Пречки и опасности - I

Из записките на Ив. х. Николов (публикувани в „Илюстрация Илинден“, кн. 2-3, декември 1934 - януари 1935 г.)

Преобразувал от графичен формат с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Пречките и опасностите за революционната организация се явиха още в началото. Те имаха външен и вътрешен произход. Външните пречки произлизаха от действията на българското правителство и македонската емиграция в княжеството, които продължаваха да са носители на великобългарския идеал: обединението на българските земи чрез пряката въоръжена намеса на официална България, поради което на нашето движение се гледаше като на сепаратистично. Вътрешните пречки произлизаха от наши еволюционалисти и от турското правителство.

1. Българските политици и общественици, се ръководеха от завета за осъществяването на Сан-Стефанска България, без да държат сметка за стремежите на сръбските и гръцки държавници, които винаги са претендирали върху Македония и са действали за присъединението ѝ към техните кралства или, най-малко, за дележа ѝ между трите балкански държави.

Как гледаха на македонския въпрос ръководните лица на България, най-добре илюстрира срещата и разговора ми с Лука Въжаров, главен секретар при управлението на Радославов.

Лука Въжаров ми беше близък приятели от детинство, та когато през идните ваканции отивах в София по служебна или по частна работа, винаги се срещахме и говорехме по македонския и другия въпроси. През 1899 г., м. август, отидох в Министерството да го видя и поздравя с новия му пост. Той ми зададе въпрос: как отива революционната организация и какво се цели да се постигне чрез нея. Отговорих му както всякога, че се стремим да извоюваме автономия на Македония, като за това тя очаква подкрепата на българското правителство. Отговори ми, че българско то правителство е против автономията на Македония.

— Защо е против?

— Защото, ако се даде автономия, ще се явят партии, каквито се явиха в Източна Румелия, които не ще искат да присъединят Македония към България. Правителството действа за присъединението на Македония към България.

— Българското правителство е на погрешен път, — му отговорих. - Преди всичко, присъединението на цяла Македония е невъзможно, защото над нейни части претендират гърците и сърбите. Присъединението на цяла Македония към България ще може да стане само при една победоносна война с Турция, на която на помощ ще се явят Гърция и Сърбия. Ако ли гърците и сърбите воюват заедно с България срещу Турция, те ще искат части от Македония: ще бъдат за разкъсването на Македония. А ние искаме да запазим Македония цяла в нейните географски граници, което може да се осъществи чрез исканата от нас автономия. Така освободена Македония ще представлява една втора България, макар и неприсъединена към майката отечество. От автономията България и българският народ само печелят. След извоюване автономията на Македония може да се действа и да се дойде до федерирането ѝ с България на първо време, а после и федерирането на всички балкански държави.

Разделихме се с противоположни разбирания.

2. Македонската емиграция в България в мнозинството си често падаше под влиянието на прокарваната правителствена политика по македонския въпрос и предприемаше действия, които косвено пречеха на правилното развитие на освободителното движение, което през първите пет години беше предимно легално движение.

През м. януари 1898 г. в София се основа Македонски комитет с цел да осведомява общественото мнение в България и странство с положението на Македония и да дава правилно осветление по македонския въпрос. Веднага Централният комитет ме делегира в София. Пред Тр. Китанчев изложих мнението на Централния комитет за характера и дейността на Софийския македонски комитет, че той трябва да подпомага революционната организация, според законите на страната — морално и материално, и че нищо самостойно няма да предприема в пределите на Македония.

Тр. Китанчев подчерта легалния и помощния характери на македонската емигрантска организация, но след няколко месеца за наша и негова изненада се предприе Мелнишката и Доспатската въоръжена акция, която смути Централния комитет и предизвика репресиите и бдителността на турската власт. Централният комитет скоро се окопити и използва тая акция за агитационно средство, казвайки на посветените хора и обществото, че емигрантите в България и българското правителство са готови да ни помагат и затова ние трябва да се приготвим за едно въстание, колкото се може по-скоро. Същият, за да дава правилно осветление по македонския въпрос пред съответните места и за да следи живота на революционната македонска емиграция в България, както и за да се събират материални средства и привличат подходящи лица за нуждите на организацията, реши да изпрати свой пълномощник — задграничен представител в София — Гьорче Петров, чрез когото Централният комитет се постави във връзка с външните фактори и имаше възможност да бъде в течение на всичко, което е в връзка с освободителното ни движение.

През зимата на 1897 г. пристигна в Солун инкогнито Ив. Цончев. Срещнахме се с него; осветлихме го с целите и средствата на революционната организация и нейните нужди и го помолихме да работи всред българското офицерство и общество за подпомагането й морално и материално. Иван Цончев възприе становището на Централния комитет.

През 1898 г. Гьорче Петров уведоми Централния комитет, че офицери македонци с взели инициативата за основаване на офицерски братства за подпомагане македонското освободително движение и че те представляват надеждна сила за материалното подпомагане на освободителното движение. Заминах през лятото в София, от тука за Шумен, дето срещнах Т. Давидов и др. офицери и ги помолих да подкрепят материално освободителното дело. Те не ми обещаха нищо, понеже Ив. Цончев отсъстваше. Върнах се в Солун отчаян.

Предвид на това, че средства отвън не постъпваха, решихме и наредихме, щото всеки посветен работник, който иска да има оръжие, да внесе стойността на съответните ръководители, които да закупят такова. Въпреки това постъпленията бяха много слаби и въоръжаването на по-светените хора вървеше трудно.

Безпаричието ни накара да се отнесем до Върховния комитет да подпомогне организацията. Гьорче Петров обаче ни съобщи, че докато в тоя комитет стоят начело сегашните му членове Димитър Ризов, Андрей Ляпчев и др., не може да се очаква никаква помощ. За тази цел съобщи ни, че той е влязъл във връзка с офицерите, взели участие в Мелнишката акция през 1896 г., които, ако успеят да вземат в свои ръце управата на Върховния македонски комитет, обещавали да бъдат изцяло на наша страна и на наша услуга. Макар и да беше наш представител в София, на някои работи не вярвахме на Гьорче, та Централният комитет реши да замина аз за София и да узная как стои въпросът. Гьорче Петров уведоми офицерите и те още на другия ден сутринта се явиха при мене в хотела. Дойдоха: Б. Сарафов, Бозуков, Т. Давидов, Кр. Българията и още двама. Разговаряхме цели 4 часа за целите и нуждите на революционната организация. както и за това, че всички други организации извън Македония, които имат за цел да подпомогнат освободителното движение, требва да с само в помощ на ВМОРО. Понеже възприеха становището на Централния комитет, в последната ни среща казах им, че Гьорче Петров, като пълномощник на Централния комитет, ще нареди, щото в предстоящия конгрес те да бъдат избрани в управата на Върховния македонски комитет. Разговорите ни траяха няколко дни. През това време Д. Ризов няколко пъти ме покани да се срещнем и поговорим по организационни въпроси. Обещах му, че след като си свърша частната работата, за която съм дошъл в София, ще се срещнем. Когато отидох в квартирата му на висок глас ми каза: „Толкова дни сте тук и не намерихте време да се срещнем и разменим мисли по нашите въпроси. Вие ни игнорирате, вие ни обиждате и пр. А ние всеки ден и всеки час ви очаквахме да поговорим, какво да направим в предстоящия конгрес“. Отговорих му, че по тоя въпрос требва да говоря с Г. Петров, който е задграничен представител на Централния комитет.

— Ние не искаме да имаме работа с Г. Петров — не сме в добри отношения с него. С нетърпение чакахме да пристигне някой от вас солунчани и да се разберем.

— Ние пък от Солун не можем да се бъркаме във вашите работи тук. Говорете с Гьорче. Каквото направите с него, ще приемем.

— Тогава нищо няма да стане.

Разделихме се, без да стигнем до никакво споразумение.

В конгреса офицерите успяха да бъдат избрани в управата на комитета и след това получихме чувствителна подкрепа. Но подир време и те почнаха да действат на своя глава.

През м. май 1900 г. дойде в Солун Софр. Стоянов. Срещата ни с него се състоя в квартирата на Хр. Матов, който живееше в къщата на италианец. Пръв заговори Софр. Стоянов и постави следния въпрос:

— Вие имате свой представител във в Върховния комитет в София. В името на взаимността и Върховният комитет требва да има свой представител в Централния комитет.

— Прието — му отговорихме. - Нека Върховният комитет изпрати своя човек при нас. Но и без това ние всичко съобщаваме на Върховния комитет, у нас няма нищо скрито и покрито.

— Но ние искаме да изпратим подготвени във военното изкуство хора, които да ръководят четите и обучават населението във военното изкуство.

— И това е прието. Само че всички ваши хора (офицери), като влязат в Македония и заемат районите си, те вече няма да с ваши хора, а ще с хора на Централния комитет, който ще е тяхно пряко началство и изключително на който ще се подчиняват.

— Ами как ще става влизането на нашите хора в Македония? Местните ръководители няма ли да се противопоставят и от това да произлязат нежелателни конфликти?

— Вие ще ни съобщите имената на лицата и кой къде иска да работи, а ние ще наредим до местните ръководители да ги приемат в районите си Ваши хора могат да заемат учителски и инспекторски длъжности, та по-леко да изучат топографията на района си. За улеснение можем да ви пратим подписани писма и вие да им ги давате попълнени с имената им, та писмата да им служат като открити листове пред местните комитети.

— Радвам се, че сте готови на изброените отстъпки, — заключи С. Стоянов. - Сега още един въпрос. Вие сте хора цивилни. Докато траеше периода на организирането на народа и създаването на революционните организации, вие, като ръководители, бяхте на мястото си. Но отсега, когато се пристъпва към военно обучение на организирания народ и ще требва да се пристъпи и към въоръжени акции, ръководството требва да бъде поето от компетентни хора, с каквито Върховният комитет само разполага. Затова последният требва да поеме върховното ръководство на освободителното дело, а централният комитет да бъде в негова помощ.

Отговори му се, че това не може да бъде по много съображения, най-важното от които е, че сърбите и гърците, като узнаят какво революционното движение се ръководи от София, а не от Солун, т. е. от вътрешността на Македония, че от София се пращат чети и пр., и те ще основат подобни комитети, ще пращат чети в Македония и по такъв начин за революционната организация ще се открият два нови фронта.

Затова ръководството на освободителното движение трябва да бъде и за в бъдеще в ръцете на Централния комитет, който е върховен институт на революционната организация. Всички други македонски организации, които с вън от територията на революционната организация, са и трябва да бъдат помощни организации. С това се приключиха разговорите ни с Софр. Стоянов.

Въпреки направените от Централния комитет отстъпки, Върховният комитет нищо не направи: не изпрати свой човек делегат в Централния комитет, не изпрати и военни в Македония, както бяхме уговорили.

През лятото същата година заминах за София. При една среща с Б. Сарафов, последният ми каза.

— А бе х. Николов, защо не приемете хората от революционното братство в организацията? Не можем да видим спокойствие от техните оплаквания против Централния комитет и особено против теб.

— Вратите на организацията с отворени за всички родолюбци. Но за това има ред. Всеки желаещ да работи за освобождението на Македония и да влезе в редовете на организацията, требва да изпълни уставните постановления; требва да даде клетва, че ще работи вярно на организацията. След като дадат клетва и видим делата им, ще бъдат приети, като за достойните ще има място и в Централния комитет. Аз лично ще отстъпя своето място, за да бъда заместен от някой от тях. Но трябва да дадат клетва.

— Е, да прави сте! — отговори Сарафов.

Предишни части от записките на Иван х. Николов: 1. Младежки революционни копнежи; 2. Дейността ми до 1893 година; 3. Основаването на ВМРО; 4. Мерки за засилване на революционната организация; 5. За нашите солунски книжарници; 6. Становището на Централния комитет спрямо Върховния македонски комитет в България; 7. Първите материални средства, организиране на терористите и доставка на оръжие; 8. Основаване на Четническия институт. Изпращане на списъци в Екзархията. Конгресът през 1899 година.