сряда, септември 29, 2010

Кой ще преподава вероучение?

Веднъж на сто години и аз хвърлям поглед на някой форум.

И понеже сто години минаха, хвърлих поглед и видях в един форум горния въпрос.

Зная отговора и затова направих нещо, което правя веднъж на хиляда години – написах във форума няколко думи.

Ще ги повтаря и тук малко разширени.

Вероучение в училищата, с много редки изключения, ще преподават сегашните учители, на които не им достига норматив (брой задължителни годишни часове) по предмета.

О, не, казва ни се, това ще бъдат богослови, като съответни специалисти!

Сигурно, ама друг път.

Колкото историята в моето училище се преподава от специалист по история, музиката от специалист по музика, химията от специалист по химия, а изобразителното изкуство от художник.

И това не е, защото няма съответни специалисти, а защото при недостиг на норматив даден назначен вече преподавател поема часове от друга специалност.

Освен български език и литература, без да съм специалист, аз например съм водил часове по руски език, изобразително изкуство (и то в начален курс, без документ за начален преподавател), а от няколко години преподавам информатика.

Повечето от средните училища в България са малки и подобни схеми са за тях постоянни.

А когато влезе в сила новият образователен закон и осми клас премине към горен курс, при което ще отпаднат доста часове, много от по-големите училища ще се изправят също пред необходимостта да комбинират.

И какво тогава ще предпочете един директор?

Да си запази учителя примерно по география, с когото е работил дълги години, допълвайки му недостига на часове с богословие, или да уволни този учител, назначавайки учител по богословие, на когото ще допълва годишния норматив с часове по география?

Мисля, че отговорът е ясен.

А в моето училище, понеже никой, сигурен съм, няма да иска да предава вероучение, ще ми го натресат на мене.

И митрополит Николай Пловдивски ще идва да ме инспектира.

От това по-голям цирк, здраве му кажи!


вторник, септември 28, 2010

Моята Библия

На бюрото ми в училище лежи Библията.

Сериозно!

Питали са ме: „Не си вярващ, защо?“

По три причини.

Първо, заслужава си дори и само заради книга Еклесиаст.

Второ, понякога прочитам нещо оттам на учениците.

Има какво да се научи (извън религиозната пропаганда, разбира се!).

Трето, ровейки от време на време из текстовете й, получавам словесно оръжие срещу религиозните фанатици.

Които разчитат на това, че човекът срещу тях няма понятие от написаното там.

И го замерят с цитати, цитати, цитати…

Ама подбрани по тяхна угода.

Майстори са да подминават и премълчават това, което не им се връзва с агитацията.

Я какво казва например Христос според евангелист Матей (гл. 6, ст. 6) :


„А ти, когато се молиш, влез във вътрешната си стаичка и като си затвориш вратата, помоли се на своя Отец…“


Тук религиозните хитряги веднага започват да увъртат, че „вътрешна стаичка“ означава душата на човека и разни там тинтири-минтири.

Само че предишният стих 5 прави тезата им на пух и прах:


„И когато се молите, не бъдете като лицемерите; защото те обичат да се молят, стоящи по синагогите…“


Какво излиза – не по храмовете трябва да се молят вярващите според Христос, а в дома си, насаме със своя небесен Повелител, без посредник.

Як плесник за тези, които търсят начин да ни замъкнат на църква, за да палим свещи и да целуваме чудодейни икони, бъркайки се в джоба за угода на тлъсти клерикали.

Затова е полезно да се чете Библията!


понеделник, септември 27, 2010

Най-малките в училището

Отидох при тях.

Да направя някоя и друга снимка.

Защото са големи симпатяги.






А едно момиченце ми вика:

- Може ли да снимам и аз?

- А можеш ли? – питам.

- Мога.

Подавам му апарата с известно съмнение: малките деца често казват, че могат неща, които всъщност не могат.

Оказа се, че в този случай не е така.



неделя, септември 26, 2010

Къде сте, мазни килимявки!

Приютът на отец Иван в Нови хан трябвало да бъде съборен.

Като незаконен.

Засега въпросът е отложен (до Нова година), но изобщо не е решен.

И 130 деца рано или късно могат да останат на улицата.

Защото на „съответните институции“ и на техните шефове явно изобщо не им пука за децата.

Последен пример – Надя Шабани и докладите на Българския хелзинкски комитет за детските домове.

А на мазните килимявки [1] пука ли им?

Все пак става въпрос за приют към манастирска обител.

Пък и Христос нали е казал: „Децата да дойдат при мене“.

Не, и на мазните килимявки не им пука!

Така че не очаквайте литийни шествия.

Нито пламенни речи от митрополит Николай.

Нито литургии от дядо Ма(р)ксим.

С това те се захващат само тогава, когато някой трябва да им върши работата.

Както беше случаят с искането да прехвърлят на българското светско училище задължението си за духовно възпитание на миряните.

Но когато те трябва сами да си мръднат пръста, не ги търсете.

За тях, сигурен съм, е по-добре отец Иван да го няма.

Защото показва какви трябва да бъдат истинските духовни пастири, каквито те не са и никога няма да бъдат.


----------------------------------------------


1. Не визирам всички свещеници, разбира се, някои от които – като отец Иван – са достойни за уважение, защото са истински последователи на Христовото учение, а само онези тлъсти, потънали в мързел, лицемерие и разкош клирици, чиято връзка с църквата, вярата и Бога е стъпила единствено на личния им интерес.


Работа

Навън вали.

Мързеливо време.

И по този случай – един малък разказ.


Работа

от Кшищоф Ковалски


На брега на морето седеше брадат замислен мъж с кожени дрехи. Той се вглеждаше в линията на хоризонта, където се мяркаха очертанията на някакъв остров, а може да беше и на друга земя. Зад брадатия, на един хвърлей с камък, се намираха измазани с кал къщички – там цареше движение, суетня, мъжете режеха дърва, жените правеха глинени съдове, децата спускаха в кладенеца вързан за въженце мех. Една от жените все поглеждаше косо към фигурата на брега, най-сетне поклати глава, остави работата си, стана от столчето и тръгна натам. Жената застана до мъжа, опря ръце на кръста си и каза:

- Старче, съвест нямаш, седиш си така по цели дни, срам ме е заради тебе, нищо не правиш.

- А какво да правя?

- Вземи брадвата, иди в гората, отсечи едно дърво и издълбай от ствола му лодка.

- Защо?

- За да вземеш мрежата, да влезеш с лодката в морето и да наловиш много риба.

- Защо?

- За да я сложиш в коша, да я занесеш на пазара, да я продадеш и да спечелиш от това пари.

- Защо?

- Как защо, за да станеш богат, да си седиш по цели дни на брега на морето, а мислите ти да се реят в небесата.

- Жено, че аз сега какво правя?


В. “Жечпосполита”, бр. 76, 30.ІІІ.2002 г.

От полски: Павел Б. Николов


сряда, септември 22, 2010

В Гомотарци всичко е нормално (!?)

Така разправя по телевизията Дешка Николова, директор на дома за деца с увреждания.

Лекуващият лекар припява същата мелодия.

И излиза, че някой лъже.

Или горните двама, или Българския хелзинкски комитет (БХК).

А вместо да запретне ръкави и да търси истината, Надя Шабани, председател на Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД), се прави на ударена с мокър парцал и иска доказателства.

На което БХК отговори с отворено писмо, започващо така:


Уважаема госпожо Шабани,

Във връзка с цитирани в медиите Ваши изказвания, в които настоявате БХК да даде “конкретни доказателства за завишената смъртност в тези институции”, както и “конкретния списък с конкретните домове, където деца умират от глад”, искаме да Ви призовем да прочетете докладите ни, които са публични и се намират на forsakenchildren.bghelsinki.org.

Докладите са общо 263 стр., с 1730 бел. под линия. Конкретните доказателства са там“.


Точно и ясно, обяснено като на олигофрен (респективно – канцеларски плъх).

Следва още нещо интересно:


„Искаме също така да Ви напомним, че още на 28 юли тази година ДАЗД е получила от БХК пълните доклади за едни от най-тежките домове в страната - Крушари, Кула, Медвен, Петрово – Стара Загора, Сладък кладенец, Гомотарци, Рудник и Кермен. За тези два месеца не ни е известна последваща реакция от Ваша страна, въпреки че сте получили доклади с конкретни доказателства, за конкретни смърти, или конкретно гладуване, на конкретни деца“.


А на края четем:


„Вярваме, че поверената Ви агенция е призванa да изпълнява активна функция по закрила на детето, a не по закрила на отговорните за случващото се в институциите. В този смисъл чакаме да предприемете конкретни действия за защита на конкретните деца, жертва на конкретни престъпления – надлежно описани от нас за Ваше и на прокуратурата улеснение“.


От БХК може и да вярват, но аз много не вярвам.

Впрочем вярвам: че по всяка вероятност всичко пак ще бъде заметено под килима и виновни няма да се намерят.


P.S. Чудя се как все още някой пламенен патриот не е изплакал, че лоши хора чернят светлото име на България! (Вени Марковски ми написа, че във Фейсбука имало доста плачльовци по този повод, но аз фейсгрупите не ги възприемам много сериозно, та да уточня - имам предвид някой от тлъстите патриотични сомове).

P.S.P.S. Още по темата:


Светла Енчева - Концлагерът като грижа и услуга

Нервната акула - За детската смърт бясно през сълзи


вторник, септември 21, 2010

Безкрайност

Като чуя за безкрайност, си спомням чичо Васил.

Той разказваше как се броят сръбските войници.

Започват като всички останали по света: „Први, други, трећи…“

Ама като стигнат до последния, той вика: „Српска војска краj нема!“

Сещам се и за Айнщайн.

Който казал, че представа за безкрайност му дава човешката глупост.

А вчера нещо друго ми се върза с безкрайността.

Ръководителят на Северна Корея Ким Чен Ир, син на бившия ръководител Ким Ир Сен, щял да сдаде властта на сина си Ким Чен Ун.

След Ким Чен Ун сигурно ще дойде на власт синът му Ким Май Мун.

Безкрайна върволица от Кимовци. [1]

И по този случай - една песен за безкрайността.


Johnny Dorelli – „L'immensita“ - Sanremo 1967


Превод:


Сигурен съм, че

благодарение на всяка капка,

благодарение на всяка капка, която пада,

ще се роди ново цвете

и над цветето ще лети пеперуда.


Сигурен съм, че

в тази необятна безкрайност

някой мисли малко за мене

и няма да ме забрави.


Да, аз зная,

че няма да бъда цял живот сам,

и някой ден ще разбера

какво е да си малка мисъл

в още по-необятната безкрайност

на небето.


Да, аз зная,

че няма да бъда цял живот сам,

и един ден ще намеря

малко любов и за мене,

за мене, който съм нищо

в безкрайността.


------------------------------


1. Стойчо Димитров казва, че името Ким било много популярно в Северна Корея. Ами как няма да е популярно, като великият кормчия се казва Ким. :)


понеделник, септември 20, 2010

Избори

След една година ли?

Зависи...

Случват се и частични избори; като при нас, в едно село.

И се задейства общинската избирателна комисия.

Още отпреди доста време, но вчера беше особен ден.

Теглихме жребий за номерирането на кандидатите.

-----------------------

Предварителни разяснения от председателката на комисията.


Комисията обсъжда правилата за теглене на жребия (на преден план – моя милост, представител на ДСБ).


Тръпка преди тегленето.


Теглене на жребия.


-----------------------

Засега – толкова; по-нататък ще има още.


неделя, септември 19, 2010

Червени вещици

Няма вече вещици, няма и Валпургиеви нощи, но няма в оня, средновековния смисъл.

Иначе – съвременни вещици и бостански плашила дал Господ.

Сборища на подобни изкопаеми – също.

След Бузлуджа и Жабокрек едни такива се събрали в Родопите.

Където посрещнали баш вещера си със зловещия химн „Ние сме на всеки километър“.

А от гората излезли партизани.

Не истински, разбира се.

Какви партизани днес, като няма мандри за плячкосване.

Така ще си умрат от глад в шумата.


Повече информация – тук.


Неделно, вместо църковна проповед

Моят любимец дедо Николай Пловдивски пак е получил вдъхновение свише.

Или пак го е ударила сачмата, все едно е.

Сега призовава към шествие за задължително изучаване на вероучение в училище.

И ето какво казва: „Какво биха научили децата, ако в училищата имаше предмет "Вероучение"? Например, че е редно да се почитат родителите.“

Да, редно е.

Така пише в Стария завет.

Само че лукавите клерикали ще скрият от децата, че Старият завет е… еврейски.

И че е почитан също така и от мюсюлманите.

Ще носят те от десет кладенеца кисела вода, за да набият в главите на малките, че максимата „почитай майка си и баща си“ е монополно християнска (а не и юдейска, и мюсюлманска), само и само да ги вкарат в църквата, за да палят свещи и да хранят тлъстите владици. [1]

Разбира се, задължително ще прескочат следния евангелски епизод:


"3. И като се привърши виното, казва Иисусу майка Му: вино нямат. 4. Иисус й казва: какво имаш ти с Мене, жено?“ [2]


Браво, добър пример за подражание е този Йешуа ха Ноцри [3], който казва на майка си, че няма нищо общо с него. [4]

Що се отнася до баща му, там вече можем да се съгласим.

Няма как да не го е почитал, защото… самият той си е баща.

Не скачайте така като опарени, вие, с килимявките: майка му Мариам е заченала от Светия дух (според Евангелието), а Светият дух (според църквата) е едно и също със Сина (същият този Йешуа).

Така че евангелист Матей напразно се е потил с родословното дърво, за да докаже, че по бащина линия Йешуа е Давидов потомък.

По-нататък се оказва, че рогоносецът Йосиф изобщо не му е баща.

Поучителни евангелски истории.


----------------------------------------


1. Всъщност “почитай майка си и баща си“ е общочовешка ценност и монополизирането й от когото и да е вече говори за нечисти намерения.

2. Евангелие от Йоан, по православния превод.

3. Йешуа ха Ноцри („ха Ноцри“ - от Назарет) – това е било истинското име и прозвище на главния евангелски герой.

3. За да избегнат този явен конфуз, в така наречения „Съвременен превод 2004“ преводачите са си изсмукали от пръстите тази реплика така: „Мила жено, защо ми казваш това?“. Което изобщо не отговаря на оригинала: „TI EMOI KAI SOI, GUNAI“.


събота, септември 18, 2010

Успешно общуване

“За резултатата от общуването съдим по поведението на участниците – същите разбират или не разбират говорещите. Намерението, с което говорещият казва нещо на някого, се нарича комуникативно намерение („комуникативен“ идва от „комуникация“ – латинската дума за общуване). Резултатът от осъществяване на намерението наричаме въздействен резултат.

Когато изясняваме кои са участниците в общуването, къде общуват, защо общуват, за какво говорят, ние описваме ситуацията на общуване. Текстът, който е уместен за ситуацията на общуване, а общуването чрез него успешно“.


Това е откъс от учебник по български език за пети клас (урок „Речева ситуация и текст“, т. „Успешно общуване“).

Само от него можем спокойно да разберем защо общуването на българските ученици с българското училище е НЕуспешно.

Защо училищата култивират главно две категории ученици – неграмотници и зубрачи.

Мислещи хора ли?

Забравете!

Достатъчно е един малчуган да учи една година по гореспоменатия учебник (ох, да беше само той!), за да му закърнеят всякакви мисловни способности.

И не ми говорете, дървени теоретици, които гледате училището през далекоглед, за това как учителят имал възможност да интерпретира материала, да го представи така, че децата да имат полза от него.

Дрън-дрън!

Както и да въртиш, както и да сучеш горното, дори и да стане малко по-разбираемо за петокласника (дали?), от информацията, съдържаща се в него, няма до има никаква полза.

Защото по зародиш тази информация е безполезна.

И в такъв случай пред малкия човек има два пътя.

Или да назубри текста, или – ако е по-умен – да отиде да рита топка.


четвъртък, септември 16, 2010

Библии и свещи

Няма начин, като се рови човек из новините, да не попадне на някоя титанична глупост.

„Възмутително е субекти, различни от традиционното у нас вероизповедание, да раздават библии…“ – рекъл русенецът Мирослав Славчев от „Атака“. [1]

Така значи: Божо Димитров може да раздава библии, фондация „Приятели на България“ – не може!

Сигурно библиите на Божо са направо от Божиите (да не се бъркат с Божовите!) владения спуснати.

Ако е така, да се наредя и аз на опашката.

Защото моята библия е от вида, в чийто превод участвал и дядо Славейков, но дядо Максим и котилото му не я признават за богоблагословена, защото не пълни синодалната каса.

Също като със свещите.

Купувайте свещи само от синодалната свещоливница!

В тях, оказва се обаче, восъкът е толкова, колкото месото в салам без щемпел „Стара планина“.

Ама и те пълнят касата.


1. По информация на вестник „Дневник“.


сряда, септември 15, 2010

В Грузия

На 15 септември много грузински първокласници са получили като подарък преносими детски компютри.


В Грузия тече широка национална кампания за компютризация на училищата. [1]

А у нас на първокласниците в повечето случаи – по една тетрадка и моливче.

Някъде даже и това няма.


P.S. В хубава страна отива посланик на Европейския съюз Филип Димитров.

P.P.S. А Божо Димитров подарил на първокласниците в Созопол библии. Ега ти и задръстеняка!

=====================

1. По информация на Олег Панфилов.


вторник, септември 14, 2010

Кибервъзпитание

Дали е съвпадение, дали защото новата учебна година почука на вратата, но в медиите се завъртя въпросът за кибертормоза, жертва на който стават не малко деца.

В същото време остава отворено питането кога ще обърнем внимание на кибервъзпитанието на децата.

Защото детето си е дете.

Телефончето, Фейсбукът, Скайпът са за него преди всичко играчки.

И трябва някой да обясни на това дете, че тези „играчки“ не са безобидни като куклата Барби или като пластмасовия трансформер.

И да го научи на няколко прости, но много необходими неща.

Кой обаче да го направи?

На някои родители може да се разчита, но далеч не на всички.

Дори само поради факта, че за мнозина от тях Фейсбукът, да речем, е тъмна Индия.

При което отново опираме до училището.

Предполага се, че там работят хора, които трябва да са навътре в тази материя.

И които могат да убедят малките, че – например – при двеста „приятели“ във Фейсбука, 90% от които изобщо не познаваш и не си сигурен дали се представят с истинските си имена и физиономии, все ще се намери някой, който да ти скрои някакъв мръсен номер.

И така нататък…

Но ще се заеме ли училището с тази отговорна задача?

Като цяло – едва ли.

Само си чешем езиците, че трябва да готвим децата за живота.

А продължаваме всяка година да тъпчем главите им с куп ненужни глупости (по-дебели учебници, по-тлъсти суми за издателите!), изпускайки безвъзвратно много по-важни неща.

Едно от които е и кибервъзпитанието.

За него обаче министерските канцеларски плъхове едва ли си имат представа.


понеделник, септември 13, 2010

Ще се пиша будист

Едно писмо в електронната поща* ме подсети за нещо, което бях забравил отдавна.

Преди време, когато имаше преброяване и преброителят дойде да ме анкетира, на въпроса какъв съм по вероизповедание, му отвърнах: „Никакъв, атеист съм“.

„Ама не може атеист – каза той, - тук няма такова нещо“.

Аз, Тома Неверни, опънах веднага шия, надникнах в анкетния лист и видях, че казва истината.

Изредени бяха разни вероизповедания, а за атеистите – ядец.

Човекът предложи да ме пише християнин, на което възразих, че в църква не съм стъпвал от пет години, а и когато отида в някоя, отивам, за да зяпам икони и стенописи, свещи не паля, от тамяна ми се повдига, смятам Библията за фолклорно произведение, а патриарх Максим за болшевишка подлога, така че съм толкова християнин, колкото папата мюсюлманин.

Ето защо настоявах на своето, а той въртеше все същата плоча: „Тук няма такова нещо“.

След кратка препирня обаче всичко това ми омръзна, отстъпих, бях записан като християнин и така християните на хартия в България станаха с един повече.

Почти същото положение като онова, разказано от Алеко Константинов.

Когато го писали на американската митница за турчин.

Комична работа в общо линии, ама донякъде и ядосваща.

Затова на идващото преброяване зная какво да правя.

Ако няма възможност да ме отбележат като атеист, ще се пиша будист.

Някой ще каже, че отговарям пред закона за достоверността на данните, които давам.

Така е, ама то и християнин за мене е също толкова достоверно, колкото и будист.

Затова – спокойно!

А защо будист, по две причини.

Първо, звучи почти като атеист.

Второ, будизмът е много ларж религия: всеки може да стане буда.

Я се опитайте в християнството да станете Господ.

Не може, не дават: запазена територия.

Затова – само будист!


--------------------------------------


*Авторът на писмото ме кани да се включа във Фейсбек-група, която да настоява в анкетните преброителни листи да има опция „Атеист“. Отклоних предложението, защото мое правило е да не участвам във виртуални групи, но ако някой прояви интерес, ето адреса:


http://www.facebook.com/group.php?gid=326030322413&v=photos&ref=search


неделя, септември 12, 2010

Палатки и протести

Синдикатите щели да опъват протестни палатки пред Народното събрание.

Като имам предвид проклетото време, което бележи началото на студена и дъждовна есен, много ми е интересно кой ще стои в палатките.

Защото не си правете илюзия, че там ще тракат зъби синдикалните лидери.

Тези, бас ловя, ще се мяркат само от време на време, колкото да ги забършат камерите и да дадат набързо някое бомбастично интервю.

Чува се и за масов протест, пак пред Парламента.

Е, това вече ще го направят.

Като пуснат безплатните автобуси от всички краища на страната (стар номер!) да им докарат протестиращи, няма как да не стане; иначе, без автобусите – я събрали двеста човека, я не.

Ще се съберат, ще повикат и накрая всичко ще приключи по максимата: „Всяко чудо за три дена, а синдикалното – за един“.

И ще се възцари отново бялото безмълвие на дълбоката синдикална зима.

Която по принцип продължава почти цяла година.


Офика

Видях я съвсем случайно.


Странно, че досега съм я подминавал.

Може би защото, карайки велосипеда, гледам пред себе си, а не зяпам по дърветата.

С редки изключения, иначе и сега щях да я пропусна.

А опадат ли плодовете й, офиката не е чак толкова интересна.


петък, септември 10, 2010

Не падайте духом, поручик Куприн!

Валерия Новодворская


Когато телепатриотите се събират в кръг по всички канали и започват хорово да вият, нежно взирайки се в държавата и възхвалявайки нейните подвизи в афганско-чеченско-грузинската кампания, неволно се радваш на това, че в тяхната глутница няма не само големи, но и средни писатели. Не се поддава руската литература да бъде превърната в сервитьор с кърпа: „Какво ще обичате?“ И как да не си спомниш тук най-социалния и най-политизирания наш класик Александър Иванович Куприн, който се е родил преди 140 години, на 7 септември 1870 година. Никой от неговите събратя по перо няма като неговото антимилитаристично и антишовинистично послание. Меката и ярка светлина на неговия сочен и умен реализъм ни показва всички ъгълчета, всички килери, всички скелети в шкафовете на Руската империя като живи картини. Рибари-лестригони от Балаклава, войничета, ту измъчени, ту юначни, юнкери, кадети, чиновници, бедни пехотни офицери от затънтени гарнизони, революционери, проститутки, полицейски служители, студенти, аристократи, японски шпиони, едри търговци – всички се тълпят по неговите страници със своята истина и своята лъжа.

Куприн бил майстор по изкарване на съпротивляващи се скелети от заключените руски шкафове. Половината от неговите разкази са художествени журналистически разследвания, водещи до големи скандали. Той бил поет на любовната тайна („Суламит“, „Гранатовата гривна“, „Звездата на Соломон“), но бил и гражданин - и съвсем не по задължение, а по призвание. Той карал Русия да замира от ужас пред разкритите от него обществени язви. Зад блестящите еполети, зад звуците на медните тръби той показвал със страст и гняв тъпотата, грубата дресировка и невероятната жестокост на армейския живот в „Дуел“, „На армейския прапоршчик“, „Дознание“, „Нощна смяна“ и „Сватба“.

Единствен той от всичките наши класици в епохата на погромите, процентната норма * и границата на уседналост ** е възпял с благоговение еврейския народ в „Еврейката“ и „Сватба“. Направил е на пух и прах осакатяващата децата система в кадетските корпуси.

Той (отново единствен от своите събратя по перо) посочил зверството и корупцията на тогавашната полиция - нашия днешен ориентир, и осмял жандармите (тогавашните спецслужби). През 1905 година той порицал безпрекословно в свой очерк адмирал Чухнин за жестоко смазаното въстание на „Очаков“, което му струвало 10-дневен домашен арест и изгонване от Крим.

В „Гамбринус“ Куприн подлага на пълно унищожение погромаджиите и издевателства над царския химн, завиждайки и на текста, и на контекста на английския („Никога, никога англичанинът няма да бъде роб!“), и нарича Русия страна, „обременена от вечно робство“.

Разбира се, Куприн не се разбрал с болшевиките и бил принуден да избяга във Франция. Нямало я вече Русия и в емиграция той възпял и нейната армия („Юнкери“), и даже нейната монархия. В „Нос Хурон“ той се застъпва за селяните, подложени на унищожение, за резачите на трупи, „изкарващи“ по три рубли на ден: „Тях отдавна са ги отправили на оня свят. И как не! Дребни боржуа! Кулаци!“ И този метежен текст се прокрадна дори в зелените събрани съчинения, които получихме през 1957 година.

Но най-съществени са плесниците, който той зашлевил на руския милитаризъм и ура-патриотизъм. Руско-японската война била опасна и долнопробна глупост – и в разказа „Щабскапитан Рибников“ Куприн е на страната на японския шпионин. В „Бълнуване“ той се нахвърля срещу участниците в наказателния отряд, който унищожава поляците в името на целостта на държавата. В „Дребна шарка“ Куприн удря по зъбите ура-патриотите, прославящи „руската твърдост“ и „руското търпение“, купени с „ужасите на робството“ и „по кървав път“, и вместо юначество чува в руската песен „болезнен стон и пиянско хълцане“.

Нека творчеството на Куприн да бъде наш противогаз срещу задушаващия имперски и милитаристичен смог, който обгърна преди десет години страната ни.


* Законодателно ограничение за приемане на евреи във висшите и средните учебни заведения, действащо в Русия от 1887 г. до 1917 г.


** На руски: „черта оседлости“ – граница на територията, зад пределите на която от 1791 г. до 1917 г. се забранява постоянно жителство на евреи (с изключение на търговци от първа гилдия, занаятчии и др.).


Превод от руски: Павел Николов


четвъртък, септември 09, 2010

Александър Мен * – „Вечните въпроси“ **

Изцепката на владиката Николай в деня на Съединението и вчерашната дата ме сетиха за един духовник.

Истински духовник.

Защото Николай е всичко друго, но не и духовник.

Ето така говорят истинските духовници.



Вечните въпроси. Колко често забравяме за тях. Колко отдавна тези въпроси са отишли някъде далече, на заден план. Бързане, надпревара, шум, потискаща живота суета, а вечните въпроси все едно остават. И ето че когато ни стане особено трудно, когато чувстваме, че се задъхваме, в този момент си струва да се замислим над това, че в продължение на хиляди години хората от всякакви култури и цивилизации са поставяли пред себе си вечните въпроси. Няма нищо случайно във Вселената. И това че си задаваме въпроси за смисъла на живота, за целта на живота, за неговото предназначение, свидетелства за удивителната тайна, която е присъща само на човека. За удивителния дар - дарът на духовността. Ние сме част от природата. Ние я дишаме, ние се храним с нея, ние сме потопени в нея изцяло, потопени изцяло! За миг откъснатият от природата човекът загива.

Но има у нас една велика тайна, която я няма в мирозданието, която я няма в природата. И ние я означаваме с думата „дух“, „духовност“. Това свойство на човека, го подбужда да търси не само благата на живота, но също така и да се замисля за предназначението на живота, да търси смисловата дълбочина в него. Това свойство може да бъде насочено и към добро, и към зло. Човекът е свободен да избира по какъв пат ще тръгне. Спомням си, още в годините на застоя Евтушенко написа: „Проклятието на века е в бързането…“ Това са прости, достатъчно мъдри, универсални думи. Ние живеем в периферията на същността си. Ние живеем с нещо преходно, повърхностно, дребно. Ние живеем живот, който не е достоен за нас. Някога Сократ насочил вниманието на хората към думите, издълбани върху фронтона на старинен храм: „Опознай себе си“. И ето че сега, пред прага на ХХІ век, когато преживяхме чудовищни кървави войни, сблъсъци, бури, разтърсващи земята, когато стоим почти на ръба на световна катастрофа, не е ли време да се замислим над това? Не е ли време отново тези вечни думи, посочени от Сократ, да бъдат поставени на преден план?

Кой си ти човече? За какво съществуваш на Земята? Над това трябва да се замислим. Да направим един прост опит: нека всеки от нас поне един път в денонощието, поне за няколко минути да остане насаме с мислите си, със своя живот, с Вечността. Вечността се отразява в нас. Както слънцето се отразява в капчиците на мъглата, образувайки дъга, така и Вечността е изобразена във всяка човешка душа. И именно това е нашата дълбочина, това е, което може да открие на човека не само смисъла на неговия живот, но и да му помогне да намери своя дълг, да му помогне да намери главното – своето щастие! Някога хората много пъти си задавали въпроса какво е щастието. Но нито притежаването на материални блага, нито комфорта, нито спокойният живот може да удовлетвори човека. Спомнете си Фауст. Той получил всичко от демона, който обещал да го насити с всичките житейски радости, но Фауст не бил в състояние да каже съдбоносните думи: „О, миг - поспри!“ Защо? Защото човекът, притежавайки духовност, никога в крайна сметка няма да може да се задоволи само с временното, само с преходното, само с ефимерното.

Ние всички знаем добре, че човешкото тяло е здраво, когато се намира в нормална, естествена хармония с природата: когато дробовете дишат чист въздух, когато имаме нормална храна, когато сме се наспали. Това е нашата връзка със света, с природата, с това, което ни заобикаля. Ако това го няма, настъпва глад. Но защо не се замисляме над това как гладува нашата душа?! С какво я храним? А тя се нуждае от храна не по-малко от тялото. И за човека днес да намери тази истинска висша храна, този вечен Хляб, който ще храни нашето сърце, е изключително важна задача.

Тези хора, които си мислят, че отначало могат да се решат материалните проблеми, а след това духовния, разсичат фактически човека на две части. У нас всичко е взаимосвързано. Човекът, у когото има вътрешна хармония, и работи по друг начин, и се отнася към околните по друг начин. Това се отразява върху цялото му съществуване.

Така че не трябва да изолираме нищо в нашия живот. Като се докоснем до вечните въпроси, като подходим към тях без повърхностно презрение, без да се извръщаме, без да смятаме, че това е занимание за празни умове, за „философи“ - както иронично казват някои хора, - ние трябва да признаем, че това е хлябът, това е храната за душата, която не ни достига. Духовността е тази сфера, в която се ражда вярата, любовта, постигането на красотата. Най-древните духовни традиции, върху които с хилядолетия стои и израства човешката култура, още отдавна ни предлагат много пътища. За нас, християните, това е евангелският път. Той е универсален път, който включва в себе си, както белият цвят включва дъгата, много цветове.

Струва ми се, че в наше време, когато хората се оказаха буквално на края на пропастта започнаха да разбират, че пътят върви не натам, те се обърнаха и видяха, че човечеството пази съкровища, които сме пренебрегнали. Кой от нас не иска да бъде щастлив? Всеки човек иска. Но древният мъдрец е казал, че главно щастието все пак не зависи от това, което е извън нас, а от това, което е вътре в нас. Но ето, дълго време ние сме се опитвали да изменим и подобрим това, което е извън нас. И, честно казано, не сме преуспели много в това. И затова сега ми се струва, че е време да се обърнем към сърцевината на човека, към това, което ни издига над света на природата, към това, което може да ни възвиси, към това, което е самият стожер на истинската човешка култура, на истинската човешка духовност, издигаща се над света на природата във Вечността.


* Александър Мен (22 януари 1935 г. - 9 септември 1990 г.) – руски православен свещеник, богослов, проповедник, автор на книги по богословие и история на християнството и други религии. (Книгата на отец Александър „Човешки син“ можете да прочетете тук). Изключително популярен сред народа, но недолюбван от ортодоксалите и властите заради свободомислието си. Убит с брадва, когато отива за сутрешна литургия към малката селска църква, в която е свещенослужител.

** Първа поява на православен свещеник по съветската телевизия (1989 г.).


сряда, септември 08, 2010

Октоподи

“В рифовете, сред океана, там, където водите му ту крият, ту излагат на показ своите съкровища, в скалните вдлъбнатини, които никой не посещава, в неведомите пещери, пълни с разнообразна растителност, ракообразни и раковини, под дълбоките портали на морето плувецът, когото би привлякла красотата на тези места и който би се осмелил да надникне там, е заплашен от неочаквана среща. Ако това се случи с вас, не любопитствайте, бягайте далече. Там влизаш възхитен, а излизаш потресен от ужас“ (Виктор Юго)


Дълги години октоподът бил смятан за ужасяващ морски звяр не без заслугите на Виктор Юго.

Описанието на октопода, което знаменитият французин прави в романа си „Морски труженици“ ("Les Travailleurs de la Mer", 1866 г.), четвърта част („Тайните на рифа“), глава втора (“Чудовището“), е толкова впечатляващо, че наистина може да накара непосветените да настръхнат от ужас.

Една когато Кусто и Ганян изобретяват дайвинга и пътешествията в „света на мълчанието“ (Кусто) стават по-достъпни, се изяснява, че Юго е развихрил неимоверно творческата си фантазия относно иначе плашливото и безобидно за човека главоного.


А всичко това го разказвам, защото много ми напомня един съвременен случай.

Сигурно се сетихте за какво става дума.

Страшен октопод извади преди време ЦЦ.

Мафиотски от най-висока класа.

А сега се оказа, че октоподът не само че не бил страшен, ами изобщо не бил октопод.

Рекетьор бил.


Май цялата работа накрая ще свърши като във филма „Кит“: „Риба, ама цаца“, „Цаца, ама риба“ , „Риба, ама…“ и т.н.


вторник, септември 07, 2010

"Барто"

Не си падам по изпълнения в стила на руската група „Барто“.

Но обстоятелствата опънаха тетивата и пуснаха стрелата на любопитството ми.

От „Барто“ се заинтересувах, защото от групата се заинтересува знаменитата „Петровка“ № 38*.

Като при Висоцки:


„…но вот взялась

"Петровка, 38".


(„…но ето че се зае

„Петровка, 38“.)


И цялата работа не е толкова до песента „Готов“.

Тази песен е изпълнявана и преди това.

Само че неформалите от групата си позволиха да я изпълнят на протестен митинг.

И веднага в ченгеджийницата беше привикана вокалистката Мария Любичева.

С обвинение в екстремизъм.

Сега експерти щели да правят анализ на песента, за да установят дали наистина е екстремистка (Боже, Господи!), и ако установят, че е такава, групата може да бъде поставена на подсъдимата скамейка.

Ха плачете за Русия, любители на миналото и на дружбата „от векове за векове“!

А аз ще ви пусна песента „Готов“ на „Барто“.



Ние се срещнахме случайно през есента.

Както сега, валеше дъжд.

Демонстрация, знамена – виждам всичко това,

а ти гледаш и не чакаш никого.


Любовта е като цигара, стисната в треперещите пръсти.

Любовта е като протест.

И ето че на сутринта греем пръстите си о картонените чашки с кафе.

Вечерта – арест.


Припев:


Аз съм готова! Ти готов ли си?

Да палим през нощта колите на ченгетата?

Това е като житейско правило, признак на добър вкус

за тези, които мислят, че законът е боклук.


И т.н…………………..


А ето каква казва за песента Мария Любичева: „Това е песен за любовта и когато я писах, исках да създам преди всичко нещо красиво за една трагична любов, нещо, напомнящо за „Бони и Клайд“ на Генсбур. Това, че героите на тази песен са опозиционно настроени млади хора, е само отражение на факта, че по-голямата част от нашата публика е такава. Никакъв призив няма в припева, това е зададен въпрос, това е диалог. Откога диалозите в едно художествено произведение у нас са призив към каквото и да е?“


* Улица "Петровка" № 38 - адресът на Главното управление на вътрешните работи в град Москва.


понеделник, септември 06, 2010

Пикаещият във фонтани продължава да упорства…

Пикаещият във фонтани продължава да упорства, че България няма да даде пукната пара за Пистата.

При условие че Пистата е само гола писта, може и да не даде.

Ама съоръженията около Пистата и водещи до Пистата Дядо Господ ли ще ги финансира?

Защото ако „около“ и „до" няма нищо, това е като гол тумбак.

На който се опитваш да окачиш чифте пищови.

---------------------------------------

Филмът „Кукловодите“ е жалко подобие на книгата.

Най-обикновен скучен екшън (пет тона гилзи), с ампутирана идея, която Хайнлайн развива и в „Звездни рейнджъри“: когато се срещнат два разума, ще направят всичко, за да се избият помежду си, но не и да се разберат.

---------------------------------------

Ако има събитие, което ме вълнува изключително много в момента, това е съдбата на затрупаните миньори в Чили.

Следя непрекъснато (доколкото мога) развитието на нещата.

Стискам им палци, на тях и на техните близки, и се надявам, че всичко ще свърши добре.

---------------------------------------

Пловдивският православен титан Николай, към когото никога не съм крил симпатиите си, връчва ордени за антигей политика.

Всичко друго втаса нашенската църква, само раздаването на ордени й беше недостатък, та сега да навакса пропуска.

Давай, дедо Николай, че Гоце ти води с голяма преднина!

От такива поборници за вярата направо да ти се доповръща.

----------------------------------------

„Есенна соната“

Тежък филм.

Разтърсващ.

С невероятните едри планове на Бергман.



-----------------------------------------

Волен Сидеров пак сготви Съединението и го сложи на партийната трапеза за безплатна консумация.

„Има опасност Кърджали да остане извън България…“ – заскърца навръх празника старата Сидерова плоча.

За да му се хванеш на приказките, трябва да те е грухала цял час градушка като тази, която изпотроши всичките керемиди в Бело поле.


неделя, септември 05, 2010

Под едно телевизионно интервю…

Под едно телевизионно интервю прочетох: „Доктор Х – детски педиатър“.

А глупакът Гугъл изобщо не можа да ми каже какви други педиатри има освен „детски“.

-----------------------------

На пазара ниска, закръглена и усмихната циганка вари и продава царевица.

Приближаваме с Румяна.

- Две – казвам.

Циганката бодва с дългата вилица две царевици и ги слага в найлоновото пликче.

- Има и солчица – сочи ни тя.

- Благодаря, за в къщи са ни.

- А – усмихва се по-широко циганката. – Тогава ще ви дам още една. От мене.

Бодва още една царевица и я слага в пликчето.

-----------------------------

Мераклии да съблекат Марайа Кери сигурно има много.

В Саудитска Арабия обаче вместо да я събличат, я обличат.

На обложки с нейни дискове (отляво - оригинала; отдясно - саудитския фотошоп).




-----------------------------

Скандалът с пистата за Формула 1 бил буря в чаша вода.

Само дето чашата е много дълбока, а бурята – много яка.

--------------------------------

Ако от ВМРО не се бяха размирисали, никой нямаше да разбере, че в София деноминацията „Свидетели на Йехова“ провежда сбирка.

Добра реклама за „йеховистите“.

---------------------------------

Нашенски мюсюлмански духовници водят свещена битка по нашенски за мюфтийството.

Мохамад се преобръща в гроба си.

---------------------------------

Министърът на икономиката виждал края на кризата.

Не уточнява дали магическият кристал казва и след колко петилетки.

----------------------------------

ГЕРБ щял да спечели поне половината кметски места.

Може би, но ако в Ихтиман герберите издигнат същия кандидат като преди, няма да ги огрее.

-----------------------------------

Южнокорейски министър се прости с поста си, защото назначил дъщеря си на работа.

У нас една депутатка също участва в назначаването на дъщеря си, ама работата се потули.

Което показва колко сме далече от Южна Корея и колко сме близо до Северна!

----------------------------------

От подмосковски храм задигнали свети мощи.

Дали в тази работа няма „българска следа“?

Нали на всеки новопостроен храм у нас бяха обещани свети мощи.

А те не падат от небето!

----------------------------------

Янев Янев: „Борисов не изпълни нито едно от обещанията си“.

Щото майстор Яне сигурно си изпълни всичките.

----------------------------------

Бойко мина по пътния участък от Баня за Карлово и сега там запълват дупките.

А кога ще мине по пътя от Ихтиман за Вакарел?

Че то там, близо до Вакарел, не дупки, а лунни кратери!


събота, септември 04, 2010

Нещастници и бунтари

Валерия Новодворская, „Новое время“


Юрий Трифонов, чиято 85-годишнина бихме могли да отбележим в края на август, умира през 1981 година, в глухо и мрачно време, когато никой не е предполагал, че тунелът не само може да има светлина в края си, но изобщо и край. Затова неговите герои са били обречени да блуждаят в тъмни и прашни тунели.

Дошъл при нас от „Берсеневская набережная“, дом 20*, син и племенник на разстреляни през 1937-1938 година «врагове на народа», които отначало унищожавали този народ, след като го победили и разбили окончателно в Гражданската война (като чичо му – командир), а след това го съдили пред Военната колегия на Върховния съд (като Валентин Трифонов, бащата на писателя). И двамата били революционери, и както се полага в Историята, революцията ги погълнала с мазетата и маузерите на НКВД, а всичко това отново в името на същия този стиснат за гърлото и обезличен народ.

12-годишният Юрий Трифонов (писателят е роден на 28 август 1925 година) изпитал изцяло участта на отхвърления от обществото човек. Неласкавата му съдба лежи пред нас в „Исчезновение“ („Изчезване“). Юрий Трифонов се опитвал през по-голямата част от живота си, осъждайки и ненавиждайки Сталин, да оправдае своя баща и неговото поколение, за да избегне ужасния и неотвратим финал на филма „Покаяние“ – поне символично да изхвърли на боклука наследството от революционните бащи. Но Юрий Трифонов не можел да лъже и под острите ръбове на неговия магически кристал съветската интелигенция изглежда толкова жалка и безполезна, колкото руската у Чехов.

Изобщо всичките герои на Трифонов, печален скептик, се делят на две представителни групи: нещастници и бунтари. Стъпканият и изтормозен съветски народ у Трифонов е зает изключително с оцеляването си и рублата за него е цял капитал, както за двете нещастнички Вера и Зойка от едноименния разказ. Но нима по-малко е унизена Лидия, образованата жена на научен работник, отритната и от мъж, и от син, така че заема от мизерстваща Вера 60 копейки за електричката? Надя и Володя от „Грибная осень“ („Есента на гъбите“) отдавна са забравили за театри и концерти. Работа, транспорт, телевизор и две деца плюс една тъща, а всичко това – в едностайно жилище. Битът превръща интелигента в нищожество, а жилищният въпрос убива в човека живата душа. И ето че интелигентът Витя от страшната повест „Обмен“ („Замяна“) заради една стая повече, която иначе ще вземе „лакомата“ държава, грижейки се за дъщеря си Наташка, мародерства помалко върху близката смърт на любимата си майка. А жена му Лена даже и срам не изпитва вече. За Олга Робертовна, лежала в затвора 10 година заради латишкия си произход, лекциите за мъжа й революционер завършват със закономерна мизерия (впрочем, както и целия живот): с 50 рубли хонорар, с шалче и бурканчета грис - подарък за внучката, и с опашка за мляко в московски гастроном („Был летний полдень“ – „Беше летен обед“).

Домоуправителят е за „унижените и оскърбените“ страшна и непреодолима сила и, както в разказа „Голубиная гибель“ („Гибелта на гълъба“), може да застави всеки наемател да умъртви любимия си гълъб. А нещастниците от повестта „Дом на набережной“, гонени от злия вятър на времето, един след друг търпят пълно фиаско. Унищожителят на „контрите в науката“ Ганчук, сам попаднал под колелото на идеологическия брониран влак и превърнал се от борец и бунтар в нещастник; интересчията Глебов, който го предава заради дисертацията си; нежната Соня, обезумяла като Офелия, но неотхвърлила подлеца; пропилият се Шулепа, доведен син на знатен чекист.

Бунтарите в „Нетерпение“ („Нетърпение“), народоволците, кумирите на нашата младост, са прекрасни, защото ги чака ешафодът. Не е важно за какво, не е важно къде и с кого. Главното е да не станеш нищожество. Освен примката, руската интелигенция не е намерила друго приложение на своя земя.

Добре, че Юрий Трифонов не е доживял до наши дни и не може да разбере, че в края на прашния тунел има само прашна, преграждаща пътя стена. Пазарната икономика се оказа съдбоносна за интелигентите: голяма част от тях отиде в Кремъл, продадена на търг за прилична цена, изпреварвайки по нищожество героите и на Чехов, и на Трифонов.


* В оригинала: „Дом на набережной“ – жилищен комплекс на брега на Москва река, в който някога е живял болшевишкият елит.


Превод от руски: Павел Николов


Едно време, когато някъде по София…

Едно време, когато някъде по София започнеха да копаят улиците, на ухо се говореше, че търсят дипломата на Тодор Живков.

Сега, ако някъде копаят, да знаете - търсят дипломата за инженер на Ахмед Доган.

-------------------------

Айде, и пистата за Формула 1 не била компютър, а компот…

-------------------------

Митрополит Галактион отиде да моли Господ за футболна победа в Англия директно от стадиона.

И понеже нашият футбол е като църквата ни, резултатът е на лице.

-------------------------


Малките населени места щели да останат без автобусен транспорт.

Грижа за доброто здраве на хората, нищо повече.

Защото сега, за да пътуват до големите селища, жителите на малките ще накупят велосипеди, ще въртят педали, а това, зная го от личен опит, се отразява благотворно на здравето.

И ако поизменим един стар лозунг, какво се получава: „Масов велосипедизъм – здрав народ!“

Така и здравната система ще си поотдъхне…

-------------------------

Ако в дома ви нахлуят посред нощ полицаи и ви напердашат, без да сте виновни, най-много да ги накажат административно.

Що се отнася до пердаха, както казваше Гиньо Ганев: „Битият – бит, а...“

-------------------------

Просветният министър поискал оставката на заместничката си Милка Коджабашиева.

Ако тази стара просветна номенклатура си отиде, никак няма да е лошо.

Само на нейно място да не дойде друга стара номенклатура.

Или някой новоизпечен партиен парашутист, който разбира от образование толкова, колкото аз от тибетска медицина.

-------------------------

Божо ще иска прошка от Бойко, но от останалия „шибан“ народ – не.

А вие какво се пените?

Прав е човекът, Бойко го направи министър, а не „шибаният“ народ.

От Бойко му зависи поста, нему ще целува ръка.

Ако трябва – и нещо друго.

Че то само мощите на Йоан Предтеча не помагат.

-------------------------

Я, не всички музиканти били бедни!

Някои от тях, оказва се, укриват бая тлъсти доходи.

„Музикант къща не храни“, е казал някога народът, ама една съвременна реклама пък казваше: „Традициите не са това, което бяха“.

-------------------------


четвъртък, септември 02, 2010

Един любим актьор

Винаги ме е възхищавал.

Особено с играта на лицето си.

Ето го в две сцени.




Иначе филмът е „Straw dogs“ и като цяло не струва.

Малко след средата разбираш как ще свърши, и умираш от скука.

Но Дъстин Хофман е, както винаги, на висота.


сряда, септември 01, 2010

Хомеопатията, полезна или не...

„Хомеопатията, полезна или не“? – мярка ми се някъде заглавие из Мрежата.

Излишен въпрос.

Хомеоптията е полезна само в случай, че вярваш във врачки, пророчици, баячки, екстрасенси, вещери, астролози, нумеролози, гадатели, прорицатели, вампири, таласъми, Божо Димитров, шамани, магьосници, зелини човечета от Марс, Втория Лувър и прочее…

Иначе – не помага!

---------------------------------

Някоя си гледала много успешно на боб.

Ами че един мой приятел гледаше много успешно на пъп.

На женски.

Само че с течение на времето мераклийките да им гледа, призна си той, ставали все по-малко.

Което ми напомня историята за онази баба на 80 години, която рекла: „Ей, какъв прогрес постигна медицината! Когато бях на 25 години, за да ми постави докторът диагноза, трябваше да се съблека от горе до долу, а сега е достатъчно само да си покажа езика“…

---------------------------------

Волен Сидеров щял да започне партизанска война.

Този ли?

Аз лично не го виждам да копае землянки под Тетевенска баба навръх нахлуващата дъждовна и студена есен.

То не е като да разтягаш локуми.

---------------------------------

В Москва твърд алкохол щял да се продава от само от десет вечерта до десет сутринта.

Това щяло да ограничи пиенето.

Да бе, повярвахме, че руснаците ще започнат да пият по-малко!


---------------------------------

Според една лелка (в интервю по телевизията) от сериала „Листопад“ можело „да се вземе нещо“.

Истина е.

Според червените лелки и чичовци например и от „На всеки километър“ може „да се вземе нещо“.

Въпросът е, че всеки подбира филми според манталитета си, за „да взема“ от тях „нещо“.

На горните, ако им предложиш, да речем, „Поляната с дивите ягоди“, какво „ще вземат“ от филма?

Нищо.

---------------------------------

Веждито мери величието на писателите по натрупаните една върху друга техни книги.

Горкият Христо Ботьов с неговите 21 стихотворения!

И блазе на бай Тошо с неговите 42 тома!