Един ден (беше Страстната седмица) брат ми ми донесе тържествено отдавна обещания за Великден нов фес. Като не бях никога носил фес, фесът, тъй като беше малко по-широк, отколкото трябваше, ми се видя несносен товар.
- Върни го назад - казах на брат си.
- Кааак!
- Така.
- Аз го купих и няма да го връщам.
- Аз няма да го нося.
Напразно всички ме уверяваха, че фесът е хубав-прехубав и много ми прилича.
- Не съм научен да нося фес: по-добре гологлав.
Тогава Николай ми дръпна порядъчен бой. Боя претърпях, но феса не поисках да нося.
При все това понякога си позволявах да развличам меланхолията си с детски игри и опасни вятърничавости. Един ден се покачих на сливата на съседката си Талялица и взех набързо да късам и ям плодовете ѝ заедно с костилките им, докато се сети съседката и викна с пронизителен свой глас. От страх и бързане в слизането паднах от дървото на камъните, където си счупих един резец. После лежах опасно болен от запичане (костилките бяха останали в мене), докато здрава клизма не ме избави от належаща смърт. Повече от две седмици майка беше принудена да ме държи за мишниците, за да изляза на двора. Като се пооправих малко, казах на майка:
- Остави, не ме крепи: сега мога сам да вървя.
Но щом ме остави, аз паднах.
- Така! Иначе не може и да бъде!
Вироглаво повторих опита до четири пъти и резултатът беше все същия. Тогава се уверих, че съм бил опасно болен и близък до кончината си.
Още здравето ми беше слабо, когато се разгласи, че иде в града ни призван някой си прочут елински класен учител. Казваха, че той е влах, и после не го наричаха иначе освен „Влаха“, и дълго време след заминаването му това име беше равно на “класен учител“. Зарадвах се, че имам занапред да се занимавам и тъй да отбягна тежката скука, която ме гнетеше, и угризенията на съвестта си, че лъжех майка. Влаха, както и всички преди него и след него учители, ни преподаваше по два бедни урока на ден. Казвам бедни, защото всеки урок се състоеше от десетина думи, които нито ние разбирахме, нито той можеше ни изясни на майчиния ни език. Можете да си представите каква беше ползата от такива учители. И днес още се чудя на крайната си търпеливост, че дълги години съм посещавал училището, без да разбирам почти нищо. Приемник на Влаха (почти всяка година и всяко тримесечие се сменяха учителите) беше, ако добре помня, някой си Константин Янинец, наречен “Куциот“. Той учителства три години с такова усърдие, че взе да храчи кръв, но гласът му, както и онзи на Влаха, беше глас викащия в пустини. Почти никой нищо не му разбираше. Той в църквата често грабваше от ръцете на четците църковните книги и ме заставяше да чета. Робе му каза:
- Даскале! Три години ни служиш. Плащаме ти честно: удостои ни да видим плода на трудовете ти.
Учителят пожълтя като смил, трябваше да послуша и за един месец се готви за изпит. Наредихме се около четиридесет ученици в митрополитския салон; Робе започна да изпитва:
- Ή μέθη τί μέρος λόγου είναι? [“Пиянство” каква част на речта е?]
- Επίρρημα. [Наречие.]
- Τί είναι επίρρημα? [Какво е наречие?]
- Λέξις η οποία σημαίνει ενέργειαν. [Дума, която означава действие.]
Ученикът безочливо отговаряше, като знаеше, че нищо не знае, той мислеше, че и изпитващият го нищо не знае; но на третия въпрос се отчая и замълча. Робе повика друг:
- Τό γάρ τί μέρος λόγου είναι? [Думата “защо“ каква част на речта е?]
- 'Ρήμα. [Глагол.]
- Σχημάτισέ το. [Спрегни го.]
- Γραγαρέω-ω, γαργαρέεις-εΐς... [Защом, защощ ...]
Робе се разсмя.
- Τί σημαίνει τό γάρ? [Какво значи “защо“?]
Ученикът замълча. Робе повика трети ученик, който - като по-хитър, взе да казва наизуст ораторски звучно граматиката, без да чака въпроси. Робе се разсмя и го спря. Подобни бяха изпитите и на другите ученици, докато ми дойде редът. Робе ме попита:
- Στρατηγούσης τί μέρος λόγου είναι? [“Командващ“ каква част от речта е?]
(Той изпитваше само за частите на речта).
- Μετοχή. [Причастие.]
- Τί είναι μετοχή? [Какво е причастие?]
- Έπίθετον προερχόμενον από ρήμα. [Прилагателно, произлизащо от глагол.]
- Τί σημαίνει προερχόμενον? [Какво значи “произлизащо“]
- Което излиза [произлиза].
Робе разбра, че разбирам нещо си и каза:
- Τήν δεκάτην ώραν ελα εις το μαγαζί να έκλέξης μπασμαν δια φορέματα. [В десет часа ела в магазина да избереш басма за дрехи.]
После ме накара да спрегна Στρατηγέω-ω [“командвам”] и го спрегнах бързо. Очарованието беше общо. След края учителя ме прегърна пред целия събор:
- Πάρλιτζε! εσύ μου άσπρισες τό πρόσωπο. [Пърличе! Ти ми изчисти лицето.]
И плака, плака като човек, умит от безчестието, обществено признато. Ай, наивният! Той трябваше да е уверен, че жителите, колкото по-малко го разбираха, толко повече го уважаваха. Тоя ден песни и радости на сродниците, че в изпитанията се отличил един папагал. Вечерта отидох у Робеви и ми отмериха три аршина басма.
- Спечели ти, Григоре - ми каза брат ми, - а аз и басма по-хубава ще ти купя и в Янино ще те пратя да се учиш.
Много се зарадвах, но същата година внезапна смърт (от перипневмония) го грабна от обятията на осиротялата фамилия, която на него се надяваше. За да не увеличи скръбта ни, майка често ходеше в зимника и там го оплакваше. В утешение ѝ казах:
- Майко, Зарче ме кани у дома си да уча сина му. Той ми дава 400 гроша годишна заплата и храна, и облекло. Филадата на седмочислениците се търси от Света гора: аз ще я препиша цялата по три пари листа, а това ще направи добра сума. Черницата ни стига до облаците. Никоя черница в града не ражда черници толкова големи и хубави како нашата. Ти ще береш черниците така... все едно ръка да не ги е хващала, а аз ще ги продавам по целия град...
- Там ли ще спиш?
- Къде?
- У Зарчевци?
- Там ще ям, ще пия и ще спя.
- Това не бива, Григоре, аз без тебе не мога.
- Така нека бъде, твоята воля да бъде.
Майка ме стисна в обятията си.
Четиридесет дена след братовата ми смърт, сродници и съседи, според обичая, дойдоха у дома за възпоменание на покойника. Ястията, които донесоха, бяха изобилни, разни и вкусни, така че ядох прекомерно и не усещах, че съм преситен, докато коремът ми не се обтегна тъй, че сякаш ще се пръсне. Обаче от тази злоупотреба не легнах на постеля.
Според обещанието си, започнах да преписвам трескаво филадата. (Това преписване не малко ми помогна в езика). За уроците си нямах никаква грижа; позволявах си даже и чести отсъствия. Тогава уроците бяха толкова сухи, че отсъствията не се считаха за смъртен грях. Веднъж (през учителстването на Андроник Йосифчев, добър и деятелен учител охридянин) четирима ученици се съгласихме да идем на полето. Там, в Далянската река, ловяхме малки змиорки. За обяд си извахме у дома, а след обяд пак се събирахме на реката. Какво да правим? Неумолима беше нуждата за развлечение, а училището ни беше омръзнало. Тази игра продължи четири-пет дена. После някой си извести майка и тя с горчива усмивка взе да ме бие по нозете с чепато дърво. Градът се огласи от виковете ми, но майка не показа милост в биенето и после тури нозете ми в гъсто солена вода, предварително приготвена. Тя беше решила да ме изцери веднъж завинаги от болестта на отсъствията и сполучи.
Дълго време преписвах филадата. Като свърших делото, го представих на Евтим Балаз, който ми го поръча. Цели часове той проучваше дали преписът е точен: не намери нито една грешка. Той направи сметката (аз смятане не знаех) и ми каза, че трябва да ми плати шестнадесет гроша; но той постъпи великодушно: ми даде четири бешлъка, които ми се видеха като четири милиона. Като връчих парите на майка си, очите ѝ блъснаха: не заради значителността на сумата, но от радост, че е видяла първия плод на труда ми. Както виждате, никой може би не е работил толко евтино, колкото аз. Но имахме и други средства: майка развъждаше кокошки, а аз продавах яйцата. Веднъж Анастас Серезлия, доктор грък, който навсякъде с ентусиазъм хвалеше моите успехи и всякога даром ме цереше, ме видя в чаршията, където седях на един камък, вдървен от студ, и в скута си държах десетина яйца за продан, и ми каза на гръцки:
- Стани!
Станах.
- Колко пари ги продаваш?
- По три пари.
Той ми плати по пет пари.
- Никога да не седиш на камък. Разбра ли?
- Разбрах.
- Направи клетва!
И се заклех.
- Аз имам четирима сина, но тебе обичам повече. Не желая да те церя пак. Не че жаля труда си или лековете си, но жаля здравето ти. (Хиляда поклони пред сянката му, нищо че мразеше той всичко, което е българско).
Явно че животът ни не беше охолен. Но имахме и друго средство: през юни и юли, след обед, продавах черници. Надпреварваше се светът кой по-напред да купи. Много пъти даже турците не оставяха християнина да купи. И тъй всякога навреме се намирах на училище.
Един ден, ужасен ден (3 юли 1840 година), майка падна от черницата. И днес, когато си напомня това приключение, трескави тръпки усещам по плещите си, а по бедрата си едно неописуемо болезнено чувство както да ми се топи лойта. До Бога писнах, като видях майка простряна полумъртва.
- Няма нищо - каза тя, поизправи главата си и видя средния пръст на десницата си изкълчен между първата и втората фаланга, и грозно изкривен.
Ако и да беше како пияна от падането, тя взе да тегли изкълчения пръст с всичките си сили, костите не щракнаха и не се наместиха във физиологическо състояние.
- Сега нямай грижа - каза тя.
Съседките притичаха, уловиха я за мишниците, заведоха я вкъщи, постлаха ѝ и употребиха всички средства, които им бяха под ръка, за облекчение на пациентката. Никога през живота си не съм бил толкова тъжен, колкото тоя ден: бях постоянно при постелята ѝ. Очите ми все в лицето ѝ приковани. Майка усещаше болката ми, може би повече от своята и болезнено се подсмиваше.
- И това ще мине, синко! Нашата черница е благословена, тя е нашият ангел хранител - аз я почитам за свято нещо. Мнозина са паднали от нея, но никой не се е убил. Иван... и той падна... даже от най-голямата висина (и ми показа един клон на огромното дърво); но ми го варди Господ: нищо не пати. Не гледаш ли колко жени идват всеки ден .... и вземат от кората ѝ за лек против всякакви болки?
След няколко дена майка оздравя и взе да работи както обикновено.
(Следва)
БЕЛЕЖКИ
1. 1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.
2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.
3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".
4. ЗА АВТОРА: Роденият в Охрид Григор Ставрев Пърличев (1830-1893) е виден български възрожденец, писател и преводач.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.