СЛУЖБОМЕР

понеделник, юни 12, 2017

ЕДВАРД РАДЗИНСКИЙ – „МЪЧИТЕЛЯТ ЙОАН“ – Част четвърта: "Първият цар"

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1. „УЧИТЕЛЯТ ЙОАН“; 2. „ДВАМАТА ИВАНОВЦИ“; 3. „ ОТ ТЪМНИНИТЕ НА АЗИЯ“

۝۝۝۝۝۝۝۝۝


ПЪРВИЯТ ЦАР

От тригодишна възраст, след смъртта на баща си, той вече присъствал при приемането на посланици - малка кукла в царско одеяние. И първото му детско видение: той е повелител... смирени поклони... И сега, след смъртта на майка му, болярите продължават да го водят при посланиците, за да го отправят след това в тъмнината и студа на незатоплените покои. Жал им било да му дадат дърва и свещи...

Но не забелязали болярите сред своите борби - куклата пораснала! Сега тя била висок отрок с тънък, извит като кука нос, и смугло лице - наследство от византийските му прадеди!

Той четял много. И ще стане най-образованият господар в Европа. Първото, което усвоил: князете и болярите са крадци, ограбили не само хазната му. Те посмели да похитят властта, дадена от Бог на рода му.

Той усвоил твърдо: още от началото на руската земя неговият род е дошъл да спаси народа от болярските размирици. Великите воини варягите... Не със сила завзели те тази земя: със сила не станало, славяните, весите (прибалтийско финско племе - бел. П. Н.), чудите (събирателно име на угро-фински племена и народи - бел. П. Н.) и кривичите (група източнославянски племена, които живеят през VIII-XII век на територията на Витебска, Могильовска, Псковска, Брянска и Смоленска област, а също и в източна Латвия - бел. П. Н.) отблъснали нападателите. А след това сами отишли при предците му и ги повикали - да управляват.

Загадка? Само за тези, които не са родени в Рус. Болярите и князете така се мразели помежду си, така мъчели народа с непосилни данъци и разпри, че хората се събрали и решили да помолят предците му да дойдат: "Нашата земя е велика и обилна, а ред в нея няма. Елате да княжествате и да ни владеете". И княз Рюрик от племето рус с братята си и дружината си дошъл... И местните князе били радостни: по-добре чужд да управлява, само да не е един от тях.

Велико потомство дало Рюриковото дърво! Но безчислените потомци заболели от местната болест - омразата един към друг. И редът се изгубил. Те разбили Рус на много княжества и започнали велика битка помежду си. И когато дошли татарите да воюват за руската земя, Рюриковичите, братя по кръв, се радвали на взаимните си беди...

Само велика власт можела да обуздае хаоса, кражбите и грабежите, да удържи ордите, идващи от Азия. И тази власт се появила, в Москва, във великия град, на който било съдено да обедини отново Рус. И това направили неговите прадеди и деди - московските потомци на Рюрик...

А преди петстотин години тук, на края на ростовската земя, сред непроходимата борова гора се издигал жалък княжески дом, където прапрадядо му, княз Юрий Долгорукий, се срещнал със своя съюзник, Новгород-Северския княз (Сятослав Олгович (1106-1164) - бел. П. Н.). Техният "сит обяд" (на староруски "обед силен" - бел. П. Н.) и думата "Москва" останали в древния летопис (Ипатиевския летопис от 1147 година - бел. П. Н.), който момчето четяло... Явно княз Юрий предчувствал нещо, когато оградил княжеския дом с дървени стени - от тези времена води началото си Кремъл, където зад стените стоят древните катедрали и неговия дворец. За петстотин години жалкото градче станало първи град в Рус, а всички велики, преди това богати княжества - Рязанското, Нижегородското, Ростовското и Ярославското - се обезсилили в битките помежду си и се обезкървили в борбата с татарите. Но заслонили от хановете благословените московски земи, дали на владенията на предците му желания покой... и паднали под властта на дядо му, който направил от безчислените потомци на Рюрик жалки поданици, боляри на служба при московските князе.

Наистина, московското разклонение на Рюриковото дърво не било многочислено. Великата власт убива - и по-големите в рода изтребвали по-малките, за да не дробят обединената земя, за да се избавят от метежи. Дядо му Иван Трети убил брат си Андрей и двамата му синове, баща му Василий изпратил на оня свят братовчед си Шемяк-Рилский... И майка му, Елена Глинская, следвала традицията - премахнала братята на баща му Юрий и Андрей.

Велик град построили предците му. Докато била жива, майка му го водела на поклонение в манастирите. Той помнел, че веднага след града започвали непроходими гори, заобикалящи редките населени места край големия път. А зад горите - необозрима степ, откъдето с войната идвали татари, казански, астрахански и кримски - остатъци от разпадналата се Орда...

Той обичал да се връща в своя град. Колкото по-близо е Москва, толкова по-весел е пътят: точат се обози, препускат конници, коне теглят на галоп шейни... И ето че вече се вижда на хълма Кремъл със златните куполи на храмовете. Край стените, спускайки се към реката, са се наредили безчислени къщи: слободите (тук: предградията - бел. П. Н.) на занаятчиите, светли дъски под червеното мразовито слънце... А зад Москва река дими с жарките си печки Немската слобода. Там винаги има шум и врява - на чужденците е разрешено да пият в делнични дни.

В Москва през зимата обикновено влизат по тъмно. През нощта е пусто: на жителите е забранено да ходят без причина, само при заградителните рогатки, които се поставят нощно време, стои караул.

Сто и петдесет хиляди жители живеят в Москва според преброяването, направено от неговия дядо.

Иван Трети, неговият велик дядо... Той възвърнал величието на поставената на колене страна, което сякаш се изгубило в дима на татарските пожарища. Той покорил уделните княжества., обединил Великорусия - направил я вотчина (родова наследствена поземлена собственост - бел. П. Н.). на московските князе. При него именно Великата Рус се почувствала като единен народ. Иван Трети Грозний (Страшния - бел. П. Н.) - така го наричали тогава. Страшен бил в гнева си, жените припадали само от един негов поглед.

И слушало момчето разказите на доброжелателите: "Когато князът заспивал, като стълб стояли някогашните уделни князе, не смеели дъх да си поемат, за да не разбудят Господаря..." Но то вече разбрало и завинаги запомнило: не с гневен поглед управлявал дядо му, а с топор и публичен бой усмирявал непокорните.

Страшен Господар... Страшна трябва да бъде истинската власт!

И той ще бъде страшен, като дядо си, и ще управлява покорените князе като холопи. "Холопи" - така наричали робите, потомци на някогашните купени роби, или военнопленниците, или хората, продадени за дългове... И при дядо му, и при баща му - всички, от жалкия селянин смерд (селянин, който се занимава със земеделие - бел. П. Н.) до князете и болярите, се наричали "холопи на Господаря", всички пишели в челобитните (писмени молби, жалби - бел. П. Н.): "Аз, твоят халоп..." Дядо му въвел обичай: когато не му харесвала болярската "среща" (противоположното мнение на Думата), казвал кротко: "Вън оттук, халоп! Повече не си ми нужен!"

В книгите на чужденците за Московията (които му превеждали) той четял с радост: нищо не учудвало така чуждоземците, както самовластието на баща му и дядо му. "Волята на Господарите замества в Московията писаните закони... и никой не смее да нарича своето "свое", а го нарича "на Господаря"... "Така е угодно на Бог и на Господаря...", "...това го знае Бог и Господарят..." - са най-честите думи в Рус..."

Князете халопи са забравили своето място - ето какво усвоил в детството си...

Велики били делата на страшния му дядо! По негово време Москва разбрала своето предназначение. В миналите векове паднала Византия - опора на православието, и погледите на кръстения свят се обърнали към новата велика столица на православието - придобилата могъщество Москва. И дядо му решил да вдигне падналия византийски венец...

По това време московските книжници говорели много за древните връзки между Русия и Византия, за кръвта на византийските императори, която течала в жилите на прадедите му. Неговата прапрабаба княгиня Ана, сестра на византийските императори, станала жена на Свети Владимир, който кръстил Рус. Дошъл след това Владимир Мономах - Великият киевски княз, внук на византийския император Константин Мономах. Разказвали на момчето, че по това време в Рус били донесени византийските светини: златният царски венец ("шапката на Мономах", от самия император Константин), кръстът от животворно дърво, бармите (част от тържествените одежди на руските князе и царе по византийски образец - бел. П. Н.) и сердоликовата чаша, от която пиел още римският император Август.

Владимир бил коронован с "шапката на Мономах". (В действителност тази шапка била монголска изработка и не е трудно да се досетим как е попаднала в московската съкровищница - тя не била нищо повече от татарски дар: някакъв хан я подарил на един от покорените Рюриковичи. Но на кого е нужна истината, щом измислицата е толкова величествена и полезна?).

За векове ще остане татарската шапка руска корона, "шапка на Мономах". А "чашата на Август" довършила създаването на великата легенда, защото московските книжници твърдели, че Рюриковичите произлизат от потомците на самия римски император Август. Така в московските Господари се съединили двата Рима - Рим на императорите и Рим на Византия.

И дядо му осъществил на практика тази легенда...

По това време в Рим бедствала София Палеолог - младата племенница на последните византийски императори. Тази сирота жена, живееща в опасна близост до омразния за православните папа, макар че не се славела с красиво лице, радвала очите с прекомерната си пълнота, която така ценели в жените московските Господари. За беззестреницата София решила да се ожени Иван. Не жалко богатство, а друга безценна зестра трябвало да донесе в Москва София Палеолог...

И донесла. И до смъртта си пазела това богатство. Вече след женитбата, на покрова, който ушила в дар за един манастир, София не се възвеличала като "Велика московска княгиня", а се нарекла "цариградска царица". Така тя сама назовала своята зестра... Последната наследница на великите византийски императори предала тяхната държавност (вече не като легенда) на Московското царство.

Нима можел след това дядо му, наследник на велика Византия, да остане данъкоплатец на татарските ханове? И той се отказал да плаща данък.

И настъпило "великото стоене" край река Калка. Дядо му застанал с войската си от едната страна на реката, а от другата - ханът. Дълго стояли, защото Иван не се решавал да нападне първи, а ханът - още по-малко... И продължило "стоенето", докато реката не се покрила с лед. Сега хунската конница, която толкова пъти разбивала руските полкове, можела да премине на другия бряг. Опасявайки се от това, Иван дал сигнал за отстъпление, но неговите войни, помнейки ужасите на татарските конни атаки, просто побягнали. И тогава татарите... също побягнали: помислили, че хитроумният московски княз ги примамва на другия бряг. Така бягали една от друга двете войски, без да ги преследва никой. И така със смях завършила кървавата история на татарското иго.

Сега дядо му наистина станал император. Церемониите на византийския двор навлезли в московския двор. Наследникът на Византия ще издигне в Кремъл нов каменен дворец, където ще се роди Иван - неговият внук. И Грановитата палата, и главната катедрала на държавата - Успенската... Като отхвърлил игото на хана, той започнал да се именува "самодържец" (византийски "автократор") и "Господар на цяла Рус".

Така оживяла величавата мистична идея... Имало първи Рим - Рим на императорите. Паднал. След това била Византия - наследница на този Рим. Паднала. А сега го има град Москва, където управляват наследниците на владетелите от двете паднали империи. Москва е третият Рим и последният, защото четвърти Рим вече няма да има. И "венецът на Мономах", лежащ в съкровищницата на неговите прадеди, чакал велик владетел, който първи ще се венчае на главата с него за царството, първи ще се обяви за цар на Русия.

И вечно полугладното и изоставено момче знаело: този първи венчан московски цар ще бъде то. И ще върне на Рус времето на великите вòйни, на древните князе завоеватели!

От детството си той "станал светиня за самия себе си"...

Времето лети незабелязано. Заетите да се бият помежду си боляри не забелязали, че момчето станало на тринадесет години - отрок! Проспали това...

"Вълчето порасна" - говорели после. Не разбирали: съвсем друг звяр се появил в двореца. Жестокостта и властолюбието на византийските императори, коварството на хитроумните московски князе, темпераментът и смелостта на литовските кондотиери (предводители на въоръжени отряди - бел. П. Н.) - гърмяща смес... Не вълче - тигър! Котешка любов към игра с жертвата, преди да бъде изядена... и страсти, бесни страсти! Разпалвал се и тогава действал! В яростта си - хитроумен, талантлив... В яростта си - убедителен на думи...

И тогава показал на болярите кой е израснал в двореца. В навечерието на новата 1544 година се осмелил да заговори пред него с обичайния език на повелител най-наглият и най-влиятелният от Шуйски - княз Андрей, и Иван, "като изпаднал в бяс", заповядал на своите кучкари да хванат думния (участващ в Думата, болярския съвет - бел. П. Н.) болярин. Не видял новата година гордият княз - на 29 декември 1543 година трупът на потомъка на Александр Невский се търкалял в задния двор... А Иван, като се усмихвал, обяснявал на бледите боляри: станала е досадна грешка, той заповядал да отведат в тъмницата възгорделият се болярин, а глупавите кучкари неизвестно защо не разбрали, не го довели до тъмницата - заклали го... И казал, за да запомнят: вече е над тринадесет години и сега ще управлява той!

И болярите мигом си спомнили страшния му дядо...

"Точно тогава болярите започнаха да се страхуват от Господаря" - ще напише един съвременник. Тяхната наглост и пренебрежение им като по вълшебство се сменили с блюдолизничество и угодничество.

В двореца веднага върнали любимия на Иван от детството болярин Фьодор Воронцов, заточен от князете Шуйски...

Но той знаел: за да стане страшна, Властта трябва да бъде непостоянна. Тогава тя ще роди истински Страх, а следователно и подчинение... И съвсем скоро, в порив на така ценения от него гняв той ще екзекутира любимия си Фьодор Воронцов. Тези, които вчера са били в опала, днес се радват на милост, а утре - обратното. Днес той мрази болярите, а утре дочулите за това псковчани идват да се оплачат от поредния наместник, обрал града, княз Иван Турунтай-Пронский. И изведнъж бесният гняв на царя се стоварва върху тях. Как смеят да се оплакват от неговия наместник! От княза! И летописецът разказва с какво упоение младият Господар "палел брадите на тъжителите... сам със свещ ги подпалвал... и заповядал да ги поставят голи на земята и газел по тях..." Кой знае къде ще го поведат неговите страсти, неговите игри на тигър - и се боят, и треперят... Власт!

С тогавашните свои забави той приличал на младия Нерон. Шумни конници - Иван, обкръжен от тълпа млади другари по чаша - се носят с викове по Москва. Играят си - опитват се да стъпчат попадналите под копитата граждани. Като по време на лов преследват и обграждат млади жени, откарват ги в двореца и ги изнасилват. Това също е игра... И мигом превърналите се в холопи боляри славят страшните забави - нека се весели Господарят!

Както ще напише княз Курбский: "Тези джуджета, тези угодници говореха: "Ох, колко храбър и могъщ ще бъде той!"

(Следва)

Целият текст на книгата: ТУК.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.