Една буля по радиото вика, че трябвало да си спомним за Людмила Живкова, че несправедливо сме я били забравили.
Вдъхновен, реших и аз да си спомня за Людмила.
Беше във Велико Търново, когато бях студент.
Един ден, вместо да имаме лекции, ни закараха в аулата на университета, напълнихме я.
Щеше да идва Людмила Живкова, да ни чете нещо, не помня вече какво.
Дойде и зачете.
Майко мила!
Имах чувството, че за първи път вижда текста, и вероятно така беше.
Особено комично ставаше, когато стигаше до някоя по-дълга или по-рядко срещана дума.
Такова сричане, мънкане и преповтаряне падаше, да ти хвръкне шапката.
Стана ми ясно защо имаше по това време за нея едно популярно четиристишие:
Жена от селата
с чалма на главата, (Людмила носеше разни тюрбани – бел. П.Н.)
като чете – срича,
на баща си прилича.
Та това е моят спомен за Людмила.
А в хода на радиопредаването разбрах, че същата буля, която ме призоваваше да си спомня за Людмила, е написала книга за Ванга.
Аха, ясно…
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.