сряда, юли 06, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 102

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101.

102

През лятото след Купале [1] се появи възможност да замина за Италия. Винаги бих се радвал да отида в Италия, помнех я от някогашното си пътуване до Рим, беше ми останала в паметта като желан слънчев празник. Този път ме канеше кметството на град Терни, столицата на провинция Умбрия. Пътувахме трима - освен мене Дайнека от Дружеството за приятелство и познатия Иван Иванавич Антанович от ЦК.

На нажеженото от лятната горещина летище "Микеланджело" ни чакаше един пъргав и приказлив италианец на име Джорджио, който ни качи в нова алфа ромео и наду към Терни. Лятната Италия дори през стъклото на автомобила изглеждаше прекрасна, приказна страна, ние гонехме по новата магистрала с бързина сто и двадесет километра в час. Край нас се мяркаха храстите на алеите с бели и жълти цветове, в далечината величествено плуваха иглолистните чадъри на пиниите. По склоновете на обгорените от жегата планини се издигаха каменните постройки на старовремски градове с църкви в средата, замъци, обкръжени от кипариси вили. Терни като град със съвременна индустрия беше по-малко привлекателен, затова пък водопадът в края на града, знаменитият Каскадо, оживяваше необичайно целия околен пейзаж.

От града Джорджио ни закара в своето курортно градче Педилюка, където живееше със семейството си. Кривият път се виеше дълго между бели скали и ни доведе до малко уютно селище, което се беше прилепило до стръмен склон на брега на планинско езера. Над селището се издигаха руините на древен замък, а на другия бряг върху един зелен хълм се извисяваше бяла скулптура на Мадоната. Всичко това се отразяваше живописно в тихите води на езерото.

Настанихме се в един крайпътен мотел и Джорджио Бергамини започна да ни вози със своя стар дизел, който постоянно му се разваляше. Ту ще потече вода от радиатора, ту ще се спука гума... Отидохме в Терни, а след Терни на вилата на един негов приятел художник. Тази вила, наречена студио, беше преобразувана от стара мелница, сред помещенията по каменния под течеше бистър и студен ручей. Старият баща на художника ни черпеше с вино и разказваше как работи сина му. По професия е металург, а изкуството е негово хоби. Отидохме в планинското селце Палина, от което се откриваше прекрасна гледка към широката долина, обвита със синкава мъгла. По време на световната война селцето било партизанска база и жителите му крояха планове да завържат приятелство с беларуските партизани. В Терни ни се случи да присъстваме на откриването на беларуска художествена изложба, което в общи линии беше срамно зрелище. Дузина остарели (от 40-50-те години) картини на тема отглеждане на лен или сключване на договор за социалистическо съревнование, портрети на челници в производството, окачени в малка зала, правеха угнетяващо впечатление на редките посетители. Наистина, да се покаже това в страната на възвишеното класическо изкуство беше за организаторите на изложбата много самонадеяно и може би те разбираха това. След нейното закриване всички експонати бяха безстопанствено изоставени, никой не се погрижи за тях. Назад в родината ги върна все същият Джорджио - по собствена инициатива и за своя сметка.

В една празнична неделя отидохме във Флоренция, това беше може би най-незабравимото ми пътуване. Видях оригиналната статуя на Давид на площада пред катедралата, в която някога се срещали героите на безсмъртния Данте, а в знаменитата галерия "Уфици" беше трудно да сдържа сълзите си пред платната на Сандро Ботичели, които помнех като репродукции от времето на моето печално юношество. В малка уютна тратория изпихме по няколко чаши кианти, което обикнах оттогава за цял живот. Джорджио беше за нас и шофьор, и екскурзовод, и грижлив домакин. В лицето на този италианец получихме тогава един верен и дългогодишен приятел. Почти всяка година след това той идваше в Менск - ту със спортисти, ту с туристи, ту с ветерани партизани, ту като съветник на италианска фирма, реконструираща автострадата Брест - Москва. Аз му помогнах да се свърже с Дружеството за приятелство и Арсен Ваницки винаги го приемаше с радост на чашка кафе. Отношенията му с Антанович не бяха много добри, през цялото време на гостуването ни в Италия те се караха за нещо. Джорджио беше италиански комунист, а Антанович, както е известно, съветски - може би на това се основаваше конфликтът между тях. Все пак италианските комунисти бяха друга порода, не като нашите, съветските.

Джорджио се стараеше да ме подкрепя икономически във времето, когато у нас се разрази политико-икономическата криза и нямаше нито водка, нито храна. Веднъж позвъни от един менски мотел и каза: идвай на гости. Само че с кола. Отидох, като все си мислех какво гости е това, когато трябва да ходя с кола. Оказа се, че става въпрос за една каса кианти, скрита от Джорджио под седалката на микробуса му. Учудих се: как го докара това? Джорджио само се усмихва: "Италиано - буоно контрабандисто". Какво пък, благодаря ти, опитни контрабандисте, дълго те споменавахме, пиейки с приятели твоето чудесно кианти. Веднъж и аз му помогнах според моите възможности. Той смята, че даже повече.

Случи се така, че синът му, юноша, претърпял мотоциклетна катастрофа и си счупи крака. Италианските лекари го гипсирали и той зараснал, но се оказал по-къс от здравия. Необходима била нова операция, която се съгласил да направи известният доктор Илизаров от Курган. Джорджио откарал сина си там, където нямаше никакви познати, не знаеше езика и се почувствал много безпомощен. Като добавка го обрали. Без пари и без документи се озовал в милицията и си спомнил за Менск и Бикау. И ето че късно през нощта в жилището ми се разнася телефонен звън от далечния Курган, полковник от милицията пита дали аз съм писателят Биков, за когото бил чел неотдавна във вестниците. А след това се интересува дали познавам италианец с фамилия Бергамини, когато са задържали в Курган. Разбира се, аз представих пред милицията по най-добрия начин моя злополучен приятел, който по някакъв начин най-сетне се измъкна от своето незавидно положение. Оперираха сина му успешно, за което благодарих лично на доктор Илизаров, а Стефано скоро танцуваше бойко на собствената си сватба.

Както вече казах, Джорджио идваше много пъти в Беларус и всеки път се отбиваше в жилището ми на "Танкова". Веднъж - семейно: с жена си Ана и дъщеря си Симона, няколко пъти доведе свои приятели от Терни и ветерани от Палина. Разбира се, той също ме канеше с Ирина в Италия - да си почина и да се покъпя в Адриатика, където Ана имаше жилище. Бяхме благодарни на нашия мил италианец, но не отидохме. Не отидохме и когато получих награда от президента на Италия, а също така наградата "Св. Валентин". Неловко беше да играя ролята на беден роднина, който се надява на милостта на домакина. Още повече че и домакинът не беше от богатите... Гостът, както винаги, беше беден и се опитваше поне да не изгуби остатъка от честта си - последното малко нещо, което все още имаше.

1. Купале (белар. Купальле, други названия - Иван Купала, Ян, Янау дзен) - голям народен празник на източните славяни (при украинците - Иван Купала, Купайе, при руснаците - Иван Купала, Иванов ден, Иван Травник, Колосок, Ярилин ден). Чества се на 7 (24) юли.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.