събота, ноември 22, 2014

Ноирматив

(Сравнителен анализ на малката нужда)

Автор: Викотор Шендерович

Превод от руски: Павел Николов

Това се случи на пресечката на двете улици „Бронни“ – там, където на мястото на приснопаметното съветско кафене „Аист“ се е разположил нашироко разкошен новиковски ресторант…

Вървях по „Балшая Бронная“ към „Мала“. Срещу ресторанта беше спряло червено ферари, противоположната страна също беше задръстена, честно казано не от жигулита. И ето че от джипа слезе компания, състояща се от трима мъже над четиридесетте, и тръгна към ресторанта.

И единият каза след двамата:

- Ей сега да се изпикая само.

И се изпика.

Бавно, със задоволство, за радост на препълнения организъм, върху колелото на собствения си джип. В ясна слънчева вечер, в центъра на Москва. Прииска ми се да напиша – „за изумление на минувачите“, но разбрах, че това нямаше да е истина. Минувачи имаше, но като че ли се изумих само аз…

Пак съм изостанал от реалността.

Хората отдавна са забелязали, че законът работи само там, където не надхвърля прекалено много границите на обичаите. Иначе казано, ако се въведе в Гвинея-Бисау по измамен път в действие датската конституция, Дания няма да се получи, а ще се получи същата Гвинея-Бисау, но в голямо недоумение.

Руският закон не разрешава да се пикае на улицата – нито денем, нито нощем, нито в Тютюши, нито по стените на Мавзолея. Но така е по закон. Всесилният обичай измества реалността по посока на мълчаливата и по-диференцирана полугвинейска норма, според която някъде наистина не трябва (в най-новата езикова практика това „наистина“ се означава с думата „строго“), някъде не може, но ако много ти се иска, може (ако е на здрачаване - от бога е дадено), а някъде може и открито посред бял ден, защото всички са свои хора и както е казано у Чехов, „хайде бе, тук да не е Англия“.

Затова моето неотдавнашно изумление засягаше, разбира се, не закона (виждали сме ги тези закони), а поредното придвижване на нормата. Защото съвсем неотдавна това, мислимо край закътан дувар, тук беше съвсем немислимо.

Преди над двадесет години, през първоначалните „щури времена на деветдесетте“, преминахме през подобно рухване, но това рухване имаше друг характер: то съпътстваше държавата. Съветския страх от „ченгето“ и парткома се срина, други сдържащи механизми още нямаше на бял свят и дива следреформеност буйстваше в пълната си сила.

След това малко по малко се появиха обществените нормативи.

После започна да укрепва държавата.

Тя укрепваше, укрепваше и укрепна така, че не остави в страната нищо друго освен себе си. Сега наоколо са само силоваци, нравственост и тотален контрол; ако не е Бастрикин, ще е Чайка; ако не е Гундяев, ще е Колоколцев! Защо тогава този господин от джипа пикае така свободно насред Москва, близо до дома, където е живял Рихтер, и защо никой даже и не надава глас по този повод?

И по какво се различава това пикаене от аналогичното (и може би със същия изпълнител) преди двадесет години?

Струма ми се ето по това.

В началото на деветдесетте диващината на този човек е символизирала отпадането му от държавата, сега тя символизира пълното му единение с държавата!

Простащината, презрението към закона и правото на силния, култивирани през всичките години на Путин и достигнали върха си при третия му мандат, отдавна са станали негласен обичай, много по-силен от всяка една буква на закона. Обичай, който ни разлага ежедневно.

Безнаказаността на своите влезе в плътта и кръвта ни – това е, което съществува, така да се каже, по мълчалива договорка… Така че защо този човек да не се изпикае върху колелото, когато е на зор? Не е излязъл на самотен протест, нали?

Така че всичко е нормално.

Той не нарушава нормата, така че всичко ще бъде наред.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.