събота, март 31, 2018

Реконструктори на „вярата“: психиатрия и религия

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Из подготвената за печат книга „Черната дупка на мозъка“

Както е известно, именно психиатрията е поела ролята на най-обективен оценител на човешките постъпки. Тя претендира и за ролята на последна инстанция при оценката на неговите помисли. На пръв поглед психиатрията изглежда нелош съдия по отношение на религията и религиозността, но това впечатление е лъжливо. Факт е, че много неща в живота и културата на човека тя, без да се замисли, дамгосва като „патология“.

Разбира се, когато анализираме религиозността с помощта на параметрите на психиатрията, ние получаваме нешлифовани и доста обобщени оценки. Въпреки това те ще бъдат поне някакви първични ориентири, необходими за разбирането на такъв деликатен предмет, какъвто е религиозната вяра. Впрочем, на нас ще ни се наложи да хитруваме и лавираме, избягвайки срещата „лице в лице“ с догмите на фундаменталната класическа психиатрия. Проблемът е в това, че тя не се принизява да обсъжда тънкостите на интересуващото ни явление, а веднага произнася присъдата.

W. Hellpach заявява безапелационно, че „религиозният елемент почти винаги се е появявал в историята с болезнена обвивка. Той се е разпространявал и се е трансформирал винаги на крилете на масово душевно заболяване“ (W. Hellpah. Die geistien epidemien Frankfurt am Main: Rutten & Loening, 1907).

Друг класик на психиатрията E. Kraepelin отбелязва: „У болни с религиозно направление на мислите под влиянието на „откровения“ може да се стигне до пророчески делириум, до представата, че са божии избраници и месии, като се проявява стремеж към провеждане на публични богослужения, към печелене на привърженици“ (цит. по книгата на В. Е. Пашковский „Психически разстройства с религиозно-мистически преживявание“, 2006 г.).

Р. Крафт-Ебинг (който не се нуждае от представяне и препоръки) разглежда всичките основни религиозни прояви като „халюциниране за тайнствено съединение с бога“, като „чувствено халюциниране с религиозно-мистичен характер“ и не допуска никакъв друг произход на религиозната вяра освен патологичен.

Стълбовете на руската школа (В. П. Сербский, С. С. Корсаков) използват за характеристика на религиозните прояви единствено клинична терминология.

В. П. Сербский изобщо „смита“ всички въпроси на вярата под термина paranoia religiosa (религиозна параноя), като отбелязва, че „в сферата на възприятията доминират халюцинациите, съдържащи лика на Христос и на светиите, появяват се слухови халюцинации, разказващи на болния за високата му мисия, основно съдържание на мисленето става религиозното бълнуване за божествено призвание“ (Сербский, В. П. „Психиатрия. Ръководство за изучаване на душевните болести“, 1912 г.).

При това следва да отбележим, че никой от класиците почти никога не отделя „религиозната вяра“ като някаква особена категория лудост. Болест, наречена „религиозна вяра“, не съществува. Според клиничните мерки това е само една от проявите на „халюцинообразуващите афективни психози и халюцинози, типични при фазофрениите, парафрениите и шизофрениите“ (според Карл Клейст). Иначе казано, става въпрос за симптом на болест, но не за болест.

В зависимост от национално-културната специфика на средата, която болният обитава, този симптом на тежко поражение на централната нервна система може „да се украси в цвета“ на всяка религия. Например чукчата, страдащ от остра форма на шизофрения, ще концентрира своята страст върху мъничкия бог Пивчунин, живеещият в руския свят или в католическа Европа – върху И. Христос, а жителят на Индия – върху слоноликия Ганеша.

С това ще завършим краткото представяне на „клиничния възглед“. Както виждаме, фундаменталната психиатрия не е била разположена да се занимава с нюансите, а веднага и сурово „приключвала въпроса“. Според нея трябва да се изучава не един от симптомите, а проблемът на шизофренията и парафренията като цяло.

***

Категоричността на класиците би могла да ни лиши от всякаква свобода за маневриране, но за щастие ситуацията се е променила. Днешният статут на „вярата“ позволява да се използват за нейното проучване както параметрите, така и логическият инструментарий на съвременната психиатрия. Вярата може да бъде поздравена. Само за сто години е направила блестяща кариера. От обикновен симптом се е превърнала в отделно явление.

Не е трудно да забележим, че съвременната психиатрия не само прави реверанси пред вярата, но понякога и се умилява от нея. Разбира се, психиатрията „пази в ума си“ формулировките на Сербский, Клейст и Крепелин, но диференцира проявите на религиозна вяра на „патологични“ и „съвсем нормални“, а понякога даже и на „целителни“. Това умиление е още една загадка, който ще се опитаме да разгадаем в нашия кратък очерк.

***

Фундаментираното още през XIX век понятие „патология“ по отношение на част от проявите на “вярата“, разбира се, не е отишло никъде. Никакво вътрешно противоречие в оценката на религиозността от психиатрията не се е появило.

Нека погледнем кое продължава да влиза и днес в границите на понятието „патология“. Това са преди всичко точно тези свойства, които, от гледна точка на християнството, са пример за всеки вярващ. Тези, които са вписани в историята на религията като еталон за благочестие, към каквото трябва да се стреми всеки набожен човек. А именно: категорична нетърпимост към другите култове, жертвеност, жесток аскетизъм, достигащ до самоосакатяване, непреклонна и крайно емоционална преданост на религиозния идеал, а също така видения, „гласове свише“ и т. н.

Ще поясня.

Ние разполагаме с превъзходен материал, събрал в себе си основните „симптоми“ на истинската вяра. Това са житията на светците. Те нагледно, детайлно и последователно демонстрират какво трябва да бъде поведението и мисленето на вярващия човек според мерките на църквата. А според мерките и на класическата, и на съвременната психиатрия 75% от светците на християнската църква подлежат на незабавна хоспитализация и принудително лечение с аминазин и халоперидол, като дозата им се увеличава до 30 мг в денонощието.

Не е трудно да се предскажат диагнозите, които биха били поставени (например) на св. Симеон Стълпник, на блажения св. Лавър, на св. Никита Переяславский и на св. Анжела да Фолиньо. По всяка вероятност това ще са споменатите вече „халюцинообразуващи афективни психози и халюцинози“.

Да напомним с какво именно са известни изброените персонажи. (Имената им са подбрани случайно от многото стотици и хиляди католически и православни светци, прославили се с почти сходни деяния.)

И така:

Св. Симеон съзнателно отглеждал червеи „в раните на тялото си“, получени от навика на светеца да се маже със собствените си изпражнения.

Св. Лавър бил покрит с толкова гъст слой от въшки, че под него едва се разпознавали чертите на лицето му, а не можел да махне въшките, защото държал ръцете си кръстообразно.

Св. Никита „40 години носил, без да я снема, голяма каменна шапка“.

Св. Анжела се прославила с това, че редовно обгаряла с горяща главня влагалището си, за да се избави „от огъня на сладострастието“.

Разбираемо е, че споменатите светци, ако попаднат в ръцете на психиатрията, ще бъдат настанени за винаги в стационарни заведения със строг режим.

Трудно е да се предскаже каква денонощна доза клопиксол би била предписана на св. Арсений, на когото „от постоянен плач за Господа окапали миглите“. По всяка вероятност за стабилизиране на състоянието му тя би трябвало (в разумни предели) да надминава „пределните“ 200 мг.

„Бащата на църквата“ Ориген, който си отрязал публично пениса в името на „небесното царство“, би бил обездвижен чрез усмирителна риза с метални пръстени (за прикрепване към леглото), а преподобният св. Макарий, който, за да се избави от греховни мисли, „слагал за дълго време задните си части и гениталните си в някой мравуняк“, би прекарал остатъка от дните си вързан здраво за старческа количка.

Благочестивият екстаз на обикновените вярващи (възприеман благосклонно от църквата) вероятно също би бил оценен от психиатрията като тежко разстройство на психиката.

Да си спомним един от примерите за подобно благочестие, оставен ни от Маргарита-Мария Алакок: „Той, бог, ме овладя толкова силно, че веднъж, като исках да почистя една болна от повърнатото, не можах да се сдържа да не го оближа с език и да не го погълна“ (цитат по „История на тялото“ от А. Корбен).

Иначе казано, в постъпките на светците и благочестивците виждаме способността да се прекрачат много лесно бариерите на сложните рефлекси, установени за защита както на важните функции на организма, така и на неговата цялост.

Възниква един закономерен въпрос. Защо днешното време и обозримото минало не предлагат подобни прецеденти? Къде са истинските прояви на това, което църквата смята за образец на истинска вяра?

Няма ги. Но защо?

Догматиката ли се е променила или самата същност на християнското учение? Не. Отхвърлени и деканонизирани ли са светците? Изгубили ли са своя статут на образец за поведение? Също не. Вероятно „вярата“ в истинския смисъл на тази дума е останала далече в миналото, а днес имаме само нейна имитация, със сложно лицемерие, породено не от „горящите бездни на древноеврейските откровения“, а от конформизма, невежеството и модата? По всяка вероятност е именно така.

И тук разбираме окончателно защо съвременната психиатрия класифицира религиозната вяра така дружелюбно и снизходително. Днешната вяра не съдържа никакви крайни емоционални прояви, „неземни гласове“ и видения. Нейните последователи нямат никакво желание да приличат на християнските светци по липсата на хигиенни навици и по самоосакатяване. Тя (почти) не възбужда желание за пренасяне на себе си и на околните в жертва на религиозната идея.

Тя е очертала своя кръг: козунака, свещичката, иконата, сълзите на умиление, разговорите „за бога и вярата“. Но всичко, което излиза извън границите на този кръг, продължава да се смята за патология.

***

Иначе казано, търпимостта на психиатрията се разпростира само върху състоянието на формална имитация на „вярата“. Върху това състояние, което всъщност няма нищо общо с еталоните на житията или каноните.

Именно за такъв формализъм, или казано с евангелски език - „да бъдеш нито студен, нито топъл“, предупреждава строго християните техния бог в „Откровение на Йоан Богослов“ (Откр. 3-15,16), обещавайки „да повърне“ подобен човек „от устата си“. Тази сочна патетичност на бога, естествено, се повтаря от светци и теолози.

Простият анализ на патристичните текстове не оставя съмнение, че такава доста условна „вяра“ се приема от бащите на църквата за нещо, което е „по-лошо от неверието“.

***

Имитацията, за която говорим, може да бъде съвсем добросъвестна, продължителна и задълбочена.

Тя може да се състои в точното изпълнение на религиозните обреди, в декларации, в преобличания, в грижливия подбор на аксесоари и лексика. Тя е способна също така да генерира злоба към инакомислието и известна нетърпимост.

Но!

Тя никога няма да подтикне никого да се маже с изпражнения, да си сложи за четиридесет години каменна шапка или да си изгори влагалището с пламтяща главня.

Вероятно това се случва по една-единствена причина: в действията на съвременните вярващи отсъства почти напълно патологичният компонент. В основни линии пред нас имаме само реконструкция на състоянието „вяра“.

А реконструкторът на „вярата“ не е способен на съществено самоизтезание или на доброволно мъченичество. По една проста причина: той не е болен. Той е само имитатор, които не преминава никога границите на реалността. Тези граници, извън които св. Симеон, св. Макарий, Орегон и мнозина други са били повикани от „халюцинообразуващите афективни психози и халюцинози“.

Разбира се, всичко казано по-горе не реабилитира религията. Даже лишена от смисъл и съдържание, тя си остава сила, способна съществено и успешно да се противопоставя на човешкото развитие. Дори защото като основни светогледни и поведенчески ориентири продължава все така да предлага образци на несъмнена патология.

петък, март 30, 2018

Петко Рачов Славейков - „Автобиографични бележки“ - 9

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8.

МАЙКА МИ

Баща ми твърде не обичаше да говори за нея и особено пред мащеха ми. Тя от своя страна тоже нищо не говореше за нея пред нас, разумява се, и двамата от деликатец уважителен, макар че нямаха никакви познания от книжевните христоитии. При всичко това аз, като порастох, можах да подслушам от тях някои разговори за майки си и да ги впечатам в ума си. Тя била от селото Вишовград. Останала рано сираче от баща. Майка ѝ се оженила изпосле в Михалци, та завела и нея, но пастрок ѝ я не рачил при него си, затуй тя дошла в Търново, та пристанала ратайкиня. Седяла ли е на друго място и де е седяла, аз нищо не помня, но на последно време седяла у Танаса, Лавдата прекоросван (за когото по-подир ще кажа нещо), който на онова време държал ратайкини като храненици и ги женел. У него като седяла тя, вече мома, и баща ми по онова време ерген казанджия, свободен и природно жив и зачеклица, обичал да се закача с момите. Де е бил ходил веднъж и като се връщал, срещнал майка ми с кръга на рамо; носела пити на фурната да се пекат. Научен да се закача с момите, той не се стърпял да не закачи и нея и какво да ѝ направи - отлага си калпака, та го удря пред краката ѝ на улицата да тупне и повиква: ,Куку, Доне!“ Това го направил той нарочно да я уплаши и, разумява се, и да чуй от нея обикновените сръдни, глъчки, клетви, като от други момичета, в което се е заключавало по онова време задирянето. Но колко останал смаян, казваше той, като наместо това чува от нея леко едно и деликатно погаждание с тези думи: - Рачо, Рачо, господ добър ум да ти даде. А че засрами се, бре, яли свършен ерген си станал, пък още като дете ходиш, та лудуваш.

Това деяние подействувало на него като на Савла видението, като отивал в Дамаск. Той отведнъж се образумил.

Отишъл си на дюгена н цяла нощ, според казването му, не заспал от мисъл. „Какво тербехлия момиче! Толкоз моми съм видял и съм се закачал и ни от една не съм чул таквиз разумни думи, ами една ще хване да се сърди, да вика, да кълне, друга ще се присмива или ще се завзеклендисва, ще се уяда или ще се спре пък тя да се закача с други някои думи.“

- Таз нощ - казваше той - мойта съдба се реши. Ако ще търся жена, такваз жена да взема, да ме научи на ум и не да ми се кара за нищо и за никакво.

Така съгледал той, харесал и пратил да иска майка ми. Види се, баща ми не мислел отрано да се жени тъй скоро и нищо нямал приготвено - ни къща, ни дикис, ни сирмия, ни пари за сватба. Той се срамувал от най-напред даже да я поиска, но осмелил се най-напред ней да предложи и да я попита взе ли ще го, ако би проводил да я иска. Нейните забележки умни, свестни и промисливи думи и наедно с тях неотказването ѝ да го вземе още повече обвражили баща ми и той направил всичко, както го тя поучила: пратил да я иска и дали му я. Оженил се на 1821.

От подробностите за по-нататъшния им живот нищо не зная, но пак от негово разказване съм запомнил, че те работели и двамата и полека-лека си сбирали покъщнина каквото можели и гледали да се сдобият с една къщица. Но настават усилни години. Пред наступающата война намежду Турция и Русия на 1828 казанджилъкът дошел в застой; търговците не можели да ходят по къра, не идели да купуват стока, масторята казанджии не работели да изкарват стока, че нямало кому да я продават. Войната се започнала, времената били размирни, казанджилъкът съвсем запрял. Масторите разпуснали калфи и чираци. Баща ми останал без работа. Какво да нрави той с жена и три деца и четвърто на път, като нямал от днес за утре! Той се чудел какво да прави, ходел, обикалял и не се доумявал какво да захване. Ходел при девера си Мочеолу и там надувал закланите овци и той му давал кога дроб, кога крака, кога глава, та си облажавал къщата, а майка ми предяла, тъкала на комшийките си за ока брашно, та внасяла в къщи да нахранят себе си и гладните си деца. Една вечер той си дошел без нищо отвън и тя оттук да заеме, оттам да заеме, върнала се тоже празна. Замръкнали гладни децата, захленцали за хляб. Баща ми се захлупил на една страна и взел да плаче, какво ще си прави той, като занаятът не върви, а децата искат хляб. Майка ми се усетила за малко леща, що имало от някога си останала в една кратунка, склала огъня да я тури да ври, прибрала децата около си, та ги залъгала да уври лещата, че ще ядат, доде заспали те. Турнала ги на местата им. Тогаз се обръща към баща ми, като го мислела, че и той заспал, но колко останала зачудена, като го раздигнала и видяла, че той плакал и плаче:

- Боже, боже, а бе, Рачо, ти си чуден, бре, а че защо си седнал, та плачеш като жена!

- А бе, Донке, мога ли да не плача, друго и друго, ами хляб де ще им вземем! Що се изпомолих на мастора барем едни юзлюк да ми даде за хляб да им взема за тоз вечер! Не ми прие молбата, хем не ми е и доплатил . . . Какво ще правим ний, ами тез дечица... друго и друго, ами хляб де ще им вземем? Те ще умрат гладни . . .

- Няма да умрат, доде сме живи ний. Ний сме здрави, ръце имаме, а хорската работа не се е свършила и няма да се свърши. Да търсим, да намерим работа.

- А че де ще я търсим и как ще я намерим, а то аз ще работя, за двама ще работя и за трима ще работя, сал да не останат децата ми гладни, ами де я работата!

- Утре ще намерим работа. Сега да се помъчим да заспим, че жив е господ за утре.

На сутринта аз още спях, тя станала в тъмни зори и излязла. Събудих се - казваше баща ми, - прозорците що взели да побеляват. Чух, пътната врата се хлопна, влезе някой. Станах, децата спят още, жената я няма. Доде си поотрия очите да видя добре, бутна се къщната врата и жената влезе. Сложи до собата едни дисаги и две топоришки.

- Стани, Рачо, та се умий и се прекръсти. Аз ще ида оттатък да заръчам на тянка Миховица да нагледва днес децата; ще оставя хлебец да им подава днес, кое водица, пък ний ще идем да копайме.

- Какво ще копайме?

- Имане - каза усмихнато и излезе пак.

Аз станах, умих се и доде се прекръстя, жената се върна с комшийката Миховица. Бръкна в дисагите, извади два самуна, пречупи един през полвин, та върна полвината в дисагите, а другия самун и полвина тури на едно по-затулно място в къщи, дето да го знае комшийката, показа и де е гърнето с лещата.

- Ще заключиш вратата подпре ни, тянка Миховице, и днес няма да пущаш децата навън. - Наведе се, взе дисагите. - Вземи ти топоришките - каза на мене - и върви подире ми.

Аз взех топоришките и мълком излязох подире ѝ. Изток беше се зачервил, като тръгнахме, и слънцето беше се вече подало, когато ний влязохме в лозята на Пишмана. Май с жена - нито се обърна назад да погледне барем или да се запре нейде! Спряхме се чак на лозето на Танаса Лавдата. И аз мълчешката вървях подире, като усещах надмощието, което имаше жена ми над мене в този час със своята решителност. През това време аз не мислех за нищо друго освен за децата си как да не останат гладни и като видях, че тя намери хляб и за тях, и за нази, готов бях да работя с нея и за нея, та ако ще би и душата си да изработя. Тя се не запря да си почива, ами сложи дисагите, извади железата на мотиките, подаде едното на мене с едната топоришка, а другото взе тя с другата топоришка, провря желязото в топоришката я взе да набива мотиката. Същото направих и аз. Но съгледах, че тя бе дала на мене по-малката мотика, а за себе си бе задържала по-голямата.

- Дай мене - рекох — оназ мотика, пък ти вземи тази - защото ми идеше срамота някак аз, мъж, да копая с по-малката, сиреч с по-леката, мотика.

- Утре ще ти я дам - каза, - а днес аз ще копая с нея; ти не си копал може би от малък и по-тежката мотика ще ти се види много тежка. Днес копай ти с леката, а че от утре ще се разменяме с мотиките. Ако не си копал лозе, гледай мене; то не е някоя мъка, като разкопаем някои и други чукани, и ги ще се научиш.

Захванахме да копаем. Тя напред да ме води, аз да не остана подпре и да я настигна уж, не виждахме как отивахме на онзи край. Слънцето беше отскочило колкото две копрали, като изкарахме по десетина-двадесет реда.

- Да похапнем – каза - сега малко - и отиде в лозето, та намери нейде стомна заровена. Отиде на герана, наля вода. Върна се, взе дисагите, извади от тях два самуна, 4-5 глави червен лук. Посла дисагите, присла една бяла кърпа, развърза едно парцалче със сол и червен пипер - заядохме и ядохме почти мълчешката. Не помня друг път да съм ял тъй сладко. Станахме пак да закопаем.

- Рачо - каза, - ти си песнопоец, сега ще ми попееш, аз ще ти пригласям излечка. Кат се поумориш, аз ще ти прикажа някоя приказка.

Копахме, пяхме, приказвахме и не усетихме как мръкна и кога сме прекопали комахай полвината лозе.

Вечерта си отидохме, децата ни се радваха, ний ги милвахме.

(Следва)

четвъртък, март 29, 2018

Писмата на Левски

Миналата седмица довърших една моя стара идея: да кача в интернет на едно място всичките писма на Васил Левски, които успея да намеря като доказано автентични (или предполагаемо автентични, в краен случай).

Защото в интернет пространството е пълно и с откровени измишльотини, с цитати и цели писма, приписвани на Дякона, но иначе съчинени от някой ентусиаст с много свободно време, силно родолюбие и слаба почтеност.

Моят замисъл е вече факт: писмата на Васил Левски, които публикувах периодично и в този блок, можете да намерите ТУК или ТУК в моята Интернет библиотека.

Май и друг път съм казвал, но и сега да го повторя пак: ако иска някой да опознае истинския Левски, трябва да прочете написаното от него, най-вече писмата му.

Извън тях всичко е митове и легенди.

Или писания като тези в книгата за Левски на добросъвестният иначе и любим мой Захарий Стоянов, който обаче не работи с автентични документи, а с разкази, много от които през втора и трета ръка, приети на юнашко доверие.

Докато написаното от ръката на Левски не може за бъде подложено на каквото и да е съмнение, там е Дякона, такъв, какъвто наистина е бил.

А на мене ми се иска да спомена тук като пример за непознаване на Апостола на свободата и често повтаряния от ентусиазирани учителки пред учениците им „завет на Левски“: Да обичаме България!

Във всичките писма на Левски обаче срещаме само две думи с корен „обич“:

1. “...народът най-добър живот живее с турчина и обича царя си.“ (в писмо до Любен Каравелов от началото на 1871 година).

и

2. „На драго сърце трябва да обичаме оногова, който ни покаже грешката: и нека той ни е наш приятел“. (в писмо до Филип Тотю от 1 март 1871 година).

В замяна на това думите с корен „работ(а)“ са в писмата на Левски над двеста.

Няма да цитирам всичките, ще приведа само най-известното изречение:

„За Отечеството работим, байо!“ (в писмо до Иван Кършовски от 1871 година)

Та да ме прощават учителките, ама Левски не ни е завещал да обичаме България.

Левски ни е завещал да работим за България!

Но нашенската работа си е нашенска работа.

- Какво ни е завещал Левски? - питаме българския патриот.

- Да обичаме България!!!!!!!! - отговаря той, закърмен с този мухлясал отговор още от забавачката.

- А ти обичаш ли България?

- Обичам я!!!!!!! - вика българският патриот, като вее българското знаме.

И цялата му обич към Отечеството е концентрирана само и единствено в това екзалтирано веене на знамето...

сряда, март 28, 2018

Петко Рачов Славейков - „Автобиографични бележки“ - 8

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7.

В Цариград, ако и по-голямата част на времето ми да беше занято с вестникарската и политическата ми деятелност, аз никога не пропуснах случай да събирам и записвам всякакви материали, които трупах настрана, за да ги обработвам в по-охолно време. Такива материали, събрани с течение на тридесет години въпреки разни нещастия, аз имах натрупани цели сандъци и ги прибрах със себе си в Стара Загора, дето, освободен от всякакви други главоболия освен уроците си, аз посвещавах всичкото си свободно време изключително за нареждането и разработването им. Тия материали се състояха от народни песни, приказки, пословици, гатанки, обреди, богати записки за географичеекия и историческия словар на Балканския полуостров, материали за български речник, предания, разкази за събития след падането на българското царство, за въстанията, за еничарите, за даалиите и други подобни. В по-леките работи аз карах да ми помагат моите ученици, особено няколкото македончета, които от Цариград ме последваха в Стара Загора. Аз се занимавах лично най-вече с пословиците, с географичеекия словар, но същевременно събирах за печат и стихотворенията си, които бях умножил с много нови, в Стара Загора писани, и бях съчинил и приготвил за печат учебник по българската история. Географичеекия словар бях почти изкарал; оставаше само да се нареди в по-строг алфабетически ред. Пословиците ми тоже бяха преписани и нагласени за печат; тяхното число тогава възлизаше на около 15 000. Те, както и други мои материали, ходеха от ръце в ръце между моите по-млади другари учители, с които тъй приятно и дружелюбно съучителствувах, да бъдат разглеждани и прочитани. Времето, което прекарах в Стара Загора, беше третият период на моята чисто литературна деятелност: първият беше в Ловеч, вторият в Трявна и Търново.

Но и стоенето ми в Стара Загора не мина без злощастия, които са ме следили от детинство дори до старост. По време на въстанието в Перущица и Батак пострадаха мнозина и от Стара Загора В това число бях и аз. Един ден властите ме арестуваха, туриха в синджири, качиха на талига и откараха в Одрин, дето бях тикнат в затвора с толкова други съотечественици Помислих си, че тоя път поне, 30-ти или 40-ти не помня, не ще изляза жив из затвора и че ще свърша с бесилката. Но благодарение на опитността, която имах в сношенията си с турците и благодарение, че не изгубих присъствието на ума си, аз се избавих по-скоро отколкото можеше да се предполага. Когато скоро след пристигането ми в Одрин ме изкараха пръв път пред истинтакчията, името на когото сега не помня, аз му разказах цялата си история. Турците (разумявам по-разумните от тях, какъвто се оказа и този истинтакчия) по навик, добит от вековно властвуване, имаха известен такт и известна система в действията си и в упражнение на властта си. Груби, жестоки, варвари в много случаи, у тях често се срещаше и известно почитание към по-видни и влиятелни хора, към които се отнасяха вежливо даже и когато вината им се докажеше, а тоя обичай би можал да се препоръча и на българските касти и власти... Като се намерих в присъствието на нстинтакчията, след обикновените разменяния на думи в подобни случаи, дойдохме до предмета и аз почнах тъй: „Ефендим, не съм от ония хора, които да не разбират и проумяват от народни и държавни работи, и ако обичаш да ме вярваш, това, което ще ти разкажа, е цялата истина. Българин съм и като такъв да ти кажа, че не обичам отечеството си и не желая доброто на народа си, ти лесно ще познаеш, че те лъжа. Но аз съм желал доброто и успеха на отечеството си и работил съм за това в кръга и границите на законите в държавата. Ако ти кажа пък, че съм от ония, които мислят и вярват, че една или две, или три чети от по стотина души ще могат да съборят едно царство и една империя такава, каквато е турската, ти пак можеш да помислиш, че те лъжа; годините ми и опитността ми не ми позволяват да помисля подобно нещо. Но животът ми е в ръцете ви и от вас зависи. Ако сте разумен човек, за какъвто ви сматрям, сами ще дойдете до заключение, че не съм бунтовник; защото ако бих бил такъв, мене щяха да ме уловят в гората с пушка на рамо, а не да ме отделят от учениците ми и да ме намерят и грабнат от дома ми с перото в ръка. Ако ме пуснеш да си ида и да си гледам работата, аз даже не съм в състояние с нищо друго да те възнаградя, освен да ти проводя армаган едни конски товар хубави загорски ябълки.“ Тия мои думи видимо направиха впечатление на истинтакчията. Той ми каза: “Виждам че ти не си от ония хора, за какъвто са те пратили тука, и че си разбран човек, та ще видя какво мога да направя за тебе.“ Втори път не помня дали виждах тоя човек или не, но на третия или четвъртия ден бях освободен и незабавно се върнах в Стара Загора за голямо удивление на приятелите, които не се надяваха да ме видят жив. Аз изпълних обещанието си на истинтакчията, комуто наистина проводих един товар ябълки но нарочен человек.

Никое нещастие в живота ми не е бивало тъй пагубно и не е падало тъй тежко на мене, каквото това, което ми се случи в Стара Загора през 1877 г. Освободителната война, която трябваше да тури край на петвековно робство, ме завари в тоя град. Неописана беше моята радост, когато целият град посрещна с тържество, каквото русите нийде другаде не видяха, победоносните войски на Гурка и неописана беше скръбта и горестта, с която се принудих да изляза из тоя град при настъплението на Сюлейман паша, като оставих всичко мило, всичко свидно, което имах на тоя свят - книжовните ми трудове, материалите, събирани с толкова труд през толкоз дълги години. Бях взел най-живо участие в приготовленията за посрещане на русите, които се почнаха още додето не бяха минали Балкана, и още тогава бях съчинил песните за тоя случай, които по-после обнародвах. Туй обстоятелство и уважението, на което се наслаждавах между гражданите, както и известността на името ми като народен деец ме призоваха начело на първото българско управление в Стара Загора, задача трудна и тежка при тогавашните обстоятелства. Трябваше, от една страна, да пазя реда и тишината в града, а, от друга страна, да посветя времето си, опитността си и всичките си сили, за да улесня задачата на руската войска. Още докато първата радост и първото възхищение бяха в силата си, настъпиха тъмни и мрачни дни за Стара Загора. Към нея се бяха упътили дивите пълчища на Сюлейман паша, които приближаваха града. Руските сили бяха незначителни, но надеждите бяха да се удържи поне Загора, доде додат на помощ други войски. Не е място тук да възпроизвеждам мъжеството на руските войски и геройството на българското опълчение, което пръв път се кръсти в кръвта на вековния враг. Като не дойдоха подкрепления, участта на града беше решена и тая участ беше ужасна. През целия си живот съм си спомнял за нея с тъга на сърце и сълзи на очи. Аз направих всичко, което можех, да спомогна за удържането на града и в старанията си бях забравил и домашни, и всички книжовни съкровища, които стояха натрупани в къщи. Благодарение на някои свои, които в мое отсъствие се сетили, домашните се избавиха на последния час, без да могат да вземат със себе си друго освен онова, що са имали на гърба си. Син ми, най-малкият, си спомнил за големите тефтери, на които постоянно ме гледаше, че пишех, и които съдържаха материалите по географическия словар и пословиците, и за да не би да се загубят, прибрал ги и уж ги скътал нейде на по-скришно място, разумява се напразно.

Когато всичко около мене беше гръм и дим, врясък и писък, плач и рев, когато войските се дръпнаха от позициите си и почти всичко живо беше излязло из града, аз, един от последните, възседнал на кон, обърнах гръб и се отправих към дома си. По мене вече летяха турските куршуми и краищата на града, отдето настъпваше неприятелят, издигаха големи пламъци във въздуха. Всяка минута бавене беше смърт. Като видях, че домашните и без мене излезли из къщи, без да се спра ни на миг, излязох из града, който остана в ръцете на турците да го горят, пленят и изколят. Къщата, в която живеех, стана жертва на пламъците, а заедно с нея погинаха и покъщнината ми, и богатата ми библиотека, и скъпоценните ми литературни сбирки и трудове, в това число и 15-тях хиляди пословици, които бях събрал от всички краища на общото отечество.

София, 1892

Към първата част от своите „Български притчи или пословици и характерни думи", издадени в град Пловдив през 1889 год., Славейков написва този предговор, които е една от най-пълните му и популярни автобиографии. Същевременно този предговор твърде ясно рисува характера на огромния дял от творческото дело на Славейков - неговите фолклорни и исторически проучвания, така тясно преплетени с неспокойния му скитнически живот.

(Следва)

вторник, март 27, 2018

Насилие или тормоз в училище. Ами сега?

Източник: Правата ми.бг

Автор: Юрия Марковска, завършила Право в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”.

Жертва съм на насилие в училище. Детските градини и училищата са длъжни да осъществяват дейности по превенция на тормоза и насилието, както и дейности за мотивация и преодоляване на проблемното поведение, но очевидно тази дейност не е дала резултат. Стигнало се е до тормоз. Какво се случва оттук насетне?

Какво следва да направи училището или детската градина, ако съм жертва на тормоз?

В училищата и детските градини е задължително да се създаде екип за подкрепа от преподаватели, педагогически съветници, психолози и др. Този екип се създава със заповед на директора на заведението, като участието на поне един психолог и един педагогически съветник е задължително. Екипът следва да работи с децата в риск съвместно с техните родители, съответните регионални центрове за подкрепа за процеса на приобщаващото образование и/или с центровете за подкрепа за личностното развитие.

Станал/а ли съм жертва на насилие в училище/детската градина, законът ме третира като дете в риск. След като съм дете в риск, трябва да ми се окаже допълнителна подкрепа. В училищата и детските градини екипите за подкрепа разработват планове за допълнителна подкрепа на личностното развитие на деца в риск. Плановете се определят вътрешно от самото заведение, т.е. те варират за всяко училище или детска градина. За да се запознаят с този план, родителите ми могат да се обърнат към училището или детската градина.

Екипът за подкрепа на децата в риск трябва да действа в следната последователност:

1. Идентифицира силните ми страни, затрудненията, свързани с развитието, обучението и поведението му, както и причините за тяхното възникване.

2. Изчислява т. нар. оценка на индивидуалните потребности (в зависимост от оценката планът трябва да сочи каква точно подкрепа следва да получи то и с каква продължителност – хорариум).

3. Да даде необходимата и предвидената в плана подкрепа=

4. Да извършва периодично наблюдение.

Как следва да се постъпи с детето, проявило агресия към мен?

Всяко училище и детска градина сами определят в своя правилник за дейността каква по вид дейност да осъществяват с проблемните деца и какво да включва тя. Тази дейност може да бъде следната:

1. Обсъждане между ученика и класния ръководител с цел изясняване на възникнал проблем и получаване на подкрепа за разрешаването му.

2. Използване на посредник при разрешаване на конфликт в училище.

3. Консултиране на детето или ученика с психолог или с педагогически съветник.

4. Създаване на условия за включване на ученика в група за повишаване на социалните умения за общуване и решаване на конфликти.

5. Насочване на детето и ученика към занимания, съобразени с неговите потребности.

6. Ииндивидуална подкрепа за ученика от личност, която той уважава (наставничество).

7. Участие на ученика в дейности в полза на паралелката или училището.

Какво мога да направя аз като ученик-жертва на насилие? А какво могат да направят моите родители?

Ако съм жертва на насилия в училище, то аз непременно трябва да споделя това с родителите ми или с възрастни хора около мен, на които имам доверие. Мога да разговарям с класния ръководител или с друг учител, на когото знам, че мога да споделя.

Родителите ми могат също да разговарят с класния ми ръководител в училище или с учителя на групата ми в детската градина.

Ако това не даде резултат, могат да се обърнат директно към координатора и директора на заведението. В началото на всяка нова учебна година директорът на съответното заведение назначава координатор (най-често това е заместник-директор, но също може да е учител или педагогически съветник), чиято основна роля е да организира и ръководи съвместната работа на екипа за подкрепа на личностното развитие, учениците, дейностите с педагогическите специалисти и родителите.

Ако разговорът им с координатора и директора на заведението не реши проблема ми с тормоза, то родителите ми могат да посетят регионалния инспекторат на образованието и науката и да поискат разговор със старши експерта по приобщаващо образование. Още могат да се обърнат към регионалния център за подкрепа за процеса на приобщаващото образование или към регионалния център за подкрепа за личностно развитие.

Къде можем аз или моите родители да потърсим помощ?

Ако дипломатичните ни опити дотук са безрезултатни, време е да потърсим помощ от другаде. Ако се наложи дори, можем да подадем сигнал или да пуснем жалба. Ето къде:

= Национална телефонна линия за деца: тел. 116 111 и на тел. 112;

= Държавна агенция за закрила на детето (ДАЗД): тел. 00359 2 9339011; факс 00 359 2 9802415; еmail: stopech@sacp.government.bg;

= Зона Закрила област София (24/7) – 0876692280;

= Зона Закрила област Монтана (24/7) – 0897011347;

= Зона Закрила област Шумен (24/7) – 0893361104;

= Гореща телефонна линия за пострадали от насилие, която работи от 9 до 21ч всеки ден:

00359 2 9817686 – на цената на градски разговор; достъпен и за хора извън страната;

0800 18676 – безплатен;

= местни районни полицейски управления;

= местни отдели за закрила на детето;

= общоевропейски номер за спешни обаждания – тел.112;

= 24-часова национална гореща телефонна линия за деца тел. 0800 19 100 „Говори с приятел” от УНИЦЕФ, ДАЗД и Фондация „Център Надя” – тя има национално покритие, безплатна е, спазват се принципите на конфиденциалност и анонимност.

понеделник, март 26, 2018

Аки Каурисмаки - „Другата страна на надеждата“

Мислех, че преди време съм драснал тук, в блога, няколко думи за Аки Каурисмаки, но търсачката така и не ми намери нищо.

Значи съм имал намерение да драсна нещо, но след това явно съм проспал намерението си, както често ми се случва.

Ако по името сте го помислили за японец, не е - Каурисмаки е съвременен финландски режисьор (роден през 1957 година), чиито филми (гледал съм около пет-шест, не помня точно колко) ме привлякоха дотолкова, че откровено намирам 90% от холивудската кинопродукция за неспособна изобщо да се мери с тях.

Но да кажа, че филмовите истории на Каурисмаки са нещо свръхнеобикновено, направо ще излъжа - в тях няма нищо извън ежедневието на човека.

Героите на Аки Каурисмаки са също най-обикновени, неизпъкващи със зашеметяваща превъзнесеност, техните съдби са скромни и лишени от всякаква необичайност, често съдби на отхвърлени от естествения ритъм на живота хора, но режисьорът ги движи по протежението на филма с такава подкупваща за зрителя симпатичност, че няма как да не им повярваш и да не ги обикнеш.

Последният филм на Каурисмаки „Другата страна на надеждата“ („Toivon tuolla puolen“, 2017 година) не излиза от тази рамка.

Но той внася и една много съществена житейска тема: всеки човек може да се окаже емигрант за обществото, независимо дали идва от Сирия...


...или се намира в собствената си страна.


И точно тогава е много важно да се намерят добри, човечни хора, които да протегнат приятелска ръка.


Но да не философствам много, ето рекламната ролка на филма, пък който се реши да го гледа, подтикнат от написаното по-горе, надявам се да не ми има зъб след това.


Да не забравя да кажа накрая и нещо също така важно.

Във всеки от филмите на Аки Каурисмаки има по няколко очарователни музикални изпълнения.

Ето като доказателство един запис на финландския рокпевец Томари Нурмио, вплетен като част от филма „Другата страна на надеждата“:


неделя, март 25, 2018

Нобелови лауреати – 1950 година

Сесил Франк Поуел (Cecil Frank Powell)

5 декември 1903 г. – 9 август 1969 г.

Нобелова награда за физика

(За разработването на фотографския метод за изследване на ядрените процеси и за откриването на мезоните, осъществено с помощта на този метод.)

Английският физик Сесил Франк Поуел е роден в Тонбридж (графство Кент) в семейството на Елизабет Керълайн (Бисакр) Поуел, дъщеря на учител, и оръжейния майстор Франк Поуел. Съдебен иск заради случаен изстрел разорява бащата и семейството започва да изпитва финансови затруднения. Поуел учи в местното начално училище, а на единадесет години получава стипендия, която му позволява да учи в Джъд скул в Тонбридж, където един от неговите учители съумява да пробуди у него интерес към физиката. Много добър по всички предмети, Поуел получава стипендия, благодарение на която постъпва в кеймбриджкия Сидни Съсекс колидж, който завършва през 1925 г. с най-високо отличие по физика.

Макар че му предлагат мястото на учител, Поуел предпочита да остане в Кеймбридж, където става аспирант на Ч. Т. Р. Уилсън и Ърнест Ръдърфорд. При първото си самостоятелно изследване Поуел се опитва да усъвършенства камерата, изобретена от Уилсън през 1911 г., с надеждата, че това ще му позволи да регистрира ядрени частици с по-висока енергия. Опитите завършват с неуспех, но в процеса на своите експерименти той започва да разбира по-задълбочено процесите на кондензацията на газовете в камерата на Уилсън. За своята работа Поуел получава през 1927 г. докторска степен.

През следващата година Поуел става асистент-изследовател на А. М. Тиндъл в Бристълския университет. През 1931 г. започва да чете лекции по физика, след това следват назначения на длъжностите старши лектор по физика (1946 г.), професор по физика (1948 г.) и директор на университетската физическа лаборатория (1964 г.). От 1964 до 1967 г. заема също така поста вицеканцлер на университета.

В Бристъл Поуел започва изследвания за измерване на движението на йоните в газове. Тиндъл, като смята, че бъдещето на университета зависи от изследванията по ядрена физика, се обръща към Поуел с молба да поеме ръководството за изграждане на ускорител - проект, с който Поуел се занимава до 1939 г. През 1936 г. той прекъсва работата си за няколко месеца, за да замине като сеизмолог с британска научна експедиция на остров Монсерат в Западна Индия, защото правителството се опасява от възможно катастрофално изригване на вулкан (което, за щастие, не се случва).

Скоро след завършването на ускорителя Поуел започва да се интересува от възможността за използване на фотографски плаки за откриване на следи от електрически заредени частици. Макар че този метод се е прилагал и преди това, учените се отказват от него, защото смятат, че фотографските емулсии не позволяват да се получат точни и надеждни резултати. Повечето им следващи изследвания са свързани с използването на камерата на Уилсън.

Поуел обаче е убеден, че фотоемулсията може да се използва за точни измервания във физиката на елементарните частици, защото позволява да се фиксира следата на всяка заредена частица, преминаваща през емулсията, докато в камерата на Уилсън следите могат да се наблюдават само за кратки периоди от време. В края на 1930-те години Поуел убеждава специалистите по фотография да разработят нови, по-чувствителни емулсии, предназначени специално за физически изследвания, и купува високочувствителни немски микроскопи за изучаване на фотографските плаки. Но въпреки всичките усилия, резултатите от първоначалните изследвания на Поуел са разочароващи.

Когато започва Втората световна война (1939 г.), Поуел и неговите колеги се включват в Британския проект за атомна енергия, като се занимават с измервания на енергията на неутроните. След войната, като подновява работата си за откриване на частиците, Поуел убеждава фирмите за производство на фотоматериали „Илфорд“ и „Кодак“ да се заемат със създаването на специални емулсии и нови методи за проявяване на лентите за фиксиране на следите на ядрените частици. През 1946 г. лабораторията на „Илфорд“ усъвършенства емулсията и това позволява да се получат по-ясни изображения на следите на частиците и да се извършват по-надеждни измервания. С помощта на новата емулсия Поуел се заема да изследва космическите лъчи в Пиренеите; изборът на значителна височина над морското равнище (около 3000 метра) се обяснява с това, че земната атмосфера пречи на много частици от космическите лъчи да се приближат към Земята.

През 1947 г., заедно със своите колеги, Поуел открива в космическите лъчи нова заредена частица - пи-мезон, или пион. Масата на пиона е 273 пъти по-голяма от масата на електрона и е около една седма част от масата на протона. Пионът е краткотрайна частица и се разпада на мюон (частица, родствена на електрона) и неутриното (частица без маса и електрически заряд). Пионът е в основни линии отговорен за взаимодействието между протоните и неутриното и не позволява на атомното ядро да се разпадне. Откриването на пиона е предсказано през 1935 г. японския физик Хидеки Юкава и води след това до откриването на много други субатомни частици. Поуел и неговите сътрудници откриват също така к-мезоните, които са по-тежки от пи-мезоните, имат още по-малък живот и също участват в силите, които не дават на атомните частици да се разпаднат.

Разширявайки търсенето на космическите частици, Поуел издига фотографските плаки в по-високи слоеве на атмосферата отначало с помощта на балони сонди, а след това с помощта на ракети. През 1952 г. той пренася пускането на сондите в района на Средиземно море, където климатът е по-благоприятен и позволява да се осъществяват по-продължителни полети. При пускането на сондите, тяхното връщане и анализа на фотографските плаки за откриването на следи от нови частици Поуел си сътрудничи с учени от много европейски страни.

След получаването на Нобеловата награда Поуел продължава да се занимава с изследването на космическите лъчи, като разширява рамките на международните проекти, насочени към изучаването на този кръг от явления. Той провежда също така изследвания с използването на ускорители. Съзнавайки дълбоко социалната отговорност на учения, Поуел сътрудничи все по-активно на научни организации, занимаващи се с проблемите на неразпространението на ядреното оръжие. Като президент на Асоциацията на учените (1952-1954) той настоява британското правителство да предприеме мерки за забрана на атомното оръжие. През 1955 г. Поуел убеждава още осем известни учени, сред които и Алберт Айнщайн, да подпишат обръщението на Бертран Ръсел, в което народите по света се предупреждават за ужасите на ядрената война и се съдържат призиви за свикване на конференция по разоръжаването. Поуел е също така член на Пъгоушкото движение и участва в пленарните заседания на първата пъкоушка конференция през 1957 г.

През 1932 г. Поуел се жени за Изабел Терезе Артнер от Хамбург, с която го запознава Макс Делбрюк. Семейството има две дъщери. Поуел умира скоропостижно по време на отпуск, който прекарва в Милано (Италия).

Поуел е удостоен с много почетни звания и медали, сред които медала Хюз (1949 г.) и Кралския медал (1961 г.) на Лондонското кралско дружество и златния медал Ломоносов на Академията на науките на СССР (1967 г.). Член е на Лондонското кралско дружество и чуждестранен член на много научни дружества по света. От 1961 до 1963 г. е председател на Комитета за научна политика към ЦЕРН (Европейския център за ядрени изследвания), университетите в Дъблин, Бордо и Варшава му присъждат научни степени.

Превод от руски: Павел Б. Николов

събота, март 24, 2018

Писмо на Васил Левски до Централния комитет в Ловеч - 12 декември 1872 година

Писмото и бележките към него са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", т. I, 1929 г. Там те се намират под № 105. Като източник Страшимиров сочи Н. Б. II. А., п. 60, № 8083. Арх. т. I. № 44, стр. 73.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ЦЕНТРАЛНИЯ КОМИТЕТ В ЛОВЕЧ - 12 ДЕКЕМВРИ 1872 ГОДИНА

1872, 12 декември, България

Братя!

В Алипаа Селевли  

Писмото Ви от 1872/7 окт. е: да не дохождам скоро в града ви, защото можело да стане... [1] А председателят ви в писмото по негово мнение, да дойда та да видим какво трябва да се върши [2]. Защото според както ви виждал от вашите кожи цървули не ставали. И всичко това произхождало от страха ви. По думите на председателят ви оправих се да дойда в града ви и да се срещна с някой и друг веднъж завинаги, защото и времето е вече твърде късо, та и не ни остава да прехождаме за повече пъти. Тъкмо да тръгна за в града ви, получих писмо, в което ми се бележи, че са били подхвърляли в някоя къща писма с моя подписка: Ас. Дер. Кърджала, в които писма [се] казвало: да ми донесете тефтера на еди коя си колиба и там да го оставите, а всички друго, каквото има, да го изгорите! И в писмото ойдордисвани слова като да приличат на моите [3]. Писмено да ми дадете [4] за тия писма, които са писани от вас. Пророкувам целта каква ви е била. И [да ми съобщите] по вишегласие ли сте го направили или сам някой [от вас е съчинил и подхвърлял писма] и кой е? Ако на това се отречете [всички] и всеки каже от вас „не знам“, то аз знам и ще ви покажа да видите кой е. [5] За следствието [6] на тия подхвърлени писма спирам да говоря, докато видя ще се изповяда ли сам оня, който е мушкал в портата изрезката. И като [изповяда] какво си е мислел с това, па тогава [ще говоря и аз]. По тия писма се страхувам да дойда в града ви. В тях тълкувам истинно предателство и[ли] предателство без да иска - от страх. Но вижте какво ще ви кажа веднъж завинаги: и веднъж и сто пъти [да] излизам от длъжността си, [да ви забележа] пък защо исках да дойда. Затова колкото писма, пари, вестници и всички, каквито има оставени във вас и в председателя тайни работи [7] да се пренесат у Николчо [8], че или аз ще премина да ги взема, или друг ще изпратя да ги отнесе [там], където събираме вече всичките работи [9], защото времето заповяда. У председателя има принесени от други комитети пари, попреди ги исках, а той ми писа, че ги употребил за ден-два в своя работа. Той не е ли чел устава! На комитетска пара не се знае и минутата кога ще се поиска. Сега, както казах: пари, писма и пр. да се занесат у Николчови. И всичко от днес нататък кой каквото има за мен у Николчо да оставя. Оттам ще и получава. По-нататък не трябва да го [10] питате откъде приема и закъде изпраща. Мои неща, ако дойдат до вас отнякъде, няма да ги разваляте [разпечатвате], като писма и пр. Недейте ги и бави, в същото време на него предавайте. Какво да правя като сами се показвате неспособни пред другите [11], които вчера са захванали. Днешната случка ви се е предсказвала сто пъти, че може да бъде, срещу което изповядахте, че ще постоянствате. Къде ви е постоянството? И затова не сте ли вие сами причината да страдат и други хора, като ви казах пред Димитър Общи пред очите му какво той не е за своя глава да се отрежда на работа! Толкова думи не ви ли стигаха, дето ви изговорих при него, та да си съставите [мнение] и за по-нататък? Колкото време е ходил по-напред с мен, не чувахте ли от устата му като се оплакваше пред вас, че дето и да сме отишли, него съм оставял в хана, пък аз сам съм вършил [работата], а него не съм представял пред другите членове да се запознае с тях! След тия ясни думи не разбрахте ли, че аз само от препоръката му, отдето се изпраща до мен [12] не му се доверявам, както и на Ангел [13], докато аз сам не ги изпитам както си знам! Но ще кажете: „Като ходихте тримата два месеца заедно, не ги ли позна?“ Тук ми трябват много думи, за да ви докажа [14], че в народната работа да се опознае човек доколко е родолюбец и постоянен за всяко нещо, често се случва време, за да се опознае човек, па и твърде дълго време! [15] Затова едни народи, които бързат за такова нещо, печелят го за повече години от ония, които барат полека. Вие ми казвахте: „За тая работа трябва да се разпратят хора на всяка страна и да се върши по-скоро.“ И аз ви казвах, че трябва, но няма такива хора. А Вие ми показахте Ангел Кънчев и Димитър Общи. На Ангел Кънчев му казах като на учен човек, че тая работа да я научи като него човек да я върши безпогрешно, му трябват не по-малко [от] четири години, като се скита на всяка страна и среща хора с различни мнения и пр., и пр. А той в тия думи ме взе като че взимам за себе си привилегии! Вие чухте като му казвах как трябва да се постъпи и в Русчук. Видяхте като не слуша и какво стана [16]. Също и Димитър Общи ме вземаше за привилегирован, като показваше и вам [17], без да разбере, че работата народна не върви по друг път, освен по оня, който показвам. Димитър Общи да се отреди по Орханийско и да му се даде пълномощно такова [18] решихте всички вие, като повече даваха гласа си Анастас [19] от Плевен, Ваньо и Пъшков [20]. И отпосле малко [21] четяхте против него [22] писма от ония страни [23]. Сам Пъшков и др. от ония страни устно колко го нападаха, като предвиждали, че според лудите му работи скоро щяло да пропадне работата по ония страни! Според тия писма и думи писах му да дойде да видим това, което се казва за него тъй ли е. Той не дойде. Писах му и нарочно пратих [на] Д. поща [24] пак да му каже да дойде и да донесе сметка от работата си (де какво е взимал и къде е давал). Пак не дойде. Отидох сам най-накрая, защото и писма ми дойдоха от някои частни комитети, в които ми пишат за работи, съвсем другояче показвани от Д. Общи. Повиках го с мен заедно да дойде да обиколим местата, откъдето се напада. А той каза, че ще дойде на утрешния ден, [но] [по]вече го не видях досега. Там му останаха и сметки, и разправия за всичко в затвора сега. Се тогава, като го не видях на другия ден, та да му кажа да не ни бастисват засега и пощата, защото работата си докато наредим, па тогава да се види с какви хора трябва да се бастиса. Това казах на Стоян Пандур (войводата) да каже и на Д. Общи, но както за всичко и за това не слушал. Ето, че вие сте си причина да треперите от страх, защото и за мен вече място не давате да дойда в града ви, и да вдигна всичко, което има във вашия град, по причина, че Д. Общи познава всички ви... В подозрение сте и затова трябва да приберете всичко и да го предадете, както ви бележа по-горе. Пък вие занапред - дързост, а другите трябва да мислят че [са] полагали клетва! Който не изпълнява клетвата, в която се е клел пред Евангелието, т.е. във вярата и в честта си, той е най-низкият и гнусният човек на света. По-добре е [за човека] сто години мъки честни, а нежели да тъпче честта и вярата си! Утре е ден и ще се каже на такъв: „Не си честен, не си българин, лъжеш и в Евангелието.“ Нали сте се заклели, че ще изпълнявате устава. Като са [по]паднали тия братя в затвора, може да ги изпратят и на заточение, помагате ли им, както пише в устава; че всеки от другарите му е длъжен да му помага, кога изпадне в беда! Аз можех да ги отърва веднага, щом научих, но ще се развали голямата работа, която вече е дошла да се види на светло [25]. Освен това извести се, че ще ги пуснат всичките, освен обираните на пощата. Затова и възпрях работата назад, че ще бъде по-добре. Пък ако те останат в затвор, скоро с революцията заедно ще си ги вземем невредими. Слушайте сега на долните ми думи и прощавайте завсякога, защото ви говорих, говорих, а вие сте си вие, отсега нататък, ако станете други, хайде да видим.

Според устава работата е докато не видим, че можем сами да си изтъчем платното, няма да се дава глас за въстание! А сега излиза друго според вънкашното обстоятелство [26] и да не се протакат работите ни, защото да не се случат и други орхански подобни работи, в които кой знае може да попаднат ония хора, на които се надявали да поведат работата [27]. Решава се едно твърде скорошно въстание. Писали сме на всички частни комитети да дават кой колкото вече пари има, и колкото може да вдига с лихва, и тия пари най-много за два месеца, колкото се приготвят, с тях ще поръчаме оръжие. А после и да внесе някой [пари], няма оръжие. Защото в едно късо време слагаме се пак в друга работа и сме готови да се провъзгласи въстанието [28]. С голяма мъка ако можем отблъсна това време за някой месец повече, работата ще бъде много по-добра. Годината няма да прехвърли. Това ненадейно време заповядваше ми преди три недели още в началото на зимата да дам глас за въстание! Но като тъй ненадейно, още в нищо и никакво неприготвени върнахме го за някой месец и друг, докато се съберем всички членове на Централния комитет и дадем по-добър ред на това въстание. Следва още както и на окръжните центрове. [29]  

В. Левски (Ибриямаа Анадоллу)

-----------------------------------

1. Че имало опасност властта да тръгне по претърсвания и да не би да го хванат.

2. Но председателят на комитета отделно му писал да дойде.

3. Преправен почеркът да прилича на неговия.

4. Писмено да му дадат обяснение.

5. Който е писал подхвърленото писмо.

6. За целта и значението.

7. Печат, общ регистър и др., с които - според устава - разпорежда само председателят.

8. Сираков.

9. Да прибере архива на Централния комитет в Българско и всичко друго и да го отнесе при Централния комитет в Букурещ.

10. Николчо Сираков.

11. В сравнение с другите.

12. От Каравелов.

13. Ангел Кънчев.

14. За да ви разясня този въпрос.

15. Често трябва твърде дълго време, за да опознаем един човек, доколко е родолюбец и постоянен за всяко нещо.

16. Намек за самоубийството на Ангел Кънчев през март 1872 г. в момента, когато турската власт посегна да го залови в Русе.

17. Като говореше за това и на вас.

18. И да му се даде пълномощно, че е шеф на изпълнителния комитет в онзи край...

19. Анастас п. Хинов.

20. Членове от Ловчанския комитет: Ив. Драсов и Д. Пъшков.

21. И скоро подир.

22. Четяхте против Д. Общи.

23. Писма пълни с оплаквания.

24. Дико Пеев.

25. Дошло (наближило) е вече да обявим общо въстание.

26. Черна гора и Сърбия обещали помощ.

27. Да не станат арести и в други области като в Орханийско и работниците като се издадат един други, да се ощети всеки план за въстание.

28. В късо време като се реши да провъзгласим въстание, не можем вече да се занимаваме с доставка на оръжие и с други подготвителни работи.

29. Последната бележка означава, че писмото е било придружено с копие от подробните инструкции, дадени до Орхание, Сливен и пр., че се превръща в Революционен окръжен център и Ловеч.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

26. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 29 септември 1871 година

27. Писмо на Васил Левски до по-прогресивен и богат българин във Влашко - 6 октомври 1871 година

28. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 27 октомври 1871 година

29. Писмо на Васил Левски до Трифон Райнов - 25 ноември 1871 година

30. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов

31. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 28 декември 1871 година

32. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 31 декември 1871 година

33. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 януари 1871 година

34. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 10 януари 1872 година

35. Писмо на Васил Левски до неизвестно лице - 12 януари 1872 година

36. Писмо на Васил Левски до комитета в Карлово - 16 януари 1872 година

37. Писмо на Васил Левски до частния революционен комитет в Сливен - 16 януари 1872 година

38. Писмо на Васил Левски до Димитър Папазоглу - 16 януари 1872 година

39. Писмо на Васил Левски до лясковци и търновци - 17 януари 1872 година

40. Писмо на Васил Левски до повече частни комитети - 17 януари 1872 година

41. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет - 18 януари 1872 година

42. Писмо на Васил Левски до плевенци - 23 януари 1872 година

43. Писмо на Васил Левски до орханийци и околните села - 29 януари 1872 година

44. Писмо на Васил Левски до новооглашени в комитетското дело - 19 февруари 1872 година

45. Писмо на Васил Левски до орханийци - 28 февруари 1872 година

46. Писмо на Васил Левски до неизвестен частен комитет – 24 март 1872 година

47. Писмо на Васил Левски до един представител на Общото събрание – 24 март 1872 година

48. Писмо на Васил Левски до орханийци – март 1872 година

49. Писмо на Васил Левски до Дервишоглар и Хасан Касан – март 1872 година

50. Писмо на Васил Левски до търновци и лясковци – 30 март 1872 година

51. Писмо на Васил Левски до сливенци – 4 април 1872 година

52. Писмо на Васил Левски до Троянския частен революционен комитет – 4 април 1872 година

53. Писмо на Васил Левски до Сава Кършовски в Елена – 5 април 1872 година

54. Писмо на Васил Левски до сливенци – април 1872 година

55. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю – 13 април 1872 година

56. Писмо на Васил Левски до Димитър Общи – 23 април 1872 година

57. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов

58. Писмо на Васил Левски до Олимпий Панов

59. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 27 юни 1872 година

60. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов - 27 юни 1872 година

61. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 30 юни 1872 година

62. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 2 юли 1872 година

63. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков

64. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов

65. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет - 25 юли 1872 година

66. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет

67. Писмо на Васил Левски до сливенци

68. Писмо на Васил Левски до частните комитети

69. Писмо на Васил Левски до няколко частни комитета

70. Писмо на Васил Левски до частен комитет

71. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 25 юли 1872 година

72. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 25 юли 1872 година

73. Писмо на Васил Левски до Централния комитет във Влашко – 25 юли 1872 година

74. Писмо на Васил Левски до Димитър Общи

75. Писмо на Васил Левски до приятел

76. Писмо на Васил Левски до Централния комитет в Ловеч

77. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 3 август 1872 година

78. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 3 август 1872 година

79. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 4 август 1872 година

80. Писмо на Васил Левски до частния революционен комитет в с. Ихтяр Касан Хатем – 6 август 1872 година

81. Писмо на Васил Левски до Централния комитет в Букурещ – 25 август 1872 година

82. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 25 август 1872 година

83. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 25 август 1872 година

84. Писмо на Васил Левски до Атанас п. Хинов – 25 август 1872 година

85. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 16 септември 1872 година

86. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 16 септември 1872 година

87. Писмо на Васил Левски до орханийци

88. Писмо на Васил Левски до частния комитет в Т. Пазарджик – 25 октомври 1872 година

89. Писмо на Васил Левски до частния комитет в Т. Пазарджик – 29 октомври 1872 година

90. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 30 октомври 1872 година

91. Писмо на Васил Левски до сливенци – 9 ноември 1872 година

92. Писмо на Васил Левски до сливенци

93. Писмо на Васил Левски до орханийци

94. Писмо на Васил Левски до Димитър Трайкович

95. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца - 12 декември 1872 година

96. Писмо на Васил Левски до орханийци - 12 декември 1872 година

97. Писмо на Васил Левски до Т. Пазарджик

98. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

петък, март 23, 2018

Петко Рачов Славейков - „Автобиографични бележки“ - 7

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1, 2, 3, 4, 5, 6.

През 1853 г. по Коледа аз напуснах Трявна и отидох да стана секретар на плевненския владика, известния Доротей, при когото седях само няколко месеца. Доротей беше ми обещал, че ще ме държи и запази от гоненията на Неофита, и той действително доста се бори с търновския митрополит. Но като видях, че ще стана причина да пострада сам той, върнах се в Трявна и оттам тръгнах през Одрин за Цариград, дето се запознах с Александра Екзарха, който него време издаваше „Цариградски вестник“. Една част от пословиците си дадох да се печатат в този български лист, но спрях къде буква Г, защото новите пословици, записвани в Трявна, бяха повече по източното наречие, което [се] различава от западното, а аз исках да събера и от последното, за да се изкара наяве съществующото различие. Него време аз не знаех нищо за рупаланското наречие, което изобщо доскоро е било твърде малко известно. Това наречие изучавах и писах по него приблизително след тридесет години, когато подир преврата (1881 г.) бях принуден да диря прибежище в Пловдив (1882 -1884).

Целта на ходенето ми в Цариград беше да действувам против Неофита, нещо, което беше известно и на Доротея, който обаче, ако и да имаше познати в Цариград, не посмея да ми даде никакви препоръчителни писма, даже до своя капукехая. Но с кого и как да се действува в тия времена и против такива противници? Видях, че нищо не може да стане, затова, без да се бавя дълго време, върнах се пак по сухо в Трявна през август месец 1854 г. Като минувах Сливенския балкан с няколко души другари, бяхме слегли да вървим през гъстата гора и тъй както водех коня си и безгрижно пеех, внезапно пред мене изскочиха двама турци, които почти опряха пушките си на гърдите ми и извикаха: „Дур, давранма!“ [1] Други двама на известно разстояние стояха тоже на пусия с насочени пушки. У нас нямаше нищо, с което да се браним, та разбойниците лесно ни навързаха И отведоха далеч настрана. Като ни доведоха близо до една стръмна урва, която се спущаше далеч надоле в един бездънен дол, разтовариха конете ни, обраха всичко, което имахме, и ни оставиха почти голи. Мислехме, че с туй ще се отървем, но имало по-лошо. Един от разбойниците иай-напред у мене се улови и като ме подкара над самата урва, улови ме за буйната ми коса и ме завали на земята, като издигна ножа си над главата ми. Моята долна устна се пукна и черна кръв потече из нея. Отчаяните молби, които отправих към едного от по-старите разбойници да пощади живота ми за едва едногодишния ми пръв син, подействуваха; той скимна на другаря си да ме остави и като ни поръчаха да не смеем да мръднем от мястото си до известно време, и чезнаха, а ний след определеното време поехме късно пътя си към Елена, дето стигнахме голи и боси през нощта.

През 1856 г. аз изново ходих в Цириград, пак против Неофита, но тоя път не като частно лице, но като упълномощен представител на търновската епархия, и то не сам, но с няколко души другари, еднакво упълномощени като мене. Тия другари бяха: дядо Пеню от Дряново, Ефтимов от Габрово, Аврам чорбаджи от Беброво и Георги Кабакчиев от Търново. Нагласата за нашето отиване стана след предварително тайно споразумение. При все това Неофит подушва, че сме заминали, узнава за целта ни и за да ни противодействува, сполучва да убеди някои свои хора от епархията (в Търново тъй го мразеха всички, щото никой не се намери да отиде да го защищава) да идат в Цариград да ни противодействуват. Членовете на тая контрадепутация бяха Цаню Райков от Трявна, хаджи Теодор от Лясковец, Никола Живков от Елена и Бакърджиоглу Стефан от Беброво. Имаше още един, но името му не помня. В Цариград един ден и двете депутации случайно се срещнахме у никомидийския гръцки владика и там се спречкахме. Едната депутация защищаваше Неофита; Кабакчиев и аз го нападахме от страна на другата. Най-горещ защитник на Неофита излезе Цаню Райков от Трявна, който почна и най-върло да напада лично мене. Това ми направи много тъжно впечатление и аз пороних сълзи, като видях, че туй върши един от моите съселяни, при това и роднина. Но същевременно аз възнегодувах от дълбочината на сърцето си и като подех дума, изброих всичките противонародни дела и постъпки на Неофита и разказах всичките лични страдания, на които бях предмет от негова страна. Противниците млъкнаха и нищо не можаха да отговорят.

В борбата на българите против Неофита съдействуваха до една степен и някои влиятелни търновски аги, разбира се, по някои свои лични съображения, между които и Мастън ага, както и тогавашният управител на Търново, името на когото не помня. Благодарение само на това обстоятелство ний можахме да излезем тоя път открито обявени против нашия върл противник с мисия пред правителството да го пропъдим. В Цариград ний се оплакахме формално против него пред ахкями адлие, дето викаха и двете депутации поотделно - нас по-напред, а другите после. Нас изгълчаха, дето сме дигали гюрултия, и ни заповядаха да си идем и да мируваме, без да обещаят да изпълнят молбата ни. На другата депутация беше тоже заповядано да си иде и тя не закъсня да направи това още на следующия ден, което направиха подир нея и моите другари. Аз останах за повече време по настояване на Христа Тъпчилещова, който обещаваше да ме цени за учител при българската черква на Фенер. При всичко че турското правителство нищо не обеща, за да тури край на партизанствата в Търново, в които бяха намесени и турците, то реши и дигна търновския паша, но дигна и Неофита, който трети път не видя вече ни столицата на епархията си, ни България. Като се научих за това, аз крайно се обрадвах, защото се избавяше и Търново, избавях се и аз от един гонител, който на всяка крачка ме преследваше. Спомних си тогаз, че когато Неофит най-напред ме запря в курника, дето пръв път обърнах внимание на народните пословици, след като ме пуснаха и аз отидох в училището да си прибера едно-друго, на излизане оттам случайно срещнах Неофита, който, като ме видя, с едно видимо удоволствие на лице и с една злобна усмивка на уста обърна се към мене и иронически ми каза: „Хе, даскале, урала!“ Аз го изгледах и без да му кажа нещо, отидох си по пътя, но дълго време с яд си спомнях за тая негова злобна подигравка. Щом се известих, че Неофит вече тръгнал от Търново, постарах се да науча приблизително кой ден ще стигне в Цариград, ходих няколко дни наред да го чакам на Едирне капия, причаках го най-после при самите врата на Цариград и като му се поклоних, казах му: „Хош гелдин, деспот ефенди.“ [2] Той ме позна, изгледа ме криво и начумерено отмина.

Като се върнах от второто си ходене в Цариград, аз пак останах учител в Трявна, учителствувах в Търново, после в Джумая и най-после за твърде кратко време и във Варна. През това време аз ходих още няколко пъти в Цариград по народните работи и в качество на представител, и като частно лице и там се запознах е д-р Чомакова. Най-после през 1864 г. от Варна отидох в Цариград и от тая минута почнува продължителната ми деятелност в столицата на турската империя. Когато бях учител в Търново заедно с Михайловски, Златарски, даскал Илия от Трявна и Кънча Кесарова из Габрово, запознах се с едного от американските мисионери, д-р Лонг [3], който наскоро беше се установил в тоя град. Д-р Лонг ме услови да преведа на български от славянски Новият завет за Библейското общество в Цариград. Това общество беше натоварило Фотинова да преведе Стария завет. Двата тия превода трябваше окончателно да се прегледат и поправят, преди да се печатат, от една комисия, състояща от д-р Ригс, д-р Лонг, даскал Христодул от Самоков. Аз тоже трябваше да бъда член в тая комисия и това собствено ме докара в Цариград. Но освен тая трудна и деликатна работа аз продължавах да издавам и „Гайда“, която редактирах дотогава от Ески Джумая и същевременно следях хода на народните работи. В началото „Гайда“ беше сатирически вестник, насочен най-вече за свестяване на българщината в борбата ѝ против гърцизма. Но на мене се запрети да издавам тоя вестник с това направление и аз го обърнах отпосле на чисто литературен лист. В 1866 г. аз прекратих „Гайда“ и почнах да издавам „Македония“, която продължих до 1872 г. Митхад паша прекрати едва ли не с „Македония“ и моето съществувание. А останах жив, но ударът, който ми нанесе, беше тъй силен, щото от него не можах вече да се дигна и се принудих пак да се уловя за старото си занятие - учителството - за прехрана.

През 1874 г. януари м. екзархията, подплашена от католическата пропаганда в Македония, която беше сполучила да привлече и да употреби за оръдие отца Нила, ми предложи да отида да обиколя по-главните градове на тая страна, да помиря партиите и да съдействувам да се закрепят колебающите в православието. Македония беше единственият кът на нашето общо отечество, с който не бях запознат, тъй що ако и мисията, която ми се възлагаше, да беше не само трудна, деликатна, но и свързана с риск и опасност за мене, като имах голямо желание да видя родната страна на Кирила и Методия - люлката на нашата книжовност, - разбуждането на която беше една от главните задачи на политическата ми деятелност, на драго сърце приех това предложение. Вън от горещото ми желание да се тури край на католическата интрига, която заплашваше да прибере в лоното на католицизма почти една трета от Македония, идеята да се запозная лично с нея и с хората ѝ, да изуча бита, обичаите и езика на македонските българи, да събера материали по езика и наречията на тая страна ме накара още по-охотно да се съглася на желанието на н. блаженство. Отидох най-напред в Солун и оттам във Велес, дето раздорът между българите беше най-голям и най-опасен. В качеството на редактор на „Македония“ аз бях известен по име вред в Македония, от която страна много частни лица и общини се отнасяха до мене по народните работи и по училищата. Най-много търсеха учители и аз ги улеснявах, доколкото можех. По моя препоръка във Велес бяха условили Н. Поповича, против когото но-после една част от населението беше се повдигнало в полза на Йосифа Ковачева. Аз имах крайното удоволствие да помиря велесчани, след което ходих да обиходя и няколко от околните села. За да мога да обиколя повече градове и места в Македония, отнесох се до екзархията за средства, които ми се отказаха. Това ме принуди да се върна по-скоро в Цариград.

В Македония аз се бавих всичко около един месец, но в късото това време бях успял да събера много нови материали, между които голямо количество пословици и доста записки за богомилството, които представляваха значителен интерес. След като се завърнах в Цариград, опитах се изново да се задържа там, но при всички мои усилия, обстоятелствата не ми помагаха и аз се принудих да приема предложението на старозагорци да им бъда главен учител.

-------------------

1. Стой, горе ръцете! (бел. П. Р. Сл.)

2. Добре дошъл, господин владико! (бел. П. Р. Сл.)

3. Интересно е писмото на д-р Алберт Лонг (1832-1901) до Иван Славейков, в което той характеризира баща му така: "Запознах се с баща Ви в 1860 година. Тогава и двамата бяхме млади хора. Неговата сърдечна доброта, пъргавост, поетическият му темперамент и верен усет за истинското, хубавото и доброто ме привлякоха към него. Завърза се веднага приятелство между нас, което никога не се наруши, както и доверието, което имахме един към друг през всичките тези години, пълни със събития. Аз открих гения в употребата на матерния му език, сладостта, грацията и чистотата във всичко, що излизаше от неговото перо..." (бел. ред.)

(Следва)

четвъртък, март 22, 2018

Писмо на Васил Левски до Т. Пазарджик

Писмото и бележките към него са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", т. I, 1929 г. Там те се намират под № 104. Като източник Страшимиров сочи Н. Б. II. А., п. 60, № 8088. Арх. т. I, № 47, стр. 79.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО Т. ПАЗАРДЖИК

Бае!

В Юдачооглу Селиникли

Подир снощните ми думи работата няма да се оставя, каквито и придирвания да бъдат [1]. Имаме решителни работници, които наистина няма да оставят работата, каквото и да става. Но не по-хубаво да обмислят от вас! [2] Следователно не оставяйте и сами [3]. Никакви заплашвания и придирки не могат да спрат работата. Когато се работи помежду ви умно и скоро [4], без да дохожда вънкашен човек да ви подканя, чрез когото може да се издаде, а без него [5] никак [6], ако само не стане [между вас самите] вътрешно предателство. Работете, както Ви се казва, защото не ще оставим да се протака работата поради страхове.

Вие вече сте окръжен център, имате и длъжност често да разпращате насърчителни писма по всички страни, които спадат към вашето окръжие. Още и на другите окръжни центрове, като се подканяте в работата да се върви умно. От което насърчаване и подканя [не] на работата става по-сръчно, по-умно [и] сигурно, отколкото да се страхува човек и да казва: „Чакайте да видим еди къде си какво ще стане, където се е предала работата.“ Твърде сте излагани в тая сигурност! В такъв случай трябва скоро насърчаване с примери. Аз вече отивам да се срещна и с другите членове на Централния комитет и ще гледам да се върши работата по най-добър ред и сигурност. И моите думи пред другите членове ще бъдат съобразно с народа в Българско, който ми е пред очите във всичко за сполуката на нашата революция. Следователно иска да имате доверие в мен, че аз ще говоря същото, което виждам в народа. И че ще гледам да правя работите както се изисква за най-добре, защото в много работи нашите учени не ми харесват. Вие ще направите едно писмо с окръжен печат, в което ще ме упълномощите пред другите членове в Централния комитет, че всичко, каквото има да се върши за сполуката на милото ни отечество България, за освобождението ни от турчина, има [7] пълна свобода от нас. [8] Да говори и прави [9] всичко пред всеки българин и пред каквато и да е народност.

Също такова пълномощно да се направи, като се поканят Плов[див] с околностите му [10], окръжният център [Ески Заара] под дето спадат Чирпан, Ени Заара и Казанлък със своите околности, и окръжният център [Сливен], под дето спада и Кот[ел] със своите околности [11]. Ако тия окръжни центрове така също имат доверие в мен - да се върши работа, така трябва и което правите да тежи гласът ми [12] - и ето работа е, както трябва.

В. Левски (Ас. Дер. Кърджала)

Ибриямаа Анадоллу

-----------------------------------

1. Каквито и критики да се явят.

2. Но не искам да кажа, че обмислят по-хубаво от вас и са решителни.

3. Не оставяйте вие сами да отпадне работата.

4. Бързо.

5. Без външен човек.

6. Никак няма защо да се боите, че ще бъдете предадени.

7. Аз имам.

8. От вас.

9. Да говоря и правя.

10. Самият Пловдив Левски не счита за революционен окръг.

11. Трябва да се направи заключение двояко: 1) или че в Стара Загора и Сливен Левски не е бил решен непременно да замине за Влашко, та им поиска само писмено да отблъснат вдигането на революция; 2) или че там не е бил още решен, като иде при Каравелов да поиска и сам по-скорошно обявяване на въстание. А за да можеше да даде гласа си за такова съдбоносно решение, трябваше да бъде упълномощен от окръзите.

12. Извършеното от вас ще направи да тежи гласът ми.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

26. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 29 септември 1871 година

27. Писмо на Васил Левски до по-прогресивен и богат българин във Влашко - 6 октомври 1871 година

28. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 27 октомври 1871 година

29. Писмо на Васил Левски до Трифон Райнов - 25 ноември 1871 година

30. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов

31. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 28 декември 1871 година

32. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 31 декември 1871 година

33. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 януари 1871 година

34. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 10 януари 1872 година

35. Писмо на Васил Левски до неизвестно лице - 12 януари 1872 година

36. Писмо на Васил Левски до комитета в Карлово - 16 януари 1872 година

37. Писмо на Васил Левски до частния революционен комитет в Сливен - 16 януари 1872 година

38. Писмо на Васил Левски до Димитър Папазоглу - 16 януари 1872 година

39. Писмо на Васил Левски до лясковци и търновци - 17 януари 1872 година

40. Писмо на Васил Левски до повече частни комитети - 17 януари 1872 година

41. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет - 18 януари 1872 година

42. Писмо на Васил Левски до плевенци - 23 януари 1872 година

43. Писмо на Васил Левски до орханийци и околните села - 29 януари 1872 година

44. Писмо на Васил Левски до новооглашени в комитетското дело - 19 февруари 1872 година

45. Писмо на Васил Левски до орханийци - 28 февруари 1872 година

46. Писмо на Васил Левски до неизвестен частен комитет – 24 март 1872 година

47. Писмо на Васил Левски до един представител на Общото събрание – 24 март 1872 година

48. Писмо на Васил Левски до орханийци – март 1872 година

49. Писмо на Васил Левски до Дервишоглар и Хасан Касан – март 1872 година

50. Писмо на Васил Левски до търновци и лясковци – 30 март 1872 година

51. Писмо на Васил Левски до сливенци – 4 април 1872 година

52. Писмо на Васил Левски до Троянския частен революционен комитет – 4 април 1872 година

53. Писмо на Васил Левски до Сава Кършовски в Елена – 5 април 1872 година

54. Писмо на Васил Левски до сливенци – април 1872 година

55. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю – 13 април 1872 година

56. Писмо на Васил Левски до Димитър Общи – 23 април 1872 година

57. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов

58. Писмо на Васил Левски до Олимпий Панов

59. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 27 юни 1872 година

60. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов - 27 юни 1872 година

61. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 30 юни 1872 година

62. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 2 юли 1872 година

63. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков

64. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов

65. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет - 25 юли 1872 година

66. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет

67. Писмо на Васил Левски до сливенци

68. Писмо на Васил Левски до частните комитети

69. Писмо на Васил Левски до няколко частни комитета

70. Писмо на Васил Левски до частен комитет

71. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 25 юли 1872 година

72. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 25 юли 1872 година

73. Писмо на Васил Левски до Централния комитет във Влашко – 25 юли 1872 година

74. Писмо на Васил Левски до Димитър Общи

75. Писмо на Васил Левски до приятел

76. Писмо на Васил Левски до Централния комитет в Ловеч

77. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 3 август 1872 година

78. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 3 август 1872 година

79. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 4 август 1872 година

80. Писмо на Васил Левски до частния революционен комитет в с. Ихтяр Касан Хатем – 6 август 1872 година

81. Писмо на Васил Левски до Централния комитет в Букурещ – 25 август 1872 година

82. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 25 август 1872 година

83. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 25 август 1872 година

84. Писмо на Васил Левски до Атанас п. Хинов – 25 август 1872 година

85. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 16 септември 1872 година

86. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 16 септември 1872 година

87. Писмо на Васил Левски до орханийци

88. Писмо на Васил Левски до частния комитет в Т. Пазарджик – 25 октомври 1872 година

89. Писмо на Васил Левски до частния комитет в Т. Пазарджик – 29 октомври 1872 година

90. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 30 октомври 1872 година

91. Писмо на Васил Левски до сливенци – 9 ноември 1872 година

92. Писмо на Васил Левски до сливенци

93. Писмо на Васил Левски до орханийци

94. Писмо на Васил Левски до Димитър Трайкович

95. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца - 12 декември 1872 година

96. Писмо на Васил Левски до орханийци - 12 декември 1872 година

97. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници