сряда, юли 01, 2015

„Спомени за войната“ – ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ – Новела XIII

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12)

ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ

Новела XIII

Болницата

Шосето беше широко и благоустроено. Ту се изкачваше по хълмове, ту се спускаше в долини, преминавайки край живописни села, малки горички и езера. Но най-често вървеше през гора. Изгряващото слънце позлатяваше с косите си лъчи стволовете на боровете, нощната мъгла се разтваряше в студения сутрешен въздух. Започнаха да пеят птици. В това мирно царство на тишината и спокойствието, което не смущаваха никакви признаци на война, ние се промъквахме безшумно покрай шосето напред. Десетина разузнавачи от пехотната дивизия с петнисти комбинезони и ние, петима - един лейтенант, двама артилеристи и двама радисти. Немците отстъпиха, трябваше да ги догоним и да изясним къде е разположена новата вражеска позиция. Неприятна задача: да вървиш в неизвестното, докато по тебе не започне да стреля картечница или не гръмне танк, затаил се в засада. Имаше и друга възможност: да попаднеш на миниран участък от пътя и да отидеш по дяволите, натъквайки се на мина.

Естествено, вървяхме, като се оглеждахме, вслушвайки се във всеки шум, държейки автоматите в готовност. Разузнавачите напред - един след друг, стъпка в стъпка, а ние отзад. Вървяхме по канавката, защото беше естествено укритие, а и вероятността да попаднем на мина беше там по-малка. Но не само ние бяхме толкова умни. Оказа се, че там са вървели преди нас. Натъкнахме се на пет сгърчени войнишки трупа, а напред лежеше шести, с наган в ръката - младши лейтенант, очевидно командир, водил взвода си на разузнаване. Труповете бяха студени, от нощта. На около сто и петдесет метра на дъното на канавката се търкаляха в локва кръв изстреляни гилзи. Тук е била немската засада. Картечарят е ликвидирал в упор нашите, но самият той е бил ранен и отнесен от другарите си.

Продължихме нататък с удвоено внимание. Около шосето се появиха купища сандъци, лежаха покрити с брезент самуни хляб, купчета грахов концентрат. Някои неща бяха залети с бензин, някои съвсем непокътнати. Немците бяха захвърлили в бързането си свой склад. Какво богатство! Иска ти се да вземеш всичко, всичко би било полезно! Но и така на гърба си имаш повече от тридесет килограма товар: радиостанция, храна, автомат, патрони, гранати и много други неща. Пъхам в джоба си два пакета суха грахова супа - прекрасно нещо! Вървим по-нататък. Слънцето вече е изгряло, почиваме си в малка горичка. Разузнавачите сядат в кръг, подхвърлят си шеги. Сред тях има една девойка, много красива. Към нея се обръщат с думи, от които може да се разбере, че животът в това малко подразделение тече по обичаите на първобитния комунизъм. Всичко у тях е общо, и красавицата Катка, и останалата в тила готвачка Наташка също са общи. Те даряват на разузнавачите своята любов... Почивката е кратка, вървим по-нататък. Шосето отново се гмурва в прекрасна борова гора. Сухата земя е покрита с бял хрускащ мъх. Гъби да събираш тук, а не да воюваш!

Първата мина удари встрани, втората и трета - по-близо, а четвъртата - направо до нас. И макар че всички лежахме проснати на земята, трима бяха засегнати. Един от разузнавачите беше убит на място, друг още хъркаше, а мене все едно ме шибнаха с голям камшик по гърба: "М...амка му! Пак ме раниха!". Но чувствам, че не е много сериозно: още съм жив и не губя съзнание. Господи боже мой! Как ми върви! Костите не са счупени, главата и коремът са цели! И се случи не в немския тил, откъдето трябва да се измъквам с усилие, не по време на голям бой, откъдето не винаги можеш да изпълзиш под обстрела, не сред трупове, кална земя, воня и смрад, а почти в райска градина! Оттегляме се на петдесет метра, крием се зад купчина подредени от някого дърва. Свалям ризата. Един войник ме превързва, но мълчи. По лицето му виждам: гърбът ми е разкъсан здраво.

- Можеш ли да вървиш? - пита взводният.

- Мога.

- Е, върви в тила!

Оставям цялото имущество и оръжието. Покривам се само с плащ палатката - неизменната принадлежност на войника. Тя защитава и в дъжд, и във виелица, и от слънце ще те скрие, и за постеля, и за палатка служи. И ще те погребат в нея, когато дойде смъртният час...

Отправям се назад по шосето, а взводният, мерзавец му с мерзавец, вече повтаря по радиостанцията: "Попаднахме под минохвъргачен обстрел, радистът е ранен. Спираме. Разузнавачите от пехотата продължават нататък". Знае, гадината, че нататък ще има немски картечници и използва случая, за да не си рискува живота... А разузнавачите пехотинци, като оставят убитите, вече са тръгнали напред.

И ето аз съм сам на шосето, под ласкавите лъчи на слънцето. Всичко върви в обратен ред: гори, села, езера... А ето го и немският склад. Трябва да взема нещо за ядене - не се знае какво ме чака по-нататък. Но не се получи! До склада вече стои часовой и ме гони с винтовката си от припасите. "Ти какво, гадино - казвам, - къде беше, когато завзехме тези запаси? И не ми навирай пушката си! Да плашиш войник с винтовка е все едно да плашиш мома с онази си работа!" - спомням си една от популярните поговорки на нашия старшина. Но часовоят е неумолим. Поставили са го и си гледа службата. Няма да се бия с него я... Вървя по-нататък. Сега вече наоколо има много наши войски. Някакви кухни, работилници, камиони. На една полянка, под слънцето, двама яки младежи играят волейбол. Подават си ловко топката един на друг. Чисти, червенобузи, гладко избръснати. И гимнастьорките са им без петънце. Все едно няма война.

Поразителна разлика има между предната линия, където се лее кръв, където е страданието, където е смъртта, където не можеш да вдигнеш глава от куршумите и осколките, където са гладът и страхът, непосилната работа, лятната жега, зимният мраз, където не е възможно да се живее даже, и тила. Тук, в тила, е друг свят. Тук е началството, тук са щабовете, стоят тежките оръдия, разположени са складовете, медсанбатите. Тук рядко долитат снаряди или ще хвърли бомба самолет. Убитите и ранените са рядкост. Не е война, а курорт! Тези, които са на предната линия, не са от този свят. Те са обречени. Спасява ги само раняването. Тези, които са в тила, ще останат живи, ако не ги преместят напред, когато оредеят редиците на настъпващите. Те ще останат живи, ще се върнат у дома и с времето ще се превърнат в основа на организациите на ветераните. Ще пуснат кореми, ще оплешивеят, ще украсят гърдите си с паметни медали, с ордени и ще разказват как геройски са воювали, как са разгромили Хитлер. И сами ще повярват в това! Те ще погребат светлата памет за тези, които са загинали и които наистина са воювали! Те ще представят войната, за която знаят малко неща, в романтичен ореол. Как всичко е било добре, как всичко е било прекрасно! А какви герои бяхме! И това, че войната е ужас, смърт, глад, подлост, подлост и подлост, ще остане на заден план. Истинските фронтоваци, които ще останат човек и половина, а и те откачили, болни, ще мълчат като риби. А началството, което ще се запази живо в голямо количество, ще затъне в кавги: кой е воювал добре, кой лошо, а пък ако бяха ме послушали!

Но най-подлата роля ще изиграят вестникарите! По време на войната те трупаха капитал от труповете, хранеха се с мърша. Седяха в тила, не отговаряха за нищо и пишеха своите статии - лозунги с розови панделки. А след войната започнаха да издават книги, в които преобръщаха всичко, оправдаваха всичко, напълно забравяйки подлостта, мерзостта и некадърността, лежащи в основата на фронтовия живот. Вместо да се разровят честно в причините за недостатъците, за да се научим на нещо и да не повтаряме случилото се за в бъдеще, те замазаха и лакираха всичко. По този начин, уроците, които ни даде войната, отидоха напразно. Ако започне нова война, няма ли да тръгне всичко по старому? Разпад, смут, типичния руски безпорядък? И отново планини от трупове!

Да се отличиш в тила е по-лесно. Воюват и умират някъде на предната линия, а комюникетата се пишат тук. Откъде например нашият щабен писар Пифонов или Филонов (не помня точно фамилията му) получи орден "Отечествена война"? Та той не излизаше от землянката по време на бой... Наистина, по-късно немска бомба го ликвидира по време на един преход, така че бог да го съди... А началникът на бригадния продоволствен склад, не му зная фамилията, за какви подвизи получи два ордена "Червена звезда"? Нали през цялата война е седял между хляб, сланина и консерви. Сега навярно е главен ветеран! А Витка Василев - неуспял актьор, изгонен след войната от театъра за алкохолизъм и станал директор на магазин (трябват средства за пиене!), получи два ордена за два чифта златни немски часовника, които подари на командира на бригадата. Сега той разказва навсякъде за своите подвизи.

Уморен и отслабнал, наближавам най-сетне щаба на нашата бригада. Тук някъде трябва да има лекар.Но засега виждам само командира на бригадата. Той играе с жена си на гоненица. Тичат около една кола и се смеят. Жена му е дъщеря му са дошли на фронта в отпуск. А защо не, след като в тила на бригадата в момента е курортна благодат? И дъщерята е там. Облечена във военна униформа.

Намирам най-сетне нашите медици. Свалят ми бинтовете, докторът клати глава и изрича:

- Раната е сериозна. Трябва операция и болнично лечение. Може в нашия санаториум, но той изостана и къде е сега, не се знае. Ще ходиш в болницата!

Да му... се невиди! Все по-сложно става! Да отида в болницата, а след това отново в пехотата! Не искам да мра. Тичам при командира на бригадата:

- Оставете ме в нашата част!

Той е доволен. Какъв патриотизъм! Какви герои има в бригадата, която командва! Но лекарят настоява, качват ме на един камион и ме карат в болницата, на петнадесет километра в тила. Пътувам с тревога за бъдещата си съдба и едновременно с това мечтая как ще ме приемат: ще ме заведат почтително при лекаря, ще ми направят операция, ще ме измият, ще ме нахранят и аз ще заспя и ще спя три денонощия, а след това ще видим.

Болницата се намираше на края на една гора в няколко огромни палатки. Взеха ми документите, показаха ми операционното отделение и ми казаха:

- Чакай тук. Първо ще обработят тежките случаи, след това останалите.

Тежко ранените лежат там на носилки, кой мълчаливо, кой със стонове и псувни. Бяха много. Край тях седяха в различни пози леко ранените. До димящ малък огън пушеха трима - единият с превързано око, другият ранен в крака, третият с ръка на превръзка през шията.

- Ей, славянино! Идвай при нас! До огъня! - повикаха ме. Седнах до тях.

- Какво - каза едноокият, - да не мислиш, че сега ще дотича при тебе целият персонал и ще те лекуват - ще те галят с перце? Глупости на търкалета! На мене още вчера ми извадиха окото, а все чакам и чакам! И кльопачка не дават! Хайде, запали!

Про...клета работа! Къде съм попаднал! Но нищо не може да се направи. Седя, чакам. Гладен съм. Спомням си за кубчетата грахова супа, запазили се за щастие в джоба ми. Намираме празна консервна кутия, варим пюре и ядем с апетит.

Веднага ми олекна. И потече край огъня бавен войнишки разговор. Всеки говореше за свои неща, но постепенно улових три лайтмотива в разговора, съдържащи основните проблеми на военния живот: смърт, кльопачка и секс.

Едноокият. Аз, момчета, съм вече за втори път в тази болница. Ох, какви жени има тук! Особено една сестричка, Замокшина по фамилия! Мадама на тридесет и пет. Огън! Витамин! Запознах се с нея в ъгъла на една от палатките зад завеската. Гледам, седи, намотава бинтове, колените си разтворила, чак сливиците ѝ се виждат! Веднага върху балата с памук и завъртяхме любов. Но неуспешно. Започна моята приятелка да вие и да пищи високо. Гледам, приближава се главният лекар и вика: Пак ли "Вие, Замокшина, хулиганствате и безобразничите! Десет денонощия арест! А тебе, миличък (това на мене), те изписвам предсрочно от болницата!"

Куцият. Отмъкнахме, видиш ли, от курника три кокошки и една пуйка, сварихме ги в една кофа и ги изядохме. Представяте ли си, двама! А бульонът - като кехлибар, гъст, ароматен, ама вече не влиза! Трябваше да го излеем на земята! Цял живот няма да забравя!

Едноокият. Но не тръгнах веднага за своята част, а си намигнахме със Замокшина: да вървим, значи, в храстите! Настанихме се добре, но пак нещастие! В най-интересния момент един санитар (тук си е - тилови плъх, лентяй, мамка му, направил врат, да го завърти не смее), понеже не можа да направи още десет крачки до ямата, изсипа в храстите, почти върху главите ни, отпадъците от операционната - черва разни, кървави бинтове, тампони. Замошкина е обърнала очи, не вижда нищо, ръмжи, дращи. А на мене цялата ми способност се изпари: до самия ми нос лежи отрязан човешки крак, съвсем пресен и кръв се стича от него... Така и си заминах от болницата разстроен.

Куцият. Пристигнахме, значи, в чифлика - стопанинът го няма. Цялата къща претърсихме - нищо. Но дъбовата врата към килера е заключена. Вземаме един голям чук и трас! Трас! Но е направено много здраво. И ето че притича, дочул шума, началник щабът: "Вие, вика, главорези, какво громите тук?!" - "Разрешете да доложим, другарю полковник, искаме да проверим дали няма там шпиони!" - "А, така ли, давайте тогава!" Ударихме още няколко пъти, вратата излетя, а в килера - шунка, салами, яйца, гъбки мариновани! Еха! Наплюскахме се хубаво! Цял живот няма да забравя!

Безръкият. Край Вороново пехотата, повечето смоленски момчета, тръгна да се предава в плен. Не искат да умират - мислеха, че немците ще ги пуснат у дома. Горките, немците ги ликвидираха с картечниците, триста души - за да не се занимават с тях, що ли. Огромна яма, пълна с мъртъвци. А друг път беше при селцето Оломна на Болхов, окупирано от немците през четиридесет и първа. Излязоха от гората нашите, също триста души. Въоръжени, облечени, обути, сити. Току-що от тила - попълнение. Немците напълниха гащите - гарнизонът в селото е само тридесет войници. Но се оказва, че рус-ивановците са дошли да се предадат в плен! Тогава оберлейтенантът, комендант на гарнизона, заповяда на всички да сложат оръжието си на куп, за си свалят полушубките и валенките. След това отведоха храброто войнство на края на гората и го разстреляха. "На кого сте потрябвали такива - каза им напътствено оберлейтенантът, - своите предадохте и нас ще предадете..."

Едноокият (мечтателно). Ето, момчета, да оцелея само, как бих си живял! На село мъже останахме само аз и безкракия Кузя с хармониката! Та заедно с Кузя след войната ще се грижим за всички жени! Не живот ще бъде, а рай! Днес отиваш при една, а тя на тебе пирожки, половин литър, ясна работа, на другия ден - при друга. А приятеля си Кузя ще карам с количка, с останалото сам ще се справи. Освен краката, всичко друго му е цяло, пък е жребец от класа! Ще действа и на хармониката ще посвирва! Така че ще възстановим мъжкото стадо, ще народим на родината нови войници!

Куцият. Я чуйте какво ми пишат от къщи. Моя съсед Прошка, красив момък, два метра в раменете, го подбраха на война още в самото начало. И в първия бой го раниха, но така, че в болницата му ампутираха двете ръце до раменете и двата крака до горе. Остана си като самовар. И щяха да го набутат набързо да мре в някакъв дом за инвалиди, като други такива нещастници, ако на беше Маря - млада вдовица от нашето село. Разбра тя с женския си ум, че войната ще бъде дълга, мъже няма да останат и ще си кукува сама до края на дните си. Разбра и взе Прошка от болницата. Заведе го у дома си, заби як гвоздей в стената и окачи на него чувал с Прошка. Виси той там сит, умит, вчесан, даже избръснат. Маря го изнася на разходка, а стане ли вечер, изважда го от чувала и го поставя в леглото. И всичко им върви като по вода. Едно хлапе вече бъбри в люлката, а друго е в проект. И колхозът помага на Машка, всякакви отстъпки ѝ правят: шега работа ли е, такъв инвалид има у дома си, с орден на чувала... Маря сияе, доволна е. Мъжът ѝ винаги е до нея - при друга няма да отиде, няма да се запие. А на празник му слага бутилка за повдигане на настроението. И оживил се, казват, Прошка, виси си на гвоздея, песни пее и си подсвирква... Такива ми ти работи, братлета...

Безръкият. А често колеха пленниците с щикове, биеха ги с бодлива тел, набиваха им гвоздеи, горяха ги или голи на студа ги поливаха с вода... И мирните също, жени, деца... Не някакви есесовци, а най-обикновени войници. Всички правеха това...

Куцият. Гледаме, някаква част пристигна, мешки и сандъци товарят. Ние, значи, отмъкнахме две мешки. В едната - салам, в другата - стари обувки. А се оказа, че частта е от военното контраразузнаване! Ние, значи, напълнихме гащите от страх, обувките, разбира се, отнесохме обратно, сложихме ги на мястото им. А салама вече го бяхме омели. Какво да се прави?

Безръкият. Вървя през пролетта на четиридесет и втора по блокирания Ленинград, едва си влача крака. И ето минава край мене камион. Изрева на завоя, зави рязко, а от каросерията се посипа нещо. Гледам - замръзнали покойници. Били са в каросерията на купчина, а в ъглите двама поставени за подпори. "Стой - викам, - гадино! Вземи ги!" А той отговаря: "Нямам време, върви на майната си!"

Едноокият. Взех едно шише бяло, половин шише червено и се замъкнах при Фенка. Пристигам, а тя седи с приятелката си както майка я родила, налокахме се с вино до припадък. Е, не пропуснах...

Куцият. А край Погосте в една пряспа седеше един, разтворил ръце, в ръцете му бинт се вее от вятъра. Искал е явно да си превърже раната, а го доубили. Така и замръзнал...

Безръкият (като прекъсва другите и не слуша никого). Веднъж през януари на четиридесет и втора, крой Мясной бор, докараха от Сибир попълнение: скиорски батальон - петстотин младежи на 17-18 години. Яки, силни момчета, спортисти, розовобузи. Всички са с нови полушубки и валенки. Всички имат автомати. Комсомолци. Напират да се бият. И ето че точно по пътя на настъпващите се появява немски отбранителен възел - едно селце върху хълм, като пъп очертаващо се сред полята. В каменните основи на къщите - дотове, много дзотове, картечници, минохвъргачки. Два реда окопи. А около селцето - седемстотин метра открито, голо, заснежено поле. Невъзможно е да се преодолее открития участък: всичко е простреляно. Там настъплението забуксува.

И ето че без разузнаване, без преценка един пиян генерал изкомандва скиорите: "Напред!! Да се превземе селото!" И батальонът стремително, яростно, с вопъл "Уррррааааа!!!" изскочи на полето пред селото. Двеста метра се пързаляха скиорите напред, като по инерция, а след десет минути на снега лежаха само трупове. Батальонът загина. Ранените, които мърдаха, немците убиваха от укритията си. Притаилите се скоро замръзнаха. Никой не можа да изпълзи назад. Санитарите не се осмелиха да излязат в полето, а тези, които се опитаха, бяха убити...

Но историята не свърши с това. После вече, когато след седмица превзехме селцето, като го обходихме откъм тила, намерихме в банята огромен куп отсечени човешки крака. Никой нищо не можеше да разбере. Местна жена ни разясни, че немците, много икономичен и пестелив народ, не можели да гледат такава безстопанственост: на поляната пропадали нови валенки и полушубки! Един офицер заповядал на войниците да съберат това ценно имущество, още повече, че зимното войнишко облекло на немците не беше добро. Но било невъзможно да свалят валенките от вкочанените на студа трупове. Тогава някой от немските "специалисти" предложил да секат краката на убитите ивановци, да ги карат в банята и там да се размразят. Което било направено. С каруца, като дърва, возили този необичаен товар...

Куцият. Ех, момчета! Да имаше конско да си сварим!

Безръкият. А помните ли, през август четиридесет и първа край гара Глажево един полк отстъпи без заповед? Дойдоха някакви с камион, изправиха командира на полка, началник щаба и други началници до стената на църквата (тогава още беше цяла), разстреляха ги и си заминаха. Раз, два и готово...

Изведнъж започна да стене един тежко ранен в главата сержант. До това време само хъркаше и пускаше мехури. Лекарите го бяха оставили да умира, заемайки се с тези, които все още можеха да спасят. Безръкият, като се обърна към носилката, каза: "А аз го познавам! Наш разузнавач е - смело момче! Там, в разузнаването, всички са безумно храбри. Миналата седмица вървели по една пътека със задача, а ето че срещу тях, яхнал кон, изскочил капитан - началник на ПФС [22]. Заседял се в тила, кръвта му играе, а и ударил бил няколко гълтока: "Хайде марш от пътя ми!" И с нагайката едва не плясва сержанта по мутрата... Реакцията на разузнавачите била мълниеносна. Чуло се свирене, кратък откос и на пътя все едно не е имало никого. Момчетата, като мираж, се разтворили в храстите. Иди ги търси. Били ли са, не са ли били? А капитанът, гнидата въшкава, останал да седи на жребеца си с простреляна длан"...

В същото време към болничните палатки се приближи гъсеничен всъдеход с пълно ремарке ранени. Че те са от нашата бригада! И всъдеходът е наш. Докато сваляха носилките, изтичах при познатия водач и започнах да викам:

- Слушай, ей! Вземи ме оттук! Ще се затрия в тази болница!

А на него какво му е? Радва се:

- Сядай - казва - в кабината.

Това мълниеносно решение, както сега зная, беше единствено правилното и ме спаси. След час бяхме в нашата бригада. Лекарят дълго ругаеше и започна да се готви за операция.

- Е, какво, сам си го търсеше! Търпи. Новокаин нямам.

Седнах под една ела, дадоха ми водка и лекарят с ножица, без наркоза, ми разфасова гърба. Така вероятно са лекували още в легионите на Юлий Цезар. Можете ли да си представите какво е това? Не можете! И не дай, боже, да го изпитате... Общо казано, след няколко минути почти изгубих съзнание от болка. Но раната е разрязана, изпод лопатката ми е измъкната осколка с големина на монета от три копейки, цялата в патешки пух и парченца плат. (Под гимнастьорката носех "за сгрявка" трофейна пухена жилетка.) След това лекарят чистеше и мажеше раната ми с някаква гадост, пак болеше.

- Лопатъчната кост - казва - е засегната леко. Още половин сантиметър и гръбнакът е щял да бъде строшен. Тогава щеше да си капут! С късмет си се родил!

След това ме залепиха, дадоха ми още водка и ме пуснаха да си ходя:

- Почивай!

Готвачът ми сипа цяло канче зелева супа с месо, но аз го ометох без обичайния апетит, легнах в една яма, завих се с плащ палатката и спах петнадесет часа като убит. На другия ден самочувствието ми беше прекрасно. И мисълта ми беше само една: къде да намеря лапане? Но този проблем се реши просто: момчетата ми носеха кой хляб, кой мед, кой консерви. Донесоха пресни моркови от някакво поле. Започна да ме покровителства полковият пощальон - момче на двадесет години със старческо лице. Всичките му зъби бяха избити (по време на сбиване, що ли?) и устата му беше хлътнала като на стогодишен дядо. Той се грижеше трогателно за мене, копаеше дупка за двама, когато трябваше да нощуваме, и спяхме заедно, като се греехме един друг.

Петров (така се казваше пощальонът), който ми се стори толкова мил, в края на войната се очерта като криминален престъпник, мародер и насилник. В Германия ми разказа, като на стар приятел, колко златни часовника и гривни е успял да отмъкне, колко немкини е развратил. Именно от него чух първия от безкрайната серия разкази на тема "нашите в чужбина". Този разказ отначало ми се стори чудовищна измислица, възмути ме и затова ми се е врязал завинаги в паметта: "Пристигам в батареята, а там старчетата огневаци готвят пир. От оръдието не могат да се отделят, не се полага. И направо на станината въртят пелмени от трофейно брашно, а на другата станина поред се забавляват с една немкиня, която са довлекли отнякъде. Старшината ги разгонва с тояга:

- Престанете, стари глупаци! Вие какво, зараза ли искате да занесете на внуците си!?

Той отвежда немкинята, отива си, а след двадесет минути всичко започва отначало".

Друг разказ на Петров за себе си:

- Вървя покрай една тълпа немци, оглеждам се за някоя по-красива женичка и изведнъж виждам, че стои една фрау с дъщеря си на четиринадесет години. Хубавичка, а на гърдите ѝ нещо като табела, написано "Syphilis", което означава за нас да не я пипаме. Ах, гадове, мисля си, хващам момичето за ръка, майката с автомата по муцуната и в храстите. Да проверим какъв сифилис имаш ти! Апетитно се оказа момиченцето...

Особени неудобства от раните не изпитвах. През нощта спях, през деня бродех из околностите, плячкосвах изоставените кошери, събирах френско грозде, вадех моркови, безделничех. Живеех около кухнята... Така да можех да воювам през цялата война! Началник на кухнята беше старши сержант Дзема, слабоват момък, който крадеше яко от войнишката храна. Той си живееше в камиона с продуктите, спеше върху чувалите с булгур или върху сандъците с консерви. Една сутрин се греех на слънцето, скрил се от вятъра зад каросерията на продоволствения фургон. Изведнъж се разнесе страхотен грохот, от дърветата се посипаха клони. През разбитата от осколки врата на фургона на земята се просна мъртвият Дзема. До него се гърчеше в кръв друг войник. Голяма осколка беше счупила бедрото му, кръвта течеше като ручей и се виждаше как животът си отива от човека: лицето му стана пепелявосиво, устните му посиняха, погледът му помътня. Отнякъде притича бързо санитарен инструктор и започна ловко да поставя на крака турникет, за да спре кръвотечението. Какво се беше случило? Взривът беше някак си странен. Като се огледах наоколо, видях на сто метра от нас 76-милиметрово оръдие, около което се суетеше разчетът, готвейки се да открие огън. Всичко ми е ясно! Изстрелвам се като куршум натам, като в движение хващам един младичък спретнат лейтенант (сигурно току-що дошъл от военното училище) за яката и викам:

- Какво правиш, негоднико!!! Къде стреляш?!!

Лейтенантът недоумява, пъчи се:

- Как разговаряте с мене?! Под съд ще отидете!!!

- Виж, ку*во! - викам аз, отварям с трясък затвора на оръдието и соча с пръст през дулото. През дулото, като в телескоп, се виждат клоните на дърветата, издигащи се над нашата кухня.

- Къде са те учили, недоносче?! Преди да стреляш, трябва да изчислиш сектора на обстрела! Това е азбука!!! А ти сега, гадино, двама души уби!

Лейтенантът бледнее, войниците стоят, навели глави. Всички разбраха, че снарядът е избухнал, без да достигне целта си, след като е ударил клон на едно от дърветата.

Не зная как свърши всичко, сигурно са замазали работата, за да няма скандал. Погребахме Дзема, но след пет месеца готвачката, ужасно грозна, сипаничава и със сплескан нос мордовка, роди близнаци, които Дзема бе успял да ѝ подари преди смъртта си. Раждането стана на самия фронт, защото готвачката се беше изхитрила да крие до последния момент своето положение. Странни и неизповедими са съдбите човешки!

Живях около кухнята десет дена. Боевете се засилваха. В тила започнаха да долитат по-често снаряди, а нощем се засилиха нападенията на авиацията, която засипа всичко наоколо с малокалибрени бомби. И по време на следващата превръзка лекарят ми каза:

- Стига, драги, се въртя тук - ще те довършат. Има да се лекуваш дълго време, два месеца, а може и три. Върви в санитарната рота, вчера пристигна.

И аз отидох в санитарната рота.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.