„Спомени за войната“ – ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ – Новела X

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9)

ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ

Новела X

Стремутка

В шурфовете няма невярващи.

Генерал Айзенхауер

Понякога в моето съзнание, разкъсвайки хаоса от спомени, се появяват изведнъж отделни ярки картини, все едно паметта спира бясно въртящ се филм на един кадър, където всичко е замряло и с фотографска точност се очертава всеки детайл. Виждам мрачен пейзаж, осветен от лъчите на залязващото слънце. Плоска заснежена равнина при завоя на замръзнала река. Навсякъде снарядни ями и окопи, търкалят се неприбрани трупове. А по средата грамадно унищожено немско самоходно оръдие "Пантера" - чудовищен обгорял звяр, покрит със сажди и петниста маскировъчна окраска. То е навряло дългия си хобот - дулото - в земята и е застинало. От отворените люкове, увиснали навън и почти докосвайки земята с ръце, се показват два обгорели трупа. Единият има черно овъглено лице и светли, развяващи се на вятъра коси, другият е целият накълцан от осколки...

Беше март 1944 година. Наближавахме Псков, а немците отстъпваха, зъбейки се силно. Предната вечер те контраатакуваха нашите, бяха спрени, напред се промъкна само "Пантера"-та. Тя препълзя през рекичката и там ѝ видяха сметката: до желязната грамада имаше малко снежно хълмче. Там погребаха войника, който унищожи "Пантера"-та с връзка противотанкови гранати...

Като си спомням сега тази картина, потръпвам, но тогава, през четиридесет и четвърта, всичко изглеждаше тривиално. Ние не размишлявахме за ужасите на войната, а за това как да се настаним на по-безопасно и на по-топло място: разгребахме снега около "Пантера"-та, разчитайки поне от едната страна да се запазим със стоманената ѝ преграда от възможен обстрел. Невъзможно беше да се копае земята, поляната се оказа блатиста. Убежището излезе ниско - снежни стени и брезентова плащ палатка отгоре вместо покрив. Спасяваше ни само от вятъра. Под нас сложихме дъсчени капаци от снарядни сандъци. След това всички легнахме плътно един до друг на хълбок. Така и спяхме, обръщайки се всички заедно, по команда. В центъра пуфтеше нашата радост - печицата от кофа, нажежена до червено, която не толкова ни грееше, колкото ни поддържаше морално. Наистина, човек можеше да притисне до нея краката си с мокрите валенки - тогава под палатката започваше да мирише силно на печена мърша. Трудно е да се измисли нещо по-уютно! Отпусналите се и стоплили се войници спяха сладко. Само понякога някой побутваше едва заспалия си съсед и когато той идваше с мъка на себе си, му казваше: "Петя, иди се изпикай!" Това беше зла войнишка шега, след която човек можеше трудно да заспи и дълго се чуваха ожесточените ругатни на потърпевшия.

През тази нощ не ми беше до сън. Предната вечер бяха ранени двама наши телефонисти, трябваше да заема тяхното място до апарата. Братята разузнавачи скоро се умириха, наоколо беше тихо, стрелбата почти престана. Чувах само стъпките на часовоя, бродещ около нашия "дом". По телефона предаваха за щаба всякакви скучни сводки, а оттам идваха разпореждания. Към три часа разговорите стихнаха, началството заспа. Тогава започна дългоочаквания еженощен концерт на Моня Глейзер. Моня беше телефонист в щаба на дивизиона. Мъничък, енергичен, весел, с огромен орлов нос и с кафяви изпъкнали очи, той се отличаваше с музикални способности, пееше с гръмлив глас, беше изкусен звукоподражател: можеше да реве като магаре, да лае като куче, кудкудякаше, кукуригаше, имитираше гласовете на началството. Моня беше от Одеса, където работел в духов оркестър, специализиращ се да изпълнява погребална музика. "Всеки ден свирехме на двама-трима покойници, печелехме колкото е необходимо, винаги имаше за пиене, за мезе и да отидем при момичета" - разказваше Моня.

На живия и подвижен Моня му беше трудно да седи по четири-пет часа на апарата. За да се разтовари, за всеобща радост, той започна да пее в слушалката. Концертът се транслираше широко по всички свързочни линии. Репертоарът на Моня беше широк: от класически опери и оперети до одески блатни куплети. Понякога Моня затискаше с пръсти дългия си нос и имитираше саксофон: "Пе, пе, пе! Умореното слънце с морето нежно се прощаваше!"... Началството гледаше на Монините изпълнения снизходително: концерните му не даваха на телефонистите да заспят в най-тежките предутринни часове.

Тази нощ Моня започна с ария на Виолета от "Травиата": "Прощавайте навеки за щастие мечти! - сладостно влачеше той, а след това изведнъж оглушително, с пълен глас. - Налей ми чаша, Роза, чаша мразовита! Пе, пе, пе, пеемббб! От одеската пандела два бандита бягат! Мяу! Мяу!" "Моня, стига!" - разнесе се строгият бас на дивизионния командир. Започнаха да предават разпореждания за по-нататъшното ни настъпление. И тук за първи път чух странното име Стремутка. Беше гара на железопътната линия между Остров и Псков, близо до Псков. Ние трябваше да настъпим към нея, да прекъснем железопътната линия и да пробием немската отбранителна линия.

Подготовката за настъплението вървеше старателно, обмислено. Началството съгласуваше действията на родовете войски: танкистите се договаряха с пехотата, пехотата с авиацията. Докараха куп снаряди и прочее снаряжение. Всичко беше както трябва, по правилата, а и средства не липсваха. Отначало имаше разузнаване с бой - наказателен батальон опипваше немците северно от Стремутка, а ние седяхме в една яма на неутралната зона и засичахме цели. След това нашите тежки оръдия стреляха по дотовете, но без успех. Бетонните или стоманените покрития издържаха ударите на двупудовите снаряди. Тук трябваше артилерия с особена мощност.

На другия ден малко по на юг започна главното настъпление. На пехотата заповядаха да седне върху танковете, а тези, които не се събраха, трябваше да си свалят шинелите и полушубките, за да не изостанат, тичайки, от бронираните машини. Ние също трябваше да тичаме с предните отряди. Но аз не пожелах да сваля отличната си полушубка. Спомних си как през лятото на 1943 година в Погосте оставихме преди една атака своите вещи, а когато се върнахме, намерих вместо новия си шинел един мръсен парцал. Някакъв мръсник беше успял да направи замяната. Колко низка и подла е човешката природа! Смъртта те гледа в очите, а все пак поне мъничко, ама да откраднеш от ближния си! Но през лятото човек може да мине и без шинел, а през зимата, в студа, да загубиш топлата си полушубка е глупаво. Намерих голям къс ламарина - явно остатък от покрива на разрушена къща, - огънах единия му край, пригодих му дебело въже и го вързах за един танк. Импровизираната шейна беше готова. Настанихме се на нея с цялото си имущество, оръжието и тежките радиостанции. И с полушубките, разбира се.

Артилерийската подготовка беше мощна. Тя смаза съпротивата на предните немски отряди. Танковете и пехотата преодоляха малката река Многа, стигнаха до немците, а след това изминаха бързо няколкото километра до Стремутка и навлязоха в нея. Ние се носехме след танка на нашата шейна като на тройка, само вятърът свиреше в ушите ни. В центъра на гаровото селище се издигаше двуетажното каменно здание на училището. В него се намираше щабът на немския полк. Оказахме се там, когато вражеският полковник излизаше от вратата, слагайки ръкавиците си, и се канеше да седне в една лека кола, за да отпраши към тила. Той разчиташе, че всичко ще протече по обичайния ред: предните войски ще избият руснаците, ще ги задържат за дълго и ще се отстъпва много по-късно. Този път всичко стана иначе - ние бяхме там. Пехотата ликвидира полковника и нашето началство взе автомобила, струва ми се марка "Опел Адмирал". Победата се оказа неочаквана и бърза. Видях в Стремутка укрепления, разрушени от точния огън на нашата артилерия: развалини на дзотове, в които греди, пръст и тела на войници бяха размесени от взривовете. Всичко вървеше добре.

Откачихме се от танка и тръгнахме след настъпващите. Свечеряваше се. Пред железопътната линия се простираше поляна, обрасла с храсти. Стреляха от време на време оръдия и минохвъргачки, но на насипа не се виждаха укрепления. Във всеки случай на нашия участък. Странно. Немците можеха да се закрепят тук здраво, като в Погосте. Вървяхме по следите на танковите вериги, ясно отпечатани върху снега. Рядко се срещаха празни гилзи от танкови оръдия, изхвърлени през люковете на кулите. В една снарядна яма лежеше труп на наш войник, коремът му беше разпран и отворен като сандък с вдигнат капак. Можеше да се видят вътрешностите му като на анатомичен макет: червата, черния дроб, стомаха. Близо до насипа срещнахме обгорял един танкист, с когото се бяхме разделили съвсем наскоро. Танкът му току-що бил подпален и целият екипаж беше загинал. С трепереща ръка той взе цигарката, която му предложихме, дръпна нервно, помаха ни за сбогом и тръгна към тила.

На железопътното платно всичко беше спокойно, релсите цели. Не се виждат нито немци, нито наши. До железопътните линии имаше някакво здание, влязохме вътре с надеждата да се сгреем и да направим на тавана наблюдателен пункт. Но като видяха дима от комините, немците обстреляха със снаряди нашето убежище, подпалиха го. Наложи се да избягаме оттам на студа.

Уморени и мокри, запалихме огън. Свалих си валенките и започнах да суша партенките на пламъците. Войници от попълнението, които отиваха към предната линия, обградиха огъня. Те ни разпитваха развълнувано как е на фронта и всички ли ги убиват. Винаги можеш да отличиш новобранците от изпечените войници. Новобранците се суетяха, не намирайки си място и предвкусвайки срещата с фронта. Врелите и кипелите, щом им се отвореше свободна минута, сядаха, поставяйки автомата между коленете, и се отпускаха, почивайки с всичките си клетки на тялото. Но те можеха да се мобилизират за част от секундата, да преценят бързо обстановката, и ако е необходимо, да влязат в бой. Човек с бавна реакция рядко оживяваше по време на войната. Те можеха да не спят седмици наред, но ако им се отдадеше възможност, спяха цели денонощия, така да се каже, за запас. Тези, които имаха фронтови опит, си изработваха защитни реакции, помагащи им да оживеят. Спомням си как по време на разузнаване, в горите край Ленинград, аз, който никога не съм имал добро обоняние, като звяр, усещах мириса на немски тютюн от петдесет-седемдесет метра...

Изведнъж наблизо се взриви немски снаряд, свирнаха осколки. Една от тях, голяма и тежка, бръмчейки, ме лизна по гърба, откъсна цялата задна част на полушубката ми и, съскайки, падна в снега. Уморен и безчувствен, продължавах да си суша равнодушно партенката, като явно даже не ми се е променило лицето. След това опипах кръста си и дълго споменавах немеца и неговата майка, защото като разбрах, че сега ще ми се наложи да мръзна. Новобранците бяха смаяни, уплашени - за тях произшествието беше необичайно и ужасно...

Между другото в бойните действия настъпи нощна пауза. Немците включиха репродукторите и в мрака на нощта зазвуча гръмко знойната мелодия "Рио Рита" - моден в предвоенните години фокстрот. Дремехме кой където намери. Студът се засилваше. Влязох в една снарядна яма, но острият вятър през цялото време обръщаше полата на съдраната полушубка, оголвайки гърба ми. Беше много студено.

На другия ден настъплението продължи успешно. Отрязахме шосето Псков-Остров и продължавахме по-нататък въпреки загубите. Но беше ясно, че немците постепенно се отърсват от изненадата, прехвърлят свежи сили. Обстрелът от тяхна страна се усили... Към края на деня почувствах, че се разболявам. Продуха ме все пак вятърът пред дупката в полушубката! Тресях се в треска, зъбите ми тракаха. Като видя това, началството ми заповяда да отида в тила и да полежа в колибата до оръдията. Трябваше да вървя осем-десет километра. Пътя си го представях доста приблизително: по проправените от камионите и танковете пътеки... Скоро стана съвсем тъмно. Стрелбата се чуваше някъде отдалече. Заревото на осветителните ракети проблясваше до самия хоризонт.

Бях съвсем сам под обсипаното с едри звезди небе. Наоколо се простираше бивша немска отбранителна полоса. Като черни хълмове се възвишаваха дотовете, виждаха се оръдейни дула, улучени танкове, камиони. Стърчаха трънаци, увити с бодлива тел. На фантастични спирали тя достигаше до самия път. Тук-там върху нея се ветрееха окъсани парчета плат, висяха трупове. Тъмнината заличаваше предметите, не беше възможно да се видят отделни детайли и от това ставаше страшно. Вслушвах се със заострено внимание в тишината и, свалил предпазителя на автомата, се готвех за всякакви изненади.

Изгря луната. Тя освети заснеженото царство на смъртта. Треската, която не ме напускаше, придаваше на всичко наоколо зловеща, налудничава окраска. Цяла нощ се влачех, преодолявайки слабостта, спъвайки се в мъртъвци, проваляйки се в снарядни ями, падайки, ставайки и понякога ми се струваше, че в мрака и в тишината над изтерзаната земя летят бледи мъгли, приемащи очертанията на човешки фигури или на причудливи животни. Но това бяха халюцинации от температурата -тя се повиши вероятно до четиридесет градуса, а може би и повече. Главата ми се въртеше. Често губех контрол над себе си и не разбирах къде се намирам. Запазваше се само съзнанието за необходимост да се движа напред и да не спирам в никакъв случай. Когато се зазори зората, по пътя се появиха трактори с оръдия, движещи се срещу мене. Щастливо съвпадение! Местеше се напред нашата батарея. Ако бях се разминал с нея, вероятно нямаше да намеря никого, щях да се заблудя и бог знае с какво щеше да свърши всичко това! Качиха ме на един прицеп, покриха ме с брезент, а когато стигнахме на новото място, ме сложиха до печката в колибата. Оръдията стреляха, а аз гонех болестта си, почти легнал върху горещата печица. След един ден простудата отстъпи.

Като дойдох на себе си, веднъж сутринта излязох на слънце и, една успял да се огледам, се хвърлих на земята. Инстинктът ми подсказа - опасност: със страшен вой прелетя голям снаряд, отскочи от земята и се взриви. Двама артилеристи от батареята, непритежаващи бързината на реакциите, която се придобива на предната линия, бяха убити. Така започна 7 април 1944 година - денят, в който навърших 21 години.

На другия ден бях отново в Стремутка. Седяхме в голям немски дзот, наполовина разрушен. Изпод гредите на рухналия таван стърчаха ръка и краищата на два ботуша. Нямаше никаква възможност да извадим нещастния ханс, беше здраво затиснат. Така живеехме в приятно съседство. До дзота, в канавката, лежаха още шестима "приятели" със зелени шинели. Останките от дзота скоро рухнаха по време на един обстрел и притиснаха Мишка Беспалов, който боледува два месеца, а след това ходеше изкривен.

Настъплението продължаваше. Армията се придвижи в клин напред, достигна почти до река Велика, но немците засилиха съпротивата. Ние излязохме на върха на клина, в току-що превзетото село Оленино. Там започна адът. Немските оръдия биеха непрекъснато от три страни - от фронта и от фланговете. Непрекъснато ни връхлитаха пикиращи бомбардировачи. В каменните фундаменти на разрушените къщи се пръскаха запалени патрони и снаряди - там беше нашият склад. Със страховит вой прелитаха танкови снаряди: по нас стреляше най-новият немски танк "Тигър". Неговото седемметрово оръдие изхвърляше снарядите със страшна сила. Наоколо всичко се късаше, кипеше, рушеше, гърмеше. Взриви се някакъв камион, кой знае защо докаран в Оленино. Хората наоколо загиваха и загиваха. Снарядите, въпреки теорията на вероятностите, често падаха на едно и също място. Ние издълбахме дупки в каменистия път, минаващ като гърбица сред селото, и седяхме там. Да се покажеш беше почти невъзможно: щом вдигнахме стереотръбата, осколки счупиха и двата ѝ рога. Наоколо - сажди, прах, купчини пясък се вдигаха във въздуха. Автоматите и винтовките се замърсиха, отказаха, станаха безполезни. Налагаше ни се да отблъскваме немските контраатаки само с гранати, каквито за щастие имаше достатъчно. Биехме се със сапьорни лопатки, ножове, железни лостове, зъби. Много помагаше артилерията, която викахме по радиото, добре, че радиостанцията беше още цяла. Всички проводници на телефонната връзка бяха накъсани на парчета. От всичко, което бяхме преживели, този ад като че ли можеше да се сравни единствено с боевете край Синявино, Гайталово, Тортолово и Вороново през 1943 година, но там всичко продължи по-дълго време, а край Стремутка боевете скоро затихнаха. Явно началството разбра, че силите са се изравнили, че е безполезно да се лее повече кръв, а най-вече - започна топенето. Дойде пролетта, снегът се стопи, земята се превърна в киша, пътищата се разкаляха, доставките се нарушиха. Немците имаха до себе си железопътна линия и им караха в изобилие снаряди. А ние носехме всичко на ръце, защото камионите затъваха в калта. Двадесет километра, потъвайки до коляно, също като в Погосте през пролетта на 1942 година, вървяха колони натоварени хора. Един мъкне две мини, окачени с колан на рамото му, друг - мешка със сухари. Трети се влачи по локвите със снаряден сандък или с гранати... През нощта кукурузниците хвърляха военно имущество с парашути. Но така не можеш да воюваш дълго! Почти невъзможно беше да се измъкват ранените и те загиваха масово в калта. Да се продължи настъплението при такива условия беше безумие. И операцията край Стремутка беше прекратена.

По време на един от последните боеве тичахме през голямо разорано поле. Разкаляната земя лепнеше по обувките ни и на всеки крак висяха буци от по няколко килограма. Безполезно беше да ги отлепяме, защото земята налепваше отново в още по-големи количества. Стараехме се да се движим бързо, защото мястото беше открито, прострелвано от немците. Но вместо тичане се получаваше скорост на костенурка, което отнемаше всичките ни сили. Задъхвайки се, хриптейки, изблещили очи, се стремяхме да преодолеем опасното място. Но наоколо започнаха да избухват тежки мини. Наложи се да се потопим в студената рядка кал. Тя нахлуваше под яката, под маншетите на гимнастьорките, в ноздрите, в ушите. Прелестно състояние! Все пак препълзяхме през това поле и единствено Аглула Хикматулин, наш добър другар, остана там завинаги.

В края на полето от калта стърчаха останките от наш щурмови самолет - ИЛ, свален предишния ден от немците. До него навсякъде бяха разхвърляни късове лилава плът. Това бяха останките на "сталинския сокол", както наричаха по това време нашите храбри летци... Атаките на щурмовите самолети, които ние наблюдавахме от земята, бяха завладяващо зрелище. ИЛ-овете обикновено прелитаха на деветки. Немският преден край целият започваше да тръпне от изстрели. Картечници, зенитни оръдия от всякакъв калибър и пушки изригваха море от огън. Цветни пътеки опасваха небето. Червени, сини, зелени, бели - мъгливи. Облаците на разривите обвиваха щурмовите самолети, но те летяха упорито към целта, все едно презирайки смъртта. Хвърляха бомбите над нашите глави, те отначало се премятаха, а след това оставаха в равно положение и като набираха скорост, летяха по инерция към немците. После щурмовите самолети пускаха ракети, които отдолу приличаха на моливи. Със съскане, оставяйки огнена следа, те се носеха към целта си. Обикновено такова въздушно нападение завършваше с гибелта на една-две или дори три машини, които или се разпадаха, взривявайки се във въздуха, или падаха на земята, оставяйки димна следа. Летците често се спасяваха с парашути, макар че немците имаха подлия навик да ги убиват във въздуха, преди приземяването. Доколкото зная, нашите не проявяваха подобна низост по отношение на врага... На фронта загиваха всички, най-много пехотинци и танкисти, но тяхната гибел не настъпваше така зрелищно като гибелта на летците, която се наблюдаваше от десетки хиляди очи.

Мнозина загубих в Стремутка. На мнозина превързах раните и ги изпратих в тила да се поправят. Постепенно боевете затихнаха. Настанихме се в една землянка на брега на малка река, в която плаваха трупове. Наоколо строяха укрепления. Копаеха окопи, закопаваха в земята огромни резервоари с горяща течност - стационарни огнехвъргачки към танкоопасните посоки. Земята започна да изсъхва, зазеленя тревичка. Лейтенант Пшеничников започна да води при себе си жени, а ние можехме спокойно да си варим каша два пъти на ден и да си печем питки от ръжено брашно, взето от разрушеното Оленино. Брашното смесвахме с вода и сол, а след това го залепвахме за горещата страна на печката. Тестото изгаряше, питката бодеше езика, дращеше небцето и гърлото с лошо смляното си зърно, но ние бяхме доволни.

Обстрелите станаха по-редки и се съсредоточаваха основно върху платното на железопътната линия, която минаваше наблизо. Всяко попадение в платното улучваше цел, защото в сухия насип бяха построени плътно една до друга множество землянки и укрития. Виждахме как при взрив във въздуха летят греди, дъски, някакви парцали и може би хора. През нощта немците долетяха с малки самолети, подражавайки на нашата практика да използваме учебни У-2 за действия на тъмно. Такъв самолет изключваше мотора си и планираше тихо от високото, търсейки на земята пламъци на огньовете, горящи цигари или искри, летящи от комините на печките. Върху тези цели падаха бомби. Нашата землянка се намираше близо до пътечката, водеща към предната линия. Веднъж през нощта чух сънен как двама пехотинци спряха наблизо да пушат. Без да бързат, те изкараха искри с огнивото, дръпнаха два пъти и изведнъж в небесата се чу вой. След това наоколо затрещяха многобройни взривове. Немецът хвърли касета, пълна с дребни гранати и наричана от войниците "фур-фур". Касетата се разтвори във въздуха и десетки гранати, като грах, засипаха околностите. Отгърмяха взривовете, паднаха буците пръст, в небето се включи моторът на самолета. И тогава се чу глас:

- Васка, жив ли си?

- Жив съм, мамка ти.

- Е, да вървим тогава нататък.

Чуха се отдалечаващи се стъпки и всичко стихна.

Ние идвахме на себе си, измихме се в завзетата от немците баня землянка край езерото, получихме летните мундири. Операцията в Стремутка свърши.

След няколко дена можах да видя със собствените си очи какъв е бил мащабът на станалите тук боеве. По някаква работа заминах от предната линия за тила. На пет километра от фронта се натъкнах на голяма горска поляна, цялата покрита с повредена техника. Тук от предната линия със специални влекачи издърпваха улучени танкове, оръдия, бронетранспортьори. Сред тях имаше и немски машини. Това се правеше или за да ги ремонтират, или за да бъдат изпратени за претопяване: металът по време на войната беше особено дефицитен.

Картината беше впечатляваща. Дебелият метал на танковата броня беше пробит от бронебойни снаряди. Пластовете бяха раздрани, навити на спирала или изкорубени, като назъбени цветчета на неведоми цветя. Някои танкове бяха рижи - изгорели са, по някои се вижда кафява засъхнала човешка кръв, а понякога лежат и обезобразени останки на танкисти... Тази чудовищна изложба не се връзваше с тишината на зеленеещата гора. Светеше слънце, въздухът благоухаеше, а аз, потръпвайки, си мислех, че във всеки танк, до всяко ударено оръдие са загинали хора. И знаех, че този паметник на смъртта скоро ще изчезне, претопен на други танкове и оръдия. Ще дойдат нови хора и отново ще бъдат изпратени в страшния конвейер на войната, работещ непрекъснато и искащ все нови и нови жертви.