петък, октомври 21, 2016

Лекции по руска литература – брой 38

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Предишни части:

I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6.

II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2.

"БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7.

Целият текст дотук в „Библиотека на Павел Николов – Лекции по руска литература“

8.

Преминаваме към най-добрата и последна, 27-ма глава, на романа. Базаров се връща в родния си дом и започва да се занимава с медицинска практика. Тургенев подготвя смъртта му. След това настъпва развръзката. Евгений пита баща си има ли адски камък.

"- Имам, за какво ти е?

- Трябва... да се прогори една раничка.

- Чия?

- Моя.

- Как твоя! Защо? Каква е тази раничка? Къде е?

- Ето тук, на пръста. Днес ходих в селото, знаеш, където докараха тифозния мужик. Неизвестно защо искаха да го отворят, а аз отдавна не съм правил това.

- И?

- И помолих уездния лекар; и се порязах.

Василий Иванович изведнъж побледня целият и без да каже нито дума, се спусна в кабинета си, откъдето се върна веднага с късче адски камък в ръката. Базаров поиска да го вземе и да си тръгне.

- За Бога - промълви Василий Иванович, - позволи ми да го направя аз.

Базаров се усмихна.

- Много ти се иска да практикуваш!

- Не се шегувай, моля те. Покажи си пръста. Раничката не е голяма. Не боли ли?

- Натискай силно, не се бой.

Василий Иванович се спря.

- Как мислиш, Евгений, не е ли по-добре да я прогорим с желязо?

- Това трябваше да се направи по-рано, а сега всъщност и адският камък не е нужен. Ако съм се заразил, вече е късно.

- Как... късно... - едва успя да произнесе Василий Иванович.

- Ами така! Оттогава минаха четири часа и нещо.

Василий Иванович прогори още малко раната.

- Уездният лекар нямаше ли адски камък?

- Нямаше.

- Как така, Боже мой! Лекар - и няма едно толкова необходимо нещо!

- Да беше му видял ланцетите - промълви Базаров и излезе навън".

Базаров се е заразил с тиф. Той се разболява, след това за малко му става по-добре, а после настъпва криза. Изпращат за Ана Сергеевна, тя идва с немски лекар, който казва, че няма никаква надежда за Базаров да оздравее, и тя отива при постелята на умиращия.

"- Е, благодаря - повтори Базаров. - Това е по царски. Казват, че царете също посещават умиращите.

- Евгений Василич, надявам се...

- Ех, Ана Сергеевна, да си говорим истината. С мене е свършено. Озовах под колелото. И излиза, че не е имало защо да се мисли за бъдещето. Старо нещо е смъртта, а за всеки е нова. Засега не се страхувам... а след това ще изпадна в безсъзнание и фют! (Той махна слабо с ръка) И какво да ви кажа... Че ви обичах? Това и преди нямаше никакъв смисъл, а сега още повече. Любовта е форма, а моята форма вече се разлага. По-добре е да кажа колко сте хубава! И ето че сега стоите, така красива...

Ана Сергеевна неволно потръпна.

- Нищо, не се тревожете... седнете там... Не се доближавайте до мене, защото болестта ми е заразна.

Ана Сергеевна премина бързо през стаята и седна на креслото до дивана, на който лежеше Базаров.

- Великодушна! - прошепна той. - Ох, колко близко, и колко млада, свежа, чиста!.. в тази отвратителна стая!.. Е, прощавайте! Живейте дълго, това е най-доброто от всичко, и извличайте полза, докато е време. Вижте какво безобразно зрелище: полусмачкан червей, а надига глава. И също си мислеше: много дела ще преодолея, няма да умра, къде ти, задача имам, нали съм гигант! А сега цялата задача на гиганта е да умре прилично, макар че никой не се интересува от това... Все едно: няма да размахвам опашка." <...>

Базаров сложи ръка на челото си. Ана Сергеевна се наклони към него.

- Евгений Василич, тук съм...

Той пое веднага ръката и се надигна.

- Прощавайте - проговори той с внезапна сила и очите му блеснаха с последен блясък. - Прощавайте...Чуйте... аз ви целунах тогава... Духнете умиращото кандило и нека то угасне...

Ана Сергеевна докосна с устни челото му.

- Това е! - промълви той и се отпусна на възглавницата. - Сега... е тъмно...

Ана Сергеевна излезе тихо.

- Какво? - попита шепнешком Василий Иванович.

- Заспа - отвърна тя едва чуто.

На Базаров вече не му беше съдено да се събуди. Вечерта той изгуби напълно съзнание. <...> Когато най-сетне изпусна последния си дъх и в къщата се надигна всеобщо стенание, Василий Иванович беше обзет от внезапно изстъпление. "Казвах аз, че ще възроптая - крещеше хрипливо той, с пламнало изкривено лице, като тресеше във въздуха юмрук, все едно заплашваше някого, - и ще възроптая, ще възроптая!" Но Арина Василевна, цялата в сълзи, увисна на шията му и двамата заедно паднаха на колене.

"Така - разказваше след това в слугинската стая Анфисушка - стояха един до друг с наведени глави, като овчици по обяд..."

Но обедният знай минава и настава вечер, и нощ, а с нея идва връщането в тихото убежище, където спят сладко измъчените и уморените..."

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.