, удобна да пъхнат вътре лапа, да извадят и да изядат всичките субстрати на двете полукълба. Но когато времето на питекантропите минало и нравите загрубели, хората започнали да вадят мозъка без всякакво гастрономично (или друго) приложение. Така по-специално постъпвали египтяните, които обичали да сушат и боядисват своите покойници. Библията, разбира се, нямала понятие за ролята на този орган, а разните антични автори предполагали, че в черепите се намира същото вещество като във всичките останали кости.

Впрочем, едва ли има смисъл да се изброяват всичките забавни неща, които съставят историята на разбирането какво представлява мозъкът. Всяка нова епоха се стремяла да затъмни с някаква глупост предходната.

Но! Няколко особняци, въпреки насмешките, кладите и проклятията, все пак съумели да разберат ролята на главния мозък и да свържат своите разбирания в една система. С произведенията си те създали във времето верига от твърдения с нарастваща точност. Това бил дълъг и труден процес, сриващ грубо масовите представи. Като резултат настъпил поредният парадоксален „фазов преход“. Мнението на единиците победило убежденията на стотици милиони и станало общоприето. Човечеството се съгласило, че дължи своите успехи именно на главния мозък.

Отначало всичко това забавлявало и възхищавало. Мозъкът бил издигнат в култ. Но скоро култът се отделил от реалността и започнал да живее свой лустросан живот. Номадствайки по разни издания, той съседства със задните части на моделите и хубавее заедно с тях. Днес бляскавият образ на „полукълбата със стрелките“ е изместил научното разбиране, основаващо се на фактите и най-важните теории.

Защо е станало така?

Работата е в това, че тук научното знание се счепкало отново с догмите на културата. Разбира се, победил митът за уникалността на човека, а знанието било погребано в скучни монографии.

Нека да го разкопаем и да погледнем: в какво се състои то?

Преди всичко в това, че човешкият мозък е най-обикновен продукт на еволюционния конвейер, съвсем неподходящ за „венец на творението“.

Този мозък е с ниска стойност, крайно ограничен в своите възможности. Което, между другото, не е удивително. Защото бил създаден да задоволи скромните нужди на питекантропа. През последните милион години нещо в този мозък атрофирало, а нещо се развило. Но в скромно отношение. „Класът“, разбира се, останал същият.

Притежателят на такъв мозък е обречен на ограничено възприемане на събитията и явленията. Неговите сетивни органи не възприемат инфразвука, ултразвука, поляризираната светлина, магнетизма и всичките видове електромагнитно излъчване (освен видимата светлина). Недостъпни са му събитията от всички равнища на микросвета, а също така дифракцията, електрорецепцията и активната сонация, която дарява част от животните със „звукозрение“ и т. н. Да бъдем откровени: този мозък прилича по нещо на коляното.

От човека са скрити минимум три четвърти от най-важните природни явления. Той прилича на сляп и глух глупак сред Дисниленд, над който се пръскат фойерверки и всичко наоколо блести, вика, гърми и танцува. А нашият глупак е уверен, че върви в тишина, по сивия и празен коридор на някаква клиника. В сравнение с истинската картина на света нашето пространство е безцветно и примитивно.

Пример: материята на заобикалящата ни среда е наситена с ярки електромагнитни произшествия. Те ту раздират, ту съшиват реалността. Но в човешкия мозък няма субстрати, които биха могли да регистрират това и да го направят част от съзнанието.

Да, появили са се прибори, позволяващи на човека да види част от това, което е скрито за прякото му възприятие. Но това са само компенсатори.

Ще поясним.

Каменната брадва е възмездила на homo това, че му липсват нормални нокти и зъби, а масспектрометрите и микроскопите са възмездили недостатъците на мозъка. Ще отбележим, че това възмездяване е кратковременно и достъпно само за единици. То всъщност не променя нищо, защото ни запознава само с отделни явления. Няма прибор, който едновременно и симфонично да компенсира на човека всичко това, от което е лишен. (Ще отбележим, че появата на компенсатори във вида на прибори е най-доброто доказателство колко скритата от мозъка информация е била необходима на хората).

Трябва също така да помним, че мозъкът на homo е наследник на всичките етапи на развитие на нервната система на гръбначните животни. Това не е леко наследство. То товари постоянно нашето поведение с примитивност, но ние не можем да се откажем от него. А командването с мозъка е останало завинаги от най-древни негови структури. Ще припомним, че те са се формирали в епохата на палеозоя, когато силата и пълноценността на агресията решавали почти всичко, а „останалите“ качества били напълно излишни.

Свършил палеозоят. Дошло веселото време на питекантропите. То добавило към наследството и деменцията, който била милиони години нормативно състояние на древния човек.

Във всичко това няма никаква трагедия. Трябва само да помним, че илюзиите са неуместни. Нещастният homo явно не е този любимец на еволюцията, върху когото тя е съсредоточила своите усилия. Разбира се, затвореният в нашия череп ресурс позволил да разчетем алфа константата и температурата на Планк. Това впечатлява.

Но има подозрения, че основанията за гордост не са много. Да си спомним с какъв труд човечеството е покорило тези върхове. Процесът на тяхното покоряване е продължил пет хиляди години.

Толкова усилия обаче не са хвърлени, защото явленията са много сложни. По-скоро те са очевидни и примитивни. Напрегнатото им откриване се обяснява единствено с ниските „технически“ характеристики на мозъка на откривателите.

Както виждаме, знанието на историята на главния мозък слага край на въпроса за неговите „тайнствени“ потенциали. Въпреки това романтиците продължават да търсят материалния субстрат на „гениалността“. Научните институти години наред преливат от пусто в празно, търсейки в маринованите мозъци склонността към лидерство или ораторския дар.

Великите злодеи на ХХ век били изследвани с особено усърдие. Изключение прави Сталин. Веднага щом за „бащата на народите“ била потвърдена посмъртно дифалия, интересът към неговите мозъчни извивки се изпарил, а цялото внимание се съсредоточило върху рядкото уродство.

Да допълним.

Йосиф Висарионович само се радвал на своя двуглав пенис. Тайно били изготвяни малки корони, лентички и гербове. Вечерно време Сталин създавал пикантни композиции, като канел най-приближените си хора да ги съзерцават и да се умиляват. Между другото, диагнозата „параноя“ е поставена на Сталин от Бехтерев, когато Коба, искрейки и червенеейки, показвал своята „конструкция“ на стария психиатър.

С останалите маниаци нещата не са по-добри.

Мозъкът на Чикатило бил безнадеждно развален. Изпълнителите на смъртното наказание прапоршчици се престарали и пръснали главата на Андрей Романович на парчета. Друг сериен убиец, Тиодор Бънди, също не можал да предложи своите мозъчни полукълба на науката. Те се сварили в черепа му, когато шерифът изпробвал върху Бънди пределната мощ на затворническия електрически стол.

Мозъкът на изкормвача Дамър забранил да се вади неговият сантиментален баща, но пък маниакът Уейн зарадвал мозъковедите. Мозъкът му бил изваден внимателно и своевременно. Но никаква разлика между мозъчното вещество на Уейн и известните стандарти не била открита.

С Ленин било още по-забавно. Мозъкът на Илич бил превърнат в тридесет хиляди препарата. Над тях се потели четиридесет години четиристотин невроморфолози, хистолози и молекулярни биолози. Тринадесет професори се преуморили така, че самите те станали донори на препарати. Двама се застреляли, а шестима се умопобъркали. Единият от умопобърканите бил уличен от колегите си, че яде микропрепаратите от латералното коленчато тяло на мозъка на Ленин. Над мозъчните полукълба на Илич са се разразили стотици истерии, а общия литраж на сълзите не може да бъде пресметнат.

Централният комитет на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики), Народният комисариат по здравеопазването на СССР и лично другарят Сталин с всяка година все по-категорично искали да се представи някаква уникалност. Това искала и зрялата съветска власт. Целият състав на специалния отдел на Централния комитет уговарял академик Саркисов, който ръководел изследванията, да намери „поне нещо“.

Но заключението гласяло: „…основните особености на мозъка на В. И. Ленин са типични за почти всеки трети по ред мозък“. Тези данни били, разбира се, дълго време засекретени. А след това станали безинтересни.

Упоритият homo обаче не иска да се разделя със своята мечта. Така че церебралната комедия ще се повтори и на лейтенантите отново ще им се наложи да дъвчат лимон, за да потиснат рефлекса за повръщане.

Очакваният резултат няма да се състои. Субстрат на гениалността, разбира се, няма да бъде открит. Което, между другото, съвсем няма да попречи на притежателя на поредната „велика“ глава да се настани комфортно в Мавзолея. Няма да се наложи да изселват Илич, защото Мавзолеят е заведение с легло за двама. А при желание там могат още да се настанят няколко маниака, включително и притежателят на двуглавия пенис.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

неделя, април 15, 2018

Нобелови лауреати – 1950 година

Филип Ш. Хенч (Philip S. Hench)

28 февруари 1896 г. – 30 март 1965 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Едуард К. Кендъл и Тадеуш Райхщайн)

(За откриването на хормоните на кората на надбъбречните жлези, за разкриването на структурата им и на биологичните им ефекти.)

Американският лекар Филип Шоултър Хенч е роден в Питсбърг (щат Пенсилвания) в семейството на Клара Джон (Шоуолтъл) Хенч и Джейкъб Бикслър Хенч, филолог и преподавател. След като получава начално образование в Шейдисайд академи и в университетското училище в Питсбърг, Хенч постъпва през 1912 г. в Лафайет колидж, Ийстън. Четири години по-късно получава степента бакалавър по изкуствата, след което започва работа в медицинското училище на Питсбъргския университет. Като получава през 1920 г. медицинска степен, той работи една година като стажант в болницата „Св. Френсис“ в Питсбърг. През 1921 г. е приет за аспирант в медицинското училище към Минесотския университет в Рочестър. Там става асистент през 1923 г., през 1925 г. – член на научната асоциация, и през 1926 г. – главен лекар в отделението за ревматични заболявания.

През академичната 1928/29 г. Хенч изследва съпровождащата ревматизма треска заедно с Лудвиг Ашоф във Фрайбургския университет и с Фридрих фон Мюлер в университета „Лудвиг Максимилиан“ в Мюнхен. След завръщането си в Рочестър той започва да проучва диагностиката и лечението на ревматичните заболявания, особено на ревматоидния артрит. Описан за първи път в медицинската литература през средата на XIX в., ревматоизният артрит е хронично заболяване, характеризиращо се със системни поражения на съединителната тъкан, предимно при опорно-двигателния апарат. Най-често са засегнати ставите на пръстите, китките на ръцете, а също така ставите на гръбначния стълб. Възпалителният процес не само предизвиква болки, но също така може да доведе и до постоянна деформация на ставите. Пациентите с тежка форма на болестта са приковани към леглото. Известни са случаи на спонтанна ремисия, но те се случват крайно рядко и в началото на своята медицинска практика Хенч не намира никакви удовлетворителни резултати от лечението.

През април 1929 г. 65-годишен болен с тежък ревматоиден артрит разказва на Хенч, че по времето на прекарана от него жълтеница са се намалили болките в ставите му и се е увеличил обхватът на движението им. Жълтеницата е болезнено състояние, характеризиращо се с оцветяване в жълт цвят на кожата, слизестите обвивки и очните склери, което е свързано с натрупване на билирубин в кръвта и с отлагането му в тъканите. Билирубинът, продукт от разпадането на хемоглобина, който транспортира кислорода в еритроцитите, се метаболизира и екскретира от черния дроб. Най-честите причини за жълтеницата са чернодробната цироза, хепатитът, други заболявания на челния дроб и жлъчния мехур. През следващите пет години Хенч и неговият колега Чарлз Слоукъм наблюдават аналогични ремисии на ревматоидния артрит по време на развитие на жълтеница при 16 пациенти. Нещо повече, Хенч забелязва, че степента на проява на симптомите и на подобряването на функциите на ставите е пряко съпоставима със степента на проявата на жълтеницата. Въз основа на тези наблюдения той достига до извода, че неизвестно вещество, което нарича субстанция Х, предизвиква при болните от жълтеница и ревматоиден артрит ремисия на ревматоидния артрит. През 1934 г. той и Слоукъм публикуват резултатите от своите наблюдения, като посочват съществуването на корелация между жълтеницата и отслабването на симптомите на ревматоидния артрит и предполагат съществуването на неизвестна субстанция Х.

Опитвайки се да предизвика ремисия на заболяването, Хенч проучва няколко метода за терапевтично лечение на болни от ревматоиден артрит. Със своите колеги той сравнява ефективността на пероралното подаване на злъчка, преливането на кръв от донори с жълтеница, инжектирането на билирубин и други методи, но нито един от тях не дава желаните резултати. Учените забелязват, че при жени, страдащи от ревматоиден артрит, ремисии на заболяването се появяват често по време на бременност с по-късни усложнения в периода след раждането. През 1938 г. Хенч и Слоукъм съобщават за наблюдавани 20 бременни жени с ревматоиден артрит, като правят извода, че ремисиите, свързани с жълтеницата и бременността, предполагат наличието на неизвестно вещество Х., което „не е билирубин, а непосредствено женски полов хормон“.

Биохимикът Едуард К. Кендъл, който провежда изследвания в клиниката „Мейо“, изолира през 1914 г. хормон от тъканта на щитовидната жлеза. През 30-те години Кендъл пристъпва към получаването и идентифицирането на хормоните на надбъбречните жлези, които се намират над горните полюси на бъбреците и се състоят от външно кортикално вещество и вътрешно сърцевинно вещество. В сърцевинното вещество се синтезира и секретира в кръвното русло адреналин (епифедрин). Адреналинът, потенциален стимулатор на симпатиковата нервна система, повишава артериалното налягане и оказва кардиотонично действие, като ускорява ритъма на сърдечните пулсации и засилва окислителните процеси.

Клетките на кортикалното вещество на надбъбречните жлези, синтезиращи и секретиращи кортикостероиди в кръвното русло, се контролират от адренокортикотропния хормон (АКТХ), секретиран в хипофизата. При ниско равнище на хидрокортизон в кръвта хипофизата секретира АКТХ; това на свой ред стимулира синтеза и секрецията на хидрокортизон от клетките на кортикалното вещество на надбъбречните жлези. При високо равнище на хидрокортизона в кръвта образуването на АКТХ в хипофизата намалява, което води до намаляване на произвеждането на хидрокортизон в надбъбречните жлези. Кортикостероидите се делят на глюкокортикостероиди (кортизон и хидрокортизон), участващи в метаболизма на въглехидратите, мазнините и протеините, и минералкортикоиди, участващи в регулацията на водно-електролитния баланс. Кортизонът и хидрокортизонът блокират биохимичните реакции, свързани с възпалителната реакция на тъканите срещу нараняване или инфекция.

Още през 30-те години Хенч и Кендъл разглеждат възможността за лечение на болни от ревматоиден артрит с кортикостероиди, но минават повече от десет години, преди тези вещества да станат достъпни за клинично използване. През 1941 г., когато Кендъл се занимава с организирането на приоритетна програма за масово производство на кортикостероиди с цел да се използват за нуждите на армията през Втората световна война, Хенч, след една от конференциите, пише следното в своя бележник: „Да се изпробва веществото Е (кортизон) при ревматичен артрит“.

През 1942 г. Хенч получава званието подполковник от Медицинската служба, става неин началник и директор на армейския Център за изучаване на ревматизма във военноморската болница. След войната е цивилен консултант в армейския Център по хирургия. Заедно със Слоукъм той публикува обзор, засягащ връзката на жълтеницата и бременността с намаляването на тежестта на симптомите у болни от ревматоиден артрит. В статията те отбелязват, че симптоматично подобрение се наблюдава понякога и след обща наркоза при хирургична намеса. Учените използват обща наркоза при страдащи от ревматичен артрит и получават известен положителен ефект, а също така предизвикват жълтеница у редица болни с въвеждане на лактофенин, което също така намалява изразеността на симптомите на ревматоидния артрит.

През август 1948 г. Хенч и Слоукъм лекуват болна, която има тежка форма на ревматоиден артрит, с лактофенин, за да развият у нея жълтеница и да намалят тежестта на симптомите на болестта. Но лечението се оказва неефективно и през септември те започват да ѝ въвеждат мускулно кортизон (като кристална суспензия във физиологичен разтвор) - по 100 мг. всекидневно. По-късно Хенч си спомня: „...за три дена състоянието на болната се подобри значително и продължи да се подобрява дотогава, докато ежедневната доза на кортизона не беше намалена до 25 мг“. Това е първото клинично доказателство за терапевтичния ефект на кортикостероидите при ревматоиден артрит. През следващата година Хенч и Слоукъм инжектират хипофизния хормон АКТХ на болен от ревматоиден артрит и откриват също неговата ефективност при терапия на заболяването. Скоро става ясно, че след като се прекъсне приемането на който и да е от тези препарати, симптомите на ревматоидния артрит се възобновяват, а използването на кортизон и АКТХ е свързано с появата на странични ефекти, включително повишаване на артериалното налягане, повишаване на равнището на глюкоза в кръвта и появата на особена форма на надебеляване с преимуществено натрупване на мазнини в коремната част и в задната част на шията.

През 1927 г. Хенч се жени за Мери Дженевийв Калър; семейството има двама сина и две дъщери. Смятан за водещ специалист в областта на лекуването на жълтата треска, Хенч се интересува от историята на медицината и пише редица статии по този въпрос. Увлича се от фотография и тенис, обича операта и разказите на Артър Конан Дойл.

Хенч е удостоен с наградата Албърт Лакстър на Американското национално здравно дружество (1949 г.) и наградата Пасано за медицина на фонда „Пасано“ (1951 г.). Почетен член е на Американската медицинска асоциация, на американския Колеж на лекарите и на Кралското медицинско дружество в Лондон. Съосновател е на Американското дружество на ревматолозите. Присъдени са му почетни степени от Лафайет колидж, от университета „Уестърн ризърв“ (днес „Кейз уестърн ризърв“) и от Питсбъргския университет.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/hench.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

събота, април 14, 2018

Стайо Гарноев

Благодарен съм изключително на Случайността (защото в измишльотини като Съдба, Провидение, Късмет и прочее не вярвам!), че ме срещна в моя живот с изключително интересни хора, които станаха и мои сърдечни приятели.

Един от тези хора е художникът Стайо Гарноев.

Каквото да се каже и напише за Стайо, все ще е малко, но все пак ето един текст на Анна Станоева, който взех на заем от сайта uspelite.bg и гарнирах тук с картини на художника.

И, уверявам ви, всичко, което ще прочетете по-долу, е съвършена истина, а не журналистическо преекспониране.

(Павел Николов)

Днес ще ви разкажа историята на един художник. Един художник, избрал да живее и твори в България. П

редставям ви неподражаемия творец Стайо Гарноев. Роден през 1964 г. в китния град Панагюрище, завършва местния механотехникум и до ден днешен живее и работи в града.


Панагюрци много ценят корените си и с право се гордеят с тях. Това е исторически град, пропил в недрата си много кръв и сълзи. Родените там са закърмени с легендарните му истории и затова не е никак чудно уникалното им чувството за принадлежност и уседналост.

Няма нищо случайно и в името му – Стайо. Стайо означава да стои, да остане жив, здраво да стои. И той остава.

Чувства, че България е неговото място, „…защото много съм ходил по нашите планини и много красота съм видял. Най-великите красоти са виждали очите ми на живо. Бил съм в малките запазени възрожденски градчета. Духът на дедите ни е жив. Това ме държи тук, тук и изправен. Все още има достойни и истински хора. На тях не мога да изневеря. Оставам тук!”

Като почти всеки българин, в тежко за него време, обмисля идеята да тръгне на гурбет в Испания. Сега се радва, че не е заминал и е останал в България.


Макар и трудно, оцелява. Не само, че оцелява, а успява да изучи и децата си. Това е едно от нещата, с които наистина се гордее. Горд и удовлетворен е и от дружбата си с много качествени хора. Много от близките му, както и автори – художници и писатели, са до него, и именно от тях чувства най-голяма подкрепа в живота си.

Има толкова много неща, с които да се гордее, но той излъчва такава скромност и непретенциозност, че и през ум не му минава да разкаже за успехите и наследството, което непрекъснато извира от него и дарява на българското изобразително изкуство. Хората го наричат „Рисувач на мечти”, „Вселена”, „Втори Рубенс”, закачат го с думите „Не е Стайо за една стая”, казват за него, че „толкова самобитен художник скоро не се е раждал”, „този чудовищен художник отваря всички сетива”.


Питам го дали той самият се вижда по този начин и как гледа на тези определения, но той сякаш не обича светлината на прожекторите и скромно ми отговаря, че просто така го виждат хората. Той пък вижда тях.

Участвал е на няколко пленера, някои от които с международно участие.

Има множество самостоятелни изложби, като първата е в Асеновград през 2008 година. Съвсем не в хронологичен ред ще изтъкна още, че негови творби са попадали в Парламента на Брюксел, в галерия „Арт спектър”, в Етнографския музей – гр. Пловдив, в Етнографския музей – гр. Асеновград, в художествена галерия „Илия Бешков” – гр. Плевен, в Дома на хумора и сатирата – гр. Габрово, в галерия „Алба–Авитохол” – гр. Стара Загора. Освен това, в община Панагюрище, в градовете – Варна, Бургас, Хасково, Велинград, Ракитово, Брацигово, Пазарджик, София, Пещера и много други.


От 2012 година е член на Съюза на българските художници. Около таланта му витае някаква мистичност. На тригодишна възраст случайно пада във варница и има опасност да загуби зрението си. Буквално ослепява за период от около три месеца, но пък после, после проглежда с очите на живописец. Рисува откакто се помни. Абсолютно самоук е и няма академично образование. Казва, че повече му харесва думата „саморасляк”, с която го определя Катя Зографова.

И е права да го нарече така, защото саморасляка е онова растение, което само пониква, расте и се развива здраво, и силно без някой да полага грижи за него, и въпреки това успява да се издигне от земята, от пръстта и да даде своя плод. Няма никаква представа как се случва целия процес и откъде идва импулсът да хване четката. Разказва, че идва от някъде си и когато си дойде, то само си го намира. Понякога е провокиран от разказ, случка или образ. Често и той самият провокира зрителите с картините си. Десетки са поетите, писали по негови картини и посвещавали му стихове, но и много са онези автори, чиито книги имат привилегията да са илюстрирани от него. Не мога да изброя всички, но в това число са Димитър Дънеков, Дарина Дечева, Мая Попова, Бистра Малинова, Ники Комендвенска, Камелия Кондова, Ганка Маринова, Дида Гемеджиева, Любен Дашев и много други. В момента също работи по илюстрациите на три книги.


Забелязала съм, че почти винаги котката присъства в картините му и се питам откъде идва този образ… Еротика, жени, котка, патица… Той самият е чест персонаж в тях, което показва, че не е ням наблюдател, не е тих съзерцател, а живо и дейно участва в живота и това се отразява в динамиката на творбите му. Те често са провокативни, весели и жизнерадостни, и винаги изпълнени с енергия и радост, с ирония и самоирония. Наблюдавам и се чудя как да гледам на тези образи? Питам се какво му дава и какво му взима този процес…

Той бързо ме избавя от лутането, като ми обяснява, че котката си е неделима част от уюта в един дом. Също и кучето. От векове те са неотлъчно най-близките същества до човека. А еротиката, че как без еротика!? Защо сме живи тогава!? „А, колкото до душата и ми я взима, и ми я изпълва…”


Явно става дума за някакъв кръговрат, за някакъв обмен. За мен е трудно да го разбера, защото не притежавам неговите изразни средства. Аз, като един обикновен ценител, мога само да гледам и да се наслаждавам на картините му. А те целите душа. Жива и пулсираща, изплуваща над всички багри в платната. Като мараня видимо танцува пред очите ми. И тогава си казвам, че има надежда, че има възможност за реализация на младите художници в България. Питам го, от какво зависи тяхната реализация?


„Материалът”, както разговорно вече е прието да го наричаме, не е никак лош. Напротив, имаме в днешно време страшно талантливи млади хора. Супер качествен материал. Но ги няма онези майсторските ръце да го ваят, ваят и изваят.”


През 2011 година Стайо Гарноев e избран за „Творец на годината” в родния си град, но връща наградата в знак на протест, защото му е болно, че местната управа не полага никакви грижи за дарените майсторски платна на именити художници и не ги съхранява при адекватни условия. Болно му е от чиновническото безхаберие и неразбиране, че хората са тленни, а изкуството е вечно.


Докато разговарях с него си мислех за хората. За хората, за дърветата и за онзи неповторим разказ на Николай Хайтов „Дърво без корен”.

Пусне ли някъде корен, засуче ли живителни сокове от земята, в която е посадено, заякне ли му гърбината, за него няма живот другаде. Пресадиш ли го, ще изсъхне. Не полееш ли го, ще залинее.


петък, април 13, 2018

Петко Рачов Славейков - „Автобиографични бележки“ - 12

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11.

ГАЙДУНИЧКА

Как съм станал гайдар

Едно време аз бях даскал, сиреч учител. В него благословено време даскалите бяха на голям почит. Гърците владици на такваз чест ги имаха, щото вардеха им хатъра в очи да ги не погледват, да не би някак да урочасат. Чудна и дивна даскалетинка като бях аз из най-напред, аярът ми беше по-долен пред владиците, твърде за челяк не ме считаха и толкоз на почит не ме имаха. Но затуй голямо уважение (читателите да не разбират уважение от въже) имах пред икономите, протосингерите, архидяконите, пред писарите владишки и пред тези от българските чорбаджии, които обичаха да облизват владишките чинии. От тях хора на него време аз големи добрини видях.

На три месеца още даскалче бях, когато един протосингер, който е сега нещо по-голямо, изпълнен от доброжелателство към мен, дойде да ме советува и да ме придумва да се раздаскалча. Като млад, неопитен и глупав, що бях, не умеех да оценя мудрите совети на този добър и умен советник и чувал бях пък, че туй брадатите советници бивали по май наветници, стори ми се мене, че той ме советува нещо за свой си интерес, и затуй не рачих да го послушам. Добродетелният и доброжелателен този мъж, за да ме не остави да стана жертва на неразумството си, препоръча ме на милостта на владишки един таен советник и писар, който за доброто ми намери благословно и против волята ми да ме принуди да последувам советите на негова клиент и протосингер на стареца му. И тъй с една леснина, една вечер, направи ме да се преселя от даскалската си катедра в палата, наричан Курте-Курник. Човеколюбието на тогози господина не бе за изказване. Беше студ и мраз, дърво и камък се пукаше, тъй що на всяко друго място аз можеше да замръзна, но в пуха и перушината на предишните жители на този палат студа не можа да ме посвети. И как аз преминах нощта, ако не спокойно и приятно, а то безрахатно; содружеството на някакви си гръцки буболечки накара ме да стоя цяла нощ на стража; безочливи като самите гърци и буболечките им, нападаха ме от всяка страна, попълниха снагата ми с геометрически фигури, направиха кожата ми на решето, като ме мушкаха и дупчиха без милост, като гръцките дякони, кога водят нов поп да го запопва владиката. Но аз не само не се раздаскалчих, ами още се и калих в даскаллъка и напреднах в него дотолкоз, щото привлякох вече вниманието и на самите владици, които ме почетоха с много и разни свои милости; милости таквизи, които ме сториха да забравя онези, които техните хора ми бяха сторили. Но да ги казвам една по една, то ще бъде дълга и широка работа, ще кажа само толкоз, че с техните грижи за мене аз повече и повече се заякчих в учителското звание.

Цели шестнадесет години аз шетах на този занаят и берекет версин: риза нямах, ама гол не останах; гладен ходих, ама от глад не умрях. Зер как мога да лъжа, що да си кривя душата и да кажа зло за даскаллъка, гечендисвах се с него твърде добре тука допреди някоя година; но от скоро време насам даскаллъкът досущ подмаза.

Нашите българи под ръководството на своите духовни пастири, гърци владици, отидоха много напред. С техните грижи и старания те се изучиха и надминаха всичките изтъщени народи и като чираци на гърците, като гърците взеха и да хвъркат по облаците. И далеко-далеко те залетяха по краищата на вселенския патрик. От най-напред аз се радвах на тоз бръз български полет, но изпосле, не знам що, хвана да ме не топли, взех да усещам, че краката ми оставаха на хава да се кандилкат.

Тоз занаят предпочетох с туй намерение, че мога с него да бъда на нещо полезен за независимата йерархия. Блазнеше ме, че по звездите може да се изброи нещо, с което да ѝ помогнем, но скоро познах колко съм бил излъган. Сякаш че кукувица бе изпила ума ми, и никак се не договедих из най-напред, че ний искахме йерархията независима, ами лапах мухите по небето, дано съзра нейде някой чеп да я провиснем. Събедих се някога-никога, ама иш-иштен гечмиш; от зяпане нагоре изкривил ми се вратът. Туй би за мен най-голямата злочестина, отколкото ми са се случвали в живота ми; защото, като станах кривоврат, не ставам вече за представител (ако би да притрябват пак представители за по-друга йерархия зависима). Гърците, с които нашите тъкмят да се съортачват, те са челебии, деликати хора и не търпят кривошия за содружник. Представителството вече си отиде от мене; астрономството да го не видя, направи ме ни на един хал; посегнах пак дано се доловя о даскаллъка, но не ме слетя. Даскалъка досущ свършил. На тез години кярове нямало, казват, и затуй на всичките даскали подбили цената, а пък мене ме не щат никакъв, защото ми бил крив вратът. Есенес, в един град край Росита, за един кьорав, с едно око даскал гражданите помежду си щяха да си извадят здравите очи, а пък мене, защото съм гледал малко накриво, ни единът не се обърна да ме погледне. Види се, че кьоравите даскали са ищихар, а кривошиевите нямат никаква цена. С тази пуста астрономия два хляба изтървах из ръка. Къде да ида сега и на какво да се заловя?

Някои приятели ме советуваха да стъпя по дипломатическа част. Кривошиевите, казваха ми те, биле ставали за добри дипломати, защото интересно било за в дипломатиката на челяка очите му и учите му да бъдат разметешени. Може и да е истина, ама аз, като нямам твърде доверие на приятели советници, че не обичам и советите им да слушам, премислих пък и друго: да стана дипломат — на коя работа да се заловя, че да си изкарвам хляба? Българската работа не могат я изкара на глава, ако щат би с по четири очи и с по четири глави дипломати, а то не като мене един такъв с една глава, и тя крива. В таквиз работи аз не обичам да се изтирям и смея да кажа, че ако има някои си да ги блазни, че дипломатически ще могат да извадят някакви симиди за българите, таквизито вятър ги вее. Но всеки знай за него си и аз за мене си. Мене ми стига умът, че в дипломатиката за българи няма прокопция, както и за мене няма хляб. Доде хване дипломатиката да струва пари, аз ще умра гладен; че не съм и самичък, ами и жена, и деца — и брашно няма.

Дипломат аз не ставам, няма и да стана, ами какво да правя? Към дома вече не ми види кобилата да иде, не смея да се покажа пред очите на жената, че като ме току види, ще хване да пращи: „Ти си такъв... твойта глава тя не взема... не се видиш на кой хал си станал, и врата ти изкривиха, тебе пак няма да ти доде ума... се с големи работи се бориш, пък децата ти гладни мрат... света ще разправяш — разправи си къщата, ама ти за дома си не мислиш... яли, голи тръгнахме...“ Тези и други още по-безсолни знам, че ще ми ги надума и ще ме навика, ами каква да я въртя, биех се с ума си. Най-подир реших веке да се оставя от тези големите и хубавите, но гладните занаяти, че да се уловя у други прости, дето дават хляб, занаяти; и тъй отпъвам се от голямото село и ударих по малките селца, дано би да се настаня нейде я пъдар, я говедар.

В Самоводене най-напред ми предложиха да стана магарещар, да им паса магаретата; аз се отказах. Като ще паса магаретата, по-добре пасвам на патрика магарето, че може донякога и на хляб да мина. Знам аз много таквиз, които са пасли на патрика магарето и сега са, хе, бая хора, с пръст ги показват. От самоводските магарета каква облага? Те не са благословени, тях който ги пасе, никакъв не става.

Гайдарската история твърде дълга стана, ама читателите да не забравят, че този, дето я приказва, е и той гайдар и в тях има таквизи, дето за пара засвирят — пък за пет не млъкват, от тази пасмина е невям и негова милост, дето драще тези редове. Но слушайте гайдаря.

От Самоводене отидох аз на друго едно село чутовно, дето чух, че търсели пъдар, и представих се. Селяните се събраха да ме пазарят, ама поискаха най-напред да ме изпитат на глас: ще ли мога да викам, да пъдя тези, които се отбиват по лозята. Мер, то и глас трябвало, а пък мен гласът ми не работи никак. И друга злочестина. Аз взех да се изкайвам и да се изплаквам, че съм изпаднал челяк и много съм теглил, да сторят милост с мене и да ме приберат да се гечендисвам помежду им. „Глас ако да нямам — думах аз, — давам ви най-почтената си пъдарска реч, че ще ходя, ще обикалям, ще тичам, ще гоня, ще пъдя, едним словом, ще вардя лозята.“ Хаир, те гласовит пъдар искат, че нека пъргав да не е: да не ходи, да се излежава под сенките, ама да може да вика. Слушам ги, като хортуват наопаки, и набурило ми се чак на плач. Умилени от положението ми, някои от селяните приеха да подумат нещо за доброто ми. „Да остане — думаха те, — да пошета някой ден, чи да видим, ако върши работа, фащами го, ако ли не, давами му пътя...“ Но другите скочиха и не им дадоха да издумат. „Какви ще сми хубави такъв пъдар да фаним — извърнаха те; — той глас дето няма, остави, ами и вратът му крив; очите му не гледат направо. Той на една страна ще върви, пък на друга ще гледа, де ще види кой гази из лозята. То не става!“ — рекоха и отсякоха и аз си отзех веке; не, няма да го бъде пъдар да стана, ами накъде да вървя сега и какъв занаят да заловя?

Един от моите в това село доброжелатели, бащин ми приятел, покани ме, та ме нахрани и настави ме да ида в Арбанаси. Там, казваше той, може да се настаниш какъв-годе.

— Как — рекох аз, — в Арбанаси, на гръцко село да ща, че какво да правя? То в българските не боже помози, че в гръцките ли? Хем аз не знам гръцки ни кукуригу.

— Ти недей се негри за туй, може да намериш някоя служба, дето на сичките езици се разбира — отговори моят доброжелател усмихнато.

— Ами че съм кривошиев?

— Нищо и от туй, те са дребни работи тез за тях и те не им се вгледват. Те владици правят сакати, попове слепи и гърбави, че като тебе ли такъв, малко нещо кривоврат, не ша го настанят на работа.

— Се не ша го бъде, като не знам гръцки — рекох аз недоверчиво.

— Ама си шашкън българин — отвърна ми той строснато, — баща ти не беше такъв, ти на кого си се метнал тъй будала, че не можеш да си извадиш хляба? Ма те, гърците, блех не знаят по български и на българите владици стават, че ти, като не знаеш гръцки, толкоз барем пъдар не ще ли можеш да им станеш? Кали мера барем не знаеш ли?

— Кали мера, кали спера, Христос анести, псоми, краси, сирто-ферто [1], дотолкоз аз знам.

— Е, търновският владика и толкоз не знай бе, пък на български слово сказва в черква. Варненският владика и добрутро не е чувал, пък българин се показва, че ти за толкоз не ще ли можеш да я закъвръчиш? Коли ги там, пали ги, смали ги, лъжи ги, кога видиш дип зле, грък се показвай. Майка ми, кажи, от Цариград, парамана била на’м на кой владика, ама като умряла, аз съм забравил гръцките, ама съм грък. Уйдурдисвай там, както ти приляга. Хляб гледай да излязва.

— Туй май усилно иде за мене и аз като че не ще можа да го охархоря, ама като казваш, да те послушам, досега чужди совети не съм слушал, сега и туй чудо да видя. Дано пък честта ми да поработи и пъдар да ме турят, я...

С тези думи простих се с бащина си приятел, като му благодарих за гощаването повече, отколкото за советите, и управих се към Арбанаси.

Пътят ми на’как през арбанашките лозя. Първи май беше херал и арбанасчанките бяха наизлезли по лозята да се маисват. Аз си наумих известната по нас поговорка за тукашните през този ден разходки и нещо ми чогол стана. Ако да съм калугер, щях да кажа: „Изкушение, изкушение“, и щях да стоваря всичкия кабахат на дявола, но тази чест като нямам, още и като не умея твърде да се преструвам и да лъжа като прави гайдар, правото ще си кажа, не изкушение, ами челящина, не дявол, а поход. Видях гръкините, разбърка ми се сърцето: дюсчес, поревнаха ми се клетите гъркини. Аз забравих какъв огън гори на главата ми, забравих на кой хал оставих къщата си, как плачат децата ми за хляб и как се чумери, подсмърча и въздиша жената, че и вратът ми, дето е крив, биля забравих, ами взех да си възсусвам мустаките и да се облизвам за гъркиня.

Слабост, братко, народна слабост. Нали съм и аз българин, мога ли да бъда по-други? И аз, каквото и всички катомене българи, като видим гръцко женско, щръкват ни ушите. Ако ли не сме били таквиз да валим на гръцко ний, сега можеше и по-други хора ди сме, ама е тъй, улита ни колесникът и за туй ни се пръска просеникът. Но да додем на приказката си.

Забравих аз всичко и друго не мислех, ами как да станеше работата да останех пъдар в Арбанаси, да пазя лозята и да паса гъркините. Но честта ми скоро ми дойде на помощ да ме отърве от туй заблуждение.

Стигнах до една чешма там на пътя. Един челяк средна пора със самочерни дрехи, задянат с дърва, опрял товара си о камъните на чешмата, седеше да си почива и да се припекува на ранното слънце. Да се отбия, рекох, да пия една вода и да се сприкажа с него челяк да видя мога ли взе някаква аслия за туй, дето си мислех.

Разговорът, който с тогоз челяка направих тогаз, толкоз впечатление ми направи, щото никога не ми излязва от ума. Колкото и да се простря този нашият гайдарски разказ, струва ми се, че заслужава да потаят слушателите да послушат и него. Приказката се отвори с обикновеното поздравление:

— Добър ден, чичо.

— Дал ти господ добро, чичовата.

— Каква й работата, живо-здраво?

— А бе живо и здраво, ама работата, както я видиш... магарешка.

— Как магарешка? — попитах аз зачуден на такъв един нечакан отговор.

— Ей тъй! Не си ли чувал таз приказка, дето тръгнала някоя си жена да си купи магаренце да ѝ носи вода, че я срещнала друга и като разбрала къде се е наканила, советувала я, дето ще си дава парите за таквоз на четири крака магаре, да си вземе едно на два крака, че не току вода, ами и дърва, и брашно да ѝ носи, че и нашата работа сега такваз — дърва носим.

— Че защо ги носиш?

— Ам какво да сторя, като няма, пък трябват; жената ище, та ище.

— Като няма, че то моя работа ли е? Аз, като ѝ внеса ней брашно и вода, и сапун, ударям си калпака о земята и си виря краката нагоре, пък ней, ако ѝ трябват дърва, сляпа не е, е гората, да иде да си донесе. На жената гърбът защо ѝ — дърва да носи. Защо се казва ортак на къщата, като не ще внесе и тя нещо.

— Уж тъй сме видели и запомнили от баща и майка, ама тъй ни изкара честта ни — и вода носим, и дърва носим, и сечем ги, и огън кладем, и вода топлим, и пелените събираме, че и детето люлеем ноще, да спи коконата.

— Да кокне, че да пукне такваз кокона, дето ще ѝ нося дърва аз ней, че пък и детето ѝ да люлея. Тогаз ще ѝ видя люляно дете.

— Ам чи какво ще сториш, като ти се напяло на главата таквоз зло...

— Какво ще сторя ли?... Струвам ѝ аз ней, че и тя ме аресва.

— Празна й тя! С жена на глава не се излязва... тебе няма да питам аз.

— Отде си, ваша милост?

— От Мердана.

— Че там чак таквиз ли са жените?

— Там чак таквиз не са. Ама аз съм оженен на гръцко село — в Арбанаси.

— Че в Арбанаси таквиз ли са?

— Таквиз, ами какви, нали са се кокони, геркини, герак да ги търти.

— Ами ти сега грък ли си?

— Че кажи; като живея в гръцко село и като съм женен за геркиня, и да не съм грък, грък гиби би шей олмушин. Децата ми, ама се са гърчета.

— Че в Арбанаси българи няма ли?

— Сичките мъже са се българи, от селата придошле, ама като се оженили за геркини, огърчили се и те...

— Ами сега геркините жени не са ли?

— Не са зер! Те са кокони.

— Кокони?! Ами че коконите не шетат ли, не работят ли, не помагат ли на мъжете си?

— Каква ти шетня, каква работа, каква помощ те е патило тебе. Кокона хич работи ли?

— Аз пък сяках, че геркините чалъшкани, че твърде обичат мъжето си и ги почитат, и хайле биля беше зело нещо да ме блазни.

— Не им си ял попарата, че тъй ти се струва. Я питай мене.

— Какво да те питам?

— Питай ме как се поменувам.

— Е, че как се поменуваш?

— Как. Е тъй, както видиш: нося дърва на гръб... пък тя й станала озарана в тъмни зори, та се е зареяла из лозята да се май... Я да ѝ зема мотиката и тя, че да... ами аз ша ида сега да стоваря дървата, да поошетам в къщи, че тогаз ша зема да прекопая градината.

— Че що се оставяш тъй на кефа ѝ? Що я не караш да работи?

— Тука й, братко, гръцко село, тука жените съдят и не мож да ги накараш на работа.

— Ам чи не мож ли да я поотупаш?

— Че бута ли се тя бе? То, ти казвам, зъмя ехидница е жена геркиня... Туй не ти е тебе наша българка, да станеш да се набиеш на нея и да ти стане по-мила, че да доди баща ѝ и майка ѝ, че и те да я бият защо не слуша мъжа си. Туй геркинята да речеш да я бутниш, ще станат сичките ѝ роднини като усорлици навръх тебе.

— Ам чи сичките ли геркини са таквиз? — попитах пак аз моя приятел.

— Знам ли аз... по-многото като са таквиз, то и сичкитеще бъдат тази пасмина.

— Чи защо си ся оженил пък за геркиня, като били геркините таквиз?

— Чи защо я... Защото да ме питаш и аз да не зная какво да ти кажа.

— Ам чи как стана то сега най-напред да се ожени ти за геркиня?

— Как стана... е тъй! По копан беше, търсех работа на града и там ме намери туй, тъща ми оладжак. Фана ме да ѝ прекопая лозето. Два дни, три дни копах, аресала ме тя бе, че работя хубаво, току фане тя: „Хади, Петраки, да те оженим ний тебе, ти хранваш жена. Да ти земим ний тебе едно момиче оттука, арбанашка коконка, да видиш жена.“ Туй било, онуй било, н’ам какво си, н’ам що си... Заведе ме у тях. Излезе едно пукниче гъркинче, та се изпревъртя там пред очите ми. „Аресва ли ти туй момиче?“ — питаше ме тя. Аз, като го видях таквози тунко в кръста, позаучудих се. „Е-ще — тя зафана пак, — то й от сой, баба му била н’ам на кой владика парамана; е-ще, то има къщя, има лози, знай да ший на гергьоф.“ И то излезе пак там около мене, шири-мири, н’ам какво зафане гръцката — „Целеби му кир Петраки...“, долу-горе, оманголиха ме най-подир и в неделята ни венчаха. Майка ми, като чува, да виж клетви, ама кой слуша. Геркиня ша води челяко...арбанашка кокона — затуй ми тегли сега главата...

— Зарежи я пък, вещицата, като й такваз, махни се, иди нанякъде да ти миряса главата.

— Е, побратиме, не ти й пащала главата толкоз и нищо не знаеш. То да ти кажа аз тебе, българин, оженен за геркиня, то веке челяк не е, той става като говедо, дето го водят, там отива, дето го вържат, там стои.

— Как може да бъде туй, не мога да ти разбера. Санким сега не можеш ли да я напуснеш? Аз сякам, туй нещо гърците владици сега вече го узакониха, 100 гроша му е глобата, дай ги, отърви се от нея, вземи си друга, българка, да те слуша барем и диванчапраз да ти стои.

— Их, каркадаш... да ти не дава господ с гърци разправа да имаш, нито с женските му, нито с мъжките му. Мъжките са като репей, дето се улови, не се откъсва, а женските като кошрява или като онзи бурен, дето го казват бабини зъби, оттук ако го отмахаш, оттатък се закача. Имай ти с гърци разправа и грък владика да те съди, че да прокопцаш.

-------------------------------------

1. Добър ден, добър вечер, Христос възкресе, хляб, вода, иди-ела.

(Край)