вторник, януари 30, 2018

Дамян Калфов, „Под южното небе“ – 5

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Първа, Втора, Трета, Четвърта

V

Слух се разнесе пак за местене от селото. Но тоя път това не бе една съвсем безосновна новина, разгласена от мними телефонисти, щабни офицери и полкови адютанти. Ето, хората видели другите полкове на на път - с обозите му, с лазаретите му — с всичко. Еди кой си сериозен човек,който никога не би излъгал, видял приятеля си или брата си по шосето с полка, който се движел нагоре. Сега вече това не бе обозна новина.

Всеки от нас започна да си прибира полека покъщнината си, да претърсва и нарежда раницата си, отделяйки нещата, които могат да се вземат, от нещата, които могат да се оставят. Няколко вечери поред разговорите ни се въртяха се около тоя въпрос — къде ще бъдем и за колко време; дали ще намерим тия удобства тук, или ще киснем със седмици, а може би и с месеци, в калта на някоя уязвена от порои нива. И почти никой не искаше да напуща това войнишко село. Всеки искаше да остане за по-дълго на улегналото си креватче от празни сандъци, тенекии и тънки, шумнати гранки; всеки с видима тъга протягаше ръка да откачи торбичките си, качулката си, котелката, — да прибере канчето си, кутийките — дреболиите, наредени на поличката, над самата му глава. Кой знае... привързаността към тоя живот в това селце бе дотолкова голяма, че нямаше да бъде голямо чуло, ако някой излезеше да каже открито, че не иска да се мести, даже и при една пълна демобилизация на войската.

Но заповедта дойде. Разпореждането се направи. Утре, в толкова часа, нестроевата рота е на път.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.