СЛУЖБОМЕР

петък, май 26, 2017

Лекции по руска литература – брой 82

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1. “АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) - Сюжет - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9-10, 11, 12-13, 14; Характеристики - 1; Хронологията на Толстой - 1; Композиция - 1; Образност и Имена - 1. „СМЪРТТА НА ИВАН ИЛИЧ" (1884–1886) - 1, 2. V. АНТОН ЧЕХОВ (1860-1904) - 1, 2, 3, 4. "ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО" (1899 г.) - 1. В ОВРАГА" (1900 г.) - 1, 2, 3, 4. БЕЛЕЖКИ ЗА "ЧАЙКА" (1896 г.) - Действие I., Действие II., Действие III., Действие IV.

МАКСИМ ГОРКИЙ (1868-1936)

В повестта "Детство" Горкий си спомня за живота си в дома на своя дядо по майчина линия Василий Каширин. Това е мрачна история!

Дядото бил жесток изверг, а двете му деца, на които момчето било племенник, макар и да били наплашени от баща си, сами на свой ред през целия си живот малтретират жените и децата си. Обстановката в дома се състояла от безкрайни ругатни, безсмислени укори, жесток бой, кражби на пари и унили молитви.

"А между казармата и затвора - пише биографът на Горкий Александр Роскин, - сред непресъхващата кал на улицата, имало къщи, кафяви, зелени, бели, но навсякъде в тях, като у Каширини, се карали заради прегорения сладкиш и изкипялото мляко, а също така се развличали с именни дни и помени, със ситост до ушите и пиене до свинство".

Събитията се случват в Нижний Новгород, в повече няма и накъде лоша среда - тоест еснафска, заемаща средно положение между селячеството и най-ниското стъпало на среднобуржоазната класа. Загубила здравата връзка със земята, тази класа не придобива в замяна нищо, което би могло да запълни образувалата се празнина, и възприема най-лошите пороци на средния слой без изкупващите ги добродетели.

Баща му също имал нещастно детство, но израснал като прекрасен и добър човек. Той умрял, когато синът му бил на четири години и на овдовялата майка се наложило да се върне в родното си гнездо и да се засели там при отвратителното си семейство. Единственият светъл спомен от тези години Горкий свързва с образа на баба си, която, въпреки ужасяващата обстановка в къщата, запазила щастлив оптимизъм и огромен запас от доброта. Само благодарение на нея момчето разбрало, че на света има щастие и че, въпреки всичко, това щастие е животът.

На десет години Горкий започва да си изкарва прехраната. Той служи в обувен магазин, мие чинии на параход, работи като помощник на чертожник и иконописец, занимава се със събиране на стари вещи и лов на птици. След това открива света на книгите и започва да чете всичко, което може да намери. Отначало чете безразборно, но много скоро оформя тънък и прецизен вкус. Желае страстно да учи и отива да постъпи в Казанския университет, но скоро разбира, че не може да попадне там. Крайно беден, той се оказва в компанията на босяци (скитници - бел. П. Н.) и започва да записва най-ценните си наблюдения, които скоро взривяват слушателите по време на публични четения в големите градове.

Отново му се налага да работи тежка работа, наема са като помощник на хлебар и работният му ден продължава четиринадесет часа. Скоро започва да участва в революционното нелегално движение, където среща повече близки му по дух хора отколкото в хлебарницата. И продължава да чете всичко възможно - художествена и научна, социална и медицинска литература, всичко, което може да намери.

На деветнадесет години опитва да се самоубие. Раната се оказва опасна, но той оздравява. В бележката, която намират в джоба му, пише: "За смъртта ми моля да обвините немския поет Хайне, който е измислил сърдечният зъбобол..." Горкий изходил пеш цяла Русия, стигнал до Москва и оттам се отправил право при Толстой. Толстой не си бил вкъщи, но графинята го поканила в кухнята и го почерпила с кафе и кифлички. Тя отбелязала, че при мъжа ѝ се стичат несметен брой скитници, с което Горкий се съгласил вежливо. Като се върнал в Нижний, делял едно жилище с двама революционери, изселени от Казан за участие в студентски демонстрации. Когато полицията получила заповед да арестува единия от тях и открила, че се е измъкнал, арестувала Горкий.

"Какъв революционер сте вие? - казал му по време на разпита жандармският генерал. - Вие тук пишете и изобщо... Когато ви пусна, покажете ръкописите си на Короленко". След месец в затвора Горкий бил освободен, последвал съвета на жандармския генерал и отишъл при Короленко, когото също подозирали в революционни симпатии. Короленко бил много добър човек, известен, макар и второстепенен писател, любимец на интелигенцията. Той така разкритикувал съчиненията на Горкий, че Горкий оставил за дълго литературата и заминал за Ростов, където известно време работи като бурлак (работник, който заедно с други тегли кораби срещу течението на река - бел. П. Н.) на Волга. Така че не Короленко, а някой си Александр Калюжний - политически заточеник, с когото Горкий се започнал случайно в Тифлис (днес Тбилиси - бел. П. Н.), му помогнал да влезе в литературата. Очарован от живописните разкази за видяното по време на безчислените скитания, Калюжний посъветвал настойчиво Горкий да ги запише по същия простодушен начин, по който ги разказва. Когато разказът бил написан, той го отнесъл и го напечатал в един местен вестник. Това станало през 1892 година, когато Горкий навършил двадесет и четири години.

По-късно Короленко все пак помогнал много на Горкий - не само с ценни съвети, но и с работа: намерил му място в редакцията на вестника, където самият той сътрудничел. През тази година Горкий се отдал изцяло на работа.

Беднякът учел, усъвършенствал своя стил и през цялото време пишел разкази, които след това се печатали във вестника. В края на годината той станал известен, след което се посипали предложения от местни вестници. Горкий приел предложението от Нижний и се върнал в родния си град. В своята сурова проза той разкривал подчертано горчивата истина за съвременния руски живот. И все пак от всеки негов ред лъхала непобедима вяра в човека. Колкото и да е странно, този художник на най-тъмните страни на живота, на неговите зверски жестокости бил в същото време най-големият оптимист в руската литература. Той не криел своите революционни симпатии, което засилвало неговата популярност сред радикалната интелигенция, но едновременно с това накарало полицията да засили бдителността си, защото Горкий отдавна вече присъствал в списъците на подозрителните. Скоро го арестували - при обиск у друг арестуван революционер намерили негова снимка с посвещение, но след това го пуснали поради липса на улики. Той се върнал в Нижний, където отново попаднал под полицейско наблюдение. Около двуетажната му дървена къща вече денонощно обикаляли странни хора. Един от тях седял на пейката и се правел, че гледа небето. Друг стоял, облегнал се на фенера, и уж четял вестник. Кочияшът, който седял на капрата на файтона, спрял пред парадния вход, също се държал необичайно - с удоволствие се съгласявал да вози Горкий и неговите гости дори безплатно. Всички тези хора били обикновени детективи. Горкий се заел с благотворителна дейност. Уреждал рождественски благотворителни обеди за бедни деца, открил приют за безработни и бездомни с библиотека и пиано, изпращал на селските деца албуми за залепяне на изрезки от списания.

И заедно с това Горкий се увлякъл така силно от революционна работа, че даже докарал нелегално от Петербург циклостил за издаване на нелегална литература в Нижний Новгород. Това било сериозно нарушение. Отново последвал арест и затвор. По това време той вече бил тежко болен.

Общественото мнение, което в дореволюционна Русия нямало как да не се вземе под внимание, подкрепяло Горкий с всички сили. Защитавал го Толстой, по цяла Русия преминала вълна от протести. Правителството било принудено да отстъпи пред общественото мнение: Горкий бил пуснат от затвора и поставен под домашен арест. "Сега у него в антрето и в кухнята седели полицаи. Един от тях през цялото време влизал в кабинета му" - разказва неговият биограф. Но малко по-късно виждаме, че Горкий "отново се заел с работа, често пишел нощно време" и като срещнал на улицата един свой познат, спокойно заговорил с него за необходимостта от революция. Честно казано, с него не се отнасяли прекалено сурово. (Държавна сигурност е можела да го обуздае за един миг.) Разтревожените власти го изпратили в Арзамас - градче в дълбоката провинция на Южна Русия. "Насилието над Горкий било осъдено гневно от Ленин" - пише Роскин.

Напредващата болест на Горкий - болен е от белодробна туберкулоза като Чехов - се изострила по време на заточението и неговите приятели, включително и Толстой, натиснали властите, които му разрешили да замине за Крим.

Още преди това, в Арзамас, под самия нос на тайната полиция той се занимава с революционна дейност.

Там Горкий пише пиесата "Еснафи", изобразявайки сивотата и тесногръдието, които са го заобикаляли в детството.

Тя не получава тази известност, която печели следващата му пиеса, "На дъното". "Още в Крим, като седял веднъж в тъмнината на терасата, Горкий мечтаел на глас за бъдещата пиеса. Той разказвал, че главно действащо лице ще бъде един лакей от богат дом, попаднал в приют и останал завинаги там. Най-много той пази една яка от официална риза - единствено нещо, което го свързва с предишния живот. В приюта е тежко, хората там се мразят помежду си. Но в последното действие настъпва пролет, сцената се изпълва със слънчева светлина, обитателите на приюта излизат от своето смрадливо жилище, като забравят за омразата..." (А. Роскин. "Максим Горкий")

Когато пиесата "На дъното" била завършена, успехът ѝ надминал очакванията на автора. Всеки герой, изобразен в пиесата, е живо лице и е истинско предизвикателство за всеки добър актьор. Постановката осъществил Московският художествен театър, който споделил нейния неимоверен успех: пиесата се прославила по целия свят.

Вероятно сега е уместно да се кажат няколко думи за този удивителен театър. До неговата поява най-изисканото меню, което можели да получат руските любители на театъра, в основни линии се предлагало от столичните императорски театри. Те имали достатъчно средства, за да привлекат най-скъпоструващите таланти, но се ръководели от доста консервативни хора, което в изкуството често води до немощ и ограниченост, така че даже най-добрите постановки се отличавали с необикновена баналност. Но за талантливия актьор висше достижение била работата на императорска сцена, защото частните театри тънели в бедност и изобщо не можели да си съперничат с императорските.

Когато Станиславский и Немирович-Данченко основали своя малък театър, положението скоро започнало да се променя. От доста обикновено предприятие театърът започнал да се приближава към това, което трябва да бъде - храм на истинското и шлифованото изкуство. Московският художествен театър се издържал изключително от частните средства на неговите основатели и на техните немногобройни приятели и не се нуждаел от сериозно финансиране. Главната мисъл, която той се стараел да въплъти на сцената, се състояла в служба на изкуството не заради доходи и слава, а заради висшето предназначение на самото изкуство. Всичките роли в спектакъла се смятали за главни, на всеки детайл се обръщало толкова съсредоточено внимание, колкото и на избора на пиесата. Най-добрите актьори никога не се отказвали от епизодични роли, които им се давали по една причина: те трябвало да съответстват на дарованието им и можели да донесат най-добър успех. Нито една пиеса не се изпълнявала дотогава, докато режисьорът не се убеждавал, чу художественото въплъщение е достигнало съвършенство във всеки най-малък детайл от постановката - независимо от броя на репетициите. За тях не жалели време. Въодушевлението, съпътстващо тази високопоставена служба, вдъхновявало всеки представител на трупата и ако странични съображения, несвързани с търсенето на творческо съвършенство, ставали за някого по-важни, той се лишавал от мястото си в театралната общност. Увлечени от най-силните творчески пориви на основателите на театъра, артистите, живеещи като едно огромно семейство, се раздавали по време на всеки спектакъл така, все едно това е единственият спектакъл в живота им. В това горене се чувствали почти религиозен възторг и театрална саможертва. Работата на трупата се отличавала с удивителна сложност. Актьорите се грижели преди всичко за успеха на цялата трупа, а не за личния си успех. В залата не можело да се влиза след вдигането на завесата. Аплодисменти между сцените не се приемали.

Такъв бил духът на театъра. Що се отнася до главните му идеи, които предизвикали революция в руския театър, като превърнали донякъде подражателното учреждение, винаги готово да заимства чуждестранните похвати, след като са обработени грижливо в западните театри, във велико творческо обединение, станало скоро образец за подражание и източник на вдъхновение за западните режисьори, то най-главната от тях се състояла в това, че артистът преди всичко трябвало да избягва застиналия маниер на игра, омръзналите похвати, а вместо това да се превъплъти във въображаемия характер и да запазва в действителния си живот неговите маниери и интонации, подходящи за случая, а като излезе на сцената, да произнася неговите думи като свои, все едно той е този човек, и да говори, както си говори, по своя естествен начин.

Каквото и да се говори за тази система, едно е несъмнено: ако талантливите хора подхождат към изкуството с единствената цел да му служат искрено с пълната сила на своите способности, резултатът винаги възнаграждава старанията. Така станало и с Художествения театър. Успехът му бил огромен. Дълги опашки се образували още през деня, за да влязат в малкия вестибюл, най-талантливите млади артисти търсели възможност да станат част от московчаните, предпочитайки ги пред императорските театрални трупи. Скоро театърът се разраснал до няколко филиала - Първа, Втора и Трета студия, които запазвали връзките си с бащиния дом, макар че всяка се движела в свое собствено художествено направление. Била създадена театралната студия "Габима", където играели на идиш, макар че най-добрият режисьор и изпълнителите не били евреи. Тази студия постигнала самостоятелно необичаен успех.

Един от най-добрите артисти в Московския художествен театър по странна случайност бил неговият основател и режисьор - а аз бих добавил и пълновластен ръководител - Станиславский, докато Немирович-Данченко оставал сътрудник и втори режисьор.

Най-голям успех на сцената на театъра получили пиесите на Чехов, "На дъното" на Горкий и някои други. Но пиесите на Чехов и "На дъното" никога не били свалени от репертоара и вероятно ще бъдат свързани завинаги с името на този театър.

В начало на 1905 г. - в навечерието на така наречената Първа руска революция - властите наредили на войската да стреля в тълпа работници, организирали мирна демонстрация, за да занесат петиция на царя. По-късно става известно, че демонстрацията е организирана от двоен агент, агент-провокатор на правителството. Част от хората, сред които и деца, станали жертва на разправата. Горкий написал обръщението "Към всички граждани и общественото мнение на европейските държави", в което нарекъл събитието предумишлено убийство, а царя - главен палач. Естествено, бил арестуван.

Този път вълна от протести срещу ареста му преминала по цяла Европа. Знаменити учени, политици и художници искали властите да отстъпят отново и да го пуснат (представете си съветско правителство, което би отстъпило), след което той се връща в Москва и участва открито в революционната дейност, като събира пари за купуване на оръжие и дава жилището си за оръжеен склад. Революционните студенти направили там нещо като тир и се тренирали активно в стрелба.

Когато революцията завършила с поражение, Горкий минал лесно границата и отишъл в Германия, след това във Франция, а после в Америка. В Съединените щати се изказвал на митинги, като продължавал да изобличава руското правителство. Там написал дългата си повест "Майка" - явно второразрядно произведение. Оттогава Горкий живее в чужбина и става близък приятел на Ленин. През 1913 година е обявена амнистия и той не само се връща в Русия, но и издава по време на войната своя вестник "Летопис".

След болшевишкия преврат през есента на 1917 година Горкий спечелил огромното уважение на Ленин и на другите болшевишки лидери. В литературните кръгове също получил широка известност. Към нея той се отнесъл спокойно и скромно, разбирайки, че недостатъчното образование не му позволява да стане истински познавач на литературата. Освен това той използвал широко своите връзки, стремейки се да помогне на хора, подложени на политически преследвания. От 1921 до 1928 година живее отново в чужбина, предимно в Соренто - отчасти заради изострилата се болест, отчасти заради политически разногласия със съветската власт. През 1928 година малко или много го върнали обратно в родината. От 1928 година до смъртта си (1936 година) живял в Русия, където издавал няколко списания, написал няколко пиеси и разкази и все така пиел много, както впрочем по време на целия си живот. През юни 1936 година заболял сериозно и умрял в благоустроената вила, предоставена му от съветското правителство. Съществуват множество свидетелства, че е бил отровен от съветската тайна полиция - така наречената ЧК (Извънредна комисия, политическата полиция на болшевиките - бел. П. Н.).

Художественият талант на Горкий няма голяма стойност. Но той е интересен като ярко явление в руския обществен живот.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.