СЛУЖБОМЕР

събота, юни 24, 2017

ЕДВАРД РАДЗИНСКИЙ – „МЪЧИТЕЛЯТ ЙОАН“ – Част осма: "Екзекутиране на страната"

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1. „УЧИТЕЛЯТ ЙОАН“; 2. „ДВАМАТА ИВАНОВЦИ“; 3. „ОТ ТЪМНИНИТЕ НА АЗИЯ“; 4. „ПЪРВИЯТ ЦАР“; 5. „ПРЕОБРАЖЕНИЕ“; 6. „ЧАШАТА С КРЪВ“; 7. „СТРАШНИЯТ ИВАН“

۝۝۝۝۝۝۝۝۝


ЕКЗЕКУТИРАНЕ НА СТРАНАТА

Като направил Александрова слобода столица на Опричнитата, царят се върнал в Москва. И започнали обещаните екзекуции...

Отишли на дръвника знаменитият воевода княз Шуйский-Горбатий и синът му (царят обикнал да екзекутира с потомците). На площадката баща и син се молели взаимно да си отстъпят мястото под топора - князът не искал да види сина си мъртъв, а той не искал да гледа посичането на баща си.

Но тези първи екзекуции ще изглеждат в близко бъдеще като истинско благодеяние! Скоро царят ще поиска "нови неща в разправите" - и ще изгарят хората живи, ще режат кожата им на ремъци, ще ги пускат във вряла вода... Много неща ще измисли за поданиците си изобретателният Господар на цяла Рус.

Създавайки Опричнината, царят измислил за нея мрачни символи: към седлото на коня си опричниците връзвали кучешка глава и метла. Това означавало - да надушват измяната и да я измитат вън от държавата! И да пазят царя от заговорниците боляри, както вярното куче пази стопанина си. Опричниците станали и тайна полиция, и охрана на Господаря.

Искал отначало царят да има в Опричнината "хиляда защитници срещу изменниците", а набрал шест хиляди. Подбирал ги строго, че, не дай, Боже, да се окаже опричникът свързан роднински със Земщината. А който скрие роднинските си връзки, ще отиде на дръвника, когато дойде време да се екзекутират опричниците...

Чуждите държави не трябвало да знаят за започващата кървава разправа, която Иван приготвил на своята изтерзана страна. На въпросите за Опричнината посланиците на Иван трябвало да отговарят, че в държавата им няма нищо подобно, че всичко това са "селски брътвежи", а "на селските приказки не трябва да се вярва". Но като опричници служели и чужденци - от авантюристи, търсачи на кървави приключения Иван не се гнусял. Един от тях, мерзавецът и палач Хенрих Щаден, ще разкаже с искрен възторг на изумената Европа за своите подвизи.

Но основно в Опричнината служели руски дворяни, юначни, с ниско потекло и бедни. Както е известно, по-алчни от богатите са само бедните, така че опричниците веднага започнали да грабят Земщината. И царят отлично знаел, че ще започнат, нещо повече - желаел това. Щаден пише за един царски указ до съдиите: "Съдете праведно, за да не бъдат нашите виновни".

Опричниците грабели безсрамно и подигравателно - големи юнаци били! Изпращали често при някой търговец слугата си, който подхвърлял някаква вещ или сам оставал с нея в магазина. И тогава опричникът обявявал: моят слуга ме обра и избяга, а търговецът го крие заедно с краденото имущество. Заради това вземали на търговеца цялото му богатство - съдиите съдели "праведно", защото да се изправят срещу опричника означавало да тръгнат срещу Господаря (а по-точно - към дръвника).

Сега всеки опричник можел да обвини всеки земски човек, че му е длъжник. И земският човек трябвало да плати веднага - иначе го биели с камшик пред всички на търговския площад, докато не плати...

Играейки си с думите "опричь" и "кроме" (синоними, означаващи "освен" - бел. П. Н.), княз Курбский нарекъл справедливо Ивановите любимци "кромешници" - хора от непрогледната (на руски "кромешная" - бел. П. Н.) тъмнина на ада. Адово войнство.

Защо Иван поощрявал това грабителско геройство? Имало смисъл - искал да покаже на всички: настъпило е ново време. Нито предишните заслуги в боевете за Отечеството, нито знатният род - нищо няма да послужи за спасение. Има само една защита - да се служи на Господаря...

И още: с Опричнината Властта придобила основната черта, която я прави абсолютна - Страхът пред непредсказуемото и тайната. Никой не знае за какви провинения ще му хрумне на царя да екзекутира... или да помилва? Никой не разбира защо са нужни тайнствената Опричнина, кръвта и зверствата.

И що за странни и необикновени слухове се носят: казват, че царят е станал монах... Всички чакат и треперят - ще има ли още нещо?

Царят актьор измислил в Александрова слобода играта на "манастирско братство". В него влизали най-близките, любимите опричници, а царят бил техен игумен.

Особено било това братство... Към него принадлежал, например, красавецът Фьодор Басманов, с когото, както писал Курбский, Иван "погубвал душата и тялото си" (същото написал в спомените си и опричникът Хенрих Щаден). Веднъж по време на царски пир княз Овчинин упрекнал Фьодор "за нечестното деяние, което върши с царя" и веднага отишъл на дръвника...

Както се полага на манастирски братя, те ставали с изгрева, биели камбаната, ходели в обикновени раса. Но под грубите раса се криели извезани с драгоценни камъни кафтани. Както някога при варяжката дружина на предците му, така и царят се хранел с опричниците на обща трапеза. Но тези "манастирски трапези" приличали повече на безумни оргии.

Той постоянно четял на "братята" свещени книги. Наистина, понякога прекъсвал четенето - слизал в подземието. Там, в създадените от него килии за мъчения, докарвали изпадналите в немилост, там ги изтезавали бащата Басманов, синът Басманови и княз Вяземский - бащите на Опричнината...

Скоро те самите ще заемат места в килиите за мъчения.

Ивановият "манастир" в Александрова слобода, макар и значително преустроен, е достигнал до наши дни. В подземията му, както уверяват пазачите, и досега бродят призраците на нещастниците.

В тези подземия отивал Иван да погледа какво правят с изпадналите в немилост умелите палачи. И, както пише неговият съвременник: "Връщал се радостен".

Но същият съвременник ще разкаже колко ревностно се молел грешният цар: челото си разбивал при молитвите, коленете му хванали мазоли от дългите молитви върху каменните плочи. Пари изпращал в манастирите за помен на душите, които погубил, и "синодици" - списъци с имената на погубените. Всичките имена на своите жертви не можел да назове, пишел неясно и страшно: "А имената им, Господи, всичките..."

"Синодиците" разпращал, защото се страхувал, че душите, погубени от него без покаяние, могат да го мъчат на оня свят... Но се страхувал само от това, че убивал без покаяние... А от това, че убивал, изобщо не се страхувал, защото смятал, че притежава живота на своите поданици. Така, както писал на Курбский: "Своите холопи ние сме свободни да помилваме и екзекутираме".

В своите убийства царят виждал само изпълнение на замисленото трудно дело: да създаде велико послушание, покорна държава - чрез Кръвта. Не така, както го съветвала "Избраната рада", с дълги убеждения, а революционно - да изстреля напред, през столетията, една страна, обезсилена от екзекуции и страх. Страна, която слуша безпрекословно волята на царя.

През 1563 година умрял митрополит Макарий - изключителен човек, велик книжовник, поставил началото на книгопечатането в Рус. Иван започва да му търси подходящ заместник и прави нещо, което на пръв поглед е доста странно: моли Филип Количов, знаменития игумен на Соловецкия манастир, да стане митрополит.

Филип Количов произлизал от древен болярски род, бил известен със своя праведен живот и било странно да бъде канен за митрополит сред вакханалията на опричните убийства, а и плюс това в Рус имало достатъчно йерарси, готови да бъдат сговорчиви и послушни. Самият Количов дълго отказвал - искал отначало да бъде отменена Опричнината, но царят успял да го уговори. Неразбираемо било царското упорство - той познавал добре хората и сега трябвало да се приготви за дълги "упреци" от новия митрополит.

Така и станало. Не спазил Количов обещанието си да не се меси в опричните дела и започнал неговият нескончаем и опасен диалог с царя за всяка болярска екзекуция. И всеки път, като изслушвал митрополита, царят едва сдържал гнева си, само хриптял: "Мълчи, монахо!" Но как да мълчи? Ако митрополитът замълчи за невинната кръв, камъните ще надигнат глас! И Филип не мълчал.

През 1568 година дошъл краят... В черно расо, заобиколен от "братята", царят влязъл в Успенската катедрала и, както обикновено, поискал от митрополита да бъде благословен. Но Филип отказал пред всички хора да благослови православния цар. "Защото не мога да позная - казал той - Господаря нито по одеждата, нито по делата му".

По-нататък всичко се развило така, както било обичайно в дните на Опричнината. На църковен Събор послушните йерарси осъдили митрополита за измислено провинение (особено усърден бил новгородският владика Пимен).

Количов сам предложил на царя да свали от себе си митрополитския сан. Но Иван обичал прекалено много театъра - той помолил Филип да отслужи обедня в Успенската катедрала. В разгара на църковната служба опричниците начело с Басманови нахлули в катедралата, свалили от Филип одеждите му, облекли го в продрано расо и го откарали в далечен манастир.

Царят заповядал да изтребят целия род на болярите Количови. След метежния Филип той изпратил отсечената глава на любимия му племенник. И низвергнатият йерарх целувал и правел кръстни знаци над главата на юношата...

Историята с митрополит Количов изобщо не била странна грешка на царя - напротив, тя е изпълнена с дълбок смисъл. Сега вече на всички станало ясно: никъде няма да има застъпничество, дори самият митрополит не може да помогне нито на хората, нито на себе си, защото има само един закон и една воля - царската. "Своите холопи ние сме свободни да помилваме и екзекутираме..."

Хората като княз Репнин, който някога отказал да надене скоморошеската маска, или като смелия болярин, който разобличавал содомските гуляи на Басманов с царя, си отивали в миналото. Настъпвало всеобщо Мълчание...

Но Господарят все подлагал на изпитание своя народ: твърдо ли е Мълчанието, всички ли се страхуват. И веднъж опричниците влезли в Москва и отвели младите жени на знатните хора - боляри и дяци. Домашните затворнички, които, освен съпрузите и слугите си, не знаели мъже в лицето, били откарани извън Москва. Срещу тях потеглил царят със сина си от Александрова слобода. Започнала оргия, на която би могъл да завиди и Нерон... Най-красивите изнасилвал отначало царят, после ги давали на опричниците. След което върнали жените. Както ще напише Карамзин: "Скоро те умрели от срам и горест". Мъжете им скърцали със зъби, но мълчали.

Все това безумно Мълчание...

А след това той се заел и със семейството си...

Сред Мълчанието гибелта на Владимир Старицкий минала някак си незабелязано. Не случайно източниците излагат обстоятелствата около убийството смътно и различно. Според най-правдоподобната версия царят извикал последния уделен княз с жена му и децата му в Александровска слобода. И там "техният Господар и брат", като се усмихвал, им предложил чаша с отрова. "Чух, че сте искали да ме отровите, а сега ето сами пийте". И семейството изпило мълчаливо чашата.

Съпругата на покойния си брат, монахинята Александра, която заради праведността ѝ наричали "втората Анастасия", царят заповядал да умъртвят. И друга негова родственица, старата майка на Владимир Старицкий, убили заедно с нея по заповед на царя...

"Изпитанията" на Господаря нямали край. Дошъл ред вече не на хората, а на градовете...

Той избрал Новгород - градът, който бил основан от неговия прародител Рюрик ("Отиде Рюрик при Илмен и построи дървен град, и нарече го Новгород"), градът, в който Рюрик бил погребан. Когато на мястото на Москва още имало непроходими гори, Новгород вече бил велик град. И не само велик, а Господар Велики Новгород - господар на собствената си съдба, невиждана в Русия република, волна и славна, просъществувала триста и петдесет години и пресечена от неговия дядо... Още били живи хората, които помнели битките с московските князе, и камбаната на Софийската катедрала гърмяла, напомняйки за свободните дни. И много имало в Новгород привърженици на Владимир Старицкий и на княз Курбский. Не била там здрава властта на царя и той знаел това. И решил да я заздрави по проверения начин...

За похода срещу своя град бил нужен повод. Така се появил донос, че Новгород "се е свързал с полския крал и иска да се отдели от Московската държава, и още иска да свали царя и да постави на престола княз Владимир Старицкий". Как може едновременно да се преследват тези доста противоположни цели, вече никой не питал. Царят постигнал своето - в смисъла на доносите вече не вниквали.

По този начин се появил първият повод за разправа. А вече след смъртта на Владимир Старицкий в Новгород била намерена зад една икона грамота до полския крал. Как е попаднала там, на нас, живеещите в ХХ век, не трябва да се обяснява. Впрочем, разбирал го е даже Карамзин през ХІХ век...

Като замислил великото клане, царят поискал да получи благословията на свят човек и изпратил своя палач Малюта Скуратов при лишения от власт митрополит Филип.

Подобно на всички деспоти, Иван ценял зрелището на човешкото падение, обичал да наблюдава как обикновените подли чувства - страх, суета, жажда за мъст - движат хората... Не случайно той държал като опричник родния брат на убитата жена на Владимир Старицкий - Никита Одоевский, и племенниците на убития, князете Пьотр и Семьон Пронский, и управителя на двореца му, Андрей Хованский... Радостно му била да гледа жалкото им старание да му служат - на него, убиеца на техния сродник и господар.

Като изпратил при Количов кървавия Малюта, царят много разчитал на страха на Филип и на омразата му към предалия го новгородски владика Пимен, който трябвало да пострада в идната сеч. Но царят се излъгал - Филип отказал да благослови бъдещата кръв и казал: "Благославя се само за добро дело".

И тогава Ивановите поданици получили поредния урок: Филип бил веднага удушен от усърдния Малюта.

С великата опрична войска настъпил Иван към Новгород. Като започнал от Клин, превърнал всичко в пустиня, Твер изгорил до основи...

Новгород бил обкръжен. Отначало ограбили разположените наблизо манастири. Биели монасите до смърт, а тези, които останали живи, разпратили по далечни манастири. След това "започнал великият цар да громи Новгород".

Безстрашно потопил той в кръв беззащитния град. По хиляда човека на ден докарвали на съд при него и при любимия му син, Иван, който във всички злодейства бил редом с баща си. И те съдели хората, и ги измъчвали преди смъртта им. Горели ги живи, посичали ги и ги набивали на кол, давели ги във Волхов, а който успеел да изплува, опричниците му разбивали главата с канджи.

Според летописа Господарят избил шестдесет хиляди новгородци. И като ги избивал, не забравял да се моли: "А имената им, Господи, всичките..."

След което събрал жалката шепа останали живи граждани, на които отнел всичкото имущество, и поискал от тях да се молят "за нашето управление... А що се отнася до вашата кръв, нека да заплатят за нея изменниците".

И се проточили коли с награбена плячка след отиващата си опрична войска. Хенрих Щаден разказва: когато тръгнал на поход, имал само един кон, а се върнал с двадесет - впрегнати в шейни, пълни с богатство. И как е придобивал това богатство, Щаден също разказал, без да крие: влязъл в богатия двор на една новгородска княгиня и с ловко мятане забил топор в гърба на стопанката, която ужасена се опитала да избяга от него. След това, като прекрачил окървавеното тяло, "се запознал с обитателките на стаята за женска прислуга". Добре се запознал... Но така се уморил от грабене и любовни утехи, че "нямал повече сили" да изнасилва и граби - ограничил се с двадесет шейни.

А новгородския владика Пимен Господарят пощадил, но по свой начин - организирал весело представление. Опричниците надянали на владиката скоморошеска маска и отпразнували сватбата му с... една кобила! И заповядал царят на Пимен да тръгне с тази кобила за Москва, като свири по пътя със свирка. И той тръгнал! Тръгнал владиката, като платил за живота си с позор...

Пред тях бил Псков. В града се молели и очаквали разправа. Но екзекуциите и грабежите тъкмо започвали, когато градът бил спасен. Не от жителите - те безропотно се подчинили на настъпващата банда главорези начело с техния Господар. Градът бил спасен от знаменития псковски юродив.

Царят поискал да го види и юродивият дошъл с голям къс сурово месо в устата. Иван се смутил и го попитал: "Защо ядеш месо, нали сега се пости?" - "А ти си още по-лош - човешко месо през пости плюскаш" - отвърнал юродивият. И се уплашил господарят на цяла Рус. От никого не се страхувал - от светия човек се уплашил. Напуснал Псков...

Но в това прекрасно летописно предание не всичко е истина. Царят разбрал: задачата е изпълнена. Даже мисълта за непокорство станала невъзможна в опустошените градове и души. Сега това били покорни роби, които се осмелил да защити само един юродив.

Като гледал безкрайните коли с плячка, които карали неговите опричници, и като си припомнял страшните думи на юродивия, царят разбрал, че е превишил мярката на грабежа и кръвта. И веднага си помислил за "отговорните". Така е винаги при тираните: някой трябва да е виновен за пролятата от тях кръв...

И още: при вида на своите горди, весели опричници той разбрал: пред него са последните хора, които се чувстват свободни в Рус, забравили какво е страх. Страх пред царя.

И веднага след завръщането той им припомнил.

Отначало имало следствие и съдебно дирене в Александрова слобода, където главните опричници били обвинени в това, в което дотогава обвинявали другите - в измяна на Господаря. На тях, разправилите се с Новгород и Псков, им било вменено... сътрудничество с Псков и Новгород в желанието им "да се отметнат към полския крал"! Такъв бил царският хумор.

Под умелите изтезания си признавали това безумие опричниците, които още до вчера умело изтезавали другите - княз Афанасий Вяземский, бащата и синът Басманови. Опричниците били безпощадно изтезавани от... опричници.

Стотици места за екзекуции били издигнати в Москва и стотици палачи застанали до дръвниците... Бесилките се наредили край цялата кремълска стена, но нямало тълпи, хората не дошли. Гражданите се затворили по домовете си, улиците опустели - Москва решила, че е дошъл нейният ред, че царят е намислил да се разправи със своята столица. Никой не отивал на площада, всички в мълчание и ужас чакали покорно.

Но какво е царското представление без хора? Изкарали ги навън и царят успокоил тълпата: не към тях, обикновените хора, е неговият гняв, а към "добрите и силните".

"Прав ли е моят съд? Отговори, народе!" - питал царят тълпата. И народът привично отговарял: "Прав си за всичко, Господарю! Нека умрат изменниците!"

Показала се процесия - водели първите осъдени. Но бесилките край кремълската стена не били за тях, за бесилките те само можели да мечтаят. Царят се погрижил екзекуциите на опричниците да не отстъпват по изисканост на екзекуциите на техните жертви. И няколко дена продължавали техните мъчения, наблюдавани от главните палачи - двамата Ивановци, баща и син.

Преди разправата "прочитали вината" на осъдените. Дякът Висковатий, верен слуга на Иван, завеждащ царската външна политика, бил обвинен, че служи на полския крал и искал той да превземе Новгород и Псков, а още, че служи на кримския хан и го призовавал да заграби Рус, и още, че служи на Турция и искал "да откъсне" към нея Казанското и Астраханското царство... "Многогрешният изменник" стоял сега до стълба и за тези негови "измени" опричниците весело режели парчета от тялото му.

А Иван вече знаел: утре много от тези веселяци ще се люлеят на приготвените бесилки...

Висковатий бил съблечен гол: окачили го на ченгел и го посекли. След това на площада бил поставена високо каца с кипяща вода. Дошъл редът на ковчежника Никита Фуников, женен за родственица на вчерашния главен опричник Афанасий Вяземский. (Самият Вяземский вече бил убит с изтезания. Нямало ги на площада и Басманови. Те умрели страшно: царят, както винаги, поискал да види човешката подлост и заповядал на Фьодор да убие баща си и той го убил. След това умъртвили и вчерашния царски любовник. Щедро се избавил царят от своите грехове...).

Фуников, на когото царят не простил участието в "метежа край царската постеля", бил облят отначало с вряла вода, а след това със студена и кожата му се смъкнала. Жената на дяка била съблечена и я "влачили с въже", докато не умряла. А младата дъщеря царят дал на сина си - нека се позабавлява! Страшен бил Господарят... Но както е казал историкът: "Той можел да убива, но не можел да учудва". Към най-страшните злодейства, към най-нелепите обвинения хората отдавна привикнали. За справедливост, за ближните си вече никой не мислел, всички искали само едно - да оживеят.

(Следва)

Целият текст на книгата: ТУК.

петък, юни 23, 2017

„Диаболистите полагат основите на българския хорър“ – заключи кръглата маса в СУ

Наскоро Софийският университет „Св. Климент Охридски“ стана домакин на кръгла маса на тема „Жанрът „хорър“ в българската литература“. Срещата организираха Институтът по литература към БАН и Катедра „Теория на литературата“ в СУ. Проф. Николай Аретов влезе в ролите на модератор на дискусията и на един от участниците в нея. В събитието, проведено в конферентната зала на университета, се включиха учени, преподаватели, писатели и др.

След уводните думи на проф. Аретов членът на софийския Клуб по фантастика и прогностика „Иван Ефремов“, писателят Александър Карапанчев, изложи причината за организирането на кръглата маса: тезата на Иван Атанасов (Deadface), че хорърът дебютира на българската литературна сцена през 90-те години на XX век, предизвикала разгорещени спорове в интернет пространството в последно време. От своя страна А. Карапанчев посочи за родоначалници на този жанр тримата диаболисти – Светослав Минков, Владимир Полянов и Георги Райчев, публикували творбите си в периодичния печат и в самостоятелни книги през 1920-1923 г.

Също така сериозно внимание заслужават трите стихотворения на Пейо Яворов – „Смъртта“, „Угасна слънце“ и „Чудовище“, отпечатани в сп. „Мисъл“ през 1905-1906 г.

На свой ред доц. Огнян Ковачев (Факултет по славянски филологии в СУ) разясни произхода на понятието „диаболизъм“. Кръстник на това направление е литературният критик Васил Пундев със статията си „Диаболичният разказ“ във в. „Слово“ през 1922 г. Самият Пундев извежда термина от сборника на френския писател Барбе Д'Орвили "Les Diaboliques" (1874), съдържащ „жестоки, странни“ разкази.

А. Карапанчев определи хоръра като „пограничен“ жанр, а доц. Дарин Тенев (Катедра „Теория на литературата“ в СУ) добави, че „повечето български автори на хорър пишат и фантастика“.

Доц. Иван Христов (Институт за литература към БАН) направи паралел между творбите на Шарл Бодлер, Едгар Алан По и споменатите стихотворения на Яворов. За него тримата автори са силно повлияни от градската среда, изпитват „разочарование от предходния позитивизъм“ и дори „неосъществен мачизъм“. И. Христов вижда в литературата на ужаса „реабилитация на трансцендентното у човека (подобно на Фройд), противно на рационалното“.

Проф. Александър Панов от БАН постави въпроса за отношението на ужасите към традицията. Писателката Фани Цуракова отговори, че „народната приказка гъмжи от „хорър“. В хода на обсъждането проф. Миглена Николчина (Катедра „Теория на литературата“ в СУ) многократно обърна внимание на фолклорната балада „Лазар и Петкана“ като подобен пример. Други участници в кръглата маса отбелязаха редица сцени на жестокости в повестта на Васил Друмев „Нещастна фамилия“.

Доц. Тенев и М. Николчина се обединиха около мнението, че „началото на 20-те години на ХХ век (1922-1923 г.) полага основите, върху които можем ретроактивно да говорим за тази литература“ (б.а. – хорър). Към тях се присъедини и доц. Ковачев.

Дарин Тенев допълни, че в курса „Българският канон“, който води, студентите постоянно се обръщат към диаболистите, особено към Полянов и Райчев.

Проф. Панов запита: „Съществува ли сега връзка между автора и читателя?“ Миглена Николчина заяви, че според нея съвременните опити за установяване на приоритет върху литературата на ужасите са стремеж на автори и издатели към по-голям търговски успех.

Огнян Ковачев бе категоричен: „Наблюдаваме опити за самодефиниране, самоизтъкване. Нямаме основания да разглеждаме наличието на съвсем нов жанр в българската литература.“

Информацията подготви: Пламен Младенов

четвъртък, юни 22, 2017

Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

Писмото е познато в препис. Практиката да се преписват писма за разпространяването им е приета сред комитетските работници. Дякона например делегира правото да преписва писмата му само на Данаил Хр. Попов, но почеркът в случая не е негов. Стилът е близък до този на Апостола. Относно знака "?" трябва да имаме предвид, че в някои случаи Левски го използва като удивителен, а не като въпросителен знак.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ

Азиз Рушидоолу. Небоолу!

В писмото си на Мурадооглара (Марин поп Луканов, председател на Ловешкия комитет - бел. П. Н.) [от] 21 май давате им бележка защо да не отварят писмата? Ами да чакат кога дойда аз да го отворя, че тогава? Което не е право [да] казвате, и аз казвам, че не е право, защото не върша нищо, докато им не представя, а ето защо им съм казал да ги не разпечатват: за една само дума. което значи лозинка (парола - бел. П. Н.), и това само аз трябва ла го зная. което е ключ на тайната. С тях заедно? Не е ли за тяхна здравост? И зная ли в кое писмо ще ми забележите такова нещо! Казват пак: че щом дойдат от вас писма, трябва да ви се отговори, макар [че] ме нямало. а какъв ще бъде тоя отговор, когато те [са] по мое разглеждане (за разглеждане от мене . бел. П. Н.). Се може. криво [да са] отговорили, аз захващам да пиша друг отговор, несъобразен с техния? Тогава какво правите вие там, а тук какво става? Не е ли по-добро като се сберем и както се намери за по-добро, така да стане! Досега така, ка[к]то са вървели работите ни, все слепи не сме ли ги раждали! Във Влашко не са ли тия причините, дето днес работят задружно. пък утре захващат да се нападат! Аз не съм съгласен в такова нещо. Съгласен съм тогава, когато по-напред сме разгледали, че вишегласието, като не одобрява мнението ми, то тогава турям се да работя с тях заедно с всичките си сили! Но пък не подписвам, че аз съм го избрал за така да бъде? Пък то ако излезе на добро, то е на вишегласието, а зло ако е. пък, на тяхна отговорност остава. Мен ме няма там. защото не подписвам, а и не развалям като е пo вишегласие. Длъжност ми е да работа и аз с нето. но като се одобри моето предложение от вишегласието, тогава съм в отговорност на злото и нека чернея аз пред народа.

От сега за напред в друг по-прав път трябва да се тръгне, като когато има да се дава мнение върху някоя работа, излиза отговор на някои по-важни писма, трябва всеки. който ще лава гласа си и да бъде в работата! Той по негов избор трябва да даде копието си в Централния комитет и оттам ще се вземе вишегласието, и тогава никой с никого нема да се припира и да разваля. Като е подписал, че по вишегласието ще работи. Пък комуто не стига умът да решава, а иска да бъде и той в работата, тогава трябва да подпише за някого, на когото се по-вярва, че каквото се извърши, ще бъде склонен на неговото.

На другите ви две писма заедно с П. Хитовото от Белград [от] 3-и юни и друго от Д Ценова от 15-и юни от Букурещ. На двете ти писма едното надписът до Муратооглу, другото на мене. И в двете си пишеш ни защо (че - бел. П. Н.) си ни улеснил хора за пренасяне и донасяне [на] писма по-често. Това сме го казвали и ние, от като сте го заказвали и вие. а с какво се нареждат хора, нали с пари! Пък досега сме вършили без пари и сега сме пак без пари. Или ще кажете с колко пари се нареждат такива хора! Не, ако само работата е за тия хора да се наредят, па да вземете и да даваме само с голи кореспонденции, да се питаме вий какво мислите, а ние какво правим? То е лесно, но подир алейкум селям (мир вам - бел. П. Н.) и още има работи, които трябват по-напред от това. Не сме ви и споменавали за тези работи, защото като нямаме пари. ние мълчим.

Я чуйте какво ще ви кажа: видим всички, че без парите нищо няма да направим. В отговор на първите ви писма и сега пак ви казвам, че туряме се вече да търсим парите под какъвто начин вече можем. Искам да кажа, че като се туряме чисто на тоя път, не ще можем навреме нито да получаваме писма, нито да ви изпращаме, защото както ви казвам по-горе. докато се не съберем да разгледаме писмото ви, не може да ви се отговоря решително. С Димитър Обши получихме писмата и печата. Печатът е във всичко добър, само левът нема корона. Защо така? Ако е сбъркано, трябва друг да се поръча. Бележите ни нещо, дето прочиташ във вестник „Ромунул“ от 16-и юни, взето от други вестник. То е грешка, там от вас [е] пропуснато и паднало е на турското правителство в ръцете или е от кардашлъкъг ти (брат ти - бел. П. Н.) - да е дал на някъде да четат, каквото е дал на един карловец и му рекъл да го дава тук-там да четат и раздрънкало се 6eшe. Питам ви колко листа са напечатани, колко сте ми изпратили и аз да Ви кажа колко съм получил. От там ще са види грешката. Димитър Общи иде оттам без пари с 30 гроша, та и аз като съм без тях, разбира се вече какво ще правим. За Панайотовото писмо не е нужно да ви описвам съдържанието му, чели сте го. Също и от Д. Ценов от Букурещ.

Всичките от Вас писма - пет - с Панайотовото и на Д. Ценов получих, с печата заедно на 30-и юни.

Срещу отговора ни на Плоешките писма и вия от ваша там страна, като членове на тайното ни правителство и съгласни с нашето вишегласие тук, да им искате решителен отговор - или с нас, или не! Защото на неразбрани писма каквото им беше нацапано без разсъдък писмото, нашите тук членове четат и дреме им се. На такова писмо и като че не им се ще да отговарят.

Като получите отговора им на писмата ни, вземете и вия там копие, за всякакви дирни (задни -бел. П. Н.) случки.

Приемете поздравлението ми и братски ви целувам всички членове там на Тайното ни привременно правителство в Българско и особено и в къщата ви на г-жа Екатерина и пр.

Ваш братовчед

Аслан Дервишооглу

1971, 6 юли, от Тракия

Като щом се сдобия с 60-70 хиляди гроша, ще дойда там и тогава има много работи да се свършат и други да се турят наред, засега ги замълчавам.

На влашките ни чорбаджии, които дават с думи, кой 1000, кой 2000, кой 3000 хиляди жълтици. но тогава, когато видят... кажете им, че техните и милион жълтици нека си бъдат техни тогава. Когато ние днес се излагаме в най-големите опасности да ги събираме по 20-100 и 1000 гроша и не искат да знаят за днешните юнаци като мрат по тия пари, докато ги събирату и си наредят работата! Ще дойде ден и тия юнаци да не искат и да чуят за такива чорбаджии, на които са по-мили 1000-та гроша от българските освободители, дето мрат ката (всеки - бел. П. Н.) ден. Кажете им да го запишат.

От Одеса никакъв отговор на нашите писма? Ами и от Киселски.

На плика е написано:

Прието тук на 4-и август 1871, Т. Мъгурели

За г-н Азиса Рушидоолу Неболлу.

Отговор 9 авгукт 1871.

На 16 август Пак писах и притворих писмото от Д. Ц. за там.

В Никопол.

Оригиналния документ може да видите ТУК.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

сряда, юни 21, 2017

ЕДВАРД РАДЗИНСКИЙ – „МЪЧИТЕЛЯТ ЙОАН“ – Част седма: "Страшният Иван"

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1. „УЧИТЕЛЯТ ЙОАН“; 2. „ДВАМАТА ИВАНОВЦИ“; 3. „ОТ ТЪМНИНИТЕ НА АЗИЯ“; 4. „ПЪРВИЯТ ЦАР“; 5. „ПРЕОБРАЖЕНИЕ“; 6. „ ЧАШАТА С КРЪВ“

۝۝۝۝۝۝۝۝۝


СТРАШНИЯТ ИВАН

А след това паднала и последната юзда, която сдържала страстта му - умряла Анастасия. Смъртта ѝ разделила Ивановото царстване: както някога женитбата с нея била велико и светло начало, така сега нейната смърт станала начало на появата на нов цар.

Анастасия умряла от болест. Но той, който видял толкова болярски злодейства, трябвало да заподозре (и с удоволствие заподозрял) - болярите са я отровили! Макар че, когато Анастасия затворила очи, никой не чул от него никакви обвинения.

Тогава не посмял... Тогава имало само скръб - нечовешка, яростна. Отишла си единствената, която успял да обикне, която го разбирала и обичала. Не се страхувала - обичала го. Следващите ще се страхуват.

Прахът ѝ в бял саркофаг (заедно с праха на майката на Иван и на знаменитата баба София Палеолог) лежи днес под сводовете на мазето на Архангелската катедрала. След като през 1929 година болшевиките унищожили Вознесенския манастир (там погребвали московските царици), древните ковчези били превозени с каруци през Съборния площад до Архангелската катедрала. И София Палеолог, и съпругата на великия Дмитрий Донский, и Елена Глинская, и Анастасия - всички ги чакало страшно преселение. През пробита дупка саркофазите били спуснати в мазето на катедралата...

Аз можах да ги видя. По стръмната стълба, държейки се за вбитите в камъка перила, се спуснах в мазето, изпълнено с бели саркофази. Застанал над разбития саркофаг на майката на Иван, Елена Глинская, където се виждаха белите кости и останките от изгнилите одежди на отровената красавица, гледах намиращия се до самата стена мраморен саркофаг на Анастасия. Там, под плочата, лежеше тази, чиято смърт преобърнала историята на Рус...

По-късно, като решава да обвини своите врагове за отравянето на Анастасия, Иван ще напише на княз Курбский: "Защо ме разлъчихте от жена ми?.. Ако не бяхте отнели моята юница... Нямаше да има кървави жертви".

Кронос е кръвожадният баща на Зевс, който изяжда своите деца... Сега и той ще изяжда поверените му деца - потомците на велики родове.

Скоро след нейната смърт започнали жертвите на Кронос...

Първи паднал Силвестър: омръзнал той на царя. Както сам Иван писал: "Гръм да прогърми, дете да се разболее - във всичко учеше попът да виждаме Боже наказание". На седемнадесет години все още се страхувал, но сега, на тридесет, му били смешни попските "детски плашила".

Падението на фаворитите обикновено означавало тяхната екзекуция. Но той не докоснал Силвестър - помнела още царската душа "страха и трепета" в дните на пожара. "Отнесъл се към попа милостиво" - просто го прогонил от Москва, заточил го сред белите ледени нощи: отначало в Кирило-Белозерския, а след това в Соловецкия манастир. Нека да се учи, да разбере - не може "да се угоди на всички".

Алексей Адашев отправил в Ливония - отначало като воевода, а след това като свой заместник. Но след това не издържал - заповядал да го арестуват и организирал съд над вчерашния си любимец. "Да ни отминава по-често от всички скърби и господарския гняв, и господарската любов..." Не поискал той обаче екзекуцията на Адашев пред очите на радостните боляри и вчерашният царски любимец изведнъж подозрително умрял. Като погребал любимата си жена, Иван скърбял, но по царски. Нов брак откривал велики възможности за венценосния вдовец...

Започвайки войната с Ливония, той разбирал, че Жечпосполита няма да остане встрани. Бракът с полска принцеса можел да я неутрализира... И само няколко дена след смъртта на Анастасия руски пратеници заминали при полския крал Сигизмунд Втори, който имал две сестри. На пратениците било заповядано да видят коя от тях е по-красива, по-здрава и, най-важното, по-дебела. (Изобилните трапези, задължителният дълъг сън след обяд и отсъствието на движение у знатните хора предизвиквали пълнота, дебелина, които при мъжете били признак на важен човек, имащ право на уважение, а при жените - на необходима част от красотата.) Докато пратениците описвали в подробни донесения коя от принцесите е по-дебела, Сигизмунд отказал на Иван. Полският крал предпочел да получи Ливония и скоро започнал война срещу Господаря на цялата Рус.

Но Иван си намерил половинка. Някога страхът и трепетът пред Бога му помогнали да получи любовта и съгласието на Анастасия, а сега изискването за абсолютно подчинение, омразата към всякакво прекословие и жаждата за отмъщение като че ли създали втората Иванова жена.

Нова владетелка на царската постеля станала черкезката принцеса Мария Темрюковна - дъщеря на кабардинския княз Темрюк, който сега трябвало да му помага при защитата от набезите на кримския хан. "Черна жена" - с черни коси, с очи като горящи въглени, "дива по нрав, жестока по душа"... Източна красота, тъмна чувствителност и бясна избухливост... В двореца дошла Азия. Източната деспотия, насилието - азиатското проклятие на Русия... "Пресветлият в православието", както Курбский наричал младия Иван, изчезнал завинаги...

Сега вместо предишните любимци, мислителите от "Избраната рада", в двореца има други хора. Пият без мярка, веселят се... непрекъснат пир, по-точно - оргия. На многочасовите царски трапези се канят скоморохи (руски средновековни актьори, едновременно певци, танцьори, дресьори на животни, музиканти и автори на повечето от словесно-музикалните и драматичните произведения, които изпълнявали - бел. П. Н.), шутове и даже магьосници, които вече са в царската свита.

Магове и чародеи от Лапландия държи сега православният цар при себе си в двореца! Впрочем, и руските скоморохи се смятали не само за актьори, но и за вълшебници. Това била стаената, езическата Рус, през цялото време съществуваща заедно с православието... По ръмжането на дресираната мечка, която скоморохите водели из градските дворове за народна забава, по звуците на вятъра и дори по човешка следа върху пясък те четели хорските съдби. Скоморохът можел да вземе шепа пръст изпод краката на отминал човек, да изрече магия и да го погуби. Опасни били тези хора - езическа смес от актьори и магьосници.

По време на пировете с шутове и скоморохи, танцуващи с древни смешни маски, Иван обикнал да се забавлява кърваво с гордите боляри.

Когато започнали пораженията в Ливония (битките при Ула и Невел), царят не можел да признае неуспехите на своята армия. За всички беди в държавата, както се полага на един деспот, той знаел винаги само едно обяснение - заговор и болярска измяна... Така загинали двама знаменити воеводи от славния род Оболенски - княз Михаил Репнин и княз Юрий Кашин, участвали в ливонските баталии.

Гибелта на Репнин царят-актьор поставил театрално... По време на пир, когато с викове и подсвиркване край царската маса танцували любимите на царя скоморохи, Иван заповядал на славния воевода да надене скоморошеска маска и също да танцува. Но князът отказал да се присъедини към "прокълнатите от църквата магьосници", с достойнство захвърлил надалеч маската, протегната му от царя.

И царят разрешил този спор между повелята на Господаря и религиозните постановления. По време на вечерня за Репнин дошли в домашната му църква. Снажният болярин стоял на колене - молел се. Убили го до олтара... Заклали в същата нощ царските слуги и роднината на Репнин, княз Кашин - също изчакали да отиде на молитва и го убили, "като напълнили с кръв цялата църква".

Нека знаят: Бог няма да ги спаси от гнева на Господаря. Всички трябва по холопски да почитат отсега нататък една воля - неговата, царската. Тя сега е Божа воля.

И убивал вече царят в църквите, със скоморошеска шеговитост, хилейки се над човешката смърт. Боляринът Никита Казаринов-Голохвастов избягал от царския гняв в манастир и дори приел схима, "ангелски чин". Но царят заповядал да го екзекутират, като казал, усмихвайки се: "Той сега ни е ангел и му подобава да отлети на небето".

Стоварила се първата опала върху княз Владимир Старицкий и старата му майка - царят започнал да изплаща някогашните дългове, за "метежа край царската постеля". Но засега ги оставил живи. Нека да поживеят в страх от очакваното наказание - това е къде по-лошо от смъртта...

Между другото в Ливония останал последният призрак от омразното му вече време - княз Андрей Курбский. Точно тогава Ивановите войски постигнали славна победа край Полоцк - последната като че ли велика победа.

Заради раните си княз Андрей не участвал в битката и това се сторило на Иван подозрително...

Скоро князът бил отзован от войската и изпратен за наместник в Юриев (днес естонския град Тарту). Курбский помнел: гибелта на Адашев започнала с назначаването му за наместник именно в този град. Чул бил князът и за всичко, което ставало в Москва, където усърдно работели топорът и дръвникът...

Било нощ, когато князът повикал жена си и попитал: какво ще пожелае - да остане с бъдещ мъртвец или да се раздели с жив човек? И княгинята избрала... Раздялата била кратка. Той целунал малкия си син и слугата Василий Шибанов помогнал на снажния княз да се прехвърли през градската стена, където в далечината чакали оседлани коне. И Курбский препуснал към Ивановия враг - полския крал.

Вече от Литва княз Андрей изпратил първото си послание до Грозний. Според разказаното в "Степенната книга" (руски исторически документ от XVI век - бел. П. Н.), слугата на Курбский, Василий Шибанов, отнесъл знаменитото писмо в Москва и го връчил пред всички на царя, когато той стоял на Червения вход (рус. `красное крыльцо`, тържествен церемониален вход към царския дворец - бел. П. Н.). Като равен на равен пишел потомъкът на ярославските князе на потомъка на московските "кръвопийствени", според израза на Курбски, князе, които не с военни подвизи, а със "скъперничество и хитрост, слугувайки на неверните" грабители - татарите, са завоювали руската земя...

Пред очите на народа Иван взел писмото, а след това мълчаливо продупчил крака на посланика с острия край на своя жезъл. И, опирайки се на него, бавно четял царят посланието на княз Андрей, а Шибанов търпял нечовешка болка. Губейки кръв, вече умирайки, верният слуга славел своя господар, който го изпратил на смърт...

Между другото, в ответно свое писмо до Курбский, укорявайки княза за това, че е нарушил кръстната целувка да служи на него, на Иван, царят написал: "Как не се срамуваш от своя роб Васка Шибанов? Та той запази своето благочестие и пред царя, и пред народа... стоейки на прага на смъртта, той не се отказа от кръстната целувка пред тебе, като те прославяше и беше решил да умре за тебе..."

След гибелта на Шибанов следващите писма от Курбский достигали до царя по проверен през ХVІ век начин: с тайно подхвърляне в Кремъл. Такива писма се наричали "подметнати"...

"Като приел и прочел внимателно" посланието на Курбски, царят побеснял. Князът го бил опознал добре, стрелите попаднали в целта - всичките укори за избиването на "добрите и силни боляри", имената на погубените от него воеводи, напомнянето за това, че ще се страхува до самата си смърт: от Страшния съд, за безвъзвратно отишлия си праведен живот, а най-важното - от угризенията на съвестта, с които Грозни ще се бори през целия си живот. Той ще се моли, стоейки часове на колене, ще се моли яростно и страстно, за да може след това... да греши без задръжки. И отново да се моли.

"Твоите страсти те терзаят - ще го мъчи тържествуващо Курбски и в следващите писма. - Ти страдаш ден и нощ. Измъчи те съвестта, плашат те виденията на Съда и Закона... и като зверове те обкръжават твоите злодеяния..."

Царят бърза да отговори. Болят раните от отровните стрели на княза... И той сам няма търпение да заклейми оскърбителя. Да пише е неговата стихия. Ако Иван не беше цар, щеше да стане първият велик руски публицист. Анонимният автор, представящ преди своите мисли под имената на Ивашко Пересветов, на своите боляри и дори на Юродивия, най-сетне говори пълногласно от свое име.

Това бил негов отговор не само на опалния княз, но и на всички тайни изменници, "по цялото царство писмо за кръстопрестъпника княз Андрей Курбский и приятелите му". Впрочем, и първият руски дисидент, получил възможност да спори публично с властта, Андрей Курбский, също разпространявал своите послания по градовете. Двамата искали за словесната им битка да знае цялата руска земя.

Както винаги, в гнева си Иван е гениален. Писмото му е страстен монолог. Той явно диктува - лее се живата му реч. На краткото писмо на княза царят отговаря с множество страници. Това е вик на болка и покаяние, потресаваща искреност, страстно желание да се оправдае... не, не пред Курбский - пред себе си! ("Като пред свещеник лееш словата си" - ще напише насмешливо князът за царския отговор). Но искреността се сменя с любимото Иваново актьорство - посланието гъмжи от безкрайни иронични въпроси към княза. Царят обожава публичните диспути, но умее да се сражава и на хартия.

"Няма да видиш лицето ми до Смъртния съд" - пише му Курбский. "А на кого ще му се прииска да ти види етиопското лице" - парира Иван и веднага избухва във вопли на ярост - следва поток от ругатни срещу княза: "лайно смърдящо", "песолаене", "бясно куче", "бесовско злохитрие"... Но печал сменя яростта: "А ме питаш защо не съм си запазил чистотата? Всички сме хора..." И веднага - презрително високомерие на недосегаем владетел...

Всичко е объркано в царските отговори, както и в душата на царя.

Кореспонденцията им съдържа първата руска полемика за свободата, за властта и за всеобщото холопство в Рус. И, според традициите на нашите полемики, това е спор на глухи - всеки пише само за това, което го интересува, като старателно не отговаря на конкретните доводи и въпроси на опонента.

Курбский упреква Иван за безсмисленото изтребване на болярите и воеводите, които царят заменил с "жалки просяци и угодници нечестиви". А Иван отговаря своето: царят, като Бог, "дори от камък може да въздигне чадата на Адам" и изобщо, "с Божа помощ ще ми се намерят велможи освен вас, изменници".

Курбский пише, че "прелютите и прегордите руски царе... се отнасят със съветниците си като с холопи, а в другите държави просветените велможи не са холопи, а съветници" и те живеят там "под свободите на християнските крале и са много полезни за държавата..." А Иван отговаря: "Своите холопи ние можем да награждаваме и да екзекутираме".

Той искрено не разбира княза. Поданиците имат само една свобода - да се подчиняват. И царят има свобода - да заповядва, да екзекутира и да прощава.

Бягството на Курбский завършва с преврат в душата на Иван. Както винаги, той успял да заглуши в себе си мъчението, родено от писмото на вчерашния си приятел, и си оставил един железен извод: болярите са изменници. Ако най-добрият от тях е нарушил кръстното целуване - на никого не може да се вярва. Топор и меч - само тези лекарства ще излекуват бесовските им души...

В края на 1564 година от вратите на Кремъл излязъл цял керван шейни и каруци. Обявено било, че царят отива на поклонение, но преди това той "никога не отивал така на поклонение"... Безкрайните шейни возели царско имущество, хазната и най-важното - държавния архив. В царската шейна седял Иван със своята "черна жена". Мария Темрюковна плашела хората с огнените си очи и тъмното си лице - редом с придворните болярки тя наистина приличала на "етиопка". С нея пътували: брат ѝ, княз Михаил Темрюкович, децата на Иван, малцина приближени на царя боляри и многобройни държавни служители, дворяни, на които било наредено да вземат със себе си своите жени, деца, коне, оръжие и слуги.

Сред заминаващите били и новите любимци на царя, баща и син - Алексей и Фьодор Басманови. Алексей Басманов - воевода, който не един път спасявал Рус от набезите на кримските татари, вече успял да се прослави печално с усърдието си на царедворец - той изпълнявал сега най-страшните поръчения на своя Господар. Синът му Фьодор станал първи любимец на Иван - без него царят "не можел нито да се весели на пировете, нито да злодейства". С Фьодор, както твърдели мълвата и летописците, "царят се отдавал на содомски грях..."

Заминавали с царя и обеднелият княз Афанасий Вяземский, и малко известният тогава на някого Григорий Белский по прозвище Малюта Скуратов (този безроден човек нямал никакво отношение към великия род на князете Белски). На Малюта било съдено да стане символ на страшното начинание, заради което царят напускал Москва. И него, и много жалки до вчера дребни хора се готвел да постави Иван в замисленото от него дело по-високо от "добрите и силните". На тях вярвал той, защото те му били длъжници за всичко.

Керванът от шейни и покрити каруци, напускайки Москва, излязъл на ярославския път и след кратък престой в Коломенское пристигнал в Троице-Сергиевата лавра.

Царят се молил дълго, но след това, вместо очакваното завръщане в Москва, продължил по-нататък...

Движели се бавно. Едва след месец път царският кортеж стигнал до старото ловджийско село на московските Господари - Александрова слобода. Там спрял царят. Оттам изпратил в Москва две грамоти, които съчинил по пътя.

Вече цял месец в Москва нямало от Господаря никакви известия, когато пристигнали царските грамоти. Прочели ги, както царят заповядвал, на площада - пред целия честен народ.

Все едно продължавайки своя спор с Курбский (или със самия себе си?), Иван огласил в първата грамота списък с измените на князе и боляри, воеводи и дяци (министри), архимандрити и игумени - на тях той "стоварил царския си гняв". Сред безкрайните, старателно изредени обвинения имало страшни: в отравяне на Анастасия, в това, че болярите замисляли да убият децата му...

Втората грамота била към обикновените московски хора, в която царят обявявал, че не им се сърди, "защото нямате никакви вини". Но с изменниците боляри не желае да живее в Москва, поради което му се е наложило да изостави "възлюбения град" и да замине да се скита.

Със страх слушал простият народ царските грамоти. Болярите, които трябвало да уважава, се обявявали за изменници. Но ужасът се състоял в това, че царят ги е напуснал - народът се лишил от свещения деспот, от застъпника пред Бога и от заплахата за нашествията на чужденците. Кой ще ги защити?

В Московската държава хората, по думите на историка, "по-лесно можели да си представят страната без народ, отколкото без цар". И народът в страх искал завръщането на Господаря. Иван пресметнал всичко точно.

При него отишла делегация от свещенослужители. Дълго го молили да се върне и накрая той сменил гнева си с милост. Но условието му било духовенството повече да не му отправя "отвратителни досади" - скучни забрани да наказва изменниците.

Съгласили се. С всичко се съгласили, само и само царят да се върне. Макар да разбирали, че се съгласяват на велика кръв. Като се върнал в Москва, Господарят обявил нещо невиждано: едва успялата да възникне обединена държава той делял отново - на Земщина и Опричнина.

Опричнина е загадъчна дума... Така в Рус наричали "вдовишкия дял". Той трябвало след смъртта на княза да бъде заделен за неговата вдовица.

Това била все същата игра на царя-актьор: да се представи за унижен, за да се надигне след това страшен и грозен. Сега той играел нещастен, преследван от изменниците боляри човек, принуден да моли в собствената си държава за жалкия "вдовишки дял" на своята майка.

Еднообразни царски игри... По-късно, когато решава да екзекутира болярина Иван Фьодоров, той ще го застави да облече царските одежди, ще го постави на престола и като се кланя унизено, ще му каже: "Виждаш ли, ти седиш на трона ми. Казват, че си мечтаел за това, заговори си градил..." И страшно ще добави: "В моя власт е да осъществя мечтата ти - да те поставя на трона... Но в моя власт е и да те сваля от трона!" С удар на ножа си ще събори нещастника от престола и великият княз ще лежи в локва от кръв - с царското одеяние, в подножието на трона...

Скоро със специален указ царят обявил: по цялата страна най-добрите земи да му бъдат дадени като "вдовишки дял" - Опричнина, а всички останали оставя на болярската Дума - като Земщина. Деляла се и столицата: от едната страна например на Никитската улица започвала Опричнината, а от другата - Земщината.

Така се деляла неуспялата да укрепне, с великата народна кръв отскоро обединена държава. Цялата страна се деляла! От Опричнината били гонени болярите и невзетите за опричници служители. На тях им давали други вотчини и имения - в Земщината.

Опричнината е живот без изменниците боляри, без "добрите и силните". Не напразно в писмото си до Курбский Иван заплашва: "Ще ми се намерят велможи освен ("опричь" на староруски - бел. П. Н.) вас..."

По-късно историците ще видят основния смисъл на Опричнината в изгонването на болярите. Като взел, значи, най-добрите земи, като изгонил от тях предишните им стопани в пустинни и бедни места, царят подкопал болярското земевладелчество, разорил потомците на уделните князе и князчета... Но има нещо удивително - всичко се оказало съвсем иначе! Александър Зимин и други блестящи наши историци са доказали: повечето мразени от царя князе и князчета "преминали благополучно в следващия ХVІІ век... като богати земевладелци"! А екзекуциите и конфискацията засегнали само една, но много определена група от знатни хора - болярите и князете, свързани с уделния княз Владимир Старицкий.

Нима Опричнината, това "странно учреждение", всичката кръв, всичкото разделяне на земята са били замислени за уреждане на сметките с безвластния и жалък княз Владимир? Тогава Иван наистина е "безумен метежник в собствената си държава"! Но не, не е такъв по характер, и умът му е друг - проницателен, възприемчив и страшен. Тук имало едно на ум... И не понесъл леко царят Опричнината - не случайно след завръщането си от Александрова слобода "станал неузнаваем". Изгубил всичките си коси, все едно преживял нервен потрес - от тежкото решение...

(Следва)

Целият текст на книгата: ТУК.

понеделник, юни 19, 2017

Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

Данаил Христов Попов (1840-1909) е български национален революционер, на когото Дякона има пълно доверие: само на него е разрешено от Левски да отваря писмата му (макар че го правят и други, без разрешение, например Атанас, братът на Данаил) и да ги копира (честа практика сред комитетските работници, за да бъдат разпространявани при нужда). Подчертаното в писмото е на Апостола. Относно знака "?" трябва да имаме предвид, че в някои случаи Левски го използва като удивителен, а не като въпросителен знак.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ

Азиз Рушидоолу! Небоолу.

Три писма твои от 16, 24 и 25 май получих заедно с едно от Кършовски от Плоещ и друго пак оттам от г-н Райчо Попов съгласно с г-н П. Хитова и с няколко още съдейственици, все оттам.

На първото ви: за дето съм ви натяквал за печата, та сте ся поразсърдили. Недейте се сърди на нас, като виждаш причината. И ние без да знаем пишем ти за разписките срещу печатаните писма, извести се, ако не бъдат печатани и ако не можете ги напечата, известете ни по-скоричко; ако ли бъдат готови, да се гледа средство те да ни се изпратят. Много сте нападнали на кардашлъка си (брат си - Атанас поп Хинов; заради това, че разпечатва писмата на Дякона - бел. П. Н.), за пръв път не [би] трябвало толкова? Ако ли съвсем се отрича от нашите работи, то е друго. Пък, за да си променим имената (фиктивните имена - бел. П. Н.), то и без тая причина трябва вече да се променят, защото станаха известни на мнозина души из Българско, като е било нужно да представя писмата ви (да ги чете на други - бел. П. Н.). Гледайте оттам и наместете други (имена - бел. П. Н.), защото приносящият от Тракия до Ловеч бързаше. Пак оттам ще ви се изпратят до тук на второто ви (писмо - бел. П. Н.).

На третото ви: за Димитър (Димитър Общи, когото ще му изпратят за помощник - бел. П. Н.) сега не мога ви кажа нищо. С второто си писмо ще ви кажа за него; може подир това ми 30-40 дена още, докато се сдобия с пари, защото аз като са улесня, мисля да дойда, да разгледаме и работи, които с писмо мъчно се разглеждат. Димитър поздравявам братски, защото ако ще да върви с нас, да почака за второто ми писмо и ще бъде добре. Казвате ми, че не съм ви отговорил за 5-те книги, кои? Сръбските ли правила? И някой друг вестник? Нали ви отговорих какво (че - бел. П. Н.) не ни са потребни на сръбски език, само за мен, да, но други не могат и да откъснат (да разберат - бел. П. Н.). Затова ви и писах да видите или в Одеса, или в Букурещ да се приведат на български и ще бъдем добри платци. Много бихме направили, ако скоро намерите кой да преведе Четно ратоване (воюване - бел. П. Н.), Полска служба и Логорна (лагерна - бел. П. Н.) служба, тройно ще му платим на преводача. Друго писмо пак със същите от Узун Моратооглу (Кършовски; узун означава "дълъг, висок" - бел. П. Н.), в което им пише пък, че печатът е вече у вас и щели сте да ни го изпратите? Вие ли сте му писали, не зная.

Срещу плоещките писма като пиша, вие вече разбирате какво ми са писали. Кардашлъка ти има да се съди и за друго: намирам и в Тракия един лист от печатаните писма, дал го на един мой приятел, без да знае доколко ми е приятел и казал му да ми не обажда, че му е дадено, а да го дава тук-там да го четат? Виж, като за как взема тия писма, па как да му не пиша? Това писмо от ръка на ръка попада на други по-свестен мой приятел и скъсва го. Не съвзема ли се, че има (трябва - бел. П. Н.) да се отговаря за всеки лист? Остави го засега.

За принасяне на писмата ни човек ще наредим, като се сдобием с пари, и то може твърде скоро да се нареди; и друго, и друго. Досега мъчно ми беше за всичко, защото се парите ми са пречили, а от днес оставям другите работи малко слабо, та ще обърна внимание за пари. Мъчно? Но няма какво да се прави? Я кървава, я морава ще бъде.

Ако е у вас печатът, гледайте по-скоричко по какъвто вече начин.

Забравих отгоре да ви бележа, какво ( че - бел. П. Н.) и копието с писмата заедно получих, от писмото за кардашлъка ви от вас.

Живков писал в Търново на неговите приятели, че ако ме узнаят де съм или да ме видят, та да ми кажат да отида в Сърбия или във Влашко и там да се срещнем? Така ми пишат.

Като нямам от него писмо, сега му и отговарям.

20 юни,. Тракия, Аслан Дервишооглу

Оригиналния документ може да видите ТУК.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

неделя, юни 18, 2017

Нобелови лауреати – 1944 година

Международен комитет на Червения кръст (Comite International de la Croix Rouge, International Committee of the Red Cross)

Нобелова награда за мир - 1917, 1944 и 1963 г.

Идеята за международна помощ на жертвите от войните и стихийните бедствия принадлежи на Анри Дюнан, швейцарски бизнесмен и хуманист. През 1859 г. Дюнан организира отряд от доброволци за помагане на жертвите от кървавата битка при Солферино (Северна Италия), в която участват 160 хил. френско-италиански войници и още толкова австрийски. Дюнан успява да спаси много ранени, за които осигурява храна, вода и грижи.

В спомените си за Солферино, публикувани през 1863 г., Дюнан набелязва пътищата за помагане на болните и ранените по време на война. Книгата предизвиква всеобщо съчувствие към жертвите на войната и през февруари 1863 г. Женевското дружество за благоденствие, малка благотворителна организация, поставяща си за цел да помага на болни и нуждаещи се, образува комитет от петима души със задачата да разгледа предложенията на Дюнан. През октомври 1863 г. комитетът, в състава на който участва и Дюнан, организира международна конференция в Женева. Представителите на 16 страни създават национални благоденствени организации, за чиято емблема е избран червеният кръст на бял фон (видоизменено швейцарско знаме). Комитетът на петимата е преобразуван в Международен комитет на Червения кръст (МКЧК), чиято задача се състои в това да координира дейността на благотворителните групи.

Конференцията дава тласък за организиране от швейцарското правителство на аналогично мероприятие през 1864 г., по време на което са формулирани принципите за работа с пострадалите. На 24 август представителите на 12 държави подписват конвенция за подобряване на положението на болните и ранените във воюващите армии. Съглашението, наричано още Женевска конвенция от 1864 г., гарантира неутралитет на медицинския персонал и медицинското оборудване, а червеният кръст е приет официално за разпознавателен знак. С течение на времето повечето държави признават тази и други конвенции.

Бойното си кръщене Червеният кръст получава през 1864 г., когато оказва помощ по време на датско-пруския конфликт заради херцогствата Шлезвиг и Голщайн. В по-широки мащаби той разгръща своята дейност по време на Френско-пруската война от 1870-1871 г., макар че френските ръководители не одобряват хуманизма на Дюнан и Франция, за разлика от Прусия, не се присъединява към Женевската конвенция.

Макар и ограничен в своите възможности, МКЧК успява да се прояви по време на Руско-турската война през 1877 г., Сръбско-българската война през 1885 г. и Балканските войни през 1912-1913 г. Много национални дружества на Червения кръст са създадени по това време. Например американският Червен кръст е основан през 1881 г. от Клара Бартън, която е негов първи председател до 1904 г. Но колко важна е дейността му, Червеният кръст показва през Първата световна война.

В началото на войната през 1914 г. МКЧК уведомява националните дружества на Червения кръст за събиране на писма и колети за военнопленниците. В Женева е организирана Агенция за информация и помощ на пленените от всички страни, където работят 8 доброволци. През септември, когато след първите сериозни сражения се появяват хиляди военнопленници, в агенцията нахлуват въпроси за безследно изчезналите. За няколко месеца тя приема и обучава повече от хиляди нови сътрудници, за които в Женева се наема едно знание.

По време на войната агенцията регистрира 7 млн. пленници, като установява съдбата на няколкостотин хиляди безследно изчезнали. В лагерите са отправени повече от 2 млн. колета, сътрудниците на Червения кръст следят да се спазват изискванията на Хагската мирна конференция от 1907 г. за отношението към военнопленниците. Макар че представителите на МКЧК не могат да посещават лагерите свободно, те често получават разрешение за това. Контролът от страна на Червения кръст довежда до значително подобряване на положението на военнопленниците, преговорите за репатриране позволяват на мнозина от тях да се върнат по домовете си. Други отиват в Швейцария, където чакат края на войната.

Дейността на МКЧК е отличена през 1917 г. с Нобелова награда за мир – единствената за годините на Първата световна война.

След примирието МКЧК осъществява репатрирането на милиони бежанци от военното време. През 1919 г. националните дружества на Червения кръст, работещи до това време независимо, създават Лигата на дружествата на Червения кръст (днес Лига на дружествата на Червения кръст и Червения полумесец), чиято цел е да координира усилията и помощта за жертвите на стихийните бедствия. Оттогава МКЧК, Лигата на дружествата на Червения кръст и националните дружества работят под общото название Международен червен кръст. През 1986 г. е прието ново название – Международно движение на Червения кръст и Червения полумесец.

В периода между двете световни войни МКЧК усъвършенства законите, забраняващи задържането на военнопленници. Негова е заслугата за ратифициране на Конвенцията за военнопленниците през 1929 г. от всички големи държави освен Япония и СССР. МКЧК се стреми да облекчи участта на пострадалите по време на италиано-етиопската война през 1935 г. и гражданската война в Испания, започнала през 1936 г.

С началото на Втората световна война през 1939 г. МКЧК организира централна агенция по въпросите на военнопленниците. Повече от 3 хил. доброволци обработват 200 хил. пощенски пратки на ден. МКЧК изпраща на пленниците 34 млн. колета и повече от 1.3 млн. книги. Агенцията следи за отношението към военнопленниците в лагерите, сред които и японските, макар че страната не е ратифицирала Конвенцията от 1929 г.

Обединена комисия на МКЧК и на Лигата на дружествата на Червения кръст помага и на населението на страните, пострадали от войната. Макар че нацисткото правителство не одобрява помощите за евреите, подложени на гонения в Германия, МКЧК доставя продукти, дрехи и медикаменти в някои концентрационни лагери. Червеният кръст се изказва в защита на повече от 30 хил. евреи, много от които успяват да се спасят.

Втората си Нобелова награда за мир МКЧК получава през 1945 г.

След войната Комитетът помага да се върнат в родината си милиони интернирани и военнопленници. На репатрираните се издава документ от Червения кръст, който им служи като документ за самоличност. МКЧК контролира разпределението на компенсационните суми сред военнопленниците в Япония и наблюдава репатрирането на 75 хил. корейци, намиращи се в японски плен.

МКЧК продължава да търси пътища за по-ефективна защита на гражданското население, особено на интернираните, в резултат от което през 1949 г. е допълнена Женевската конференция. В нея също така намира място въпросът за претърпелите корабокрушение и за жертвите на морски конфликти.

Локалните конфликти, които избухват от време на време след Втората световна война, тревожат не малко МКЧК. По време на Корейската война представителите на Червения кръст помагат на военнопленниците и на интернираните в южната част на полуострова, но достъпът им до Северна Корея е отрязан. Сътрудниците на МКЧК участват в репатрирането, започнало след примирието през юли 1953 г., те съпровождат военнопленниците, намиращи се на юг, и подготвят отпътуването на 85 китайски и 600 севернокорейски войници, макар че Червеният кръст все така не успява да проникнат в КНРД.

Когато Израел, Великобритания и Франция нахлуват в Египет по време на Суецката криза през 1956 г., МКЧК доставя продоволствия в Порт Саид и евакуира ранените. По време на унгарското въстание през 1956 г. Комитетът прехвърля в Будапеща по въздуха повече от 90 тона продукти и медикаменти, а Лигата на дружествата на Червения кръст оказва помощ на унгарските бежанци, устремили се към Австрия. Между 1955 г. и 1961 г. по време на въстанието срещу френската държава в Алжир МКЧК наблюдава условията, при които живеят военнопленниците, а Лигата на дружествата доставя медикаменти, продукти и дрехи на 285 хил. бежанци.

През 1960 г., когато Белгия създава Демократична република Конго (днес Заир), а сепаратистите от провинция Катанга (днес Шаба) започват гражданска война, МКЧК работи за създаването на неутрални медицински зони и за помагане на военнопленниците. По призив на Съюза на националните дружества на Червения кръст в Конго са изпратени да се грижат за ранените повече от 100 лекари и медицински сестри.

МКЧК е удостоен за трети път с Нобелова награда през 1963 г., сто години след своето създаване, заедно с Лигата на дружествата на Червения кръст.

След получаването на третата си Нобелова награда Комитетът продължава да функционира като независима непартийна и хуманитарна агенция. Ръководи се от 25 души, в съответствие с устава те са швейцарски граждани. Решенията взема щаб от 500 души плюс 500 делегати от местата на събитията. Около 75% от бюджета на Комитета се предоставя от швейцарското правителство, останалите средства постъпват от други държави, националните дружества на Червения кръст и отделни дарения.

Като цяло Червеният кръст се управлява от Международната комисия на Червения кръст, състояща се от 9 души, двама от които са представители на МКЧК, двама на Лигата на дружествата, а петима на националните дружества. Един път на четири години се събира Международната конференция на Червения кръст, в която участват представители на МКЧК, на Съюза на националните дружества и на всички страни, подписали Женевската конвенция.

Източник: http://www.n-t.org/nl/mr/icrc.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

събота, юни 17, 2017

ЕДВАРД РАДЗИНСКИЙ – „МЪЧИТЕЛЯТ ЙОАН“ – Част шеста: "Чашата с кръв"

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1. „УЧИТЕЛЯТ ЙОАН“; 2. „ДВАМАТА ИВАНОВЦИ“; 3. „ОТ ТЪМНИНИТЕ НА АЗИЯ“; 4. „ПЪРВИЯТ ЦАР“; 5. „ПРЕОБРАЖЕНИЕ“

۝۝۝۝۝۝۝۝۝


ЧАШАТА С КРЪВ

Дошло време за поход към Казанското ханство.

Редом с Иван яздел братовчед му, последният уделен княз, останал жив - Владимир Старицкий. Баща му бил погубен в тъмницата от майката на Иван... И ето че царят по молба на Силвестър изкупил греха - пуснал от тъмницата Владимир и го държи при себе си по братски... Засега.

Великият ден на Русия наближавал.

Отначало Иван се обърнал към хана и казанците - молел ги да се предадат, но те, както подобава на храбри войни, отвърнали: "Ще умрем или ще защитим крепостта!" И тогава царят казал на войската си: "Ще изпием общата чаша с кръв, братя!"

Настъпило утрото. В благата тишина звучали само барабани и тръби, когато прозвучали два чудовищни взрива и казанските стени, и отломки от постройки, и останки от хора хвръкнали във въздуха и паднали върху града. Взривен бил барут в подкопани дупки и в стенните проломи нахлула войската.

Вече отблъсквали казанците към ханския дворец, когато започнало срамното - богат и велик бил град Казан и царските войници, като забравили за битката, започнали да грабят. Царят знаел слабостта на войните си, той предвидил всичко - след войската вървели царски хора с оголени мечове, за да не допуснат "опасния срам". Но той не знаел, че надзираващите също ще вземат с радост участие в грабежа.

И ето че вече са притиснали войската му, вече татарските саби режели руските глави, вече се чувал вик на страх и болка: "Секат, секат!", когато Иван се показал на градските врати с нова войска, която решила изхода от сражението. Неговите войни били безпощадни - "труповете лежали наравно със стените"... Но останалите живи казанци отказали да се предадат. Те се опитали да се измъкнат от горящия град и всички загинали. Само на своя хан не позволили да умре - предали го жив.

Иван кръстил татарския повелител - това било символ на победилото православие. Кръстът възсиял над покорения Казан.

Величествен послеслов към татарското иго!

Би трябвало да живее човек в онова време, за да разбере впечатлението от победата. Цвиленето на татарските коне, страшният глас на набега, след който следвали кръв, пожари и робство, могъществото на кривата азиатска сабя - всичко ставало история. Оставала само татарската кръв в жилите на потомците на изнасилените жени и вчерашните завоеватели още дълго щели да напомнят за себе си - с тесните очи на родените руски младенци.

За първи път Западът тръгнал срещу Изтока. За първи път Азия отстъпила. За първи път след татарското робство в Рус се появил млад цар, който върнал великите времена на князете завоеватели. И със сълзи на умиление неговият любимец и безстрашен воевода княз Курбски, заслужил в кървавата сеч прозвището "бич на Казан", славел царя...

А след това дошъл ред на Астраханското ханство. И той го завзел.

Към Астрахан неговите войни плавали по великата река Волга. И те видели развалините на Стария сарай - изоставената древна столица на Златната орда. Колко години в тази татарска столица, "горчив паметник на руския срам", идвали да се поклонят, а често и да намерят смъртта си, руските князе... Но това бил минал срам, пред тях била славата - завладяването на Астрахан.

Между завземането на Казан и падането на Астрахан се случило едно тревожно събитие, впрочем, скоро забравено. А то се оказало по-късно съдбоносно за мнозина... Всичко започнало с това, че Иван внезапно се разболял и болестта му била обявена за смъртоносна.

Всички били сигурни, че душата му се готви да отлети. А по това време княз Владимир Старицкий, братовчед на царя, пуснат от тъмницата, и майка му устройвали пирове! Все едно не Господарят и техният роднина на смъртен одър лижи, а нещо радостно става...

Той бил велик актьор, каквито са били много деспоти. Разболял ли се е, или само си е дал вид, че се е разболял - никога няма да узнаем, тайната е погребана заедно с него. Във всеки случай внезапната болест, толкова внезапно завършила с благополучно оздравяване, му дала възможност да провери много неща...

От "смъртния си одър" той призовал болярите да целунат кръста на малолетния му син - и мигновено добили смелост вчерашните роби, раздали се непокорни гласове: "Не искаме пеленаче, а искаме княз Владимир Старицкий!" И много боляри не пожелали да целунат кръста на Ивановия син. В тъмните коридори на двореца, под ниските сводове на залите се тълпели, шепнели, плетели заговори тези, които тайно мразели Иван и целия род на московските Господари. И били с тях дори тези, които го обичали, защото се страхували, че при малолетния му син властта отново ще завземат временшчиците (временните управници - бел. П. Н.) - роднините на царя, които не обичат Адашев и цялата "Избрана рада". Затова бащата на Адашев, царският любимец, когото царят издигнал от нищото, пожелал да се закълне на Старицкий. И верният му ковчежник, Фуников също решил да премине на страната на Владимир. Те обричали на гибел царския син, защото много добре знаели: болярите ще удушат младенеца, веднага щом баща му затвори очи.

Така завършил този, както по-късно го нарекъл самият Иван, "метеж край царската постеля"... Но най-умни били мълчаливите - те знаели как да действат: "Виж имената им и ги запиши". Добре обучили бащите им московските Господари...

Силвестър се мятал между него, умиращия, молещия да се закълнат на сина му, и метежните боляри. Попът се опитвал да угоди на всички, да помири всички, вместо да упреква тези, които не искат да целуват кръста на законния цар. Уговарял всички - и тези, които искали да бъдат верни на царя, и тези, които се съмнявали... Така се грижел в полза на държавата, като забравил за верността към него, към царя.

Самият Иван пише след това за разбунтувалите се боляри: "Залюшкаха се като пияни... решиха, че сме вече в небитието... като забравиха клетвата към нашия баща: да не търсят друг Господар, освен нашите деца... намислиха... да поставят на престола княз Владимир... а нашия младенец да погубят..."

С велико усилие ги накарали да се засрамят тогава малкото верни на царя боляри, накарали ги да се вразумят. Но те само си дали вид, че са се вразумили. Решили да почакат, докато царят не умре.

А Иван оздравял. Веднъж болярите го намерили седнал на ложето и царят им обявил с насмешка, че Бог го е изцелил...

Веднага след болестта той се отправил на поклонение с жена си и сина си в Кирило-Белозерския манастир - заради чудноватото си оздравяване. От поклонението донесъл разказа за срещата си с бившия коломенски епископ Васиан Топорков, който някога преди замонашването си служел вярно на баща му Василий, а след неговата смърт болярите го лишили от епархията му. Та значи, монахът му казал: "Не позволявай на никого да те учи - самият ти бъди на всички учител. Защото Господарят трябва да учи, а не да се учи, да повелява, а не да се подчинява".

И неподвижно, мрачно било лицето на царя, когато преразказвал на съратниците си от "Избраната рада" думите на стареца. Все едно заветът на бащите, забравен от тях, преразказвал...

Но още е силен авторитетът на Силвестър, още вярва царят в ума на Адашев, още цени Анастасия и попа, и Адашев, прощавайки на околничия неприязънта му към неговите родственици. Не, не смее още Иван да се изправи срещу тях. Но вътре в него вече се разгаря пламък... Дъбът расте бавно, но живее векове - така и гневът, и зломислието на великите тирани. До смъртта си той няма да им прости "метежа край постелята" и след това ще напише на княз Курбский: "Ето с какво ваше доброжелателство се насладихме от вас в дните на болестта".

Така прозвучал първият удар на камбаната. А болярите не чули. Не разбрали...

Впрочем, на невръстния му син не било съдено да живее дълго. По пътя за Кирилов царят имал още една среща, за която не обичал да разказва: в Троицко-Сергиевата лавра той срещнал Максим Грек, на когото най-сетне било разрешено да напусне заточението. И праведникът осъдил Иван за неговото поклонничество. Той го посъветвал вместо да е усърден в поклоненията, "да благотвори на престола", да се погрижи за многото сираци и вдовици, леещи сълзи и намиращи се в беда след "избиването на войската в Казанския поход", за да не се разгневи Господ и да не му отнеме собственото дете.

И скоро глупавата дойка изтървала първенеца му в реката - простудила сина. Младенецът починал още по пътя... Но съдбата била тогава милостива към него. Още двама сина ще му роди любимата Анастасия - Иван и Фьодор.

Минали пет години след болестта. Вече паднало Астраханското царство, а той все продължавал великите си завоевания. Силвестър му предложил да завладее Крим - и цялата "Избрана рада" решила така. Те казвали: страната иска да сложи край на татарското унижение.

В Крим, оттатък Перекоп, продължавал да съществува злият остатък от татарското пленничество на Рус - разбойническото Кримско ханство. По дивия Муравски път - на малки бързи коне, без да палят огньове, без храна - мълниеносно пресичали кримците цялата Рус, опожарявайки и грабейки градовете. И се връщали обратно с ремъчни кошници, привързани към седлата, откъдето се показвали светлоруси детски глави. Историкът ще напише: "Робските пазари в Турция се задъхваха от руси красавици със сини очи и момчета с ленени коси". А търговците, гледайки безкрайната процесия от руски неволници, питали: "Останаха ли още хора в тази страна?"

Но Иван избрал Ливония - изхода към морето, пътя към Европа, на Запад. Ливония (днешните Естония и Латвия) принадлежала някога на великите му прадеди и била завзета от рицарите на Тевтонския орден.

Но от древните войнствени традиции на Ордена останали само предания. Обилните пирове, леките жени и липсата на войни изиграли своята роля - рицарите се превърнали в сити феодали. Потомците на войниците живеели в нега и разкош, дългият мир, превърнал Ливония в земен рай, ги отучил да се сражават. Сега земите им станали лакомо късче, за което мечтаели и Жечпосполита (Полша и Литва - бел. П. Н.), и Дания, и Швеция.

Иван решил да нахлуе в Ливония първи.

Отказът да нападне Крим той обяснил на сподвижниците си с това, че, виждате ли, се страхува от война с Турция, която ще подкрепи Кримското ханство. Членовете на "Избраната рада" се изумили от неговото вироглавство. Те смятали нещата за уредени, защото отвикнали от това, че царят може да не ги послуша. Те започнали да убеждават Иван, говорели му: ако нападнат Крим, може да се противопостави само Турция, а ако воюват с Ливония, ще се противопоставят и Жечпосполита, и Дания, и Швеция - европейска войска, с която няма да се справи макар и многочислената, но зле обучена негова армия...

Съратниците се сърдели гръмко. "Попът... с вас, своите съветници, ни порица жестоко" - ще напише след това Иван.

Той знаел: те са прави! Но това бил главният миг в живота му, отдавна замислен бунт срещу неканените съветници, похитили неговата воля. Стига! Това, което позволявал на младини, сега, в годините на мъжеството си, няма да им позволи! Те, като негови роднини, се осмелявали да се присмиват на решенията му. Многолетното унижение вече свършило.

"Вие гледахте на мене като на младенец... Възрастен човек, аз не исках да бъда младенец... и ако смеех са възразя на най-последния от съветниците, ме обвиняваха в нечестие - пише той по-късно на един от главните си "съветници", княз Курбский. - Не като към владетел се обръщахте вие към мене... с надменни речи".

Всичко, което трупал в себе си, избликнало! И те видели царския гняв и чули яростния му глас: "Ливония!"

Ливонците предвидили войната. Откакто руският цар покорил татарските ханства, те чакали неотвратимото. И затова решили: да не снабдяват Иван с оръжие, да не пускат при него майстори-оръжейници.

Като решил да започне войната, царят-актьор организирал представление: поканил на пир ливонските посланици. Но на щедрия царски пир, където виното се леело като река и масата се огъвала от ястия, на ливонците не дали нищо. Те седели, заобиколени от пиещи и ядящи, но храната и чашите минавали покрай тях. После гладните посланици били изгонени от пира.

След заминалите си оскърбени посланици Иван изпратил "ужасяващ поход". Огромна разноплеменна армия (руснаци, покорени татари, послушни ногайци) нахлула в Ливония. Рицарите се затворили в своите замъци, като изоставили градските посади (търговско-промишлени градски части извън крепостната стена - бел. П. Н.) и беззащитното население на произвола на съдбата. И полудивата азиатска орда палела, грабела, убивала, изнасилвала жените и веднага им разпаряла коремите...

Така започнала Ливонската война, която продължила повече от две десетилетия.

(Следва)

Целият текст на книгата: ТУК.

петък, юни 16, 2017

Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

Иван Кършовски е български национален революционер, книжовник и журналист. Участник в Първа и Втора легия на Раковски и в четата на Панайот Хитов (1867 година), един от учредителите на БРЦК. Близък съратник на Дякона. Писмото е познато в препис, направен от Данаил Хр. Попов: преписването на писма е редовна практика сред комитетските работници. В това писмо е известният пасаж "За отечеството работим, байо..."

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ИВАН КЪРШОВСКИ

Любезни ми Кършовски!

В Плоещ

Питате ме коя е причината, дето не съм ти писал! Ако си съобразен и ти с Райчовото (на Райчо Попов - бел. П. Н.) писмо, на което отговарям в едно време с вашето, гледай как отговарям на него писмо.

Брате! Тамкашните ви работи, като ме смутиха, и за мен друго нямаше какво, защото аз там между всичките бях най-простия! И с думи не можахме да се разберем, тогава моят път беше да са върна за в Българско и да си работим, както ни стига умът, че от вас, комуто се хареса, да върви с нас, той ще ни се обади и ние ще го приемем. Това е причината, дето никому не бях писал от 25 април до тогава, като съм бил писал на Живков, то се разбира, че до всички ви съм писал! Ни е ли това така! От сега нататък е друго! Който иска да върви с нас, той трябва да ни са забележи и законно, да дойде при нас.

Приписвате ми, какво (че - бел. П. Н.) в очите си гледатe, ни пък косъмът във вашите очи виждам по-лесно! Ти ако искрено ми казваш отгоре на писмото си "любезни ми брате", то тогава не трябва такова бутани и заобиколки! Но кажи: това и това ти е грешка! Та да са поправя, ако съм чист човек! Както и аз за вашите най-малки криволици, или по-добре да кажа неразбории, не ги замълчавам! За Отечеството работим, байо! Кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и все да си вървим заедно! Ако ще бъдем хора.

20 юни, из Българско

В. Левски

1871 г.

Оригиналния документ може да видите ТУК.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници