петък, декември 31, 2010

Ще си спомним поименно всеки

Автор: Борис Вишневски

Превод от руски: Павел Николов


Беззаконие – друга дума, която да характеризира произнесената на 30 декември присъда по делото на Михаил Ходорковски и Платон Лебедев не може да се намери.

Рядко ни се е случвало да видим съдебни процеси, където обвиненията да са толкова лъжливи и безсмислени, а защитата да побеждава в спора с обвинението с такъв унищожителен резултат.

Но абсурдното обвинение по адрес на Ходорковски и Лебедев – че са откраднали всичкия нефт, добит от ЮКОС (при което прокурорите с очи, изкривени от постоянното лъжене, така и не пророниха нищо за това къде между другото е отишло „откраднатото“) беше дума по дума преразказано на съдиите в Хамовническия съд от Виктор Данилкин.

Човекът, прошепнал под носа си присъдата на Ходорковски и Лебедев, не може да бъде наричан отсега нататък „Ваша чест“: само тези, които нямат ни чест, ни съвест, могат да го наречат така при тези обстоятелства.

И не трябва да се разказва, че съдията е малък човек, че присъдата не е написана от него, че са го заставили, че са го натиснали, че има семейство, невръстни деца и престарели родители…

Той сам е направил своя избор: неговото име вече ще стои на една от най-черните страници на руското правосъдие. И член 305 от Наказателния кодекс на Руската федерация, част втора – за произнасяне на преднамерено неправомерна обвинителна присъда, свързана с лишаване от свобода – ще му бъде припомнен.

А що се отнася до родителите, Ходорковски също има родители и неговата майка не напразно извика след обявяването на присъдата: „Бъдете проклети, вие и вашите потомци!“

Аз ги проклинам заедно с Марина Филиповна, но не само тези, които произнесоха присъдата, ще бъдат проклети.

Ние ще си спомним поименно всички, които осъществиха това черно дело.

Ще бъдат проклети прокурорите и следователите, всичките тези сменящи се един след друг каримовци и шохинци, лахтинци и ибрахимовци.

Ще бъдат проклети помиярите от журналистиката, които лаеха послушно, обвинявайки Ходорковски и Лебедев по федералните телевизионни канали.

Ще бъде проклет президентът, говорещата кукла в ръцете на празноокия, страхлив и жесток бандит, способна само да бърбори за „правова държава“ и за свобода, която „е по-добра от липсата на свобода“.

Ще бъдат проклети тези, които доведоха бандита да управлява страната и на първо място придворните „либерали“, които се възхищаваха от „възраждането на руската армия в Чечня“ и нарекоха бандита „честен и отговорен човек“.

И ще бъде проклет самият бандит, опиващ се сега от абсолютната си власт над двамата в остъклената клетка на Хамовническия съд.

Неговият съд – както и на цялата му шайка – предстои.

И не само Висшият.


сряда, декември 29, 2010

Враг пред портата

От лесно, че по-лесно.

Вместо да свършиш някаква работа, за което се изисква да си мръднеш задника, че и мозъка, по-лесно е да шариш наоколо с оптическия мерник и да търсиш кого да гръмнеш.

За да разбере народът, че все още шаваш.

Мишената може да е всякаква.

Я Мадона.

Я „Последното изкушение на Христос“.

Я статуя на Аполон.


„Намерението на общинската управа в Созопол да издигне 13-метрова статуя на бог Аполон, съществувала в древността, на входа на пристанището в града, беше посрещната на нож от сливенския епархийски съвет… Според владиката и членовете това е антиправославен проект, който ще нанесе непоправими духовни и нравствени вреди на Созопол и неговите жители.“ (вестник „Дневник“)


Не зная защо, ама когато килимявките се размърдат от лоясалата си летаргия, все простотии ръсят, та на човек чак да му се доповръща.

И като казвам, че тези мрасобеси нямат място в училищата, където само ще пълнят с глупостите си главите на децата, някои хора ми се сърдят.


Снежни снимки от Баниска










понеделник, декември 27, 2010

Революцията Wikileaks

Автор: Юлия Латинина

Превод: Павел Николов


Три неща ме изумяват в Wikileaks. Първата, че Джулиан Асандж измени правилата на играта. До Wikileaks светът беше един, а сега стана друг. Асандж организира революция в класическия, марксическия смисъл на думата. Според марксизма революция има тогава, когато производствените отношения се променят, следвайки промяната на производителните сили. Ето че се промениха производителните сили – появи се интернет, а Асандж промени производствените отношения. И използва интернет, както през 1917-та пролетариатът използва паветата.

Второто нещо се състои в това, че революцията обикновено се осъществява от неформали и Асандж е класически неформал. Пише на 19-годишни момичета безумни писма и обвинява за всичките си беди, започвайки от тежкото си детство, държавата. Гари Каспаров ми разказваше много смешно как на една конференция, на която били заедно, Асандж се завъртял покрай всяка пола (дори ако полата носела панталони) и разтърсил публиката със заявлението, че Гуантанамо е новият Освиенцим.

Неизвестно защо средствата за масова информация много често повтарят, че Асандж е разпространил секретните американски документи в мрежата заради свободата на информацията. Това е лъжа. Целта на Асандж е точно противоположна и тя е формулирана в две негови програмни статии от 2006 година – „State and Terrorist Conspiracies“ и „Conspiracy as Governance“.

Това са доста забавни съчинения, в които се наблюдава удивителна шизоидно-кибернетична логика („Сonspiracy is a cognitive device“; „what does conspiracy compute? It computes the next step of conspiracy“). Ако математикът Перелман се беше заинтересувал от проблемите на обществото, вероятно би написал нещо подобно.

А ако трябва да се изразим кратко, авторът твърди следното: САЩ е авторитарна държава. Всички авторитарни държави управляват чрез заговори. Заговор имаме тогава, когато заговорниците притежават обособени канали за връзка помежду си и затова имат привилегирован достъп до информация, която не предоставят на тези, които не са участници в заговора. Ако се прекъсне връзката между заговорниците, тоталната мощ на заговора ще се сведе до нула (If all links between conspirators are cut then there is no conspiracy).

Ако преди заговорите са се ликвидирали с помощта на физическо унищожаване на заговорниците, сега, във века на интернет, вместо физическо отстраняване на заговорниците може да се унищожи връзката между тях. Ограничаването на информацията ще накара системата да изпадне в параноя, тя ще работи по принципа „боклук на входа – боклук на изхода“ (garbage in, garbage out).

Иначе казано – и това е много важно да се помни, - целта на Асандж е не да увеличи количеството на информацията, която достига до публиката, а да ограничи количеството на информацията, на чиято основа държавната система на САЩ взема решения. Да я застави да изпадне в параноя.

Повтарям, че това е революция в прекия, марксисткия смисъл на думата. Някога подобни момчета хвърляли бомби по президентите, „унищожавайки физически заговорниците“, през 1968-ма хвърляли „коктейли Молотов“ по парижките полицаи, а в началото на ХХІ век организират революция, опитвайки се да накарат системата за взема неправилни решения чрез ограничаване на количеството на достъпната й информация.

През тридесетте години крайно левите порицавали сурово „кървавия буржоазен режим“, но не виждали никакви недостатъци в сталинския СССР. Точно така и за Асандж най-уязвими са свободните държави. До мрежата, от която сержант Манинг свали своите три четвърти милиона документи, имаха достъп 18 хиляди души. В Русия или в Иран, или още повече в Северна Корея подобни мрежи няма. В Русия редовият чекист може да открадне милион долари, но не и милион документи.

Интересно е, че всички сподвижници на Асандж са от същата категория неформали, които понякога предизвикват уважение, а понякога – отвращение. Неформал е донкихотът сержант Манинг, който в юношеството си, както свидетелстват приятелите му, бил „педи“, мечтаел да стане Джеймс Бонд и се оплаква в кореспонденцията си с хакера Adrian Lamo, че никой не го цени и не го обича (в отговор на въпроса на Lamo защо не е продал документите на Русия или на Китай, сержантът отговаря: „Това е публично достояние“).

Неформал е верният сподвижник на Асандж журналистът Джон Пилджър, половин век вече снимащ филми за зверствата на американската и израелската военщина (в английски език дори се появи специален глагол - pilgerize).

Неформал е шведката Ана Ардин, която покани Асандж в Швеция, а след това го обвини в изнасилване. Г-н Асандж, преди да се възползва от г-жа Ардин без презерватив, би трябвало просто да влезе в любимия си интернет и да намери там, че г-жа Ардин сериозно смята, че 3 милиарда човешки самци са в заговор срещу 3 милиарда човешки самки и че вече е обвинила в sexual harassment свой студент, който я захарасил с това, че й написал по време на лекция есемес, демонстрирайки с това своя мъжки шовинизъм.

И, разбира се, супернеформал е представителят на Асандж в Русия Исраел Шамир, крайно неприятният антисемит, почитателят на Ахмадинеджад, отрицателят на Холокоста, разсъждаващ в своите текстове за това при какви обстоятелства евреите са принасяла в жертви деца.

Но третото и най-удивителното е друго. Всичко си остана все същото. Три четвърт милиона документи не накараха никого да измени представата си за света. Десните средства за масова информация прочетоха в тези документи, че Путин е alpha dog, че Берлускони е продажен, че Саркози е авторитарен, а Меркел е нерешителна. Левите средства за масова информация откриха в документите свидетелства за порочността и лъжливостта на САЩ. Вече споменатият Исраел Шамир дори успя да види в тях заговор на Грузия и Естония срещу Русия и, разбира се, заговор на Америка срещу трепетно любимия си президент Ахмадинеджад, макар че това е вече, разбира се, клиника.

Ние не четем с очите си. Четем с мозъка си. В известен смисъл е достойно за учудване, че Асандж и неговото обкръжение са получили три четвърт милиона документи, в нито един от които няма разказ за това как САЩ са организирали заговор срещу човечеството, и са извели от тези документи твърдото убеждение, че все пак са го организирали.

Революцията, разбира се, е добро нещо, но как все пак тези революционери са ни впримчили още от 1917-та!


За Ирод и помощника му Август

Чета си разни неща на компютъра и от време на време пускам ухо към телевизора, който работи постоянно.

И ето че дават нещо за някакво училище, където имало часове по религия, та даже и кабинет за целта обзавели.

Пред камерата едно симпатично девойче разказва на малки дечица евангелската история за раждането на Исус.

Имало в онова време, казва девойчето, един лош цар на име Ирод, който имал един помощник на име Август и този помощник издал заповед да се преброи населението, та се наложило Йосиф и Мария да отидат от Назарет във Витлеем.

Девойчето (доколкото разбрах – студентка, явно по богословие) изобщо не си беше направило труда да хвърли поне един бегъл поглед върху историята, иначе нямаше да нарече император Август помощник на Ирод и да набие тази явна глупост в паметта на децата.

А сега нека пак ме питат някои хора защо съм твърдо против разни попове, богослови и прочее мракобеси да се мотаят из училищата!


събота, декември 25, 2010

Трявна

Не ми се случва да пътувам често по линията Дъбово-Русе, но случи ли ми се, винаги се връщам далече назад в спомените си към Трявна.

Дядо имаше сестра, женена там, и веднъж баба ме заведе на гости.

Спомените от това гостуване са всъщност най-ранните ми спомени.

Първо, на гара Бяла ми грабна акъла локомотивът на влака.

Изскочи това грамадно чудовище иззад завоя с мъчително пъшкане и наду свирката.

Ако не сте чували как свири парен локомотив, нищо не сте чували.

Впечатляващо е, особено когато си на четири или пет години.

Спирайки, локомотивът изпусна пара и се обви целият в бели кълбета, което окончателно ме същиса: къде ти на село такива чудесии!

Пътувахме в трета класа (имаше и такава), седалките в купетата бяха дървени и падна яко рендосване.

Като добавка срещу мене се беше настанила някаква досадна лелка, който все се опитваше да ме откъсне от интересните гледки през прозореца.

Накрая лелката реши да ме подкупи, като ми протегна една бисквита и рече мазно: „Кажи, момченце, как се казваш и ще ти дам тази бисквитка“.

Аз още тогава си бях голям инат и проклетник, та не само не казах името си, ами и се оплезих на лелката – за голям ужас на баба ми, която започна да обяснява нещо, за да замаже положението.

Но на мене не ми беше до тях, защото започнаха тунелите – второто чудо, което виждах за първи път в живота си.

А от самата Трявна помня най-вече три неща.

1. Рибките, които гледах от един мост над бистра планинска рекичка. Мисля, че беше някъде в центъра на града.

2. Ватерклозетът. След като се надух с лимонада (каква лимонада имаше тогава, о!), попитах къде да отида по малка нужда. Посочиха ми една врата в коридора. Мислех си, че оттам ще изляза на двора, но какво беше учудването ми, когато пред мене възникна много малка стаичка, която направо ме стресна. Първо, тоалетна в къщата, такова чудо умът ми не го побираше, второ – вътре имаше много непознати съоръжения, с които не знаех изобщо какво да правя. Измъкнах се заднешком, намерих вратата за двора, заобиколих къщата и си свърших работа зад нея.

3. Битката с доматите. Отнякъде ми попадна голям кухненски нож, който въображението ми веднага превърна в дълга и остра сабя, с която нападнах доматите в градината. Де що имаше червен домат, все беше посечен. Представях си, че режа главите на моите врагове. За щуротии фантазията ми наистина беше безупречна.

Трябва ли да кажа, че приключението с доматите изигра решаваща роля за това баба да не ме заведе повече никога на Трявна.

Там попаднах много по късно, като студент.

И ме задържа милицията.

Но стига със спомените, че няма да има за друг път.


петък, декември 24, 2010

Копривщица

На път съм и нямам много време за празни приказки.

Затова само две снимки от Копривщица.



На втората снимка съм с дядо Генчо, но за него по-обширно може би следващия път.


сряда, декември 22, 2010

Марин

Вчера в училището дойде моят някогашен ученик Марин.

Прибрал се е във Вакарел за празниците.

Марин учи ветеринарна медицина в Стара Загора.

Улучи ме тъкмо по време, когато нямах час.

Говорихме си много дълго.

Момчето е извор на идеи и разговорът с него е истинско удоволствие.

Направо да го хване яд човек, че след раздялата с този изключителен младеж, ще се върне у дома и ще чете и слуша за поредните маймунски изпълнения на вече до повръщане опротивяващите Боко и Цоко.

Защото не от Боковци и Цоковци има нужда България, такива са определено вредни за страната.

България има нужда от хора като Марин.


вторник, декември 21, 2010

Ядец за Шенген

Преди няколко дена Боко каза, че Синята коалиция критикувала правителството, защото искала да има слаб ГЕРБ, да не се строят магистрали и спортни зали, тъй като магистралите и спортните зали били гаранция за бъдещи успехи на партията му…

Нещо такова, не цитирам буквално, но смисълът е точно запазен.

Само че какво казват сега Франция и Германия?

Няма, бате Боко, Шенгенско пространство, защото не сте си оправили въпроса с престъпността и корупцията!

За магистрали и спортни зали – нито дума.

И за какво, забележете, ни спират по пътя към Шенген?

За това, за което Боко и Цоко ни проглушиха ушите, че решават с ударни мерки, така го решават, че едва ли не вече са го решили.

Да, ама онези на Запад не се ловят на Андрешковски локуми.

Нищо, дето Боко все разправя колко ни били хвалили къде ли не за постиженията на Цоко в борбата с престъпността.

То на дипломатически език и порицанието звучи като похвала.

Ама къде ти Боко да схване чак такива тънки нюанси.


понеделник, декември 20, 2010

Калпава ракета

Според ЦЦ „опонентите на ГЕРБ“ били виновни за „поредицата от скандали, довели до ерозия на общественото доверие в партията“. (Медиапул).

Едни други източници, различни от правителствените, сочат, че „ерозията на доверието в партията“ е дошла най-вече от Калинка и ВЕРТУ-депутатите на ГЕРБ, но както се казва, колкото хора, толкова мнения.

А ЦЦ също "е хора" (цитирам Асан от вица).

Сред скандалите, „провокиран от опозицията“, осведомява ни той (ЦЦ, а не Асан от вица) бил и този с досиетата на Божо Димитров и Павлин Димитров.

Защото Божо имал „добри качества“.

Какви точно качества ЦЦ не уточнява, но ако става въпрос за това да обещаваш, че ще докараш на всяка новопостроена църква мощи и че ще превърнеш един български град във втори Ерусалим, тук качествата клонят направо към медицинска диагноза.

Павлин пък бил „голям професионалист“.

Да, някои усетиха неговия професионализъм на 14 януари 2009 година и върху гърба си, ама тях никой не ги пита.

Та, изобщо казано, цялата работа на ЦЦ се свежда в крайна сметка до формулата, че на калпава ракета Космосът й пречи.

Но калпавата ракета и до Луната не стига.

Дори когато се мисли за незаменима.


неделя, декември 19, 2010

В името на живота

Явно в Русия по стар болшевишки обичай психиатриите продължават да служат и за укротяване на опърничави.

Във връзка с един случай в Москва журналистът Виктор Шендерович, известен с острия си език, написа миниатюрата „Во имя жизни“ („В името на живота“).

Ето я.


"Правозащитните органи предадоха в психиатрията четиридесетгодишен мъж, който посред бял ден написа на зданието на московското кметство: „Смърт на безсмъртните!“

Сега ще го лекуват.

Интересно е какво ще напише на следващата административна сграда, когато го излекуват? „Смърт на смъртните!“

Би ми се искало да видя следващия консилиум.

Накратко казано: не трябва да ни лекуват. По-лошо ще стане."


Въпрос

Аз започнах празниците.


А ВИЕ?


събота, декември 18, 2010

Камбаната, която бие за Дон

Автор: Валерия Новодворская

Превод от руски: Павел Б. Николов


Завършва една година, юбилейна за два велики, сложни и мъчителни романа. Преди 70 години на различни полукълба, на различни континенти били публикувани „За кого бие камбаната“ на Ърнест Хемингуей, независим американец, и „Тихият Дон“ на Михаил Шолохов, зависим съветски писател, който едва успял да прокара своето произведение за печат.

На американците, между другото, им било безразлично. Романът засягал много повече испанците. Известно време след войната Хемингуей бил нон грата в Испания, а след това пак отишъл на фиеста и риболов. После превели и романа. Струва ми се, че у нас в СССР той се е появил точно тогава, когато и в Испания. В Испания никой не спорел за него и не проливал сълзи. Затова пък у нас „Тихият Дон“ имал бурна съдба. И досега вълните не са се успокоили и едната половина интелигенти с жар доказва на другата, че не може романът да е написан от Шолохов, защото на никого не се побира в главата как можеш да напишеш „Тихият Дон“ и „Разораната целина“. А ние и до днес проливаме сълзи над шолоховата фантазия, изведена от горчивата истина за това, че болшевиките все пак пили вода в прашните си шлемове от Дон.

Два романа, две граждански войни, две страни, два много различни финала и за страните, и за писателите. Защо? За какво? Окончателно разбрах защо и за какво, когато видях Кръста в Долината на загиналите. Той свидетелстваше не за помирение, не за християнска търпимост, а за тотална победа на една от страните и за потресаващо, тотално смазване на другата. Кръстът притискаше земята и пронизваше облаците и ставаше ясно, че това е военен монумент, символизиращ студеното тържество на победителите и непоклатимостта на победата. И това, че наоколо се намират гробища и на фалангисти, и на комунисти, не променя нещата. Испания в романа на Хемингуей е представена много лява, анархистична и неукротима. Всичко това в нея потискали и укротявали тридесет години наред и тя се превърнала в Мека за туристите, а неукротимостта днес е за коридите, по време на празниците.

И в „За кого бие камбаната“, и в „Тихият Дон“ войната се води за взаимно унищожение, злобно, жестоко, неистово, но няма в Испания между интербригадистите, партизаните и фалангистите такъв Григорий Мелехов като в „Тихия Дон“, на когото да му прилошава от кръвта и жестокостите, който да се съмнява, да се колебае, да преминава на другата страна на барикадите.

У Хемингуей републиканците от типа на Пабло бият фалангистите с вериги, убиват ги със сърпове и ги хвърлят от скалите в реката, а фалангистите разстрелват и изнасилват републиканците и републиканките. Но жестокостта на фалангистите е с един градус повече, те убиват не само военни. Майката на Мария е разстреляна за това, че мъжът ѝ е кмет. Мария е изнасилена от всички и е хвърлена в затвора за това, че е дъщеря на кмет. Републиканците са жестоки, но дори на Пабло не би му хрумнало да хвърля от скалите семействата на фашистите. У Шолохов всичко е обратно: червените превъзхождат белите по безпощадност, те, за разлика от казаците, убиват старци заложници само заради конете, добитъка и земята им като бащата на Наталия, стария Коршунов. Митка, който разстрелва едно беззащитно семейство, е за казаците палач, при белите такива като него са изключение, а при червените – правило.

Фалангистите са защитавали устоите, монархията и църквата и след смъртта на Франко били достатъчно умни да не пречат на младия крал да спусне всички на спирачки, към демокрацията. Червените нямали спирачки… Затова Шолохов бил доведен до „Разораната целина“ и до искането да бъдат разстреляни Даниел и Синявски, а Дон станал тих и опитомен. Кой кого ще смачка – това е законът на гражданската война и горко на този, над когото се наведат комисарите с прашните си шлемове.


петък, декември 17, 2010

За полицията с добро

Когато полицията върши дивотии, ще я ругаем, както не един път сме имали случай да го правим.

Но когато си е на мястото, няма да пропуснем да я похвалим.

Вчера в училището имаше спречкване между родител и учителка.

Да си го кажем направо – една майка беше сбъркала просветната институция с циганската махала и се опита да направи скандал типично по цигански.

Изгоних я от сградата навън и веднага се обадих на началника на полицейския участък в селото.

Началникът е назначен отскоро, вече бях имал случай да се срещна с него пак по училищни въпроси и още тогава ми направи добро впечатление.

Реакцията на моето обаждане беше светкавична.

Затова тази година ще има коледна картичка и за вакарелския полицейски участък.

Защото преди всяка Коледа ние изпращаме изработени от учениците поздравителни картички за празниците.

Но не на когото и да е, а само на тези, които са направили нещо за училището през годината.


сряда, декември 15, 2010

Срамежлив Боко

По-срамежлив премиер не сме имали, вервайте ми, както казваше лъжлив дедо от Мадрид.

Той, разбрахме, много се срамувал за онези депутати, които зарязаха пленарните заседания и хукнаха да лапнат безплатни мобилни телефони.

Той се срамува, само че на депутатите им е през онази работа, че и обратно.

Продължават да си депутатстват и ако утре някой им предложи нещо друго на муфта, сигурно пак ще хукнат като изоглавени.

Срамува се Боко, ама изобщо не чухме да се срамува от това, че любителите на гювеча, които сам нареди в изборните листи и които са негова отговорност, изобщо не се срамуват.

Срам го хвана Боко и от многото десари сред дипломатите.

Мале мила, как щял да гледа западните партньори!

Срам, ама за външна консумация.

Вътре в страната няма такова нещо.

И затова министърът на мощите може да бъде спокоен.


вторник, декември 14, 2010

Първата лястовица на Боковата зима

С какво започва началото на края на един политик?

С освиркване.

Това е първата лястовица, но не предвещава пролет, а мраз.

Оттам нататък пътят е един – бавно, но сигурно към вечната зима в политическия фризер.

При Жорж Ганчев, при Жан Виденов, при Кобурга и всички други угаснали вече някогашни политически светила.

Опитът на Боко да си направи пиар на гърба на ФСБ чрез подставено лице в Зала 1 на НДК завърши с грандиозно освиркване.



Честито!

Ако Боко не е усетил студени тръпки по гърба си, значи изобщо не е на този свят.


понеделник, декември 13, 2010

За духовната сила

На въпрос защо няма добавки към пенсиите в края на годината, а се троши държавна пара за манастири, Боко рече, че това било много важно, защото манастирите давали „духовна сила“ на хората.

Ето така е, когато някой стане пò католик от папата.

Ако Боко беше истински християнин, за какъвто много иска да мине (пиар, няма как!), непременно щеше да знае онзи евангелски епизод, в който се разказва как Исус, след като дал духовна храна на хората, ги нахранил след това с хляб и риба.

Казано е също там някъде, че „не само с хляб“ се живее, ама в никакъв случай, че може без хляб.

И ако Боко залага предимно на духовна сила, същата тази духовна сила ще го издуха на следващите избори.

Въпреки всичките маймунджилъци с Изборния кодекс.


неделя, декември 12, 2010

Зима е вече

Не зная как е в София, но в Ихтиман нямаше кой да лови снежинките, както беше наредено от най-високо място, второто след Божия престол.

Затова снегът покри спокойно земята.

Зимата дойде.










събота, декември 11, 2010

Боко да гледа кино… внимателно

Вместо да се мъкне по театри, за да си помпи престижа и да гълта прозявки цели два часа, по-добре ще е за Боко да си стои у дома и да гледа кино.

Нали казват, че киното е по-достъпно от театъра.

Което не е съвсем вярно, но ние на Боко не му препоръчваме, да речем, „Есенна соната“ на Бергман, защото после ще има да вика като във вица за бореца, който гледал „Лебедово езеро“: „Езеро не видох, лебеди не пущиха…“, а му предлагаме нещо по-леко, като за него.

Например „Повелителят на стихиите“ („The Last Airbender”).

Леко е, ама Боко да не зяпа само картинки, а да се вслушва и в това, което си приказват героите.

И особено да внимава, когато стигне до тази сцена.


„Ние сме отговорни за тези, които са ни поверили своите съдби“ – казва принцесата от Северното водно кралство, преди да даде живота си за своя народ.

Само това да прихване Боко от филма, достатъчно ще му е.

А иначе от ходенето му по театри с Божо не забелязваме да го е осенило нещо добро.

Напротив, все повече и повече го виждаме в трагичната роля на провалящ се управник.


петък, декември 10, 2010

Ядосан съм много

И какво се оказа: изключително важен въпрос за Боко и Божо е някакви мазни килимявки в някакъв манастир да получат тлъста сума държавни пари.

„Супер лукс“ било там, казва Божо.

А Боко вика: „Още ще дадем, да има и за камбанарията“.

Че много народ ходел в манастира.

Иначе казано: ще видят хората какво е направено и ще възпламнат от любов към Боко, Божо и цялото шантаво (вече нямам друго определение) герберско правителство.

Поне да бяха оригинални, но не са.

Мадридският мошеник строеше чешмички, за да се докара пред хората, а тези кърпят манастирски камбанарии.

Същевременно в някои български училища с трън да завъртиш, няма какво да закачиш.

Но млъкни, сърце!

От 1990 година до сега видях падението на много „величия“.

Не е далече времето, когато ще видя падението и на тези.


Превод

Вчера ми се наложи да замествам за един час колежката по английски език.

Английският не ми е голяма сила, но колкото за седми клас ми стига, а и обстоятелствата бяха такива, че нямаше как.

Не ми се занимаваше обаче с учебника, стигат ми тези по български език и по литература, затова предложих на учениците да преведат „Imagine“ на Джон Ленън.

Не заради предходния 8 декември, не обичам дните, когато някой се е разделил с този свят, просто това беше първото нещо, което ми хрумна, съвпадение някакво.

Видяхме няколко снимки на Джон Ленън (работя с компютър и проектор и прожектирането от Интернет не ми е проблем), чухме песента и децата започнаха да превеждат.

А докато превеждаха, се замислих отново за онези тъпанари, които ронят сълзи за Татовото време, когато „хлябът беше по пет стотинки“.

Да говориш тогава на учениците за Джон Ленън означаваше след това да ти разгонят фамилията до десето коляно по комсомолска, партийна, профсъюзна и административна линия.

Джон Ленън и „Бийтълс“ бяха мръсни думи.

И си спомних за един театър по телевизията.

Такава боза беше, че няма как човек да не го запомни за цял живот.

Казваше се „Великолепната тройка“ (Джон Стърджис ряпа да яде, ако си мисли, че е оригинален!).

Действието се развиваше в едно училище.

Две момчета и едно момиче, което дойде в началото от друго училище, все отличници, спретнати, лъснати и чисти в помислите си, станаха много добри приятели, накрая даже и любов припламна, но в рамките на допустимото „комсомолско разстояние“.

Ама една група от калпазани, двойкаджии, хулигани, с неприлично дълги коси и – о, ужас! – поклонници на „Бийтълс“ започна да прави всичко възможно да им развали хубавото приятелство.

Закипя епична битка, разгоряха се невиждани страсти, намесиха се учители и родители, но накрая доброто победи и настана същинска училищна социдилия…

-----------------

Ех, префики над ковчега на миналото, не само с хляб се живее на този свят, както е отбелязал още преди много векове един мъдър човек!


сряда, декември 08, 2010

40%

Не можах да разбера това с 40-те процента.

Едни медии казаха, че 40% от учениците не разбирали уроците.

Ако става въпрос за уроците, написани в учебниците, 60% разбиращи ги ученици са определено повод за велика радост.

Вече имах случая да цитирам в този блог откъс от учебник по български език, набъкан (откъсът, макар и кратък) с безполезна терминология, от която и на мене, нищо че съм даскал, ми се завива свят.

Други медии пък казаха, че 40% процента не можели не да разбират уроците, а да тълкуват текст.

Какъв точно текст, не ми стана ясно.

Ако е въпрос за тест от художествената литература, отново имаме повод за велика радост.

Защото тълкуването на литературен текст, извинявам се много, не е за всяка уста лъжица (колкото и да звучи кощунствено това изказване, вярно е!) и от тази гледна точка 60% способни да тълкуват литературен текст ученици е огромно постижение.

Затова съвсем откровено си мисля, че нещо с тези 40% не е наред.


вторник, декември 07, 2010

Футбол

Нали Боко е парче футболист, върви му на футболни аналогии.

Според последната Първанов и Синята коалиция играели в един отбор срещу правителството.

Боко обаче спестява голяма част от истината.

Не само Първанов и Синята коалиция са в отбора срещу правителството.

Защото в отбора на правителството останаха само ГЕРБ и „Атака“.

Подкрепата на „Атака“ обаче е въпрос на време.

В първия момент, когато Боко започне да трупа повече негативи от пасиви, за което всячески се старае, с делата си и с устата си, „Атака“ ще се изхлузи като мокра връв и ще мине също в противниковия отбор.

А крайният резултат ще е пълни шушони с голове.

Толкова много, че Боко едва ще ги отнесе за спомен в политическото си небитие.

Също като Кобурга, с когото са си лика и прилика.


P.S. И разни гербери да не ме плашат, че ако Боко си отиде, ще дойдат на власт БСП и ДПС. Зная го и без тях. Въпросът е, че най-активно за връщането на БСП и ДПС във властта работи самият Боко.


понеделник, декември 06, 2010

Избиратели v/s Изборен кодекс

Както написа Нервната акула в Туитъра, това е „много по-важно от коледните песни“.

Много по-важно е също така от много други на пръв поглед много по-важни неща.

Затова и аз ви го предлагам тук.




неделя, декември 05, 2010

Уста Бойко

Някога прозвището „уста“ (тур. „майстор“) не се давало на когото и да е.

А само на такива истински стари майстори като Колю Фичето, които можели да изградят каменен мост, който да изтрае по-дълго от железобетона на съвременните нашенски майстори.


Но не само Колю Фичето е „уста“.

Уста е и бат Бойко.

Голяма уста, поразяваща уста, както свикнахме да казваме от времето на Румен Гечев.

И каза тази уста, че бат Бойко ще построи пътища, за които народът ще го помни и след 50 години.

Вярно e, по-долните кадри дори ще се помнят не след 50, ами и след 50х50 години.



Турците казват: „Lakırdı ile pilâv olmaz“ („С приказки пилаф не става“).

А между „уста“ (тур. „майстор“) и нашенска българска голяма уста има разлика колкото между моя велосипед и космическа совалка.


Кой каза „мяу“? [1]

Автор: Валерия Новодворская

Превод: Павел Б. Николов


Юбилеят премина по-скоро незабелязано. На 28 ноември, в деня, в който се е родил Фридрих Енгелс (190 години нали са), се събраха все пак по всички континенти комунисти, социалисти и неомарксисти, пиха за здравето на своя патриарх и за пореден път проклеха буржоата, експлоататорите, глобалистите и американския империализъм.

Как е попаднал в една такава компания този весел журналист, добър човек, блестящ франт, син на буржоа и самият той буржоа, притежаващ малък капитал, който на въпроса в една анкета: „Вашата представа за щастието“ отговаря – вино „Шато Марго“ от 1848 година? Не се ли е отнесла прекалено сурово съдбата с този шегаджия и фейлетонист, който громял бойко в своите статии клерикалите, тираните и митическия за нас Дюринг? Нали имаше марксизъм-ленинизъм, нямаше „енгелизъм“, а красивият профил на Енгелс попадна на ужасния барелеф, където освен неговия приятел Маркс се вижда и зловещият лик на Ленин. Почти „тройка“! И гражданите на Черноморск, сиреч на Одеса (у Илф и Петров), по всеки неприятен повод възкликват: „Ама че са я забъркали тези Маркс и Енгелс!“ Но съдът на историята, както винаги, е справедлив.

Напразно бащата на Енгелс е взел сина си от гимназията. Напразно го е изпратил в Англия да учи търговия, а не в историческия факултет на някой университет. Първо, в Англия младият Енгелс се срещнал с чартистите (пак добре, че не е било с лудитите!), а второ, ако знаеше историята, ниското заплащане на труда в тогавашната промишленост може би нямаше да го доведе до такива опасни проекти като „Комунистически съюз“ (1847 г.), „Манифест на комунстическата партия“ ( 1848 г.) и I Интернационал (1864 г.). Всяка утопия, дори и най-благородната (което Енгелс е трябвало да знае) още на книга се превръща в казарма, че и в концлагер. У Томас Мор един комплект дрехи се дават по норма за няколко години, у Кампанела гражданите са задължени да убиват с камъни престъпниците и да се женят по избор на старейшините, у Платон от държавата се гонят всички поети и съществува желязна завеса (в чужбина се пускат хора само над 50 години, за да не позорят „туристите“ страната си със своето лекомислено поведение).

Маркс и Енгелс, ученият и публицистът, били нонконформисти, презирали еснафите и филистерите, спорели много, шегували се много, разигравали със своя манифест обществеността, живеели ту в Англия, ту в Белгия, ту в Швейцария, ту в Германия и нито един ден не били арестувани. Енгел освен това не изпитвал нужда от парични средства, дори подхвърлял пари на Маркс. Докато били живи, не им се налагало да отговарят за нищо. Но всички утописти носят историческа отговорност за своите удавници. Ние се родихме в подводно царство – СССР, и си имаме свои сметки за уреждане с утопистите. Енгелс (заедно с Маркс) е казал първи тези няколко „мяу“: „социалистическа революция“, „комунизъм“, „диктатура на пролетариата“. Енгелс бил изобщо добър популяризатор, той измислял термини, разпространявал нашироко разработките на своя приятел Маркс, които без неговата помощ можело и да не достигнат до некомпетентната публика. За всичко това не се налагало да плащат. Англия още по това време била на висота, от Темза не екстрадирали и пруското правителство не получило Маркс и Енгелс. А тънките струйки кръв вече се стичали: Елберфелдското въстание в Баден, Парижката комуна… И във всичко това взели участие двамата весели интелектуалци – Маркс и Енгелс, а гибелта на парижките комунари лежи точно на тяхната съвест.

Фридрих Енгелс умрял в своята мека постеля, като доживял до старост, през 1895 година, а 22 години по-късно в далечна Русия кръвта вече потекла като река. Пиер Беранже не е прав: да навееш на човечеството „златен сън“, не е „чест за безумеца“, а криминално престъпление. Социалните наркотици са по-опасни от химическите и историята справедливо наказва за тяхното изготвяне и разпространение.


----------------------------------


1. Заглавие на популярен преди време руски мултипликационен филм.


събота, декември 04, 2010

Взяв би я бандуру

Украинската народна песен „Взяв би я бандуру“ („Взел бих бандурата“) е позната в много варианти на текста.

Чувал съм към десетина.

По принцип това е „мъжка песен“ (не ме бесете, феминистки, във фолклора е така!; има и „женски песни“), но изпълнението на Квитка Цисик е подчертано най-лирично и може би затова го предпочитам пред останалите интерпретации.




Превод:


Взел бих бандурата, бих я настроил и засвирил,

за да стигне гласът на песента чак до небесата.


Над реки, води, над поляни с цветя,

ех, да лети песента към далечни светове.


И където и да се докосне с края на крилцето си,

там да се ражда радост в тъжните сърца.


петък, декември 03, 2010

Товарищ Сталин и сникерса

Освен даскалъка изпълнявам временно и длъжността директор на училището (май по принципа „няма нищо по-постоянно от временното“), затова се връщам у дома капнал, изцеден, смачкан и готов да сръфам някой гербер, ако се завърти наоколо.

Безкрайно съм благодарен в тази ситуация, когато някой познат или приятел ми е пуснал някоя връзка към нещо, което да ме развесели и да ме откъсне от кръвожадните антигерберски намерения.

Както е направил вчера Илия Марков с един чудесен клип, който аз пък представям тук с превод за тези, които не разбират руски език.



СТАЛИН: Аз, другари, работя като Генерален секретар на Партията и работата ми отнема много сили. Но когато в страната трябва да се въведе железен ред, винаги вземам сникерс. (По телефона.) Ало. Сталин слуша. Какво ни пречи да въведем ред в Комисариата по вътрешните работи?.. А, така значи? Извикайте тогава при мене другаря Ежов! Благодаря.

ЕЖОВ (влиза): Другарю Сталин, викали сте ме…

СТАЛИН: А, вие ли сте, другарю Ежов? Сядайте, сядайте! Ето, господин Рузвелт шоколадче ни е пратил. Опитайте, моля ви.

ЕЖОВ: Благодаря, другарю Сталин. (Яде и ритва камбаната.)

СТАЛИН: Ето, сникерс. Изядеш го и всичко е наред.


четвъртък, декември 02, 2010

Брилянтно

И рече Боко, че Калина Илиева заблудила всички, включително и него, по „брилянтен начин“.

Някои хора думата „брилянтен“ явно я нямат за нищо.

Помним преди години една полицейска акция, определена като „брилянтна“.

При тази акция едни ченгета направиха на „брилянтно“ решето други ченгета.

Сега пък „брилянтна заблуда“.

А истината е, че такава заблуда няма.

Заблудата си е заблуда, а на заблудения по стар български обичай му се вика балък.

Най много, от милосърдие, да го наречем „брилянтен балък“.