петък, октомври 31, 2014

Мислете му

Да, мислете му вие, гербери и бивши сини, включили се днес на тиквена вълна, които досега ругахте на поразия Реформаторския блок, ако Блокът наистина – не дай, Боже – направи правителство ГЕРБ (подкрепено от ПФ).

Какви ще ги говорите тогава?

Но като имам предвид, че обожаваната от вас Тиква сутрин говори едно, на обяд друго, а вечерта трето, мога да бъда сигурен, че май няма да ви е много трудно – просто ще вървите по стъпките на Вожда.

Аз от своя страна съм спокоен за себе си – и преди казвах, и сега казвам: в правителство с тикви и доносници на ДС не трябва да се влиза, защото от такова сдружение нищо свястно няма да се получи.

Ако все пак правителството се скалъпи, не съм се венчал за Реформаторския блок – щом не е оправдал гласа ми, на следващите избори просто няма да го получи.

Ваксиниран съм от партиен фанатизъм.

А на вас, впрочем, честит ви партиен празник – Хелоуин (Тиквинден)…



четвъртък, октомври 30, 2014

Актуалният Алеко

„...българина го ядат разни ябанджийски псета, защото той не се ползува спрямо тях със своето гениално изобретение, с вездесъщото газено тенеке. Вържи го на ябанджията, па да издюдюка цяла България с един глас, та като прескочи границата, тенекето тъй да се тресне о пограничния камък, щото цял Балкан да загърми”.

Много е жив и съвременен в текстовете си Алеко Константинов, този цитат от фейлетона му „Миш-маш“ съм го привеждал и друг път по повод на едно ябянджийско псе, което дойде тук от майната си да ни оправи за осемстотин дни и единственото нещо, което направи е, че си оправи имотите (а пък цитатът е посветен на дядо му, но да не се отвличаме).

Вчера пак се сетих за Алеко покрай едно друго ябанджийско псе, което дойде у нас също от майната си и започна да се разпорежда кой да бъде министър-председател, с кого да се прави коалиционно правителство и с кого да не се прави.

Попаднах случайно във връзка с това на едно интервю с Петър Берон, който съвсем справедливо попита защо Дол не отиде да командари по същия начин в Белгия или Гърция например, а е дошъл да го прави у нас.

Отговорът е ясен на всички: защото там веднага ще му напомнят, че се намира в чужда къща и трябва да се държи прилично.

А у нас, вместо да наритаме нахалника и да му посочим вратата, ако продължава да се държи не като гост, а като у дома си, ще му се поклоним дълбоко, че и ръка ще му целунем (ако не и нещо друго).

Ето това е.

Не четем и не слушаме Алеко, както бях писал и преди, затова си патим.

А той е толкова актуален…

сряда, октомври 29, 2014

Липсват ли първите седем години

ПатрЕотите искат часове по родолюбие в училище.

Какви ще са, по какви учебници ще са, кой ще ги преподава, къде ще ги сместят сред претоварената и без това училищна програма, нищо не казват, но да речем, че това е техническата страна на въпроса, която засега оставяме настрани, колкото и важна да е също.

Въпросът е, че патрЕотите не четат, а ако някои все пак четат, четат както поповете (няма грешка: поповете, а не Дявола) четат евангелието – избирателно, според това кое им е изгодно.

Защото ако патрЕотите четяха надлежащо и най-вече – ако размишляваха върху прочетеното, нямаше как да не прочетат и да не осмислят у един от най големите български родолюбци на всички български времена – поета Иван Вазов – кога и кой го е научил на родолюбие.

И тогава щяха да си дадат сметка, че ако в семейството не си възпитан като родолюбец, набиването на факти от българската история и размахването на трикольорчета могат да доведат единствено до ура-патриотизъм като патриотизма на безпросветните футболни агитки - и нищо повече.

По същия начин исканите часове по религия няма да направят децата – ако не са възпитани така в семейството си – наистина религиозни, а ще ги научи единствено на разни попски мурафети: да се кръстят, да знаят наизуст „Отче наш“ и да палят свещи в църквата, за да хранят тлъстите владици (в същото време ще споменават името Господне, чешейки се по задника, както казва Гогол за руския мужик, но то е валидно и за нашенските псевдовярващи).

Изобщо, няма ли ги – както се казва - първите седем години, забравете – нито истински родолюбци, нито истински християни (с дребни изключения) ще се получат, ако ще само часове по родолюбие и религия да има.

Резултатът ще е – да направим концлагери за бежанците и да не допускаме телевизията да дава филма "Последното изкушение на Христос"!

С една дума – простотия до шия…

вторник, октомври 28, 2014

Мажоритарни избори

Две илюзии се ширят популярно за мажоритарните избори.

Първата е, че при мажоритарния вот ще избираме личности.

Не е вярно и практиката ме е убедила в това.

При едни от парламентарните избори, не помня точно кои, но май бяха първите, депутатите се избираха по смесена система – половината мажоритарно, половината пропорционално.

Тогава СДС в град Ихтиман издигна кандидатурата на един много известен и уважаван лекар от градската болница.

С една дума – личност и няма накъде повече.

Само че известният и уважаван лекар изгуби катастрофално мажоритарния вот срещу една почти никому неизвестна кандидатка на БСП.

Ето защо не ми обяснявайте, че ако партията Х издигне качествен кандидат, привържениците на партията Y ще хукнат масово да гласуват за него, а няма да подкрепят кандидата на своята партия, пък ако ще и магаре да е.

Бъдете сигурни: при мажоритарни избори пак ще имаме на сергията партийни кандидати и пак ще се гласува в основни линии партийно.

Ама може да има и независими кандидати?

Може, но като имаме предвид, че избори се правят с пари и то не малко (навсякъде по света е така, не е само у нас, нека не се заблуждаваме), познайте кои ще са независимите кандидати и как ще се набутат в парламента местни мафиоти с големи апетити (ако все пак успеят да преборят партийните кандидати, което няма да им е никак лесно).

Втората илюзия е, че като познаваме мажоритарния кандидат (ако го познаваме, защото може и да не го познаваме; както казах по-горе – ще ни го спуснат партийно), ще можем да го държим отговорен за депутатските му дела.

Никаква гаранция обаче няма за това.

Мажоритарно или пропорционално избран, като влезе в народното събрание, от което никой не може да го помръдне, депутатът, ако не е добросъвестен, изобщо няма да го е грижа за тези, които са го избрали.

А избирателите ще си останат пак с познатата приказка: „Ей, пак ни излъгаха“.

Макар че всъщност са се излъгали самите те…

понеделник, октомври 27, 2014

„Опасни муцуни“

Познавам хора, които обичат да гледат гледани филми.

На мене това не ми е присъщо, но си имам изключения.

А най-голямото сред тях е филмът „Опасни муцуни“ („Les Grandes Gueules“, 1965 г.).

Този филм го гледах за първи път много отдавна, още като ученик, и оттогава не пропусках да го гледам отново и отново, щом видех, че го дават в някое кино където и да е.

Та до ден днешен – и сега „си го припомням“ от време на време, макар че го зная почти наизуст.

Филмът (френско-италианска продукция) е създаден от неизвестния ми с други свои произведения (сериозен пропуск може би) френски режисьор Робер Енрико (1931-2001) по негов сценарий и на писателя Жозе Джовани (1923-2004) по романа на последния от 1962 година „Le Haut-Fer“ („Дъскорезницата“ или „Гатерът“, както ви се хареса).

Не мога да кажа какво точно ме привлича в този филм.

Повърхностно някой може да го причисли към екшъните (каквито не понасям!).


Но определено не е екшън: краят му не съответства на жанра и е много-много тъжен филм.


По-скоро е кинематографична парабола за непостигнатото щастие.

С удивително силното присъствие на двама незабравими френски актьори.

Лино Вентура (1919-1987)…


…и Бурвил (1917-1970).


Изключително силна игра и на Жан-Клод Ролан (1931-1967), начинаещ, но многообещаващ актьор, който – уви! – оставя зад гърба си само два филма (осъден за дребно провинение, се обесва в затворническата си килия на 36 години).


Колко още пъти ще го гледам този филм, не зная.


Ако решите, гледайте го и вие…

сряда, октомври 22, 2014

ГЕРБ драпа за коалиция по линията на един руски романс

Поцелуй меня! (Целуни ме!)


Потом я тебя! (След това аз тебе!)


Потом вместе мы, поцелуемся! (След това заедно ще се целунем!)


Реформаторският блок къде изобщо се бута...

вторник, октомври 21, 2014

понеделник, октомври 20, 2014

Японският бог

Автор: Борис Акунин

Превод от руски: Павел Николов

Някогашните японци обичали много да воюват и да дават живота си за Шинто, Микадо и Ямато. Както казва героят в моя роман „Елмазената колесница“: „Не храни японците с хляб, на тях им дай някой да умре красиво“. Те смятали смъртта по време на война за най-красивата от всички. Падналите със смъртта на храбрите удостоявали с различни почетни награди, сред които и такива, които са от наша гледна точка странни – например произвеждали военните в следващ чин (голямо щастие). А на най-големите герои присвоявали званието軍神 („гъншин“), което означава „бог на войната“.

За един такъв бог искам да ви разкажа. Отдавна обичам този конкретен японски бог и искам вие също да го обикнете.

Отначало ще обясня при какви обстоятелства се запознахме.

През седемдесетте години, когато бях студент стажант в един японски университет, телевизионният канал NHK ни покани на кинопроби. Снимаха сериен филм за войната през 1904-1905 година и им трябваха руски морски офицери. Моите приятели ги взеха, а мене ме бракуваха. Помня, че ужасно се обидих, защото бях уверен в своята киногеничност. Утеших се с това, че имам прекалено дълги коси морски офицер. И че изобщо японците не разбират нищо от европейска красота.

Но след това се оказа, че ми е провървяло много. Моите приятели, попаднали на киноснимките, по време на безкрайно количество дубли бяха млатени и хвърляни на пода от един японски персонаж – някакъв туземен герой и гений на джудото.

Така за първи път научих за съществуването на капитан Такео Хиросе и се заинтересувах от него. Който от вас е чел споменатия по-горе роман, мисля, че ще разпознае в биографията на капитана някои черти на моя (и отчасти на Куприн) Рибников.

Такeо Хиросе (1868 – 1904)

Хиросе бил военен моряк, талантлив джудист и, както казват японците, истински „искрен човек“, а по нашему – човек на честта.

За нас е любопитен с това, че знаел добре руски език, преди войната пошпионствал славно в руския Далечен изток, а след това служил като военноморски агент (днес – аташе) в Петербург, където установил широки светски връзки и оставил след себе си най-добри спомени. Изглежда обикнал силно Русия – това някак си се примирявало в него с шпионството и подготовката за война.

Когато тя започнала, капитан трети ранг Хиросе се озовал край Порт Артур. Загинал в първия етап на бойните действия. Бил на тридесет и пет години.

А ето с какво заслужил званието бог.

Поискал да командва брандер (кораб, натоварен с взривни вещества), който трябвало да извърши диверсия в пристанището на Порт Артур. Дръзкото начинание не успяло – руските артилеристи били нащрек. На командата, състояща се от доброволци, ѝ се наложило бързо да се оттегли. Те вече почти излезли от зоната на обстрела, когато Хиросе забелязал, че е един от хората му липсва – останал на изоставения, изгубил управлението брандер.

И капитанът решил, че няма да си тръгне, докато не разбере какво е станало с матроса.

Можел просто да се почака известно време дали изостаналият няма да се измъкне с плуване.

Можел да изпрати на помощ някой от подчинените си.

Но Хиросе постъпил иначе. Върнал се на обречения брандер сам и три пъти го обходил пълзешком от горе до долу, търсейки изгубилия се член на екипажа. Може би е щял да се спусне в трюма за четвърти път, но тогава един снаряд откъснал главата на японския смелчага.

Ето я цялата история.

Нашите прибрали тялото на храбрия японец и го погребали с почести.

Мъртвият Хиросе на палубата на руски кораб

А неговите съотечественици го произвели в капитан втори ранг, дали му вместо четвърти дан по джудо шести и го нарекли „гъншин“. Оттогава са минали повече от сто години – помнят го. Скоро снеха още един сериал за него.

Смелият капитан в бронз и на телевизионния екран

Отлично разбирам японците. Истински герой и бог на войната не е този, който е насякъл куп врагове, а този, който е дал живота са за своите другари. Затова лично аз не бих сменил капитан Хиросе и за хиляда камикадзета. А от руските „богове на войната“ от детството си още обичам най-много Александър Матросов. И още Яков Кулнев, първият руски генерал, паднал във войната през 1812 година (прикривайки оттеглянето на армията, той бил смъртоносно ранен край едно оръдие, което за един генерал като че ли не подхождало на чина му).

И още малко за моя любим японски бог.

Той се отнасял много сериозно към морската служба. Смятал, че истинският морски офицер няма право да се жени – с една дума, тълкувал правилно въпроса за Големия и Малкия свят: не искал да измени нито на единия, нито на другия.

В Петербург Хиросе обикнал една руска госпожица – някоя си Ариадна Ковалевска. Тя като че ли също не била равнодушна към него, но военният дипломат така и не стигнал до обяснения с нея. Между другото, правилно постъпил. Не си представям как един толкова целеустремен човек по времето на войната би се измъкнал от тежката морална дилема. Сигурно е щял да си направи харакири. Изобщо, браво на него, че не е провалил живота на девойката.

Ето писмото, в което той разказва на своя родственица от Япония за Ариадна-сан и казва че красавицата от картичката прилича много на нея:


В действителност Ариадна Анатолиевна изглеждала малко по-иначе:

Интересно, какво ли се е случило с нея по-нататък?


четвъртък, октомври 16, 2014

Реформи ли?

В общи линии досега не съм се разочаровал от тези, за които съм гласувал (местните избори оставям настрани, те са малко по-друга бира).

Реформаторският блок вчера също не ме разочарова.

Отиде при ГЕРБ с конкретни предложения, целящи реформи в съдебната система и демонтиране на системата #КОЙ, иначе казано – приключване с досегашното мафиотско сливане на държавното управление с бизнеса и правната система.

На излизане вчера обаче голямата бяла птица Цецка Цачева рече, че преговорите не можели да продължат, защото РБ няма „ясен юридически статут“ (каквото и да означава това).

Другата голяма бяла птица Румяна Бъчварова натърти, че не знаела с кой точно политически субект разговарят (каквото и да означава това).

Цели седем часа им трябваше и на трите големи бели птици, за да вдянат, че някой нямал юридически статут и че не знаят с кого точно разговорят (което за тях може и да е постижение).

Това в кръга на майтапа, разбира се.

Иначе нещата са пределно ясни: за Боко Тиквата преговорите означават „на ви три министерства“ и ме оставете да режа ленти и да си ходя по телевизиите, за да ме видят хората колко съм велик.

Реформи ли?

Това пък какво е…

ЗАБЕЛЕЖКА: "Голяма бяла птица" горе в текста не означава "лебед".

вторник, октомври 14, 2014

Назад!

Преференциите, единствената демократична и съществена придобивка в нашата избирателна система от дълго време насам, са подложени на концентриран артилерийски обстрел.

Искат да ги махат.

И как няма да искат: обърква се електоратът (не всичкия де, ама на определени партии – точно тези, които реват срещу преференциите - яко се обърква).

А как няма да се обърква, като е прост (не съм го измислил аз, да се разберем, друг си го призна : „Аз съм прост и вие сте прости…“).

А на прости хора им дай първосигналното.

Така че няма да се учудя, ако рекат да върнат и цветните бюлетини.

И предварителното им раздаване.

Назад към природата, казал френският философ с мисъл да изведе хората към хоризонтите на свободата.

Назад към цветната бюлетина, можем да кажем пък ние с мисъл да върнем българина в тъмното минало.

Когато ни управляваха все откровени простаци, а ние бяхме щастливи и щастливи, че фафлата струваше пет с`тинки

понеделник, октомври 13, 2014

Истината не е обида

Съдът оправдал Бареков за това, че нарекъл Борисов тъп.

И съвсем правилно.

Ако някой например каже, че аз съм непохватен (с две леви ръце), това няма как да е обида, защото си е самата истина, доказана.

Съответно, ако някой каже, че тъпият е тъп и това е очевидна истина, за каква обида изобщо става дума?

Затова няма значение с какви други мотиви съдът е оправдал Бареков, защото горният също е железен…

петък, октомври 03, 2014

Прогрес

На едно място попаднах на следната снимка.

1994 срещу 2014 година.


Какво ли ще бъде след още 20 години?..