четвъртък, юли 30, 2009

На Страхилово

Имам един много ранен спомен. Нощ. Каруца. В каруцата – мъже, жени и аз. Пътуваме през полето за Страхилово. На сбор. В тъмното обаче объркваме пътя. Мъжете и жените спорят за нещо. Отляво блести вода.

Трябва да съм бил много малък, защото – освен тези откъслеци – не си спомням нищо повече. Но помня, че се объркахме.

Затова сега, когато решавам да направя един поход до Страхилово, не пренебрегвам предварителната подготовка. Първо уточнявам маршрута.


След това преглеждам сателитните снимки на полето, през което трябва да мина, и правя скица на пътя.


Това със сателитните снимки и скицата е съвсем сериозно. В непознато поле можеш да се заблудиш също толкова лесно, колкото и в непозната гора. Докъдето поглед стига – ниви, ниви, тук-там горичка и пак ниви.


Рано сутринта сме готови. Аз, раницата и дон Педро Бързия (старото ми колело).


Когато излизам от село, слънцето вече изгрява.


Пътят.


Още на първото „кръстовище” спирам и вадя скицата.


Ето мястото, където се намирам, погледнато отгоре, и потвърждение на това, че лесно можеш да хванеш грешния път. От всичките посочени възможности вярна е само една (с бялата стрелка).


Дълго карам през полето към Босилковци и минавам край един водоем. Дали не е това водата, която блестеше в нощните ми спомени от моето ранно детство? Може би.


От Босилковци до Пейчиново съм вече на междуселско шосе. Само че трябва да изкачвам един доста дълъг и стръмен наклон. Два пъти спирам да пия вода.


По пътя срещам какъв ли не животински свят. На няколко пъти прелитат грабливи птици, вдигнах три-четири заека, а малко преди Босилковци на десет метра пред мене изскочи една мършава лисица, размаха опашка за добър ден и пак заби в храстите. По-селата - задължителните щъркели.


От Пейчиново излизам на Е83. Цивилизация – лъскави автомобили, тирове и прочее. Скоро напускам община Бяла.


Малко след това се разделям и с Русенска област.


След пет минути завивам и се спускам към Страхилово.


На Страхилово – като на гости. Лелка Росица (сестра на майка ми) се погрижи добре за добре изгладнелия велосипедист.


Връщането беше по-прозаично. Жега. Зверове и хора са се изпокрили по къщи, гнезда и дупки. Асфалтът облива с огнен дъх. Водата в шишето става на чай. И при такива обстоятелства стигам до Павел. Да, така се казва селото – като мене, няма лъжа.


След Павел излизам на полски път. Тук е малко по-поносимо, не е като на асфалта. А се появяват и облачета, които от време на време закриват слънцето. Подухва ветрец. Пътят върви най-вече сред царевица.


Последна почивка под дебела орехова сянка.


А първото нещо, което направих, когато си дойдох в село… Ей, взехте ми думата от устата! Така е: изпих една студена бира!


======================

Забележка: Тъй като на село разполагам с ограничен емтелски интернет и пестя всеки мегабайт, спирам публикуването на коментари в блога си до 25 август, когато ще се върна в Ихтиман. За което се извинявам.


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.