събота, юни 11, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 94

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93.

94.

Интересно е, че по това време, когато станах депутат, веднага се появиха някогашните ми приятели, земляци и роднини. Започнах да получавам писма, звъняха ми по телефона, като ми се признаваха в отколешна дружба, дълбоко уважение и... молеха. Кой за каквото може. От жилище и лека кола до по-висок пост и увеличение на заплатата. И биваха много разочаровани, след като им отказвах. Когато обяснявах, че не мога да уредя нечий син или дъщеря в института или да помогна на някого да се премести от Ушачи в Менск, ми казваха: е как така, ти си толкова известен... Един мой далечен роднина дойде в жилището ми с бутилка и когато беше изпита, ме помоли да му дам на заем... един милион рубли. Беше много учуден, когато му казах, че толкова пари не съм виждал никога. "Че какъв писател си тогава?" - упрекна ме той. Наистина, ужасно нещо е да станеш известен, както пише умният американец Джон Стайнбек.

Пари наистина се събраха малко в спестовната книжка, в общи линии ме издаваха Менск и Москва. Друг въпрос е, че за тези пари нищо и никъде не можеше да се купи. Когато за рождения ден на жена ми се наложи да купя подарък, Матукоуски ме отведе при един свой познат директор на универмаг в Менск и той с големи връзки ми позволи да купя от склада някаква евтина блузка. Със зимна шапка човек можеше да се снабди само по специален списък, спуснат от министерството на търговията. Билети за самолет или влак купувах от отделна депутатска каса, при случай - за приятели и познати също. В това беше несъмнената изгода от депутатството. Но нищо повече. Всичко останало се решаваше с връзки, по пътя на личните познанства. И писателите в Менск и Москва (а и навсякъде) си създаваха такива познанства - с продавачи и продавачки, с директори и партийни секретари, които, както винаги, се чувстваха господари. На депутатите никой не им обръщаше никакво внимание. Освен тези, които нямаше към кого другиго да се обърнат.

Депутатските сесии (два пъти в годината) преминаваха чинно и спокойно. Докладите звучаха строго формално, според регламента, споровете не предизвикваха никакви емоции у никого. Депутатите обикновено дремеха в залата, някои четяха вестници; писателите (Панченка, Лужанин, Гилевич) изглежда пишеха стихотворения. Заседанията водеше председателят на Върховния съвет Иван Шамякин, който не можеше да подремне на масата в президиума, макар да се виждаше, че му се иска. Командите към залата подаваше от бележки, които му носеше иззад кулисите секретарката Чагина. Веднъж, като ръководеше гласуването, без да вдига поглед от бележката, прочете последователно: "Кой е за, кой е против, въздържали се няма - единодушно". В залата се засмяха, защото никой още не беше успял да си вдигне ръката. Но след това вдигнаха ръцете си точно така.

Аз обикновено седях само по време на първата част - до почивката. По-нататък вече не ми стигаха сили и когато звънецът удареше, излизах от сградата. По пътя ме настигаха двама други нежелаещи да слушат заседанията - художникът Савицки и скулпторът Аникейчик. Те бързаха за своите ателиета и казваха, че всичките тези дрънканици не струват и пет пари. Което беше истина. Ще минат няколко години и Аникейчик ще умре без време, а Савицки ще промени рязко своето отношение към неизменния по същността си режим, ще стане негов апологет. Както и неговият колега и депутат, театралният деец М. Яроменка, който в разгара на перестройката заяви, че напук на беларуските националисти е бил комунист, остана си такъв и ще умре като такъв. И наистина, остана си комунист до края. Което значи, думата на болшевика е твърда дума.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.